Оптимистичен обяснителен подход

Противно на това, което може би си мислят някои хора, оптимизмът не е постоянна усмивка и безусловна вяра, че утре непременно ще е по-добре от днес. Оптимизмът е начин на мислене, начин, по който си обясняваме света около нас и случващото се в него.

Теорията за оптимистичния обяснителен подход е развита от учения Мартин Селигман, след като случайно става свидетел на експеримент с неочакван резултат, който привлича вниманието му. В следствие на множество проучвания, които потвърждават изводите му, той извежда термините „придобита безпомощност“, „придобит оптимизъм“, „песимистичен и оптимистичен обяснителен подход“.

Обяснителният подход се състои в това как си обясняваме положителните и отрицателни събития в живота ни. За един оптимист хубавите неща са трайни, всеобхватни (засягат всички сфери на живота му) и причините за тях са вътрешни (дължат се на неговите собствени усилия). Съответно отрицателните случки са само временни, специфични (не засягат целия му живот) и се дължат (поне отчасти) на външни, независещи от него условия, без това да означава бягство от отговорност. При песимистите нещата са точно на обратно.

И за да бъде всичко по-ясно, нека разгледаме една ситуация, през която вероятно е минавал всеки – явявате се на контролно в училище или изпит в университета. Първият вариант – получавате шестица. Ето как би обяснил успеха си оптимистът: „Изкарах висока оценка, защото учих много за изпита, положих доста усилия и резултатът не закъсня (вътрешна причина). Сигурен съм, че и на останалите изпити, които ми предстоят през сесията, ще имам добри резултати (трайност). А когато завърша, благодарение на добрата диплома, ще мога да си намеря хубава работа (всеобхватност).“

Един песимист обаче би отговорил по съвсем различен начин: „Имах късмет просто, паднаха ми се лесни въпроси (външна причина). Сега ми предстоят и други изпити, кой знае какво ще стане на тях, едва ли ще са толкова лесни, като този (временно). А и да имам високи оценки, това още нищо не означава, изобщо не е гаранция за успех в живота (специфично).“

Най-голяма нужда от оптимизъм обаче имаме, не когато всичко ни е наред, а тогава, когато се изправим пред проблем, попаднем в трудна ситуация или претърпим неуспех.

Затова нека сега си представим, че на изпита вместо шестица, сме получили тройка. Как би обяснил това оптимистът: „Нещо нямах късмет на този изпит (специфично), паднаха ми се трудни въпроси, а и професорът нещо не беше в настроение (външна причина). Но, какво толкова – един изпит, не е фатално, имам още изпити, на тях ще се справя по-добре (временно).“ В следствие на тези мисли, оптимистът ще се амбицира, ще учи повече и на следващия изпит вероятно ще се представи по-добре.

Докато за един песимист нещата биха придобили доста по-мрачни краски: „Сам съм си виновен, трябваше да уча повече (вътрешна причина), макар че и да бях учил – каква полза? Винаги изкарвам ниски оценки на изпити (трайно). Как мога да очаквам да постигна успех в живота, като с един изпит не мога да се справя (всеобхватност).“ В следствие на тези мисли, песимистът ще се отчая, ще реши, че няма смисъл да учи след като оценката му не зависи от него, и вероятно на следващия изпит ще се представи също толкова зле. Именно това е и проява на „придобита безпомощност“ – убеждение, че собствените усилия не могат да доведат до положителни промени и следователно са напразни.

Според Селигман обяснителният подход се формира още в ранното детство под въздействието на различни фактори, като например обяснителния подход на родителите (най-вече майката), случки и преживявания, направили силно впечатление на детето и др. Добрата новина е, че с известни усилия и използването на някои техники, обяснителният подход може да се превърне от песимистичен в оптимистичен.

Подобни творби


This entry was posted in За Разума and tagged . Bookmark the permalink.

Comments are closed.