Толкова много фосфор в нас, а толкова малко огън

Текстът, който ще прочетете по-долу, е един монолог на големия наш актьор Георги Калоянчев от гостуването му през 2002г. в “Шоуто на Слави”. След повторението на този епизод през лятната ваканция на предаването, той се разпространи много бързо в социалните мрежи. Ето го разписан от мен.  Уточнявам, че на места ми бе трудно да разбера развълнуваните думи на Калоянчев:

“Безбройни са световните повратности, които човек среща през своя си живот. Докато е малък човек, стига да протегне ръчичка, да се усмихне или просто да каже „мама” и всички го трупат с похвали. И колкото повече се източва човек, колкото по-голям става, толкова повече похвалите намаляват, за да се изгубят на края, кой знае къде по трудните друмища на голямата световна похвала, за да се разпилеят в глупашки битки, наивни победи и подвизи… Кога мравката срещне мравка, тя я докосва с краченца, за да й каже къде има зрънце, тревичка и сладко коренче. Когато се срещнат две пчели, те танцуват разни танцове, за да си съобщят къде има повече цвете и прашец. А ние, людете, уж умни и разумни, все тичаме някъде, все не ни остава време за човешка приказка, за крехката радост от окуражителния поглед, за един единствен лъч на взаимно разбиране и топлина. А колко разумно може да бъде, дами и господа, ако се поспрем за малко от тази непрекъсната гонитба на наивна слава, власт, богатства …, ако си спомним, че тичащият човек не само трудно диша, но и трудно се смее, че дори влюбените, когато се целуват, се спират на място. Лъжовен е този свят, господа, лъжовен, лъжовни са хората, но най-лъжовно е времето. Чака то човека да се захласне във въздуха, във влюбени очи, лунен залез и хоп, тури му бръчка на лицето, резка на душата, бяло му плисне в косите… Какво си викате, а? Калата какви ги приказва, колко е нещастен! Нищо подобно, млади хора! В мене няма боязън, в тялото на всеки един от нас има толкова много фосфор, че от него могат да се направят 2000 клечки кибрит. Представяте ли си, какъв огън ще бъде това! А ние какво? Тук драснем клечка, там драснем клечка и на края последната догаряща клечка лекичко пада в премръзналите ръце на стария човек.

Мой беден български народ, в душата ти препускат хладни ветрове, в нивята ти кълнят бурени, в домовете ти кълне безверие. Мой нежен и раним български народ, надарен и търпелив, лъган и ограбван, от цветове и интереси, от чужди съветници и свои безбожници, мой нещастен български народ! Ние, твоите чеда, където и да се намираме далеч извън България, на тази граница митничари няма. На тази граница стои нашата съвест, нашата доблест, нашата толерантност, гробовете на тези, които са били преди нас и люлките на тези, които идват след нас. Мой нещастен български народ, заради страданието ти – поклон!

Уважаеми дами и господа, когато няма хляб, има една стара приказка: „Имало едно време един дядо и една баба …”, когато няма сол, има сълзи и от тях ще добием, но когато няма вяра, тогава е страшно. И когато нямате хляб, аз ще ви обичам, и когато нямате работа, аз ще ви обичам, и когато се чудите, как да свържите двата края, аз ще ви обичам. Спомнете си, че някой някъде ви обича, че тази страна ви обича – слънцето, небето, цветята, горите, полята, морето. Че България ви обича. Млади хора, дано във вашите спомени звънне понякога и моят гласец. Дано във вашия път напред се гушне някъде и моя милост. Дано когато ви е доста тъжничко или веселичко, си спомните за оня стар господин, който в късните дни на есента на своя живот дойде при Слави Трифонов.”

Подобни творби


About Александрина Цонева

Здравейте, аз съм Александрина, по образование политолог. Освен обществени и социални теми, ме вълнуват и теми, свързани с личностното развитие и самоусъвършенстване. Интересувам се от българска литература и фотография. С мен може да се свържете на имейл: aleks (долна черта) ts (в) yahoo (точка) de.
This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.