Градче в прериите

Статия на Иво Иванов Канзас

„За да се отгледа едно-единствено дете, е нужно цяло селище.“
Древна африканска поговорка

Градчето Смит Сентър е някъде далеч, запокитено сред безкрайните
прерии на Западен Канзас. Няма да ми е лесно да стигна до него – то е изолирано в
обръч от безбрежни, мълчаливи ниви. Мястото сякаш е забравено от времето и
хората, пътищата бягат от него и дори картата на щата отказва да ми го покаже.
Какво, по дяволите, търся тук, на ръба на нищото, където тишината е потискаща и
всепоглъщаща и единствено вятърът въздиша и роши разсеяно пшеничените къдрици
на прерията? Пейзажът е един и същ във всички посоки – безбрежна, плоска шир,
търсеща лениво небето в правия като стрела хоризонт. Смит Сентър е едно от тези
места, които изглеждат обречени на бавна, мъчителна смърт – жертва на
естественото обезкървяване, наречено миграция. Само на 10 км от градчето е
географският център на Америка.

Ако страната беше организъм, точно тук щеше да бъде сърцето и. Въпросът е
колко още ще продължава да бие? Тук живеят точно 1931 души – повечето фермери и
работници в местната фабричка за фургони. Канзас е почти два пъти по-голям от
България, но степите му са обезлюдени. Казват, че в този щат има над 6000 селища
призраци, в които някога е кипял живот, но днес са опустели. Постройките са
обезобразени, а по обраслите с плевели улици вече не се разхожда дори спомените.
Смит Сентър обаче все още стиска зъби и някак си се държи. Скромната главна
улица е чиста, няколкото магазинчета изглеждат оживени, прозорците на старата
гостилница „Джифи Бъргър“ светят, а витрината на бръснарницата е запотена.
Никога не съм можел да разбера малкия град, да се съглася с ритъма му и да вникна
в хората му. Как живеят тук, толкова откъснати от цивилизацията?Какво правят през свободното си време? За какво мечтаят? Как успяват да не роптаят
срещу вбесяващата предсказуемост на всеки идващ ден? Животът е монотонен и
безперспективен и младите търсят какъвто и да било начин да изтръгнат бъдещето
си от него. Смит Сентър не е изключение – късичката главна улица е твърде тясна за
мечтите на хлапаците и така година след година жителите си тръгват и градът
винаги е застрашен да се превърне в гара без пристигащи влакове. В Смит Сентър
има едно кино, в което сменят филма веднъж в седмицата. Прожекцията е една на
ден, но понякога и тя се налага да бъде анулирана. А в петък вечер… В петък вечер
киното направо слага катинара, защото никога няма зрители! Целият град е на
стадиончето на гимназията, където отборът по футбол мачка безпощадно
противниците си от 30 години насам. В американския футбол се играе един мач на
седмица. В момента тимът няма загуба от четири години и е трикратен шампион на
щата. Смит Сентър е натрупал 51 поредни победи, но това, което е абсолютно
невероятно, е следната откачена статистика: този сезон отборът е отбелязал 704
точки! Знаете ли колко са отбелязали противниците им? Нула! Да – нула! Ниенте!
Геврек! Който е запознат с американския футбол, знае колко невъзможно е подобно
постижение. Да биеш дори един отбор на нула, е нещо, за което се говори с години.
Наскоро цяла Америка отправи поглед към Смит Сентър, след като записа 75 точки
само в първата четвърт на мача си срещу Плейнвил. Това постижение счупи
националния рекорд, поставен преди 82 години. Но защо нищож- ното селище се е
превърнало в такъв футболен великан? Как е възможно миниатюрната им гимназия с
шепа ученици да се превърне в шампионска династия? Причината е в целия град,
който с колективно усилие, всеотдайност и много разум е създал нещо далеч по-
голямо от печеливша спортна формула. Смит Сентър е намерил начин съвсем
целенасочено да построи уникален модел на възпитание, изграден около футболния
отбор. Всички жители над четиригодишна възраст дишат чрез футбола, но
фанатизмът им е конструктивен и преследва по-високи цели. Гимназията е толкова
малка, че 60% от момчетата играят в отбора. Въпреки това всяко едно от тях смята
възможността да излезе на игрището за върховна чест. Тези деца
гледат на екипа си като на генералска униформа и се отнасят към традициите на тима с огромен
респект. Който веднъж е влязъл в отбора, полага обет да не употребява наркотици, да
не пие и дори да не пуши. Преди сезона в началното училище се разпространяват ограничен брой
официални картички със снимките на всеки играч и вс мажоретка. Учениците
разменят и колекционират картичките и гледат на тези, чиито лица са отпечатани
върху тях, като на идоли и образци за поведение. Когато някой футболист или
мажоретка бъде уличен в употреба на дрога, алкохол или никотин, той трябва да
отиде в началното училище и да обясни на хлапаците защо е бил изхвърлен от
отбора. Но това практически не се случва – младежите рядко правят грешки както на
терена, така и извън него. В управлението на отбора участва целият град – след
мач всички жители се качват на колите си и минават тържествено по главната улица,
блъскайки в
ритъм по клаксоните в чест на поредната победа. После народът се изсипва в
„Джифи Бъргър“, където от три десетилетия хората празнуват и подлагат на обстоен
анализ всяка минута от мача. Треньор е
един изключителен 62-годишен мъж на име Роджър Барта, който е поел тима
през далечната 1976-а. Той знае, че разполага с ограничен материал, че играчите
му не са суператлети и че шансовете им за
победа са свързани с отборното начало. Затова стратегията му е свързана с
изграждането на непоклатим, взаимнодопълващ се колектив. Барта е един вид баща
на всеки играч и мисията му е да възпита момчетата така, че да виждат един в друг нетолкова съотборници, колкото братя.

Така младите хора в това градче, в което всички хора се познават по име, попадат
в завидната ситуация да имат не едно, а три семейства – тяхното собствено, града
и отбора. Треньорът е страхотен перфекционист, чийто професионализъм е заразен.
Всеки понеделник Барта връчва на играчите 20 страници профил на следващия
съперник, както и конкретен план за подготовка. До вечерта папките стигат до
бащите и дядовците на играчите, които ги разпространяват мълниеносно и в
продължение на цяла седмица стратегията на треньора се превръща в основна тема за разговор в бръснарницата и в кафенето „Втора чашка“.

Друг важен фактор за силата на отбора е тренировъчната етика.
„Момчетата тук сякаш се стараят повече – обяснява Барта. – Не е нужно да ги
мотивираш – те тренират до припадък. Повече от всеки друг.“ Сигурен съм, че е така
- тук сред полетата, тежката работа е начин на съществуване. Момчетата не могат да
бъдат уплашени с къртовски труд. Той е кодиран във фермерските гени на дедите им,
чиято пот е хранила плодородната почва на тези земи от поколение на поколение.
Футболистите на Смит Сентър са винаги по-добре подготвени, по-концентрирани, по- сплотени от
съперниците си. Но победите, триумфите и титлите са само част от историята. По-маловажната. „Това, което всъщност правим в това градче, е възпитаване на деца.

Създаване на личности – казва Барта. – И честно казано, се справяме толкова добре,
че тези младежи завършват, отиват в колежи и жънат успехи в големите градове.
Истината е, че това, което правим, няма нищо общо с футбола. Рано или късно ще ни
отбележат точки, ще загубим и мач и това няма да има никакво значение. Важното
е, че децата ни навлизат в живота, знаейки смисъла и стойността на всеки един
ден.“Ако попитате Барта за мача, в който отборът му отбеляза 75 точки за 15
минути, той ще наведе смутено глава: „Не се гордеем с този резултат. Не искахме да
унижим съперника, но някак каквото и да правехме, бележехме точки“. В този мач
треньорът наистина пусна всички резерви и им нареди да падат на земята, да
изпускат топката и да спрат да бележат, но въпреки това крайният резултат беше
83:0. Отборът на Смит Сентър е трудно обяснимо явление. Но още по-странна е
безпрецедентната тенденция все повече хора да се завръщат в малкото селце сред
пшеницата. Някои идват за няколко дни, други остават с месеци, а трети завинаги.
Марк Съменоу, един от най-добрите играчи в НФЛ и бивш защитник на Смит
Сентър, твърди, че винаги ще носи градчето със себе си, и нарича стария Барта човек
със злат- но сърце. Необяснимата обратна миграция към прерията вдъхва надежда за
бъдещето на града. Вярно е – тук няма опера, няма клубове, няма даже непознати
лица. Дори най-близкият „Макдоналдс“ е на час и половина път с кола. Но не
бързайте да се надсмеете над малкия град. В Смит Сентър не е имало каквото и да
било престъпление от години, а хората – млади и стари, са спокойни и усмихнати -
сякаш напълно излекувани от стреса, параноята и останалите болести на нашата
епоха. В града има само трима отегчени до смърт полицаи, които висят в кафенето и
от липса на работа са се превърнали в професори по футболна стратегия. „Всички
тук сме маниаци на тема футбол – усмихва се Барта. – Но това, което ни движи, е
далеч по- важно – вярата, че за да бъде отгледано едно-единствено дете, е необходим
цял град.“ Цял град! Не просто родители и семейство. Те са с амо част от
уравнението. Детето расте и човекът, в който ще се превърне, зависи от толкова
много неща: учителите, улиците, хората, треньорите, приятелите, продавачите в магазините и дори случайните минувачи. Преживявания, впечатления и микроуроци
идват отвсякъде, натрупват се и се превръщат в манталитет. Какво знам аз за малкия
град? Нищо. Израснал съм в центъра на София. На „Витошка“ и „Солунска“, сред
хаос, тълпи и хленчещи трамваи. Истинско чудо е, че невероятните ми родители
надделяха над улицата и хулиганщините. Но колко непосилна би била задачата им в
днешно време… Около училищата ни плетат паяжина гнусни паразити, продаващи
дрога, влиянието и репутацията на образователната ни система намалява с всяка
минута, а мрежата и улицата все по-често заместват дома. Затова ми се струва, че
има какво да вземем от Смит Сентър. Нека забравим за миг пренебрежението и се
вгледаме по- внимателно в селцето, надничащо от пшеницата на Канзас. Сигурно ще
открием, че една общност, независимо дали е малка или голяма, заслужаважителите, които е възпитала. Градът, грижещ се за децата си, рано или късно ще
бъде възнаграден десетократно. Ясно е, че те ще продължат да търсят пътя си
другаде. Младите не трябва да се простират според чергата, а според мечтите си. Но
дори когато си тръгват, те грабват градчето със себе си и го носят по целия свят. Ако
не му бяха признателни, нямаше да го сложат в куфара. Вече ми е по-лесно да открия
Смит Сентър върху картата. Той е навсякъде, където са отишли рожбите му, и ето че
пътищата не само тръгват, но и водят към него. Градът няма да умре. На гарата
сноват посрещачи и влаковете започват да пристигат. Смит Сентър, щата Канзас. На 10
км е географският център на Америка. Ако страната беше организъм, точно тук
щеше да бъде сърцето й. Слава Богу, то продължава да бие по-силно от всякога и
помпа свежа и чиста кръв във всяка точка на тялото.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Духа и Душата. Bookmark the permalink.

Comments are closed.