Човеколюбецът Йовков

Писателят Йордан Йовков (1880-1937)

Писателят Йордан Йовков (1880-1937)

Понякога, когато имам нужда от спешна „духовна емиграция”, търся книга на Йордан Йовков. „Старопланински легенди”, „Песента на колелетата” или „Вечери в Антимовския хан” – още с първите редове аз отпътувам за света на красотата и хармонията. Дори да се намирам на най-далечната и шумна гара, следвайки наредените като мелодия думи, усещам цветовете и аромата на Балкана.

Любими са ми Йовковите „старопланинци”, които не са измъчвани от вечните екзистенциални въпроси и не търсят същността на битието. Шибил и Индже, Божура и Женда – какви имена само! – обитават дивото пространство на Балкана, където нещата от живота съществуват в крайните си стойности. Литературният критик Владимир Василев ги описва по следния начин: „Когато обичат – обичат на живот и смърт, когато мразят – светкавици светят в очите им, когато се веселят – бъчви се леят, километри огласяват гайдите и тъпаните им, когато се сърдят – мръщи се Балкана.” Грешни и крайни са героите на Йовков, но писателят прекалено много ги обича, за да ги накаже с възмездие за делата им. Разгръщането на човешката природа и следването на нейните тайни, дори когато са нарушени зададените от обществото норми, са мярката, която Йовков има за живота. Грехът му е необходим, защото след него идва духовното прераждане.

Ето например един Шибил – разбойникът, разплакал толкова майки, е омагьосан от Рада, „една чудновата бърканица от жена, дете и дявол”. След срещата с нея тежка му се струва пушката, твърд камъкът, на който вечер слага главата си. Дружината му го напуска, като с нея си отива и Шибил-хайдутинът. Остава Шибил-човекът, който заслепен от любов, върви към сигурна гибел. Той сваля от себе си пищови, кулаклии ножове и паланки и ритуално загърбва миналото на хайдутин. Но това знак ли е, че героят се е преродил? Да, ако приемем тезата, че добро у Йовков е всичко, което дава криле на човек. Страшен и напет, облечен в синьо сукно, сърма и злато, Шибил слиза от планината, за да се срещне със своята Рада. Виждайки го в цялата му мъжка красота, Мурад бей, въпреки че го издирва по дърво и камък, си казва, че такъв човек не бива да умре. Но знакът за изстрел е даден и хайдутинът намира смъртта си. Йовков не наказва по този начин героя си, а напротив, извежда го от реалния свят и му спестява бъдещи грехове. Шибил следва тайните на своята душа, подчинявайки се на магията на две очи и една усмивка. Чрез любовта и последвалата смърт той е спасен от миналите си и бъдещи зли дела.

Йовков не претендира за особена морална праволинейност на образите си, светци не са му нужни. Писателят описва човешката природа с всичките й добри и лоши страни, като не възмездява съгрешилите, а ги извежда и спасява от реалността. Добрият може да бъде и красив, но красотата не може да бъде заместител на доброто. Човеколюбието на Йовков, а и оттам силата на неговите разкази, се изразява в убеждението, че силен е не този, който цял живот върви праволинейно, а този, който веднъж сгрешил, успее да се върне отново в началото. Човек не се учи от грешките на останалите и сам иска да ги преживее. Та ако си вземахме поука от вече минали чужди драми, какво щяхме да правим цял един живот със себе си?

Подобни творби


About Александрина Цонева

Здравейте, аз съм Александрина, по образование политолог. Освен обществени и социални теми, ме вълнуват и теми, свързани с личностното развитие и самоусъвършенстване. Интересувам се от българска литература и фотография. С мен може да се свържете на имейл: aleks (долна черта) ts (в) yahoo (точка) de.
This entry was posted in За Духа и Душата and tagged , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.