Author Archives: ОМ Приятели RSS

ОМ участва в:


Фелисия Лейнджър – за защита на човешките права на палестинците

Статия: Фелисия Лейнджър (Израел) на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

„…за проявения кураж в защита на основните човешки права на жителите на Палестина.”

Фелисия Лейнджър се мести от Полша в Израел през 1950г. заедно със съпруга си, оцелял от нацистките концентрационни лагери. След като завършва право, тя основава собствена адвокатска практика в Тел Авив през средата на 60-те години.

След шест-дневната война от 1967г, през която Израел завзема всички земи от Йерусалим до Западния бряг на река Йордан, Лейнджър е шокирана от режима, наложен в окупираните територии и започва да защитава палестинци, станали жертва на насилие и несправедливост. В продължение на 22 години тя сама се бори със систематичното беззаконие във военните съдилища в Израел. Найните разкази за отношението, на което са подложени клиентите й от страна на израелски военни, са смразяващи: системни и широко разпространени мъчения, често завършващи със смърт; принудително измъкнати признания; рутинни нарушения на международните закони срещу депортирането и колективните наказания, като например разрушаване на домовете на онези, които са „признали” престъпленията си, в следствие на което цялото им семейство остава на улицата.

Докато еврейските заселници получават земя за сметка на арабите, палестинците често остават разделени от своите семейства и понякога дори им се отнема правото на национална идентичност. Лейнджър призовава за прекратяване на окупацията и създаване на независима палестинска държава на Западния бряг, като единствен възможен изход от създалата се ситуация.

Заради своята дейност, Лейнджър е подложена на натиск и насилие от страна на своите сънародници и живее под постоянна заплаха. Секретарката й казва, че Лейнджър рядко може да се разходи по улиците без да се сблъска с някаква форма на устно или физическо насилие. Друг адвокат споделя, че рядко някой негов колега издържа на условията на работа във военните съдилища повече от три години: това, че Лейнджър работи там над две десетилетия е наистина уникално. Освен че е адвокат, Лейнджър пише и три книги докато е в Израел: „Със собствените си очи” (1975), „Това са моите братя” (1979) и „Каменна епоха” (1987). Оттогава тя е публикувала още няколко книги. Лейнджър често изнася лекции в Европа и САЩ, разказвайки за нарушенията на човешките права в страната и търсейки подкрепа за палестинците и за мирното движение в Израел.

През 1990г. Лейнджър се мести в Тюбинген, Германия, за да заеме позиция в тамошния университет. При напускането си на Израел, тя споделя в интервю за Вашингтон Поуст: „Реших, че повече не мога да прикривам тази система. Искам напускането ми да бъде демонстрация и израз на отчаянието и отвращението ми от системата… защото за съжаление не можем да извоюваме справедливост за Палестинците”.

След преместването си в Тюбинген, Фелисия Лейнджър изнася лекции по време на обществени срещи в Германия, Швейцария и Австрия, опитвайки се да предизвика солидарност с народа на Палестина и мирното движение в Израел. През 2009г. тя получава Германски държавен кръст за заслуги, първа степен.

Posted in За Обществото | Коментарите са изключени

Бернард Ледеа Оуедраого – в подкрепа на селяните в Западна Африка

Статия: Бернард Ледеа Оуедраого (Буркина Фасо) на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

„…за укрепването на движението за самопомощ на селяните в Западна Африка.”

Бернард Ледеа Оуедраого е роден в Горна Волта (днес Буркина Фасо) през 1930г. Той завършва средното си образование там и получава множество дипломи преди за замине да учи във Франция, където през 1977г. се сдобива с докторска степен от Сорбоната.

След като завършва училище през 1950г. Оуедраого става учител и училищен директор, а по-късно започва да се занимава и със земеделие. Способността му да обучава хората го отвежда до най-високите етажи на обществените служби. Но той установява, че не успява да помогне точно на фермерите и селяните, които се предполага, че трябва да обучава, и затова решава да напусне и да се опита да разбере къде е сгрешил.

Първият въпрос, който си задава, е дали в традиционните общества на Моси (най-голямата етническа група в Буркина фасо) съществува нещо, което прилича на селищните групи. „Проведохме подробно проучване на социалната организация в едно село – на начина на мислене на хората, на техните социални и икономически структури – и открихме, че групата Наам, традиционна общност в селата, включваща млади хора, има най-силно равити кооперативни характеристики. Затова решихме да се опитаме да работим заедно с групите Наам.”

Резултатът е една уникална за Африка инициатива. Въпреки множеството проблеми, групите Наам се развиват много добре. До 1978г. в провинция Ятенга вече има 2500 групи със 160 000 члена. Двадесет години по-късно в Буркина Фасо има 6480 такива групи, (почти половината от които включват само жени), а членовете им достигат 300 000.

Превръщането на традиционните групи Наам в съвременни социални структури е брилянтен пример за прилагане на практическа социология от страна на Оуедраого. Според него причините за успеха са четири: динамично местно лидерство и дейност; поддържане на традиционните ценности; забрана за социална, етническа, политическа или религиозна дискриминация; и обучение и мотивация, идващи от членовете на самата група.

Дейността на групите Наам е толкова обширна, колкото и самия живот. Те отглеждат различни земеделски култури и животни и се занимават със строителство, производство и търговия. Към 1999г. вече са изградили 235 зърнени склада, 115 мелници, 22 язовира и около 300 кладенеца.  Освен това са основали 17 кредитни банки и са построили в Ятенга шест подземни склада за съхранението на 1000 тона картофи, които отглеждат всяка година. Групите Наам получават подкрепа от френски, швейцарски, датски и германски агенции, но генерират и собствени приходи.

През 1976г. Оуедраого, съвместно с френския експерт Бернар Льокомт, основава Association Six S (Se Servir de la Saison Sèche en Savane et au Sahel[1]) и две години по-късно става неин изпълнителен директор. Докато Наам е гражданско движение, Six S е неправителствена организация. Тя се фокусира върху премахването на трите препятствия пред мобилизирането на селяните: липсата на техническо ноу-хау за справяне със сушата и запустиняването; липсата на умения за водене на преговори с правителството и с агенциите, осигуряващи помощи; и липса на средства за реализиране на дребни проекти.

Six S се превръща във федерация на селски организации, подобни на (и включващи) Наам. В Асоциацията влизат сдружения от девет държави, граничещи с пустинята Сахара. Към края на 80-те Six S вече обслужва над два милиона души, а в нея пряко членуват 245 000 фермери.

През последните години Six S е преструктурирана. В средата на 90-те Оуедраого е избран за кмет на родния си град Оуахигоуйа.


[1] Да се възползваме от сухия сезон в саваните и сахел (райони, граничещи с пустинята Сахара) – бел.пр.

Posted in За Обществото | Коментарите са изключени

Алис Тепър Марлин – за икономика, насърчаваща благоденствието

Статия: Алис Тепър Марлин (САЩ) на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

„…за това, че показва посоката, в която трябва да се развива западната икономика, за да насърчава благоденствието на човечеството.”

През 1968г. пенсионен фонд в Бостън, Масачузец моли младият анализатор на ценни книжа Алис Тепър Марлин да направи „Мирно портфолио” с корпорации, които имат най-малко участие във войната във Виетнам. Алис Тепър Марлин открива, че е трудно човек да открие такава информация дори и от самите корпорации. Когато докладът й е готов 600 църкви и други общностни групи в САЩ молят за достъп до него. Шест месеца по-късно Алис Тепът Марлин основава Съвет за икономически приоритети (Council on Economic Priorities, CEP) и останава негов президент и главен изпълнителен директор в продължение на 33 години.

CEP е независима публична организация, посветена на анализ на някои от основните проблеми, с които се сблъсква обществото. Организацията е пионер в сферата на социалните инвестиции и провежда проучвания в три насоки: национална сигурност, енергетика и околна среда, и корпоративна социална отговорност. Изследванията в сферата на корпоративната отговорност обхващат теми като етични инвестиции, влияние на политическите комисии, справедливост на трудовите отношения и въпроси, свързани с потребителите.

Освен че работи по горепосочените теми, CEP публикува и информационни бюлетини, както и резултатите от няколко мащабни изследвания. Алис Тепър Марлин е реадактор на множество от издадението от организацията книги. Дейността на СЕР в сферата на корпоративната социална отговорност привлича най-голям обществен интерес, особено след публикуването на проучването „Оценка на американското корпоративно съзнание” през 1986. Следва публикацията на наръчника за потребители „Да пазаруваш за един по-добър свят”, който се превръща в бестселър и в хиляди вестници излизат статии за него.

В следствие на големия обществен интерес CEP организира и други инициативи: публикува още една книга за етични инвестиции, включваща данни за околната среда; и провежда проучване на влиянието на сливането на корпорации върху местните общности. Успехът на „Да пазаруваш за един по-добър свят” води и до развитие на проекта на CEP „Писмо до редактора”, който насърчава хората да пишат до местните вестници, излагайки своята гледна точка по някои от въпросите, засегнати от публикациите на CEP. Съветът основава и годишни награди за Корпоративно съзнание, които се връчват на компаниите, постигнали най-добри резултати в сферата на корпоративната отговорност, а организациите с най-ниски показатели получават „анти-отличия”.

При откриването на церемонията по връчване на Наградите за корпоративно съзнание през 1990г. известният журналист Бил Мойърс казва: „[Тази организация] се превърна в истинска социална и морална сила тук… [СЕР] стои начело на сериозни, задълбочени и неоспорими изследвания в сферата на корпоративната отговорност и образова цялото общество за случващото се в тази област.”

През 1997г. Алис Темпър Марлин и СEP основават Акредитационна агенция към Съвета за икономически приоритети, която през 2001г. е преименувана на Social Accountability International (SAI). SAI е водеща световна организация, посветена на етичното отношение към работниците по света, подобряване на работните места и на състоянието на местните общности. Сертификацията по международния стандарт SA8000 за подобряване на условията на работното място се прилага от много компании, неправителствени организации и правителства по света. Сертификацията позволява на потребителите и на други компании да оценят добрите практики и да гарантират наличието на нормални, човешки условия на работните места. За основа на стандарта SA8000 служат конвенции и декларации на ООН и Световната организация на труда. Алис Тепър Марлин е президент на SAI.

Наскоро Алис Тепър Марлин завършва мандата си (2007-2008) като Citi Distinguished Fellow in Ethics and Leadership в Бизнес училището Стърн към Университета Ню Йорк.

Posted in За Обществото | Коментарите са изключени

Реч на Пол Уолкър при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Реч на Пол Уолкър при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

За мен е удоволствие да приема тази награда от Фондацията за цялостен житейски принос тази вечер. Бих искал да благодаря на журите, на човекът, който ме номинира Гейл Роуън (който е тук тази вечер) и на всички, които участват в нелекия избор на лауреатите всяка година. За мен е удоволствие да бъда в компанията на останалите лауреати, Раджи Сурани, Денис Муквеге и Ханс Херен, както и на всички останали носители на наградата от 1980г. насам.

За мен е чест да получа отличие за „за неуморната си дейност за премахване на ядрените оръжия”. След военната си служба в американската армия в разгара на войната във Виетнам, се завърнах, за да завърша училището Джон Хопкинс за международни изследвания, което бях напуснал преди три години, за да отбия военната си служба. Имах късмета да изкарам стаж в Американската агенция за контрол върху оръжията и разоръжаването (US Arms Control and Disarmament Agency – ACDA) в началото на 70-те години по време на първите преговори между Съветския съюз и САЩ относно контрола върху стратегическите оръжия. Тези преговори завършиха с подписването на двустранното споразумение SALT I през 1972г. За мен това бе много добър ранен урок за това колко тежка може да бъде политиката понякога, защото главният преговарящ Джерард Смит, който по това време бе директор на ACDA бе принуден от Конгреса да подаде оставка, заедно с всички ръководители на отдели в агенцията – това беше цената, която те платиха, за да получи SALT I ратификация от сената.

Завърших докторантура п Политически науки, специализирайки външна политика, военно дело, международна сигурност, контрол върху оръжията и разоръжаване. По онова време наричахме това „бомби и куршуми”. Последва стипендия в Харвардския университе в сферата на контрол върху оръжията и глобална политика. Там завърших и книгата си „Цената на защитата), в която твърдях, че можем да имаме по-добра международна сигурност като харчим по-малко, а не повече за въоръжени сили. Но преди три и повече десетилетия никога не бих предположил, че ще прекарам толкова много време в работа върху неразпространението и физическото унищожаване на запасите от химически оръжия.

През лятото на 1994г., преди близо 20 години организирах първата американска инспекция на руски запаси от химически оръжия. В края на 80-те години Съветският съюз и САЩ се бяха споразумели, че остарелите, опасни и скъпи оръжия от Студената война трябва да бъдат забранени. В средата на 80-те години САЩ започва да планира унищожаването на запасите си от 28 600 метрични тона химически оръжия, разположени в девет склада. Прототипът на първото съоръжение за унищожаване на химически пръжия, е изграден на остров Джонстън в Тихия океан през 1990г. Той е създаден за унищожаването на 1800 метрични тона химически оръжия, тайно пренесени през предходните години от предишните си складове в Германия и Окинава. Но Русия, тежко засегната от разпадането на Съветския съюз и Варшавския пакт, изостава със своите планове.

Делегацията ни от юли 1994г. включваше заместник-министърът по отбраната, ръководителят на американската програма за химическо разоръжаване, двама членове на конгреса и други служители. Аз бях един от представителите на Armed Services Committee в долната камара на парламента. Складът в местността Счуч’е, който посетихме, беше най-източно разположеният от седемте, декларирани от Русия запаси на химически оръжия в Сибир. Местността Счуч’е се намира в област Курган, между столицата на региона – Курган и Члябинск, по продължение на границата с Казахстан, източно от планината Урал, на около три часа полет от Москва.

След като минахме основни проверки и тествахме противогазите, генерал от руската армия, отговарящ за химическите оръжия, ни поведе сред гора, пълна с рушащи се складове, в които се съхраняваха ракетни бойни глави и запаси от нервно-паралитичен газ. В тези отдалечени и дотогава секретни складове имаше два милиона оръжия, готови да влязат в употреба, но съхранявани наредени по дървени рафтове, подобно на стари бутилки вино. Бяхме изумени от размера на запасите, общо 5400 метрични тона, които почти не се охраняваха. И това беше само едно от общо седем подобни места в Русия. Складовете бяха заключени с катинари за велосипади, липсваше инвентар на оръжията, очевидно никой не проверяваше за заплахи за околната среда в следствие на евентуално изтичане на химикали и младият пазач на входа не бе получавал заплата в продължение на шест месеца. И имайте предвид, че само едно от тези два милиона оръжия би могло да убие хиляди невинни, ако бъде взривено в препълнен театър, стадион или друго затворено пространство.

Няколко дни по-късно се върнахме във Вашингтон, убедени, че незабавното гарантиране на сигурността на запасите и навременното им унищожаване, преди да попаднат в ръцете на национални групировки или хора, желаещи да убиват, трябва да се превърне в основен приоритет за Русия и САЩ. За съжаление една година по-късно японската терористична група Аум Шимрикио използва зарин, нервно-паралитичен газ, подобен на използвания при скорошните атаки на Сирия. При нападението си в токийското метро Аум Шимрикио убиха 12 души и раниха около 12 000. Това определено ни накара да осъзнаем, че трябва да попречим на химическите оръжия от Студената война да попаднат в ръцете на терористи.

Три години по-късно, през 1997г. влезе в сила международната конвенция за химическите оръжия и както САЩ, така и Русия след доста оспорвани преговори във Вашингтон и Москва, бяха едни от първите държави, които подписаха и ратифицираха споразумението. До тогава САЩ вече бяха унищожили над 1400 метрични тона или 5% от своите запси, но Русия имаше други приоритети. За щастие САЩ предвидливо основаха програмата за съвместно намаляване на опасността (Cooperative Threat Reduction – CTR или “Nunn-Lugar”) в началото на 90-те години, за да помогнат на Русия да обезопаси и унищожи своите ядрени, химически и биологични оръжия. Имах удоволствието като служител на Armed Services Committee да участвам в създаването на тази програма, възлизаща на  $400-500 милиона годишно, и още тогава знаехме, че тези средства ще бъдат използвани за добра кауза – за унищожаването на химическите оръжия в Русия.

Освен че помогнаха на Русия да създаде собствена програма за унищожаване на химически оръжия, САЩ приеха и основаването на нова природозащитна организация, председателствана от Михаил Горбачов – Международният зелен кръст – която първоначално е създадена с цел да улесни руската програма за унищожаване на химически оръжия. Осъзнахме, че в средата на 90-те години програмите за ядрени, химически и биологични оръжия в Русия са били толкова секретни, че опитите за разоръжаване биха изисквали един широк обществен диалог, подкрепа и медиация от трети страни, за да бъдат успешни. И така имах късмет с колегите си от Зеления кръст от Русия и Швейцария да стартираме един процес на обществени обсъждания в околностите на всеки от складовете за химически оръжия в Русия.

По същото време предложихме и в САЩ да се разработят и оценят варианти за унищожаване на химически оръжия без те да бъдат изгаряни. Американската армия с подкрепата на Националната академия на науките наивно беше предложила построяване на инсинератори край всички складове за химически оръжия в САЩ и беше шокирана от общественото противопоставяне на изгарянето на VX и други смъртоносни химически агенти в близост до училищата и домовете на децата им.

Помогнах за изготвянето на проектозакон за т.нар. Програма за оценка на събраните химически оръжия (Assembled Chemicals Weapons Assessment – ACWA), целяща да разгледа алтернативни технологии за безопасно и навременно унищожаване на химически оръжия. Въпреки предпочитанията на американската армия в средата на 90-те години успяхме да получим първоначално финансиране в размер на $60 милиона и днес четири от девет склада за химически оръжия в САЩ използват или ще използват неутрализация вместо изгаряне за унищожаването на запасите си.

Към 2002г. Русия вече е подобрила сигурността в два от своите седем склада за химически оръжия – Шчуч’е и Кизнер – които съдържат общо на 11 000 метрични тона нервно-паралитични газове под формата на над четири милиона артилерийски снаряда. С помощта на Германия, в Горни, област Саратов, заработва първото съоръжение за унищожаване на запасите, където се неутрализира луизит, химическо оръжие, нанасящо изгаряния по кожата. Русия е декларирала наличието на 40 000 метрични тона химически агенти, около 1/3 повече от запасите на САЩ. 2002 е историческа година и заради срещата в Кананаскис, Канада, на която 12 държави, водени от САЩ и Канада, основават Глобално партньорство срещу разпространението на оръжия и материали за масово унищожение, известно накратко като Глобално партньорство. Тази група, в която днес влизат над 20 държави се задължава в продължение на едно десетилетие да отдели $20 милиарда, за да подпомогне унищожаването на ядрените и химическите оръжия в Русия. В продължение на много години работим в тясно сътрудничество с Глобалното партньорство и то играе важна роля в успеха на руските програми за унищожаване на химически оръжия, като от 2002г. досега е осигурило помощи в размер на $2 милиарда.

Днес, след 23 години на трудно, оспорвано и скъпоструващо унищожаване на химическите оръжия в шест държави – Албания, Индия, Либия, Русия, Южна Корея и САЩ – сме неутрализирали над 58 000 метрични тона смъртоносни агенти и милиони химически муниции. Целият този процес е инспектиран и проверен от висококвалифицирания инспекторат на Организацията за забрана на химическите оръжия (Organization for the Prohibition of Chemical Weapons – OPCW) в Хага. Това е огромно и забележително постижение, струвало десетки милиарди долари, работата на хиляди отдадени служители и участието на правителства, частни компании и гражданското общество. Около 80% от декларираните запаси вече са унищожени, като неутрализирането на останалите 13 000 тона вероятно ще отнеме още едно десетилетие. Тези запаси се намират в САЩ, Русия, Либия и Ирак, плюс 1000 метрични тона в Сирия и все още необявените количества в Северна Корея и вероятно в Израел и Египет.

Но пред нас има много други предизвикателства. Присъединяването на Сирия към Конвенцията за химическите оръжия през септември е голяма, историческа стъпка напред към приемането на забраната по целия свят, но шест държави все още остават извън тази конвенция – Ангола, Египет, Израел, Мианмар, Северна Корея и Южен Судан. Сега след като Сирия стана 190-тата държава, присъединила се към забраната, е време Израел и Египет, единствените държави от средния изток, които все още не са се присъединили към конвенцията, да се променят и да започнат да работят в посока на изграждане на зона, свободна от оръжия за масово унищожение, в Средния изток.

Както сте забелязали в новините наскоро, безопасното, сигурно и навременно елиминиране на химическите оръжия в Сирия няма да бъде лесно, но се радвам, че много европейски държави подкрепят усилията в тази насока с доброволна финансова и техническа помощ. Имайки предвид прекрасното сътрудничество със Сирия през последните седмици, оставам оптимист, че програмата ще бъде успешна.

Преди две десетилетия, преди да проявя загриженост – или както казват някои, да бъда обсебен – от забраната за химически оръжия, прекарвах много време, работейки върху контрола и премахването на ядрените оръжия. Докато заемах различни длъжности в Съвета на загрижените учени, Физици за социална отговорност и Физици за предотвратяване на ядрена война, през 1981г. организирах първия университетски курс за ядрени оръжия и ядрена война, който следваше примера на подобни лекции срещу войната във Ветнам, проведени през 60-те и 70-те години. В началото на 80-те години успяхме да разполагането на мобилни бойни ядрени глави. След 1972г. работих усилено и върху ратифицирането на няколко съветско-американски и руско-американски двустранни споразумения за ядрените оръжия – SALT I и II, START I и II, Московското споразумение, и най-скорошното споразумение New START от 2010г.

Но незвисимо от успехи при контрола на оръжията и разоръжаването, трябва да продължаваме с националните и международни усилия за премахване на всички оръжия за масово унищожение – ядрени, химически и биологически. Трябва да направим още по-стриктни многостранните инспекции и режими на проверка, които гарантират, че тези ужасни, нечовешки оръжия никога няма да бъдат използвани отново. Конвенцията за химическите оръжуя, Конвенцията за биологичните оръжия, Споразумението за неразпространение на ядрени оръжия, Споразумението за забрана на тестове на оръжия за масово унищожение и други подобни международни конвенции могат да подобрят сигурността и устойчивостта на нашата планета и на човечеството.

Продължаваме да работим върху демилитаризирането на съвременния свят, насърчаването на мира, ненасилственото разрешаване на конфликти и изграждането на едно по-справедливо общество. Други правила, към които винаги сме се придържали, включват прозрачността, върховенството на закона, обществения диалог, недискриминацията, участието на заинтересованите страни и овластяването на местните общности.

Трябва да отбележим и че всички постижение, които получават отличие днес – човешките права, общественото здраве, разоръжаването, неразпространението на оръжия, предотвратяването на заболявания – са до голяма степен свързани. Винаги съм смятал, че здравите общности трябва да бъдат мирни, а мирните общности трябва да бъдат здрави. Трябва да помним, че множеството заплахи за сигурността и устойчивостта могат да бъдат преодолени само чрез мултидисциплинарен подход. Трябва да мислим глобално, но да действаме локално.

И накрая бих искал да поздравя Организацията за забрана на химическите оръжия (OPCW) в Хага за Нобеловата награда за мир, която получиха тази година. От създаването си преди над 16 години тази многостранна организация наблюдава и контролира унищожаването на химическите оръжия и тихо, но решително прави нашия свят едно по-безопасно и по-мирно място. За мен ще е чест да присъствам на връчването на Нобеловите награди в Осло следващата седмица и да отдам на организацията заслуженото за подкрепата, която оказва за участието на гражданското общество в мирния процес. И най-важното, Наградата за цялостен житейски приноси Нобеловата награда за мир привлякоха общественото внимание към усилията за изграждане на един свят без химически оръжия.

Благодаря на всички ви отново за изклюяителната награда, и акцентирам върху всички, защото наистина са нужни общи усилия, за да изградим един мирен, процъфтяващ и благоденстващ свят.

Posted in За Обществото | Коментарите са изключени

Пол Уолкър – за дейността му за премахване на ядрените оръжия

Статия: Пол Уолкър (САЩ) на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

„…за неуморната му дейност за премахване на ядрените оръжия.”

Д-р Пол Уолкър е един от най-ефективните защитници на забраната за химически оръжия. Неговата дейност е помогнала за безопасното елиминиране на над 55 000 метрични тона химически оръжия от шест национални арсенала. Той играе ключова роля в отделянето на над един милиард долара годишно за ефективни програми за контрол на оръжията, разоръжаване, неразпространение на оръжия и намаляване на заплахите за употребата им. Пол Уолкър привлича правителствени лидери, неправителствени организации и граждански групи от цял свят към каузата за пълно приложение на Конвенцията за химическите оръжия, което да освободи света от заплахата за тяхната употреба.

Кариера

Пол Ф. Уолкър е роден на 28.04.1946г. След като завършва бакалавърска степен по съвременни езици през 1968г. в College of the Holy Cross (Уорчестър, Масачузец), той служи в американската армия, като специалист по разузнаване за Русия към Агнецията за сигурност на армията. След освобождаването му през 1971г. той се връща в университета и завършва магистърска програма в Училището Джон Хопкинс за международни науки (Вашингтон) през 1973, а през 1978г. получава докторска степен по Политически науки от Масачузецкия технологичен институт (MIT). Отдадеността на Пол Уолкър към борбата за мир, справедливост, ненсилие, контрол над оръжията и разоръжаване произлиза от йезуитскуто му обучение в Holy Cross, военната му служба по време на войната във Виетнам и стажът му в Американската агенция за разоръжаване и контрол на оръжията (ACDA).

Уолкър работи като изследовател в Центъра за наука и международни отношения към Харвардския университет и публикува съвместно с Boston Study Group книга, озаглавена „Цената на защитата”, в която твърди, че външната и военната политика на САЩ трябва да се трансформира в по-превантивна, по-дипломатична и не толкова милитаризирана. През 1979г. Уолкър става основател на програмата за контрол на ядрените оръжия на Обединението на загрижените учени (Union of Concerned Scientists – UCS) и заедно с колеги от Харвард и MIT публикува второто издание на „Ядрен алманах”.

Между 1982 и 1983г. Уолкър е Национален директор на образованието и програмите на физиците за социална отговорност (PSR).

Докато работи за UCS, Уолкър помага за прекратяването на проекта за схема за мобилни стратегически ракети и на деня на ветерана, 11.11.1981г. организира първото национално обучение относно ядрените оръжия и войната. В PSR Уолкър управлява акредитираните образователни програми за здравните ефекти от ядрените оръжия и войните и често е призоваван като експертен свидетел в дела в защита на анти-ядрени активисти в САЩ.

Уолкър е и съ-директор на Института за мир и международна сигурност между 1986 и 1993, като по това време организира първите съветско-американско-европейски работни групи за „обща сигурност”. Между 1993 и 1995г. Уолкър е член на Комисията на въоръжените служби в Камарата на представителите в САЩ. През юли 1994г. той организира първата американска инспекция на руски химически оръжия в Счуч’ие, област Курган и помага за договарянето на американска финансова и техническа помощ за руската програма за премахване на химическите оръжия.

През 1995г. Пол Уолкър поема длъжността Директор на програмата за наследството от студената война към Глобал Грийн САШ, американският офис на Грийн Крос Интернешънъл (GCI), организация, създадена от Михаел Горбачов през 1993г. По-късно тази програма е преименувана на Програма за устойчивост и безопасност на околната среда, а Уолкър продължава да ръководи дейността й, насочена ктм премахване на ядрените, химическите, биологичните и конвенционалните оръжия по света.

За свят без химически оръжия

Всеобщото отвращение от ужасяващите ефекти от употребата на химически оръжия, довела до 90 000 жертви по време на първата световна война, кара правителствата да предприемат мерки за забраната им. Женевският протокол от 1925г. забранява употребата на химически оръжия, а Конвенцията за химическите оръжия (CWC) от 1997г. обявява разработването, производството и натрупването им за незаконно. Днес забраната за производство и употреба на химически оръжия е широко приет принцип на международното законодателство, който обвързва всички държави. Пол Уолкър работи неуморно на всички нива – с местни американски и руски граждани, министри и военни, групи за обществено здраве и природозащитници, а в международен план с Организацията за забрана на ядрените оръжия и със Световното партньорство на Г-8 за спиране на разпространението на оръжия и материали за масово унищожение – за прилагане на международните закони и улесняване на безопасното и навременно унищожаване на всички химически оръжия по света.

CWC изисква всички декларирани запаси да бъдат унищожени до април 2012г. Когато Сирия приема конвенцията през октомври 2013г., към нея вече са се присъединили 190 държави. Шест държави все още не са приели конвенцията – Ангола, Египет, Израел, Мианмар, Северна Корея и Южен Судан. От седемте държави, присъединили се към CWC и декларирали притежаването на химически оръжия, три са елиминирали запасите си – Албания (2007), Южна Корея (2008) и Индия (2009). През януари 2012г. САЩ унищожава 89.7% от своите 28 600 метрични тона, а Русия – 75% от своите 40 000 метрични тона. Все още предстои да бъдат унищожени няколко тона от много по-малките запаси на Либия, както и запасите и оборудването за производство на химически оръжия на Ирак.

Като директор на Устойчивост и безопасност на околната среда (ESS) към Грийн Крос Интернешънъл, Пол Уолкър ръководи през последните 17 години усилията на местно, регионално, национално и международно ниво за демилитаризиране и забрана на химическите оръжия и за пълно приложение на приетата през 1997г. конвенция. Под ръководството на Уолкър, програмата на ESS помага за безопасното и доказано елиминиране на 55 000 метрични тона ядрени оръжия (над четири милиона муниции и близо 80% от декларираните световни запаси) и играе ключова роля в отделянето на над един милиард долара годишно за ефективни програми за контрол на оръжията, разоръжаване, неразпространение на оръжия и намаляване на заплахите за употребата им. Уолкър и колегите му от Грийн Крос играят важна роля и за ратифицирането на Конвенцията за химическите оръжия както от Щатския сенат, така и от руската Дума.

В последно време дейността на Уолкър е насочена към опити за убеждаване на горепосочените страни, които все още не са приели CWC (включително доскоро и Сирия), да се присъединят към режима за забрана.

Пол Уолкър е известен заради уменията си да поражда диалог между различни заинтересовани страни от цял свят. Примерно под егидана на Коалицията към Конвенцията за ядрените оръжия (CWCC), която Пол Уолкър координира, участието на гражданското общество е нараснало на 150 регистрирани представители на неправителствени организации в 17-тата годишна конференция на страните от CWC през ноември 2012.

Насърчаване на екологично устойчиви методи за физическо унищожаване на химическите оръжия

Уолкър работи с целия политически спектър в САЩ, за да осигури финансиране и подкрепа за унищожаването на химическите оръжия в САЩ и Русия. След като през 1994г. участва в американска инспекция на седемте декларирани от Русия запаси на химически оръжия, Пол Уолкър помага за отпускането на годишно финансиране от над 500 милиона долара за  Съвместно намаляване на заплахата (CTR или “Nunn-Lugar”) от американска страна, над един милиард долара заамериканската програма за унищожаване на химическите оръжия и още един милиард за насърчаване на усилията за неразпространение на ядрени оръжия.

В тясно сътрудничество с колеги от офисите на Грийн Крос в Русия и Швейцария, Уолкър помага за инициирането на местен диалог, обществени изслушвания и създаване на първите Консултативни комисии на гражданите (CAC) в Русия с цел насърчаване на прозрачността, участие на заинтересованите страни, демократично вземане на решение, укрепване на общността  и усилията й за демилитаризиране. Заедно с колегите си той започва да работи не само за елиминирането на декларираните запаси от химически оръжия, но и за признаването на хилядите места по света, където през последния век са били заровени опасни химически агенти и оръжия.

Пример за елиминирането на всички оръжия за масово унищожение

Уолкър работи активно и по цял спектър от въпроси, свързани с всички видове оръжия за масово унищожение. Той вярва, че доказаното световно унищожаване на цял клас оръжия за масово унищожаване, каквито са химическите, ще послужи за пример за един свят без ядрени и биологични оръжия.

По време на редовните годишни срещи на Конвенцията за биологични оръжия, Уолкър организира съпътстващи събития, по време на които се застъпва както за укрепване на Конвенцията, така и за предприемането на по-строги мерки за предотвратяване на потенциална залоупотреба, чрез предизвикване на смъртоносни болести, и за защита на общественото здраве и околната среда.

През 90-те години Уолкър подкрепя и споделя стратегии с анти-ядрени активисти, които завеждат дело, при което е отсъдено, че в повечето случаи употребата на ядрени оръжия би било незаконно според Международния съд. През 1995г. Уолкър работи неуморно в подкрепа на усилията на Даниел Елсберг (носител на Награда за цялостен житейски принос за 2006г.) за предприемане на действия от страна на Конференцията за преразглеждане на споразумението за неразпространение на ядрени оръжия в посока тяхната пълна забрана. Неговата дипломатичност води до широко медийно отразяване на дейността на Елсберг и помага за създаването на Abolition 2000, мрежа от граждански групи за забрана на ядрените оръжия, която събира 21 милиона подписа в подкрепа на призива за забрана на ядрените оръжия, отправен към Генералната асамблея на ООН през 2010г. През същата година той успешно лобира пред законодателите за ратифициране на новото споразумение START между САЩ и Русия за стратегическите ядрени оръжия.

Отличия

През своята дълга кариера Пол Уолкър получава множество награди, включително Награда за мир и справедливост от Комисията по въпросите на мира в Кеймбридж (1995), Специално признание от Тръста за опазване на Лейкс рийджън (1985 и 1999), награда Sanctae Crucis (най-високото отличие) от колежа Holy Cross (2007), и наскоро наградата за мир Сидел-Леви (2012) от Американската асоциация за обществено здраве.

Posted in За Обществото | Коментарите са изключени

Реч на Денис Муквеге при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Реч на Денис Муквеге при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Благодаря за тази покана на членовете на Фондацията за цялостен житейски принос. Приемам тази презтижна награда с огромно смирение.

Приятели на мира, приятели на човечеството,

След връчването на тази награда вече никой няма да може да каже, че не е знаел за безпрецедентната трагедия, засегнала региона на Великите езера в Африка.

Приятели на мира, приятели на човечеството, вие отказвате да бъдете безразлични, вие отказвате да заворите очите си и да запушите ушите си за ужасните варварски действия, които посрамват човечеството и петнят съзнанието ни вече толкова години.

Днес се радвам заедно с вас и ви изказвам своята признателност.

В продължение на 15 години съм свидетел на масови зверства над жени и не мога да остана просто безучастен наблюдател, защото нашата човечност ни кара да се грижим един за друг. Нямах друг избор освен да продължа да лекувам своите пациенти и да призовавам към мир и справедливост.

Ежедневните ни срещи с тези жени ни научиха да понасяме заедно с тях нещастието им и да лекуваме раните им. Наранените им тела, разбитите им сърца и угасналият им дух трябваше да бъдат възстановени, успокоени и изцелени. За да можем да лекуваме десетките хиляди жени, жертви на най-тежки престъпления, самите ние се нуждаехме от надежда, която да предадем и на оцелелите. Защото без надежда, животът не си заслужава.

Ние храним надежда за бъдещето на Конго. Надежда, че тази велика страна ще се превърне в нация на мира и справедливостта.

Прители на мира, приятели на човечестовто,

Всичко необходимо за постигането на тази цел е налице. Жителите на региона на Великите африкански езеря чакат нетърпеливо прилагането на Рамковото споразумение за мир, сигурност и сътрудничество от Адис Абаба, което е първото мирно споразумение, адресиращо източниците на насилие в Конго и региона.

Това споразумение е последният ни шанс и то изисква подписалите го държави и международната общност да проявят кураж и непоколебимост в приложението му на практика.

Не може да има мир без справедливост и борбата срещу безнаказаността е един от ключовите елементи в прекратяването на насилието срещу жените.

Ще бъда истински развълнуван, ако тази награда послужи за катализатор на мира в Конго и сложи край на трагедията на жените в страната и на жените, жертви на въоръжени конфликти по целия свят.

Посвещавам тази награда на всички жени, станали жертва на конфликти и живеещи в насилие всеки ден. Бих искал да им кажа, че чрез тази награда светът ще ни чуе и ще откаже да стои безучастно, като ням свидетел на тяхното страдание.

Приятели на мира, приятели на човечеството,

Тази награда не би означавала нищо, ако не доведе до промяна на състоянието на жените в зони на въоръжени конфликти и до възстановяване на мира.

Надяваме се, че светът няма да забави своята реакци, защото тяхното оцеляване и бъдещето на човечеството зависят от всички вас.

Швеция е страна, която е допринесла много за правата на жените и здравните грижи за бременни жени и малки деца. Системата тук е една от най-добрите в света. Влиянието й върху останалите сфери на живот в Швеция е очевидно.

На други места по света не можем дори и да говорим за равенство между мъжете и жените, защото правата на жените са сведени единствено до правото да оцеляват. В зони на конфликт женските тела се превръщат в бойно поле, а изнасилванията са изключително жестоки и се превръщат в евтино, но много ефикасно оръжие.

Ако искаме един свят, в който жените могат да живеят пълноценно, ако се стремим към едно общество, в което жената е равна на мъжа, ако желаем да изградим един равнопоставен свят, трябва да заявим ясно своята позиция, да отхвърлим неприемливото и да начертаем линия, която не може да бъде преминавана. Международната общност е поставила някои граници: химически оръжия и геноцид.

Приятели на мира, приятели на човечеството,

Можете да ни помогнете да зачеркнем използването на изнасилванията като оръжие по време на война. Не можем да кажем, че искаме да дадем повече права на жените, ако същевременно приемаме това масово насилие над техните тела. Неизразяването на позиция е равносилно на приемането на идеята, че жените не са пълноценни човешки същества, защото изнасилването, особено когато е толкова жестоко, е отнемане на човечността ни.

Войните са абсурдни и са плод на нашите решения, но жените и децата заплащат най-високата цена. Трябва да се поучим от миналите си грешки, за да изградим едно по-добро бъдеще.

Когато Европа е освободена през 1945г., светът е шокиран от издевателствата в концентрационните лагери в Аушвиц и Бухенвалд. Целото човечество носи и до ден днешен срама от тези лагери, създадени от хората, за да отнемат човечността на други хора.

Снимките и свидетелствата на оцелелите са толкова шокиращи, че много хора са убедени, че поне сме научили урока си – никога повече да не водим войни, защото омразата не е вариант, расизмът е абсурден, ксенофобията и намека за превъзходство на дадена култура са неприемливи и никой никога повече няма да замълчи, ако стане свидетел на нарушения на човешките права.

При подписването на хартата на ООН е имало толкова много надежда. Надежда за един нов свят, надежда за един нов дух на солидарност и братство сред хората, независимо от цвета на кожата или произхода им; без каквато и да е дискриминация.

Но за съжаление днес, 60 години по-късно, сме принудени да отбележим, че светът не е научил нищо! Светът не е научил нищо!

Ако Африка беше научила нещо, днес нямаше да има толкова много омраза и етнически конфликти, които разкъсват семействата и захвърлят хората сред вълни на насилие, мрак и беднота.

Ако Европа беше научила нищо, нямаше да сме свидетели на възраждането на национализма в няколко европейски държави.

Ако Азия беше научила нещо, нямаше да има толкова много идентичности, дефинирани на религиозна основа, проповядващи мечтата за една религия и една култура, които да бъдат наложени на всички.

Ако светът беше научил нещо, нямаше да позволи на една война, довела до смъртта на шест милиона души за десет години и превърнала стотици хиляди жени в Конго в жертви на сексуално насилие, да продължава вече толкова време.

Приятели на мира, приятели на човечеството,

Надяваме се, че тази награда ще допринесе за пробуждането на умовете ни, за озаряване на съзнанието ни и за прекратяване на безразличието.

Надяваме се, че тази награда ще доведе до пробуждането на благородни, алтруистични и солидарни чувства сред всички добронамерени хора, за да можем да сложим край на варварските действия в Конго и да дадем на жените мир, без който този регион не би имал бъдеще.

Posted in За Обществото | Коментарите са изключени

Денис Муквеге – лечението на жените, преживели насилие

Статия: Денис Муквеге (Демократична република Конго) на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

за смелата му работа по лечението на жените, преживели насилие във време на войни и за разкриване на причините за подобно насилие.”

Д-р Денис Муквеге е гинеколог, който работи в разкъсвания от войни регион Киву в Демократична република Конго. Той е главен хирург в болницата Панзи и заедно с колегите си е лекувал около 40 000 жертви на изнасилване, благодарение на високия си професионализъм в лечението на сериозни гинекологични травми. Въпреки заплахата за живота му, Денис Муквеге открито говори за реалността на войната в Конго и дълготрайните следи, която тя оставя върху жени и момичета.

Образование

Денис Муквеге е роден на 1.03.1955г. в днешната Демократична република Конго. Учи медицина в Бурунди и стартира своя практика в Християнската болница в Лемера в Южно Киву в източно Конго. Шокиран от ужасните трудности, с които се сблъскват жените в Конго при раждане, той решава да специализира акушерство и гинекология. След като завършва образованието си във Франция, той се връща в Южно Киву през 1989г.

Болница Панзи

През 1996г. болницата Лемера е напълно унищожена по време на гражданската война. С помощта на организации за международна помощ д-р Муквеге основава болница Панзи в едноименния квартал на Букаву и става нейн управител и главен хирург. Днес болницата разполага с четири отделения: акушерство и гинекология, педиатрия, хирургия и вътрешни болести. Болница Панзи е и университетска болница към Université Evangelique d´Afrique, който е основан в близост до болницата през 2011г.

Болница Панзи е най-известна заради гинекологичното си отделение, в което се извършват и операции на фистулата. Муквеге обучава служители, които да помагат при тези усложнения, и работи съвместно с Болницата в Адис Абеба (основана от Катрин Хамлин, носителка на Наградата за цялостен житейски принос за 2009г.) и с Харвардското медицинско училище.

След 1999г. д-р Муквеге става свидетел на тенденция за все по-голямо сексуално насилие в източно Конго. Той приема пациентки, чието вагина и ректум са наранени с ножове и други предмети. Оттогава д-р Муквеге и колегите му от болница Панзи са лекували около 40 000 жертви на сексуално насилие. Самият д-р Муквеге приема по 20 пациента ан ден, 7 до 10 от които страдат от здравни проблеми и наранявания в следствие на сексуално насилие. В сравнение със здравните проблеми на други пациенти, тези предизвикват най-големи психологични и хирургични затруднения. Д-р Муквеге съобщава и за случаи, при които лекувана от него жена бива изнасилена отново и състоянието й е толкова тежко, че за хирурга е невъзможно да възстанови репродуктивните й органи.

По думите на д-р Муквеге: „Извършителите на тези престъпления унищожават човешкия живот. Тези жени вече не могат да имат деца. Често се оказват заразени със СПИН и разпространяват болестта. Мъжете им са унижени. Престъпниците унищожават самата социална общност на своите врагове, техните бъдещи поколения, дори и без да убиват жените. Премината е една линия, която би трябвало да бъде пълно табу. Но тъй като тези части от тялото обикновено не са видими, тази форма на посегателство не е толкова очевидна за обществото.”

Огромен проблем в Конго е фактът, че извършителите обикновено се радват на пълна безнаказаност, дори и да е известно кои са.

През 2013г. болница Панзи разполага с 398 служители и годишен бюджет в размер на 3.2 милиона долара. Болницата има 450 легла, от които 250 са за жертви на сексуално насилие. Пациентите, които не могат да си позволят услугите, се лекуват безплатно.

Реинтеграция и подкрепа

Освен медицинска помощ, Панзи се опитва да предоставя на пациентите си психологическа помощ и правни съвети, за да даде перспектива на онези, които не могат да се върнат към предишния си живот. Дейността включва DORCAS в Букаву, защитено жилище за майки с деца, което приютява жени, които са били изписани от болницаата и им осигурява обучение, за да могат сами да започнат да изкарват прехраната си, получавайки микрозаем.

Муквеге е основател и на Фондация Панзи. В нея работят двама адвокати на пълно работно време и още осем доброволци. Фондацията осигурява психологическа подкрепа и правна помощ на жертвите на сексуално насилие по въпроси, свързани с наследство, семейни закони, развод, осиновяване. Фондацията организира обучения за правата на жените и семинари по здравни въпроси, работи за предотвратяване на ранните бракове и подготвя общностни водачи.

Призив към международната общност за прекратяване на конфликта в източно Конго

Осъзнавайки, че медицинската му дейност помага на жертвите, но не предотвратява повторни прояви на насилие, д-р Муквеге пътува по света и дава безброй интервюта, в които предупреждава международната общност за ужаса на конфликта в източно Конго.

„В действителност този конфликт не е заради етноса. Това е териториален конфликт за минерални ресурси. Регионът Киву е богат на колтан[1], който се използва за производството на мобилни телефони и лаптопи. Без политическа воля, ситуацията няма как да се промени. Проблемите, които стоят в основата на конфликта, не могат да бъдат разрешени от моята дейност”, казва Муквеге.

Според него Конго се нуждае от професионална полиция, съставена предимно от жени и от армия, която защитава хората и в която не влизат хора, допринесли за унищожаването на страната. Муквеге се страхува, че ако международните миротворчески сили напуснат Конго преди да бъде изградена функционираща армия и полиция, в страната ще настъпи хаос. Муквеге също така изисква Международния съд да заведе дела срещу водачите на Конго, така както бе направено и за Сиера Леоне и Югославия.

В своя реч пред ООН на 25.09.2012г. Муквеге призовава ООН „единодушно да осъди бунтовническите групи, отговорни за [сексуалното насилие]” и за „конкретни действия срещу страните, членки на ООН, които подкрепят това варварство”. „Ние не се нуждаем от повече доказателства, нуждаем се от действия, спешни действия за арестуването на отговорните за тези престъпления срещу човечеството и изправянето им пред съда. Справедливостта не подлежи на преговори”, казва Муквеге.

Опит за убийство и настоящо състояние

Един месец след речта на Муквеге пред ООН петима въоръжени мъже в цивилни дрехи проникват в дома му в Букаву, докато го няма. Когато се връща с автомобила си, те го нападат, но един от служителите му, Йосеф Бизимана, разсейва нападатели те и е убит, като по този начин спасява живота на Муквеге. Местните власти твърдят, че са открили убийците, но съдебен процес няма и нито един от свидетелите не е призован да даде показания. Муквеге решава да замине за Европа с жена си и двете си деца.

В негово отсъствие местни женски организации протестират пред властите заради нападението и започват да събират  пари за самолетен билет, за да може Муквеге да се прибере удома, като обещават, че ще го пазят и групи от 20 жени-доброволки ще се редуват да го охраняват. Разчувстван от смелостта и подкрепата им, Муквеге се връща в Букаву през януари 2013. При пристигането му от летището към болницата, той е посрещнат от ликуващи хора. Днес той живее и работи в болницата Панзи, непрестанно охраняван от двама души.

През май 2013 от болницата Панзи съобщават, че в днешно време дори и малки деца стават жертва на сексуално ансилие: девет момичета на не повече от пет години са брутално изнасилени в Южно Киву; две от тях умират от раните си, а останалите са лекувани в болницата поради тежки усложнения.

Отличия

Сред многото награди, които д-р Муквеге получава, са Награда на ООН за човешки права (2008) (2008), Olof Palme Prize (2009) и Награда на крал Будоин за международно развитие (2011). През 2009г. нигерийският вестник Дейли тръст го избира за ‘Африканец на годината”. През 2013г. Муквеге става носител и на наградата Human Rights First.


[1] Колтан – индустриалното наименование на рудата колумбит-танталит, от която се добиват елементите ниобий и тантал; танталът се използва в производството на мобилни телефони, DVD-плеъри, игрални конзоли и лаптопи (бел.пр.)

Posted in За Обществото | Коментарите са изключени

Реч на Раджи Сурани при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Реч на Раджи Сурани при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Бих искал да изразя искрената си благодарност за тази награда. Това не е награда, която мога да приема лично, а по-скоро с гордост я приемам от името на застъпниците за човешки права и жертвите на нарушения на човешките права в Палестина. Тази награда наистина е за всички нас. И повярвайте ми така я приемаме. Откакто научихме новината, че сме избрани сред лауреатите на Наградата за цялостен житейски принос, офисът ни е залят от колеги и бивши клиенти, които изразяват своята подкрепа и радост. Тази награда показва, че не сме сами. Че хората разбират борбата ни. Че има надежда.

Дойдох в Стокхолм от ивицата Газа, една обсадена територия. В продължение на близо шест години и половина 1.8 милиона жители на Газа са откъснати от света. Те са затворници. Затварянето им на тази територия е катастрофа, причинена от хора.  Човешките права на 1.8 милиона жители са умишлено нарушавани всеки ден и това едва ли ще се промени скоро. Според Световната здравна организация 90% от водата ни „не е безопасна за консумация от хора”, редовно нямаме ток по 18 часа на ден, безработицата нараства и цената на основните храни се повишава: над 80% от населението на Газа е напълно зависимо от чуждестранните помощи. Отчаянието и необходимостта да издържат семействата си карат младежите да рискуват постоянно живота си, като се опитват да преминат границата с Израел, за да си намерят работа.

Можете ли да повярвате, че това се случва в 21ви век? Бавно и умишлено биваме убивани докато светът наблюдава. Нашият „затвор” вече е институционализиран. Онова, което преди беше шокиращо, днес е просто рутина. Няколко камиона, превозващи храна или строителни материали биват допуснати в ивицата Газа и ние веднага започваме да празнуваме. Но тази катастрофа е причинена от хора. Без съмнение е незаконна и може да бъде избегната. Това е едно петно върху съзнанието на международната общност. И то дори без да споменаваме бомбардировките, нападенията, постоянното бръмчене на дроновете или честите нахлувания, разтърсващи ивицата Газа и тероризиращи нейните жители през последните седем години. Бих искал да обърна особено внимание на операция Cast Lead (Лято олово), нападението над ивицата Газа от 2008-2009г. За 22 дена бяха убити над 1200 жители, а над 5000 бяха ранени. Но тези цифри – макар и ужасяващи – не могат да предадат истинските мащаби на разрушенията, броя на домовете, фермите и работните места, които са унищожени. Части от ивицата Газа изглеждат като пометени от природно бедствие.

Можете ли да си представите децата ви да растат в подобна среда? Страхът, в който ще живеете, тревожейки се по цели нощи какво ги очаква в бъдеще?

Официално целта на тази незаконна политика на колективно наказание е да се отслаби Хамас. Очевидно това не се случва. Хамас продължава да държи ивицата Газа под пълен контрол. Те са по-добре екипирани и въоръжени откогато и да било.

Затварянето на ивицата Газа е доказателство за една проста реалност: международните закони умишлено се нарушават в преследване на една изплъзваща се политическа цел. Резултатът е точно противоположен: влошаване на ситуацията. И винаги невинните жертви плащат цената.

Подобна тежка реалност цари в цяла Палестина. Преди близо 20 години процесът в Осло трябваше да ни донесе мир и независимост. Но този процес се основаваше на пренебрегване на международното право и човешките права. Резултатът е реалността, с която се сблъскваме днес и можем само да стигнем до заключението, че всяко мирно споразумение, в чиято основа не стоят човешките права, е обречено на провал.

Израел и останалият свят трябва да разберат, че ние сме камъните в долината. Правителствата, политическите партии и въоръжените конфликти може да преминават през нас, но ние оставаме. Това, което желаем, това, което изискваме, е към нас да се отнасят човечно, с достойнство и като с равни хора.

Две държави, една държава или нито една държава: жителите на Палестина са тук и тяхната човечност – техните човешки права – трябва да бъдат признати.

Това е нашата мечта. Нямаме някакви прекомерни, нечувани искания. Достойнство, равенство, човечност: това са основите на човешките права и международните закони. Нима тези искания са толкова неоснователни? Това е посланието, което аз и колегите ми в Арабската организация за човешки права, се опитваме да разпространим сред арабския свят. Дейността ни стана по-интензивна през последните 2-3 години и сега организираме редовни семинари и обучения по международно право и човеки права за съдии, адвокати и активисти от Египет, Либия, Йемен и Сирия. Арабската пролет ни предостави една нова възможност да поставим човешките права и човешкото достойнство в центъра на правните политики в страни, възстановяващи се след края на диктаторски режими.

Трябва да намерим начин да бъдем чути. В Палестинския център за човешки права работим върху документирането на нарушенията на човешките права. Като застъпници за човешките права това е нашата мисия. В продължение на близо 20 години PCHR документира нарушенията, публикува доклади и анализи и подготва съдебни дела. Трябва да документираме случващото се. Светът никогат няма да може да се оправдае с това, че не е знаел. Историята на всяка жертва трябва да бъде разказана.

Стремежът към отговорност е друга основна цел. За да бъдат ефективни международните закони и за да бъдат човешките права, нещо повече от високи идеали или празни думи, те трябва да бъдат прилагани. Вярваме, че прилагането на международното право е от основно значение за бъдещето ни. В миналото сме били свидетели на това как международното право бива пренебрегнато и резултатите винаги са били катастрофални. В бъдеще трябва да приемем спазването на международните закони.

Причината за това е проста. Международното право и законите, защитаващи човешките права, признават нашето достойноство и ценността ни като индивиди. Според него всички сме равни, независимо от националност, пол, възраст или финансово положение. Именно това усещане за равенство ни липсва днес и точно него трябва да възстановим. В Палестина, както и на много други места по света, не може да има напредък, без да бъдем признати като хора, като равни.

Търсейки отговорност и стремейки се към прилагане на законите в окупираните палестински територии, обаче, ние се изправяме срещу системата. Светът смята израелската съдебна система за добра и може би в някои отношения тя е, но също така тя е и настроена срещу жертвите от Палестина. Това е една от основните пречки пред застъпниците за човешки права: израелската съдебна система се използва стратегически, за да ни представи една илюзия за справедливост, а всъщност подкрепя безнаказаността. Трябва да разкрием истината за тази илюзия.

Фактите говорят сами по себе си. Затова моля да ми позволите да ви дам един пример, който ме докосна особено силно. Наближаваме петата годишнина от операция Cast Lead. След края на нападението нашите адвокати подадоха 490 съдебни жалби пред израелските военни власти, искайки да бъде проведено съдебно разследване. Тези жалби се отнасяха до някои от най-тежките случаи по време на конфликта. Близо пет години по-късно сме получили само 44 отговора, което означава, че останалите 446 жалби са били напълно пренебрегнати.

От тези 44 отговора, 40 бяха неокончателни и в тях се казваше само, че случаят ще бъде разгледан. Три случая бяха затворени и приключени и само при един бе повдигнато съдебно обвинение. При него войник бе обвинен и осъден за кражбата ан кредитна карта. Сред всички военни престъпления, сред всички случаи на употреба на бял фосфор и дрони, точно кражбата на кредитна карта бе наказана.

Това е реалността: пет години по-късно имаме четири конкретни отговора по 490 жалби. Нима подобна система наистина е загрижена за отговорността?

Ето защо сме принудени да търсим отговорност извън Израел. В опитите си да гарантираме спазването на правата на жертвите и да потърсим отговорност от виновните за нарушенията, ние завеждаме дела в независими съдилища в трети страни. Вероятно сме една от най-опитните организации в света в тази сфера и имаме работещи екипи в няколко държави. Тази наша дейност наистина носи ползи. Тя отправя ясно послание към нарушаващите човешките права, че тяхната безнаказаност не е гарантирана. Че един ден ще им бъде потърсена отговорност. Но дори и в тази област нещата се въртят около политиката. Въпреки че има закони, насърчаващи търсенето на отговорност от страна на престъпниците, държавите отказват да провеждат разследвания или забавят решенията си докато заподозрените не напуснат страната.

Борейки се с толкова много препятствия понякога е трудно да продължаваме напред година след година, но жертвите разчитат не само на нас, а и на върховенството на закона, те вярват, че правата им ще бъдат спазени и тази вяра е нещо, което не можем да пренебрегнем.

Ние работим за Худа Галия. През юни 2006г. израелски части откриват огън по плаж, на който няколко семейства са си организирали пикник, радвайки се на едно от малкото удоволствия, които ивицата Газа може да предложи. Худа, която тогава е на седем години, става свидетел на убийството на седем свои роднини. Ние работим за Абу Халимас, чиито дом е уцелен от експлозиви с бял фосфор по време на операция Cast Lead. Пет души от семейството му загиват на място от експлозиите, а други са застреляни на контролния пубкт, докато се опитват да стигнат до болницата. Кръвта на убитите в дома му е така нажежена от експлозиите, че петната от нея все още не могат да бъдат изличени от стените. Работим и за семейство Далоу, десетчленно семейство, напълно избито, когато самолет F-16 пуска бомба върху дома им. Израелските власти описват тази атака като „нещастен случай”, който не заслужава да бъде разследван.

От името на тези хора и на безброй други, приемам тази награда с благодарност. Това международно отличие е признание за тяхната човечност, за тяхното съществуване. То признава важността на тяхната борба за справедливост и ясно заявява: вие не сте сами. Макар държавите да ни обръщат гръб, свободните хора по света са солидарни с нас.

Тази награда е признание и за отдадеността и жертвите сред служителите на PCHR. След създаването на Палестинските власти, ние работим за постигането на палестинските цели, като изискваме от собствените си власти да уважават, защитават и насърчават спазването на човешките права. Близо 20 години служителите ни се борят срещу нарушенията на човешките права в следствие на окупацията така, все едно че нямаме вътрешни проблеми, и се борят срещу вътрешните проблеми така, все едно че няма окупация. Те живеят в духа на човешките права, подкрепят жертвите, независимо от това кой е извършителят на престъплението, и нерядко страдат заради своите действия. Именно тяхната непрестанна отдаденост е толкова вдъхновяваща. Наскоро спечелихме дело, което водим от 17 години. 17 години. Това изобщо не е рядко срещана продължителност за едно дело. Знам, че това не е справедливост, това не е понасяне на отговорност, но това все пак е някакъв резултат, който влияе върху живота на жертвите и без отдадеността на нашите служители, той би бил невъзможен. Тези мъже и жени, нашето семейство, непрестанно демонстрират последователност, независимост и професионализъм, въпреки че са изправени пред огромни опасности. Вярвам, че те са пример за всички застъпници за човешки права в Палестина, Средния Изток и целия свят.

За тях и за жертвите, ви благодаря от цялото си сърце. Ние няма да се предадем. Ако се откажем, това ще е награда за престъпниците. Нямаме право да го направим.

Семейството на PCHR има местни и чуждестранни членове – благодаря на всички хора по света, които стоят редом с нас и се борят за върховенството на закона. Специални благодарности и към нашите партньори – дарители, подкрепящи дейността ни през последните 20 години, не като ни дават финансови ресурси, а като застават зад позицията на PCHR.

Днес, стоим тук пред вас, като пред равни. Ние сме застъпници за човешките права, дошли от цял свят, говорещи различни езици, но обединени от стремежа ни към справедливост, от нашето дойстойнство, от споделената ни човечност.

Това е бъдещето. От това се страхуват силните на деня. Защото знаят, че когато сме заедно, не можем да бъдем победени.

Posted in За Обществото | Коментарите са изключени

Реч на Ханс Херен при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Реч на Ханс Херен при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

В тази кратка реч бих искал да отбележа някои ключови моменти в една кариера, която изобщо не беше предопределена, но в която изникнаха някои уникални възможности, които ми позволиха да допринеса за трансформацията на конвенционалното земеделие и да измъкна много хора от върележката, която носи ползи на малцина, докато хората, животните, растенията и земята заплащат за това с цената на своето здраве.

През април 1979г. в Чикаго беше студено и ветровито. За щастие интервюто ми с тогавашния Генерален директор на Международния институт за тропическо земеделие ( International Institute of Tropical Agriculture – IITA), д-р Бил Гембъл, беше на топло в хотел Хилтън. Д-р Гембъл обаче не искаше да ме наеме на позицията, за която бях кандидатствал. Вместо това предпочете да ми разкаже за един свой проект свързан с контрола на вид лъжещитоносни въшки, които наскоро са се разпространили в Централна Африка и причиняват глад и размирици. Той търсеше за проекта си специалист по биологичен контрол. Помислих си, че това би било едно прекрасно предизвикателство, но никога преди не бях посещавал Африка, затова предприех едномесечно пътуване, което да ми помогне да реша дали тази работа е за мен. Посетих района на Конго и видях лично опустошението и гладуващите; видях и щаба на IITA с модерните му лаборатории и оранжерии, и изключителните опитни полета. Приех предложението на д-р Гембъл или по-скоро неговото предизвикателство. На първи октомври 1979г. се явих на работа в Ибадан… и останалото, както казват, е история.

Юни 1979, Долно Конго. Всичко, което знаехме при стартирането на проекта е, че вредителят е случайно пренесен в Африка някъде от Америка, вероятно в средата на 70-те години. Маниоката е основна храна за над двеста милиона души в средна Африка. Полетата, нападнати от тези лъжещитоносни въшки биваха напълно унищожени само за един сезон.

Лъжещитоносните въшки, които бяха нов вид в Африка, нямаха естествени врагове. Затова се разпространяваха из целия континент изключително бързо. За осем години стигнаха до Мозамбик на изток и до Сенегал на запад. Бяхме изправени пред две предизвикателства:

  • Да разработим стратегия, която възможно най-бързо ще наложи контрол над разпространението на вредителя.
  • Да намерим финансиране за проекта, като имаме предвид, че за моята позиция е отпуснато едногодишно финансиране, но всички други средства трябва да бъдат привлечени допълнително.

Стратегията ни беше:

  1. Да изследваме лъжещитоносните въшки някъде между Мексико и Аржентина, където нещо пречи на популациите им да достигнат разрушителни мащаби.
  2. Да намерим естествения враг, който регулира популациите на лъжещитоносни въшки в Америка.
  3. Да организираме карантина на естествените врагове, които предстоеше да открием.
  4. Да направим подробни изследвания върху естествените врагове, които планираме да внесем и евентуално да пуснем на свобода, за да гарантираме, че са безопасни от екологична гледна точка.
  5. Да организираме масовото развъждане и освобождаване на естествените врагове на площ един и половина пъти по-голяма от САЩ.

Други основни моменти включваха разработката и изграждането на съоръжения за развъждане на естествените врагове на вредителите, както и на съоръжение, което би позволило пускането им от въздуха в невиждани до този момент мащаби… все пак проблемът беше спешен, а площта беше огромна. Заради тези ми планове на една донорска среща в Рим ме определиха като мегаломан.

Набиране на средства за изследване на вредителя: Набирането на средства беше второто предизвикателство, защото ни предстоеше сериозна работа в няколко африкански държави, а също и провеждане на проучвания в Америка. Трябваше да събера екип от ентомолози, които след като намерим естествения враг на лъжещитоносните въшки, да се заемат с масовото му развъждане, да организират пускането му на свобода и най-важното – да следят как се развива ситуацията след това. Видях, че е налице уникална възможност не само да бъде решен един сериозен проблем, но и да развием капацитета на местните хора сами да провеждат изследвания и биологичен контрол. До тогава подобно нещо липсваше в Африка и всички се стремяха единствено към т.нар. „зелена революция” вече случила се в западния свят, с цялата, характерна за нея прекомерна употреба на пестициди и торове.

В крайна сметка след година и половина работа лъжещитоносните въшки и техните естествени врагове бяха открити в граничните райони на Парагвай, Боливия и Аржентина. Вид паразитни оси и калинки бяха внесени в Африка след провеждането на подробни проучвания в карантинно помещение, изградено в Лондон. Внимателно проверихме, че не пренасят никакви болести и че наистина могат да се справят с вредителите.

Лятото на 1981: Около две години след началото на програмата първите полезни оси и калинки бяха пуснати над полетата с маниока край щаба на IITA в Нигерия. В рамките на три месеца лъжещитоносните въшки почти изчезнаха. Естествените врагове елиминираха вредителите със скорост, която изненада дори и моя екип. Бяхме радостни от постигнатите резултати и заработихме още по-усилено.

Мястото, с което разполагахме, за отглеждането на осите в Ибадан се оказа твърде малко и особено с акциите ни по пускане на насекомите по въздуха, стана ясно, че имаме нужда от нов дом. Нигерия беше отказа да осигури на самолета ни и неговия деликатен товар безпрепятствени полети във и извън страната.

Пролетта на 1988: Откриване на Африкански център за биологичен контрол в Котону, Бенин. Отне ни две години да изградим нови съоръжения. На входа им стои скулптура на осата Epidinocarsis lopezi, изработена от ковано желязо. Тази оса заслужава днешната награда не по-малко от мен и прекрасния ми екип. Това малко насекомо, дълго едва два милиметра, успя да оцелее в сушата, тропическите гори, низините и високопланинските полета, навсякъде, където вирее маниоката, и да наложи контрол върху най-лошият вредител, с който някога се е сблъсквала Африка.

1992: Работата е свършена, екипът е изграден. Поминъкът на над 200 милиона души бе възстановен и бяха спасени около 20 милиона човешки живота. Общите инвестиции по проекта възлизаха на 20 милиона долара или по един долар на всеки един спасен човешки живот. А казваха, че съм мегаломан! Вредителите по маниоката бяха под контрол – без пестициди и без нужда от непрекъсната външна намеса. Фермерите можеха да продължат да отглеждат предпочитаните от тях местни сортове маниока. Освен това в 24 държави вече имаше изградени екипи от специалисти по биологичен контрол, които разполагаха с всички необходими знания и умения да организират подобни програми за контрол и на други местни вредители. В повечето държави тези екипи и съоръжения работят и до днес.

Пролетта на 1994: необходимост от ново предизвикателство и едно телефонно обаждане. Комисията, търсеща нов Генерален директор на Международния център по физиология и екология на (International Center of Insect Physiology and Ecology – ICIPE) в Найроби, срещаше трудности при намирането на подходящ кандидат. Посъветваха ме да кандидатствам за тази длъжност и аз се вслушах в съвета.

Есента на 1994: Нови предизвикателства и нови възможности. Точно това, от което се нуждаех. Първата ми задача беше да разработя нова стратегия и да намеря финансиране за обновяване на остарелия изследователски център. Благодарение на опита си в IITA, разработих нова изследователска парадигма, която насърчава системното интегриране на дисциплини и теми, свързани с насекомите (както полезни, така и вредители). Тази парадигма обединява здравето на хората, животните, растенията и околната среда, като всички те са свързани неизменно с насекомите. Идеята ми беше да изследваме и разработим една спирала, която непрекъснато се развива в положителна посока: стартира от точката, в която възникнал проблем и продължава на следващото ниво и т.н.

1995: Далас и Де Моан, Наградата Джак Килби и World Food Prize. Tова бяха първите награди, които получихме като признание за огромното влияние, което Програмата за биологичен контрол на лъжещитоносните въшки по маниоката оказа върху Африка.

1998: Основаване на Фондация Биовижън в Цюрих. Следвайки съвета на Анди Шрайбер за това как най-добре да оползотворим средствата от наградите, заедно с трима приятели основахме Фондация Биовижън. В основата на Биовижън стои разширението на дейностите в Източна Африка, свързани с парадигмата на ICIPE. Общностите, с които работи фондацията, решават кой е най-важният проблем за тях и след това започват да работят по разрешаването му в една непрекъснато разширяваща се спирала на развитие.

ICIPE положи основите на множество успешни проекти – от контрол върху маларията до запазване на биоразнообразието в горите. Търсим решения, които фермерите могат да приложат без да си навличат допълнителни разходи, като например методи за борба с вредителите и плевелите, както и методи за повишаване на добивите от царевица и други култури. Наблюденията показват, че някои растения привличат вредители, докато други привличат полезни насекоми. Така един класически модел на агроекологията може да се приложи към различни култури и земеделски практики. Предизвикателството е в това да напаснем отделните парченца от пъзела, да го пренаредим така, че всичко да работи в хармония и да създава синергия.

Фондация Биовижън подкрепа множество проекти, следващи тази парадигма, и това води до значителни успехи. Едно от най-големите ни постижения е Програмата за комуникация между фермери, която включва четири елемента: база данни, списание на хартиен носител, радиопрограма и комуникация с местните информационни центрове. Тази програма запълва сериозен пропуск, защото фермерите се нуждаят от информация как да получават по-високи добиви, както да отглеждат по-здрави животни, как да възстановяват плодородието на почвата и как да се справят с вредителите и болестите. След като получат достъп до информация, фермерите могат да започнат да изпробват различни методи, да обменят опит със своите съседи и да се развиват.

2005: Без подходящи политики и най-напредналата наука не може да донесе очакваните промени. Чувствах, че е време да направим следващата стъпка и да последваме друг подход в устойчивото развитие. Има привилегията да бъда съ-председател на доклада на IAASTD „Земеделие на кръстопът”. Изготвянето на този световен доклад плюс пет регионални доклада отне четири години и в него участваха над 400 експерта. Докато работехме по него осъзнах, че науката е достигнала до невидима преграда, която не й позволява да окаже реално влияние върху устойчивото развитие. Критичният въпрос, който си задавахме беше: как можем да изхраним света през следващите 50 години, имайки предвид несигурността, произтичаща от климатичните промени, нарастващото население и намаляващите природни ресурси. Отговорите на този въпрос ни наведоха на мисълта, че трябва да променим посоката, в която се развива земеделието по света, че обичайният начин, по който правим бизнес, просто вече не е вариант и че се нуждаем спешно от нова парадигма, надграждаща зелената революция. Тази парадигма трябва да отчита многофункционалността на земеделието и ролята, която то играе в трите сфери на устойчивото развитие: околна среда, общество и икономика… точно в тази последователност. Тогава възниква въпросът: как може човек да промени посоката на развитие на земеделието? Според мен има само един начин: промяна на политиките и сериозни инвестиции в промените, препоръчани от доклада.

Промяната в политиките изисква и наличието на инструменти за събиране на достатъчно информация, като най-добре е в процеса да участват множество заинтересовани страни. Именно с това се занимавам откакто се присъединих към Института Милениум. Ние осигуряваме на правителства и граждански групи нужните инструменти и развитие на капацитет, който ще им позволи да участват в процеса на вземане на решения и ще гарантира, че имат контрол над плановете си за развитие.

Днес институтът Милениум, както и много други организации, работи с Фондация Биовижън по проект за разработване на насоки за държави, които сами да проведат оценка и да съберат информация за своите национални политики по земеделие с помощта на заинтересованите страни.

В заключение, визията и действията ми за изграждането на една процъфтяваща земя, са отразени в настоящата дейност на Фондация Биовижън и Института Милениум: „Бъдеще за всички, естествено” – подобряване на поминъка на хората и спазване на правата на Майката Земя, чрез подход „отдолу-нагоре”, овластяване на местните хора чрез образование и споделяне на знания, и информиране на обществото за приемане на по-добри политики, при които всички заедно и равнопоставено вземат решения за бъдещето. Тази визия произтича от личния ми опит през последния половин век.

Бих искал да благодаря на журите на Наградата за цялостен житейски принос за това признание и за огромната чест, която ми оказват.

Историята няма да е завършена без да изразя благодарността и любовта си към своята съпруга Барбара, децата ни Матю, Джереми и Жизел, както и към екипите IITA, ICIPE и Биовижън, които ми помагаха, вдъхновяваха и мотивираха непрестанно.

Posted in За Обществото | Коментарите са изключени

Реч на Базил Фернандо при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Реч на Базил Фернандо при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Почитаеми гости, членове на шведския парламент, дами и господа,

За мен е чест да бъдат сред лауреатите на Наградата за цялостен житейски принос заедно с организацията, която представлявам – Азиатската комисия за човешки права.

Преди две десетилетия Азиатската комисия за човешките права беше изправена пред проблема на масовата безнаказаност в повечето азиатски страни: извършителите на тежки престъпления като отвличания, екзекуции без издадена присъда, мъчения и изнасилвания, се измъкваха без никакви съдебни последствия. Изглеждаше сякаш сме безсилни.

Зададохме си един въпрос, който окачихме на стената в офиса си: „Какво можем да направим, когато изглежда, че не може да бъде направено нищо?” Всичко, което постигнахме след това, може да се сведе до този въпрос. Накратко, решението, до което стигнахме е, че освен да адресираме всеки отделен случай на нарушение на човешките рпава, трабва да се стремим и към реформиране на институциите. Нека да обясня по-подробно.

Първият носител на тази награда от моята родина Шри Ланка, съдията Кристофър Виъръмантри, заявява в обръщението си към този парламент през декември 2007г., че „пропастта между законите и реалността, между добрите намерения и осъществяването им, между това, което се твърди в книгите и това, което се случва на практика, е достигнала невероятни размери.” Нашата дейност разкрива, че тези „невероятни размери” са много по-видими в развиващите се държави.

Дейността ни бе следствие от мое лично преживяване: непосредствен риск да бъда отвлечен и да изчезна завинаги, заради работата ми като адвокат, заради това, че вършех обичайните неща, които клиентите очакват от един адвокат. Тъй като бях запознат със случващото се в страната, знаех, че скоро ще дойде и моят ред. Времето беше силно ограничено, затова незабавно напуснах страната.

Опитах се да разбера същността на проблема: да знаеш, че властите ще те накарат да изчезнеш и невинността ти да не ти осигурява никаква защита. След това се опитах да разбера проблема, свързан със защитата на гражданите, която би трябвало да е задължение на държавата. Осъзнах, че не писаните закони защитават хората. Имахме множество такива закони, но съществуването на тези закони не предотвратяваше широко разпространеното беззаконие. Наличието или отсъствието на защита се определя и зависи от функционирането на правораздавателната система: полицията, прокуратурата, съдилищата.

Разсъжденията ми се потвърдиха през трите години, през които работех като старши служител на ООН към временното правителство в Камбоджа, където бях свидетел на онова, което Александър Солженицин нарича „ужасяващо беззаконие”. В Камбоджа полицията, прокуратурата и съдилищата работеха срещу хората и свободата се бе превърнала в престъпление. Когато поех ръководството на Азиатската комисия за човешките права през 1994г. бях решен да работя върху проблема с осигуряването на защита на гражданите. Целта ми беше да формулирам проблема колкото се може по-ясно, както и да потърся начин да го разреша. Като цяло именно с това сме се занимавали през годините и продължаваме на правим и днес.

Методът, който сме възприели, е първо да документираме индивидуалните нарушения на човешките права и да разкажем историята на всеки човек – какво се е случило с него, когато е потърсил справедливост. Наричаме това „подход на личните истории” в противовес на преобладаващия „статистически подход”. След това се опитахме да окажем  подкрепа на възможно най-много жертви – подавахме жалби, съдействахме зе разрешаването на съдебни спорове, оказвахме психологическа подкрепа и така научавахме истината за страданията на жертвите.

Станахме свидетели на ужасните условия в полицията, прокуратурата и съдилищата в повечето азиатски страни.

Осъзнахме и че тези, които се облагодетелстват от пропуските в правораздавателната система, са престъпниците. Когато престъпниците извличат ползи от така действащите полиция, прокуратура и съд, всеки аспект на живота пряко или косвено се криминализира; изборната система така обхваната от корупция и други закононарушения, че всеки стремеж към свободни и честни избори се оказва просто една мечта; насилието се превръща в неотменна част от политическия живот; хората имат отрицателно мнение за политиците и корупцията се превръща в част от ежедневието. Онези, които се възползват от свободата на словото стават обект на насилие и сред народа се наслагва непрекъснато усещане за страх. Търговията с наркотици процъфтява; прането на пари и други подобни престъпления стават част от икономиката; проституцията, включително трафика на хора са безнаказани и лесни за организиране; правото на живот и частна собственост е заплашено; убийствата, изнасилванията и други тежки престъпления се извършват с лекота. Забогатяването, посредством злоупотреба с власттта да арестуваш, задържаш и отправяш валшиви обвинения, засяга всеки един етап от правораздавателната система.

Проблемът, че „правораздавателната система допринася за насилието” е известен на всеки жител и особено на най-бедните хора в Азия. Бедните са мнозинство в развиващите се страни. Документацията ни ясно показва, че репресивните политически системи оформят полицията, прокуратурата и съда по свой образ и подобие, за да могат да ги използват за сплашване на бедните.

Виждаме как тази ситуация оказва негативно влияние върху гражданското съзнание и активност. Дори и съседите се страхуват да се притекат на помощ един ан друг. Тероризирани от несправедливите обществени институции хората започват да се отдръпавт от обществения живот и така социалното взаимодействие намалява.

Където и да се намесим, жертвите и свидетелите неизменно ни задават един и същ въпрос: „Говорите ни за човешки права; къде да ги намерим?” Смятаме, че това не е само наш проблем, но и предизвикателство пред спазването на човешките права по света: този модел се основава на предположението, че преобладаващите условия, свързани с правораздавателните институции в развитите страни са характерни и за развиващите се държави. Това погрешно предположение се дължи на факта, че постигнатото от много страни в Европа и Северна Америка чрез реформа на институциие още през 19ти век, все още не се е превърнало в реалност в развиващите се държави. Т.е. тази реформа на институциите трябва да бъде основна цел на всички дейности, свързани със защита на човешките права в развиващите се страни.

За да постигнем това, смятаме, че трябва да повлияем общественото мнение не само в тези държави, но и по света. Затова се опитваме да споделяме всичко, което сме научили с по-широка аудитория, използвайки съвременни комуникационни технологии. Това е стратегията, която следваме във всяка една сфера на дейността ни.

Основният ни фокус на работа са случаите на мъчения и малтретиране. Причината за този избор е, че мащабите на мъченията и отношението, водещо до тази практика, олицетворяват истинската същност на правната система в страната. С обширните ни познания, натрупани в 12 държави в Азия, включително в Индия и Китай, можем да кажем, че мъченията и малтретирането, както и произтичащите от тях екзекуции без издадена присъда, стоят в основата на т.нар. „правораздавателна система” в тези страни. Мъченията са неизменна част от разследването на престъпления; прокурорите и съдиите приемат подобни практики като неделима част от „системата”. И тези системи устояват на всеки опит на агенциите на ООН и други международни организации, които призовават към прекратяването на подобни практики, разследване и наказване на виновниците, постановили използването им.

Документите, с които разполагаме, представляват адекватна илюстрация на това, което ви разказах. Мъченията, корупцията и злоупотребата с власт са взаимосвързани и неотделими. Не е изненадващо, че хората в развитите страни, израснали в среда, в която държавата реално защитава своите граждани, се чувстват объркани, когато се изправят пред случващото се в нашите държави. Липсата на разбиране на проблемите, съврзани със спазването на човешките права, от страна на хората от развитите държави, се дължи на факта, че те са израснали в съвсем различна политическа и социална среда.

Един от уроците, които научихме, е, че за да се стигне до решение на проблема, трябва да направим всичко възможно за изграждането на по-широк диалог между развитите и развиващите се страни; особено сред хората, които наистина ги е грижа за демокрацията и човешките права. Движението за спазване на човешките права трябва да реагира по-положително и динамично на проблемите, свързани с реформиране на институциите.

Много колеги, доброволци, съмишленици и преди всичко жертви на нарушения на човешките права се присъединиха към нас и подкрепиха нашите усилия. От тяхно име приемам тази престижна награда. Признанието на Фондацията за цялостен житейски принос за нашата дейност ще ни помогне да разпространим посланието за належащата нужда от промени в полицията, прокуратурата и съдилищата в развиващите се държави. Надявам се, че необходимостта от институционални промени в тези правораздавателни системи ще получи нужното внимание в Швеция и в останалите развити страни. Можем да ви уверим, че усилията, вложени в разрешаването на тези проблеми, ще дадат обилни плодове.

Благодаря ви.

Posted in За Обществото | Коментарите са изключени