Реч на Алън Ръсбриджър при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Реч на Алън Ръсбриджър при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Благодаря ви за това отличие. Едно е да получаваш признание от журналисти, които раздават награди за журналистика. Приятно е да получаваш и такива, разбира се. Но тази награда е изцяло друго ниво.

През годините Наградата за цялостен житейски принос е била връчвана на изключителни мъже и жени, който са направили забележителни неща – както се посочва и от самото отличие – „за планетата и хората”, учени, учители, лекари, икономисти, адвокати, духовни водачи и инженери.

Някои хора може би са учудени, че днес тя отива при един журналист. И ако това е така, то вината е в нас, журналистите.

Защото, разбира се, журналистите правят доста неща, които не предизвикват особено възхищение. Можем да сбъркаме нещо и понякога го правим. Можем да сме твърде повърхностни, отмъстителни, тривиални, капризни и безсърдечни. Някои журналисти злоупотребяват с властта си, нарушават закона и играят ролята на хулигани. Това е най-лошият тип журналистика.

Но има и друг вид журналистика и си мисля, че той не само носи ползи на човечеството, но е и от особена важност за него.

Ако се съмнявате в това, вижте обществата, в които журналистите не могат да работят свободно. Обществата, където онези, които имат власт, не трябва да се тревожат за това, че някой може да разследва как използват тази власт. Там, където няма независими гласове или организации, които могат открито да докладват, разследват, оценяват и критикуват. Всички знаем как изглеждат тези общества.

Помислете и за друго: колко хора са готови да загинат заради работата си? Според Комитета за защита на журналисти тази година са загинали 42-ма журналисти, общо 1600 от началото на водене на статистиката през 1992г.

Всеки ден, всяка година колегите ми по света рискуват живота си, защото знаят, че светът се нуждае от журналистика. Те имат мотивация, мисия, задължение да бъдат свидетели на случващото се. Няма съмнение, че мислят, че журналистиката е обществена услуга и призвание.

Днес съм тук сред вас, заради едно семейство и един човек, които са били наясно с тази истина за журналистиката.

Става въпрос за семейство Скот. Вестникът Манчестър Гардиън е основан през 1821г. в отговор на едно убийство на невинни хора от страна на държавата – става въпрос за клането край Петерло през 1819г. Основателят и тогавашен редактор, който е бил свидетел на случилото се и е разказал за него, е създал Гардиън, защото е знаел колко е важно достоверен доклад на събитията да достигне до повече хора.

Семейство Скот прави нещо забележително с Манчестър Гардиън през 1936г. Те го подаряват – не го продават и не се впускат в търсене на някой олигар или хедж фонд, който да го придобие.

Поверяват Гардиън на тръст без да изкарват никакви пари от него. Единствената цел е да съхранят вестника, неговите либерални традиции и вярата, че той не е просто бизнес, а обществена услуга… да го съхранят такъв завинаги.

И така, като редактор на Гардиън, всеки ден си мисля за това, което дължа на семейство Скот и на забележителния С.П.Скот, който е бил негов редактор в продължение на 57 години и който по повод 100-годишнината от основаването на вестника написал, че никога не би работил за него, ако печалбата е стояла над възможността „да влияе на умовете и съзнанието на хората”.

Вторият човек, на когото съм изключително признателен е тазгодишният лауреат на наградата, Едуард Сноудън.

Докато работи като младши аналитик за Националната агенция за сигурност на САЩ Сноудън е станал свидетел на неща, които намира за силно смущаващи. Дори и хора, които не одобряват поведението му, обикновено признават, че той е провокирал и е разкрил информация, послужила за основата на един дебат, от който силно се нуждаехме – дебат относно степента, законността и етиката на масовото наблюдение на обикновени хора в мащаби, които преди 20 години бяха немислими.

Едуард Сноудън лесно можеше да публикува и сам своите разкрития. През 2014г. всеки може да публикува каквото си реши. Нищо не можеше да го спре да редактира и разпространи материалите сам.

Но вместо това той реши да се обърне към журналисти, на които има доверие, и да ги помоли да публикуват материалите, които намират за най-важни. Той вярваше в журналистиката.

Сноудън направи това, знаейки, че действията му ще имат тежки последици за собствения му живот, както и за неговото семейство и приятели. Знайки, че институциите и правителствата, които изкарва на светлината на прожекторите ще отвърнат на удара и ще пожелаят отново да обвият тайните си в тъмнина, и ще го накарат да плати висока цена за действията си.

Едно от предизвикателствата, които Сноудън представя пред нас е признанието, че не съществува такова нещо като обществен интерес. Няма един единствен общ интерес, който да е по-важен от останалите и заради който да можем да пренебрегнем всичко друго.

Да живеем в сигурност без да бъдем убивани от терористи със сигурност е много важен обществен интерес и особено сега много силно вярваме, че това е така. Свободата на изразяването, записана като Първата поправка в конституцията на САЩ – е друг важен обществен интерес. Неприкосновеността на личността също е изключително важна за милиони хора и е записана като Четвъртата поправка в конституцията на САЩ и като Алинея 8 в Европейската конвенция за човешките права.

След съставянето на Magna Carta винаги сме се противопоставяли на властта на държавата да проявява произвол спрямо нашия живот, да влиза в домовете ни, да изземва вестниците ни. Но какво правим, ако изземването на съвременния еквивалент на всеки един вестник може да спаси човешки живот?

Държавите и бизнесите харесват криптирането, когато то служи за скриването на държавни или винансови тайни от хакерите. Но държавите и правораздавателните системи мразят същото това криптиране по други причини и биха направили всичко възможно, за да го подкопаят.

И така, има много, често противоречащи си обществени интереси, а не само един. В разгара на спора околко действията на Сноудън този факт беше забравен и някои журналисти казаха: „щом според държавата непубликуването на тази информация е в името на обществения интерес, кой съм аз, че да й противореча”.

Отговорът е лесен: „вие сте журналист”. Не сте част от държавата или правителството. Работата ви е отговорно да разкривате важна информация, а не да я криете. Вие сте встрани от властта, за да я наблюдявате обективно. Работата ви е да бъдете силно чувствителни към всеки един обществен интерес – и да публикувате, толкова внимателно, колкото можете, онова, което смятате за важно. Едва тогава информираната дискусия става възможна. Вие имате същото право да балансирате между различните обществени интереси, каквото имат и политиците, полицаите или съдиите.

И когато властите застанат на прага ти и ти кажат да спреш… И после ти кажат, че ще те принудят да спреш… и после влязат в офиса ти, за да контролират унищожаването на компютрите ти, задачата ти е да продължиш да публикуваш. Да продължиш да вземаш онези внимателни решения, имайки предвид всички противоречащи си обществени интереси.

Правиш го не защото мразиш страната си, а защото я обичаш. Защото в училище са те карали да четеш Джон Милтън и Джордж Оруел. Защото в университета си изучавал Джон Стюарт Мил. Защото като британски журналист си открил собствените си герои, сред които Джон Уилкс, Уилям Кобет, С.П. Скот, Емили Хобхаус и Харолд Еванс. Всеки един от тях някога е бил отричан, преследван, съден, вкаран в затвора или принуден да живее в изгнание.

Накараха ни да разбием харддисковете на компютрите си. Но не спряхме публикациите. За накои хора гледката на разбит компютър на вестник Гардиън е зловеща. Кметът на Лайпциг, който посети офиса ми, я намери за вледеняваща поради причини, които все още са парещ спомен в съзнанието на милиони германци.

Но така както няма един единствен обществен интерес, така няма и само една гледна точка към случилото се по време на аферата Сноудън. С времето започнах да намирам образа на разбитите компютри както за вледеняващ, така и за излъчващ оптимизъм – именно защото продължихме с публикациите.

Интернет е това, от което се страхува властта. Той е онова, което тя иска да завладее. Той е пространство, в което намираме мрак, но и светлина. Причините, поради които държавата иска да опитоми и да контролира дигиталния свят, са същите, които го превръщат в инструмент на свободата. Това, което не можехме да публикуваме във Великобритания, публикувахме другаде. Без съмнение така вбесихме властите в страната. Но всички бихте намерили случващото се за прекрасно, ако то се развиваше в Китай, Турция, Русия или Сирия, например.

И така, Сноудън разкри пред нас множество, понякога противоречащи си обществени интереси, включително тези на корпорациите, гражданите, разузнавателните агенции, адвокатите, журналистите и политиците.

Доколко правителствата успяха да отговорят адекватно на предизвикателствата, поставени от Сноудън, е тема на друг разговор. Но със сигурност можем да кажем, че ако политиците не желаят да говорят за въпросите, повдигнати от Сноудън, те се отказват от правото си да критикуват пресата за това, че прави нещо, от които самите те се отдръпват.

Самият аз се чувствам изключително привилигирован, защото когато започнаха атаките срещу нас, Гардиън беше достатъчно силен, за да се противопостави, да устои и да защити своята журналистика. Изключително много се гордея с колегите си.

Винаги съм мислел за репортерите като за пчели – основа за устойчивостта на всяка информационна екосистема. Докато реботех със Сноудън и без това огромното ми уважение към журналисти и адвокати нарасна още повече: репортерите и редакторите, които толкова умело откриха онова, което така е разтревожило нашия източник на информация; и адвокатите, които ни защитаваха след излизането на публикациите. Вярата ми, че журналистиката може да бъде обществена услуга, бе затвърдена. Както и увереността, че журналистиката трябва винаги, винаги да бъде независима от властта.

Чувствах се привилегирован, защото редакторът на Гардиън наистина има уникална привилегия. Преди 193 години един жител на Манчестър станал свидетел на една трагедия… и основал вестник. Преди близо 80 години неговото семейство създало тръст, който да защитава вестника. И когато дойде поредният момент, в който трябваше да разкрием огромната и плашеща мощ на държавата, този тръст защити редактора и журналистиката. Никой не се опита да ни измами.

Благодаря ви за тази награда!.

В света на Twitter и Facebook има нова дума – “humblebrag” – да се чувстваш смирен, докато се хвалиш с успеха си. Днес се чувствам точно така. Наистина смирен, че получавам тази награда, редом с останалите лауреати – Едуард, Асма, Бил и Базил. Смирен лауреат на една забележителна награда, която през годините е била връчвана на толкова много изключителни хора. Как може човек да не се хвали с подобно нещо!

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Обществото. Bookmark the permalink.

Comments are closed.