Невидимият просяк

Статия на Иво Иванов Канзас

Нещо озадачаващо, странно и загадъчно се появи на ъгъла на 9-а и „Масачузетс“ в
ранния следобед на една от най-прелестните октомврийски съботи, с които
разполагаше в амунициите си есента на 2008 година. Мястото на практика е
центърът на града – улица „Масачузетс“ е основната търговска и социална артерия,
така че пешеходният трафик бе превърнал тротоара в постоянен, преливащ поток от
хора. Лоурънс е университетски град и тридесетте хиляди студенти, учещи се тук, без
да искат, са оставили дълбок отпечатък върху характера на града. Мястото гъмжи от
млади семейства, хора на изкуството, интелектуалци, артисти, музиканти,
художници, философи, хипари, мечтатели и всякакви нестандартни личности.
Виждали сме какво ли не на улица „Масачузетс“, включително и гол парад-митинг в
подкрепа на утопичен проектозакон за легализиране на марихуаната, просяк,
облечен във фамозен смокинг, уличен музикант, свирещ на трион и дегизиран като
Дядо Коледа насред лято, и T.H., и т.н.

Но дори според общоприетите стандарти за непредвидимост на този откачен град,
триумфалната поява на възможно най-нестан- Дартния просяк в онзи хубав
октомврийски ден.преди четири години е прекалена. Хората спираха и се тълпяха в
близост до светофара 9-та -а и „Масачузетс“. Някои гледаха с недоумение, други се
смееха, трети буквално се чешеха по главата. Кацнали гордо върху два кашона, като
на картонен пиедестал, се мъдреха две стари окъсани и Ратонки. До кашона бе
сложена купичка за събиране на дарения, а надписът гласеше: «Помощ! Аз съм невидим!“. Явно поради крайно нестандартното си увреждане просякът бе в
абсолютна невъзможност да се включи в обществената система. По всяка
вероятност безработен и лишен от социални помощи и отхвърлен от близки ипознати, невидимият несретник очевидно бе изпаднал в такава яростна немилост, че
беше останал само по маратонки! Аз бях първият човек, който сложи монета в купичката. За моя огромна изненада обаче не бях последният.

Невидимият просяк, на който се натъкнаха хиляди мои съграждани в онзи топъл
есенен ден, поне за мен винаги ще бъде някак особено свързан с малкия Ричард
Сандрак, станал известен като „Най-силното дете на света“. Бях, меко казано,
изумен, когато го видях за пръв път в една от най-популярните новинарски емисии в
Америка – шестгодишен хлапак с разярени, подскачащи под кожата бицепси и
коремна мускулатура, която сякаш бе дялкана от гениалното длето на Фидий. Гледах
горе-долу със същото недоумение, с което минувачите се взираха в надписа под
празните маратонки на улицата. Дали виждам истинско дете, питах се, или
компютърна графика? Възможно ли е? Това мускули ли са, или варовикови
седименти? За Бога! Белоградчишките скали имат повече подкожна мазнина от този
хлапак! Но детето не беше нито компютърна анимация, нито мираж. Малкият
Ричард за малко да подпали сцената, изпълнявай перфектно сложен комплекс от
културистки пози, танцови стъпки, шпагати и комбинации от удари с крака. От
лицето му нито за миг не слезе широката сияеща усмивка, а зад него като опашка накомета се
носеше огромната му коса. Публиката бе шокирана!

Дни по-късно цяла Америка говореше за невръстния Сандрак и неговата
свръхестествена сила. Телевизионни екипи се надпреварваха да интервюират него и
семейството му; папараци се навъртаха около дома му, а интернет страницата му бе
затрупана от писма на фенове. Специален екип регистрира рекорда му по
изтласкване от лежанка. Шестгодишният дребосък успя да вдигне 82 кг – горе-долу
три пъти повече от собствената му тежест. Пресата тук го нарече Малкия Херкулес.
Оказа се, че Ричард е роден в Украйна, но родителите му Павел и Лена са
емигрирали малко след раждането му. Започнал е да тренира таекуондо с баща си
още от 2 – 3-годишен, а на четири се захваща с вдигане на щанги и силова
подготовка, ставайки най-младият бодибилдър в света. Славата на малчугана тук го
превърна в пътуваща атракция. Ричард на практика е в движение 12 месеца в
годината, за да участва в продукции на културистки състезания, промоции,
фотосесии за фитнес списания и т.н. Агент на момчето стана уважаваният от всички
фитнес треньор на Майк Тайсън – Франк Гиардина. На осем години Ричард изтласка
95 кг! Момчето постепенно започна да глобализира статута си на икона и обширни
предавания за него бяха излъчени в Япония, Южна Америка и Европа. Следващата
стъпка: Холивуд и киноиндустрията, разбира се! Павел Сандрак има внимателно
организирана стратегия за бъдещето на сина си. Най-силното дете на света ще стане
най-голямата кинозвезда в света! Малкият Херкулес ще бъде Малкият Арнолд.
Неизбежно е, нали?

Интернет е пълен с видеоматериали и интервюта, посветени на Ричард Сандрак.
Голямата тренирана усмивка на малчугана рядко напуска лицето му, но ако се
вгледате внимателно, не може да не забележите, че очите му често не участват в нея.
Има нещо странно, нещо смущаващо в плакатното му излъчване. Силата, мускулите,
позите, усмивката … всичко е една голяма лъскава фасада. Всичко е лъжа. Вярно е,
че когато го видях за пръв път, бях изумен. Но далеч по-силно и поглъщащо бе
усещането за тъга. Цялата ситуация бе толкова пошла и очевидна: Ричард Сандрак бе
едно нещастно, експлоатирано, объркано и предадено от собствените си родители
шестгодишно момче. Дете, което никога не бе получило шанса да бъде дете. Павел е
човек, готов на всичко, за да реализира целите си, да прегази дори здравето на сина
си, за да се добере някак до собствените си неосъществени амбиции, използвайки
крехката физика на едно невръстно дете. Майката на Ричард, Лена, е безгласен
съучастник в едно престъпление. Програмата за подготовка на малчугана има да. леч повече общо
с изтезание, отколкото с фитнес тренировка. Става дума за осемчасови тренировки.
За 2000 лицеви опори на лен. за кофички с тежести, завързани за шията. За безумни
шпагати между, два стола с щанга в ръцете. За маниакална фиксация върху всякомускулно влакно, всяка гънка на кожата. Ричард няма приятели. Забранено му е да
играе. Да излиза от дома си. Никога не е имал играчки… Велосипед… Свободно
време. Не е ял пица. Не знае как- во е сладолед. Павел искал мускулите на сина му да
имат максимум релеф и му дава да яде само малка купичка с марули, докато той
самият нагло дъвче пица пред сина си. Как се трупа мускулатура на такава възраст?
Достатъчно ли е да тренираш, сякаш си в школата на Абаджиев? Доктор Гери Грийн
- професор по спортна медицина в UCLA, е категоричен, че на такава възраст
подобен мускулен синтез е невъзможен без стимуланти. „Нужен е тестостерон. И на
тази възраст той може да се набави само по изкуствен път.“ Три пъти на ден Павел
кара сина си да се храни със специален бял прах, който разтваря във вода. Само той
знае какво има в мистериозната напитка.

Притеснен за здравето на Ричард, Франк Гиардина поискал бащата да се подложи
на детектор на лъжата в Лос Анджелис, за да докаже, че не дава анаболни стероиди
на сина си. Павел не само отказал, но заплашил мениджъра с убийство. Влиятелният
Франк веднага разтрогна договора си. Плъзнаха слухове за подозрителната
тренировъчна методика на Павел Сандрак и постепенно малкият Ричард изчезна от
публичното пространство. Мечтите на родителите му за холивудска кариера и
приказно богатство така и не се осъществиха. За последно Ричард Сандрак се появи в
новините по мрачен повод: десетгодишният малчуган се обадил в полицията и
шепнешком ги помолил да дойдат и да арестуват баща му. Оказва се, че в
продължение на месеци биел с юмруци и него, и майка му. В тази вечер, мъртво пиян,
извадил кухненския нож и заплашил да ги убие. „Моля ви. не включвайте сирените.
Ако ги чуе, ще ни заколи на място. Влезте тихо, аз ще оставя вратата отворена“, казало
момчето.

По всяка вероятност четете тази статия някъде в България. Ако решите, можете
спокойно да скочите в колата и да дръпнете на север към Русе. Сигурно няма да ви
трябва повече от един резервоар и бутилка минерална вода. След като минете по
моста, ви чака около час път до Букурещ. Още 40 минути по шосето, и ще се озовете в
селцето Сюрести. Там в малък дом тренира от сутрин до вечер седемгодишният
Джулиано Строе. Момчето напоследък се е превърнало
интернет сензация. Клиповете му са гледани десетки милиони пъти. Хлапетодържи
няколко рекорда на Гинес, включително и за най- много въздушни лицеви опори.
Джулиано тренира с гири и тежести от двегодишен! В момента кожата му е като
тънък слой латекс, нанесен с четка върху влакнести бицепси, трицепси и
пекторалиси. По тялото на това дете има повече видими мускули, отколкото в
учебника по анатомия. Зад преждевременно възмъжалото му тяло, естествено, стои
свръхамбициозният му баща Юлиан. Поредният родител, превърнал детето си в
бизнес модел. Ако искате да го интервюирате, ще ви трябват около 1400 долара. С
толкова трябваше да се раздели наскоро токийската „Фуджи tv“ за 30-секунден
сегмент с малкия вундеркинд. Юлиан твърди, че момчето обичало да тренира, той него кара да върши нищо насила. Но в очите на детето без особено усилие ще
разпознаете погледа на малкия Ричард Сандрак. Многозначителен е и фактът, че
наскоро собствената му съпруга заяви, че я е страх от мъжа й.

Тук напоследък се е разразила озадачаваща мания, свързана с т.нар. детски
бодибилдинг. Вече има и общонационални състезания като Iron Boy Powerlifting.
Фитнес центровете са колосална индустрия, която обаче е пренаситила пазара, така
че много от тях са повече от ентусиазирани от неочакваната поява на напълно нова
клиентела – деца между 3 и 14 години! Клубове като Visions W. Center в Ню Йорк
прибират с радост по 70 долара на тренировка с дете. В повечето случаи в основата
на фитнес манията, разбира се, се спотайва добре познатият свръхамбициозен
родител.
Понякога се стига до кошмарни крайности, които не подлежат на описание.
Олимпийските амбиции на Китайската народна република са се превърнали в
държавна политика. Родителите на практика се разделят с децата си малко след като
са излезли от памперсите. Невръстните момчета и момичета живеят с години в
гимнастически общежития и са подлагани на тренировъчен режим и диета, които са
повече или по-малко садистична инквизиция. Само вижте един от многото клипове
в YouTube, посветени на хлапетата гимнастици в братски Китай, и ще получите
обриви от ужас. Петгодишни деца с кървящи мазоли по ръцете, ревящи от болка по
уредите, гърчещи се отчаяно на шведската стена. И защо? Това ли е славата, за която
жадува Китай? Не разбират ли, че цялото олимпийско злато не може Да се събере в
сълзите на едно съсипано дете…

В тази статия дори няма да стане дума за ефекта върху здравето на Децата и за това
каква е вредата или ползата от вдигането на тежестивърху една псе още неизградена костна система. Това е тема зап дисертация. Днес искам да обърнем внимание на нещо друго.
Павел Сандрак. Юлиан Строе. Майк Агаси. Дамир Докич. Китайската федерация
по гимнастика. Школите за еничари на Отоманската империя. Обединеният
революционен фронт на Сиера Леоне.

За мен всички те са престъпни, коравосърдечни експлоататори Крадци на детство.
Ако ги попитате, сигурно ще ви кажат, че целта оправдава средствата. Но чия цел -
тяхната или на децата? Ние, възрастните, имаме амбиции, стратегии, планове и
професионални цели. Децата? Децата искат едно-единствено нещо с цялото си
същество: одобрението на родителите си. Толкова е лесно да се възползваме от това
желание… И толкова пагубно. Ричард Сандрак никога не е бил най-силното момче в
света. Той бе просто едно осакатено, уязвимо и ограбено дете. Прочетох го в очите
му, докато устата му се опитваше да се усмихне.

Помните ли прословутия модел на Ериксон за развитието на човешката личност?
От осемте фази, които определят формирането на нашата идентичност, цели пет са
отредени на детството. То ни е крайно необходимо и ако някой ни накара да го
прескочим, последствията в повечето случаи са разрушителни. Върнете се назад.
Спомнете си игрите. Пакостите. Ожулените колена. Приятелите, Любопитството.
Помните ли колко голям изглеждаше малкият ви свят? Колко дълго продължаваше
една-единствена година? Детството живее в свое собствено, съкровено
пространство, което поне на повърхността няма достъп до обременената ни с
отговорности въз- растна действителност. То обаче е структурата, върху която се
крепи останалият ни живот. Ако посегнем на него, ще лишим децата си от
формиращите мигове на безгрижие. Ще им отнемем мимолетния период на
невинност и наивитет. И по всяка вероятност по-късно ше лишим себе си от тяхната
обич.

Ако някой ден решите, че сте разпознали в малкото си дете следващия Джордан,
Меси или Федерер, опитайте се да се въздържите Окуражете го, но не го слагайте в
окови от неоправдани очаквания Не забравяйте, че преди да се превърне в спорт,
всеки спорт трябва да бъде първо игра.

Защо преди четири години сложих две маратонки върху кашона на ъгъла на 9-а и
„Масачузетс“? Не знам. Просто видях двете стар15 обувки в гаража и си казах, че е
време за поредната улична каскада. В заден план на снимката, която е дело на
дъщеря ми, се вижда едно от столчетата на кафене с култовото име „Буржоазното
прасе“.Настаних се точно там, застанал зад полуприкритата си видеокамера. Исках да
снимам реакцията на хората – може би очаквах да науча нещо ново за съгражданите
си. За това как реагират на неочаквани ситуации. Щяха ли да се ядосат? Или
развеселят? Или може би ще открият някаква далечна метафора в това, че
бездомникът на улицата често се чувства безсилен и дори невидим? Щяха ли да
сложат пари в купичката? Или да ги вземат? Нарекох цялата тази абсурдна пакост
социален експеримент, но истината е, че това бе просто импулс, пристигнал
директно от най-важната фаза на Ериксон – тази, в която детето не иска нищо друго,
освен да играе. Правя подобни неща поне няколко пъти в годината. Не е нужно да
знам защо. Просто осъзнавам, че ми е необходимо и че ако веднъж си бил
благословен да бъдеш дете, част от него ще остане с теб и на 80 години.

Идва момент в живота, в който човек влиза в цикъл „дом – работа -дом-работа“.
Това е опасен затворен кръг. Той започва постепенно да се пълни с отговорности,
работни проекти, плащане на сметки, мастика преди лягане, телевизионни сериали,
монотонна повторяемост, дивана в хола, клишетата в компютъра и т.н. Постепенно
не остава място за теб самия. Не е ли странно и тъжно, когато кръгът е пълен, а в
него няма нищо? Хубаво е да знаеш как да разчупиш кръга, да нарушиш цикъла, да
пуснеш на улицата невидимия просяк. Но ако не си правел безобидни пакости в
детството си, няма да знаеш как да ги правиш, когато пораснеш. На този свят не му
трябват деца със сърца на възрастни – трябват му повече възрастни с детски сърца.
Преди четири години социалният ми експеримент събра 7 долара и 45 цента и
хиляди усмивки на минувачи. Парите раздадох на хора на улицата, които
действително имаха нужда от тях. Усмивките запазих.

Наскоро отегчено правех кръгчета с дистанционното през всичките телевизионни
канали в търсене на нещо интересно. Спрях се за миг, тъй като с изненада чух името
Павел Сандрак. Слабичък двайсетинагодишен младеж говореше спокойно за
самозабравилия се родител, съсипал детството на сина си. Спомена, че Павел бил в
затвора за жесток побой над жена си. Нарече го чудовище. „Хубаво е че го няма“,
каза младежът и се усмихна. Вгледах се внимателно. Беше толкова променен.
Разпознах го с усилие – но не толкова по голямата усмивка върху лицето му, колкото
поради тъжния факт, че както преди години, тя все още отсъстваше от вече
порасналите му очи.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Духа и Душата. Bookmark the permalink.

Comments are closed.