Училище с преподаване на светлина

Статия на Иво Иванов Канзас

Мануте Бол можеше да бъде жив днес. От него зависеше. Можеше да
бъде и приказно богат милионер. Пак от него зависеше. Можеше точно сега, вместо
да четете тези редове, той да се излежава под палмите на някой плаж в Оаху и да
дърпа дайкири след дайкири от заскрежена чаша с размерите на бомбе. Вместо това
231-сантиметровият гигант бе погребан вчера в родното си селце в Южен Судан,
намиращо се на два дни разстояние от най-близкия асфалтиран път. Казват, че
направеният по поръчка триметров ковчег е трябвало да бъде носен от осем силни
мъже. Що се отнася до богатството, Мануте напусна този свят така, както пристигна
в него – без една стотинка в джоба си.

В „Сърце на светлината“ вече ви разказах за необичайната му, мъченическа
одисея. За това как раздаде милионите си долари, натрупани по време на 10-годишна
кариера в НБА, на своите бедни, изтерзани от глад и войни сънародници. За това как
рискува живота си, пътувайки из саваните на Судан, където всеки сантиметър земя е
фронтова линия. За това как въпреки трайните поражения върху здравето му и
постоянните болки в ставите продължаваше да пътува, да лобира, да набира средства
и да прави всичко по силите си, за да помогне с нещичко на изстрадалия си народ.
Мануте щеше да бъде жив, ако миналата есен се бе вслушал в думите на
приятелите си и бе останал тук, в Канзас Сити, за да лекува бъбреците си в
специализирана болница. Но Мануте си е Мануте – приоритетите му са различни от
нашите. Ако си беше направил списък, в който да е подредил най-важните неща в
живота си, самият той щеше да е на последно място. Така че през ноември Мануте
отново замина за Судан. Този път целта на пътуването му бе да построй 41училища, разпръснати из цялата страна. Човекът нямаше пари, строителни
материали или работници, но искаше да строи училища. Училища, в които рамо до
рамо да учат деца от мюсюлманска, християнска и племенна вяра. Който е запознат
със ситуацията в Судан, знае колко амбициозна и непосилна е подобна задача. В
продължение на десетилетия страната е раздирана от кръвопролития, омраза и
варварщина, базирани на религиозни и етнически противоречия. Мануте Бол е
християнин, но мисията му е да елиминира експлоатацията на вярата като
предразсъдък. Да убеди страната си, правителството си, съгражданите си, че
религията не трябва да бъде разделителната линия и че единственият път към
бъдещето минава през мирното разбирателство и хармонично съжителство. И ето че
Мануте замина с големия си стар балтон, празни джобове и инфектирани бъбреци,
въоръжен само с една откачена мечта и добре познатата лъчезарна усмивка. Но
понякога една мечта и една много, много голяма усмивка могат да се окажат
учудващо ефикасни оръжия, така че само за месец-два Мануте успя да убеди
необходимите хора да направят дарения и да събере пари за първото училище.
Междувременно състоянието му се влоши. Типично в негов стил бе забравил да
вземе най-важното за себе си: сака с лекарствата. Изпратили му ги по пощата, но
отнело цели четири седмици, докато стигнат до него в Судан. Инфекцията се
пренася и върху черния му дроб, а жестоките артритни болки, придобити след
катастрофата, започват да го изтезават непрекъснато. Бол попада в болница в
Найроби, където му е дадено злополучно лекарство, за което ще стане дума по-късно.
Мануте разбира, че ако иска да оживее, ще трябва да се върне незабавно в Щатите
и да бъде лекуван интензивно от най-добрите възможни специалисти.

Но точно в този момент при него идва президентът на Южен Судан Салва Кийр с
молба да остане още малко и да помогне в организацията на най-важните в
историята парламентарни избори на страната. Ако изборите минат без
кръвопролитие, ако гласовете на хората не бъдат откраднати, ако страната направи
искрено избора си, това може да се окаже първата стъпка към ново начало, към
истинска демокрация. Как да откаже? Точно той ли? Никога! Мануте тръгва на път -
карат го с кола от град до град, от селище до селище, от колиба до колиба. Около
него на няколко пъти избухват бомби, получава и Уплахи за живота си. Но нито
веднъж окото му не мигва и нито за миг усмивката не слиза от лицето му. Толкова е болен и немощен ч е не е в състояние да ходи. Когато колата му пристигне някъде, някол ко човека го вземат на ръце и носят съсипаното му тяло от място до място. После пак на ръце го връщат в колата. Том Причард, негов близък приятел в Канзас Сити, на два пъти прави опит да го
прибере в Щатите, изпращайки частен самолет с огромно легло, специализирано оборудване и медицински сестри. И двата пъти самолетът се връща празен. „Имат
още малко нужда тук от мен. Тези избори са жизненоважни“, казал Мануте.
„Ех, ако се беше върнал през февруари — спомня си през сълзи Том – сигурен съм,
че щеше още да е жив.“

Но Мануте остана чак до май. Изборите минаха. Хората гласуваха относително
мирно и без кръвопролития. Този път известното с беззаконията си правителство
някак си се въздържа. Обещание за ново начало витаеше в горещия въздух над
Хартум и Мануте най- после си позволи да отлети за Америка. Когато самолетът
кацна на летището във Вашингтон, линейка чакаше баскетболиста на пистата.
Откараха го директно в болницата, но беше твърде късно. Лекарството, което Бол бе
получил в Найроби, бе предизвикало отрицателен ефект – ужасяваща болест,
наречена синдром на Стивънс-Джонсън. Симптомите са кошмарни – човек губи
огромни сегменти от кожата си, тялото се покрива с мехури. Ефектът е като от
изгаряния трета степен. Накрая пространството около устата му става толкова
чувствително, че гигантът със златно сърце спира да се храни и да пие вода. Не може
и да говори, но когато му казват, че училището в Судан е почти построено, успява да
промълви на Том: „Аз успях, човече! Аз успях!“. Душата на Мануте бе твърде голяма
дори за неговото огромно тяло и може би затова тихо го напусна на 19 юни 2010
година.

В събота тук, в красива катедрала, бе извършена възпоменателна служба в памет
на Мануте. Храмът бе пълен догоре с политици, спортисти, известни личности и
най-обикновени хора. Дойдоха и много от децата, на които Бол бе помогнал да
започнат нов живот в Америка. Но най-интересното бе, че поне половината
присъстващи бяха мюсюлмани от Судан. Мюсюлмани в християнска катедрала! Не
можех да не си спомня думите му: „Аз успях, човече! Аз успях! Мануте не бе
погребан тук. Ковчегът замина за Судан. Бол бе пожелал да бъде положен в гроб в
родното си селце Туралей. На Две крачки е училището, построено от Мануте. Скромна едноетажна сграда, но за местните деца, свикнали да учат под небето и да пишат по пясъка с пръчки, тя е като палат. Само 0.8% от момичетата в Судан завършват основно образование, но в тези
класни стаи половината места са отредени за ученички. Мануте винаги е гледал като
мечтател в някакво негово си бъдеще.

Покривът е почти завършен, остават още само няколко керемиди. И когато този
малък храм на просвещението отвори вратите си, имам усещането, че той ще носи
името на създателя си. Училище „Мануте Бол“. Да, това ще бъде хубаво и светло
място. Училище, в което ще се преподава благородство, толерантност и добрина.
Училище, в което ще има място за всички, независимо от религия, цвят и убеждения.
Има място и за всеки един от нас, защото и ние, колкото и да сме остарели, можемда седнем на чина и навярно да открием по някой урок за себе си в голямото малко
училище на господин Мануте Бол.

Колко е хубаво, че дори в света на спорта, който е гъсто населен с егоистични
нарциси, все още се намират хора като Бол. Вярно е, Мануте можеше да пие
коктейли точно в този момент. Можеше да е жив, здрав и богат. Но светът е пълен с
бедни богаташи и живи мъртъвци. Мануте Бол отказа да се превърне в един от тях и
предпочете участта на онези редки хора, които имат силата да вземат тежки
решения, знаейки идеално колко фатални ще бъдат последствията за самите тях.

Да, Мануте Бол можеше да бъде милионер… Но щеше ли да е богат?

Да, приятели, ако искаше, Мануте Бол можеше да бъде жив днес… Но щеше ли да
живее завинаги?

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Духа и Душата. Bookmark the permalink.

Comments are closed.