Реч на Ханс Херен при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Реч на Ханс Херен при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

В тази кратка реч бих искал да отбележа някои ключови моменти в една кариера, която изобщо не беше предопределена, но в която изникнаха някои уникални възможности, които ми позволиха да допринеса за трансформацията на конвенционалното земеделие и да измъкна много хора от върележката, която носи ползи на малцина, докато хората, животните, растенията и земята заплащат за това с цената на своето здраве.

През април 1979г. в Чикаго беше студено и ветровито. За щастие интервюто ми с тогавашния Генерален директор на Международния институт за тропическо земеделие ( International Institute of Tropical Agriculture – IITA), д-р Бил Гембъл, беше на топло в хотел Хилтън. Д-р Гембъл обаче не искаше да ме наеме на позицията, за която бях кандидатствал. Вместо това предпочете да ми разкаже за един свой проект свързан с контрола на вид лъжещитоносни въшки, които наскоро са се разпространили в Централна Африка и причиняват глад и размирици. Той търсеше за проекта си специалист по биологичен контрол. Помислих си, че това би било едно прекрасно предизвикателство, но никога преди не бях посещавал Африка, затова предприех едномесечно пътуване, което да ми помогне да реша дали тази работа е за мен. Посетих района на Конго и видях лично опустошението и гладуващите; видях и щаба на IITA с модерните му лаборатории и оранжерии, и изключителните опитни полета. Приех предложението на д-р Гембъл или по-скоро неговото предизвикателство. На първи октомври 1979г. се явих на работа в Ибадан… и останалото, както казват, е история.

Юни 1979, Долно Конго. Всичко, което знаехме при стартирането на проекта е, че вредителят е случайно пренесен в Африка някъде от Америка, вероятно в средата на 70-те години. Маниоката е основна храна за над двеста милиона души в средна Африка. Полетата, нападнати от тези лъжещитоносни въшки биваха напълно унищожени само за един сезон.

Лъжещитоносните въшки, които бяха нов вид в Африка, нямаха естествени врагове. Затова се разпространяваха из целия континент изключително бързо. За осем години стигнаха до Мозамбик на изток и до Сенегал на запад. Бяхме изправени пред две предизвикателства:

  • Да разработим стратегия, която възможно най-бързо ще наложи контрол над разпространението на вредителя.
  • Да намерим финансиране за проекта, като имаме предвид, че за моята позиция е отпуснато едногодишно финансиране, но всички други средства трябва да бъдат привлечени допълнително.

Стратегията ни беше:

  1. Да изследваме лъжещитоносните въшки някъде между Мексико и Аржентина, където нещо пречи на популациите им да достигнат разрушителни мащаби.
  2. Да намерим естествения враг, който регулира популациите на лъжещитоносни въшки в Америка.
  3. Да организираме карантина на естествените врагове, които предстоеше да открием.
  4. Да направим подробни изследвания върху естествените врагове, които планираме да внесем и евентуално да пуснем на свобода, за да гарантираме, че са безопасни от екологична гледна точка.
  5. Да организираме масовото развъждане и освобождаване на естествените врагове на площ един и половина пъти по-голяма от САЩ.

Други основни моменти включваха разработката и изграждането на съоръжения за развъждане на естествените врагове на вредителите, както и на съоръжение, което би позволило пускането им от въздуха в невиждани до този момент мащаби… все пак проблемът беше спешен, а площта беше огромна. Заради тези ми планове на една донорска среща в Рим ме определиха като мегаломан.

Набиране на средства за изследване на вредителя: Набирането на средства беше второто предизвикателство, защото ни предстоеше сериозна работа в няколко африкански държави, а също и провеждане на проучвания в Америка. Трябваше да събера екип от ентомолози, които след като намерим естествения враг на лъжещитоносните въшки, да се заемат с масовото му развъждане, да организират пускането му на свобода и най-важното – да следят как се развива ситуацията след това. Видях, че е налице уникална възможност не само да бъде решен един сериозен проблем, но и да развием капацитета на местните хора сами да провеждат изследвания и биологичен контрол. До тогава подобно нещо липсваше в Африка и всички се стремяха единствено към т.нар. „зелена революция” вече случила се в западния свят, с цялата, характерна за нея прекомерна употреба на пестициди и торове.

В крайна сметка след година и половина работа лъжещитоносните въшки и техните естествени врагове бяха открити в граничните райони на Парагвай, Боливия и Аржентина. Вид паразитни оси и калинки бяха внесени в Африка след провеждането на подробни проучвания в карантинно помещение, изградено в Лондон. Внимателно проверихме, че не пренасят никакви болести и че наистина могат да се справят с вредителите.

Лятото на 1981: Около две години след началото на програмата първите полезни оси и калинки бяха пуснати над полетата с маниока край щаба на IITA в Нигерия. В рамките на три месеца лъжещитоносните въшки почти изчезнаха. Естествените врагове елиминираха вредителите със скорост, която изненада дори и моя екип. Бяхме радостни от постигнатите резултати и заработихме още по-усилено.

Мястото, с което разполагахме, за отглеждането на осите в Ибадан се оказа твърде малко и особено с акциите ни по пускане на насекомите по въздуха, стана ясно, че имаме нужда от нов дом. Нигерия беше отказа да осигури на самолета ни и неговия деликатен товар безпрепятствени полети във и извън страната.

Пролетта на 1988: Откриване на Африкански център за биологичен контрол в Котону, Бенин. Отне ни две години да изградим нови съоръжения. На входа им стои скулптура на осата Epidinocarsis lopezi, изработена от ковано желязо. Тази оса заслужава днешната награда не по-малко от мен и прекрасния ми екип. Това малко насекомо, дълго едва два милиметра, успя да оцелее в сушата, тропическите гори, низините и високопланинските полета, навсякъде, където вирее маниоката, и да наложи контрол върху най-лошият вредител, с който някога се е сблъсквала Африка.

1992: Работата е свършена, екипът е изграден. Поминъкът на над 200 милиона души бе възстановен и бяха спасени около 20 милиона човешки живота. Общите инвестиции по проекта възлизаха на 20 милиона долара или по един долар на всеки един спасен човешки живот. А казваха, че съм мегаломан! Вредителите по маниоката бяха под контрол – без пестициди и без нужда от непрекъсната външна намеса. Фермерите можеха да продължат да отглеждат предпочитаните от тях местни сортове маниока. Освен това в 24 държави вече имаше изградени екипи от специалисти по биологичен контрол, които разполагаха с всички необходими знания и умения да организират подобни програми за контрол и на други местни вредители. В повечето държави тези екипи и съоръжения работят и до днес.

Пролетта на 1994: необходимост от ново предизвикателство и едно телефонно обаждане. Комисията, търсеща нов Генерален директор на Международния център по физиология и екология на (International Center of Insect Physiology and Ecology – ICIPE) в Найроби, срещаше трудности при намирането на подходящ кандидат. Посъветваха ме да кандидатствам за тази длъжност и аз се вслушах в съвета.

Есента на 1994: Нови предизвикателства и нови възможности. Точно това, от което се нуждаех. Първата ми задача беше да разработя нова стратегия и да намеря финансиране за обновяване на остарелия изследователски център. Благодарение на опита си в IITA, разработих нова изследователска парадигма, която насърчава системното интегриране на дисциплини и теми, свързани с насекомите (както полезни, така и вредители). Тази парадигма обединява здравето на хората, животните, растенията и околната среда, като всички те са свързани неизменно с насекомите. Идеята ми беше да изследваме и разработим една спирала, която непрекъснато се развива в положителна посока: стартира от точката, в която възникнал проблем и продължава на следващото ниво и т.н.

1995: Далас и Де Моан, Наградата Джак Килби и World Food Prize. Tова бяха първите награди, които получихме като признание за огромното влияние, което Програмата за биологичен контрол на лъжещитоносните въшки по маниоката оказа върху Африка.

1998: Основаване на Фондация Биовижън в Цюрих. Следвайки съвета на Анди Шрайбер за това как най-добре да оползотворим средствата от наградите, заедно с трима приятели основахме Фондация Биовижън. В основата на Биовижън стои разширението на дейностите в Източна Африка, свързани с парадигмата на ICIPE. Общностите, с които работи фондацията, решават кой е най-важният проблем за тях и след това започват да работят по разрешаването му в една непрекъснато разширяваща се спирала на развитие.

ICIPE положи основите на множество успешни проекти – от контрол върху маларията до запазване на биоразнообразието в горите. Търсим решения, които фермерите могат да приложат без да си навличат допълнителни разходи, като например методи за борба с вредителите и плевелите, както и методи за повишаване на добивите от царевица и други култури. Наблюденията показват, че някои растения привличат вредители, докато други привличат полезни насекоми. Така един класически модел на агроекологията може да се приложи към различни култури и земеделски практики. Предизвикателството е в това да напаснем отделните парченца от пъзела, да го пренаредим така, че всичко да работи в хармония и да създава синергия.

Фондация Биовижън подкрепа множество проекти, следващи тази парадигма, и това води до значителни успехи. Едно от най-големите ни постижения е Програмата за комуникация между фермери, която включва четири елемента: база данни, списание на хартиен носител, радиопрограма и комуникация с местните информационни центрове. Тази програма запълва сериозен пропуск, защото фермерите се нуждаят от информация как да получават по-високи добиви, както да отглеждат по-здрави животни, как да възстановяват плодородието на почвата и как да се справят с вредителите и болестите. След като получат достъп до информация, фермерите могат да започнат да изпробват различни методи, да обменят опит със своите съседи и да се развиват.

2005: Без подходящи политики и най-напредналата наука не може да донесе очакваните промени. Чувствах, че е време да направим следващата стъпка и да последваме друг подход в устойчивото развитие. Има привилегията да бъда съ-председател на доклада на IAASTD „Земеделие на кръстопът”. Изготвянето на този световен доклад плюс пет регионални доклада отне четири години и в него участваха над 400 експерта. Докато работехме по него осъзнах, че науката е достигнала до невидима преграда, която не й позволява да окаже реално влияние върху устойчивото развитие. Критичният въпрос, който си задавахме беше: как можем да изхраним света през следващите 50 години, имайки предвид несигурността, произтичаща от климатичните промени, нарастващото население и намаляващите природни ресурси. Отговорите на този въпрос ни наведоха на мисълта, че трябва да променим посоката, в която се развива земеделието по света, че обичайният начин, по който правим бизнес, просто вече не е вариант и че се нуждаем спешно от нова парадигма, надграждаща зелената революция. Тази парадигма трябва да отчита многофункционалността на земеделието и ролята, която то играе в трите сфери на устойчивото развитие: околна среда, общество и икономика… точно в тази последователност. Тогава възниква въпросът: как може човек да промени посоката на развитие на земеделието? Според мен има само един начин: промяна на политиките и сериозни инвестиции в промените, препоръчани от доклада.

Промяната в политиките изисква и наличието на инструменти за събиране на достатъчно информация, като най-добре е в процеса да участват множество заинтересовани страни. Именно с това се занимавам откакто се присъединих към Института Милениум. Ние осигуряваме на правителства и граждански групи нужните инструменти и развитие на капацитет, който ще им позволи да участват в процеса на вземане на решения и ще гарантира, че имат контрол над плановете си за развитие.

Днес институтът Милениум, както и много други организации, работи с Фондация Биовижън по проект за разработване на насоки за държави, които сами да проведат оценка и да съберат информация за своите национални политики по земеделие с помощта на заинтересованите страни.

В заключение, визията и действията ми за изграждането на една процъфтяваща земя, са отразени в настоящата дейност на Фондация Биовижън и Института Милениум: „Бъдеще за всички, естествено” – подобряване на поминъка на хората и спазване на правата на Майката Земя, чрез подход „отдолу-нагоре”, овластяване на местните хора чрез образование и споделяне на знания, и информиране на обществото за приемане на по-добри политики, при които всички заедно и равнопоставено вземат решения за бъдещето. Тази визия произтича от личния ми опит през последния половин век.

Бих искал да благодаря на журите на Наградата за цялостен житейски принос за това признание и за огромната чест, която ми оказват.

Историята няма да е завършена без да изразя благодарността и любовта си към своята съпруга Барбара, децата ни Матю, Джереми и Жизел, както и към екипите IITA, ICIPE и Биовижън, които ми помагаха, вдъхновяваха и мотивираха непрестанно.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Обществото. Bookmark the permalink.

Comments are closed.