Алчността не е причината

Автор: Кристоф Пфлугер за „Oya – мисли различно, живей различно”

Превод от немски: Александрина Цонева

Докато човечеството в продължение на хиляди години е живяло много или малко устойчиво, от 1750г. започва едно опустошително негово развитие – със свръх-растеж на населението, консумация и разрушение. Какво се случи с нас всъщност?

Защото човекът винаги иска още и още, икономиката се е вкарала в този опасен кръг на развитие. Тогава става ли дума за това да искаме по-малко? Или това заключение не е достатъчно обхватно? Растежът извън възможностите се появява в биосферата, където всичко расте, развива се и отново умира, но за кратък период от време. Вечен растеж в един краен свят е невъзможен.

Най-голямата грешка на човека е неговата невъзможност с обиграното си възприятие да разбере този завой в растежа. В това е убеден уважаваният американски професор по физика Алфред Барлет. Той разказва станалата вече известна история за бутилката, в която даден брой бактерии се удвоява с всяка минута и след един час тя пълна. Когато бутилката е на една четвърт пълна, бактериите усещат, че започва да им става тясно и изпращат „разузнавачи“. След минута те се връщат с радостната новина за други три празни бутилки, които ще разрешат един път завинаги проблема с липсващото пространство. Облекчението не трае дълго: няколко минути по-късно и тези бутилки са пълни и цялата популация загива.

Какво трябва да знаем за свръх-растежа:

-  Човек открива смисъла едва на края, когато е прекалено късно да се повлияе развитието.

-  Дори и един сравнително скромен растеж от 2% годишно е свръх възможностите. За да се пресметне приблизителното време за удвояване, числото 70 се дели на стойността на процента. При 2% това са 35 години, при 7% – десет години.

-  Удвояването означава значително повишаване на абсолютния растеж. Ако световното население се увеличава с един процент на година – стойност, която то достигна едва през 20ти век, тогава трябват 694 години, за да стане населението от един милион един милиард. Вторият милиард ще е достигнат след 100 години, третият – след 41 години, четвъртият – след 29 години, петият – след 22 години и шестият милиард – след 18 години. Годишният прираст в момента е 1,14%, а седмият милиард ще достигнем тази година. (бел.ред. Ако трябва да бъдем точни, според Департамента на ООН за икономически и социални въпроси  именно на 31 октомври 2011 числеността на населението на Земята ще достигне 7 милиарда. За седеммилиардния жител на Земята ще бъде обявено новородено дете от Калининградска област в Полша.)

Когато венецианският мореплавател Джовани Кабото през 1497г. първи след викингите достига бреговете на Северна Америка, не може да проумее богатството на риби там. Това е началото на една риболовна индустрия, която расте ли расте, докато през последните десетилетия буквално не се срива и близо 500 години по-късно, през 1992г. е прекратена от канадското правителство. Рибарите осъзнали размера на унищожение едва след като станало твърде късно. Последствията на развитието, свързано със свръх-растеж, излизат наяве цели поколения по-късно. Ако искаме да разберем, какво днес се случва на Земята, трябва да проследим по-големи периоди от време. Но за това ни липсват до голяма степен емпирични данни. От най-значимите показатели на човешкото развитие – население, продуктивност и използване на природата има донякъде надеждни числа само за броя на населението. Все пак. През 18ти век откриваме значимо развитие. Бавният растеж на населението дотогава започва да се покачва.

Какво се е объркало?

Каква нова сила се е появила през 18ти век на сцената на цивилизацията, така че да промени изначално житейските основи на човечеството? Под въпрос са демократизацията, индустриализацията и въвеждането на кредитните пари. Разпознаването на една единствена причина – ако трябва да се посочи една – надминава възможностите на това кратко изследване. Но все пак могат да се направят няколко логични извода. Демокрации е имало още в антична Гърция, без те да са могли да засегнат основите на живота. Тогава индустриализацията ли е основната причина? Съмненията тук също са основателни и се показват най-ясно точно чрез примера за парната машина, самият двигател на индустриализацията.

Историкът Тамим Ансари пише в „Непознатата среда на света – глобална история от ислямска гледна точка”: „В мюсюлманския свят парната машина съществува цели три столетия, преди да бъде открита от Запада. Там тя изобщо нищо не е причинила. Парната машина е открита, за да може при тържеството на един богаташ шишът така да се върти, че агнето да е изпечено равномерно с кафява коричка от всички страни. Описание на уреда намираме в книгата на турския инженер Таки ал-Дин от 1551г. След края на празника на никого не му дошло на ум друго възможно приложение на този предмет и той бил забравен.” Изобщо светът на Ориента, както много столетия по-рано китайското царство, са задминавали далеч Запада в техническо и научно отношение, без това да е довело до пагубно нарушение на устойчивостта. Така че технически-индустриалните нововъведения не могат сами по себе си да причинят самозасилващо се развитие, дори когато то е свързано с ненаситност, непозната вероятно на ориенталци и китайци.

Приближаваме се до същността на въпроса, разглеждайки новостите в парите през 18ти век. Основаването на Bank of England през 1694г. – майката на всички централни банки – се счита най-общо като рожденният час на съвременната парична система. Преди това средствата за разплащане, предимно монети, са задавани отгоре и са били покрити донякъде от стойността на благородния метал. Създаването на разплащателни средства чрез кредит е било рядко срещано и се е ограничавало основно до обмен при финансирането на търговията без монети и издаването на непокрити златни квитанции от майстори-златари, които с това били едновременно и банкери. Тези средства за разплащане са били частни и са се придобивали само със съгласието на кредитора при разплащане на заеми. С основаването на Bank of England това се променя.

Основаването на Bank of England се обяснява с една историческа крачка към демократизация. През 1688г. холандецът Вилхелм III фон Ораниен е помолен от протестантите в английския парламент за помощ срещу опитите на крал Якоб II да върне католицизма. Вилхелм идва, изгонва тъста си и се възкачва, заедно с жена си Мария II, на английския трон. Преди това е подписал „Хартата на правата” – закон, с който до голяма степен се подчинява на парламента. Между другото, на Вилхелм е забранено да повишава данъците без съгласието на парламента. За да се намерят средства за войната срещу Франция, е създадена Bank of England. Като добър калвинист, Вилхем не е против лихвите, дори в този случай, самият той трябва да плаща такива.

С акта на основаване на банката на частния и до голяма степен непознат консорциум се дава правото да печата банкноти като официално разплащателно средство, които само частично са покрити от злато. Веднага започва усилено натрупване на дългове. Чрез крайното обезценяване на ценните книжа до едва 20% от тяхната първоначална стойност, акционерните дружества остават подозрителни за британците в продължение на почти 100 години.

През 1720г. във Франция приключва еуфорията по хартиените пари на Джон Лоу. Банката му Banque Royale е пуснала в употреба масово банкноти, чиято стойност е покрита от кралските имоти. След като балонът се спуква, поколения французи загубват доверието си в хартиените пари. Капитализмът почти е щял да умре от своите детски болести. Но магията на новото създаване на пари е по-силна. Шотландецът Уилям Патерсън, на чието име е издаден лицензът на Bank of England, още през 1694г. отсича за какво става дума: „Банката получава лихва-печалба от всички пари, които тя, банката, е създала от нищото”. Трудно се устоява на такова голямо изкушение.

Уловката при създаване на пари

Проблемът при тази форма на създаване на пари – и с това приключваме разказа за миналото – показва едновременно и голямата скорост на растеж, който тя предизвиква. Пари, които възникват като кредит, нямат налична стойност, а стойност, която тепърва трябва да бъде създадена. При това въртящите се в употреба пари стигат само за изплащане на кредита, но не и за изплащане на лихвите. За да може такива пари да запазят стойността си, обещаните стойности трябва да бъдат създадени и постоянно нови и нови хора да вземат заеми, за да се увеличава количеството на парите. Подобна парична система е обречена на растеж, в противен случай тя се разпада. Този, който живее в капиталистическо общество, не съвсем доброволно увеличава консумацията си – той трябва да го направи! Това е ключът към разбирането на индустриалната революция, която залива Европа от 1750г. нататък – първо бавно, след това вярна на закона за свръх-действието, все по-бързо. Всъщност изискването за макар и частично покритие чрез злато спира създаването на пари, но не според нуждите на икономиката, а заради наличието на злато. При откриването на нови залежи от злато, се покачвало и количеството пари, а икономиката растяла. При съответно намаляване на златото, следвала рецесия.

Важно събитие в историята на парите е покачването на стандарта на златото в европейските държави в навечерието на Първата Световна война. Така паднали финансовите окови за изплащането на това страшно приключение, чрез кредит разбира се, който след края на войната е трябвало да бъде изравнен основно от Германия с репарациите според Версайския мирен договор. Това са опустошителни последствия за страната, за демокрацията и в крайна сметка за целия свят.

Откакто през 1971г. приключва обвързването на долара със златото (защото заради войната във Виетнам Щатите потъват в изключително големи дългове), създаването на нови пари се ограничава само от числото на вземащите заем и от почти неналичната дисциплина на спестяване на държавите, които до скоро се хвалеха, че не могат да фалират никога. Дали този растеж отговаря на нуждите на хората, е от второстепенно значение. Икономическа глупост е примерно здравеопазването с неговото съсредоточаване върху скъпи ремонти вместо изгодна превенция. И при повечето стоки отговорът на ключовия въпрос е еднозначен: съществуват ли те, защото някой иска или трябва да спечели от тях, или защото реално има нужда от тях? Отделно от прилагането на маркетинг-стратегии, струващи милиарди, произлиза допълнително търсене. Насърчаването на човешката ненаситност не е безплатно.

Истинността на произлизащите нужди в една такава икономика не може лесно да се прецени. Легендарни са оценките на компанията „Даймлер-Бенц” през 1900г., че съществува пазар за максимално 100.000 автомобила, защото нямало повече кочияши. Или оценката на шефа на IBM Томас Уотсън, който през 50те години говори за нужни може би пет компютъра по света. Днес необходимостта от автомобили и компютри е толкова голяма, че без тях светът на момента ще се срине. Така кредитните пари завладяват света, те са му нужни за вечен растеж. Ние не искаме да растем, ние трябва да растем! И унищожаваме последователно мостовете, които да ни върнат обратно към човешката мярка. Светът на растежа се превръща в задължителен.

Безкрайно растяща способност да учим

Изглежда, че австрийският икономист Лудвиг фон Мизез все пак има право: „Няма средство, което да предотврати крайния упадък на един бум, който се основава на разпространението на кредита. Изборът е само дали кризата ще настъпи по-рано чрез доброволно предаване на кредитното настъпление или по-късно като тотална катастрофа на съответната валутна система.”

Бумът, който всъщност фон Мизес няма предвид, но за който тук става дума, е индустриално-капиталистическата революция, която превърна планетата Земя от 1750г. насам в една огромна машина, а все повече природни и човешки ресурси стават принудително средства за печалба. Това е балон, който – подобно на предходните – ще трябва да се спука. Да се постигне достатъчно бърз обрат при трите основни критерия за свръх-растеж – население, производство/консумация и замърсяване на околната среда – изглежда малко вероятно. Конференции, данъци, технологии, закони, жалби – колкото и с добро да са замислени, те няма да могат да неутрализират и след десет, и след 20 години историческите сили, които се настаниха през последните няколко века – особено когато стоящия зад това двигател, нашата парична система, удря със свръх-сила. Дори да изглежда парадоксално: ако ние го озаптим, то ще рухне.

Без да искаме, а по принуда, достигаме след всичко казано дотук до една апокалиптична перспектива. Тя все пак не е заплашителна. Колкото по-голяма е вредата, толкова по-голяма би могла да бъде произлизащата от това мъдрост. Напълно възможно е да извлечем една  супер възможност да се поучим. Когато паричната система се разпадне, ще се разпространи по-лесно познанието за влиянието на кредитните пари и на едни безлихвени устойчиви пари.

Техническо-индустриалното развитие от последните 250 години има едно голямо предимство: създаде знанието и инфраструктурата за преодоляване на бедността, които съпровождат човечеството от началото на еволюцията. При правилно разпределение и употреба с мисъл, и към това се считат и справедливи пари, ще има за всички достатъчно.

Кристоф Пфлугер (56) е издател на списанието „Време” (Zeitpunkt) и от 24 години пише по теми, свързани с пари. Книгата му „Следващите пари” излезе през август 2011.

По-дълга версия на публикуваната статия може да откриете тук:

www.zeitpunkt.ch/archiv/2011.html

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото and tagged , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.