Author Archives: Йорданка Радева RSS

Йорданка участва в:

123

След дъжд

Дъждът със ситни стъпки по пътя си отмина
и мъглите се разсмяха- останаха без глас.
Блеснаха окъпани след нощен пир и равнините-
дъждът пося в земята своя чуден благодат.

Разпериха ръце, разсъблечени до голо облаци
и слънце сведе поглед- погали росната земя.
По лозите се целуваха капчици дъждовни-
сред тях две очи към мене устремени, аз съзрях.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Побеляла приказка

Бяла красота с тихото усещане за студ
и бяла вечност, в тишината помъдряла.
Тук замрял животът е и дори без звук
близката рекичка песен пее недопята.

Стъпки тъй самотни подсказват из снега,
че живот и тука има, макар да е унесен.
Шепти беззвучно тази искряща белота,
навява спомени за отминалата моя есен.

Дърветата прегърнати в прозрачен скреж,
заспали в свойта зимна побеляла приказка.
Те знаят, затова и през зима са с копнеж,
някому разлистени да бъдат свежа сянка.

В горската тишинност къщурка с бял калпак
кротко чака свойта нощ в тишина заспала.
Как искам с теб сега да съм някъде ей тук,
пред камината да потъваме във наслада.

художник – Trindic Dragoljub

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Есенна Чудатица

Есента пристъпва тихо… тихо и напето,
и в очи ме гледа – май е дяволито спотаена.

Гали ме със нежност и смига към небето.
Есента ме днес обича… и тя е като мене.

Отмъква ден след ден – не пита. И не прощава.
И каква е само тая… тая делнична Чудатица.

Посоката си вечно знае… И не прегрешава.
Царица във вълшебство с нишки от коприна.

Ниже лозови листа и венец от тях ми подарява,
закичва ми косите – дявол тя е и само ме задява.

Изпива ми деня… като младо, лудо вино тя е,
с дъх на есенни цветя, и грозде, и медовина.

И щурее… листи само мята, с мен се бори…
Тази чудна Есенница – обича с вятъра да спори.

Рефренно ми припява… жълтосвила песен…
Тази есенна Прекрасница… Моя чудна есен!

художник – Йовка Мечкарова

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

По тебе мисля

Мисля си за тебе…
Така скъсявам пътя
от моето до твоето сърце.
Загърбвам грижите
и времето закърпвам
без игла и без конец.
По своите безсъници
за неслучваните гари
премигвам с клепки
и гоня тъжно самотата.
Капките в улука
отброявам пак сама…
И дъждът самотник е,
затова тропа по капчука.
Изваля се вече вън
и локвите ми смигат
със зеници разширени,
да ги видя чак оттук -
през стъклото на прозореца
от малката ми ниша
ширнала се в три на две.
Тишината ме просмуква
и ме пари този неин звън.
Стелките на часовника
объркани и те се щурат-
навярно искат да излязат вън.
Пъстроцветната дъга
понечи усмивка да дари.
За кратко просия и тя,
но нощта набързо я покри.
Лавандула след дъжда
по въздуха ми погостува.
Изчисти ми набързо вечерта
и си тръгна- нейде да дяволува.
Лист отронен в мрака
и изкъпан прясно от дъжда
пред прозореца ми се поспря,
погледна ме с очи учудени
и сънливо пред мене се прозя.
Навярно ми подсказа той,
че късна е нощта навред -
но аз не искам към леглото
отново да поемам пак без теб.
Защото мисля си за тебе
и скъсявам пътя – с мисли
по паяжинни асансьори
до теб по-бързо тъй да стигна.
И в съня ти – без да ме усетиш,
с пръсти – теменужен допир,
милувка тебе да даря
и по устните да те целуна.
И преди да се събудиш,
без дори да ме усетиш -
аз от теб тихичко ще тръгна…
А ти поспи и… сънувай мене…
Аз … мисля си за тебе!

художник – Renata Brozowska

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Влюбени

Оставяха босите нозе следи бездимни
по пясъка крайбрежен, току под дюните.
В живота им сновяха все капани – мрежите,
и тъжно приливно-отливни бяха дните им.

Телата им – излъчваха любов копнежна
и с вятъра се смееха на тихия му кикот.
И тъй обсебени от свойта дива нежност
те танцуваха,а звездите им подвикваха.

Отпиваха от слънцето – елей вълшебеност.
От русалчени потоци очите си отмиваха.
По тревите стъпваха – тихо по роса росица,
в цветовете на къпина обличаха душите си.

Вървяха,а следи след тях шепотно мълвяха,
думите редяха – в багра от слънчеви куплети.
Миражите зовяха все по път да тръгнат, и
безпределното пред тях нанякъде зовеше.

художник – Peter Art

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Зимна смълчаност

Бяла зима е разстлала
бели черги по земята.
И прегръща тя навред
де какво й се изпречи,
а в прегръдка е приспала
всичко там под пелената.
Дърветата са кротнали,
разголени от скръб,
че тяхната премяна няма
още дълго да е тук,
забравена за дълго тя е
и сменена от зимната й дрешка.
Всичко шепне с таен глас,
защото птиците не пеят вече.
Прегракна даже и реката
от студа под леда там речен.
Шуми, шуми снегът така
под стъпките незнайни
и самотнио ледни в мрака.
Аз не знам до къде и до кога
ще търся топлина сама
сред тази зима дълговечна.
Брули вятърът студен
и пронизва даже и мъглите.
По миглите ми скрежът се поти,
а дъхът ми да се смрази обречен е.
Взирам се сред тази необятност,
побеляла даже с хоризонта.
И небето зимен сън заспива,
прибрало е на топло май
звездите и луната.
Зимата преде къдели
и не иска и да знае никак
кой къде се е прибрал
и дали все още има знак
за себе си – да оцелее.

художник – Ulrich de Balbian

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Надежди

Навярно вятър още моите коси ще роши
в утрин тиха, щом пак росата се усмихне.
И в бистри росени сълзи да нагази утрото
в тревата, с босите нозе утринно изпъстрени.

Не помня вече кога боса тичах из праха
на улицата, пред къщата на мама… тате.
Но знам, че исках слънцето да хвана за
ръка,та да ми е светло от вечерта до утре.

Помня, че обичах сините въздишки на морето
и пясъка сребрист, целунал стъпките ми млади.
Навярно онзи вятър щур още помни моите очи
и светулките във тях по нощни булеварди.

Прокапва… сълза навярно от дъжда сама е
и плъзга се по клони на дървета и капчуци.
Целува моето лице и сълзи в косите ми
като звезди- надежди за моите деца и внуци

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

По индигово време

Удавих се в очите ти. Като капка бях…
Стекла се в капчука. И после тя по мене.

Докосна ме парещо. Огнено в сърцето.
А беше капката дъждовна. Тръгна от небето.

Тогава бяхме млади.Аз и ти – звездни бяхме.
С искри в очите. В поднебесие за нас навярно.

По време индигово се скрихме. И с две ръце
в други две събирахме по мръкнало звездите.

Душа в душата. Очи в очите. И дъх във дъх.
Беззвучни бяхме, но безгласни пак шептяхме…

Очите ти… Удавих се в зеленото у тях.
За тях копнях. А бях за тебе в обич жадна.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Бялата лястовица

Далече, далече от хорска суета,
там някъде, по средата на гората,
буките вековни под модри небеса,
ширнали са клони в прегръдка на земята.
Отгоре небето е простряло длани
и се радва на горска пъстрота и сила.
Плуват облаци по него, смеят се,
раздиплили снаги и коси от свила.
Сега едно дърво онемяло там е,
че го кичи птица, чудновато бяла.
Грациозна е, красива и в почуда тя
оглежда вредом всичко сред листака
на гората, притихнала и поонемяла.
От стари, стари времена аз знам,
че бяла лястовица има под небето.
Но къде е тя ,и знае я ли някой там,
се питат всички, потърсили я нейде.
Понесла е на крилете си,аз зная,
светлик надежда за добруване и сила.
А ако болен някъде я нея той съзре,
ще му бъде биле лековито и искрица,
лъч сияен във очите, за да го има.
Може би на света има някъде тъдява,
такава птица, дето носи ни доброто.
Търсим ли я, ще я открием и навярно,
може би най-напред ще е в сърцето.
Там у всекиго от нас има кътче тайно,
където сбираме прашинки от доброто.
Но станат ли те много- стават сплав,
която е бронята ни срещу злото.
Та тази птица всеки носи си я там…
скътана е на онова едничко място,
откъдето никой не би могъл, аз знам,
да открадне, защото е мястото свещено.
Нека птицата да пърха със криле,
да рее волен полет под небесна вис.
Една надежда под лястовичите криле
понесла над света, за да ни има.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Роден дом

Пустота застигна отдавна родния ми дом,
Скършиха се дните в него и без глъч пустеят.
Само мама там на прага пред къщата сама
вперила е поглед, а устните от мъката немеят.

Тук вече не пуши и коминът. И той замлъкна.
Под стряхата на дома ми се гушат само птици.
Там улукът тъжен е, вече дъжд по него не вали,
монотонно шепне само някакви небивалици.

В малката градинка днес се шири там трева
и черешата разлистена сред нея ялово притихва.
Сянката под клоните й тъжни приказки реди -
спомени за близки,отишли си от мене в минало.

До портичката малка често татко със надежда
очакваше да се завърна, наскитала се вече.
И улицата пред дома ми – в сиво ме поглежда.
След сън поклаща уморено уличните лампи.

Поседнах на пейката пред родната си къща…
Колко често бивах тук с мойте мама… тате…
И сладки думи си редяхме тримата до полунощ,
а сега спомени и горест парят адски и душата ми.

Коленича в безмълвие пред родната си къща.
Как искам често и наяве тук да се завръщам…
Но никой тука отдавна никого така не чака…
Споменът ме пари. Очите със сълзи… преглъщам.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени
123