На всекиго по нещо

Бог не е дал на всеки всичко, а на всекиго по нещо, за да имаме нужда един от друг.

Това е мисъл на Алберт Айнщайн. И колко е прав той! Ако всеки имаше всичко, то тогава не само нямаше да имаме нужда един от друг, но и нямаше да има развитие. Развитието се ражда предимно във връзките ни с околните и във взаимодействието ни в обществото.

Всеки човек се нуждае по една или друга причина от другите хора, но най-вече от още един човек. Съжителството с друг човек е най-прекрасното, на което Бог ни е обрекъл. Така, щем, не щем, сме принудени да се развиваме. Важното в тези ни лични връзки е 1 + 1 да е > 2. Само тогава връзката ни е дала плод и ни е помогнала истински за развитието. Само тогава сме създали повече, отколкото сме имали чрез взаимните си отношения.

Това неравенство важи не само за създаването на потомство, но с още по-голяма сила в духовно и енергийно отношение. Ако сме разширили заедно душевността си и увеличили енергията си, значи не само сме се развили, но и живеем в единство. И тогава 1 + 1 наистина е > 2. С това, което ни е било дадено сме се изградили не само като единица, но и заедно с другата ни единица сме постигнали в единството си повече от това, което сме, взети заедно по отделно.

Не случайно не използвам израза „с половинката си“. Ако в съжителството си с любимия човек сме се принизили до половинка, то надали това е правилният път и надали сме се развили. Тогава 1 + 1 не само, че е < 2, но е дори 1, което не означава развитие. Ние не сме си дали енергия, а сме си взели един от друг; не сме развили душевността си, а сме я смалили. Това не е напредък.

Можем да сме в единство с любимия човек само когато и двамата, сами за себе си, сме се развили напълно като личност, сме се изградили като единица. Тогава нямаме необходимост да си крадем един друг от силите, защото сме господари сами на себе си и знаем как да си задоволяваме енергийните нужди. Тогава заедно със спътничката (спътника) си в живота създаваме повече енергия, отколкото ни е необходима и сме готови да даваме не само на другия, но и на децата си и на обществото. Едва тогава можем да се наречем хора.

Подобни творби


This entry was posted in За Разума and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.