Author Archives: ОМ Приятели RSS

ОМ участва в:


В памет на Ашли Градушката

Статия на Иво Иванов Канзас

Винаги съм ненавиждал Ашли Градушката. Причините са много, но
може би най-важната е, че преди 15 години тази ко- варна вещица се опита най-
хладнокръвно да ми види сметката. До ден-днешен съм убеден, че опитът ѝ да ме
отстрани от пътя си бе съзнателен и целенасочен.

В България традицията колите да получават лични имена от вманиачените си
собственици не е толкова епидемично разпространена колкото тук. Връзката между
американеца и неговия автомобил е сложна, противоречива и дълбоко вкоренена в
социалния профил на Щатите. Хората тук не само дават масово имена на колите си,
но откриват характер в двигателя им, одушевяват ги, говорят им и дори понякога ги
третират като пълноправен член на семейството. В момента карам 3800-кубиков
„Крайслер Конкорд“, който съм кръстил оналдиньо, нетолкова защото е тъмен на
цвят, мощен и изненадващо повратлив, колкото заради зъбатата решетка на
радиатора му.

Ако надникна в автомобилното си минало, пред очите ми с носталгия ще се
разходят спомените за още много други стари спътници – чети- ритактови приятели
с човешки имена. Всеки от тях втъкан завинаги в годините ми, свързан с даден
период в живота ми, белязал завинаги някое значително събитие. Някъде в началото
на 90-те например се спотайва оки ръ ат, недодялан и олющен „Шевролет
Селебръти“, които подобно на героя на Сталоун винаги успяваше да се изправи по-силен и
ентусиазиран от всякога дори след уж унищожително поражение. Подлагал съм Роки на съкрушителни изпитания, включително и катастрофи, каране по стълби, наводнения и дори неописуема
пясъчна буря в Аризона. Но тази машина явно беше внук на Терминатора, защото
неизменно отърсваше отегчено прахта от очуканото си тяло, изправяше се на четири
колела и поемаше упорито иблагонадеждно точно в моята посока. Някъде в миналото си съзирам и
многострадалната „ВБН“ (Великата Бяла Надежда), от която винаги съм очаквал
далеч повече, отколкото беше в състояние да ми предложи. ВБН беше един
кошмарен бял „Форд Темпо“, който полагаше изненадващо успешни усилия да се
разваля на всеки 20 минути. Едва ли има нещо в тази кола, което да не съм сменял.
Динамото му изгаряше в почти ритмични интервали, двигателят бе пълен с
антагонистични противоречия, а свещите изтляваха по-бързо от восъчните си
братовчеди. ВБН също обичаше да цеди акумулатори като прани ризи. През тази
кола са минали повече акумулатори, отколкото през четиритонен електрокар.
Но нищо, нищо не може да се сравнява с мрачните спомени, оставени от Ашли
Градушката! Никога няма да забравя облекчението и сатанинската усмивка,
изписани върху лицето на негодника, който ми продаде тази демонична таратайка.
Годината беше 1992-ра, а Ашли бе раздрънкан „Понтиак Гранд Ам 79“. Платих 600
долара, без да подозирам, че реалната му цена е с около 599 долара по-ниска.
Видимо колата беше в идеално състояние, като изключим масивните поражения от
градушка и надничащата тук-таме ръжда. На задния калник имаше лепенка, която
гордо гласеше: „Ако знаех, че ще живея толкова дълго, щях да се грижа по-добре за
себе си!“. Колата бе типичната щатска, грандоманска машина с характерните за
епохата си мегаразмер и неразумна мощност (5л). Под капака на този огромен
понтиозавър имаше повече цилиндри, отколкото в гардероба на Кралския
Шекспиров театър. Но за няколкото месеца, в които имах нещастието да го карам,
това пъклено изчадие на американската ав- томобилна промишленост ме вдъхнови
за някои от най-изобретателните псувни в историята на нецензурната семантика.
Бързо разбрах, че собственикът е закърпил колата само колкото да мине през
продажбата. Няколко дни по-късно двигателят започна да цвили като пресипнал
ескимос, дистрибуторът обяви обща стачка, а някакъв тайнствен, злокачествен
процес започна да се развива и в обречения карбуратор. Отгоре на всичко два от
зъбците на стартера се оказаха счупени и единственият начин да запаля бе, преди да
завъртя ключа, Да се промъкна под колата и да нанеса гръмотевичен удар с щангата
върху стартера. Почти веднага реших да кръстя понтиака на бившето си гадже Ашли,
под чиято атрактивна фасада се криеше зловеща същност. Капризна, сприхава,
неуравновесена и опърничава, колата сякаш бе попила характера на бившата ми приятелка, така че името „Ашли Градушката“ бе повече от подходящо. Малко след като направих злополучната
покупка, реших да тръгна с двама приятели на едно необмислено пътешествие, чиято
крайна цел беше концерт на „Гъне енд роузис“ в Чикаго. Младостта и разумът рядко
вървят ръка за ръка, което донякъде обяснява защо решихме да поверим пътува- нето
в ръждясалите нокти на омразния понтиак. Колата остана вярна на характера си и в
предградията на Чикаго запелтечи с всичките си осем прокълнати цилиндъра и
почна да храчи масло със застрашителна скорост. Единственият ни изход бе да
слезем от магистралата и да купим масло от бензиностанция в самото сърце на едно
от най- опасните места в САЩ – Саутсайд (Южната част на Чикаго). Откачен ход, на
който Ашли безспорно разчиташе. Бледоликите пришълци не са на почит в
безкрайните гета на Саутсайд и ние веднага бяхме наобиколени от гигантогромни
дегенерати, в чиито очи се четяха кървави намерения. Сякаш бяхме попаднали в
Могадишу по времето на Мохамед Айдид. Десетте минути, които ми бяха нужни, за
да платя маслото и да го налея в двигателя, преминаха като 10 мъчителни часа. В
рамките на тези 600 секунди двама души успяха да ме попитат дали искам да купя
крек кокаин, явно дрогирана жена ни уведоми, че ще горим в ада, а 12-13-годишен
хлапак гордо ми показа дръжката на пистолет, която надничаше от колана му.
Продавачът в бензиностанцията бе седнал зад решетка и бронирано стъкло.
„Сипвайте маслото и се изпарявайте! – гласеше мъдрият му съвет. – И за Бога – не
правете резки движения!“Саутсайд е невидимата страна на Америка, където властват
могъщи гангстерски групировки, свистящите куршуми са ежедневие, в гимназиите се
влиза през метални детектори, а полицаите са винаги някъде другаде.

Бензиностанцията бе заобиколена от изоставени, полуразпадащи се постройки и
мрачни улици, по които вятърът търкаляше боклуци. Недалеч се намираше и зловещ
жилищен комплекс, от който се дочуваха съмнителни гърмежи. Когато излязах бавно
от бензиностанцията, установих, че колата е плътно обкръжена от около двайсет
души, за които моят живот нямаше абсолютно никаква стойност. Явно обаче колата
им се стори дори по-евтина от него и по някаква ирония на съдбата окаяният вид на
подлата Ашли навярно спаси живота ни. Докато наливах с трепереща ръка маслото в
двигателя, усещах погледите, които пълзяха върху гърба ми в търсене на нещо ценно,
за което си заслужавада ме очистят. Когато свърших с маслото, се прекръстих мислено и облян в пот, се отправих на забавен кадър към багажника, абсолютно уверен, че ми остават само
секунди живот. Отворих багажника и извадих щангата. Тишината бе оглушителна.
Според мен местните гангстери бяха толкова шокирани от ситуацията, че забравиха
да ме застрелят. Невярващ, че все още съм жив, се заврях под колата и ударих с
всичка сила Ашли Градушката по стартера. После се качих в колата, запалих
заекващия двигател и се влях в магистралата. Оттогава кракът ми не е стъпвал в
Саутсайд. Още с връщането си в Канзас изпратих Ашли на гробището без съжаление
и църковна церемония. Все още вярвам, че тази негодница ме ненавиждаше също
толкова колкото аз нея и опитът ѝ да ме изостави сред куршумите на гетото беше
предварително планиран.

Както повечето хора тук, и аз се отнасям с респект и носталгия към старите си коли
и техния принос към миналото ми. Спомням си с уважение за нисана Достоевски, с
който за малко да прегазя две разсеяни бабички. Няма да забравя и верния гранд
черъки на име Доктор Уотсън, както и хондата Луински, в която… Но нека спрем
Дотук. Това все пак е очерк за Ашли Градушката и за това как успях да я надживея
и да я пратя в гроба, преди аз да съм попаднал в него. Но защо ли имам чувството, че
някой ден пак ще се срещна с тази стара негодница? Имайки предвид безотговорното
си поведение през последните 20 години, ми се струва, че когато дойде моят ред да
се разделя с живота, навярно ще се отправя в посока обратна на Рая. И някъде там,
сред огън, жупел, сяра и стенещи адвокати, ме посрещне самият принц на мрака
Луцифер в персоналната си лимузина. Няма съмнение, че това ще бъде машина
достойна за негово нищожество сатаната: 8 цилиндъра, 5Л, безброй недостатъци и
демоничен характер. И ако изтриете с ръка саждите на задния калник сигурно ще
откриете окъсана лепенка с до болка познатите, мъдри думи: „Ако знаех, че ще
живея толкова дълго, щях да се грижа добре за себе си!“.

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Арахнофобия

Статия на Иво Иванов Канзас

„Ало, извинявайте, но явно съм набрала грешен номер.“ В една
хубава пролетна вечер преди пет години петнайсет жени се обадиха едновременно и
с един и същ объркан глас на един от най- великите баскетболисти в света Дирк
Новицки. Всички тези момичета заявиха, че търсят брат си и че са набрали номера
по погрешка. Ще се върна към този логически парадокс малко по-късно. Сега обаче
ще насоча вниманието ви към нещо друго, тъй като въпросното обаждане стана
повод да се срещна с една на пръв поглед предсказуема и скучна личност, от която
не очаквах да бъда изненадан. Но още при втората ни среща бях напълно опроверган:
„Прелестна е, нали? Виж, виж само колко е изящна!“ Иначе уравновесеният до
втръсване професор Де Бор е видимо развълнуван. В очите му проблясва маниакална
енергия и си давам сметка, че спонтанната му трансформация ме е заварила
неподготвен. Дори монотонният ритъм на гласа му е напълно разрушен от внезапно
нахлулия в него малчугански ентусиазъм. „Обърни внимание как елегантно се движи
и колко бляскаво е тялото й. Ей на това му казвам аз най- прекрасната брюнетка в
природата!“ Съгласявам се от учтивост, но върху кимащата ми с колебливо
разбиране глава е закачена неразби- раща физиономия и професорът усеща
недоумението ми. „Виж сега, красотата е относителна – продължава Де Бор с лека
усмивка. – В теб Черната вдовица навярно буди отвращение, дори страх, но има и
хора като мен, които виждат в нея шедьовър на майката природа. Въпрос на вкус и
интереси.“

Герит де Бор е професор по ентомология в Канзаския университет и се съгласи да
ми помогне за написването на тази статия. Специалността му са пеперудите Монарх,
но повече от явно е, че има слабост и към паяците.

Съществото, в което се вглеждаме през голяма лупа, е прословутата и опасна
Черна вдовица – паяк със зловеща репутация и бляскаво черно тяло. „Само женските
хапят и само те имат отрова – продължава неподправено щастливият професор – ще
ги познаеш по червения белег на гърба: има формата на пясъчен часовник. Помни
видиш ли пясъчен часовник – бягай надалече! Отровата на Черната вдовица е 15 пъти
по-силна от тази на гърмящата змия. Знаеш ли как се храни? Ей това ще те разбие: тя
храносмила плячката извън тялото си! Червата ѝ са много тънки и няма как да я
погълне. Затова тази сладурана инжектира жертвата си с разграждащи ензими, които
втечняват вътрешностите й. После буквално всмуква разложените тъкани като със
сламка. Страхотно, нали? Сигурно няма нужда да ти обяснявам защо я наричат
Черната вдовица. След като повече не ѝ трябва, тя убива мъжкия си партньор и го
канибализира. След оплождането той ѝ е необходим… но само за калории! Защо се
възхищавам на Черната вдовица ли? Ами тя е перфектна в толкова много отношения.
Не знам дали има по-ефикасен хищник в природата. И е толкова самостоятелна -никакви партньори. Никакви колонии. Никакви компромиси. А какво ще кажеш за
ловната ѝ стратегия? А коварността? А търпението? Паяжинната ѝ жлеза
произвежда една от най-здравите коприни в природата. Хване ли се нещо в нея -
край! Знаеш ли, че не ѝ трябват очи – усеща уловената си плячка по вибрациите на
паяжината… Всеки неин ход, всяко действие е мотивирано от една-едничка
примитивна цел. Но недей да я виниш. Такава е натурата ѝ – паякът си е паяк. Няма
нищо друго като Черната вдовица. Като започнеш от екзоскелета и хидравличните
крайници, минеш през отровата, храносмилането и стигнеш до паяжината – тя е като
екзотичен пришълец от друга планета – напълно раз- лична от нас, хората. Затова
сигурно завинаги ще остане толкова неразбрана.“

Но професорът е арахнопристрастен и не си дава сметка, че дори този перфектен
злосторник не е последната брънка в йерархичната верига на месоядците — дори
той има своите безмилостни врагове. Нека ви запозная с един от тях: казва се Холгер
Гешвинднер – уни- кална личност и германец до мозъка на костите, с един от онези
глет- черносини, пронизващи тевтонски погледи, които сякаш надничат, без да
питат, директно в душата ти – чак там, в онова заключено килерче, където човек крие
тайните си.

Холгер една от най-нестандартните личности в света на баскетбо- Бившия
капитан на германския национален отбор и безмилостен стрелец е играл в
професионални лиги до 50-годишна възраст. Той също е физик, математик,
клиничен познавач на човешката психика н един от най-странните треньори в
съвременния спорт. Навремето специалистите го наричаха луд и смятаха методите
му за напълно откачени. Но след като светкавично изгради цяла армия неописуеми
стрелци и вкара петима свои играчи от малкия град Вюрцбург в националния отбор
на Германия, целият свят започна да изучава системата му. Днес Холгер е смятан за
един най-добрите експерти в стрелбата от разстояние.

Преди около 15 години създаде поредица от математически формули, чрез които
изчисли оптималната траектория на стрелба. „Формулите ми са базирани на
интегрални и диференциални изчисления и зависят от променливи като височината
на играча, дължината на крайниците, разстоянието от коша и ъгъла на изстрелване.
Оптималната парабола се колебае около 60 градуса“, твърди Гешвинднер. Ако го
попитате какво трябва да правите, за да стреляте по-добре от тройката, ще ви каже
да правите лицеви опори на върха на пръстите си! Бицепсите не го интересуват
толкова, колкото особената стрелкова сила, съхраняваща се в специфичните мускули
около пръстите, китката и в предмишницата.

Ако отидете на един от световноизвестните му лагери, ще останете шокирани.
Освен стандартните упражнения за стрелба германецът кара играчите да участват в
занимания като анализ на оперна музика, фехтовка, литературни дискусии, балет,
солфеж, шахмат и джаз. Според Холгер усетът за ритъм и хармония имат огромнозначение в баскетбола. Техниката на стрелба е важна, но вътрешното равновесие е
това, което дели добрите стрелци от гениалните.

Най-големият шедьовър в кариерата на ексцентричния треньор е именно великият
Дирк Новицки – единственият европеец, печелил наградата МВП за най-добър играч
в НБА. Дирк е много, много особен играч. Колкото и да се ровя из катакомбените
галерии, в коитосъм подредил баскетболните си спомени, не мога да намеря нито
един играч, с когото да го сравня. В историята на НБА няма човек неговия ръст (213
см), който да стреля по толкова унищожителен начин, и зад тази свръхестествена
ефикасност без съмнение се крие геният на неговия странен треньор. Холгер е взел
Новицки под крилото си още когато Дирк е бил на 13 и от този момент нататък се е превърнал в нещо повече от треньор – родителска фигура, житейски наставник и ментор. На практика
Новицки не взима важно решение в живота си, без преди това да се допита до
Гешвинднер.

Това е от огромна полза за Дирк, който въпреки унищожителните си баскетболни
инстинкти и широка росинантска усмивка е крайно притеснителен извън игрището и
избягва по всякакъв начин стандартните ексцесии, характерни за младите
милионери в лигата. Подобно на съгражданите си от провинциалния Вюрцбург
германецът е тих, скромен, целенасочен и праволинеен. От залата – вкъщи, от вкъщи
- в залата. Не пие, не пуши, не ходи по клубове, дори не яде червено месо. Няма
скандали, няма жълта преса, няма нищо. Всичко, което прави, е подчинено на
баскетбола.

Новицки е болезнено срамежлив, крайно чувствителен и много предпазлив,
особено когато стане дума за жени. Дирк знае идеално, че около хора като него
вилнеят алчни златотърсачки, и в продължение на години пазеше ревниво сърцето
си. Защо ли тогава върна обаждането на мистериозната непозната? Безименният глас
му каза, че е заинтригуван от интересния му акцент. Ако някой път е самотен и иска
просто да говори с някого, нека ѝ се обади… Не за друго, а просто ей така – за
компания. Дирк бе в тежка емоционална криза след кошмарната загуба във финалите
през 2006. Всички го обвиняваха, всички пръсти сочеха към него. Трябваше му
бягство. Трябваше му катарзис. И комуникация с човек, който дори не е чувал за
него. Като например жената, която му се обади по погрешка, хареса гласа му и му
призна с трогателно неудобство, че няма представа от спорт и никога не е чувала
името Новицки. Каква освежаваща, рядка наивност!

И ето че се завързва колебливо, предпазливо приятелство. Жената се казва
Кристъл Тейлър. В продължение на много месеци двамата просто комуникират по
телефона, с имейли и есемеси. Дирк и Кристъл намират милион общи неща помежду
си и постепенно барикадите около сърцето на стеснителния германец започват да се
разпадат. Имейл по имейл, разговор по разговор, есемес по есемес, нишка по
нишка… паяжината започва да добива очертанията си, оставайки невидима за
жертвата. Новицки е толкова предпазлив, че отнема цели три години, докато двамата
си удрят първа среща! Три години!

Но оттам нататък всичко се развива мълниеносно и малко по-късно Кристъл се
нанася в свръхлуксозния му лом в Далас. По всичко личи, че след толкова години
Дирк най-после е намерил духовния си спътник, мечтаната и търсена голяма любов.
Гой е въплъщение на щастието и ето че идва моментът, в който легендарниятгерманец пада на колене, слага годежен пръстен за четвърт милион долара на ръката
на Кристъл и иска ръката й. Тя е разтърсена, очите ѝ са пълни със сълзи – дали
защото е трогната, или защото най-после усеща вибрации в мрежата? Решено е:
сватбата предстои след броени месеци. Но Кристъл не знае това, което вие вече
знаете че в живота на Дирк нищо важно не се случва без допитване до хер Холгер
Гешвинднер. А той, както вече споменахме, е стар ловец на паяци. Холгер идва
мълниеносно от Германия, за да се срещне с мла- доженката, и инстинктите му
веднага надават пронизителен писък. Той наема частен детектив, за да научи какво
точно се крие зад екз- оскелета на госпожица Тейлър. Резултатът надминава дори
неговите скептични очаквания: оказва се, че Кристъл Тейлър на практика не
съществува! Жената, която обитава тялото й, както и дома и живота на най-великия
европейски баскетболист, е бивша стриптийзьорка, търсена от ФБР за поредица от
измами, кражби и престъпления в няколко щата. Жена, която използва 15 различни
самоличности! Между многото ѝ имена са Криси Нобелс, Тереза Тейлър, Шана
Манчи- ни, Криста Сантияго, Дебра Джонсън и т.н. Три от тези фалшиви жени имат
три истински деца от трима различни бащи.

Любим похват на Кристъл е да изпразни сметката на поредния си съпруг и да
изчезне, подслонена от следващата си самоличност. Един от бившите ѝ мъже се
събудил една сутрин с 330 000 долара по-малко и се наложило да обяви банкрут.
През май 2009-а по сигнал на Холгер ФБР обкръжава дома на Новицки, докато той е
на мач. Кристъл прави опит да се измъкне през прозореца, но е заловена и вкарана в
ареста в Далас по осем отделни криминални обвинения. Когато вижда снимката ѝ по
телевизията, бившата футболна звезда Тони Бенкс възкликва: „А! Ами че това е
Тереза – бившето ми гадже. Явно съм скъсал с нея тъкмо преди да ми одере кожата!“.
Крайно чувствителният Дирк е съсипан. Сърцето му — втечнено и изсмукано.

Психиката му е смазана. Смазан е и отборът му ..Далас“. Както казва старият немски
треньор, вътрешното равновесие и хармония са важни за стрелеца. Има контузии,
които поразяват тялото но за емоционално уязвими хора като Дирк далеч по-опасни са контузиите на душата. Ако пренавием лентата и се върнем към плейофите от 2009-а, ще
забележите, че нещо не е наред с Новицки. Малки, незабележими отклонения, но в
НБА често точно тези са нещата, които са достатъчни, за да решат изхода от мача и
да наклонят везните в една или в друга посока. „Далас“ бяха елиминирани с лекота
от „Денвър“, докато скандалът с Кристъл бушуваше из медиите.

Смея да твърдя, че Дирк все още не се е възстановил напълно от този кошмар.
Може би никога няма да успее да го направи. Помня наранената тъга в очите му и
как отговори, когато го попитаха какво му е харесало в Тейлър, при условие че е по-възрастна от него и че на полицейската снимка изглеждаше ужасно. „Вижте, всеки
човек си има вкус. Някои хора обичат италианска храна, други не. Аз не съм по
купоните. Винаги съм искал нормално семейство и деца, но вече ще бъде много,
много трудно някой да спечели сърцето ми.“

Кристъл бе готвила всеки свой ход, всяко действие много внимателно и
търпеливо, изучавайки до най-малкия детайл психиката на жертвата си и набирайки
„грешния“ номер в точно необходимия момент, за да улови в мрежата си една
уязвима душа. Тя изплете последната нишка от затвора, обявявайки, че е бременна от
Дирк. Той бе в шок, но след няколко теста за бременност се оказа, че и това е било
една финална, отчаяна лъжа. Лесно е да обвиняваме Кристъл, но може би тя просто е
следвала натурата си. Какво очаквахте? Паякът си е паяк. За него всичко е толкова
простичко – вселената е сведена до две стари колкото света неща: хищник и плячка.
И той прави това, което диктува древният първичен инстинкт на осмокраките. За
Черната вдовица сърцето е ценен източник на калории, така че тя следва съвестно
наставленията на природата си, плете лепкавата си коприна, чака търпеливо
следващата жертва и смуче втечнените ѝ тъкани, докато от нея не остане нищо. В
живота черните вдовици не са само жени. Всеки може да бъде носител на отровата и
тъжната истина е, че докато има мухи, ще има и паяци.

Дирк Новицки не е говорил с бившата си годеница от момента на нейния арест и
се надява никога повече да не я види. Дори не иска да си върне пръстена за четвърт
милион долара, който тя е запазила в банков сейф.

Днес Кристъл Тейлър излежава присъдата си в мрачен затвор
в щата Мисури. Ако можехме да се пренесем при нея точно сега, щяхме да я открием да се взира в
нищото, заключена в тясна килия, в самотната компания на своите петнадесет
самоличност Тук времето е най-големият враг и всеки монотонен ден сякаш е
мъчително заседнал в тясното гърло на пясъчен часовник, наречен присъда. По него
ще я познаете…

Попитайте я дали изпитва угризения, и тя сигурно ще ви погледне с недоумение и
ще отговори така, както отговори наскоро на списание „Шпигел“: „Какви угризения?
Аз съм абсолютно невинна – нищо нередно не съм направила“.
И в този момент в съзнанието ви без съмнение ще прокънтят думите на
професора, така както биха прокънтели, ако ги беше изрекъл в студените коридори
на далечния затвор: „Няма нищо друго като Черната вдовица… Тя е като екзотичен
пришълец от друга планета – напълно различна от нас, хората. Затова сигурно
завинаги ще остане толкова неразбрана.“

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Грешки на растежа

Статия на Иво Иванов Канзас

Има малък шанс да стана милионер благодарение на Бари. Това само
по себе си е странно, защото дори и да се случи, не би променило мнението ми за
него. Не се сещам за друг човек, към когото да изпитвам такава искрена неприязън.
Иска ми се да кажа нещо хубаво за него, но не мога. Сравнен с Бари, Христо
Стоичков е ангел небесен, търкалящ се палаво в пухкаво облаче. Сравнен с Бари,
Коби Брайънт е апостол на колективното начало. А Марко Матераци? Ако го
сложите до Бари, ще ви се стори по-чист от трепкаща сълза в окото на Майка Тереза.
Но да започнем от косата.

На около 35 години великият американски спортист Бари Бондс оплешивя почти
напълно и започна да бръсне до кожа малкото останала му коса. Въпреки това
отборът „Сан Франциско Джайънтс“ се видя принуден да му поръча по-голям шлем.
Малко по-късно се наложи да му се вземат и по-големи обувки. Работата е там, че
съвсем неочаквано главата и краката на Бари бяха започнали да растат!
Не знам вие как гледате на нещата, но ако на този етап на мен започнат да ми
растат краката и главата, бих изпаднал в напълно оправдана паника. Всеки нормален
човек расте до една определена възраст, след което насочва вниманието си към
други, по-важни неща. Но не и бейзболистът Бари Бондс. Той, виждате ли, имаше
друга концепция по въпроса и продължи да трупа костна и мускулна маса до такава
степен, че стана неузнаваем. От слабичък, гъвкав и дори крехък играч Бари се
трансформира в мускулест мастодонт със стъпала плавници, невидим врат и тиква
като средиземноморска шамандура.

„Сан Франциско Джайънтс“ и лекарите на отбора предпочетоха да си затворят очите
поради простата причина, че на възраст, в която елитните спортисти се пенсионират
и сядат на масата за покер, техният Бари започна да играе като звяр и да мачкарекорд след рекорд.

За никого не е тайна, че рязката трансформация бе свързана с употребата на
масивни количества анаболни стероиди и соматотропен хормон. В момента Бари е
на 43 години и не само продължава да играе, но е напът да влезе в историята,
счупвайки един от най-старите спортни рекорди на Америка.

Днес очите на цялата страна са насочени към него. Всички говорят за Бондс и
гадаят кога ли ще падне митичният рекорд за хоумрън наХанк Арън, поставен преди
повече от 30 години. Рекордът е 755 хоумръна, а на Бари са му нужни само още пет.
В такива моменти публиката усеща значимостта на ситуацията и иска да стане част
от нея. Феновете застават зад играча, опитват се да го окуражат, да му помогнат да
влезе в историята в тяхно присъствие. Колкото и да е странно обаче, тук
преобладават хората, които искат да видят как Бондс се проваля, как не успява да
уцели топката и рекордът му се изплъзва мач след мач. Милиони стискат палци
срещу него и отправят молби към боговете на спорта да съхранят рекорда на Арън.
Но защо омразата към този човек е толкова силна? Защо изглежда толкова
самотен и посърнал наедрелият силует на бейзболиста в този исторически момент?
Естествено, всички знаят, че постижението му ще бъде завинаги изцапано от
документираната употреба на допинг, но не това е основната причина. Основното е,
че в продължение на много години Бондс положи неимоверни усилия да се утвърди
като един от най-разглезените, арогантни, конфликтни и безочливи спортисти.
Често го наричат човек без съвест, простак и мегаломан. Извън игрището Бари не
общува със съотборниците си. Когато всички пътуват в автобуса, той се качва на
отделна кола. Когато отборът си прави обща снимка веднъж в годината, Бондс
неизменно отсъства. Когато играчите загряват преди мач, „звездата“ си води
собствен човек, който да го загрява на закрито отделно от тима. Когато всички се
хранят заедно, Бари си вика личен готвач. Когато след мач в съблекалнята всички си
говорят, майтапят се, играят карти или, с други Думи, се държат като едно цяло, той
седи сам в най-далечния ъгъл. Бондс не желае да му се говори и изисква в
съблекалнята да му се предоставят три шкафчета, специално кресло за масаж и
огромен телевизор, който да може да бъде виждан само от него.

Бари е тежкар. Дрехите му струват колкото коли, колите – колкото къщи, а къщите
- колкото замъци. На ухото му винаги виси мегакаратов
златен кръст, обсипан с диаманти. Накитът е правен по поръчка от един от най-
великите бижутери в Щатите. Бари обича до полуда единствено Бари, глези го и се
грижи всеотдайно за него. Останалият свят е само досадна пречка за тази горещо
споделена любов Бари е и мошеник, преследван от федералните власти за участието
си в допинг аферата БАЛКО, за лъжи под клетва пред върховна щат. ска комисия и заукриване на данъци. Преди няколко години Бондс призна, че е вземал същите
стероиди, които изхвърлиха Тим Монт- гомъри и Джъстин Гатлин от леката
атлетика. Ръждясалата теория на Бари е, че е бил излъган и не е знаел, че употребява
допинг. Игровото му наследство определено е под въпрос, а рекордите му нищо
чудно някой ден да бъдат заличени.

Въпреки това все още има деца и фенове, които го боготворят и се възхищават на
изключителния му талант. Понякога тези заблудени запалянковци наивно се
приближават до „звездата“ с молба за автограф. Голяма грешка! Бондс не само че не
дава автографи без пари, но често обсипва горките фенове с псувни и обиди. Това е
човекът, който напсува по най-нецензурен начин 9-годишно момче, осмелило се да
поиска подписа му. Легендарен е и случаят, в който негов съотборник поискал
автограф за детето си и Бари се престорил, че не го вижда.

Бондс не е типичният чернокож спортист със стандартната съдба на човек, оцелял
сред куршумите на гетото и изплувал от него заради таланта си. Напротив – той не е
живял и един ден на този свят, без да бъде милионер.

Роден е в семейството на Боби Бондс, който също бил професионална бейзболна
звезда и който явно не е успял да научи сина си на нищо. Бари е израснал в един от
най-тежкарските квартали на Сан Франциско, свиквайки още от малък всеки негов
каприз да бъде задоволяван и абсолютно всичко да му бъде поднасяно на тепсия.
Показателно е отношението му към най-ниско платените работници в обществото,
на които Бондс гледа с нескрито презрение. В съблекалните има специален чувал, в
който играчите хвърлят мръсните униформи, за да бъдат изпрани по-късно. Бари
нарочно сваля мръсните си чорапи и не ги слага в чувала, а ги мята на земята пред
себе си и чака човекът, отговарящ за прането, да ги вдигне. После прави същото с
бельото си…

Преди десетина години Бондс играеше в Питсбърг, където двама бедни, но
обичани от всички в отбора хорица се грижеха за тревата на стадиона. За нещастие
те загинаха в катастрофа, оставяйки след себе си многодетни бедстващи семейства.
Фотографът на отбора Пийт Диян реши да помоли играчите да сложат автографи
върху някои топки, бухалки и т.н. и после тези предмети да бъдат продадени в полза
на пострадалите семейства. Всички се съгласили, с изключение на Бондс, който не
само отказал, но посипал добрия фотограф с ругатни. Ето какъв е краткият
коментар на Диян по случая: „Честно казано, това което искам от Бари Бондс, е да
умре!“.

Ала дори тази нечувана простащина бледнее пред ситуацията със съотборника на
Бари Брайън Фишер. Когато малкият син на Фишер починал вследствие на кистозна
фиброза, сякаш целият му свят се сгромолясал и той се опитал да открие някакъвсмисъл за живот и бягство от трагедията в идеята да създаде фондация за борба с
болестта. Всички състезатели се подписали върху бейзболни топки, за да наберат
средства за фондацията от продажбата им. Познайте кой отказал?! И познайте какво
казал на този, който събирал подписите?! „Ходи да се… И кажи и на Брайън да се…!“

Много неща могат да бъдат простени на една самозабравила се примадона, но не
и това. Трябва да си безчувствен изрод, за да хвърлиш такива думи върху един сломен
баща. Какво ли не бих дал, за да съм велик спортист, да съм в позицията на Бондс, да
имам слава и влияние, за да мога да ги инвестирам в нещо стойностно. Има и такива
звезди, слава Богу. Хора като Ланс Армстронг и Андре Агаси. Да можеш с един
подпис да помогнеш на човек, попаднал в самото сърце на най-големия кошмар, е
просто безценно и аз бих се подписвал ден и нощ за съкрушения Брайън Фишер.

Въпреки огромните си мускули Бондс е дребен човек. Просто малък мъж с голяма
глава. Дори самият той не подозира, че всичките му рекорди не струват колкото
един подпис и че дори и най-скъпият златен кръст няма да го направи християнин.
За мен Бари е класически злодей, човек без съвест, без посока и морален компас.
Дълго търсих в себе си, но така и не намерих добра дума за него. Но на как- во
Дължим непълноценни личности като Бондс и защо напоследък се появяват толкова
често около нас? Според мен по принцип е много по трудно да станеш добър човек,
ако си се родил милионер. Трябва далеч по-голямо усилие, страхотни родители и
идеална среда. Обичаме да казваме, че бедните, които забогатяват, често забравят
откъде са дошли. Но по-лошото е, че богатите, от друга страна, като че ли ни кога не
забравят те откъде са дошли. Може би затова понякога се появяват елементи като
Бари. А може би той е просто патологичен случай. Някакъв егоист мутация.

И ето че точно това е човекът, който има вероятност да ме направи милионер.
Работата е там, че хоумрън означава топката да бъде ударена над оградата, извън
игрището, в публиката. Топката, с която бъде счупен 30-годишният рекорд на Ханк
Арън, ще бъде смятана за историческа и цената ѝ ще бъде минимум 1 милион
долара. Щастливият фен, който я хване, ще забогатее на момента. След пет дни
отивам в Милуоки, където ще гледам мача на „Сан Франциско“ срещу местните
„Бруърс“. Има вероятност Бондс да счупи рекорда точно в този мач. Шансът е малък,
но все пак е несравнимо по-голям, отколкото да уцеля шестица от тотото.
Представете си, че в петия ининг, да кажем, Бондс замахне с цялата си маса и
намери топката право в средата, изпращайки я високо над оградата и директно към
моята седалка. Хоумрън №756! В ръката ми ще бъде една малка бейзболна топка, от
която са готови да се изсипят поне 1 милион долара!

Много неща бих могъл да направя с 1 милион. Бих могъл да изплатя и стегнакъщата, да осигуря образованието на децата, да пътувам по целия свят и какво ли
още не. Но, естествено, никога не бих направил нещо такова. Не и с тези пари.
Всъщност има голяма вероятност да стисна топката в силната си дясна ръка, да
изнеса цялото си тяло назад, да замахна с всичка сила и да я хвърля обратно на
игрището, по възможност право в огромната глава на Бондс. Но и това няма да го
бъде. Не, Бари! Ако топката попадне в ръцете ми, искам да те уверя, че моментално
ще я продам, ще си измия ръцете с белина и след това, за твоя огромна радост, ще
даря всеки цент точно там, където му е мястото – във фондацията за борба с
кистозната фиброза.

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Невидимият просяк

Статия на Иво Иванов Канзас

Нещо озадачаващо, странно и загадъчно се появи на ъгъла на 9-а и „Масачузетс“ в
ранния следобед на една от най-прелестните октомврийски съботи, с които
разполагаше в амунициите си есента на 2008 година. Мястото на практика е
центърът на града – улица „Масачузетс“ е основната търговска и социална артерия,
така че пешеходният трафик бе превърнал тротоара в постоянен, преливащ поток от
хора. Лоурънс е университетски град и тридесетте хиляди студенти, учещи се тук, без
да искат, са оставили дълбок отпечатък върху характера на града. Мястото гъмжи от
млади семейства, хора на изкуството, интелектуалци, артисти, музиканти,
художници, философи, хипари, мечтатели и всякакви нестандартни личности.
Виждали сме какво ли не на улица „Масачузетс“, включително и гол парад-митинг в
подкрепа на утопичен проектозакон за легализиране на марихуаната, просяк,
облечен във фамозен смокинг, уличен музикант, свирещ на трион и дегизиран като
Дядо Коледа насред лято, и T.H., и т.н.

Но дори според общоприетите стандарти за непредвидимост на този откачен град,
триумфалната поява на възможно най-нестан- Дартния просяк в онзи хубав
октомврийски ден.преди четири години е прекалена. Хората спираха и се тълпяха в
близост до светофара 9-та -а и „Масачузетс“. Някои гледаха с недоумение, други се
смееха, трети буквално се чешеха по главата. Кацнали гордо върху два кашона, като
на картонен пиедестал, се мъдреха две стари окъсани и Ратонки. До кашона бе
сложена купичка за събиране на дарения, а надписът гласеше: «Помощ! Аз съм невидим!“. Явно поради крайно нестандартното си увреждане просякът бе в
абсолютна невъзможност да се включи в обществената система. По всяка
вероятност безработен и лишен от социални помощи и отхвърлен от близки ипознати, невидимият несретник очевидно бе изпаднал в такава яростна немилост, че
беше останал само по маратонки! Аз бях първият човек, който сложи монета в купичката. За моя огромна изненада обаче не бях последният.

Невидимият просяк, на който се натъкнаха хиляди мои съграждани в онзи топъл
есенен ден, поне за мен винаги ще бъде някак особено свързан с малкия Ричард
Сандрак, станал известен като „Най-силното дете на света“. Бях, меко казано,
изумен, когато го видях за пръв път в една от най-популярните новинарски емисии в
Америка – шестгодишен хлапак с разярени, подскачащи под кожата бицепси и
коремна мускулатура, която сякаш бе дялкана от гениалното длето на Фидий. Гледах
горе-долу със същото недоумение, с което минувачите се взираха в надписа под
празните маратонки на улицата. Дали виждам истинско дете, питах се, или
компютърна графика? Възможно ли е? Това мускули ли са, или варовикови
седименти? За Бога! Белоградчишките скали имат повече подкожна мазнина от този
хлапак! Но детето не беше нито компютърна анимация, нито мираж. Малкият
Ричард за малко да подпали сцената, изпълнявай перфектно сложен комплекс от
културистки пози, танцови стъпки, шпагати и комбинации от удари с крака. От
лицето му нито за миг не слезе широката сияеща усмивка, а зад него като опашка накомета се
носеше огромната му коса. Публиката бе шокирана!

Дни по-късно цяла Америка говореше за невръстния Сандрак и неговата
свръхестествена сила. Телевизионни екипи се надпреварваха да интервюират него и
семейството му; папараци се навъртаха около дома му, а интернет страницата му бе
затрупана от писма на фенове. Специален екип регистрира рекорда му по
изтласкване от лежанка. Шестгодишният дребосък успя да вдигне 82 кг – горе-долу
три пъти повече от собствената му тежест. Пресата тук го нарече Малкия Херкулес.
Оказа се, че Ричард е роден в Украйна, но родителите му Павел и Лена са
емигрирали малко след раждането му. Започнал е да тренира таекуондо с баща си
още от 2 – 3-годишен, а на четири се захваща с вдигане на щанги и силова
подготовка, ставайки най-младият бодибилдър в света. Славата на малчугана тук го
превърна в пътуваща атракция. Ричард на практика е в движение 12 месеца в
годината, за да участва в продукции на културистки състезания, промоции,
фотосесии за фитнес списания и т.н. Агент на момчето стана уважаваният от всички
фитнес треньор на Майк Тайсън – Франк Гиардина. На осем години Ричард изтласка
95 кг! Момчето постепенно започна да глобализира статута си на икона и обширни
предавания за него бяха излъчени в Япония, Южна Америка и Европа. Следващата
стъпка: Холивуд и киноиндустрията, разбира се! Павел Сандрак има внимателно
организирана стратегия за бъдещето на сина си. Най-силното дете на света ще стане
най-голямата кинозвезда в света! Малкият Херкулес ще бъде Малкият Арнолд.
Неизбежно е, нали?

Интернет е пълен с видеоматериали и интервюта, посветени на Ричард Сандрак.
Голямата тренирана усмивка на малчугана рядко напуска лицето му, но ако се
вгледате внимателно, не може да не забележите, че очите му често не участват в нея.
Има нещо странно, нещо смущаващо в плакатното му излъчване. Силата, мускулите,
позите, усмивката … всичко е една голяма лъскава фасада. Всичко е лъжа. Вярно е,
че когато го видях за пръв път, бях изумен. Но далеч по-силно и поглъщащо бе
усещането за тъга. Цялата ситуация бе толкова пошла и очевидна: Ричард Сандрак бе
едно нещастно, експлоатирано, объркано и предадено от собствените си родители
шестгодишно момче. Дете, което никога не бе получило шанса да бъде дете. Павел е
човек, готов на всичко, за да реализира целите си, да прегази дори здравето на сина
си, за да се добере някак до собствените си неосъществени амбиции, използвайки
крехката физика на едно невръстно дете. Майката на Ричард, Лена, е безгласен
съучастник в едно престъпление. Програмата за подготовка на малчугана има да. леч повече общо
с изтезание, отколкото с фитнес тренировка. Става дума за осемчасови тренировки.
За 2000 лицеви опори на лен. за кофички с тежести, завързани за шията. За безумни
шпагати между, два стола с щанга в ръцете. За маниакална фиксация върху всякомускулно влакно, всяка гънка на кожата. Ричард няма приятели. Забранено му е да
играе. Да излиза от дома си. Никога не е имал играчки… Велосипед… Свободно
време. Не е ял пица. Не знае как- во е сладолед. Павел искал мускулите на сина му да
имат максимум релеф и му дава да яде само малка купичка с марули, докато той
самият нагло дъвче пица пред сина си. Как се трупа мускулатура на такава възраст?
Достатъчно ли е да тренираш, сякаш си в школата на Абаджиев? Доктор Гери Грийн
- професор по спортна медицина в UCLA, е категоричен, че на такава възраст
подобен мускулен синтез е невъзможен без стимуланти. „Нужен е тестостерон. И на
тази възраст той може да се набави само по изкуствен път.“ Три пъти на ден Павел
кара сина си да се храни със специален бял прах, който разтваря във вода. Само той
знае какво има в мистериозната напитка.

Притеснен за здравето на Ричард, Франк Гиардина поискал бащата да се подложи
на детектор на лъжата в Лос Анджелис, за да докаже, че не дава анаболни стероиди
на сина си. Павел не само отказал, но заплашил мениджъра с убийство. Влиятелният
Франк веднага разтрогна договора си. Плъзнаха слухове за подозрителната
тренировъчна методика на Павел Сандрак и постепенно малкият Ричард изчезна от
публичното пространство. Мечтите на родителите му за холивудска кариера и
приказно богатство така и не се осъществиха. За последно Ричард Сандрак се появи в
новините по мрачен повод: десетгодишният малчуган се обадил в полицията и
шепнешком ги помолил да дойдат и да арестуват баща му. Оказва се, че в
продължение на месеци биел с юмруци и него, и майка му. В тази вечер, мъртво пиян,
извадил кухненския нож и заплашил да ги убие. „Моля ви. не включвайте сирените.
Ако ги чуе, ще ни заколи на място. Влезте тихо, аз ще оставя вратата отворена“, казало
момчето.

По всяка вероятност четете тази статия някъде в България. Ако решите, можете
спокойно да скочите в колата и да дръпнете на север към Русе. Сигурно няма да ви
трябва повече от един резервоар и бутилка минерална вода. След като минете по
моста, ви чака около час път до Букурещ. Още 40 минути по шосето, и ще се озовете в
селцето Сюрести. Там в малък дом тренира от сутрин до вечер седемгодишният
Джулиано Строе. Момчето напоследък се е превърнало
интернет сензация. Клиповете му са гледани десетки милиони пъти. Хлапетодържи
няколко рекорда на Гинес, включително и за най- много въздушни лицеви опори.
Джулиано тренира с гири и тежести от двегодишен! В момента кожата му е като
тънък слой латекс, нанесен с четка върху влакнести бицепси, трицепси и
пекторалиси. По тялото на това дете има повече видими мускули, отколкото в
учебника по анатомия. Зад преждевременно възмъжалото му тяло, естествено, стои
свръхамбициозният му баща Юлиан. Поредният родител, превърнал детето си в
бизнес модел. Ако искате да го интервюирате, ще ви трябват около 1400 долара. С
толкова трябваше да се раздели наскоро токийската „Фуджи tv“ за 30-секунден
сегмент с малкия вундеркинд. Юлиан твърди, че момчето обичало да тренира, той него кара да върши нищо насила. Но в очите на детето без особено усилие ще
разпознаете погледа на малкия Ричард Сандрак. Многозначителен е и фактът, че
наскоро собствената му съпруга заяви, че я е страх от мъжа й.

Тук напоследък се е разразила озадачаваща мания, свързана с т.нар. детски
бодибилдинг. Вече има и общонационални състезания като Iron Boy Powerlifting.
Фитнес центровете са колосална индустрия, която обаче е пренаситила пазара, така
че много от тях са повече от ентусиазирани от неочакваната поява на напълно нова
клиентела – деца между 3 и 14 години! Клубове като Visions W. Center в Ню Йорк
прибират с радост по 70 долара на тренировка с дете. В повечето случаи в основата
на фитнес манията, разбира се, се спотайва добре познатият свръхамбициозен
родител.
Понякога се стига до кошмарни крайности, които не подлежат на описание.
Олимпийските амбиции на Китайската народна република са се превърнали в
държавна политика. Родителите на практика се разделят с децата си малко след като
са излезли от памперсите. Невръстните момчета и момичета живеят с години в
гимнастически общежития и са подлагани на тренировъчен режим и диета, които са
повече или по-малко садистична инквизиция. Само вижте един от многото клипове
в YouTube, посветени на хлапетата гимнастици в братски Китай, и ще получите
обриви от ужас. Петгодишни деца с кървящи мазоли по ръцете, ревящи от болка по
уредите, гърчещи се отчаяно на шведската стена. И защо? Това ли е славата, за която
жадува Китай? Не разбират ли, че цялото олимпийско злато не може Да се събере в
сълзите на едно съсипано дете…

В тази статия дори няма да стане дума за ефекта върху здравето на Децата и за това
каква е вредата или ползата от вдигането на тежестивърху една псе още неизградена костна система. Това е тема зап дисертация. Днес искам да обърнем внимание на нещо друго.
Павел Сандрак. Юлиан Строе. Майк Агаси. Дамир Докич. Китайската федерация
по гимнастика. Школите за еничари на Отоманската империя. Обединеният
революционен фронт на Сиера Леоне.

За мен всички те са престъпни, коравосърдечни експлоататори Крадци на детство.
Ако ги попитате, сигурно ще ви кажат, че целта оправдава средствата. Но чия цел -
тяхната или на децата? Ние, възрастните, имаме амбиции, стратегии, планове и
професионални цели. Децата? Децата искат едно-единствено нещо с цялото си
същество: одобрението на родителите си. Толкова е лесно да се възползваме от това
желание… И толкова пагубно. Ричард Сандрак никога не е бил най-силното момче в
света. Той бе просто едно осакатено, уязвимо и ограбено дете. Прочетох го в очите
му, докато устата му се опитваше да се усмихне.

Помните ли прословутия модел на Ериксон за развитието на човешката личност?
От осемте фази, които определят формирането на нашата идентичност, цели пет са
отредени на детството. То ни е крайно необходимо и ако някой ни накара да го
прескочим, последствията в повечето случаи са разрушителни. Върнете се назад.
Спомнете си игрите. Пакостите. Ожулените колена. Приятелите, Любопитството.
Помните ли колко голям изглеждаше малкият ви свят? Колко дълго продължаваше
една-единствена година? Детството живее в свое собствено, съкровено
пространство, което поне на повърхността няма достъп до обременената ни с
отговорности въз- растна действителност. То обаче е структурата, върху която се
крепи останалият ни живот. Ако посегнем на него, ще лишим децата си от
формиращите мигове на безгрижие. Ще им отнемем мимолетния период на
невинност и наивитет. И по всяка вероятност по-късно ше лишим себе си от тяхната
обич.

Ако някой ден решите, че сте разпознали в малкото си дете следващия Джордан,
Меси или Федерер, опитайте се да се въздържите Окуражете го, но не го слагайте в
окови от неоправдани очаквания Не забравяйте, че преди да се превърне в спорт,
всеки спорт трябва да бъде първо игра.

Защо преди четири години сложих две маратонки върху кашона на ъгъла на 9-а и
„Масачузетс“? Не знам. Просто видях двете стар15 обувки в гаража и си казах, че е
време за поредната улична каскада. В заден план на снимката, която е дело на
дъщеря ми, се вижда едно от столчетата на кафене с култовото име „Буржоазното
прасе“.Настаних се точно там, застанал зад полуприкритата си видеокамера. Исках да
снимам реакцията на хората – може би очаквах да науча нещо ново за съгражданите
си. За това как реагират на неочаквани ситуации. Щяха ли да се ядосат? Или
развеселят? Или може би ще открият някаква далечна метафора в това, че
бездомникът на улицата често се чувства безсилен и дори невидим? Щяха ли да
сложат пари в купичката? Или да ги вземат? Нарекох цялата тази абсурдна пакост
социален експеримент, но истината е, че това бе просто импулс, пристигнал
директно от най-важната фаза на Ериксон – тази, в която детето не иска нищо друго,
освен да играе. Правя подобни неща поне няколко пъти в годината. Не е нужно да
знам защо. Просто осъзнавам, че ми е необходимо и че ако веднъж си бил
благословен да бъдеш дете, част от него ще остане с теб и на 80 години.

Идва момент в живота, в който човек влиза в цикъл „дом – работа -дом-работа“.
Това е опасен затворен кръг. Той започва постепенно да се пълни с отговорности,
работни проекти, плащане на сметки, мастика преди лягане, телевизионни сериали,
монотонна повторяемост, дивана в хола, клишетата в компютъра и т.н. Постепенно
не остава място за теб самия. Не е ли странно и тъжно, когато кръгът е пълен, а в
него няма нищо? Хубаво е да знаеш как да разчупиш кръга, да нарушиш цикъла, да
пуснеш на улицата невидимия просяк. Но ако не си правел безобидни пакости в
детството си, няма да знаеш как да ги правиш, когато пораснеш. На този свят не му
трябват деца със сърца на възрастни – трябват му повече възрастни с детски сърца.
Преди четири години социалният ми експеримент събра 7 долара и 45 цента и
хиляди усмивки на минувачи. Парите раздадох на хора на улицата, които
действително имаха нужда от тях. Усмивките запазих.

Наскоро отегчено правех кръгчета с дистанционното през всичките телевизионни
канали в търсене на нещо интересно. Спрях се за миг, тъй като с изненада чух името
Павел Сандрак. Слабичък двайсетинагодишен младеж говореше спокойно за
самозабравилия се родител, съсипал детството на сина си. Спомена, че Павел бил в
затвора за жесток побой над жена си. Нарече го чудовище. „Хубаво е че го няма“,
каза младежът и се усмихна. Вгледах се внимателно. Беше толкова променен.
Разпознах го с усилие – но не толкова по голямата усмивка върху лицето му, колкото
поради тъжния факт, че както преди години, тя все още отсъстваше от вече
порасналите му очи.

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Жажда за път

Статия на Иво Иванов Канзас

Статуята на Свободата. Сиърс Тауър. Дисни Уърлд. Голдън Гейт Бридж.
Всяка година милиони хора от всяка точка на света се стичат с неподправен стаден
ентусиазъм към колосите на американската туристическа индустрия с надеждата да
изживеят някакъв незабравим момент и да го запечатат завинаги в мегапикселите на
японските си фотоапарати. Прелитат покорно от място на място, от едно лакирано
преживяване до друго, без да подозират, че всяка минута, прекарана в крадливата
прегръдка на организирания туризъм, е пладнешки грабеж. Вярно, няма нищо лошо в
това човек да се снима под кафеникавите хълмове на Холивуд или да прегърне
пъпчив тийнейджър, облечен в костюм на Мики Маус. Това също има своята, макар
и минимална, стойност, но поне за мен най-голямата, най-прелестна, вдъхновяваща
и запомняща се атракция на Америка е… пътят.

Докато дъвчат фъстъци с изтекъл срок на годност в търбусите на летящи
тенекиени консерви, туристите не си дават сметка, че истинското чудо на тази
страна са елегантните сребърни влакна, носещи се вълнообразно във всички посоки
на 10 000 метра под тях. Междущатската магистрална система разполага със 75 000
километра идеално поддържани пътища – гладки асфалтови реки, извиращи
отвсякъде и водещи към всичко. Америка има своите слабости, проблеми и
противоречия, но едва ли на нашето деликатно синьо кълбо има по-великолепномясто за любителя на пътуването с автомобил. Щатите са разнообразни, непредвидими и зашеметяващо красиви. Човек може да пътува дни и нощи в тази огромна, колоритна страна и да смени безброй изумителни пейзажи, без да има нужда да вади паспорта. Пустини, планини, джунгли и глетчери ще минат пред
очите ви и ще останат завинаги в съзнанието ви. Никога няма да ми омръзне да
кръстосвам шосетата на Америка, на които дължа толкова много от спомените си, от характера си и от хората, които познавам.

Пътят, този, за който говори Керуак, е далеч повече от начин да стигнеш от точка
А до точка Б. В него има древна универсална символика. Той е панорама на живота и
негов надежден носител. Пътят, безкраен и безутешно влюбен в хоризонта, е чувство
за абсолютна свобода, жажда за промяна и усещане за сладка неизвестност. Той
тръпне в очакване на моите четири колела и знае, че докато съм жив, няма да ме
чака дълго.

През годините съм кръстосвал Америка и нейната асфалтова кръвоносна система
нашир и надлъж, създавайки контрастни спомени, надхвърлящи възможностите на
дори най-наблъскания с мегапиксели фотоапарат. Колко пъти съм се спускал по I-55
право на юг към Мемфис по делтата на Мисисипи чак до Ню Орлиънс в търсене на
корените на любимата ми музика, която сякаш се носи във влажния тежък въздух,
увиснал над памуковите плантации. Спомням си как веднъж на I-20 попаднах в
периферията на урагана „Андрю“ и успях да оживея, въпреки че таратайката ми
имаше само една парцалива чистачка. Едва ли ще забравя и врящия пъкъл на
пустинята Мохаве, през която прелетях по I-40 с гръмотевичен рев върху разпадащо
се в движение 8-цилиндрово чудовище без гърне. Когато най-после паркирах с тътен
разярената трошка пред една бензиностанция в Галъп, Ню Мексико, шокираният
собственик изгледа звяра кола и ме попита: „Това к’во е бе, човек – прахосмукачката
на Зевс?“.

Една от любимите ми магистрали е I-70, особено на запад, където шосето се
изкачва под невъзможен ъгъл сред изумителните Скалисти планини и преминава
през тунела Айзенхауер на височина, с половин километър по-голяма от връх
Мусала. US-89 ще ви заведе в Южна Юта, където ще видите неописуеми каньони и
каменни пейзажи, от които ще ви се завие свят, а по US-160 ще стигнете в
Монументалната долина, чиято красота е смазваща. Тук преди години старият ми
шевролет бе засипан от пясъчна буря, след което пичът небрежно изхрачи пясъка и
продължи необезпокояван напред. Впоследствие се изгубих в т.нар. Боядисана
пустиня в най-големия индиански резерват Навахо и се наложи да преспя на походно
легло в гимназията на градче с култовото име Туба Сити.

Ако поемете по легендарния Руут 66, ще можете да стигнете от Чикаго чак до Тихияокеан, а по пътя без съхмнение ще откриете много
самобитни места и ще се сблъскате с екстравагантни личности. Най-красивото и
трудно описуемо шосе в Америка е „Пасифик Коуст Хайуей“, за което ще трябва
отделна статия.

Пътищата са набраздили годините ми с толкова разнопосочни и незабравими
мигове, че сигурно биха напълнили цяла енциклопедия. Ненаписана, но запомнена
енциклопедия за пътя. Такава книга си заслужава да бъде създадена и недовършена в
съзнанието на всеки човек. Послушайте ме – ако някой ден прелетите през голямата
локва и дойдете в Америка, скъсайте билета за самолета. Не си губете времето в
униформено уеднаквените летища, където тълпата марширува покорно в колона по
един към ръкавите и сякаш бива поглъщана от хоботите на огромни метални
мравояди. Вземете кола под наем, хвърлете сака в багажника и смъкнете прозорците.
Сраснете се с машината, усетете тягата в двигателя и напълнете душата си с
любопитство и конски сили. Пътят иска да го изживеете и тръпне в очакване точно
на вашите четири гуми. Магистралите се пресичат със спомените и създават
кръстовищата на живота. По дяволите Статуята на Свободата и Голдън Гейт Бридж!
Едното е на Източния, другото – на Западния бряг, но всички знаем, че това, което
има истинска стойност, лежи между тях!

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Как Дара наби времето

Статия на Иво Иванов Канзас

Не знам точно защо, но не можех просто да лежа на болничното легло. Болката ме
смъкна от кревата и ме прати на пода в безплодно търсене на някаква позиция, която
поне малко да ме облекчи. В спомените ми съществуват само фрагменти от тази
ситуация тъй като бях буквално погълнат от някаква мъгла от агония. Човек прави
странни неща, когато се опитва да преговаря с болката: аз се бях свил като
премръзнал ембрион в ъгъла на стаята и се опитвах целенасочено да отделя
съзнанието си от тялото. Подобни будистки номера обаче въобще не минават наедин уважаващ себе си масивен камък в бъбреците, така че аз продължавах да се
гърча отчаяно по линолеума.

Оттогава са минали вече осем години, а аз самият не помня почти нищо от
случката. Жена ми обаче до ден-днешен обича да разказва следната история по
купони:

„Гледам го Иво как събира праха по земята на спешното отделение, когато в
стаята влиза лекар, който да прецени каква доза морфин да му дадат.

- И – попита го докторът, – как би оценил болката в момента?

- Девет!

- Някога изпитвал ли си десет?

Последва много кратка пауза и после между две стенания се чу следният безумен
отговор:

-Да, когато дъщеря ми взе, че ми пусна компактдиск на „Бекстрийт бойс“ в
колата.

Според жена ми този отговор е бил плод или на делириум, или някакво изкривено
желание да търся публика за глупавото чувство за хумор дори в най-неподходящите
моменти. Не знам дали ѝ минава през главата мисълта, че има голяма вероятност
отговорът ми да е бил напълно сериозен.

Оттогава, слава Богу, не съм имал среща с друг бъбречен камък, но държа да
отбележа, че болката е свирепа, неумолима и влудяваща. Има хора на този свят,
които са ми крайно несимпатични, но дори и на тях не бих пожелал подобно
преживяване. „Представи си тази болка, умножи я по десет, и пак няма да се
доближиш до това, което изпитва една жена по време на раждане“, ми каза веднъж
приятелката ми Стефани, която е дала на този свят две деца и четири бъбречни
камъка.

Всички знаем, че раждането е травматично, рисковано и изключително болезнено
преживяване. Хилядолетия след хилядолетия милиарди малки парченца скъпоценен
живот пристигат на този свят в кръв и болка. Обичта на майката, казват, е древна,
могъща стихия и може би причината е, че тя е завинаги преплетена с нейното
страдание. По традиция на този ден пиша статия, която завършва с „Честит Осми
март!“. През последните няколко месеца полудявах от нетърпение в очакване на
сегашния момент и, честно казано, за малко да го изпреваря и да ви разкажа за Дара
Торес още преди да е дошъл Денят на жената. Нейната история е толкова
необикновена и впечатляваща, че трябваше да положа голямо усилие да не я излея
върху страниците още миналата есен. Някои я наричат чудо на природата, други
вдъхновение, трети не могат да не гледат на нея без подозрение.

Елитното плуване е запазена територия само за най-младите. Естеството на
натоварването е такова, че мускулните влакна, обмяната на вещества и дихателнатаверига на практика изискват от най-добрите плувци да бъдат между 15- и 25-
годишни. Гари Хол участва на игрите в Монреал на 25-годишна възраст и всички в
отбора го наричаха Стареца. Времето определено не е ласкаво към плувците, така че
на Олимпийските игри в Сидни много хора гледаха с насмешка на Дара Торес, която
се включи в състезанието на преклонната за този спорт 33-годишна възраст. Тя обаче
предизвика невиждан фурор, спечелвайки пет медала и унищожавайки по пътя си
далеч по-млади съпернички. Дара прибираше медал след медал, въпреки че беше
най-старият представител на този спорт в богатата история на американското
олимпийско плуване. Изумлението постепенно прерасна в подозрение, тъй като
повечето хора не можеха да си представят как е възможно нещо такова да бъде
постигнато без помощта на забранени стимуланти. Единствено тези, които
познаваха характера на Торес и безумния ѝ метод на подготовка, никога не са се съмняващ в честността й.

Дара Торес е перфекционистка и може би затова успя да стане единственият човек в
американското плуване, участвал на четири олимпиади. С деветте си медала
американката е една от най- титулуваните спортистки в световния спорт. Системата
ѝ на подго. товка беше нещо неописуемо и включваше режим и натоварвания, които
биха превърнали елитен спартански пехотинец в хленчещо нишесте. Само човек със
свръхестествена воля и издръжливост би могъл да устои на инквизиционните
тренировки на Торес.

Когато се качи на подиума в Сидни, за да вземе последния си медал, Дара най-
после не издържа и се разплака. „Знаех, че това е последното ми състезание, и
емоцията на този момент ме победи – спомня си американката. – Бях щастлива, че
опровергах скептиците, но изведнъж се почувствах толкова изморена, толкова
стара.“

Това беше тогава. Днес, осем години по-късно, 41-годишната Дара Торес ще бъде
основен претендент за златото в Пекин! Само преди няколко месеца плувкинята
влезе в басейна, за да участва в републиканското първенство на Щатите.
Дистанцията бе сто метра свободен стил. Двайсетгодишните ѝ съпернички не
можеха да повярват на очите си. Въпреки че не се бе състезавала от седем години,
Дара прелетя като моторница през басейна и спечели златото пред изумените
погледи на публиката. Това беше 14-ата федерална титла в кариерата й. Малко по-
късно Торес прибра и златото в дистанция 50 метра, при това с нов американски
рекорд! Такова нещо не само че не се е случвало в аналите на този спорт, но доскоро
специалистите го смятаха за немислимо. Още по-шокиращ е фактът, че всичко това
се случи само месеци след като Дара стана майка за пръв път в живота си.
Самото раждане, както вече споменахме, е достатъчно травматично, нобременността, както и периодът на възстановяване след раждане, са процеси с
изключително тежки физически и психически последствия. Тялото се променя,
хормоните вилнеят хаотично из ендокринната система, а следродилната депресия
често отнема и последните сили на майката. Дара, която винаги е била маниак на
тема фитнес, започнала да плува отново, за да поддържа тялото си по време на
бременността. С учудване обаче забелязала, че се чувства по-лека и бърза в басейна,
отколкото преди десет години. Така, без да се колебае, Торес започва да се подготвя
за безпрецедентна пета олимпиада по време на бременността си. В един априлски ден поминалата година Дара направила задължителната си сутрешна тренировка, след това отишла
невъзмутимо в болницата, родила дъщеря си Теса и две минути по-късно попитала
доктора си дали ще може да започне отново тренировките си незабавно. Само десет
дни след раждането Торес вдигала щанги в залата, а две седмици по-късно била
отново в басейна!

Дара тренира всеки ден от 7 сутринта до 2,30 следобед. Всяка останала минута от
деня прекарва с дъщеря си. Знаейки, че целият свят ще постави под въпрос успехите
й, плувкинята изиска сама от УАДА да бъде тествана не като другите спортистки, а
колкото се може по-често и произволно. Освен това Торес пожела да ѝ бъде вземана
кръв, а не само урина, за да може пробата да бъде подлагана на анализ за хормон на
растежа и други труднооткриваеми стимуланти. „Много е важно всички да знаят, че
съм чиста – заяви наскоро Торес.

- Това, което правя в момента, е плод на страхотен труд, но тъй като изглежда
невъзможно, шепотът зад гърба ми и слуховете ще бъдат неизбежни. Затова колкото
повече ме тестват, толкова по-добре.“

Времената са такива, че доверието ни в елитните спортисти е абсолютно
компрометирано. Не бих се учудил, ако и играчите на табла вече са започнали да
пасат анаболни стероиди. На Дара обаче имам доверие, защото знам в детайли
уникалния ѝ метод на подготовка.

Тя използва индивидуална тренировъчна програма, която е базирана на популярната
в последно време плиометрика. Тази система е изключително сложна, интензивна и
дори рискована и разчита на складирането на т.нар. еластична енергия в мускулите.
Благодарение на плиометриката взривната сила може на практика да бъде увеличена
въпреки възрастта. Чрез тази система волейболната легенда Карч Кирали успя да се
състезава на най-високо ниво до 45-годишна възраст. Проблемът с плиометриката е
опасността от скъсвания на връзки, влакна и сухожилия поради нечовешкото
натоварване. За да отстрани тази опасност, Торес следва допълнителна програма за
гъвкавост.Спазва и мъчителен хранителен режим, в който всяка погълната калория е плод
на внимателна калкулация. В диетата ѝ няма място за нито един от синтетичните
боклуци, продавани на американския пазар. Всяка хапка храна, погълната от Дара, ѝ
се доставя от специална компания за органични продукти във Флорида.

Впечатляващ е екипът от специалисти, които движат плувкиня посока Пекин. Тя
разполага с отделен треньор за техника на спринта, главен треньор, двама
физиотерапевти, двама масажисти, треньор по физическа подготовка и консултант
за силова подготовка. Всичко това, естествено, струва луди пари, които се осигуряват
предимно от спонсорите ѝ „Сиидо“ и „Тойота“. Също така Дара има солидни
спестявания от 90-те години, когато работи усилено като манекенка. Дара се
славеше като една от най-красивите спортистки на Америка за всички времена и с
изящната си 180-сантиметрова фигура успя ла привлече вниманието на няколко
модни къщи, които бързо напълниха банковата ѝ сметка.

Колкото и да е невероятно, в момента Торес се радва на още по- | впечатляващо
тяло. Благодарение на режима си плувкинята се е превърнала в скулптура с
удължени, каменни мускули, а по корема ѝ ; сигурно има повече плочки, отколкото в
завода за фаянс в град Исперих. Всъщност тя винаги е била в идеална форма. Майка
ѝ твърди, че Дара през целия си живот не е имала и един ден, в който да не е била в
перфектно физическо състояние. Като тийнейджър толкова е впечатлила
олимпийския комитет, че са направили биопсия на мускулните ѝ влакна, за да
изучават уникалната им съкращателна способност. Оказало се, че мускулите ѝ са
съпоставими с тези на легендарния скачач Грег Луганис. Треньорът на Торес, Майк
Лохберг. я нарича мутант и чудо на природата. Самата тя казва, че успехите ѝ се
дължат на изтезаващ я перфекционизъм. Когато си постави някаква цел, тя просто не
може да си позволи да не я достигне.

Олимпийските квалификации ще се състоят след три месеца в Омаха. Ако се
предпази от контузии, Дара има реален шанс да попадне на пета олимпиада и да
стане единственият олимпийски плувеи в световната история, навършил 40 години.
Това би било невероятно! Имам 40-годишен колега, който стана дядо миналата
година! Но вместо да плете пуловери пред телевизора, баба Дара до ден-днешен
мачка всичко живо в басейна. Знаете ли, че тя всъщност е пропуснала две олимпиади
- в Атланта и в Атина?! Ако беше решила да участва в тях, Пекин щеше да е седмата
ѝ олимпиада! Немислимо! Трудно е човек да си представи, че първият ѝ златен
медал е от 1984-а в Лос Анджелис. 1984-а! Интернет не беше даже научна
фантастика по онова време. Какъв ти интернет – даже мобифоните още не
съществуваха. През 1984-а Майкъл Джордън още не беше почнал
да играе в НБА, бай Тошо имаше повече резиденции от английската кралица, а кожата
на Майкъл Джексън беше все още черна!

Не знам за вас, но след няколко месеца аз ще стискам здраво палци за Дара Торес.
Може би съм наивник по душа, но ми се иска да вярвам в хора като нея. Нека
проявим благородство и в епохата на съмнението я дарим с полагащата се на всекичовек презумпция за невинност. Няма плувкиня, която да е подлагана на повече
тестове от нея, и докато един от тях не се върне положителен, тя ще бъде чиста в
моите очи. Наскоро питаха един от най-силните мъже на света – Майкъл Фелпс, дали
би могъл да направи геройство, подобно на това на Торес, и да се състезава до 2024
г., когато ще бъде на 41. Той каза, че това е немислимо и че е изпълнен с възхищение
към Дара.

Действително, има ли нещо невъзможно за тази супержена? Чудя се какво ли ще
направи, ако и нея я споходи някой камък в бъбреците. Сигурно въобще няма да си
прекъсне тренировката, за да отиде в спешното отделение. Най-вероятно ще
канализира сноп вътрешна енергия, с която ще насочи камъка към коремната стена.
Там с едно свиване на железните си мускули ще направи камъка на прах, след което
ще продължи невъзмутимо да прави обиколки на басейна. Дара е толкова силна, че
дори не бих се учудил, ако съумее да направи нещо абсолютно немислимо и когато
дъщеря и ѝ пусне „Бекстрийт бойс“ в колата, да издържи цяла песен! За такъв човек
няма нищо невъзможно!

Днес Дара Торес е застанала уверено пред храма на историята. Вратата е отворена
- трябва ѝ още една крачка, и ще постигне нещо, което не е правено никога нито от
мъж, нито от жена. Торес е старото ново лице на жената на XXI век – всеотдайна
майка, абсолютна професионалистка, неостаряваща мечтателна, независима и силна
личност. Слуховете и завистта я мотивират, ограниченията ѝ вдъхват решителност,
страхът не познава лицето й. За да осъществи себе си, не ѝ трябва нито мъж, нито
младост, нито връзки. Трябва ѝ само цел!

Иска ми се да вярвам, че такава жена съществува вътре някъде във всяка една жена
по целия свят. И точно днес, точно на тази жена, искам да кажа, че ѝ се възхищавам
и ѝ желая с цялото си сърце „Честит Осми март!“.

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Училище с преподаване на светлина

Статия на Иво Иванов Канзас

Мануте Бол можеше да бъде жив днес. От него зависеше. Можеше да
бъде и приказно богат милионер. Пак от него зависеше. Можеше точно сега, вместо
да четете тези редове, той да се излежава под палмите на някой плаж в Оаху и да
дърпа дайкири след дайкири от заскрежена чаша с размерите на бомбе. Вместо това
231-сантиметровият гигант бе погребан вчера в родното си селце в Южен Судан,
намиращо се на два дни разстояние от най-близкия асфалтиран път. Казват, че
направеният по поръчка триметров ковчег е трябвало да бъде носен от осем силни
мъже. Що се отнася до богатството, Мануте напусна този свят така, както пристигна
в него – без една стотинка в джоба си.

В „Сърце на светлината“ вече ви разказах за необичайната му, мъченическа
одисея. За това как раздаде милионите си долари, натрупани по време на 10-годишна
кариера в НБА, на своите бедни, изтерзани от глад и войни сънародници. За това как
рискува живота си, пътувайки из саваните на Судан, където всеки сантиметър земя е
фронтова линия. За това как въпреки трайните поражения върху здравето му и
постоянните болки в ставите продължаваше да пътува, да лобира, да набира средства
и да прави всичко по силите си, за да помогне с нещичко на изстрадалия си народ.
Мануте щеше да бъде жив, ако миналата есен се бе вслушал в думите на
приятелите си и бе останал тук, в Канзас Сити, за да лекува бъбреците си в
специализирана болница. Но Мануте си е Мануте – приоритетите му са различни от
нашите. Ако си беше направил списък, в който да е подредил най-важните неща в
живота си, самият той щеше да е на последно място. Така че през ноември Мануте
отново замина за Судан. Този път целта на пътуването му бе да построй 41училища, разпръснати из цялата страна. Човекът нямаше пари, строителни
материали или работници, но искаше да строи училища. Училища, в които рамо до
рамо да учат деца от мюсюлманска, християнска и племенна вяра. Който е запознат
със ситуацията в Судан, знае колко амбициозна и непосилна е подобна задача. В
продължение на десетилетия страната е раздирана от кръвопролития, омраза и
варварщина, базирани на религиозни и етнически противоречия. Мануте Бол е
християнин, но мисията му е да елиминира експлоатацията на вярата като
предразсъдък. Да убеди страната си, правителството си, съгражданите си, че
религията не трябва да бъде разделителната линия и че единственият път към
бъдещето минава през мирното разбирателство и хармонично съжителство. И ето че
Мануте замина с големия си стар балтон, празни джобове и инфектирани бъбреци,
въоръжен само с една откачена мечта и добре познатата лъчезарна усмивка. Но
понякога една мечта и една много, много голяма усмивка могат да се окажат
учудващо ефикасни оръжия, така че само за месец-два Мануте успя да убеди
необходимите хора да направят дарения и да събере пари за първото училище.
Междувременно състоянието му се влоши. Типично в негов стил бе забравил да
вземе най-важното за себе си: сака с лекарствата. Изпратили му ги по пощата, но
отнело цели четири седмици, докато стигнат до него в Судан. Инфекцията се
пренася и върху черния му дроб, а жестоките артритни болки, придобити след
катастрофата, започват да го изтезават непрекъснато. Бол попада в болница в
Найроби, където му е дадено злополучно лекарство, за което ще стане дума по-късно.
Мануте разбира, че ако иска да оживее, ще трябва да се върне незабавно в Щатите
и да бъде лекуван интензивно от най-добрите възможни специалисти.

Но точно в този момент при него идва президентът на Южен Судан Салва Кийр с
молба да остане още малко и да помогне в организацията на най-важните в
историята парламентарни избори на страната. Ако изборите минат без
кръвопролитие, ако гласовете на хората не бъдат откраднати, ако страната направи
искрено избора си, това може да се окаже първата стъпка към ново начало, към
истинска демокрация. Как да откаже? Точно той ли? Никога! Мануте тръгва на път -
карат го с кола от град до град, от селище до селище, от колиба до колиба. Около
него на няколко пъти избухват бомби, получава и Уплахи за живота си. Но нито
веднъж окото му не мигва и нито за миг усмивката не слиза от лицето му. Толкова е болен и немощен ч е не е в състояние да ходи. Когато колата му пристигне някъде, някол ко човека го вземат на ръце и носят съсипаното му тяло от място до място. После пак на ръце го връщат в колата. Том Причард, негов близък приятел в Канзас Сити, на два пъти прави опит да го
прибере в Щатите, изпращайки частен самолет с огромно легло, специализирано оборудване и медицински сестри. И двата пъти самолетът се връща празен. „Имат
още малко нужда тук от мен. Тези избори са жизненоважни“, казал Мануте.
„Ех, ако се беше върнал през февруари — спомня си през сълзи Том – сигурен съм,
че щеше още да е жив.“

Но Мануте остана чак до май. Изборите минаха. Хората гласуваха относително
мирно и без кръвопролития. Този път известното с беззаконията си правителство
някак си се въздържа. Обещание за ново начало витаеше в горещия въздух над
Хартум и Мануте най- после си позволи да отлети за Америка. Когато самолетът
кацна на летището във Вашингтон, линейка чакаше баскетболиста на пистата.
Откараха го директно в болницата, но беше твърде късно. Лекарството, което Бол бе
получил в Найроби, бе предизвикало отрицателен ефект – ужасяваща болест,
наречена синдром на Стивънс-Джонсън. Симптомите са кошмарни – човек губи
огромни сегменти от кожата си, тялото се покрива с мехури. Ефектът е като от
изгаряния трета степен. Накрая пространството около устата му става толкова
чувствително, че гигантът със златно сърце спира да се храни и да пие вода. Не може
и да говори, но когато му казват, че училището в Судан е почти построено, успява да
промълви на Том: „Аз успях, човече! Аз успях!“. Душата на Мануте бе твърде голяма
дори за неговото огромно тяло и може би затова тихо го напусна на 19 юни 2010
година.

В събота тук, в красива катедрала, бе извършена възпоменателна служба в памет
на Мануте. Храмът бе пълен догоре с политици, спортисти, известни личности и
най-обикновени хора. Дойдоха и много от децата, на които Бол бе помогнал да
започнат нов живот в Америка. Но най-интересното бе, че поне половината
присъстващи бяха мюсюлмани от Судан. Мюсюлмани в християнска катедрала! Не
можех да не си спомня думите му: „Аз успях, човече! Аз успях! Мануте не бе
погребан тук. Ковчегът замина за Судан. Бол бе пожелал да бъде положен в гроб в
родното си селце Туралей. На Две крачки е училището, построено от Мануте. Скромна едноетажна сграда, но за местните деца, свикнали да учат под небето и да пишат по пясъка с пръчки, тя е като палат. Само 0.8% от момичетата в Судан завършват основно образование, но в тези
класни стаи половината места са отредени за ученички. Мануте винаги е гледал като
мечтател в някакво негово си бъдеще.

Покривът е почти завършен, остават още само няколко керемиди. И когато този
малък храм на просвещението отвори вратите си, имам усещането, че той ще носи
името на създателя си. Училище „Мануте Бол“. Да, това ще бъде хубаво и светло
място. Училище, в което ще се преподава благородство, толерантност и добрина.
Училище, в което ще има място за всички, независимо от религия, цвят и убеждения.
Има място и за всеки един от нас, защото и ние, колкото и да сме остарели, можемда седнем на чина и навярно да открием по някой урок за себе си в голямото малко
училище на господин Мануте Бол.

Колко е хубаво, че дори в света на спорта, който е гъсто населен с егоистични
нарциси, все още се намират хора като Бол. Вярно е, Мануте можеше да пие
коктейли точно в този момент. Можеше да е жив, здрав и богат. Но светът е пълен с
бедни богаташи и живи мъртъвци. Мануте Бол отказа да се превърне в един от тях и
предпочете участта на онези редки хора, които имат силата да вземат тежки
решения, знаейки идеално колко фатални ще бъдат последствията за самите тях.

Да, Мануте Бол можеше да бъде милионер… Но щеше ли да е богат?

Да, приятели, ако искаше, Мануте Бол можеше да бъде жив днес… Но щеше ли да
живее завинаги?

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

У дома

Статия на Иво Иванов Канзас

Въпреки че Папа Чили не се прибра у дома, момчето знаеше, че той
сигурно в момента е в залата, и може би затова направи нещо крайно необмислено и
нетипично за него. Вместо да подаде топката на съотборника си Дейвид Джелат,
който беше непокрит под коша, момчето се вряза с два бързи дрибъла в
противниковата защита. Въпреки ниския ръст и крехката си физика младежът бе
изключителен играч и веднага забеляза, че двойното покритие е закъсняло със
стотна от секундата. Момчето изчисли мълниеносно всички възможности в
създалата се ситуация и веднага откри най- подходящата фраза в своя неизчерпаем
баскетболен речник. Светкавичен кръстосан дрибъл изпрати топката от дясната влявата му
ръка, вкаменявайки на място единия защитник. Другият нямаше достатъчно време да
реагира. Момчето свали дясното си рамо ниско, почти до паркета, и изсвистя като
снаряд през образувалото се тясно пространство. Трети защитник се опита да
компенсира създалата се уязвимост, хвърляйки се отчаяно към коша откъм слабата
страна. Твърде късно… Момчето отскочи мощно от левия си крак и поднесе
елегантно топката в коша над протегнатите пръсти на защитника. Това бе неговата
14-а точка.

Дейвид бе нетолкова впечатлен от изпълнението на съотборника си, колкото
озадачен. Не за друго, а защото момчето бе неговият най-добър приятел и той го
познаваше много добре. То никога не е било егоист на игрището. Нещо повече – като
че ли винаги му доставяше по-голямо удоволствие да подава, отколкото да вкарва.
Ако усетеше с почти свръхестествените си баскетболни сетива непокрит топката
моментално изчезваше от пръстите му, овъргалваше се в някаква пъклена магия и
след това се материализираше в ръцете на изумения съотборник. Но не и днес! Днес
приятелят му се държеше странно и не се освобождаваше от топката дори когато го
пазеха трима човека. Връщайки се в защита, Дейвид го погледна право очите и разбра на
секундата – момчето не му подаде топката по една-единствена причина: защото Папа Чили не се прибра у дома.

Самият факт, че момчето играе в отбора на гимназията ,,Уест Форсайт“, е
изумително постижение. Това е едно от най-големите^ училища в града Уинстън-
Сейлъм, разположен в самото сърце а приказното баскетболно царство, наречено
Северна Каролина. Тук конкуренцията е безумна и дори на гимназиално ниво човек
се препъва на всяка крачка във виртуозни играчи. Само преди година и половина
никой не гледаше сериозно на дребничкия малчуган и поради забавения му растеж и
оскъдна мускулатура се наложи да играе във втория отбор на училището.
Действително хлапето изглеждаше като невръстно дете сред високите играчи:
схлупена колибка в метропо- лис от бляскави небостъргачи. Но вътре в тази колибка
се криеше несметно съкровище и никой не знаеше това по-добре от неговия уникален
дядо Натаниел Джоунс. Кой знае защо, целият град го наричаше Папа Чили.
Уинстън-Сейлъм е родно място на цяла плеяда известни личности: поети, актьори,
бизнесмени, спортисти. Но едва ли има по-обичан и уважаван човек в този град от
добрия стар Папа Чили. Момчето знае идеално, че дължи голяма част от характера
си и начина, по който подхожда към всеки един проблем в живота си, на него. „Аз
съм получил толкова много ценни житейски уроци от своя дядо, колкото не бих
могъл да науча в рамките на какъвто и да било докторат. Той е моят най-добър
приятел“, казва с усмивка младежът.

Момчето не преувеличава. Папа Чили е много, много рядка личност. Няколко
десетилетия преди да дойде денят, в който не се прибра у дома, Папа Чили бе
направил направил нещо нечувано. Едва навършил 20 и с начален капитал една
голяма, обезоръжаваща Усмивка, младият Натаниел Джоунс отваря бензиностанция-
автосер- виз. Така той става не само първият чернокож собственик на
бензиностанция в щата, но и един от първите чернокожи бизнесмени в историята на
Северна Каролина. Става дума за същата тази Северна Каролина, която по това време
не разрешаваше на цветнокожите си граждани да се хранят в ресторант за бели,
която гледаше на тях като на второкачествени хора, която им забраняваше да пият от
обществени чешми и да използват градските басейни. Да, расизмът все още дълбоко
вплетен в самата тъкан на американското общество и малката бензиностанция на
Папа Чили сама по себе си бе акт на бунт и дързост. По това време за един чернокож младеж в Уинстън- Сейлъм бъдещето бе по-ограничено от речника на нашите Златки. Човек можеше или да
отиде на заколение във Виетнам, или да бъде смлян от непосилна работа в
тютюневите плантации и фабриките за цигари, с които градът бе толкова известен.
И в двата случая ставаше дума за леко лакирана вариация на уж премахнатото
робство.

Папа Чили обаче винаги е вярвал, че той и само той е едноличен
главнокомандващ на предстоящото му бъдеще. Младият Натаниел Джоунс нямаше да
бъде роб на никого и нито за миг не се е съмнявал, че мечтата му ще мине като валяк
през каквито и да било препятствия, подхвърлени му от съдбата. Последното нещо,
което можеше да го спре, бе това колко меланин произвеждат клетките в кожата му.
Така че Папа Чили се захвана за работа, без да му пука за дискриминация,
предразсъдъци и омраза. Работеше като звяр от сутрин до вечер и за отрицателно
време изплати заемите си. Много бързо първият автосервиз с чернокож собственик в
щата се превърна в един от най-чистите и успешни в града, а самият Папа Чили – в
нещо като вдъхновение за хилядите млади хора, които видяха в него модел за
подражание и повод за вяра в някакво по-различно бъдеще.

Да, момчето има толкова много причини да се гордее с дядо си, но ето че той не
се прибра у дома и точно сега, в този мач срещу стария противник „Паркленд“,
нашият дребничък герой знае, че колкото и да изглежда неразумно, трябва да
стреля… отново и отново. Момчето получава пас вляво от коша, зад линията за трите
точки. Треньорът на противника току-що бе наредил на най-бързия си играч да го
пази персонално навсякъде по игрището. Момчето бе вкарало осем последователни
точки от пробив, така че защитникът му се отдръпва в очакване на поредното
влизане с дрибъл. Кардинална грешка. Усетило идеална възможност за стрелба,
хлапето насочва пръстите на краката си към коша и отскача рязко директно нагоре.Топката ляга послушно в дланта му, лакътят му – директно под нея. Последен, лек
натиск с възглавничките на крайните фаланги, и топката напуска пръстите му с
копринен фалц, понасяйки се към коша в елегантна дъга. Защитникът няма време
дори да се опита да блокира изстрела и секунда по-късно оранжевото кълбо минава с
въздишка през мрежичката. Това беше 27-ата му точка.

За половин век къртовска работа Папа Чили така и не успя да забогатее и навярно
основната причина за това е прекалено голямото му сърце.

Не са малко хората в квартала, които му дължат пари. Пари
които той никога няма да поиска обратно. Ако успеят да му ги върнат – добре. Ако
не – явно те имат повече нужда от тях, отколкото той. Често поправя колите на по-
бедните си съграждани или без платно, или на безценица, а когато се наложи, пълни
и резервоарите им за своя сметка.

И въпреки че бизнесът на Папа Чили не му донесе богатство, той откри в него нещо
по-важно: независимост, призвание и щастие. За него абсолютно всеки човек
заслужава да бъде третиран с уважение и благородство, независимо от това колко
пари прави и какъв е цветът на кожата му. Може би затова хората го обичат толкова
много и не спират да му повтарят, че трябва да патентова пословичната усмивка,
която никога не слиза от лицето му. Живее си старият ав- томеханик в малка,
олющена къщичка и кара античен миниван, но това му е предостатъчно – не му
трябват палати и ферарита, защото истината е, че целият град е негов дом, а хората
му – негови деца. Много силна е невидимата връзка между него и внука му. Двамата
са неразделни, особено през лятото, когато малчуганът помага на дядо си в сервиза.
Мие колите, пълни бензин, сменя масла, гуми и филтри и най-важното: малко по
малко попива най-важните черти от манталитета на Папа Чили. Добрият
автомеханик винаги е работил повече за другите, отколкото за себе си, и казват, че
внукът му играе баскетбол по абсолютно същия начин.

Но не и днес! Днес, след като Папа Чили не се прибра у дома, момчето играе като
обсебено от една-единствена цел… коша. Гардът на „Паркленд“ изкарва топката с
дрибъл и някъде в средата на игрището отклонява вниманието си за стотна от
секундата. Но на нашия герой не му е необходимо повече. Хлапакът сякаш се появява
от нищото с ослепителна скорост – дефанзивен демон, изригнал сред искри и жупел
от преизподнята на зоновата преса!

Момчето открадва топката от ръцете на озадачения противник и изминава
разстоянието до коша толкова бързо, че не само че забравям сравнението, което си
бях приготвил, но дори не успявам да завърша това изречен… Миг по-късно
миниатюрният баскетболист излита към обръча и смаяната публика става свидетел
на мезозойска забивка с дясната ръка, извършена от едно 178-сантиметрово хлапе.
Това беше 35-ата му точка.

Никога не съм се срещал с Папа Чили, но докато приготвях тази статия, усетих, че
съм изградил странна привързаност към този забележителен човек. Някак си имам
чувството, че винаги съм го познавал, и затова ме е страх от следващата, най-
мъчителна част в тази история. Тази, в която, колкото и да не искам, ще трябва да ви
разкажа за деня, в който Папа Чили не се прибра у дома.

Беше леденостудена ноемврийска вечер и изморен от работа, 61 -годишният
автомеханик просто искаше да се прибере у дома. Паркира стария бял миниван на
разнебитената асфалтова площадка до едноетажната си къщичка и отвори
багажника, за да вземе няколко плика с храна, които бе купил от супермаркета. ПапаЧили не подозираше, че в същия този момент, втъкани в безизразното кадифе на
мрака, го дебнеха пет зловещи силуета, стискащи в ръцете си оловни тръби. Те се
нахвърлиха едновременно и с крясъци върху възрастния мъж, посипвайки го с
жестоки удари и ритници. Целта им бяха няколкото долара в старото му портмоне.
Нито един от нападателите нямаше навършени 16 години. За какво ли са им
трябвали парите? Дрога? Алкохол? Видеоигри? Каквато и да е безумната причина,
варварското им престъпление остави най-обичания човек в града в безсъзнание
върху студения асфалт. Бе толкова близо – едва няколко метра го деляха от вратата,
но той никога повече не я прекрачи. Голямото сърце на Папа Чили спря да бие и той
издъхна в онази кървава ноемврийска вечер, преди да е успял да се прибере у дома.
Когато научи за жестокото убийство на дядо си, момчето отказа да повярва. Сякаш
парализа бе сковала и мускулите, и душата му Движеше се в мъгла от мъка, толкова
объркано и сломено, че дори не намираше сили да се разплаче. Не че нямаше сълзи.
Напротив – в този момент той бе изтъкан от сълзи и всяка негова клетка плачеше, но
не навън, а вътре в себе си. Може би младежът някак наивно вярваше, че ако остави
сълзите си да изтекат, с тях ще изтече и надеждата, че Папа Чили още е сред нас.
Хиляди хора от всички точки на града се стекоха на погребението. Наложи се да
преместят церемонията в по-голяма църква и въпреки това огромна опашка от
скърбящи се виеше около храма. Колкото и да е невероятно, цял един град се бе
събрал, за да си вземе сбогом с един най-обикновен механик.

Само часове след погребението момчето трябваше да играе в първия мач за сезона.
Срещу стария противник „Паркленд“. Но как да стъпи на игрището в този момент? Как въобще да вложи опустошената си от мъка душа в някаква игра? Папа Чили никога… НИКОГА не бе изпускал негов мач. Когато се налагаше, затваряше бензинос- танцията по-рано и губеше приходи, но абсолютно задължително присъстваше на мача. „Когато аз играех, той винаги бе в залата -
спомня си с тъжна усмивка момчето – понякога идваше с омаслен гащеризон и
мръсни длани директно от работа, но никога не си позволи да не бъде на трибуните,
за да ме подкрепи.“

Минути преди мача съсипаният от тъга младеж реши, че ще играе. Но не за себе
си, а за своя любим дядо, който го беше научил, че ръстът, подобно на цвета на
кожата, е безсмислен предразсъдък и единственият човек, който може да застане
между него и мечтите му, е той самият. Папа Чили живя 61 години на този свят и ето
че сега внукът му играе в един от най-изумителните мачове в историята на щата -
мач, в който е решил да вкара невъзможните 61 точки… в негова чест. 61 точки! При
условие че е играл само няколко месеца в първия отбор и никога не е вкарвал повече
от трийсетина. 61 точки – при това в гимназията, където мачовете продължават едва
32 минути! Но днес е особен, нереален ден и момчето сипе кош след кош от
невъзможни ъгли и положения. Треньорът Летън очаква от отбора си да използвадълго обиграваното флекс нападение, но младежът се хвърля като звяр навсякъде по
игрището, все по-често взема нещата в свои ръце и не спира да стреля… и да вкарва.
По принцип Летън не търпи подобно поведение, но интуицията му подсказва, че
днес момчето има едно голямо и истинско, смекчаващо стрелбата обстоятелство.
Само във втората четвъртина малкият гард нанизва 24 точки.

Момчето се възползва от великолепен заслон, поставен от Дейвид, и отново влиза
на скорост под коша. Прави финт със „заекваща“ крачка вдясно, но спира дрибъла и
се завърта на 360 градуса вляво. Защитникът лапва въдицата и за малко да излети от
кецовете си. Момчето е във въздуха, но незнайно как, и двамата високи играчи на
„Паркленд“ са предвидили намерението му и са блокирали напълно пътя към коша.
Между огромните им тела няма никаква пролука. Младежът отново посяга към
неизчерпаемия си баскетболен речник и… не намира нищо. Дори той не разполага с
фраза за създалата се ситуация. Момчето се блъсва в масивното рамо на единия
защитник и падайки назад, усуква тялото си в някакъв сюрреалистичен хуманоиден
възел. Миг преди да удари с гръб земята, без да гледа, младежът мята произволно
топката нагоре като лекоатлетическо гюле и тя влиза в някаква омагьосана
параболична траектория, която категорично бие шут на законите на физиката.
Публиката затаява дъха си. Топката прелита с колеблив фалц над пръстите на
двамата зашитници, целува похотливо таблото и минава директно и безочливо през
обръча. Съдиите, треньорите, играчите, публиката и самото момче, проснато на
паркета, гледат невярващи клатещата се мрежич- ка. „Благодаря ти, Папа Чили“,
прошепва момчето, поглеждайки някъде нагоре. Това беше 50-ата му точка.

Остават две минути до края. Момчето е напълно изтощено, но получава топката в
идеална ситуация и влиза към коша от дясната страна. Защитникът с номер 10 успява
да се добере до него миг преди да е изстрелял топката и го фаулира с такава сила, че
младежът полита към земята. Въпреки нарушението момчето успява да изстреля
топката с дясната ръка. Кош и фал! Това беше 61-ата му точка!

Момчето се строполи по гръб на земята и остана неподвижно две, четири, пет
секунди… Бе напълно смазано и физически, и психически. Двама от съотборниците
му го изправиха на крака. Момчето застава зад наказателната линия. Остават две
минути – цяла вечност в баскетбола. Ако вкара фала и още два коша, ще счупи
недосегаемия рекорд на щата, поставен преди половин век от Боб Пуул. В залата е
много, много тихо. Тук-там се чуват само хлиповете на тези, които са разбрали точно
на какво са станали свидетели току-що. Момчето поглежда към трибуните. Вижда
големите разплакани очи на майка си. Разтърсения си треньор и съотборници. Баща
си, който се е изправил разтреперан от вълнение до скамейката. Момчето знае, че
няма да вкара наказателния удар. Няма дори да се опита. Той отдавна е взелрешението си. Не му трябват рекорди. Не му трябва нито точка в повече и то просто
хвърля топката под коша и извън игрището. Момчето се отправя към скамейката под
аплодисментите на публиката, рухва в прегръдката на баща си… и се разридава.
Разпада се на съставните си сълзи. Цялото му тяло се тресе и момчето най-после
позволява на мъката да отнеме силите му. То знае, че вече може да плаче.
От първата секунда, в която се появим на този свят, ние всички сме една и съща
ненаписана книга. С какво ще бъдат запълнени белите страници? Много са
факторите, разбира се, но в крайна сметка ти си авторът на своя собствен роман и
когато бъде написана последната дума, само от теб ще зависи дали ще ставаш за четене. И колкото по бързо разберем, че корицата няма значение, толкова повече време ще можем да отделим на самия сюжет. Някой беше изчислил, че човек взема средно по пет хиляди решения на ден.
Това са 130 милиона решения за един човешки живот. Не смятате ли, че в крайна
сметка ние дължим своята идентичност не на начина, по който изглеждаме, и не на
това, с което сме напълнили къщата си, а на сбора от тези решения и техните
последствия… Не е ли напълно очевидно това простичко екзистенциално уравнение:
ние сме това, което правим!

Седем милиарда романа вдишват и издишват съдържанието си на този свят. Някои
са хубави, други са изплагиатствани, трети трябва да бъдат четени между редовете.
Романът на Папа Чили бе шедьовър и затова на погребението му дойдоха хиляди
признателни читатели. И те като мен навярно бяха открили красива поука на
страниците на живота му – че човек става истински полезен на себе си само тогава,
когато стане полезен на другите.

След като мачът завърши, изтощеният и развълнуван внук на Папа Чили каза нещо
много интересно пред камерите: „Някои от тези 61 точки за моя дядо бяха
невъзможни и дълбоко в себе си знам, че той някак си беше в залата и помагаше на
топката да мине през коша. Няма друго обяснение. Когато вкарах последния кош и
останах да лежа на земята, усетих присъствието му. И пак тогава си дадох сметка, че
този момент ще бъде с мен до края на дните ми“.

Преди няколко дни се навършиха десет години от този паметен мач. Доста неща
се случиха оттогава. Убийците на Папа Чили пишат всеки ден една и съща повтаряща
се страница в тъжния затворнически роман на пропиляния си живот. Героят на
нашия разказ вече не е момче, а мъж с прелестно семейство и две божествени деца.
Казват, че само миналата година е спечелил 20 милиона долара. Наскоро се
премести да живее в приказна къща в Бел Еър, която купи от певицата Аврил Лавин
за 9 милиона. Младежът все още играе баскетбол, при това в лига, в която средният
ръст е 204 сантиметра. И въпреки че почти неизменно е най-дребният играч между
двата коша, той е един от най-неопазимите и в същото време най-уважаванибаскетболисти в Лигата. Използвайки уроците на дядо си, малкият играч е постигнал
толкова много в последните години. Носител е на два златни олимпийски медала и
на цяла поредица трофеи и рекорди. Играл е шест пъти в Мача на звездите на НБА и
през февруари без съмнение ще го видим в седми. Създател е на две благотворителни
фондации, а през лятото всички останали баскетболисти в Лигата единодушно го
избраха за президент на своя профсъюз. Специалистите твърдят, че един ден името
му със сигурност ще намери място в Залата на славата. Така е, той е постигнал
толкова много, но истината е, че каквото и да прави, мачът, в който великият Крие
Пол вкара 61 точки в името на своя дядо, ще остане най-важното постижение в
живота му.

Самият той го каза наскоро, но не беше необходимо. Както той, така и аз, а надявам
се, и вие, вече го знаехме. И въпреки че никога няма да имаме доказателство, знаем и
нещо друго – че в момента, в който Крие вкара 61-ата си точка и остана да лежи
безмълвен на пода, добрият стар Папа Чили по някакъв особен начин бе там в залата.
С омасления си гащеризон, отрудени ръце, голяма усмивка и добри очи. Беше дошъл,
за да гледа внука си и да остане с него… завинаги. И когато усети, че последната,
изящна дума в книгата му е написана, отправи прощален поглед назад към всяка една
прелестна следа, оставена от неговите 61 красиви стъпки на тази грешна земя,
обърна се с усмивка към голямата светла врата и най-после… най-после се прибра у
дома.

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Градче в прериите

Статия на Иво Иванов Канзас

„За да се отгледа едно-единствено дете, е нужно цяло селище.“
Древна африканска поговорка

Градчето Смит Сентър е някъде далеч, запокитено сред безкрайните
прерии на Западен Канзас. Няма да ми е лесно да стигна до него – то е изолирано в
обръч от безбрежни, мълчаливи ниви. Мястото сякаш е забравено от времето и
хората, пътищата бягат от него и дори картата на щата отказва да ми го покаже.
Какво, по дяволите, търся тук, на ръба на нищото, където тишината е потискаща и
всепоглъщаща и единствено вятърът въздиша и роши разсеяно пшеничените къдрици
на прерията? Пейзажът е един и същ във всички посоки – безбрежна, плоска шир,
търсеща лениво небето в правия като стрела хоризонт. Смит Сентър е едно от тези
места, които изглеждат обречени на бавна, мъчителна смърт – жертва на
естественото обезкървяване, наречено миграция. Само на 10 км от градчето е
географският център на Америка.

Ако страната беше организъм, точно тук щеше да бъде сърцето и. Въпросът е
колко още ще продължава да бие? Тук живеят точно 1931 души – повечето фермери и
работници в местната фабричка за фургони. Канзас е почти два пъти по-голям от
България, но степите му са обезлюдени. Казват, че в този щат има над 6000 селища
призраци, в които някога е кипял живот, но днес са опустели. Постройките са
обезобразени, а по обраслите с плевели улици вече не се разхожда дори спомените.
Смит Сентър обаче все още стиска зъби и някак си се държи. Скромната главна
улица е чиста, няколкото магазинчета изглеждат оживени, прозорците на старата
гостилница „Джифи Бъргър“ светят, а витрината на бръснарницата е запотена.
Никога не съм можел да разбера малкия град, да се съглася с ритъма му и да вникна
в хората му. Как живеят тук, толкова откъснати от цивилизацията?Какво правят през свободното си време? За какво мечтаят? Как успяват да не роптаят
срещу вбесяващата предсказуемост на всеки идващ ден? Животът е монотонен и
безперспективен и младите търсят какъвто и да било начин да изтръгнат бъдещето
си от него. Смит Сентър не е изключение – късичката главна улица е твърде тясна за
мечтите на хлапаците и така година след година жителите си тръгват и градът
винаги е застрашен да се превърне в гара без пристигащи влакове. В Смит Сентър
има едно кино, в което сменят филма веднъж в седмицата. Прожекцията е една на
ден, но понякога и тя се налага да бъде анулирана. А в петък вечер… В петък вечер
киното направо слага катинара, защото никога няма зрители! Целият град е на
стадиончето на гимназията, където отборът по футбол мачка безпощадно
противниците си от 30 години насам. В американския футбол се играе един мач на
седмица. В момента тимът няма загуба от четири години и е трикратен шампион на
щата. Смит Сентър е натрупал 51 поредни победи, но това, което е абсолютно
невероятно, е следната откачена статистика: този сезон отборът е отбелязал 704
точки! Знаете ли колко са отбелязали противниците им? Нула! Да – нула! Ниенте!
Геврек! Който е запознат с американския футбол, знае колко невъзможно е подобно
постижение. Да биеш дори един отбор на нула, е нещо, за което се говори с години.
Наскоро цяла Америка отправи поглед към Смит Сентър, след като записа 75 точки
само в първата четвърт на мача си срещу Плейнвил. Това постижение счупи
националния рекорд, поставен преди 82 години. Но защо нищож- ното селище се е
превърнало в такъв футболен великан? Как е възможно миниатюрната им гимназия с
шепа ученици да се превърне в шампионска династия? Причината е в целия град,
който с колективно усилие, всеотдайност и много разум е създал нещо далеч по-
голямо от печеливша спортна формула. Смит Сентър е намерил начин съвсем
целенасочено да построи уникален модел на възпитание, изграден около футболния
отбор. Всички жители над четиригодишна възраст дишат чрез футбола, но
фанатизмът им е конструктивен и преследва по-високи цели. Гимназията е толкова
малка, че 60% от момчетата играят в отбора. Въпреки това всяко едно от тях смята
възможността да излезе на игрището за върховна чест. Тези деца
гледат на екипа си като на генералска униформа и се отнасят към традициите на тима с огромен
респект. Който веднъж е влязъл в отбора, полага обет да не употребява наркотици, да
не пие и дори да не пуши. Преди сезона в началното училище се разпространяват ограничен брой
официални картички със снимките на всеки играч и вс мажоретка. Учениците
разменят и колекционират картичките и гледат на тези, чиито лица са отпечатани
върху тях, като на идоли и образци за поведение. Когато някой футболист или
мажоретка бъде уличен в употреба на дрога, алкохол или никотин, той трябва да
отиде в началното училище и да обясни на хлапаците защо е бил изхвърлен от
отбора. Но това практически не се случва – младежите рядко правят грешки както на
терена, така и извън него. В управлението на отбора участва целият град – след
мач всички жители се качват на колите си и минават тържествено по главната улица,
блъскайки в
ритъм по клаксоните в чест на поредната победа. После народът се изсипва в
„Джифи Бъргър“, където от три десетилетия хората празнуват и подлагат на обстоен
анализ всяка минута от мача. Треньор е
един изключителен 62-годишен мъж на име Роджър Барта, който е поел тима
през далечната 1976-а. Той знае, че разполага с ограничен материал, че играчите
му не са суператлети и че шансовете им за
победа са свързани с отборното начало. Затова стратегията му е свързана с
изграждането на непоклатим, взаимнодопълващ се колектив. Барта е един вид баща
на всеки играч и мисията му е да възпита момчетата така, че да виждат един в друг нетолкова съотборници, колкото братя.

Така младите хора в това градче, в което всички хора се познават по име, попадат
в завидната ситуация да имат не едно, а три семейства – тяхното собствено, града
и отбора. Треньорът е страхотен перфекционист, чийто професионализъм е заразен.
Всеки понеделник Барта връчва на играчите 20 страници профил на следващия
съперник, както и конкретен план за подготовка. До вечерта папките стигат до
бащите и дядовците на играчите, които ги разпространяват мълниеносно и в
продължение на цяла седмица стратегията на треньора се превръща в основна тема за разговор в бръснарницата и в кафенето „Втора чашка“.

Друг важен фактор за силата на отбора е тренировъчната етика.
„Момчетата тук сякаш се стараят повече – обяснява Барта. – Не е нужно да ги
мотивираш – те тренират до припадък. Повече от всеки друг.“ Сигурен съм, че е така
- тук сред полетата, тежката работа е начин на съществуване. Момчетата не могат да
бъдат уплашени с къртовски труд. Той е кодиран във фермерските гени на дедите им,
чиято пот е хранила плодородната почва на тези земи от поколение на поколение.
Футболистите на Смит Сентър са винаги по-добре подготвени, по-концентрирани, по- сплотени от
съперниците си. Но победите, триумфите и титлите са само част от историята. По-маловажната. „Това, което всъщност правим в това градче, е възпитаване на деца.

Създаване на личности – казва Барта. – И честно казано, се справяме толкова добре,
че тези младежи завършват, отиват в колежи и жънат успехи в големите градове.
Истината е, че това, което правим, няма нищо общо с футбола. Рано или късно ще ни
отбележат точки, ще загубим и мач и това няма да има никакво значение. Важното
е, че децата ни навлизат в живота, знаейки смисъла и стойността на всеки един
ден.“Ако попитате Барта за мача, в който отборът му отбеляза 75 точки за 15
минути, той ще наведе смутено глава: „Не се гордеем с този резултат. Не искахме да
унижим съперника, но някак каквото и да правехме, бележехме точки“. В този мач
треньорът наистина пусна всички резерви и им нареди да падат на земята, да
изпускат топката и да спрат да бележат, но въпреки това крайният резултат беше
83:0. Отборът на Смит Сентър е трудно обяснимо явление. Но още по-странна е
безпрецедентната тенденция все повече хора да се завръщат в малкото селце сред
пшеницата. Някои идват за няколко дни, други остават с месеци, а трети завинаги.
Марк Съменоу, един от най-добрите играчи в НФЛ и бивш защитник на Смит
Сентър, твърди, че винаги ще носи градчето със себе си, и нарича стария Барта човек
със злат- но сърце. Необяснимата обратна миграция към прерията вдъхва надежда за
бъдещето на града. Вярно е – тук няма опера, няма клубове, няма даже непознати
лица. Дори най-близкият „Макдоналдс“ е на час и половина път с кола. Но не
бързайте да се надсмеете над малкия град. В Смит Сентър не е имало каквото и да
било престъпление от години, а хората – млади и стари, са спокойни и усмихнати -
сякаш напълно излекувани от стреса, параноята и останалите болести на нашата
епоха. В града има само трима отегчени до смърт полицаи, които висят в кафенето и
от липса на работа са се превърнали в професори по футболна стратегия. „Всички
тук сме маниаци на тема футбол – усмихва се Барта. – Но това, което ни движи, е
далеч по- важно – вярата, че за да бъде отгледано едно-единствено дете, е необходим
цял град.“ Цял град! Не просто родители и семейство. Те са с амо част от
уравнението. Детето расте и човекът, в който ще се превърне, зависи от толкова
много неща: учителите, улиците, хората, треньорите, приятелите, продавачите в магазините и дори случайните минувачи. Преживявания, впечатления и микроуроци
идват отвсякъде, натрупват се и се превръщат в манталитет. Какво знам аз за малкия
град? Нищо. Израснал съм в центъра на София. На „Витошка“ и „Солунска“, сред
хаос, тълпи и хленчещи трамваи. Истинско чудо е, че невероятните ми родители
надделяха над улицата и хулиганщините. Но колко непосилна би била задачата им в
днешно време… Около училищата ни плетат паяжина гнусни паразити, продаващи
дрога, влиянието и репутацията на образователната ни система намалява с всяка
минута, а мрежата и улицата все по-често заместват дома. Затова ми се струва, че
има какво да вземем от Смит Сентър. Нека забравим за миг пренебрежението и се
вгледаме по- внимателно в селцето, надничащо от пшеницата на Канзас. Сигурно ще
открием, че една общност, независимо дали е малка или голяма, заслужаважителите, които е възпитала. Градът, грижещ се за децата си, рано или късно ще
бъде възнаграден десетократно. Ясно е, че те ще продължат да търсят пътя си
другаде. Младите не трябва да се простират според чергата, а според мечтите си. Но
дори когато си тръгват, те грабват градчето със себе си и го носят по целия свят. Ако
не му бяха признателни, нямаше да го сложат в куфара. Вече ми е по-лесно да открия
Смит Сентър върху картата. Той е навсякъде, където са отишли рожбите му, и ето че
пътищата не само тръгват, но и водят към него. Градът няма да умре. На гарата
сноват посрещачи и влаковете започват да пристигат. Смит Сентър, щата Канзас. На 10
км е географският център на Америка. Ако страната беше организъм, точно тук
щеше да бъде сърцето й. Слава Богу, то продължава да бие по-силно от всякога и
помпа свежа и чиста кръв във всяка точка на тялото.

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Кимбо Конг

Статия на Иво Иванов Канзас

Кой е Кимбо Слайс и защо е навсякъде около нас? С риск да ви объркам, ще
ви подскажа малко: насочете мислите си към Гилгамеш, Ахил, Кинг Конг, Самсон и
много други като тях. С риск да ви объркам още повече: Кимбо Слайс не съществува,
но това не трябва да ни пречи да го уважаваме и третираме с подобаващо за
внушителната му физика страхопочитание.

Днес ще ви разкажа за него… но тихичко, за да не ни чуе. Крайно неразумно е да
го ядосваме. Кимбо, виждате ли, е от онези редки, чудовищно силни човешки
екземпляри, които, ако се вбесят, удрят само два пъти, при това вторият път е по
капака на ковчега.

В момента Кимбо Слайс е глобална икона – мегазвезда, родена от епохата на
YouTube и вездесъщия интернет. Страховитото му присъствие е навсякъде: в
телевизионните реклами, в дигиталното пространство, по билбордове и плакати, в
клиповете на рап звездите и в шепота на уличните легенди.

Нагло отмъкнах следния цитат от баскетболиста на „Лейкърс“ Ламар Одъм:
„Мани Рамирес е роден да удря бейзболната топка. Пей- тън Манинг е роден да
играе американски футбол. А Кимбо Слайс е роден да чупи кости“.

В края на 90-те години професионалният бокс загуби репутацията си на
легитимен спорт благодарение на пагубното влияние на мрачни личности като Дон
Кинг и на организираната престъпност като цяло. Мачовете се превърнаха в жалък
фарс, съдиите караха мерцедеси, а боксьорите ставаха все по-тлъсти и непохватни.
Необяснимата административна фрагментация също отврати хората. В един моментсе появиха толкова много федерации, че не беше ясно кой на какво е шампион.

В тази атмосфера винаги жадната за тестостеронни агресии публика обърна поглед към т.нар. смесени бойни изкуства (ММА).Организаций като UFC и КОТС заслужено отнеха огромно количество
от привържениците на бокса и подкопаха основата му. Юмруците бяха
необременени от ръкавици, мачовете се играеха в клетки, правилата бяха либерални
и кръвта се лееше в изобилие. Постепенно героите на ММА, като Кен Шамрок и
братята Грейси, започнаха да съперничат по популярност на световните шампиони
по бокс. Още по-пагуб- но за бокса се оказа създаването на видеокомпресията и
последвалото масово разпространение на филмов материал в интернет.

Сред най-популярните клипове, гледани навсякъде по света, са бруталните,
несанкционирани от никого улични мачове, чийто неко- ронован крал е именно
чудовищният Кимбо Слайс. Вкарайте името му в търсачката, и ще бъдете затрупани
от кървав видеоматериал, демонстриращ безумната му сила и варварски юмруци.
Мачовете обикновено се състоят по изоставени строителни площадки, мазета, задни
дворове или забравени от XXI век гета. След около минута-две изходът неизбежно е
един и същ: един огромен мъж в безсъзнание и един отегчен Кимбо Слайс, бършещ
кръвта от юмруците си.

В една от по-запомнящите се битки на Кимбо той свали напълно гарда си и
предизвика масивния мъж срещу него да го удря свободно по лицето. Не знам от
каква сплав е направена физиономията на този човек, но парадоксално противникът
му се изтощи напълно, сякаш Кимбо го блъскаше с лице по юмруците. Накрая Слайс
сложи край на комедията с едно-единствено вулканично дясно кроше, което прати
съперника му в същата тази горица, от която навремето Сънчо твърдеше, че идвал, за
да ни пожелае лека нощ, дечица.

Малко по малко легендата за Кимбо напусна интернет и се настани навсякъде в
публичното пространство, а физиономията му стана една от най-разпознаваните в
Съединените щати. Тя, между другото, заслужава поне един параграф, тъй като
гротесковите ѝ черти са важни за Кимбо и определено не са от тези, които вдъхват
спокойствие и естетическа наслада. Напротив – лицето на този човек би могло да
предизвика стресов обрив върху грапавите бузки на Медуза Гор- гона. Горната част
на главата му е напълно плешива. Единствената коса е ивицата катраненочерна
корона, която обгръща тила му, завършвайки в къса опашка. Това обаче не означава,
че му липсва окосмяване: явно огромни количества тестостерон са вилнели из
тялото му, защото цялата му физиономия е една разгневена експлозия от косми.
Веждите му са като два хапещи се кралски пудела, а останалата част от лицето му е
погълната от грандиозен фонтан от гъста къдрава брада. В южната ѝ част като мокрацвърчаща наденица подскача огромна долна устна в безплодните си опити да избяга
от двата лакоми кратера на масивния му сплескан нос.

Кимбо е 188 см и 110 килограма. Главата му започва от раменете, отричайки
категорично необходимостта от врат. Кожата му е опъната до скъсване от стихийно
търкалящи се във всички посоки гладки морени от мускули. Кокалчетата на
юмруците му са някакви зловещи и безформени варовикови сталактити. Никога,
никога не бих искал да се сблъскам с това каменисто тяло. Предпочитам да бъда
ударен, да кажем, от Калисто – втория по големина спътник на планетата Юпитер.
През последните две години Кимбо спря да се бие по улици и дворове и нахълта с
гръм и трясък в света на смесените бойни изкуства. Професионалистите го
посрещнаха с насмешка, която обаче се изпари мълниеносно под парните чукове на
юмруците му. Кимбо унищожи бившия световен шампион по бокс Рей Мърсър за 72
секунди. Това е същият Мърсър, за когото Ленъкс Люис твърдеше, че имал най-
силния удар на света. Ветеранът Бо Кантрел заяви, че Кимбо е абсолютен аматьор и
позьор, който не знае какво го чака на тепиха. Ще го смажа от комбинации, удари с
крака и „мелници“, закани се Бо. Кимбо го би за 19 секунди след смазваща кавалкада
от артилерийски удари предимно с дясната ръка. Следващият му съперник -
огромният Танк Абат, каза, че нямал търпение да пребие Слайс. „Участвал съм в 200
мача и вдигам на лежанката 270 кг. Ще го смачкам.“ Отговорът на Кимбо?
Унищожителен побой и нокаут само след 43 секунди.

Колкото повече победи трупаше огромният гладиатор, толкова повече растяха
митовете около загадъчната му личност. Слуховете твърдяха, че бил като кръвожадно
животно, че е бивш гангстер и че е лежал в затвора за опасни престъпления. Това
обаче не би могло да бъде по-далеч от истината. В действителност под черупката на
страшилище се крие изненадващо мек и интелигентен човек с богат речник и
добродушна натура. Образът на брутален злодей е ма- нифактура на мениджъра на
Кимбо – 32-годишен бизнесмен, който нарича себе си Айси Майк. Понеже
страшилищата са продаваема стока, хитрият мениджър е пакетирал Слайс именно в
тази карикатурно-кръвожадна самоличност.

Затова понякога Кимбо изрича пред пресата безумия, достойни за болното
съзнание на Майк Тайсън. Веднъж например спомена съвсем невинно, че
възнамерява да откъсне ръката на съперника си и да го набие с нея.
Възможно е образът на Кимбо да е преувеличен, но определено е вярно, че е
абсолютно безстрашен. Може би единственото нещо, което някога е успяло да
вкамени от страх тази човешка стихия, е друга една стихия на име Андрю. Става
дума за урагана „Андрю“, който и аз си спомням доста добре. През 1992 г. Кимбо
живеел в Южна Флорида и тропическата стихия разрушила дома му. Слайс оцелял
сред отломъците, покривайки се с огромен дюшек. По това време бил сред най-добрите гимназиални играчи по американски футбол, но ураганът съкратил последния му сезон и той не успял да се сдобие със спортна стипендия за университет.

Малко по-късно изпаднал в нищета и живеел в стария си ръждясал нисан. Кимбо
спирал вятъра, залепвайки с лепенки найлонови торбички върху счупените прозорци
на колата. В този момент може би най-лесното нещо било да си осигури насъщния с
кражби и сила, но истината е, че Кимбо Слайс никога не е прибягвал до незаконно
насилие.

„Да нараня уязвим човек за мен е недопустимо“ – казва често Кимбо. Малко по
малко, с много работа като шофьор и бодигард по клубове, Слайс се измъкнал от
нисана и се настанил под наем в евтина гарсониера. Малко по-късно улицата
открила юмруците му и отворила вратата към кървавата му кариера.
Днес Кимбо прави луди пари, вози се в лимузина „Линкълн Навигейтър“
, в която човек може да играе народна топка, и лети в частен самолет. Слайс е станал част от
популярната култура и Америка изпитва почти необяснима привързаност към него.
Като професионалист Слайс все още се опитва да спечели признание. Вярно е, че му
липсва техника, но ако се вгледате, ще забележите колко много е работил върху
техниката си: как вкарва убийственото си дясно кроше с перфектно завъртане върху
опорния крак, как завършва комбинациите си с класически изпълнен ъперкът и как
все по-умело се „гмурка“, за да избегне ударите на противника. Ако беше роден в
Друга епоха и беше трениран от дете, Слайс можеше да бъде легендарен боксьор.

Треньор на Кимбо е легендарният Бас Рутен, който твърди, че не е имал ученик с
повече физическа сила от Слайс. Следващият му двубой е с известния Кен Шамрок,
но мечтата му е да се срещне отново с единствения човек, който го е побеждавал в
уличен двубой – полицая от Бостън Шон Генън. Схватката между двамата, снимана в
някакво подозрително мазе сред тълпа от крещящи сеирджии, е станала легендарна в
интернет. Слайс иска реванш, но той едва ли някога ще се състои, въпреки че Генън
също започна кариера в ММА.

В последно време започнах да следя все по-внимателно появите на Кимбо в
многобройни токшоута, негови интервюта и участия в безброй телевизионни
предавания. Така, малко по малко, започнах да намирам отговора на въпроса, с
който започнахме тази статия: кой е Кимбо Слайс? Истината е, че той не съществува.
Действителното му име е Кевин Фъргюсън – интелигентен 34-годишен бизнесмен,
любящ баща на шест деца. Това е един обикновен, добър човек, който никога не е
прекрачвал закона и просто е намерил пълна с доларови знаци ниша, която
експлоатира великолепно. Ако зависеше от него, щеше да се обръсне и да се намърда
в „Армани“, но за да остане в нишата, му е необходима страховитата външност.
Чудовището Кимбо Слайс е фалшива креатура, създадена в полза на нашияантичен афинитет към огромния могъщ герой/антигерой.

Херкулес, Дан Колов, Аякс, Голиат, Франкенщайн, Майк Тайсън, Шакил…
Всяващите страхопочитание брутални гиганти със свръхестествена сила и къс фитил
винаги са опиянявали въображението ни и са присъствали както в измислената, така
и в реалната митология на нашата раса. Ние искаме да ги има, защото те запълват
някаква странна вътрешна необходимост. Хората винаги са обичали да се взират в
тях отдалече, да се питат със студено любопитство какво ли е да живееш в кожата
им, да не разбират самотата им и дори да злорадстват, когато слабостта им бъде
открита и те най-после паднат победени.

Такава е участта на великаните и такава един ден ще бъде участта на Кимбо
Слайс. Но тъй като той не е истинска личност, се надявам, че когато гигантът най-
после бъде повален, страшилището ще бъде оставено да лежи на кървавия тепих
завинаги, а от изчерпаната му легенда, още преди да се е разделил със здравето си,
ще се измъкне един много богат и доволен мъж на име Кевин Фъргюсън.

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени