Пробвай! Не се отказвай!

Възвръщането на една играчка от отвъдното, в което тя не е била

Аз се занимавам с програмиране и обучение. От отдавна. И знам много добре, че за повечето неща има доста малък краен брой правилни начини и безброй много грешни не-решения. Но въпреки това опитът ме е научил, че никога не знаеш от коя трънка ще излезе заек. Или както пише Тери Пратчет в историите за света на Диска, шансът едно на милион се пада девет от всеки десет пъти…

Та оня ден синът ми избра за един свой приятел една радиоуправляема кола. Лъскава. Да, ама от магазин, дето нищо не може да се пробва (голям, не заслужава да се споменава. Уф. Сигурно е боклук). Но нейсе. Подарихме я. И на другия ден, отивайки на гости у тях, разбрал, че колата не бачка.

Цък. Мразя да връщам разни ужким хубави неща, особено в загубени магазини. Още повече мразя да ми набутват боклуци (нали, и 20 лв – ако мине). Пък и тъпо е да подариш нещо, дето е готино, и после да се окаже че не е то, ами нещо друго…

И се почна диагностиката… Първо по телефона, после на място. Батериите? Зареждаеми? Зареждаемите обикновено са с по-ниска пъпка и не се опират в контактните ламаринки. Не, имало напрежение в двата края. Добре, я донеси колата. Дай сега да видя. Я газ… нищо. За всеки случай поизкривих ламаринките. Копчето? (Имаме една кола, дето работи като е „изкл.“ и спира като е „вкл.“) Не. Дистанционното му свети лампичката… ‘Ми хубу. Дайте кутията и ще я върнем. Е, скъсана и смачкана… – ‘Ми к’во да ги правя! Като не може да се пробва…

Да, ама у дома реших да продължа с останалите възможности. По принцип разбирам от електроника (е, не чак толкова, че да имам осцилоскоп. Само прост „всичкометър“). Отворих колата. Внимателно. (Какво, да не струва 1000 лева? То какво ли не съм отварял. Даже една видеокамера скапах веднъж. ‘Щото не работеше свястно. Добре, че там никой не си и помисли, че може да съм бърникал вътре… нейсе). Я да замерим сега има ли напрежение до платката… Има. Шест волта. Как е платката? Стърчащи жици подпряни тук-там? Не. Тук има остатъци от калай… Не е това. Тука това май се клати… Не. А ако си прокарам пръста по платката к’во ще стане (много добър начин за шашкане на проста електроника)? Нищо. Ами ако пъхна отвертката между тези тука? (То аз по принцип мога да разгадая схема от платка, ама с прости/знайни елементи. А тази има един безименен чип на нея и толкоз. Та просто две съседни жици дето ми харесаха). Нищо. А между тези (други две)? Пак нищо. Уф, гледай колко спойки са, ако трябва да търся студени спойки, ще ми се отели волът. А тия двете?… Оп! Фаровете светнаха. Яааа… Ама то и двигателят нещо бръмчи. Ами тука (е’ати случайността)? Ей, той можел да върви бързо! Значи колата работи. Или поне изпълнителната част.

Чудесно. Ама не чак толкова. Има „само“ още н-найсе неща по веригата до пръста-на-копчето, дето може да са скапани. Отделно, че предавателят може да е за един канал, а колата за друг. Така се правят, за да може двама-трима човека да управляват еднотипни неща без да си пречат. Ама такивата имат описание и копчета за тези канали, а тая няма. И все пак, може да е сбъркана… (Тук си представих как отивам в „лъскавия“ магазин и им казвам да дадат друг предавател от някоя друга кола от същия вид, ‘щото тази работи, ама не си чува предавателя, та ако ги каращисаме, може да стане, и как ме поглеждат каките…)

- Абе… – казвам на сина ми. – Я дай управлението на някоя стара твоя кола, дето е на същата честота (27 мхц). Да пробваме. Вероятността е никаква – модели, кодировки, модулации, к’во ли не – ама нищо не пречи. (Имахме едно време две напълно различни колички, дето ги купих едва ли не на парчета от някакъв магазин втора ръка от Сингапур, само с едно дистанционно, па се оказа, че и двете се управляват с него…)

Газ… Тръгна! Китайска му работа. Стандартизация, ей. Аре сглобявай обратно. Наляво, задна – изпълнява прекрасно… Ама с другия предавател, не с нейния си. Е, дотук добре (казал тоя, дето падал от 15-тия етаж като минал покрай 10-тия).

Я сега да отворя предавателя. Не пречи. Нищо, че нямам осцилоскоп. Шест болтчета, а седем дупки… Уфф. Някой е спал. Я тоз кабел? Опъвам го (и натискам спусъка, белким проработи. Газ… не). Платката ‘що хлопа? Стегнах я (газ… не). Този транзистор ако го изправя, че е усукан? (Газ… не). А това съпротивление що се подпира на кварца? Я да не се подпира. Газ… МРЪДНА!

Ехаа. Чисто математически, или технически, или програмистки, шансът е никакъв. Ама абсолютно нищожен.
Но! Тази играчка е минавала някакво ОТК (качествен контрол) – има си лепенките. Значи е вървяла. Някога. Значи шансът не е нула. (И както винаги се оказва и пак се оказа, сигурно е някаква тъпотия).
Да, ще кажете, ама ти си печен, виж колко неща знаеш, пет такива коли имаш у вас поправени, и печка, и музикална уредба, и компютри, и софтуера им го пишеш ти самият, и…

Да, отговарям аз, и Живота си го живея аз самият. ‘Щото ако се бях отказал, т. е. предал още в началото или на някой по завоите, нямаше да стане. Било то по-лесно – „абе не си струва, дай да си гледам телевизията/компютъра/дъвката/губивремето“. Че то и така можеше да не стане – по колкото искаш причини. Имал съм такива случаи…
Но… стана. На! Напук.

Така че, ако имате избор и не губите нищо особено, не изпускайте шанса! Пък бил той едно на милион… или милион на едно.
‘Щото той Животът си тече покрай вас. Пък нека губивремките да постоят необгрижвани.
Пробвайте!

Свилен
(възвърнал една играчка от отвъдното, в което тя не е била)

Подобни творби


This entry was posted in За Разума and tagged , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.