Мъдростта от писмата на Гогол – I

Преди няколко години излезе и на български последната „книга“ на Гогол – Избрани места от кoреспонденцията с приятели. Това всъщност не е точно книга, а по-скоро едно откровение на автора, което има за цел – както той самият казва – да бъде полезен на хората, доколкото може. Та, въпросното откровение дълго не е било допуснато до широката публика, поради, предполагам, глобалния характер на авторовите писма, насочени към негови съвременници. Гогол е успял да се самоизвади от времето си и като велик писател да пресъздаде вечните истини за живота. И то не завоалирани пред читателя, а изказани директно.

Книгата е наистина прекрасна и е хубаво да се прочете. Ето някои мои мисли върху написаното от Гогол.

„Приятелю мой, да ви пази Бог от едностранчивостта: с нея човек ще върши злини навсякъде. . . Едностранчивият човек е самоуверен; едностранчивият човек е дързък; едностранчивият човек ще настрои всички против себе си. Едностранчивият човек в нищо не може да намери средата. Едностранчивият човек не може да бъде истински християнин: той може да бъде само фанатик.“

Не е ли именно това един от основните проблеми на днешното общество – нашата безкрайна едностранчивост? Колко много знаем и можем в днешно време, колко много информация имаме, но и колко сме тесногледи и ограничени в ежедневието си.

„Гледайте разумно на всяко нещо и помнете, че в него може да има две съвършено противоположни страни . . .“

Всяко нещо си има противоположното и за да не сме едностранчиви, трябва да можем да погледнем и двете страни на нещата.

Това обаче не трябва да ни пречи и да ни разколебава да изберем верния път във всяка една ситуация, а трябва да ни помага. Положителната нагласа или възможността винаги да видим и хубавото и доброто, и да се стремим съзнателно към тях е най-доброто изражение на многостранността на възгледите. Именно това е заложено в стремежа към доброто – познавайки всички страни и пътища, да се избере най-правилния.

„… не напразно е отредено красотата да поразява хората еднакво – дори и онези, които са безчувствени към всичко … Щом дори някакъв безсмислен каприз на красавица е ставал причина за всемирни сътресения и е карал много умни хора да правят глупости, какво ли би било ако този каприз е осмислен и насочен към доброто? И колко ли добрини би могла да стори една красавица …“

Това определено е нещо, над което всяка една жена би могла да се замисли, защото дори и не толкова красивите жени често са способни да омаят главата на някой мъж и да го накарат да направи какво ли не. Тоест, всяка жена притежава в същността си поне един прекрасен инструмент – красотата, с който може да промени света към добро. Друг силен женски инструмент е безспорно майчиния инстинкт. Както и много други. Те просто трябва да се използват за добри цели.

„О! Колко са ни нужни болестите! … какъвто и да съм днес все пак съм станал по-добър, отколкото съм бил преди; ако не бяха тези болести бих си въобразил,  че съм станал такъв, какъвто трябва да бъда … Като си давам сметка за всичко това, се смирявам с всеки миг и не намирам думи, за да благодаря на небесния Мислител за болестта си. И вие приемайте всяка болест, като предварително приемайте, че тя е необходима. Молете се на Бога само да открие чудното й значение и цялата дълбочина на високия й смисъл.“

И на друго място отново се говори за болестите и страданието, които са способни да пречистят и най-загрубялата душа. Те ни дават и възможността да изпитаме великото чувство на състраданието – веднъж минал през мъки, човек е способен да ги разбере и да помогне на събратята си да се справят с тях.

„Велик е Бог, който ни прави по-мъдри! и с какво ни прави по-мъдри? – със същата тази мъка, от която бягаме и от която искаме да се скрием. Съдено ни е чрез страдания и скърби да добиваме трошици от онази мъдрост, която не можеш да придобиеш от книгите.“

„Човек трябва да се отнася честно към думите. Те са най-висшия подарък на човека от Бога. Лошо е да ги произнася, когато се намира под влиянието на страстни увлечения, досада или гняв … когато собствената му душа не е в хармония със себе си. … И тогава човек с най-искрено желание да направи добро, може да стори зло. … От устата ви никога никога не бива да излизат гнили думи. … Всички велики възпитатели на хората са налагали продължително мълчание … Те са усещали как може да се опозори онова, което искаш да възвисиш, и как езикът ни на всяка крачка може да стане наш предател.“

Този пасаж за правилната и въздържана употреба на думите ни казва доста повече и ни насочва към един от най-важните въпроси на живота – че далеч не е толкова важно само какво се казва по съдържание, но и как то се казва, в каква форма, за да може да се запази истинския му и непокварен смисъл. Често в живота си поставяме цел и, преследвайки я, забравяме да внимаваме по какъв път вървим към нея, а именно пътя е това, което ни учи и което осмисля целите и живота. Пътят е как, а целите са какво. Начинът, пътят, по който вършим нещата е и това, което води до смисъла на живота и ни прави щастливи. Целта е само далечната светлинка в тунела, която пък ни кара да продължаваме да се движим и не ни позволява да се откажем.

Думите на Гогол насочват и към разликите в понятията „дума“/“слово“ и „живо слово“. Второто е именно това, в което се чувства пълната вътрешна душевна хармония на автора на думите, Божествения промисъл, които позволяват правилното им разбиране. Въобще трябва да се отнасяме съзнателно към голямото богатство на българския език и да можем да правим тънката разлика в смисъла на отделните думи. Това води към едно обогатяване на душата и разбиране на смисъла на словото.

„… и безсмислената, неводеща до нищо припряност … в природата всичко става постепенно и мъдро, по някакъв строен закон, и как разумно едното следва от другото! Само ние, Бог знае защо, се мятаме насам-натам. Всички бързат. Всички са в някаква треска.“

Колко истинни са тези думи и днес. Постоянното нетърпение, бързане и стрес ни съпътстват навсякъде в днешно време. А всъщност колко е лесно да забавим крачка и да се огледаме около себе си, да почувстваме мига и силата на живота.

В първата си книга – „Дневникът на един маг“ – Паолу Коелю ни дава един много ефикасен метод за намаляване на темпото и вглеждане в самите нас. Упражнението се състои в изминаването на даден път не за нормалното време, например 5 минути, а доста по-бавно, например за 1 час. В началото упражнението ми се отдаде трудно, но веднъж забавил темпото и скоростта на времето, се оказвам в един почти нов свят – невидими до този момент неща се разкриват пред погледа ми, започвам да се движа със скоростта на природата и се чувствам наистина част от нея. Дивите животни не бягат вече от мен и забелязвам дори и растежа на тревичките!

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.