Писмо на благодарност от Катя

Това писмо е един истински житейски разказ, изпратен ни от Екатерина Божикова. Безкрайно Ти благодарим, Кате!

Посвещавам на тези, които ме научиха на истинското значение на думата „приятел“

Днес е 25 май 2010 – 12 дни след 27-ия ми рожден ден. Бях се преместила заради магистърската си степен от Германия в Испания през септември 2009. Остават ми само 3 месеца, за да свърша следването си, но точно в този момент седя в лекарския кабинет на болницата във Франкфурт. Уплашена съм, но все още настроена положително, че ще си тръгна след обяд с добри новини. Събитията от последните 7 месеца се нижат бясно през ума ми.
Октомври 2009 е, месец след като се преместих се в Барселона. Днес открих малка подутина под дясната ми мишница. Не ме притесни, поне не веднага. Въпреки това си отделям време да се осведомя по въпроса. По време на ваканцията за Рождество дори посещавам личния си лекар в Германия. Краткото ултразвуково изследване и категоричната преценка на лекаря ме успокояват достатъчно, за да забравя напълно подутината. Вярвайки, че да си на 26 автоматично означава, че не мога да имам рак, аз се съгласявам да се появя на изследване отново след 3 месеца и евентуално да се подложа на операция след като се завърна в Германия през август 2010.
Месеците се занизаха. Задълбочена в уроците си, не забелязвам, че бучката нараства. Март месец обаче вече далеч не съм сигурна, че трябва да чакам още 5 месеца за допълнителни изследвания. Независимо за какво точно става дума, искам то да се разкара от тялото ми. И затова си уговарям час за малка „козметична операция“ по време на престоя ми в Германия за рождения ми ден през май.
И сега съм тук – във Франкфурт, в офиса на онколога. Държа ръката на Юлия, една от най-добрите ми приятелки. Тя беше човекът, който изслуша внимателно моята объркана история и държеше да проведа пълни изследвания. Само преди два дена претърпях биопсия и Юлия не ме е оставяла сама оттогава.
Най-после докторът ни извика. Лицето му е безизразно, не мога да преценя дали има добри или лоши новини. Ходейки към кабинета, заглаждам дългата си кафява коса зад ушите – така, както винаги правя, когато съм нервна. По пътя към кабинета му се взирам за кратко в отражението си – бяла съм като платно. Чувствам се все едно, че не съм спала от седмици. Надеждата за добри новини не ме е изоставила, но неприятно чувство се е загнездило в стомаха ми от биопсията насам.
Сядаме бавно на столовете, които лекарят ни посочва мълчаливо и следващите няколко минути са сигурно най-дългите минути през живота ми. Жълтата папка в ръцете на доктора стои неподвижно затворена. Той я отваря с бавно движение, и продумва: „Госпожице Божикова, за съжаление, нямам добри новини за Вас …“ Чувствам как се изпарявам, как тялото ми се разлива по пода на цялата стая, чувам туптенето на сърцето си и дишането си, чувствам как кръвта ми преминава от главата в краката. Първите сълзи се стичат по бузите ми и стискам ръката на Юлия силно. „Ама как така? Аз съм само на 26, така де, вече 27 … нали…“ Въпрос след въпрос почват да изкачат. Всичко, което се беше трупало в главата ми през последните 7 месеца се опитва да бъде изказано едновременно на един дъх, а аз чувствам, че се задушавам.
Биопсията потвърди, че е тумор. Бързо растящ тумор. Лекарската препоръка означава незабавна операция, химиотерапия и лъчетерапия. Думи, които само преди малко нямаха никакво значение за мен, които не означаваха нищо повече от плашещи медицински понятия, неочаквано придобиват значение за мен. И това не е всичко. Трябва да премина през пълно изследване, за да съм сигурна, че ракът не се е разпространил … сега вече цялата се треса. Какво означава всичко това? Ще загубя ли косата си? Гърдата си? Ще умра ли? Какво ще стане със следването ми? Остават ми само три месеца до завършване – означава ли всичко това, че трябва да прекъсна? Въпроси, важни или не, минават бясно през главата ми. Лекарят обаче няма задоволителни отговори, той не ме оставя с решения от типа „или – или“. „Борим се за живота Ви. Трябва да започнем лечението веднага. Всичко друго няма никакво значение.“
Следващите два дни са критични и трябва да взема най-важните решения в живота си, но от друга страна доказват колко щастлива трябва да съм, че имам такива хора до мен.
Обаждам се наред на всеки, който ми е мил. Думите „Имам рак“ ме пронизват като куршум. Тялото ми отхвърля новината, но знам, че трябва да я приема. Само два часа след диагнозата вече седя на маса с една дузина от най-добрите ми приятели. Всички идват веднага след обаждането ми. Юлия, Миро, Явор, Наско, Михаела, Поли и много други, които са част от моето голямо немско-българско семейство от последните 8 години в Германия. След като съм плакала с часове се чувствам обезводнена и замаяна. Гледам приятелите си и търся лъч надеждата в очите им, защото всичко пред мен е потънало в тъмнина. Откъде да започна? Не знам къде се намирам. Всичките ми планове – програмата на разменни начала в САЩ, завършването ми, търсенето на работа, дългото пътуване преди завръщането ми в Германия – всички тези планове изглеждат невъзможни. Най-лошото е, че не познавам НИКОГО на моята възраст, който е преминал през нещо подобно. Хора на моите години обикновено се тревожат за работата или изпитите си, за личните си връзки или за външния си вид. Само при мисълта за това отново се разстройвам. Приятелите ми ме утешават, но ми казват съвсем директно, че трябва да се взема в ръце и да мисля ясно. Сега чак забелязвам колко добре ме познават и че това, което наистина ми трябва, е един ритник в задника и трезв поглед върху нещата. Един от техните първи въпроси е „КАКВО искаш?“. И аз знам по-ясно от всякога какво искам. ИСКАМ да се боря! Не, не само да се боря, но и да ПОСТИГНА нещата, които намирам за важни – да се върна в Барселона и да си завърша следването! Никой от приятелите ми не мисли, че постъпвам неразумно. Те всички са борци и знаят цената на постигнатото, знам го. Минали сме заедно през много трудности и съм горда колко добре всеки един от тях е подредил живота си и затова далеч не се изненадвам, че следващия им въпрос е „KАК можем да помогнем?“
Следващите няколко часа прекарваме в разделянето на големия раков проблем на малки задачки. Правим списък и срокове и всеки взема своя дял от задачите. И изведнъж неприятностите не изглеждат толкова непреодолими. Чувствам се все едно безброй ръце ме вдигат от земята в най-тежкия миг от живота ми.
Следващия ден е ден на действието. Имам среща с двама хирурзи, химиотерапевт, патолог и радиолог. Всички тези хора с докторски титли ме убеждават колко е сериозен проблема и как трябва да зарежа всичко друго и да се съсредоточа върху лечението. Вместо да следвам съвета им, аз си разлиствам тефтера си и казвам, че не може да ме оперират следващата седмица. Трябва да съм в Барселона за уроците си. Но по-следващата седмица може. Най-добре в понеделник или във вторник, за да летя обратно за Барселона в неделя. Докторите не могат да повярват на ушите си. Казват ми съвсем директно, че съм луда: „Дори операцията да е успешна и да отстраним целия тумор, не можем по никакъв начин да сме сигурни, че само за 4 дена ще се възстановиш до състояние, в което можеш да летиш.“ Но аз нямам никакви намерения да си променям мнението. Ако се боря за живота си, то тогава искам да го живея така, както искам, въпреки рака. Лекарите се опитват да ми възразят като ми казват, че просто няма как да нагъчкам в пълната си учебна програма всички необходими медицински изследвания и процедури, да прочета всичко необходимо и да подредя всички документи. Но мен вече не ме е страх и има цяла войска от помощници.
Докторите, разбира се, не преувеличават за сложността на раковото лечение. Не само, че включва един куп изследвания – МРИ, ЦТ, кръвни тестове, ЕЦГ, ултразвук и разговор след разговор, но и се разпростира между няколко болнични отделения, което означава още повече бюрокрация, още повече срещи, още повече въпроси и още отговори, които няма как да дам. Тук не става дума за задачи, които изпълват един пълен работен ден, ами на всичкото отгоре и трудно организационно предизвикателство.
Страх ме е да задам въпроса „защо“, знаейки, че никога няма да намеря точния отговор. Генетичният тест също се оказа негативен, което означава, че не мога да виня дори него за рака. Мисля си много за живота, който съм водила досега – винаги забързана, винаги под напрежение, винаги работеща много, винаги недоволна и искаща повече. Също така никога съм обръщала особено внимание как и какво ям. Винаги съм поставяла пред тялото си толкова много предизвикателства, че в един миг то просто натисна спирачката. Сега знам, че по-важно от намиране на отговора на въпроса „защо“, е знанието „как“ да променя всички тези малки неща в живота си, които отново биха могли да проправят пътеката за саморазрушението.
Два дни по-късно се завръщам в Барселона и за една седмица се опитвам да изключа напълно, да се съсредоточа върху уроците и да се подготвят мислено за операцията. В това време Юлия поема графика за всички часове при лекари, необходими преди операцията, и посещава всички необходими консултации с лекарите. Миро се рови из всички сертифицирани центрове по химиотерапия и се опитва да получи второ, независимо, мнение за диагнозата ми. Явор ми помага да си оправя финансите и здравната застраховка. Всички приятели и членове на семейството помагат или разучавайки различните лечебни възможности, или разсейвайки ме. След няколко дни най-после добивам яснота по въпросите на лечението ми. Трябва да взема толкова много решения – операция за запазване на яйчниците ми, начин за отстраняване на рака, вид химиотерапия, след раково лечение, кои болнични институти, каква перука… Изчитам много изследвания върху рака, за да се убедя, че всичко това си струва и че ще съм добре. Е, сега знам, че не съществува изследване, което да ми гарантира каквото и да е било. Никакви статистически данни не могат да потвърдят, че лечението ще проработи и за МЕН и че ракът няма никога да се върне обратно. Единственото, което мога да направя за взетите решения, е да се доверя на интуицията си.
Много хора, също и лекарите, казват, че рака е голямо предизвикателство, защото показва истинския характер на хората около нас. Много губят приятелите си. А аз спечелих приятели.
В университета решавам да споделя отворено диагнозата. Всички ме подкрепят. Съучениците ми помагат с домашните, вземат ме от летището и са винаги до мен, когато имах нужда. Изненадана съм колко много ми предлагат съвет или утешителен разказ на близки, справили се с рака. Изведнъж нямам чувството, че съм единствената, която трябва да се бори с него. Ракът вече не е непознатият враг.
И така започна голямата борба.
Химиотерапията започва в деня след завършването ми, 7 седмици след операцията. Целият тумор е премахнат и единствената останала следа е малък белег под мишница ми. Прогнозите са добри, но месеците, които следват – трудни. Никога няма да забравя деня, в който трябва да се разделя с дългата си коса и да живея с новия си образ, който от ден на ден заприличва все повече на извънземно, отколкото на млада жена. Химиотерапията идва с последствия – болки по цялото тяло, загуба на имунната система, загуба на сън, апетит и дори губене на краткосрочната памет. Да се възприема като красиво момиче, въобще като момиче, става все по-трудно. Но бързо се научавам, че както всяка една трудност в живота, и тази носи много възможности със себе си. Най-после имам време за много неща, за които никога нямах преди. Правя упражнения всеки ден. Спирам да ям преработена храна и следвам строга диета по време на терапията. Поддържам ума си зает – пиша статии, чета, ходя по изложби, помагам по различни проекти в университета, откривам нови любими занимания. Започвам курсове по испански и въпреки гъстата програма, дори намирам време да пътувам. Чувствам как ставам много по-спокойна и много по-ясно осъзнавам, че ми трябва баланс в живота. Търся щастливите мигове във всеки един ден и се научавам да не се ядосвам за нещата, които не мога да променя. За първи път през живота си се научавам как да се наслаждавам на мига мирно и спокойно.
И сега, точно година по-късно, гледам назад към голямото предизвикателство и изпитвам дълбока благодарност, че имам толкова силни, грижовни и положителни хора около себе си. Благодарение на тях, нямаше дори и една точка от моя „АЗ ИСКАМ“-списък, която да не се осъществи. Аз излетях обратно към Барселона в неделята след операцията, въпреки че докторите бях сигурни, че няма да мога да се възстановя толкова бързо. Моят малък отбор от помощници беше всеки ден до леглото ми, правеше упражнения заедно с мен, докато не станах от леглото и не започнах да ходя. Върнах се на уроци на 6-тия ден след операцията. Моите мили съквартиранти ми носеха учебниците, водеха записки и бяха с мен ден и нощ. Излетях за САЩ на 10-тия ден след операцията за моята програма на разменни начала, а моите състуденти превърнаха пътуването в незабравимо преживяване. Когато големия ден дойде и аз най–после държах дипломата в ръцете си, тя означаваше много повече от просто завършване за мен – това беше важно постижение, пътешествието, което идваше да ми каже: „Каквото и да се случи утре, ти ще се справиш!“
Животът продължи. Намерих страхотна работа и 3 месеца след края на терапията се преместих в Ирландия. Изминала е вече почти година от началната диагноза. Косата ми порасна отново и ежедневието ми се нормализира. Ясно е, че ракът винаги ще си остане част от живота ми; страхът, че може да се завърне, ще е винаги с мен, но знам, че винаги имам избор – избора да се боря. И благодарение на приятелите и семейството си разбрах, че имам силата да го направя. Няма и ден, в който да не мисля за всеки един от тези, които изминаха това пътуване заедно с мен и най-вероятно никога няма да намеря толкова силни думи, че да изразя колко много означават те за мен. На 1-ви февруари 2011, последния ден от лечението ми, им посветих следното:

Изследванията преминаха и терапията ми завърши. Гледайки назад в последните месеци, почти не мога да си спомня лошите мигове и дължа всички хубави на вас – страхотния купон за рождения ден, програмата на обменни начала в Лос Анджелис, пътуването с момичетата до Ибица, пътуването до Берлин, пътуването из Източна Европа, разходката с лодка в Хермансбург, събиранията на класа в Барселона и Хамбург, посещението на Еси в Германия, концерта на Пако де Лусия в Инголщат, Нова Година в Хамбург, безбройните вечери в кръчмата в Дармщат … Благодаря на Българската Група, че счупи посетителския рекорд на болницата във Франкфурт и ме карахте да се смея толкова много, че забравях всичко друго. За това, че прекарахте безброй часове на кафе с мен, за кино вечерите, за намирането на творчески решения на всички възможни проблеми. Благодаря на семейството ми за всичката им сила и молитви. Благодаря на екипа ми за дипломната работа за цялата им подкрепа и за това, че са такива прекрасни приятели. Благодаря на най-страхотните съквартиранти, за които човек може да си мечтае. Благодаря на спътниците ми в програмата на обменни начала и за непресъхващия купонджийски дух на момичетата и момчетата от Бизнес Университет ЕАДА в Барселона. Благодаря на най-добрите и забавни подготовчици за интервюта. Благодаря на всички приятели някъде далече по света, които винаги намираха време да ме окуражат. Благодаря на Юлия, Миро и Явор, които ме изправиха на крака в най-трудния ми житейски миг и останаха силни, спокойни и разбиращи до края. Никога няма да мога да изразя цялата си благодарност към Вас! Много хора казват, че човек губи приятели в такива тежки мигове, а аз открих, че имам най-прекрасните приятели, които човек може да си пожелае. Благодаря, благодаря, благодаря …

Подобни творби


This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , , , , , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.