Без оправдания

Статия на Иво Иванов Канзас

Кайл Мейнард е най-вдъхновяващата личност, която някога съм срещал!“
(Арнолд Шварценегер)

„Ето го – последния мач. Толкова години труд, пот, болки, мечти и надежди…
Всичко събрано в един-единствен инфарктен, прощален момент. Не мога да
повярвам, че скоро всичко ще свърши, че ще трябва да напусна завинаги отбора,
който вече е част от моята същност. Но нали точно към това се стремях четири
години, за това мечтаех – да бъда сред най-добрите, да заслужа правото поне
веднъж да бъда сред елита на щатското първенство. Очаквах точно този
съперник. Определено не се понасяме. Вече три пъти сме се сблъсквали в минали
турнири и мачовете ни бяха истинска варварщина. Само веднъж съм го бил, но
честно казано, тогава извадих късмет. Не знам защо, но имах чувството, че
съдбата ще ме сблъска точно с него. Гледахме с тренера мачовете му на видео до
припадък. Познавам стила му, движенията му, техниката… не би трябвало да ме
изненада. Аз съм си изработил някакво особено шесто чувство: преди мач се
вглеждам в очите на съперника и още преди да е започнала схватката, вече ми е
ясно как ще се развият нещата… Не и този път – колкото и да се опитвам да
надникна през стъкления, студен поглед към съзнанието му, не успявам да разгадая
нито едно негово намерение. Срещата започва и веднага си давам сметка, че този негодник е подготвил идеална стратегия точно срещу мен… Каквото и да стане, ще се боря докрай… Каквото и да стане, няма да търся оправдания. “

Как е възможно?! Как е възможно това да е истина, ще се питаме от началото до
края на тази история и едва ли ще получим изчерпателен отговор. Когато за пръв път
видях Кайл Мейнард в акция, аз самият потърках невярващ очи и след като за мое
изумление миражът не се разпадна, ги потърках отново. Но Кайл продължаваше да
бъде там – на тепиха, вършещ неописуеми неща, чиято фрапираща
неправдоподобност би подложила на сериозно изпитание дори болното въображениена Стивън Кинг.
Днес исках да разкажа историята на Кайл Мейнард, един от най- уникалните
спортисти на този свят, но в крайна сметка тя се оказа нещо много повече – разказ,
посветен не само на него, но и на много други хора и най-вече на… добрата стара
прегръдка. Работата е там, че колкото повече се потапях в историята на Кайл,
толкова повече ми се искаше да раздавам прегръдки наляво и надясно, в най-
неочаквани посоки.

Прегръдката като външно отражение на вътрешна емоция не е на особена почит в
Щатите. Тук личното пространство е неприкосновена територия. Ние, българите,
обаче носим южна кръв. Ако ще на сто години да стане американският ми паспорт,
някои неща никога няма да се променят, така че, честно казано, си оставам сериен
прегръщач. Роднини, приятели, близки, играчите в отбора ми, хора, на които съм
благодарен, които са ме изумили или възхитили, често попадат без предупреждение
в славянобългарските ми обятия.

„Трибуните са пълни догоре. Усещам погледите на публиката върху себе си и
страхотно напрежение в мускулите си. Съперникът ми знае, че трябва да се пази
като от огън от близко единоборство, и още от самото начало се опитва да ме
измори, бягайки методично от мен, без да напуска очертанията на тепиха. В
същото време си давам сметка, че като опитен хищник той изчаква удобния
момент да атакува най-уязвимата точка – лицето ми.“

В деня, в който Кайл се е родил, майка му Анита го е взела в ръцете си,погледнала го е усмихната за пръв път и казала само: „Боже колко е красив!“. И ако
можех, точно в гози момент щях да я прегърна, защото с тези много важни думи е
започнал един изключителен живот и само уникално силна, добра и всеотдайна
майка може да каже точно тези думи точно в този момент и да даде на този свят
човек като Кайл.

Вече се досещате, че когато синът ѝ пораснал, той се е превърнал във фурия на
тепиха, но за да разберете точно за какво става дума, си представете какво означава
да станеш елитен състезател по сво- бодна борба, без въобще да имаш лява ръка. Сега
си представете, че на всеки мач се изправяш срещу съперниците си не само без лява,
но и без дясна ръка. Ето че вече се питате как е възможно, нали? Но това не е всичко.
Ако ви е останало още малко въображение, опитайте се да повярвате и в следното -
момчето е по-ниско от един метър, защото няма нито ляв, нито десен крак!
Да, истина е – Кайл Мейнард е роден без ръце и крака и въпреки това от години
мачка както противниците си на тепиха, така и представите ни за границите на
човешките възможности. Лекарите твърдят, че генетичната аномалия, отнела
крайниците на Кайл, е толкова рядка, че деца като него се раждат веднъж на 10
милиона. ‘ Някой обаче е забравил да каже това на невероятния му баща Скот, който
го е отгледал точно по същия начин, по който би възпитал дете без увреждане.
„Казах си още от самото начало, че този свят ; не е пригоден за хора като Кайл и
той ще трябва сам да се научи да живее, развие и функционира в него – спомня си
Скот. – Исках той самият винаги да вярва, че е пълноценен човек. Дори казах на
майка му, че ако не се научи да се храни сам, ще умре от глад. Колкото и да го
обичах и да се тревожех за детето си, не можех да си позволя аз да върша всичко
вместо него. Много ми беше трудно да не го глезя, но ако го бях направил, щях да
отнема шанса му за независимост.“ Една голяма прегръдка за Скот Мейнард, защото
благодарение на неговата сурова обич и мъдра педагогика днес синът му не е просто
човек, а институция – единствено по рода си явление. Уникалните му постижения са
станали част от американската популярна култура. Интернет е наводнен със
страници и видеоматериали, посветени на живота му. Опра Уинфри, Лари Кинг,
ESPN, USA Today и много дрУ’ ги са сред медийните колоси, които са направили
опит да надникнат зад успехите му. НВО го нарече Кайл Мейнард
Инкорпорейтед.; Поощрен от родителите си, още като петгодишен хлапак Кайл отказва да носи
протези и заявява, че ще живее такъв, какъвто е.

„Израснах на улицата в махалата, обкръжен от безброй приятели. Научих се да
тичам и да скачам по мой собствен начин и мускулите, които имах, станахаизключително силни. По цял ден играехме уличен хокей. Аз пазех на вратата и беше
почти невъзможно да ми се вкара гол. Хвърлях тялото си пред топката каго котка.
Някои приятели усетиха, че трябва да стрелят над главата ми, но рядко им се
отдаваше. Бях с изключително контактен характер, което ме направи много
популярен в квартала.“

Не смятате ли, че тези дечурлига в махалата на малкия Кайл трябва незабавно да
бъдат намерени и прегърнати накуп с техните родители? Ясно е, че тяхното
възпитание е било толкова важно за Кайл, колкото и неговото собствено, защото в
най-крехката възраст отношението на обкръжението ти може както да ти даде
вдъхновение, така и да те смаже завинаги. Това са добри деца на добри родители. Те
са пренебрегнали инстинктивно очевидното увреждане, приели са момчето като
равен и са му дали тласък в живота, който продължава до днес.

Опитайте се да сложите дрехите си, използвайки само зъбите и лактите си… тотален
кошмар! Но Кайл го прави мълниеносно всяка сутрин. Момчето не използва никакви
специални съоръжения в живота си, с изключение на моторизирана инвалидна
количка, на която се качва много рядко – само когато бърза за някъде. Трудно
описуем е виртуозният начин, по който борави с вилица и лъжица. Невероятни са
методиката и светкавичната му скорост на бръснене. Перфектният му ръкопис също
е изумителен. Този човек пише като калиграф от династията Тан, без да има нито
един пръст. Кайл е машина и на видеоигри и пише на клавиатурата на компютъра
като мен и вас… само че по-добре – с 50 думи в минута! Шофьорската му книжка
също е истина. Както и безупречното му каране. Ето че големият въпрос пак се
прокрадва: как е възможно?

Съперникът ми влезе с лакът директно в носа ми. Не можех да се защитя и болката
беше унищожителна. Усетих кръвта в гърлото си. Той, естествено, се възползва и
преди да съм се възстановил, успя да отбележи четири точки.

Аз записах две, защото се измъкнах от захвата му. Но и аз имам стратегия. Шансът
ми е да го издебна, когато атакува, да вляза в краката му и да го смъкна на тепиха.
Тялото ми е два пъти по-силно от неговото и ще му бъде трудно да
ми противодейства на земята…“ “

Още в шести клас Кайл прави нещо шокиращо, включвайки се в отбора на
училището по американски футбол! Да, американски футбол! Трябва да видите
кадрите, за да повярвате. Като защитник Кайл, облечен в униформа и шлем, се
изстрелва като някакво надземно торпедо в краката на невярващите нападатели и
ги смъква мълниеносно на земята. За да изработи този похват, момчето тренирало до
припадък маневрата с баща си цяло лято. На треньора на отбора Том Ший – една
мощна прегръдка. Ето какво е казал на 13-годишния Кайл, след като го видял в
първата тренировка: „Да знаеш, че те взимам в отбора не по милост, а защото имаш
уникални качества и тренираш като звяр“.

С влизането в гимназията „Колинс Хил“ Кайл решава да се пробва и влюбимия спорт на баща си, който е бивш борец. С 3500 ученици „Колинс Хил“ е
едно от най-големите училища в Америка. Когато го вижда за пръв път, треньорът му
Клиф Рамос не издава с нищо изненадата си. Само го поглежда строго и му казва,
че конкуренцията е жестока и ще трябва като всеки друг да се бори за място в
отбора. Кайл е на върха на щастието. Защо? Защото му е даден шанс. Това е
всичко, което му трябва. Не съчувствие, не подкрепа, не услуга… Шанс. В този ден
Кайл си поставя цел: не само да влезе в отбора, а един ден да стане шампион на
щата Джорджия – място, където свободната борба е религия. Кайл започва да
тренира като звяр – вдига тежести, закачени за раменете му, и тренира коремната и
гръбната си мускулатура с маниакална всеотдайност. Треньорът е толкова впечатлен,
че го включва в отбора и така Кайл е пратен на първото си състезание, което
моментално губи по точки. След което пада още… 34 пъти! Тези 35 загуби също
заслужават прегръдка. Представете си каква воля и психика се искат, за да не се
отчаеш и предадеш, след като си паднал 35 пъти. Да не позволиш на нито едно
съмнение да инфектира мечтите ти. Не са много хората като Кайл, които знаят колко
е важно да можеш да прегърнеш както победата, така и загубата. Да, вярно е, че Кайл
падаше, но интересното е, че колкото и да се опитваше, нито един от съперниците
му не успя Да го тушира – всичките му загуби са по точки. „Като застане в мост, този
човек е като стоманена конструкция. Не може да го помръднеш -невероятно!“,
спомня си негов съперник.

Кайл не се предава – баща му е забравил да го научи как. Започва да тренира всяка
свободна минута. Треньорът Рамос е странна птиц а – човек с безизразна, студена
черупка, който никога не показва емоциите си. Затова си мисля, че няма да бъде
особено въодушевен, ако му кажа, че имам поне сто повода да го прегърна заради
всички тези години и усилия, които е инвестирал в малкия борец, и за това, че нито
за миг не е губил вяра и е виждал малките победи във всяка негова загуба. Каменното
му лице е безизразна маска, но по-късно признава, че е бил изумен от нещата, които
упоритото момче е вършело в тренировките. „Може да не съм го показвал, но едно
нещо е ясно – уж аз бях треньорът, но Кайл ме научи на много повече, отколкото аз
него.“

Един щастлив ден двамата с Кайл изобретяват уникална хватка, която по взаимно
съгласие наричат „челюстна трошачка“. Похватът е невероятно болезнен за
съперника и често го изважда напълно от равновесие. За да го извърши,
нестандартният борец използва брадичката си и невероятно силните си вратни
мускули. 36-ият мач на Кайл е абсолютен триумф. Както и следващият… и по-
следващият. Мейнард започва да печели… Непрекъснато. Противниците му в
повечето случаи са шокирани. „Сякаш се бориш с един голям гърчещ се мускул“,
спомня си един от тях. Постепенно славата на Кайл се разнася из целия щат исъперниците му започват да се страхуват от срещите си с него. Младежът вече бие не
само по точки, но и с тушове. Някъде по това време някой изработва стратегията
анти-Мей-нард. Идеята е да атакуват главата и лицето му, тъй като той не може да се
защити. В един от тези мачове носът му буквално е раздробен и оттам нататък става
мишена за съперниците му.

Противникът ми продължава да вкарва лакътя си в счупения ми нос. Във
втората част го свалих на земята, но той усети възможност да ме ритне силно с
десния си крак право в носа. Добра тактика: бях зашеметен от болката и той пак
се възползва умело. Промъкна се зад мен и успя да запише още Щи точки. Трябва да
атакувам – сега е моментът. Ако не го направя, край – всичко свършва. Това е
последният мач… “

В продължение на четири години Кайл трупа опит, рафинира нестандартната си
техника и печели мачове в поредица от турнири Междувременно продължава да
вдига щанги чрез т. нар. пеперудено изтласкване. Резултатите му са толкова
впечатляващи, че е поканен на турнира „Арнолд Шварценегер“. Идеята е да се опита
да постави световен рекорд по последователни изтласквания за възрастта си. Казват
му, че трябва да вдигне 110 килограма (два пъти повече от тежестта на тялото му) 15
пъти, за да бъде обявен за най-силния тийнейджър в света. Когато го вижда,
публиката замира. На шестото изтласкване обаче хилядите в залата започват да
отброяват всяко вдигане: шест…седем… осем! Кайл вдига щангата 24 пъти и записва
името си в книгата на рекордите!

Голямата му мечта обаче е да се добере до шампионата по борба на щатското
първенство. Това се осъществи малко преди да завърши гимназия. Момчето мина
квалификациите, което е геройство само по себе си. На турнира спечели три
изключително оспорвани мача срещу най-добрите борци в щата, които опитаха всеки
позволен и непозволен похват, за да го елиминират. В последния си мач Кайл се
сблъска с един от най-добрите борци в историята на щата. Този път нещата не се
развиваха в негова полза. Кайл падаше… Падаше лошо. Малко преди края резултатът
бе 9:3.

„Резултатът е вече 9:3. Носът ми гори от болка. Не трябва да се предавам. Ще се
боря до дупка… И без оправдания. Усещам, че имам повече въздух от съперника.
Атакувам левия му крак със захват между брадичката и рамото си и го свалям на
земята. Бум! Две точки. Имам шанс… Усещам го. Резултатът е 9:5, но остават
само 15 секунди. Трябва ми туш и нищо друго. Противникът едва диша.
„Челюстната трошачка “ го влудява, раменете му са на тепиха. “

Но миг преди туша съперникът на Кайл успява да се измъкне с нечовешко усилие.
Краен резултат 10:5. Това е. Край. Кариерата на най-уникалния борец в историята е
завинаги в миналото. Последният мач на Кайл Мейнард завършва със загуба.
За изненада на всички изтощеният, облян в пот съперник идва при него в центъра
на тепиха, пада на колене и… го прегръща. Преди да си тръгне, му прошепва: „Да
знаеш, че това беше най-трудният мачв живота ми!“. По-късно същият борец ще смаже всичките си съперници, печелейки шампионата безапелационно.

Кайл остава неподвижен – той е съсипан, омаломощен и някак изгубен и объркан
в средата на тепиха. Съзнанието му все още отказва да приеме случилото се. Дори не
си дава сметка какво става в залата: публиката е станала на крака и скандира: „Кайл!
Кайл! Кайл!“. И ето че треньорът Клиф Рамос – суровият човек с безизразно лице,
който никога не изгуби вяра в него, си позволява да направи това, което винаги е
искал да направи – качва се на тепиха, навежда се, грабва го в прегръдката си и го
вдига на силните си ръце. Високо… там, където да може да чуе и запомни завинаги
песента на залата: „Кайл! Кайл! Кайл!“.

Днес Мейнард е само на 24 години, но вече е милионер и е натрупал
преживявания за три живота. След като завърши с пълно отличие гимназия,
младежът стана успешен бизнесмен, отваряйки собствена фитнес зала. Казва се
„Фитнес без оправдания“. В момента следва биохимия, но намира и време да
обикаля страната, изнасяйки мо- тивационни лекции. Преди няколко години написа
автобиография, която стана бестселър и на която между другото дължим описанието
на последния му мач, за който прочетохте тук. Книгата, естествено, се казва „Без
оправдания“.

Наскоро Мейнард изкачи връх в Апалачите и твърди, че някой ден ще стъпи на
Еверест. Наел е голяма къща с още двама колеги в близост до университета. Две от
спалните са на първия етаж. Третата е на втория и до нея се стига по стръмно, дълго
стълбище. Познайте коя спалня е избрал Кайл?! И още нещо – приятелката на Кайл е
зашеметяващо красивата Мис Западна Вирджиния. Отношенията им са сериозни и
това не трябва да ви изненадва – Кайл Мейнард има особен ефект върху всички около
себе си. Ако прекарате само пет минути в компанията му, неусетно ще престанете да
виждате неговото увреждане и причината е, че той самият отдавна е решил да не му
обръща внимание.

Ние, хората, сме забележителни млекопитаещи. Някой би казал, че природата ни е
дарила с невероятен капацитет за адаптация. Ако едно сетиво ни бъде отнето, ние
компенсираме, развивайки друго. В състояние сме дори да реорганизираме цели
органи и системи, за да заместим липсата на други. Човек е в състояние да изгради
неподозирани компенсаторни механизми, но истината е, че хора като Кайлса невероятна рядкост. Адаптация като неговата не е дар от приро- дата. Тя е заплата
от природата. Безценен хонорар, който, преди да бъде получен, трябва да бъде
заслужен, изработен и изстрадан.

Най-упоритото животно на този свят не е магарето. Най-упори- тото животно е
човекът. И всичко, което му е необходимо, за да го докаже, е една мечта. Всяко
малко нещо, което Кайл е постигнал, е плод на къртовски труд – опит и грешка…
опит и грешка… опит и… успех. Наскоро Кайл Мейнард участва в схватка в ММА
(смесени бойни изкуства). Момчето бе жестоко критикувано заради този мач.
Наричаха го луд и циркова атракция, а най-злобните интернет анонимници го
обсипаха с подигравки. Но те не са виновни и Кайл не ги обвинява. Това са просто
хора, които не разбират подхода на Мейнард към всяко нещо в този живот. Той
никога не си е правил илюзии, че ще бие в ММА. Кайл просто вярва, че заслужава
едно нещо – шанс. Шанс да живее като всеки човек, да вложи най-доброто от себе си,
да се скъса от труд и да пробва всяко нещо, което душата му пожелае. „Не всички ме
разбират – казва Кайл – някои хора измерват живота си с материални неща – пари,
коли, къщи. Аз измервам живота си с преживявания. Искам ги с пълни шепи. Всяко
ново преживяване е нов капитал.“

Кайл участва в ММА, защото искаше да го изпита… един-единствен път поне.
И дори сега, в края на тази история, все още се питаме как е възможно. Как ли?
Обикновено невъзможните неща не съществуват случайно. След като загубят от
Кайл, много от изненаданите му противници се оплакват. Казват, че тъй като нямал
крака и ръце, те няма как да приложат захватите си. Представяте ли си – да се
състезаваш срещу човек без ръце и крака и да се оплакваш! Когато чуе подобни
оплаквания, Кайл се усмихва, защото разбира, че мисията му е изпълнена. Те
ТЪРСЯТ ОПРАВДАНИЯ. Той не го е правил нито веднъж в живота си. Помислете си
дали ще има нещо, което да ви спре в живота, ако следвате следния принцип: Няма
недостатък в този живот, който да не може да бъде превърнат в преимущество.
И в края на краищата истината е, че тази история е възможна не само заради
изумителния Кайл, но и заради всички прегръдки, които толкова щедро раздавахме в
тази статия. Прегръдки за родителите на Кайл, за децата в махалата, за приятелите,
съотборниците, треньорите, учителите, противниците му, съучениците, за техните
родители, обикновените хора на улицата… Обществото. От него зависи толкова много – то е
толкова често в основата на нашите успехи и неуспехи. То е дало ръце и крака на
Кайл. Точно то е причината да няма нужда от протези. Помислете колко е важно за
човек като него още от дете да не се натъква на обиди и снизхождение. Да не среща
поглед, пълен с отвращение, или уплашена усмивка на улицата. Да бъде третиран
като равен, без специално отношение и отстъпки и от противници, и от приятели.
Кайл е вдъхновение в най-изчистения смисъл на думата. Вярвайки в него, не
можем да не повярваме и в себе си. Така че последният мач на Кайл Мейнард още
продължава и бива печелен всеки ден с нова хватка. Един на 10 милиона друг път!
Този човек е един на 6 милиарда и когато след много години изтекат дните му,
сигурно ще си дадем сметка, че целият му живот е бил една голяма прегръдка за
всички ни. А за нас… За нас остава да се възхищаваме и останали без дъх, да
продължаваме да се питаме: Как е възможно? Как е възможно човек да прегръща
толкова силно… при това без ръце?

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Духа и Душата. Bookmark the permalink.

Comments are closed.