Балканкан

Канкан може днес да е един уважаван танц, принадлежащ към световното културно наследство, но в миналото това далеч не е било така. Още в самото му зараждане преди около 150 години се счита за дързък и безочлив танц и дори е забранен на много места. Предизвиква много противоречиви мнения и на него се гледа определено нееднозначно. За много хора е като трън в очите. Също както това може да се каже и за Балканите. Ние сме и продължаваме да бъдем малко или много непознатата за останалите европейци част на стария континент. Най-древната, най-динамичната, най-разнообразната, но и най-малко позната част. Един пъзел от народи и човешки взаимоотношения, който е напълно неразгадаем дори и за австрийците, които от дълги години са насочили погледа си на югоизток и в днешно време представляват връзката ни с останалата част на Европа.

Колко е сполучливо името Балканкан, дадено на един от новите български филми, представящ по колкото комичен, толкова и трагичен начин търсенията на едно македонско семейство из околните балкански страни. Семейството обикаля почти целия пъзел, наречен Балкани, и се сблъсква с всичко най-типично, възможно и невъзможно. На очи се набиват най-вече безкрайната доброта и жестокост, безкрайната Любов и омраза, невероятните противоположности, които се обединяват в понятието Балкани.

Наскоро си говорих с едно немско момиче, докторант по психология. Тя силно искаше да разбере народопсихологията на балканското население и беше пътувала къде ли не. И доста е разбрала, но все като че ли й убягва нещо. Защо ли? Нима сме толкова сложни? И да, и не. Но, за да бъда честен, трябва да си призная, че и на мен често ми се струва, че ми убягва нещо. Как е възможно като срещна други балканци да ме приемат като брат и да ме обгръщат с цялата си Любов, дори с повече отколкото имат, а в същото време да се изтрепваме по такъв начин? Как е възможно, например в Босна, хората да живеят толкова в сговор едни с други и в същото време омразата им винаги да надделява? Наистина не е лесно да бъдем разбрани, а по-лошото е, че и самите ние не се разбираме. Което и съответно пречи на взаимоотношенията ни.

Още по-любопитно е, че същата картинка я има не само в отделните държави и области на Балканите, но дори и в отделните региони, градове, село, че и дори всеки един от нас я носи вътре в себе си. Никой не е само черен или бял, но пък такива контрасти само в един човек? Как е възможно в западна Европа да зададеш на 100 човека един въпрос и да получиш 5 отговора, а в България – от 10 човека 50 отговора? Нищо чудно, че при българските социологически проучвания процентите винаги надхвърлят 100, дори когато възможните отговори са само „Да“ и „Не“. Такова нещо рядко се случва на други места. Това говори както за една определена честност, така и за една силна непостоянност, която обаче рядко се изразява в развитие, а по-често в носене по вълните – натам, накъдето ни отвлече течението. Още по-любопитно е, че всички като народ ни влече течението, но като отделни личности винаги плуваме срещу него. Дори и срещу собствените си интереси, приятели и Любов. На живота и на съществуването на инат. Ей така, просто за кефа, за мизерията. Това загадъчно балканско поведение!

Колко точни са шопските мъдрости:

Он че ми каже на мене той!

Че си запалим къщата да изгори на нане Вуте плевнику.

От Искъро по длибоко нема, от Витушу по ‘исоко нема.

Така и нашите герои от „Балканкан“ плуват срещу течението и не се оставят то да ги завлече, че дори му сменят и посоката. То това, уви, е по-лесно отколкото народа да си смени общата посока. На Балканите по-лесно е да смениш посоката на течението на океана, отколкото посоката на народите, носещи се по него! Македонското семейство изминава най-трудния път, но пък поне успява да се развие и да преодолее страховете си. И да спаси децата на тези, от които бяга и то от самите тях! Е, те това може да се случи само на Балканите.

Филмът със сигурност може да ни помогне да разберем какво сме и какво не сме. Не бързайте да се смеете на другите народи, представени в него, а погледнете и себе си и най-добре да се задействаме, да излезем от прочутото състояние на нищо-не-правене, наречено кеф и да започнем да живеем през цялото време от живота си, а не само когато даваме власт изцяло на черната си или на бялата си страна!

Иначе хората ще продължат да се чудят как е възможно сред един цял народ всички да сe чувстват „горе-долу“ и „мале, не питай“ и никога добре, но сравнително често зле. И да седят по цял ден в състояние на сладостното бездействие, наречено кеф или густо, но пък с пълна жизненост да изказват всичките си неприятности, дори без да ги питаш, в невероятен изблик на сили. Е, те, силите, съществуват, остава да оправим посоката им и да се подбуждаме за действие всеки път, когато предпочитаме да изпаднем в поредния сладък унес и безтегловност, повлечени от теченията на Балканите …

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.