Въодушевление и хаос

„Въодушевление и хаос“ e втората част от главата „Търсач на общност“ на книгата „Над мен и Теб“. Автор е Дийтър Халбах. Преводачи са нашите приятели Новогорци.

Когато се прибрах вкъщи, трябваше да седна. Какво да правя с толкова много енергия? Тогава ме осени: бих могъл да основа група! Моя собствена общност! Бих могъл да я оформя според моите собствени идеи. Това би ми спестило главоболията от търсене и нуждата от компромиси. Незабавно съчиних обява за местния алтернативен вестник и поканих всички онези заинтересовани на първа среща. Това беше началната точка: един месец по-късно ние седяхме заедно в задната стая на едно кафене. Бяха дошли повече от 30 души, авангарда на търсачите на общност в този регион. Изглеждахме като добра селекция от човешки същества: наполовина просветлени, стари хипита, самотни майки, студенти в търсене на подходяща тема за техните дисертации, пенсионирани хора, търсещи удовлетворяващ начин да преживеят остатъка от живота си, самотници, търсещи партньор, безработни, нуждаещи се от работа, активисти, нуждаещи се от революция…

Както и да е, тези леки нюанси и различия станаха очевидни по-късно. Тази първа вечер всичко, което виждах, бяха светещи лица и красиви хора, вдъхновени от общата мечта: мечта за екологичен и устойчив начин на живот, на съвместен живот в разбирателство и мир. С други думи: изглеждаше като изпълнение на копнежа ми да мечтая заедно, вместо сам!

Но ние имахме толкова много мечти… Техният брой изглежда нарастваше от среща до среща. В същото време тяхната важност изглежда намаляваше, докато списъкът с точки за дискутиране ставаше все по-дълъг и по-дълъг. Започнаха да се появяват съвсем противоположни мечти, предизвиквайки спор относно правилно и погрешно.
Тогава се появи и измъчващия въпрос: откъде ще идват парите? И кой беше наистина готов да се отдаде?

Дискусиите ни ставаха безкрайни, докато мечтите ни се оттегляха назад. Отчаяно се опитвахме да стигнем до консенсус за обща визия, а процесът завършваше с повече или по-малко изтъркани фрази. По това време „ние“ най-вече означаваше „аз“, а „ти“ се ползваше във възклицания от рода на „Ти ме прекъсна!“ и „Ти закъсня!“.
Всички искахме едно, но то винаги бе различно от това, което искаха другите. Може би
просто бяхме твърде различни! Губехме ли напразно времето си? Някои от нас започнаха да мислят да напуснат групата. Трябваше ли да продължим да се събираме? Как можеше да сме я докарали дотук, когато в началото всичко изглеждаше толкова обещаващо? Неотдавна всички споделяхме визията за по-добър свят и това ни караше да се чустваме толкова леко! Започнахме да интерпретираме: за съжаление, „другите“ предадоха нашата обща мечта! Когато аз се изправих, за да напомня на всички нашето първоначално обединение и визия (в крайна сметка аз бях основателят), останалите от групата започнаха да ме критикуват, че мисля, че знам по-добре от тях! Бях обвинен, че съм създал групата единствено в преследване на моята собствена себереализация. Тази вечер напуснах срещата гневен и със сълзи на очи.

Нямаше да прекарвам моето скъпоценно време с такава неблагодарна група! Както и да е, те никога нямаше да успеят да намерят подходящо място. А и нямаха пари. Вътрешен кошмар от гневни обвинения се надигна в ума ми: стана ми ясно, че те (следваше списък имена…) просто не бяха на прав път. Те се опитваха да лансират техните собствени интереси и предпочитани идеи. И никой не можа да разбере защо аз просто не бих могъл да споделя кухня с месоядец …

Точно в този момент получих прозрение. Видях мъжа от книжарницата, мигащ срещу мен и казващ: „Само слънчевите очи могат да видят слънцето.“

/следва трета част от тази глава: „Общност: от Аз до Ние“/

 

Подобни творби


This entry was posted in За Обществото and tagged . Bookmark the permalink.

Comments are closed.