Author Archives: Александрина Цонева RSS

About Александрина Цонева

Здравейте, аз съм Александрина, по образование политолог. Освен обществени и социални теми, ме вълнуват и теми, свързани с личностното развитие и самоусъвършенстване. Интересувам се от българска литература и фотография. С мен може да се свържете на имейл: aleks (долна черта) ts (в) yahoo (точка) de.

Александрина участва в:

1234

За будителите, но не народните

Много хубаво предаване е това „Полет над нощта“. Сигурен знак, че остарявам, е фактът, че съм готова да жертвам излизането в петък вечер или да се прибера по-рано, за да го гледам. Та, за всички, които чуват за първи път името „Полет над нощта“ – това е предаване, което се излъчва всяка петък срещу събота вечер от 00:10ч. по БНТ1 и БНТ САТ. Гостуват обикновено по две интересни личности от културно-обществения живот на България. През цялото време има активна връзка със зрителите чрез телефон, скайп и фейсбук.  Повечето от желаещите да споделят мнение или да зададат въпрос на живо в ефир са българи, живеещи в чужбина.

Този петък темата бе предстоящият на 01.11. празник на Народните будители. Въпросът, поставен „на нощен ред“, не бе изненада – кои са днешните будители на народа? Аз бих казала, че това е реторичен въпрос. Не за друго, а защото дори и да събудиш някого, той се случва скоро пак да заспи – понякога принуден от житейската си ситуация или поради липсата на воля да остане буден. Така днешната роля на народния будител в повечето случаи е като да прелива от пусто в празно. Нали е казано, че от сън спомен няма? Затова въпросът трябва да е не кои, а има ли изобщо народни будители? Нужни ли са ни те и не е ли безсмислена тяхната дейност в 21-ви век?

Като чуем „народни будители“, първото, за което се сещаме са нашите възрожденци – хора, помогнали на народа ни да открие и осъзнае себе си след вековете на робство. Тях аз не ги мисля като политици, писатели, музиканти, инженери или каквито са били по професия. За мен те са хора на духа и новаторството, на риска и вярата. Кой е такъв от моите съвременници? Моите учители? Да. Моите родители? Да. Моите приятели? Също! Не мога да не спомена тук колегите и приятелите ми от „Будители“ – българският студентски клуб в района Бон/Кьолн в Германия. Колкото повече време минава, толкова повече осъзнавам колко подходящо и смислено име сме си избрали! Когато се стремиш да поддържаш българския език и култура зад граница, да помагаш на сънародниците си в чужбина да запазят българското в себе си, какъв друг можеш да бъдеш освен будител?…

Публичното ни пространство е изпълнено с имена, известни с личния си положителен принос за развитието на обществото във всяка една от областите му. Но не се сещам за личност, която да нарека от раз, без дълго мислене, съвременен, при това народен, будител. Може би всеки един от тях е такъв в полето си на работа. Но ми липсва човек, известен с мащабното си, променящо хода на историята, безкористно дело за народа. Или нищожната дистанция на времето е причината за моята недосетливост? Будителите, които аз познавам, не са народни. Те са мои лични будители. Даже някои от тях не съзнават, че са такива.

Днес в България народни будители от величината на Паисий, Ботев, Каравелов и Алеко не може да има. Не защото при нас вече всичко е измислено и подредено и няма дейност, която да роди „народен будител“. Даже напротив! Днес будителите сме аз, ти, родителите ни, приятелите ни, учителите ни. Такива сме, ако поискаме да бъдем. Няма гръмки имена и големи дела. Може да махнем дори „народен“ от „будител“. Защото най-важно е да събудим и вдъхновим първо себе си и близките си. Бавно, с малко, но постоянно. След това може да преминем към хората от нашата среда в офиса или в училище. Защо да не пробудим и съгражданите си? А за целия народ ще имаме ли сили?

Вече минава 02:30ч. и „Полет над нощта“ е към края си. Категоричен пример за народен будител не произлезе от дискусията в студиото. Време е за сън. Да се успя сутринта не мога. Моите будители са до мен.

Posted in За Обществото | Tagged | Коментарите са изключени

„Който няма нищо, може да даде всичко” | Историята на Карл Рабедер

„Гласът на сърцето звучи тихо във всеки един от нас. Дали го чуваме или изобщо следваме, определя съществуването ни и не на последно място, състоянието ни на щастие.” Тези думи посрещат посетителите на личната страница на Карл Рабедер. Кой е Карл и защо му отделяме внимание в ОМ?

Карл е на 49 години, родом от австрийското градче Линц. През 1986г. създава фирмата си за производство и търговия с вещи за бита, на 32г. вече е милионер. Дава работа на близо 400 човека. През 2004г. Карл продава фирмата си на своя главен конкурент и създава дружество с нетърговска цел. Решава с парите от продажбата да подкрепя сираци и деца, живеещи на улицата в страните от Латинска Америка. Четири години по-късно в Гватемала се осъществява и първият работещ проект на един 18-годишен младеж с пари, отпуснати под формата на „микро-кредит” от Карл. Към днешна дата, след като се е отказал от фирмата си и е разиграл на лотария огромната си къща в Тирол на стойност 1,5 млн. евро, той изцяло се е отдал на своя глас на сърцето: чрез отпускането на малки безлихвени кредити да помага на идейни, но бедни хора в Латинска Америка да започнат свой собствен бизнес, чрез който могат да изхранват себе си и семействата си.

За себе си Карл казва, че преди е бил богат, а сега е благосъстоятелен. Благосъстоятелният човек е този, който може да предизвика нещо хубаво със своето притежание или богатство. Отказва се от къщата в Тирол, вилата в Южна Франция, от шестте безмоторни самолета, от няколко автомобила … За да помага с тези пари на бедните и бездомните в Латинска Америка да си спечелят сами препитанието.

Година след продажбата на фирмата, Карл прекарва в непрекъснато пътуване. Застоява се най-дълго в Аржентина, където е потресен от бедността на хората. В началото дарява средства за тамошните сиропиталища. Но един въпрос не му дава мира – от какво и как ще живеят младежите, след като напуснат това сиропиталище? Карл мечтае да им даде нещо, с което те да имат достатъчно свобода, да се трудят независими и по този начин да си осигуряват средства за живот. Решава да опита с най-лесното, което му идва на ум – заедно с един аграрен специалист обучават младежи как да си направят оранжерия и да отглеждат плодове и зеленчуци. Първите микро-кредити, които Карл отпуска са точно за оранжерии с площ 400 кв.м. срещу 600 евро. Проектът носи името „Зелена къща” (GREENHOUSE).

Карл Рабедер, снимка: rabeder.com

Карл основава „Моят МикроКредит” през 2009г. Идеята му с отпускането на микро-кредити всъщност не е негова, а на носителя на Нобелова награда за мир за 2006г. Мухамад Юнус. През 70те години на миналия век Юнус помага на хората в Бангладеш с малко пари да станат предприемачи, a с това и господари на съдбата си. Карл разказва с особена гордост за момчето от Гвателама – Хосе Луис Баран, за което стана дума в началото на статията. С него той се запознава по време на пътуването си из Латинска Америка. Дава му на заем пари, достатъчни да си направи малка оранжерия за отглеждане на домати, както и да закупи на първо време семена и торове. След девет месеца Хосе връща заема си към Карл, като междувременно той е наел работници и успява да изхранва своето голямо семейство. Карл споделя колко малък е рискът при този начин на кредитиране. Частта на непокритите заеми е едва около 2%.

За да е наистина успешен замисълът на „Моят МикроКредит”, Карл има нужда от пари, много пари. С разрешение на властите в Австрия разиграва лотария, като голямата награда е къщата му в Тирол. Всеки може да участва с билетче от 0,99 евроцента. В края на 2009г. къщата е спечелена от една жена, а така събраните пари отиват за фондацията. Тази година от печат излезе и автобиографичната книга на Карл Рабедер. Заглавието й е „Който няма нищо, може да даде всичко: как замених богатството си срещу смисъла на живота”. Обяснението на Карл затова как на 30 години вече е бил милионер е съвсем просто: така се е случило, защото така е бил научен от семейството си. Животът е даден на човек, за да работи и изкарва пари. Едва след като си е изпълнил дълга, той може, вече в една напреднала възраст, да започне да се наслаждава на придобитото и да живее, както душата му иска. Карл вътрешно е чувствал, че това не е правилният път и че се движи в грешната посока, но се е нуждаел от време – повече от 20 години, за да послуша гласа на сърцето си. „Смисълът на живота е животът сам по себе си.” Дори и да има задължения, човек нека се стреми към това, което му доставя удоволствие и не се отказва от него. Като равновесие в ежедневието на Карл му е служило хобито – безмоторното летене и самолетите. В небето той се чувствал истински свободен, „като орел”, както сам се сравнява.

Карл пише книгата първо за самия себе си – за да може да преосмисли всичко преживяно от последните години. Едновременно с това, той иска да помогне на всички, които все още търсят смисъла на съществуването си. И разбира се, средствата от продажбата на книгата отиват за „Моят МикроКредит”. След като се „отървава” от фирмата и имотите си, Карл живее с 1000 евро месечно, в 19 кв.м. жилище под наем.  Необходимите му материални неща се побират в две раници. Роден в планината, Карл обожава природата и прекарва голяма част от времето си, стоейки на слънце на терасата и съзерцавайки планинските върхове. Последното, което иска, е да бъде пример за подражание. Напротив, хората не трябва да го следват, а сами за себе си да чуят и послушат своя вътрешен глас.

Няма да е преувеличено, ако кажем, че хора като Карл Рабедер са бели лястовици в презадоволеното общество на Запада. Доброволно да се откажеш от богатството си, при това не наследено, а придобито от теб самия с труд, за да помагаш да млади предприемачи от развиващите се страни, звучи отчаяно идеалистично. Но Карл, въпреки хобито си, е стъпил здраво на земята човек, дал воля на вътрешния си глас, за да заживее живот, който го прави щастлив. А че при това помага на хора в нужда, е още една причина да му се възхищаваме.

Книгата на Карл на немски език може да намерите и разгледате ето тук.

Posted in За Обществото | Tagged | Коментарите са изключени

Толкова е хубаво, че не може да е истина

О, може, може, и още как! Колкото и да не ни се вярва, по света стават и хубави неща. Само че ние дотолкова сме свикнали с лошото, че когато стане нещо хубаво, не ни се вярва.

Ако някой успее в нещо, все го отдаваме на случайността и късмета или пък се питаме колко ли връзки е използвал той, за да стигне до успеха си. Ако някой направи някакво добро, просто ей така, защото е добър човек, все го обвиняваме, че има някакви задни мисли, користни причини и очаква да извлече някаква полза, защото не вярваме, че добро може да се прави и без да се иска нещо в замяна. Ако пък на нас ни се случи нещо хубаво, търсим някаква уловка, убедени сме, че трябва да има нещо, което да не е наред, просто защото твърде често в миналото вече е ставало така. Не вярваме, че може толкова прекрасно нещо да ни се случи точно на нас. Поради това изпускаме много възможности и не успяваме да се зарадваме истински на много хубави моменти.

За да ти се случи нещо хубаво, първо трябва да повярваш, че то е възможно, че един ден може да стане истина. Как ще изкараш шестица на изпита, ако не вярваш, че можеш? Щом смяташ, че максималните ти възможности стигат до четворка, тогава какво ще те мотивира да седнеш да учиш, да положиш някакви усилия и наистина да изкараш шестица? Как очакваш да се влюбиш, ако не вярваш в любовта и смяташ, че щастието на всички влюбени около теб е твърде хубаво, за да е истина? Как ще си намериш хубава работа с добра заплата, ако смяташ, че подобни неща не се случват с обикновените хора и затова изобщо не кандидатстваш по такива обяви? Как можеш да спечелиш игра, която си предварително убеден, че ще изгубиш и затова не даваш всичко от себе си?

Хубави неща се случват. Хора получават работата, за която винаги са мечтали. Осъществяват пътешествията, които цял живот са искали. Влюбват се и изпълват всеки миг от деня си с щастие. Спортисти, смятани за аутсайдери, изненадват всички, печелейки състезания. И всичко това, защото знаят, че нищо не е толкова хубаво, че да не може да стане реалност; знаят, че всеки ден стават безброй малки чудеса, в които преди време никой не би повярвал.

Хубави неща се случват. Могат да ти се случат и на теб. Заслужаваш да ти се случват хубави неща. Много хубави неща. Повярвай в тези думи и се опитай да ги превърнеш в реалност. Изобщо не разбирам защо така хората в един момент са решили, че по света стават само лоши неща и затова всичко добро и красиво не може да е истина, а трябва да е нереално. Не трябва ли да е точно обратното – да вярваме в доброто и да казваме, че лошите неща са твърде лоши, за да са истина?

Хубави неща се случват. Съвсем реално и истински, в този град, в този ден, в този момент. Все пак вярно е, че „не всички неща са толкова хубави, колкото ни се струват – някои са значително по-хубави“.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Помагаме на изоставените деца

За децата, изоставени в домовете без родителска грижа и любов, се сещаме обикновено по празници. Всички знаем или предполагаме от репортажи и новини каква е моментната ситуация в тази област и колко трудно може да се разчупи този затворен кръг. Липсата на възможност – най-често на финанси – кара родителите да оставят децата си на грижата на държавата. Променените модели на семейно поведение също увеличават броя на извънбрачните раждания и съответно на родителите, на които им се налага да отглеждат сами децата си. Държавата от своя страна изнемогва и не може да предложи на най-малките си граждани елементарни условия за живот в домовете. Самото настаняване на децата в институции, каквито са домовете, е нарушаване на техните права, защото води до установяването на дискриминация, тъй като не им се осигурява качествена грижа и образование. Това отново се отразява на държавата, защото тя сама не се е погрижила и не е успяла да постави основите на едно отговорно, образовано и дейно бъдещо общество.

На 13.09.2010г. в София беше открит първият по рода си в страната Център за временно настаняване от семеен тип за деца от 0 до 3г. Зад него стои фондация „Надежда за малките“, която чрез дарения и личен труд осигурява сама финансирането за първата година от съществуването на тази „Къща на надеждата“. През това време в Центъра са били настанени общо 16 деца – бебета, изоставени от своите родители. Четири от тях намират нов дом в приемни семейства, три са осиновени и две са върнати в биологичните им семейства. Безценното в случая е, че се прилага индивидуално отношение към всяко едно дете. „Къщата на надеждата” е с капацитет за шест деца, за които се грижи екип от петима социални работници плюс един ръководител.

С отбелязването на рождения ден на Къщата, фондация „Надежда за малките” обявиха началото на национална кампания „Жълти стотинки” за събирането на средства за създаването на втора Къща. Техен основен партньор в това начинание е Виваком, заедно с други 12 партньора. Средствата ще се събират в над 1000 места в цялата страна от 13 септември до 13 ноември 2011 г. Както подсказва името „Жълти стотинки”, на определените за това места ще бъдат поставени касички, където хората могат да оставят рестото си от жълти стотинки със съзнанието, че те ще са като жълтици за бъдещето на изоставените деца в България. Събраните средства ще бъдат удвоени от компаниите-участнички в проекта.

„Къщата на надеждата“ е един вдъхновяващ положителен пример за успешната съвместна работа на една неправителствена организация и държавата. Ако искате да помогнете, индивидуални дарения могат да бъдат направени 1. чрез обаждане на 0 900 5 10 01 (1,20 лв.с ДДС на обаждане), 2. SMS на кратък номер 17 777 и текст DMS MALKITE (1,20 лв. с ДДС), 3. банков превод  по сметка в Societe Generale Експресбанк, IBAN  BG68TTBB94001525651925, BIC: TTBBBGSF и 4. oнлайн на www.zadrujno.bg/stotinki.

Интернет-страницата на фондация „Надежда за малките“ е www.hope.bg.

Ако желаете да разберете повече, можете да се обърнете към Александрина Цонева: aleks (_) ts @ yahoo (.) de или към OM: openpositivemedia (@) gmail (.) com

Действието е подкрепено от Николай Георгиев.

ОМ е Общество на Действието. Всеки е добре дошъл да се включи със собствените си действия или предложения за такива, защото заедно можем повече! Добре дошли са и всякакви примери за положителни действия. С удоволствие ще участваме и по проекти на действието с партньори и приятели. Не се колебайте да се свържете с нас!

Posted in За Децата, За Духа и Душата, За Обществото | Коментарите са изключени

Къщата на надеждата

Сещате ли се за песничката по текст на Джани Родари „Продавач на надежда”? Да? Аз познавам хора, които биха могли да бъдат нейни главни герои. Тяхна е къщата „Надежда за малките” в кв. Княжево в София. Официалното й име е Център за временно настаняване от семеен тип за деца от 0 до 3 г., но тук аз ще продължа да я наричам „Къщата на надеждата”. Тя е първа по рода си в България и е вдъхновяващ положителен пример за успешната съвместна работа на една неправителствена организация и държавата.

За първи път чух за съществуването на „Къщата на надеждата” през ноември 2010г., когато Мартин Карбовски показа в предаването си телевизията как една майка е готова да продаде бебето си в чужбина. Случаят стана известен като „Гражданинът Калоян” и повече за него може да научите тук. След своевременното реагиране от страна на Държавната агенция за закрила на детето, Калоян заедно с по-голямата си петгодишна сестра, бива настанен още същата вечер в „Къщата на надеждата”. Към днешна дата двете деца са в приемно семейство, което им дава любовта и грижата, които не са намерили при биологичните си родители. Маги, ръководителят на Центъра, разказва как децата са разцъфнали за краткото време, прекарано в Къщата и с каква любов каката се грижела за Калоян, явно инстинктивно поела ролята на майка.

Лято в двора на Къщата в Княжево, снимка: "Надежда за малките"

Лято в двора на Къщата в Княжево, снимка: "Надежда за малките"

На 13.09.2011 „Къщата на надеждата” отпразнува своя първи рожден ден. За тази една година в нея са били настанени общо 16 деца – бебета, изоставени от своите родители. Четири от тях намират нов дом в приемни семейства, три са осиновени и две са върнати в биологичните им семейства. В момента в Къщата се грижат за седем деца, като три от тях са в процедура на осиновяване. Годишният бюджет на Центъра е малко по-малко от 80 000 лева и през първата година от съществуването му е бил осигурен чрез дарения и труд на частни лица. Тази година, след одобрена процедура на кандидатстване, половината от финансирането ще бъде поето от държавата. Това са голите цифри, зад които стои нещо безценно – надеждата, любовта и вярата.

Всички знаем каква е моментната ситуация с грижата за изоставени деца и колко трудно е да се разчупи този затворен кръг. Липсата на възможност – най-често на финанси – кара родителите да оставят децата си на грижата на държавата. Няма да споменаваме за променените модели на семейно поведение, които увеличават броя на извънбрачните раждания и съответно на родителите, на които им се налага да отглеждат сами децата си. Държавата от своя страна изнемогва и не може да предложи на най-малките си граждани елементарни условия за живот в домовете. Самото настаняване на децата в институции, каквито са домовете, е нарушаване на техните права, защото води до установяването на дискриминация, тъй като не им се осигурява качествена грижа и образование. Това отново се отразява на държавата, защото тя сама не се е погрижила и не е успяла да постави основите на едно отговорно, образовано и дейно бъдещо общество.

И тук идва ключовата роля на „Къщата на надеждата” и всички бъдещи подобни проекти – да гарантират на децата условия на живот, максимално близки до семейните заедно с достъп до всички специализирани здравни грижи. Уникалното в случая е, че се прилага индивидуално отношение към всяко едно дете. „Къщата на надеждата” е с капацитет за шест деца, за които се грижи екип от петима социални работници плюс един ръководител. Сградата и дворът греят в цветовете на дъгата и не защото навън е прекрасно късно лято, уютът и топлината се усещат от всеки ъгъл. Но колкото и уютна и красива да е Къщата, в полза на нейните обитатели е да не се задържат дълго в нея. Практиката показва, че средният период от време, през който децата престояват в Къщата, е между три и шест месеца. Колкото повече деца минат през Центъра и колкото по-малко се задържат, толкова по-добре той е изпълнил целта си. „Къщата на надеждата” работи с лиценз на Агенцията за закрила на детето и съдейства активно при всички възможности за осиновяване, намиране на приемно семейство или връщане на децата при биологичните им родители.

Дани и Линда с двама от малките обитатели на Къщата, снимка: "Надежда за малките"

Дани и Линда с двама от малките обитатели на Къщата, снимка: "Надежда за малките"

С отбелязването на рождения ден на Къщата, Маги и нейните съмишленици от фондацията „Надежда за малките” обявиха началото на национална кампания „Жълти стотинки” за събирането на средства за създаването на втора Къща. Техен основен партньор в това начинание е Виваком, заедно с други 12 партньора. Това е първата кампания в България, която успява да обедини толкова компании от частния сектор около обща кауза. Инициативата се провежда под почетния патронаж на Н.Пр. Филип Отие, посланик на Република Франция. Средствата ще се събират в над 1000 места в цялата страна от 13 септември до 13 ноември 2011 г. Както подсказва името „Жълти стотинки”, на определените за това места ще бъдат поставени касички, където хората могат да оставят рестото си от жълти стотинки със съзнанието, че те ще са като жълтици за бъдещето на изоставените деца в България. Събраните средства ще бъдат удвоени от компаниите-участнички в проекта. Как да подпомогнете инициативата може да прочетете от прикачената снимка-брошура.

Брошурата на кампанията "Жълти стотинки"

Брошурата на кампанията "Жълти стотинки" с информация за начините на дарение

Премахването на домовете за изоставени деца, във вида им на институции, каквито ги познаваме, е кауза, която си заслужава, защото работи за бъдещето на нашето гражданско общество. България  има крещяща нужда от повече „Къщи на надеждата”, за да изчезнат всички онези домове на мрака, в които все още расте част от потенциалното гражданско съзнание на нацията ни.

Интернет-страницата на „Къщата на надеждата“ е http://www.hope.bg/.

Posted in За Децата | Tagged , | Коментарите са изключени

Дървото на вечността

Вчера имах отново много вдъхновяваща среща с нашата природа на Предбалкана. Видях и докоснах за първи път в живота си толкова старо дърво. Става дума за един достолепен дъб, който се намира в двора на Скравенския манастир „Св. Николай Чудотворец“. Самото село Скравена е на пет километра от Ботевград. Казаха ни, че дървото е на близо 520 години. Височината му е 25 метра, а дънерът му е с такава широка обиколка, че четирима души трудно могат да го обгърнат. Сега това за вас са може би само празни цифри, но чувството да стоиш под сянката на дърво с петвековна история и такива физически размери е уникално. Ето и няколко снимки:

Петвековният дъб в двора на манастира на с. Скравена

Петвековният дъб в двора на манастира на с. Скравена

В историята на българската литература и митология образът на дъба е често срещан. Той символизира преди всичко издържливостта и вечността и присъства не в една или две народни песни и хайдушки легенди като място за сбиране. Вярвало се е, че има силна и добра енергия, която ще донесе успех на замисленото и заплануваното под дъбовата сянка. В славянската митология дъбът е най-свещеното дърво. Ритуалът с бъдника, който съществува още в някои региони на страната и се извършва в навечерието на Бъдни вечер, също се прави с дъбово дърво. Отделно да споменем, че най-хубавото вино, изпито по делници и празници, в разкази и романи, почти винаги е отлежавало в дъбови бъчви заради аромата и структурата на дървото. И като голям почитател на българската литература, ще ви споделя нещо, което научих от „Непознатата София“. Пенчо Славейков е писал произведенията си под дъбовете на бул. „Св. Наум“ в квартал „Лозенец“. Някога там се е намирала градината на рода Славейкови, а днес е парк.

Дъбът е символ още на устойчивостта и мъдростта, основни ценности, с които ние от ОМ живеем и споделяме. Обществото, в което аз бих искала да живея, е като дъбово дърво – здраво, устойчиво, единно и мъдро. Прилича на това от снимките по-горе: кората му на места е издраскана, набръчкана и груба, събрала опита и ударите на времето. Но колко е величествена короната му! Клоните му са като свързани протегнати човешки ръце – младите клонки като детски длани, търсещи опората на стабилния корен и дебелите клони. Така, заедно в единство, те създават своята здрава вселена – устойчиви и издръжливи на дъжд, сняг и ветрове. Всяка пролет старите клонки отстъпват място на новите да се разгърнат и разцъфтят, а младите от своя страна първи поемат изгарящите лъчи на слънцето през лятото и пазят по-старите. Година след година, век след век.

Posted in За Природата | Tagged | Коментарите са изключени

Толкова много фосфор в нас, а толкова малко огън

Текстът, който ще прочетете по-долу, е един монолог на големия наш актьор Георги Калоянчев от гостуването му през 2002г. в “Шоуто на Слави”. След повторението на този епизод през лятната ваканция на предаването, той се разпространи много бързо в социалните мрежи. Ето го разписан от мен.  Уточнявам, че на места ми бе трудно да разбера развълнуваните думи на Калоянчев:

“Безбройни са световните повратности, които човек среща през своя си живот. Докато е малък човек, стига да протегне ръчичка, да се усмихне или просто да каже „мама” и всички го трупат с похвали. И колкото повече се източва човек, колкото по-голям става, толкова повече похвалите намаляват, за да се изгубят на края, кой знае къде по трудните друмища на голямата световна похвала, за да се разпилеят в глупашки битки, наивни победи и подвизи… Кога мравката срещне мравка, тя я докосва с краченца, за да й каже къде има зрънце, тревичка и сладко коренче. Когато се срещнат две пчели, те танцуват разни танцове, за да си съобщят къде има повече цвете и прашец. А ние, людете, уж умни и разумни, все тичаме някъде, все не ни остава време за човешка приказка, за крехката радост от окуражителния поглед, за един единствен лъч на взаимно разбиране и топлина. А колко разумно може да бъде, дами и господа, ако се поспрем за малко от тази непрекъсната гонитба на наивна слава, власт, богатства …, ако си спомним, че тичащият човек не само трудно диша, но и трудно се смее, че дори влюбените, когато се целуват, се спират на място. Лъжовен е този свят, господа, лъжовен, лъжовни са хората, но най-лъжовно е времето. Чака то човека да се захласне във въздуха, във влюбени очи, лунен залез и хоп, тури му бръчка на лицето, резка на душата, бяло му плисне в косите… Какво си викате, а? Калата какви ги приказва, колко е нещастен! Нищо подобно, млади хора! В мене няма боязън, в тялото на всеки един от нас има толкова много фосфор, че от него могат да се направят 2000 клечки кибрит. Представяте ли си, какъв огън ще бъде това! А ние какво? Тук драснем клечка, там драснем клечка и на края последната догаряща клечка лекичко пада в премръзналите ръце на стария човек.

Мой беден български народ, в душата ти препускат хладни ветрове, в нивята ти кълнят бурени, в домовете ти кълне безверие. Мой нежен и раним български народ, надарен и търпелив, лъган и ограбван, от цветове и интереси, от чужди съветници и свои безбожници, мой нещастен български народ! Ние, твоите чеда, където и да се намираме далеч извън България, на тази граница митничари няма. На тази граница стои нашата съвест, нашата доблест, нашата толерантност, гробовете на тези, които са били преди нас и люлките на тези, които идват след нас. Мой нещастен български народ, заради страданието ти – поклон!

Уважаеми дами и господа, когато няма хляб, има една стара приказка: „Имало едно време един дядо и една баба …”, когато няма сол, има сълзи и от тях ще добием, но когато няма вяра, тогава е страшно. И когато нямате хляб, аз ще ви обичам, и когато нямате работа, аз ще ви обичам, и когато се чудите, как да свържите двата края, аз ще ви обичам. Спомнете си, че някой някъде ви обича, че тази страна ви обича – слънцето, небето, цветята, горите, полята, морето. Че България ви обича. Млади хора, дано във вашите спомени звънне понякога и моят гласец. Дано във вашия път напред се гушне някъде и моя милост. Дано когато ви е доста тъжничко или веселичко, си спомните за оня стар господин, който в късните дни на есента на своя живот дойде при Слави Трифонов.”

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Мечката и лошата дума

В една гора, в една пещера, имало малки мечета. Един човек отишъл веднъж за дърва. Едно мече излязло из пещерата, закачило се в едни храсти и не могло да се откачи. Човекът го видял, па му домиляло. Той отишъл, откачил го от храстите и го занесъл в пещерата.

Не щеш ли, мечката видяла това, приближила се до човека и му рекла:

- Ти ми стори голямо добро. Хайде да се побратимим!

Цялата приказка може да прочетете в Литернет – „Мечката и лошата дума“.

И ние понякога, като бедния дървар в приказката, изричаме думи, за които после съжаляваме. Например, когато сме ядосани, сме импулсивни и казваме неща, които не мислим наистина. Едва когато се успокоим, осъзнаваме думите си и се чудим как сме могли да се скараме така за нещо толкова дребно. Разкайваме се и се извиняваме, но понякога е твърде късно. Изречените думи и обиди лесно се запечатват в съзнанието и трудно се забравят. Затова преди да кажем нещо под влияние на силните си емоции, по-добре да поемем дълбоко въздух и – както твърди народната мъдрост – да преброим до десет. Помислете си само колко много неразбирателства ще си спестим така!

Понякога думите се изплъзват неволно от устата ни, без да осъзнаваме, че с тях бихме могли да обидим и да нараним някого. Примерно „невинните“ закачки в училище или шегите с хора, които са по-различни от нас. Но това, което за нас е само невинна шега или лека забележка, за друг може да е тежка обида, която трудно се забравя. Може да бъде преглътната, но неизменно оставя следи и влияе върху самочувствието. Трябва да внимаваме повече и да помним, че всеки човек има чувства и те могат лесно да бъдат наранени.

А думите, според един стих на неизвестен автор, притежават огромна сила, която може както да наранява, така и да лекува:

Неволно изпуснатата дума може да запали вражда.

Жестоката дума може да разруши един човешки живот.

Казаната навреме дума може да дари спокойствие и мир.

Думата, изречена с любов, може да лекува и да благославя.

Posted in За Разума | Tagged , | Коментарите са изключени

На гости при Невена

Това пътуване ме теглеше много, много отдавна. Още от времето, когато научих, че Невена си е избрала дом, съвсем близо до родния ми град. Мястото го няма отбелязано на нито една от картите, които проверих преди да тръгна. Още по-малко ще го намерите в bgmaps или Google maps. Моят късмет беше, че имах баща ми, човек с достатъчно свободно време и познавач на Предбалкана между Габрово и Дряново. Че се лутахме, лутахме се, питахме трима души, докато го намерим. Тесният път нагоре се виеше като змия между храстите. Беше асфалтиран, но явно рядко ползван – може би само от местните, защото отстрани е диво обрасло. Зеленото през лятото тук е толкова заслепяващо ярко… Трудно откъсваш очи от различните му ту много светли, ту много тъмни сенки.

Първата възрастна жена, която попитах за пътя, ме изненада директно с въпроса си: „На гости на Теодора ли отивате?” Теодора е дъщерята на Невена, която явно прекарва лятото в майчината къща. Не отговорих на питането, но мислено си казах: „Не, при Невена на гости отивам аз.” Продължихме да се изкачваме още по-нагоре, стигнахме до каменната кариера, за която ни бяха казали и отбихме вдясно. Там пътят свършва и по-високо от него е само небето. Къщите са нахвърляни измежду стръмната гора като детски играчки. Личи си, че са поддържани и има живот в тях, но по един особен начин. Не са стъкнати, за да се продават и привличат туристи, както е примерно в Боженци, а следват планинския дух на обитателите си. За първи път видях каменни плочи, подредени не хоризонтално за ограда, а вертикално. Сякаш се съревновават да надскочат близките скали по височина. Толкова е тихо, че ти става страшно и самотно. Представих си как се отваря някоя порта и непознат горски човек ми казва възмутено: „Вие как се осмелихте да нарушите спокойствието ни?!” Къщата на Невена е на ъгъл, оградена с тънки каменни редени плочи, без звънец и табелка. Спрях се притихнала, за да погледам. Спомних си всичките истории, за които бях чела и слушала, че са се развивали точно тук. Да, мислено бях на гости. Ето една история, разказана от режисьора Павел Павлов в книгата му „Невена Непознатата”:

„В един жарък летен ден, докато сменях листата на пишещата си машина, я дочух да разговаря с някого на двора. Надзърнах през прозореца и що да видя! Приседнала на разкривена, дървена тринога, тя набиваше с чук камъни в дувара и им говореше:
- Тебе тука ти е мястото!… Ти тука ще си живееш!…
- Да не си слънчасала мари, Невенке, та си говориш сама? – попитах я аз.
- Тъй ме е учил мене бай Димитър – отвърна усмихната тя. – Като редя камъните, да им говоря, та да си легне всеки на мястото.
- Че какво ти разбира камънакът от човешка реч?
- Абе, Пава, камъкът разбира повече от някои човешки кратуни.”

Някога, когато учех за кандидат-студентските изпити, се мотивирах допълнително, обещавайки си, че след като ме приемат в университет в София, ще ходя на всичките представления на Невена в Сатиричния театър. Само веднъж да издържа изпитите. Вечерта на 03.06.2000, след усиления преговор на кандидат-студентските теми по литература и история, включих телевизора, както обикновено, за да чуя вечерните новини. И тогава емисията започна с новината, че Невена си е отишла. Без да мога да я видя на живо и без да й отида на гости в театъра. По-късно, мисля, че беше през 2005 г., по време на следването ми в университета в Бон, за семинара по „Филми по произведения от югоизточно-европейската литература” трябваше да подготвя и изнеса реферат. Избрах абсолютно неслучайно романа „Крадецът на праскови” от Емилиян Станев, превърнат в толкова красив филм с Невена като Лиза в главната роля. Място на действието и снимките – Арбанаси и Велико Търново. Преведох и разписах целия филм на немски, за да може като го гледаме в час, колегите да следят и разбират какво се случва. След като приключи импровизираната прожекция, аз трябваше да стана и да си представя реферата. Не знам как съм изглеждала отстрани. Спомням си единствено последното изречение, което казах и реакцията на професора ми. Завърших с думите, че ако Невена се беше родила в Западна Европа, тя щеше да е по-голяма от Лорен и Бардо, взети заедно. Тогава професорът, лека му пръст, ми каза с усмивка: „Фрау Цонева, да не прекаляваме все пак.”

Хубаво е, че има и други хора като мен, обожаващи и развълнувани от Невена. Не можах да спечеля Хер Потхоф, но журналистът Георги Тошев е от моята порода. Той състави книга, събра фотоси за изложба и направи два страхотни филма за нея.  Единият документален – „Аз коя съм …”, а другият, излъчен в предаването „Антракт”, отразява отбелязването на десетгодишнината от смъртта й през 2010 г. Това„отбелязване” реално е малък празник за душата, защото от кадрите се вижда, че става дума за тържество на волята за живот и на творческия дух. И как другояче може да бъде!

Приживе Невена е избягвала всякаква публичност. Казва пред медиите, че за какво им е на хората да се интересуват от нея като човек. Нека гледат филмите й, те са достатъчни. Предлага й се не един или два пъти да напише книга за живота си, но тя отказва. „Това биха били страниците на моята душа, а нямам ли още бели (страници),  върху които искам да пиша? Това ли е причината … не знам и аз. Или действително – аз знаех как да се държа пред хората, но онова, което е мой свят, мисля, че е много действително мое и няма всеки право да ми го докосне, да го пипне, да го помирише, да го вкуси … откъде накъде? Това е моят си живот.” Отказва с онзи музикалния си глас и необикновен словоред, който заковава. Знаейки добре това, от уважение и страхопочитание, аз стъпвах сякаш във въздуха, за да не я смущавам и бъда тиха. Снимах невероятната природа наоколо, но не и къщата й. Тръгнах си успокоена, че макар и късно, все пак успях да бъда на едно място с Невена: аз – физически, тя – духовно. Няма начин в тази августовска жега да не се е спряла под дебелата сянка на това толкова нейно си, невенино, място.

Последно четох, че актрисата Радина Кърджилова, и тя луда близначка като мен, иска един ден да изиграе ролята на Невена в биографичен филм. Много смела мечта! Но защо пък не? Мисля си, че ще се справи с драматизма и мекотата на образа. Дано това се случи в моето време.

За край на гостуването, ето един цитат от Невена: „Любовта има толкова много лица! Можеш да я откриеш навсякъде, ако очите на душата ти са отворени… Не бих казала, че любовта е чувство. Тя е състояние на цялото твое същество. То е трамплин, от който душата ти се извисява, всички клетки на организма достигат върховния си заряд. Тогава си по-работлив, по-талантлив, по-градивен“.

ПП. Текстът е посветен на актрисата Невена Коканова.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Блага дума, железни врати отваря

В тази поговорката има голяма доза истина и неведнъж ми се е случвало различни моменти и ситуации в живота ми да доказват правотата й.

Като цяло, във всяка една ситуация е по-добре да се държиш мило, вежливо и усмихнато. Действа особено добре, когато имаш работа в банки, администрация или каквито и да било институции. Не върви след като взаимно сте си пожелали „Добър ден!“, след това да се държите грубо един с друг, нали? И така вероятността да получиш по-добро обслужване нараства. Може да нараства с малко, но със сигурност ако си намръщен и груб, ефектът няма да е по-добър.

Изпитвала съм действието на тази поговорка и на работа. Има колеги, които винаги ще ти се усмихнат, ще те поздравят, ще те попитат как си. А има и други, които сякаш не те забелязват. Колкото и професионално да се държи човек, лично аз няма как да не изпитвам повече симпатия към първите. Винаги е удоволствие да работя с тях и винаги съм склонна да свърша за тях някоя дребна лична услуга (просто позицията ми предполага това да става доста често). И всичко това само защото използват думички, като „моля те“, „благодаря“ или „добър ден“. Толкова е просто!

Благата дума отваря не само нови възможности, но е и ключ към най-важната врата – тази към сърцето на човек. И ако е произнесена искрено и откровено, тя често става основа за развитие на едно ново приятелство или любов. А най-хубавото е, че вратите на всяко сърце се отварят пред нея – дори и тези, които дълго време са стояли заключени и ключалката е малко ръждясала, а пантите леко скърцат.

За съжаление обаче има и много хора, които злоупотребяват с истинността на тази поговорка. И с „благите“ си и „мили“ думи така те омайват, че ти, без да подозираш нищо, им отваряш широко вратата. А те само това и чакат – нахлуват вътре, ограбват всичко и изчезват. Без да кажат нито дума, камо ли блага. Можеш само да погледнеш учудено след тях и празнотата, която са оставили. В буквален или преносен смисъл. Защото освен да се възползват от теб, да те въвлекат в какви ли не начинания и да те измамят с някой и друг лев, такива хора могат да откраднат и мечтите, надеждите, любовта ти.

Затова е важно, когато се доверяваме на благите думи, преди да отворим вратата пред тях, да сме сигурни в истинността им. Както и ние самите да не изричаме благи думи, ако не са искрени и ако единствената им цел е да ни допуснат до място, където нямаме право да бъдем.

Posted in За Обществото | Tagged , | Коментарите са изключени
1234