В памет на Ашли Градушката

Статия на Иво Иванов Канзас

Винаги съм ненавиждал Ашли Градушката. Причините са много, но
може би най-важната е, че преди 15 години тази ко- варна вещица се опита най-
хладнокръвно да ми види сметката. До ден-днешен съм убеден, че опитът ѝ да ме
отстрани от пътя си бе съзнателен и целенасочен.

В България традицията колите да получават лични имена от вманиачените си
собственици не е толкова епидемично разпространена колкото тук. Връзката между
американеца и неговия автомобил е сложна, противоречива и дълбоко вкоренена в
социалния профил на Щатите. Хората тук не само дават масово имена на колите си,
но откриват характер в двигателя им, одушевяват ги, говорят им и дори понякога ги
третират като пълноправен член на семейството. В момента карам 3800-кубиков
„Крайслер Конкорд“, който съм кръстил оналдиньо, нетолкова защото е тъмен на
цвят, мощен и изненадващо повратлив, колкото заради зъбатата решетка на
радиатора му.

Ако надникна в автомобилното си минало, пред очите ми с носталгия ще се
разходят спомените за още много други стари спътници – чети- ритактови приятели
с човешки имена. Всеки от тях втъкан завинаги в годините ми, свързан с даден
период в живота ми, белязал завинаги някое значително събитие. Някъде в началото
на 90-те например се спотайва оки ръ ат, недодялан и олющен „Шевролет
Селебръти“, които подобно на героя на Сталоун винаги успяваше да се изправи по-силен и
ентусиазиран от всякога дори след уж унищожително поражение. Подлагал съм Роки на съкрушителни изпитания, включително и катастрофи, каране по стълби, наводнения и дори неописуема
пясъчна буря в Аризона. Но тази машина явно беше внук на Терминатора, защото
неизменно отърсваше отегчено прахта от очуканото си тяло, изправяше се на четири
колела и поемаше упорито иблагонадеждно точно в моята посока. Някъде в миналото си съзирам и
многострадалната „ВБН“ (Великата Бяла Надежда), от която винаги съм очаквал
далеч повече, отколкото беше в състояние да ми предложи. ВБН беше един
кошмарен бял „Форд Темпо“, който полагаше изненадващо успешни усилия да се
разваля на всеки 20 минути. Едва ли има нещо в тази кола, което да не съм сменял.
Динамото му изгаряше в почти ритмични интервали, двигателят бе пълен с
антагонистични противоречия, а свещите изтляваха по-бързо от восъчните си
братовчеди. ВБН също обичаше да цеди акумулатори като прани ризи. През тази
кола са минали повече акумулатори, отколкото през четиритонен електрокар.
Но нищо, нищо не може да се сравнява с мрачните спомени, оставени от Ашли
Градушката! Никога няма да забравя облекчението и сатанинската усмивка,
изписани върху лицето на негодника, който ми продаде тази демонична таратайка.
Годината беше 1992-ра, а Ашли бе раздрънкан „Понтиак Гранд Ам 79“. Платих 600
долара, без да подозирам, че реалната му цена е с около 599 долара по-ниска.
Видимо колата беше в идеално състояние, като изключим масивните поражения от
градушка и надничащата тук-таме ръжда. На задния калник имаше лепенка, която
гордо гласеше: „Ако знаех, че ще живея толкова дълго, щях да се грижа по-добре за
себе си!“. Колата бе типичната щатска, грандоманска машина с характерните за
епохата си мегаразмер и неразумна мощност (5л). Под капака на този огромен
понтиозавър имаше повече цилиндри, отколкото в гардероба на Кралския
Шекспиров театър. Но за няколкото месеца, в които имах нещастието да го карам,
това пъклено изчадие на американската ав- томобилна промишленост ме вдъхнови
за някои от най-изобретателните псувни в историята на нецензурната семантика.
Бързо разбрах, че собственикът е закърпил колата само колкото да мине през
продажбата. Няколко дни по-късно двигателят започна да цвили като пресипнал
ескимос, дистрибуторът обяви обща стачка, а някакъв тайнствен, злокачествен
процес започна да се развива и в обречения карбуратор. Отгоре на всичко два от
зъбците на стартера се оказаха счупени и единственият начин да запаля бе, преди да
завъртя ключа, Да се промъкна под колата и да нанеса гръмотевичен удар с щангата
върху стартера. Почти веднага реших да кръстя понтиака на бившето си гадже Ашли,
под чиято атрактивна фасада се криеше зловеща същност. Капризна, сприхава,
неуравновесена и опърничава, колата сякаш бе попила характера на бившата ми приятелка, така че името „Ашли Градушката“ бе повече от подходящо. Малко след като направих злополучната
покупка, реших да тръгна с двама приятели на едно необмислено пътешествие, чиято
крайна цел беше концерт на „Гъне енд роузис“ в Чикаго. Младостта и разумът рядко
вървят ръка за ръка, което донякъде обяснява защо решихме да поверим пътува- нето
в ръждясалите нокти на омразния понтиак. Колата остана вярна на характера си и в
предградията на Чикаго запелтечи с всичките си осем прокълнати цилиндъра и
почна да храчи масло със застрашителна скорост. Единственият ни изход бе да
слезем от магистралата и да купим масло от бензиностанция в самото сърце на едно
от най- опасните места в САЩ – Саутсайд (Южната част на Чикаго). Откачен ход, на
който Ашли безспорно разчиташе. Бледоликите пришълци не са на почит в
безкрайните гета на Саутсайд и ние веднага бяхме наобиколени от гигантогромни
дегенерати, в чиито очи се четяха кървави намерения. Сякаш бяхме попаднали в
Могадишу по времето на Мохамед Айдид. Десетте минути, които ми бяха нужни, за
да платя маслото и да го налея в двигателя, преминаха като 10 мъчителни часа. В
рамките на тези 600 секунди двама души успяха да ме попитат дали искам да купя
крек кокаин, явно дрогирана жена ни уведоми, че ще горим в ада, а 12-13-годишен
хлапак гордо ми показа дръжката на пистолет, която надничаше от колана му.
Продавачът в бензиностанцията бе седнал зад решетка и бронирано стъкло.
„Сипвайте маслото и се изпарявайте! – гласеше мъдрият му съвет. – И за Бога – не
правете резки движения!“Саутсайд е невидимата страна на Америка, където властват
могъщи гангстерски групировки, свистящите куршуми са ежедневие, в гимназиите се
влиза през метални детектори, а полицаите са винаги някъде другаде.

Бензиностанцията бе заобиколена от изоставени, полуразпадащи се постройки и
мрачни улици, по които вятърът търкаляше боклуци. Недалеч се намираше и зловещ
жилищен комплекс, от който се дочуваха съмнителни гърмежи. Когато излязах бавно
от бензиностанцията, установих, че колата е плътно обкръжена от около двайсет
души, за които моят живот нямаше абсолютно никаква стойност. Явно обаче колата
им се стори дори по-евтина от него и по някаква ирония на съдбата окаяният вид на
подлата Ашли навярно спаси живота ни. Докато наливах с трепереща ръка маслото в
двигателя, усещах погледите, които пълзяха върху гърба ми в търсене на нещо ценно,
за което си заслужавада ме очистят. Когато свърших с маслото, се прекръстих мислено и облян в пот, се отправих на забавен кадър към багажника, абсолютно уверен, че ми остават само
секунди живот. Отворих багажника и извадих щангата. Тишината бе оглушителна.
Според мен местните гангстери бяха толкова шокирани от ситуацията, че забравиха
да ме застрелят. Невярващ, че все още съм жив, се заврях под колата и ударих с
всичка сила Ашли Градушката по стартера. После се качих в колата, запалих
заекващия двигател и се влях в магистралата. Оттогава кракът ми не е стъпвал в
Саутсайд. Още с връщането си в Канзас изпратих Ашли на гробището без съжаление
и църковна церемония. Все още вярвам, че тази негодница ме ненавиждаше също
толкова колкото аз нея и опитът ѝ да ме изостави сред куршумите на гетото беше
предварително планиран.

Както повечето хора тук, и аз се отнасям с респект и носталгия към старите си коли
и техния принос към миналото ми. Спомням си с уважение за нисана Достоевски, с
който за малко да прегазя две разсеяни бабички. Няма да забравя и верния гранд
черъки на име Доктор Уотсън, както и хондата Луински, в която… Но нека спрем
Дотук. Това все пак е очерк за Ашли Градушката и за това как успях да я надживея
и да я пратя в гроба, преди аз да съм попаднал в него. Но защо ли имам чувството, че
някой ден пак ще се срещна с тази стара негодница? Имайки предвид безотговорното
си поведение през последните 20 години, ми се струва, че когато дойде моят ред да
се разделя с живота, навярно ще се отправя в посока обратна на Рая. И някъде там,
сред огън, жупел, сяра и стенещи адвокати, ме посрещне самият принц на мрака
Луцифер в персоналната си лимузина. Няма съмнение, че това ще бъде машина
достойна за негово нищожество сатаната: 8 цилиндъра, 5Л, безброй недостатъци и
демоничен характер. И ако изтриете с ръка саждите на задния калник сигурно ще
откриете окъсана лепенка с до болка познатите, мъдри думи: „Ако знаех, че ще
живея толкова дълго, щях да се грижа добре за себе си!“.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Духа и Душата. Bookmark the permalink.

Comments are closed.