„Мисия Лондон“ и самочувствието ни

Гледайки този български филм – „Mисия Лондон“ – си мислех, че киното ни продължава да поставя прекрасно битието ни и трудностите ни, също като в „Шивачки“, но и продължава рядко да дава решения, било то от липса на възможности (което не вярвам), желание (което също не вярвам) или просто за да предизвика публиката към мисъл и действие, което е силно възможно. Може би прекаляват малко в твърдостта си нашите режисьори, но да не се бъркаме в тяхната работа. Хубавото е, че положителни решения има и това го знаем дори и от българското кино (например „Хълмът на Боровинките“ и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“), което обикновено предпочита да прави филми без хубав край, наричайки ги истински. Е, истината, за щастие, не винаги е лоша, а светът е далеч по-засмян от това, което ни представя киното ни.

Та, какви черти на българина представя „Mисия Лондон“? Според мен две важни, с които се сблъсквамe често. Първата е представянето ни навън, пред хора от други народи. Да си го кажем ясно и точно – рядко се представяме добре и положително. За сметка на това, въпреки че сме затворен народ, се представяме много отворено и с гордост, което не е най-доброто съчетание. Това показва и филма в две ключови сцени – изяждането на патките от лондонския парк (това е по истински случай – преди няколко години български граждани изклаха и изядоха кралските лебеди. Повечето от нас сигурно вече за забравили, но великобританската монархия няма да забрави никога такава обида) и кратката „пиеса“, представяща великата българска култура. Пиесата представя от самото си началото героични зверства, кървища, убийства, войни и завършва с изгарянето на българското посолство в Лондон, макар и неволно, но пък връзващо се с цялата ни история. Всъщност, можем да се похвалим като един от народите със стара и прекрасна култура и сме дали много на човечеството (и продължаваме да го правим), но все някак си не съумяване да се представим както трябва и да си извлечем поуките за днешното време и да не повтаряме грешките, които сме направили. И точно тази ни черта ни се показва ясно от режисьора на филма.

Всъщност, всичко това произхожда от второто нещо от характера ни, което ни показва филма, а именно липсата на самочувствие. Да, на нас българите често ни липсва  самочувствие. Да не бъркаме самочувствието с гордостта и надменността. Те са лоши чувства и въобще не са ни притрябвали. В това отношение скромността и смирението са си достатъчно добри чувства, които до голяма степен притежаваме. Е, да не бъркаме смирението с примирението … второто е отрицателно и отново не ни трябва. Само-чувствие, чувство за нас самите, самоопознаване, знание за нас самите. Самопознанието е винаги в основата на една завършена личност. Самопознанието стои в началото на личностното развитие и е предпоставка за хармоничните отношения с ближните ни. Самочувствието е следователно и това чувство, което трябва да развиваме възможно най-целенасочено и от ранно детство през целия си живот, ако искаме да сме завършена личност с всички предпоставки за добро развитие. Важно е да се разбере, че самочувствието няма отношение към другите, а само към самия себе си. Най-важното при самочувствието е каква е настройката ни към самите нас. Обичаме ли се? Самоуважаваме ли се? Нима е възможно да обичаме и да уважаваме околните, ако не обичаме и уважаваме себе си?

Та, това идва да ни каже, поне според мен, този колкото просташки, толкова и точно представящ нас самите български филм. Не бих си позволил да го сравня с „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов, но си го помислих. Да имаме самочувствие! Следва въпроса как да го постигнем. Ами, да се научим да се самопознаваме, да се обичаме и да се уважаваме. Това става най-лесно като следваме мечтите си, възнаграждаваме себе си и другите за добрата си работа и се учим от грешките си – собствени и чужди.

 

Подобни творби


This entry was posted in За Разума and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.