Малки стъпки

Нека ви разкажа накратко три действия, а след това ще обясня и връзката между тях и защо всъщност ви ги разказвам.

Като студентка, вече завършваща магистратурата си, имах настанително писмо, което ми дава право на общежитие до края на февруари. Една прекрасна вечер в началото на януари, прибирайки се, намерих пъхната под вратата ръкописна бележка, че до два дена трябва да съм се изнеса, с обяснението „Прекъснали сте!!!“, което не беше вярно. Подадох възражение и потвърдиха правото ми да остана, дори удължиха престоя ми с 1 месец, без да съм го искала. Отне ми цял месец в събиране на различни документи, обикаляне по канцеларии и проверка през ден дали има отговор на молбата ми.

Шофьорът на автобус на градски транспорт, в който се возех, решава по собствено усмотрение да мине по друг маршрут и пропуска една от редовните си спирки, в следствие на което няколко човека не успяват да слязат. Мен изобщо не ме засягаше, моята спирка беше друга, но въпреки това подадох оплакване и шофьорът бе глобен. Отне ми десетина минути за попълване на бланка през интернет и един месец в изчакване на решението.

Поисках да получа Европейско приложение към дипломата си за магистратура и когато го получих, преводът на английски беше пълен с грешки. Подадох оплакване и молба да ми го разпечатат отново. Направиха го, но сега пък имаше други грешки; оправдаха се, че стандартът на МОН (Министерство на образованието и науката) бил такъв. Проверих и в стандарта грешки нямаше, затова подадох ново оплакване. Този път ми го дадоха без грешки. Отне ми около три месеца и размяна на десетина мейла.

Тези на пръв поглед различни истории, всъщност имат нещо общо: реакцията на хората, с които съм ги споделила. А тя, с леки вариации, звучеше горе-долу така:„Няма смисъл. За какво се занимаваш? Само си губиш времето. Нищо няма да постигнеш.“ (за вторият пример имаше дори коментари от типа „Колко си лоша, заради теб са глобили човека“; а дали? да не съм го накарала аз да минава не от където трябва?!) За себе си бях сигурна, че съм постъпила правилно, затова тази реакция на околните ме изненада много.

За този тип поведение психологът Мартин Селигман е въвел термина „заучена безпомощност“ ( на английски „learned helplessness“) – липса на вяра в собствените способности и във възможността да променим нещо, чрез нашите действия; убеденост, че настоящото положение е постоянно и неизбежно. Обикновено се дължи на неколкократен провал в дадено начинание и води до пасивност, усещане за липса на контрол, бездействие, апатия, депресия.

По подобен начин мислят и други хора, но грешат и тези примери го доказват! Следващият път този шофьор най-малкото ще се замисли дали да смени маршрута. Следващият път администрацията в университета ще внимава малко повече, преди да реши да прави опити да изгони собствените си студенти по подобен начин. Следващият път, когато някой поиска Европейско приложение към дипломата си, то може би ще е с по-малко грешки. Но дори и да не е така, аз знам за себе си, че съм направила, каквото съм могла, за да защитя правата си. Може и да не успявам всеки път и невинаги резултатите да са положителни, но винаги опитвам.

Подобни творби

  • Все още няма други подобни творби

This entry was posted in За Духа и Душата, За Ежедневието. Bookmark the permalink.

Comments are closed.