Грешки на растежа

Статия на Иво Иванов Канзас

Има малък шанс да стана милионер благодарение на Бари. Това само
по себе си е странно, защото дори и да се случи, не би променило мнението ми за
него. Не се сещам за друг човек, към когото да изпитвам такава искрена неприязън.
Иска ми се да кажа нещо хубаво за него, но не мога. Сравнен с Бари, Христо
Стоичков е ангел небесен, търкалящ се палаво в пухкаво облаче. Сравнен с Бари,
Коби Брайънт е апостол на колективното начало. А Марко Матераци? Ако го
сложите до Бари, ще ви се стори по-чист от трепкаща сълза в окото на Майка Тереза.
Но да започнем от косата.

На около 35 години великият американски спортист Бари Бондс оплешивя почти
напълно и започна да бръсне до кожа малкото останала му коса. Въпреки това
отборът „Сан Франциско Джайънтс“ се видя принуден да му поръча по-голям шлем.
Малко по-късно се наложи да му се вземат и по-големи обувки. Работата е там, че
съвсем неочаквано главата и краката на Бари бяха започнали да растат!
Не знам вие как гледате на нещата, но ако на този етап на мен започнат да ми
растат краката и главата, бих изпаднал в напълно оправдана паника. Всеки нормален
човек расте до една определена възраст, след което насочва вниманието си към
други, по-важни неща. Но не и бейзболистът Бари Бондс. Той, виждате ли, имаше
друга концепция по въпроса и продължи да трупа костна и мускулна маса до такава
степен, че стана неузнаваем. От слабичък, гъвкав и дори крехък играч Бари се
трансформира в мускулест мастодонт със стъпала плавници, невидим врат и тиква
като средиземноморска шамандура.

„Сан Франциско Джайънтс“ и лекарите на отбора предпочетоха да си затворят очите
поради простата причина, че на възраст, в която елитните спортисти се пенсионират
и сядат на масата за покер, техният Бари започна да играе като звяр и да мачкарекорд след рекорд.

За никого не е тайна, че рязката трансформация бе свързана с употребата на
масивни количества анаболни стероиди и соматотропен хормон. В момента Бари е
на 43 години и не само продължава да играе, но е напът да влезе в историята,
счупвайки един от най-старите спортни рекорди на Америка.

Днес очите на цялата страна са насочени към него. Всички говорят за Бондс и
гадаят кога ли ще падне митичният рекорд за хоумрън наХанк Арън, поставен преди
повече от 30 години. Рекордът е 755 хоумръна, а на Бари са му нужни само още пет.
В такива моменти публиката усеща значимостта на ситуацията и иска да стане част
от нея. Феновете застават зад играча, опитват се да го окуражат, да му помогнат да
влезе в историята в тяхно присъствие. Колкото и да е странно обаче, тук
преобладават хората, които искат да видят как Бондс се проваля, как не успява да
уцели топката и рекордът му се изплъзва мач след мач. Милиони стискат палци
срещу него и отправят молби към боговете на спорта да съхранят рекорда на Арън.
Но защо омразата към този човек е толкова силна? Защо изглежда толкова
самотен и посърнал наедрелият силует на бейзболиста в този исторически момент?
Естествено, всички знаят, че постижението му ще бъде завинаги изцапано от
документираната употреба на допинг, но не това е основната причина. Основното е,
че в продължение на много години Бондс положи неимоверни усилия да се утвърди
като един от най-разглезените, арогантни, конфликтни и безочливи спортисти.
Често го наричат човек без съвест, простак и мегаломан. Извън игрището Бари не
общува със съотборниците си. Когато всички пътуват в автобуса, той се качва на
отделна кола. Когато отборът си прави обща снимка веднъж в годината, Бондс
неизменно отсъства. Когато играчите загряват преди мач, „звездата“ си води
собствен човек, който да го загрява на закрито отделно от тима. Когато всички се
хранят заедно, Бари си вика личен готвач. Когато след мач в съблекалнята всички си
говорят, майтапят се, играят карти или, с други Думи, се държат като едно цяло, той
седи сам в най-далечния ъгъл. Бондс не желае да му се говори и изисква в
съблекалнята да му се предоставят три шкафчета, специално кресло за масаж и
огромен телевизор, който да може да бъде виждан само от него.

Бари е тежкар. Дрехите му струват колкото коли, колите – колкото къщи, а къщите
- колкото замъци. На ухото му винаги виси мегакаратов
златен кръст, обсипан с диаманти. Накитът е правен по поръчка от един от най-
великите бижутери в Щатите. Бари обича до полуда единствено Бари, глези го и се
грижи всеотдайно за него. Останалият свят е само досадна пречка за тази горещо
споделена любов Бари е и мошеник, преследван от федералните власти за участието
си в допинг аферата БАЛКО, за лъжи под клетва пред върховна щат. ска комисия и заукриване на данъци. Преди няколко години Бондс призна, че е вземал същите
стероиди, които изхвърлиха Тим Монт- гомъри и Джъстин Гатлин от леката
атлетика. Ръждясалата теория на Бари е, че е бил излъган и не е знаел, че употребява
допинг. Игровото му наследство определено е под въпрос, а рекордите му нищо
чудно някой ден да бъдат заличени.

Въпреки това все още има деца и фенове, които го боготворят и се възхищават на
изключителния му талант. Понякога тези заблудени запалянковци наивно се
приближават до „звездата“ с молба за автограф. Голяма грешка! Бондс не само че не
дава автографи без пари, но често обсипва горките фенове с псувни и обиди. Това е
човекът, който напсува по най-нецензурен начин 9-годишно момче, осмелило се да
поиска подписа му. Легендарен е и случаят, в който негов съотборник поискал
автограф за детето си и Бари се престорил, че не го вижда.

Бондс не е типичният чернокож спортист със стандартната съдба на човек, оцелял
сред куршумите на гетото и изплувал от него заради таланта си. Напротив – той не е
живял и един ден на този свят, без да бъде милионер.

Роден е в семейството на Боби Бондс, който също бил професионална бейзболна
звезда и който явно не е успял да научи сина си на нищо. Бари е израснал в един от
най-тежкарските квартали на Сан Франциско, свиквайки още от малък всеки негов
каприз да бъде задоволяван и абсолютно всичко да му бъде поднасяно на тепсия.
Показателно е отношението му към най-ниско платените работници в обществото,
на които Бондс гледа с нескрито презрение. В съблекалните има специален чувал, в
който играчите хвърлят мръсните униформи, за да бъдат изпрани по-късно. Бари
нарочно сваля мръсните си чорапи и не ги слага в чувала, а ги мята на земята пред
себе си и чака човекът, отговарящ за прането, да ги вдигне. После прави същото с
бельото си…

Преди десетина години Бондс играеше в Питсбърг, където двама бедни, но
обичани от всички в отбора хорица се грижеха за тревата на стадиона. За нещастие
те загинаха в катастрофа, оставяйки след себе си многодетни бедстващи семейства.
Фотографът на отбора Пийт Диян реши да помоли играчите да сложат автографи
върху някои топки, бухалки и т.н. и после тези предмети да бъдат продадени в полза
на пострадалите семейства. Всички се съгласили, с изключение на Бондс, който не
само отказал, но посипал добрия фотограф с ругатни. Ето какъв е краткият
коментар на Диян по случая: „Честно казано, това което искам от Бари Бондс, е да
умре!“.

Ала дори тази нечувана простащина бледнее пред ситуацията със съотборника на
Бари Брайън Фишер. Когато малкият син на Фишер починал вследствие на кистозна
фиброза, сякаш целият му свят се сгромолясал и той се опитал да открие някакъвсмисъл за живот и бягство от трагедията в идеята да създаде фондация за борба с
болестта. Всички състезатели се подписали върху бейзболни топки, за да наберат
средства за фондацията от продажбата им. Познайте кой отказал?! И познайте какво
казал на този, който събирал подписите?! „Ходи да се… И кажи и на Брайън да се…!“

Много неща могат да бъдат простени на една самозабравила се примадона, но не
и това. Трябва да си безчувствен изрод, за да хвърлиш такива думи върху един сломен
баща. Какво ли не бих дал, за да съм велик спортист, да съм в позицията на Бондс, да
имам слава и влияние, за да мога да ги инвестирам в нещо стойностно. Има и такива
звезди, слава Богу. Хора като Ланс Армстронг и Андре Агаси. Да можеш с един
подпис да помогнеш на човек, попаднал в самото сърце на най-големия кошмар, е
просто безценно и аз бих се подписвал ден и нощ за съкрушения Брайън Фишер.

Въпреки огромните си мускули Бондс е дребен човек. Просто малък мъж с голяма
глава. Дори самият той не подозира, че всичките му рекорди не струват колкото
един подпис и че дори и най-скъпият златен кръст няма да го направи християнин.
За мен Бари е класически злодей, човек без съвест, без посока и морален компас.
Дълго търсих в себе си, но така и не намерих добра дума за него. Но на как- во
Дължим непълноценни личности като Бондс и защо напоследък се появяват толкова
често около нас? Според мен по принцип е много по трудно да станеш добър човек,
ако си се родил милионер. Трябва далеч по-голямо усилие, страхотни родители и
идеална среда. Обичаме да казваме, че бедните, които забогатяват, често забравят
откъде са дошли. Но по-лошото е, че богатите, от друга страна, като че ли ни кога не
забравят те откъде са дошли. Може би затова понякога се появяват елементи като
Бари. А може би той е просто патологичен случай. Някакъв егоист мутация.

И ето че точно това е човекът, който има вероятност да ме направи милионер.
Работата е там, че хоумрън означава топката да бъде ударена над оградата, извън
игрището, в публиката. Топката, с която бъде счупен 30-годишният рекорд на Ханк
Арън, ще бъде смятана за историческа и цената ѝ ще бъде минимум 1 милион
долара. Щастливият фен, който я хване, ще забогатее на момента. След пет дни
отивам в Милуоки, където ще гледам мача на „Сан Франциско“ срещу местните
„Бруърс“. Има вероятност Бондс да счупи рекорда точно в този мач. Шансът е малък,
но все пак е несравнимо по-голям, отколкото да уцеля шестица от тотото.
Представете си, че в петия ининг, да кажем, Бондс замахне с цялата си маса и
намери топката право в средата, изпращайки я високо над оградата и директно към
моята седалка. Хоумрън №756! В ръката ми ще бъде една малка бейзболна топка, от
която са готови да се изсипят поне 1 милион долара!

Много неща бих могъл да направя с 1 милион. Бих могъл да изплатя и стегнакъщата, да осигуря образованието на децата, да пътувам по целия свят и какво ли
още не. Но, естествено, никога не бих направил нещо такова. Не и с тези пари.
Всъщност има голяма вероятност да стисна топката в силната си дясна ръка, да
изнеса цялото си тяло назад, да замахна с всичка сила и да я хвърля обратно на
игрището, по възможност право в огромната глава на Бондс. Но и това няма да го
бъде. Не, Бари! Ако топката попадне в ръцете ми, искам да те уверя, че моментално
ще я продам, ще си измия ръцете с белина и след това, за твоя огромна радост, ще
даря всеки цент точно там, където му е мястото – във фондацията за борба с
кистозната фиброза.

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Невидимият просяк

Статия на Иво Иванов Канзас

Нещо озадачаващо, странно и загадъчно се появи на ъгъла на 9-а и „Масачузетс“ в
ранния следобед на една от най-прелестните октомврийски съботи, с които
разполагаше в амунициите си есента на 2008 година. Мястото на практика е
центърът на града – улица „Масачузетс“ е основната търговска и социална артерия,
така че пешеходният трафик бе превърнал тротоара в постоянен, преливащ поток от
хора. Лоурънс е университетски град и тридесетте хиляди студенти, учещи се тук, без
да искат, са оставили дълбок отпечатък върху характера на града. Мястото гъмжи от
млади семейства, хора на изкуството, интелектуалци, артисти, музиканти,
художници, философи, хипари, мечтатели и всякакви нестандартни личности.
Виждали сме какво ли не на улица „Масачузетс“, включително и гол парад-митинг в
подкрепа на утопичен проектозакон за легализиране на марихуаната, просяк,
облечен във фамозен смокинг, уличен музикант, свирещ на трион и дегизиран като
Дядо Коледа насред лято, и T.H., и т.н.

Но дори според общоприетите стандарти за непредвидимост на този откачен град,
триумфалната поява на възможно най-нестан- Дартния просяк в онзи хубав
октомврийски ден.преди четири години е прекалена. Хората спираха и се тълпяха в
близост до светофара 9-та -а и „Масачузетс“. Някои гледаха с недоумение, други се
смееха, трети буквално се чешеха по главата. Кацнали гордо върху два кашона, като
на картонен пиедестал, се мъдреха две стари окъсани и Ратонки. До кашона бе
сложена купичка за събиране на дарения, а надписът гласеше: «Помощ! Аз съм невидим!“. Явно поради крайно нестандартното си увреждане просякът бе в
абсолютна невъзможност да се включи в обществената система. По всяка
вероятност безработен и лишен от социални помощи и отхвърлен от близки ипознати, невидимият несретник очевидно бе изпаднал в такава яростна немилост, че
беше останал само по маратонки! Аз бях първият човек, който сложи монета в купичката. За моя огромна изненада обаче не бях последният.

Невидимият просяк, на който се натъкнаха хиляди мои съграждани в онзи топъл
есенен ден, поне за мен винаги ще бъде някак особено свързан с малкия Ричард
Сандрак, станал известен като „Най-силното дете на света“. Бях, меко казано,
изумен, когато го видях за пръв път в една от най-популярните новинарски емисии в
Америка – шестгодишен хлапак с разярени, подскачащи под кожата бицепси и
коремна мускулатура, която сякаш бе дялкана от гениалното длето на Фидий. Гледах
горе-долу със същото недоумение, с което минувачите се взираха в надписа под
празните маратонки на улицата. Дали виждам истинско дете, питах се, или
компютърна графика? Възможно ли е? Това мускули ли са, или варовикови
седименти? За Бога! Белоградчишките скали имат повече подкожна мазнина от този
хлапак! Но детето не беше нито компютърна анимация, нито мираж. Малкият
Ричард за малко да подпали сцената, изпълнявай перфектно сложен комплекс от
културистки пози, танцови стъпки, шпагати и комбинации от удари с крака. От
лицето му нито за миг не слезе широката сияеща усмивка, а зад него като опашка накомета се
носеше огромната му коса. Публиката бе шокирана!

Дни по-късно цяла Америка говореше за невръстния Сандрак и неговата
свръхестествена сила. Телевизионни екипи се надпреварваха да интервюират него и
семейството му; папараци се навъртаха около дома му, а интернет страницата му бе
затрупана от писма на фенове. Специален екип регистрира рекорда му по
изтласкване от лежанка. Шестгодишният дребосък успя да вдигне 82 кг – горе-долу
три пъти повече от собствената му тежест. Пресата тук го нарече Малкия Херкулес.
Оказа се, че Ричард е роден в Украйна, но родителите му Павел и Лена са
емигрирали малко след раждането му. Започнал е да тренира таекуондо с баща си
още от 2 – 3-годишен, а на четири се захваща с вдигане на щанги и силова
подготовка, ставайки най-младият бодибилдър в света. Славата на малчугана тук го
превърна в пътуваща атракция. Ричард на практика е в движение 12 месеца в
годината, за да участва в продукции на културистки състезания, промоции,
фотосесии за фитнес списания и т.н. Агент на момчето стана уважаваният от всички
фитнес треньор на Майк Тайсън – Франк Гиардина. На осем години Ричард изтласка
95 кг! Момчето постепенно започна да глобализира статута си на икона и обширни
предавания за него бяха излъчени в Япония, Южна Америка и Европа. Следващата
стъпка: Холивуд и киноиндустрията, разбира се! Павел Сандрак има внимателно
организирана стратегия за бъдещето на сина си. Най-силното дете на света ще стане
най-голямата кинозвезда в света! Малкият Херкулес ще бъде Малкият Арнолд.
Неизбежно е, нали?

Интернет е пълен с видеоматериали и интервюта, посветени на Ричард Сандрак.
Голямата тренирана усмивка на малчугана рядко напуска лицето му, но ако се
вгледате внимателно, не може да не забележите, че очите му често не участват в нея.
Има нещо странно, нещо смущаващо в плакатното му излъчване. Силата, мускулите,
позите, усмивката … всичко е една голяма лъскава фасада. Всичко е лъжа. Вярно е,
че когато го видях за пръв път, бях изумен. Но далеч по-силно и поглъщащо бе
усещането за тъга. Цялата ситуация бе толкова пошла и очевидна: Ричард Сандрак бе
едно нещастно, експлоатирано, объркано и предадено от собствените си родители
шестгодишно момче. Дете, което никога не бе получило шанса да бъде дете. Павел е
човек, готов на всичко, за да реализира целите си, да прегази дори здравето на сина
си, за да се добере някак до собствените си неосъществени амбиции, използвайки
крехката физика на едно невръстно дете. Майката на Ричард, Лена, е безгласен
съучастник в едно престъпление. Програмата за подготовка на малчугана има да. леч повече общо
с изтезание, отколкото с фитнес тренировка. Става дума за осемчасови тренировки.
За 2000 лицеви опори на лен. за кофички с тежести, завързани за шията. За безумни
шпагати между, два стола с щанга в ръцете. За маниакална фиксация върху всякомускулно влакно, всяка гънка на кожата. Ричард няма приятели. Забранено му е да
играе. Да излиза от дома си. Никога не е имал играчки… Велосипед… Свободно
време. Не е ял пица. Не знае как- во е сладолед. Павел искал мускулите на сина му да
имат максимум релеф и му дава да яде само малка купичка с марули, докато той
самият нагло дъвче пица пред сина си. Как се трупа мускулатура на такава възраст?
Достатъчно ли е да тренираш, сякаш си в школата на Абаджиев? Доктор Гери Грийн
- професор по спортна медицина в UCLA, е категоричен, че на такава възраст
подобен мускулен синтез е невъзможен без стимуланти. „Нужен е тестостерон. И на
тази възраст той може да се набави само по изкуствен път.“ Три пъти на ден Павел
кара сина си да се храни със специален бял прах, който разтваря във вода. Само той
знае какво има в мистериозната напитка.

Притеснен за здравето на Ричард, Франк Гиардина поискал бащата да се подложи
на детектор на лъжата в Лос Анджелис, за да докаже, че не дава анаболни стероиди
на сина си. Павел не само отказал, но заплашил мениджъра с убийство. Влиятелният
Франк веднага разтрогна договора си. Плъзнаха слухове за подозрителната
тренировъчна методика на Павел Сандрак и постепенно малкият Ричард изчезна от
публичното пространство. Мечтите на родителите му за холивудска кариера и
приказно богатство така и не се осъществиха. За последно Ричард Сандрак се появи в
новините по мрачен повод: десетгодишният малчуган се обадил в полицията и
шепнешком ги помолил да дойдат и да арестуват баща му. Оказва се, че в
продължение на месеци биел с юмруци и него, и майка му. В тази вечер, мъртво пиян,
извадил кухненския нож и заплашил да ги убие. „Моля ви. не включвайте сирените.
Ако ги чуе, ще ни заколи на място. Влезте тихо, аз ще оставя вратата отворена“, казало
момчето.

По всяка вероятност четете тази статия някъде в България. Ако решите, можете
спокойно да скочите в колата и да дръпнете на север към Русе. Сигурно няма да ви
трябва повече от един резервоар и бутилка минерална вода. След като минете по
моста, ви чака около час път до Букурещ. Още 40 минути по шосето, и ще се озовете в
селцето Сюрести. Там в малък дом тренира от сутрин до вечер седемгодишният
Джулиано Строе. Момчето напоследък се е превърнало
интернет сензация. Клиповете му са гледани десетки милиони пъти. Хлапетодържи
няколко рекорда на Гинес, включително и за най- много въздушни лицеви опори.
Джулиано тренира с гири и тежести от двегодишен! В момента кожата му е като
тънък слой латекс, нанесен с четка върху влакнести бицепси, трицепси и
пекторалиси. По тялото на това дете има повече видими мускули, отколкото в
учебника по анатомия. Зад преждевременно възмъжалото му тяло, естествено, стои
свръхамбициозният му баща Юлиан. Поредният родител, превърнал детето си в
бизнес модел. Ако искате да го интервюирате, ще ви трябват около 1400 долара. С
толкова трябваше да се раздели наскоро токийската „Фуджи tv“ за 30-секунден
сегмент с малкия вундеркинд. Юлиан твърди, че момчето обичало да тренира, той него кара да върши нищо насила. Но в очите на детето без особено усилие ще
разпознаете погледа на малкия Ричард Сандрак. Многозначителен е и фактът, че
наскоро собствената му съпруга заяви, че я е страх от мъжа й.

Тук напоследък се е разразила озадачаваща мания, свързана с т.нар. детски
бодибилдинг. Вече има и общонационални състезания като Iron Boy Powerlifting.
Фитнес центровете са колосална индустрия, която обаче е пренаситила пазара, така
че много от тях са повече от ентусиазирани от неочакваната поява на напълно нова
клиентела – деца между 3 и 14 години! Клубове като Visions W. Center в Ню Йорк
прибират с радост по 70 долара на тренировка с дете. В повечето случаи в основата
на фитнес манията, разбира се, се спотайва добре познатият свръхамбициозен
родител.
Понякога се стига до кошмарни крайности, които не подлежат на описание.
Олимпийските амбиции на Китайската народна република са се превърнали в
държавна политика. Родителите на практика се разделят с децата си малко след като
са излезли от памперсите. Невръстните момчета и момичета живеят с години в
гимнастически общежития и са подлагани на тренировъчен режим и диета, които са
повече или по-малко садистична инквизиция. Само вижте един от многото клипове
в YouTube, посветени на хлапетата гимнастици в братски Китай, и ще получите
обриви от ужас. Петгодишни деца с кървящи мазоли по ръцете, ревящи от болка по
уредите, гърчещи се отчаяно на шведската стена. И защо? Това ли е славата, за която
жадува Китай? Не разбират ли, че цялото олимпийско злато не може Да се събере в
сълзите на едно съсипано дете…

В тази статия дори няма да стане дума за ефекта върху здравето на Децата и за това
каква е вредата или ползата от вдигането на тежестивърху една псе още неизградена костна система. Това е тема зап дисертация. Днес искам да обърнем внимание на нещо друго.
Павел Сандрак. Юлиан Строе. Майк Агаси. Дамир Докич. Китайската федерация
по гимнастика. Школите за еничари на Отоманската империя. Обединеният
революционен фронт на Сиера Леоне.

За мен всички те са престъпни, коравосърдечни експлоататори Крадци на детство.
Ако ги попитате, сигурно ще ви кажат, че целта оправдава средствата. Но чия цел -
тяхната или на децата? Ние, възрастните, имаме амбиции, стратегии, планове и
професионални цели. Децата? Децата искат едно-единствено нещо с цялото си
същество: одобрението на родителите си. Толкова е лесно да се възползваме от това
желание… И толкова пагубно. Ричард Сандрак никога не е бил най-силното момче в
света. Той бе просто едно осакатено, уязвимо и ограбено дете. Прочетох го в очите
му, докато устата му се опитваше да се усмихне.

Помните ли прословутия модел на Ериксон за развитието на човешката личност?
От осемте фази, които определят формирането на нашата идентичност, цели пет са
отредени на детството. То ни е крайно необходимо и ако някой ни накара да го
прескочим, последствията в повечето случаи са разрушителни. Върнете се назад.
Спомнете си игрите. Пакостите. Ожулените колена. Приятелите, Любопитството.
Помните ли колко голям изглеждаше малкият ви свят? Колко дълго продължаваше
една-единствена година? Детството живее в свое собствено, съкровено
пространство, което поне на повърхността няма достъп до обременената ни с
отговорности въз- растна действителност. То обаче е структурата, върху която се
крепи останалият ни живот. Ако посегнем на него, ще лишим децата си от
формиращите мигове на безгрижие. Ще им отнемем мимолетния период на
невинност и наивитет. И по всяка вероятност по-късно ше лишим себе си от тяхната
обич.

Ако някой ден решите, че сте разпознали в малкото си дете следващия Джордан,
Меси или Федерер, опитайте се да се въздържите Окуражете го, но не го слагайте в
окови от неоправдани очаквания Не забравяйте, че преди да се превърне в спорт,
всеки спорт трябва да бъде първо игра.

Защо преди четири години сложих две маратонки върху кашона на ъгъла на 9-а и
„Масачузетс“? Не знам. Просто видях двете стар15 обувки в гаража и си казах, че е
време за поредната улична каскада. В заден план на снимката, която е дело на
дъщеря ми, се вижда едно от столчетата на кафене с култовото име „Буржоазното
прасе“.Настаних се точно там, застанал зад полуприкритата си видеокамера. Исках да
снимам реакцията на хората – може би очаквах да науча нещо ново за съгражданите
си. За това как реагират на неочаквани ситуации. Щяха ли да се ядосат? Или
развеселят? Или може би ще открият някаква далечна метафора в това, че
бездомникът на улицата често се чувства безсилен и дори невидим? Щяха ли да
сложат пари в купичката? Или да ги вземат? Нарекох цялата тази абсурдна пакост
социален експеримент, но истината е, че това бе просто импулс, пристигнал
директно от най-важната фаза на Ериксон – тази, в която детето не иска нищо друго,
освен да играе. Правя подобни неща поне няколко пъти в годината. Не е нужно да
знам защо. Просто осъзнавам, че ми е необходимо и че ако веднъж си бил
благословен да бъдеш дете, част от него ще остане с теб и на 80 години.

Идва момент в живота, в който човек влиза в цикъл „дом – работа -дом-работа“.
Това е опасен затворен кръг. Той започва постепенно да се пълни с отговорности,
работни проекти, плащане на сметки, мастика преди лягане, телевизионни сериали,
монотонна повторяемост, дивана в хола, клишетата в компютъра и т.н. Постепенно
не остава място за теб самия. Не е ли странно и тъжно, когато кръгът е пълен, а в
него няма нищо? Хубаво е да знаеш как да разчупиш кръга, да нарушиш цикъла, да
пуснеш на улицата невидимия просяк. Но ако не си правел безобидни пакости в
детството си, няма да знаеш как да ги правиш, когато пораснеш. На този свят не му
трябват деца със сърца на възрастни – трябват му повече възрастни с детски сърца.
Преди четири години социалният ми експеримент събра 7 долара и 45 цента и
хиляди усмивки на минувачи. Парите раздадох на хора на улицата, които
действително имаха нужда от тях. Усмивките запазих.

Наскоро отегчено правех кръгчета с дистанционното през всичките телевизионни
канали в търсене на нещо интересно. Спрях се за миг, тъй като с изненада чух името
Павел Сандрак. Слабичък двайсетинагодишен младеж говореше спокойно за
самозабравилия се родител, съсипал детството на сина си. Спомена, че Павел бил в
затвора за жесток побой над жена си. Нарече го чудовище. „Хубаво е че го няма“,
каза младежът и се усмихна. Вгледах се внимателно. Беше толкова променен.
Разпознах го с усилие – но не толкова по голямата усмивка върху лицето му, колкото
поради тъжния факт, че както преди години, тя все още отсъстваше от вече
порасналите му очи.

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Жажда за път

Статия на Иво Иванов Канзас

Статуята на Свободата. Сиърс Тауър. Дисни Уърлд. Голдън Гейт Бридж.
Всяка година милиони хора от всяка точка на света се стичат с неподправен стаден
ентусиазъм към колосите на американската туристическа индустрия с надеждата да
изживеят някакъв незабравим момент и да го запечатат завинаги в мегапикселите на
японските си фотоапарати. Прелитат покорно от място на място, от едно лакирано
преживяване до друго, без да подозират, че всяка минута, прекарана в крадливата
прегръдка на организирания туризъм, е пладнешки грабеж. Вярно, няма нищо лошо в
това човек да се снима под кафеникавите хълмове на Холивуд или да прегърне
пъпчив тийнейджър, облечен в костюм на Мики Маус. Това също има своята, макар
и минимална, стойност, но поне за мен най-голямата, най-прелестна, вдъхновяваща
и запомняща се атракция на Америка е… пътят.

Докато дъвчат фъстъци с изтекъл срок на годност в търбусите на летящи
тенекиени консерви, туристите не си дават сметка, че истинското чудо на тази
страна са елегантните сребърни влакна, носещи се вълнообразно във всички посоки
на 10 000 метра под тях. Междущатската магистрална система разполага със 75 000
километра идеално поддържани пътища – гладки асфалтови реки, извиращи
отвсякъде и водещи към всичко. Америка има своите слабости, проблеми и
противоречия, но едва ли на нашето деликатно синьо кълбо има по-великолепномясто за любителя на пътуването с автомобил. Щатите са разнообразни, непредвидими и зашеметяващо красиви. Човек може да пътува дни и нощи в тази огромна, колоритна страна и да смени безброй изумителни пейзажи, без да има нужда да вади паспорта. Пустини, планини, джунгли и глетчери ще минат пред
очите ви и ще останат завинаги в съзнанието ви. Никога няма да ми омръзне да
кръстосвам шосетата на Америка, на които дължа толкова много от спомените си, от характера си и от хората, които познавам.

Пътят, този, за който говори Керуак, е далеч повече от начин да стигнеш от точка
А до точка Б. В него има древна универсална символика. Той е панорама на живота и
негов надежден носител. Пътят, безкраен и безутешно влюбен в хоризонта, е чувство
за абсолютна свобода, жажда за промяна и усещане за сладка неизвестност. Той
тръпне в очакване на моите четири колела и знае, че докато съм жив, няма да ме
чака дълго.

През годините съм кръстосвал Америка и нейната асфалтова кръвоносна система
нашир и надлъж, създавайки контрастни спомени, надхвърлящи възможностите на
дори най-наблъскания с мегапиксели фотоапарат. Колко пъти съм се спускал по I-55
право на юг към Мемфис по делтата на Мисисипи чак до Ню Орлиънс в търсене на
корените на любимата ми музика, която сякаш се носи във влажния тежък въздух,
увиснал над памуковите плантации. Спомням си как веднъж на I-20 попаднах в
периферията на урагана „Андрю“ и успях да оживея, въпреки че таратайката ми
имаше само една парцалива чистачка. Едва ли ще забравя и врящия пъкъл на
пустинята Мохаве, през която прелетях по I-40 с гръмотевичен рев върху разпадащо
се в движение 8-цилиндрово чудовище без гърне. Когато най-после паркирах с тътен
разярената трошка пред една бензиностанция в Галъп, Ню Мексико, шокираният
собственик изгледа звяра кола и ме попита: „Това к’во е бе, човек – прахосмукачката
на Зевс?“.

Една от любимите ми магистрали е I-70, особено на запад, където шосето се
изкачва под невъзможен ъгъл сред изумителните Скалисти планини и преминава
през тунела Айзенхауер на височина, с половин километър по-голяма от връх
Мусала. US-89 ще ви заведе в Южна Юта, където ще видите неописуеми каньони и
каменни пейзажи, от които ще ви се завие свят, а по US-160 ще стигнете в
Монументалната долина, чиято красота е смазваща. Тук преди години старият ми
шевролет бе засипан от пясъчна буря, след което пичът небрежно изхрачи пясъка и
продължи необезпокояван напред. Впоследствие се изгубих в т.нар. Боядисана
пустиня в най-големия индиански резерват Навахо и се наложи да преспя на походно
легло в гимназията на градче с култовото име Туба Сити.

Ако поемете по легендарния Руут 66, ще можете да стигнете от Чикаго чак до Тихияокеан, а по пътя без съхмнение ще откриете много
самобитни места и ще се сблъскате с екстравагантни личности. Най-красивото и
трудно описуемо шосе в Америка е „Пасифик Коуст Хайуей“, за което ще трябва
отделна статия.

Пътищата са набраздили годините ми с толкова разнопосочни и незабравими
мигове, че сигурно биха напълнили цяла енциклопедия. Ненаписана, но запомнена
енциклопедия за пътя. Такава книга си заслужава да бъде създадена и недовършена в
съзнанието на всеки човек. Послушайте ме – ако някой ден прелетите през голямата
локва и дойдете в Америка, скъсайте билета за самолета. Не си губете времето в
униформено уеднаквените летища, където тълпата марширува покорно в колона по
един към ръкавите и сякаш бива поглъщана от хоботите на огромни метални
мравояди. Вземете кола под наем, хвърлете сака в багажника и смъкнете прозорците.
Сраснете се с машината, усетете тягата в двигателя и напълнете душата си с
любопитство и конски сили. Пътят иска да го изживеете и тръпне в очакване точно
на вашите четири гуми. Магистралите се пресичат със спомените и създават
кръстовищата на живота. По дяволите Статуята на Свободата и Голдън Гейт Бридж!
Едното е на Източния, другото – на Западния бряг, но всички знаем, че това, което
има истинска стойност, лежи между тях!

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Как Дара наби времето

Статия на Иво Иванов Канзас

Не знам точно защо, но не можех просто да лежа на болничното легло. Болката ме
смъкна от кревата и ме прати на пода в безплодно търсене на някаква позиция, която
поне малко да ме облекчи. В спомените ми съществуват само фрагменти от тази
ситуация тъй като бях буквално погълнат от някаква мъгла от агония. Човек прави
странни неща, когато се опитва да преговаря с болката: аз се бях свил като
премръзнал ембрион в ъгъла на стаята и се опитвах целенасочено да отделя
съзнанието си от тялото. Подобни будистки номера обаче въобще не минават наедин уважаващ себе си масивен камък в бъбреците, така че аз продължавах да се
гърча отчаяно по линолеума.

Оттогава са минали вече осем години, а аз самият не помня почти нищо от
случката. Жена ми обаче до ден-днешен обича да разказва следната история по
купони:

„Гледам го Иво как събира праха по земята на спешното отделение, когато в
стаята влиза лекар, който да прецени каква доза морфин да му дадат.

- И – попита го докторът, – как би оценил болката в момента?

- Девет!

- Някога изпитвал ли си десет?

Последва много кратка пауза и после между две стенания се чу следният безумен
отговор:

-Да, когато дъщеря ми взе, че ми пусна компактдиск на „Бекстрийт бойс“ в
колата.

Според жена ми този отговор е бил плод или на делириум, или някакво изкривено
желание да търся публика за глупавото чувство за хумор дори в най-неподходящите
моменти. Не знам дали ѝ минава през главата мисълта, че има голяма вероятност
отговорът ми да е бил напълно сериозен.

Оттогава, слава Богу, не съм имал среща с друг бъбречен камък, но държа да
отбележа, че болката е свирепа, неумолима и влудяваща. Има хора на този свят,
които са ми крайно несимпатични, но дори и на тях не бих пожелал подобно
преживяване. „Представи си тази болка, умножи я по десет, и пак няма да се
доближиш до това, което изпитва една жена по време на раждане“, ми каза веднъж
приятелката ми Стефани, която е дала на този свят две деца и четири бъбречни
камъка.

Всички знаем, че раждането е травматично, рисковано и изключително болезнено
преживяване. Хилядолетия след хилядолетия милиарди малки парченца скъпоценен
живот пристигат на този свят в кръв и болка. Обичта на майката, казват, е древна,
могъща стихия и може би причината е, че тя е завинаги преплетена с нейното
страдание. По традиция на този ден пиша статия, която завършва с „Честит Осми
март!“. През последните няколко месеца полудявах от нетърпение в очакване на
сегашния момент и, честно казано, за малко да го изпреваря и да ви разкажа за Дара
Торес още преди да е дошъл Денят на жената. Нейната история е толкова
необикновена и впечатляваща, че трябваше да положа голямо усилие да не я излея
върху страниците още миналата есен. Някои я наричат чудо на природата, други
вдъхновение, трети не могат да не гледат на нея без подозрение.

Елитното плуване е запазена територия само за най-младите. Естеството на
натоварването е такова, че мускулните влакна, обмяната на вещества и дихателнатаверига на практика изискват от най-добрите плувци да бъдат между 15- и 25-
годишни. Гари Хол участва на игрите в Монреал на 25-годишна възраст и всички в
отбора го наричаха Стареца. Времето определено не е ласкаво към плувците, така че
на Олимпийските игри в Сидни много хора гледаха с насмешка на Дара Торес, която
се включи в състезанието на преклонната за този спорт 33-годишна възраст. Тя обаче
предизвика невиждан фурор, спечелвайки пет медала и унищожавайки по пътя си
далеч по-млади съпернички. Дара прибираше медал след медал, въпреки че беше
най-старият представител на този спорт в богатата история на американското
олимпийско плуване. Изумлението постепенно прерасна в подозрение, тъй като
повечето хора не можеха да си представят как е възможно нещо такова да бъде
постигнато без помощта на забранени стимуланти. Единствено тези, които
познаваха характера на Торес и безумния ѝ метод на подготовка, никога не са се съмняващ в честността й.

Дара Торес е перфекционистка и може би затова успя да стане единственият човек в
американското плуване, участвал на четири олимпиади. С деветте си медала
американката е една от най- титулуваните спортистки в световния спорт. Системата
ѝ на подго. товка беше нещо неописуемо и включваше режим и натоварвания, които
биха превърнали елитен спартански пехотинец в хленчещо нишесте. Само човек със
свръхестествена воля и издръжливост би могъл да устои на инквизиционните
тренировки на Торес.

Когато се качи на подиума в Сидни, за да вземе последния си медал, Дара най-
после не издържа и се разплака. „Знаех, че това е последното ми състезание, и
емоцията на този момент ме победи – спомня си американката. – Бях щастлива, че
опровергах скептиците, но изведнъж се почувствах толкова изморена, толкова
стара.“

Това беше тогава. Днес, осем години по-късно, 41-годишната Дара Торес ще бъде
основен претендент за златото в Пекин! Само преди няколко месеца плувкинята
влезе в басейна, за да участва в републиканското първенство на Щатите.
Дистанцията бе сто метра свободен стил. Двайсетгодишните ѝ съпернички не
можеха да повярват на очите си. Въпреки че не се бе състезавала от седем години,
Дара прелетя като моторница през басейна и спечели златото пред изумените
погледи на публиката. Това беше 14-ата федерална титла в кариерата й. Малко по-
късно Торес прибра и златото в дистанция 50 метра, при това с нов американски
рекорд! Такова нещо не само че не се е случвало в аналите на този спорт, но доскоро
специалистите го смятаха за немислимо. Още по-шокиращ е фактът, че всичко това
се случи само месеци след като Дара стана майка за пръв път в живота си.
Самото раждане, както вече споменахме, е достатъчно травматично, нобременността, както и периодът на възстановяване след раждане, са процеси с
изключително тежки физически и психически последствия. Тялото се променя,
хормоните вилнеят хаотично из ендокринната система, а следродилната депресия
често отнема и последните сили на майката. Дара, която винаги е била маниак на
тема фитнес, започнала да плува отново, за да поддържа тялото си по време на
бременността. С учудване обаче забелязала, че се чувства по-лека и бърза в басейна,
отколкото преди десет години. Така, без да се колебае, Торес започва да се подготвя
за безпрецедентна пета олимпиада по време на бременността си. В един априлски ден поминалата година Дара направила задължителната си сутрешна тренировка, след това отишла
невъзмутимо в болницата, родила дъщеря си Теса и две минути по-късно попитала
доктора си дали ще може да започне отново тренировките си незабавно. Само десет
дни след раждането Торес вдигала щанги в залата, а две седмици по-късно била
отново в басейна!

Дара тренира всеки ден от 7 сутринта до 2,30 следобед. Всяка останала минута от
деня прекарва с дъщеря си. Знаейки, че целият свят ще постави под въпрос успехите
й, плувкинята изиска сама от УАДА да бъде тествана не като другите спортистки, а
колкото се може по-често и произволно. Освен това Торес пожела да ѝ бъде вземана
кръв, а не само урина, за да може пробата да бъде подлагана на анализ за хормон на
растежа и други труднооткриваеми стимуланти. „Много е важно всички да знаят, че
съм чиста – заяви наскоро Торес.

- Това, което правя в момента, е плод на страхотен труд, но тъй като изглежда
невъзможно, шепотът зад гърба ми и слуховете ще бъдат неизбежни. Затова колкото
повече ме тестват, толкова по-добре.“

Времената са такива, че доверието ни в елитните спортисти е абсолютно
компрометирано. Не бих се учудил, ако и играчите на табла вече са започнали да
пасат анаболни стероиди. На Дара обаче имам доверие, защото знам в детайли
уникалния ѝ метод на подготовка.

Тя използва индивидуална тренировъчна програма, която е базирана на популярната
в последно време плиометрика. Тази система е изключително сложна, интензивна и
дори рискована и разчита на складирането на т.нар. еластична енергия в мускулите.
Благодарение на плиометриката взривната сила може на практика да бъде увеличена
въпреки възрастта. Чрез тази система волейболната легенда Карч Кирали успя да се
състезава на най-високо ниво до 45-годишна възраст. Проблемът с плиометриката е
опасността от скъсвания на връзки, влакна и сухожилия поради нечовешкото
натоварване. За да отстрани тази опасност, Торес следва допълнителна програма за
гъвкавост.Спазва и мъчителен хранителен режим, в който всяка погълната калория е плод
на внимателна калкулация. В диетата ѝ няма място за нито един от синтетичните
боклуци, продавани на американския пазар. Всяка хапка храна, погълната от Дара, ѝ
се доставя от специална компания за органични продукти във Флорида.

Впечатляващ е екипът от специалисти, които движат плувкиня посока Пекин. Тя
разполага с отделен треньор за техника на спринта, главен треньор, двама
физиотерапевти, двама масажисти, треньор по физическа подготовка и консултант
за силова подготовка. Всичко това, естествено, струва луди пари, които се осигуряват
предимно от спонсорите ѝ „Сиидо“ и „Тойота“. Също така Дара има солидни
спестявания от 90-те години, когато работи усилено като манекенка. Дара се
славеше като една от най-красивите спортистки на Америка за всички времена и с
изящната си 180-сантиметрова фигура успя ла привлече вниманието на няколко
модни къщи, които бързо напълниха банковата ѝ сметка.

Колкото и да е невероятно, в момента Торес се радва на още по- | впечатляващо
тяло. Благодарение на режима си плувкинята се е превърнала в скулптура с
удължени, каменни мускули, а по корема ѝ ; сигурно има повече плочки, отколкото в
завода за фаянс в град Исперих. Всъщност тя винаги е била в идеална форма. Майка
ѝ твърди, че Дара през целия си живот не е имала и един ден, в който да не е била в
перфектно физическо състояние. Като тийнейджър толкова е впечатлила
олимпийския комитет, че са направили биопсия на мускулните ѝ влакна, за да
изучават уникалната им съкращателна способност. Оказало се, че мускулите ѝ са
съпоставими с тези на легендарния скачач Грег Луганис. Треньорът на Торес, Майк
Лохберг. я нарича мутант и чудо на природата. Самата тя казва, че успехите ѝ се
дължат на изтезаващ я перфекционизъм. Когато си постави някаква цел, тя просто не
може да си позволи да не я достигне.

Олимпийските квалификации ще се състоят след три месеца в Омаха. Ако се
предпази от контузии, Дара има реален шанс да попадне на пета олимпиада и да
стане единственият олимпийски плувеи в световната история, навършил 40 години.
Това би било невероятно! Имам 40-годишен колега, който стана дядо миналата
година! Но вместо да плете пуловери пред телевизора, баба Дара до ден-днешен
мачка всичко живо в басейна. Знаете ли, че тя всъщност е пропуснала две олимпиади
- в Атланта и в Атина?! Ако беше решила да участва в тях, Пекин щеше да е седмата
ѝ олимпиада! Немислимо! Трудно е човек да си представи, че първият ѝ златен
медал е от 1984-а в Лос Анджелис. 1984-а! Интернет не беше даже научна
фантастика по онова време. Какъв ти интернет – даже мобифоните още не
съществуваха. През 1984-а Майкъл Джордън още не беше почнал
да играе в НБА, бай Тошо имаше повече резиденции от английската кралица, а кожата
на Майкъл Джексън беше все още черна!

Не знам за вас, но след няколко месеца аз ще стискам здраво палци за Дара Торес.
Може би съм наивник по душа, но ми се иска да вярвам в хора като нея. Нека
проявим благородство и в епохата на съмнението я дарим с полагащата се на всекичовек презумпция за невинност. Няма плувкиня, която да е подлагана на повече
тестове от нея, и докато един от тях не се върне положителен, тя ще бъде чиста в
моите очи. Наскоро питаха един от най-силните мъже на света – Майкъл Фелпс, дали
би могъл да направи геройство, подобно на това на Торес, и да се състезава до 2024
г., когато ще бъде на 41. Той каза, че това е немислимо и че е изпълнен с възхищение
към Дара.

Действително, има ли нещо невъзможно за тази супержена? Чудя се какво ли ще
направи, ако и нея я споходи някой камък в бъбреците. Сигурно въобще няма да си
прекъсне тренировката, за да отиде в спешното отделение. Най-вероятно ще
канализира сноп вътрешна енергия, с която ще насочи камъка към коремната стена.
Там с едно свиване на железните си мускули ще направи камъка на прах, след което
ще продължи невъзмутимо да прави обиколки на басейна. Дара е толкова силна, че
дори не бих се учудил, ако съумее да направи нещо абсолютно немислимо и когато
дъщеря и ѝ пусне „Бекстрийт бойс“ в колата, да издържи цяла песен! За такъв човек
няма нищо невъзможно!

Днес Дара Торес е застанала уверено пред храма на историята. Вратата е отворена
- трябва ѝ още една крачка, и ще постигне нещо, което не е правено никога нито от
мъж, нито от жена. Торес е старото ново лице на жената на XXI век – всеотдайна
майка, абсолютна професионалистка, неостаряваща мечтателна, независима и силна
личност. Слуховете и завистта я мотивират, ограниченията ѝ вдъхват решителност,
страхът не познава лицето й. За да осъществи себе си, не ѝ трябва нито мъж, нито
младост, нито връзки. Трябва ѝ само цел!

Иска ми се да вярвам, че такава жена съществува вътре някъде във всяка една жена
по целия свят. И точно днес, точно на тази жена, искам да кажа, че ѝ се възхищавам
и ѝ желая с цялото си сърце „Честит Осми март!“.

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Училище с преподаване на светлина

Статия на Иво Иванов Канзас

Мануте Бол можеше да бъде жив днес. От него зависеше. Можеше да
бъде и приказно богат милионер. Пак от него зависеше. Можеше точно сега, вместо
да четете тези редове, той да се излежава под палмите на някой плаж в Оаху и да
дърпа дайкири след дайкири от заскрежена чаша с размерите на бомбе. Вместо това
231-сантиметровият гигант бе погребан вчера в родното си селце в Южен Судан,
намиращо се на два дни разстояние от най-близкия асфалтиран път. Казват, че
направеният по поръчка триметров ковчег е трябвало да бъде носен от осем силни
мъже. Що се отнася до богатството, Мануте напусна този свят така, както пристигна
в него – без една стотинка в джоба си.

В „Сърце на светлината“ вече ви разказах за необичайната му, мъченическа
одисея. За това как раздаде милионите си долари, натрупани по време на 10-годишна
кариера в НБА, на своите бедни, изтерзани от глад и войни сънародници. За това как
рискува живота си, пътувайки из саваните на Судан, където всеки сантиметър земя е
фронтова линия. За това как въпреки трайните поражения върху здравето му и
постоянните болки в ставите продължаваше да пътува, да лобира, да набира средства
и да прави всичко по силите си, за да помогне с нещичко на изстрадалия си народ.
Мануте щеше да бъде жив, ако миналата есен се бе вслушал в думите на
приятелите си и бе останал тук, в Канзас Сити, за да лекува бъбреците си в
специализирана болница. Но Мануте си е Мануте – приоритетите му са различни от
нашите. Ако си беше направил списък, в който да е подредил най-важните неща в
живота си, самият той щеше да е на последно място. Така че през ноември Мануте
отново замина за Судан. Този път целта на пътуването му бе да построй 41училища, разпръснати из цялата страна. Човекът нямаше пари, строителни
материали или работници, но искаше да строи училища. Училища, в които рамо до
рамо да учат деца от мюсюлманска, християнска и племенна вяра. Който е запознат
със ситуацията в Судан, знае колко амбициозна и непосилна е подобна задача. В
продължение на десетилетия страната е раздирана от кръвопролития, омраза и
варварщина, базирани на религиозни и етнически противоречия. Мануте Бол е
християнин, но мисията му е да елиминира експлоатацията на вярата като
предразсъдък. Да убеди страната си, правителството си, съгражданите си, че
религията не трябва да бъде разделителната линия и че единственият път към
бъдещето минава през мирното разбирателство и хармонично съжителство. И ето че
Мануте замина с големия си стар балтон, празни джобове и инфектирани бъбреци,
въоръжен само с една откачена мечта и добре познатата лъчезарна усмивка. Но
понякога една мечта и една много, много голяма усмивка могат да се окажат
учудващо ефикасни оръжия, така че само за месец-два Мануте успя да убеди
необходимите хора да направят дарения и да събере пари за първото училище.
Междувременно състоянието му се влоши. Типично в негов стил бе забравил да
вземе най-важното за себе си: сака с лекарствата. Изпратили му ги по пощата, но
отнело цели четири седмици, докато стигнат до него в Судан. Инфекцията се
пренася и върху черния му дроб, а жестоките артритни болки, придобити след
катастрофата, започват да го изтезават непрекъснато. Бол попада в болница в
Найроби, където му е дадено злополучно лекарство, за което ще стане дума по-късно.
Мануте разбира, че ако иска да оживее, ще трябва да се върне незабавно в Щатите
и да бъде лекуван интензивно от най-добрите възможни специалисти.

Но точно в този момент при него идва президентът на Южен Судан Салва Кийр с
молба да остане още малко и да помогне в организацията на най-важните в
историята парламентарни избори на страната. Ако изборите минат без
кръвопролитие, ако гласовете на хората не бъдат откраднати, ако страната направи
искрено избора си, това може да се окаже първата стъпка към ново начало, към
истинска демокрация. Как да откаже? Точно той ли? Никога! Мануте тръгва на път -
карат го с кола от град до град, от селище до селище, от колиба до колиба. Около
него на няколко пъти избухват бомби, получава и Уплахи за живота си. Но нито
веднъж окото му не мигва и нито за миг усмивката не слиза от лицето му. Толкова е болен и немощен ч е не е в състояние да ходи. Когато колата му пристигне някъде, някол ко човека го вземат на ръце и носят съсипаното му тяло от място до място. После пак на ръце го връщат в колата. Том Причард, негов близък приятел в Канзас Сити, на два пъти прави опит да го
прибере в Щатите, изпращайки частен самолет с огромно легло, специализирано оборудване и медицински сестри. И двата пъти самолетът се връща празен. „Имат
още малко нужда тук от мен. Тези избори са жизненоважни“, казал Мануте.
„Ех, ако се беше върнал през февруари — спомня си през сълзи Том – сигурен съм,
че щеше още да е жив.“

Но Мануте остана чак до май. Изборите минаха. Хората гласуваха относително
мирно и без кръвопролития. Този път известното с беззаконията си правителство
някак си се въздържа. Обещание за ново начало витаеше в горещия въздух над
Хартум и Мануте най- после си позволи да отлети за Америка. Когато самолетът
кацна на летището във Вашингтон, линейка чакаше баскетболиста на пистата.
Откараха го директно в болницата, но беше твърде късно. Лекарството, което Бол бе
получил в Найроби, бе предизвикало отрицателен ефект – ужасяваща болест,
наречена синдром на Стивънс-Джонсън. Симптомите са кошмарни – човек губи
огромни сегменти от кожата си, тялото се покрива с мехури. Ефектът е като от
изгаряния трета степен. Накрая пространството около устата му става толкова
чувствително, че гигантът със златно сърце спира да се храни и да пие вода. Не може
и да говори, но когато му казват, че училището в Судан е почти построено, успява да
промълви на Том: „Аз успях, човече! Аз успях!“. Душата на Мануте бе твърде голяма
дори за неговото огромно тяло и може би затова тихо го напусна на 19 юни 2010
година.

В събота тук, в красива катедрала, бе извършена възпоменателна служба в памет
на Мануте. Храмът бе пълен догоре с политици, спортисти, известни личности и
най-обикновени хора. Дойдоха и много от децата, на които Бол бе помогнал да
започнат нов живот в Америка. Но най-интересното бе, че поне половината
присъстващи бяха мюсюлмани от Судан. Мюсюлмани в християнска катедрала! Не
можех да не си спомня думите му: „Аз успях, човече! Аз успях! Мануте не бе
погребан тук. Ковчегът замина за Судан. Бол бе пожелал да бъде положен в гроб в
родното си селце Туралей. На Две крачки е училището, построено от Мануте. Скромна едноетажна сграда, но за местните деца, свикнали да учат под небето и да пишат по пясъка с пръчки, тя е като палат. Само 0.8% от момичетата в Судан завършват основно образование, но в тези
класни стаи половината места са отредени за ученички. Мануте винаги е гледал като
мечтател в някакво негово си бъдеще.

Покривът е почти завършен, остават още само няколко керемиди. И когато този
малък храм на просвещението отвори вратите си, имам усещането, че той ще носи
името на създателя си. Училище „Мануте Бол“. Да, това ще бъде хубаво и светло
място. Училище, в което ще се преподава благородство, толерантност и добрина.
Училище, в което ще има място за всички, независимо от религия, цвят и убеждения.
Има място и за всеки един от нас, защото и ние, колкото и да сме остарели, можемда седнем на чина и навярно да открием по някой урок за себе си в голямото малко
училище на господин Мануте Бол.

Колко е хубаво, че дори в света на спорта, който е гъсто населен с егоистични
нарциси, все още се намират хора като Бол. Вярно е, Мануте можеше да пие
коктейли точно в този момент. Можеше да е жив, здрав и богат. Но светът е пълен с
бедни богаташи и живи мъртъвци. Мануте Бол отказа да се превърне в един от тях и
предпочете участта на онези редки хора, които имат силата да вземат тежки
решения, знаейки идеално колко фатални ще бъдат последствията за самите тях.

Да, Мануте Бол можеше да бъде милионер… Но щеше ли да е богат?

Да, приятели, ако искаше, Мануте Бол можеше да бъде жив днес… Но щеше ли да
живее завинаги?

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

У дома

Статия на Иво Иванов Канзас

Въпреки че Папа Чили не се прибра у дома, момчето знаеше, че той
сигурно в момента е в залата, и може би затова направи нещо крайно необмислено и
нетипично за него. Вместо да подаде топката на съотборника си Дейвид Джелат,
който беше непокрит под коша, момчето се вряза с два бързи дрибъла в
противниковата защита. Въпреки ниския ръст и крехката си физика младежът бе
изключителен играч и веднага забеляза, че двойното покритие е закъсняло със
стотна от секундата. Момчето изчисли мълниеносно всички възможности в
създалата се ситуация и веднага откри най- подходящата фраза в своя неизчерпаем
баскетболен речник. Светкавичен кръстосан дрибъл изпрати топката от дясната влявата му
ръка, вкаменявайки на място единия защитник. Другият нямаше достатъчно време да
реагира. Момчето свали дясното си рамо ниско, почти до паркета, и изсвистя като
снаряд през образувалото се тясно пространство. Трети защитник се опита да
компенсира създалата се уязвимост, хвърляйки се отчаяно към коша откъм слабата
страна. Твърде късно… Момчето отскочи мощно от левия си крак и поднесе
елегантно топката в коша над протегнатите пръсти на защитника. Това бе неговата
14-а точка.

Дейвид бе нетолкова впечатлен от изпълнението на съотборника си, колкото
озадачен. Не за друго, а защото момчето бе неговият най-добър приятел и той го
познаваше много добре. То никога не е било егоист на игрището. Нещо повече – като
че ли винаги му доставяше по-голямо удоволствие да подава, отколкото да вкарва.
Ако усетеше с почти свръхестествените си баскетболни сетива непокрит топката
моментално изчезваше от пръстите му, овъргалваше се в някаква пъклена магия и
след това се материализираше в ръцете на изумения съотборник. Но не и днес! Днес
приятелят му се държеше странно и не се освобождаваше от топката дори когато го
пазеха трима човека. Връщайки се в защита, Дейвид го погледна право очите и разбра на
секундата – момчето не му подаде топката по една-единствена причина: защото Папа Чили не се прибра у дома.

Самият факт, че момчето играе в отбора на гимназията ,,Уест Форсайт“, е
изумително постижение. Това е едно от най-големите^ училища в града Уинстън-
Сейлъм, разположен в самото сърце а приказното баскетболно царство, наречено
Северна Каролина. Тук конкуренцията е безумна и дори на гимназиално ниво човек
се препъва на всяка крачка във виртуозни играчи. Само преди година и половина
никой не гледаше сериозно на дребничкия малчуган и поради забавения му растеж и
оскъдна мускулатура се наложи да играе във втория отбор на училището.
Действително хлапето изглеждаше като невръстно дете сред високите играчи:
схлупена колибка в метропо- лис от бляскави небостъргачи. Но вътре в тази колибка
се криеше несметно съкровище и никой не знаеше това по-добре от неговия уникален
дядо Натаниел Джоунс. Кой знае защо, целият град го наричаше Папа Чили.
Уинстън-Сейлъм е родно място на цяла плеяда известни личности: поети, актьори,
бизнесмени, спортисти. Но едва ли има по-обичан и уважаван човек в този град от
добрия стар Папа Чили. Момчето знае идеално, че дължи голяма част от характера
си и начина, по който подхожда към всеки един проблем в живота си, на него. „Аз
съм получил толкова много ценни житейски уроци от своя дядо, колкото не бих
могъл да науча в рамките на какъвто и да било докторат. Той е моят най-добър
приятел“, казва с усмивка младежът.

Момчето не преувеличава. Папа Чили е много, много рядка личност. Няколко
десетилетия преди да дойде денят, в който не се прибра у дома, Папа Чили бе
направил направил нещо нечувано. Едва навършил 20 и с начален капитал една
голяма, обезоръжаваща Усмивка, младият Натаниел Джоунс отваря бензиностанция-
автосер- виз. Така той става не само първият чернокож собственик на
бензиностанция в щата, но и един от първите чернокожи бизнесмени в историята на
Северна Каролина. Става дума за същата тази Северна Каролина, която по това време
не разрешаваше на цветнокожите си граждани да се хранят в ресторант за бели,
която гледаше на тях като на второкачествени хора, която им забраняваше да пият от
обществени чешми и да използват градските басейни. Да, расизмът все още дълбоко
вплетен в самата тъкан на американското общество и малката бензиностанция на
Папа Чили сама по себе си бе акт на бунт и дързост. По това време за един чернокож младеж в Уинстън- Сейлъм бъдещето бе по-ограничено от речника на нашите Златки. Човек можеше или да
отиде на заколение във Виетнам, или да бъде смлян от непосилна работа в
тютюневите плантации и фабриките за цигари, с които градът бе толкова известен.
И в двата случая ставаше дума за леко лакирана вариация на уж премахнатото
робство.

Папа Чили обаче винаги е вярвал, че той и само той е едноличен
главнокомандващ на предстоящото му бъдеще. Младият Натаниел Джоунс нямаше да
бъде роб на никого и нито за миг не се е съмнявал, че мечтата му ще мине като валяк
през каквито и да било препятствия, подхвърлени му от съдбата. Последното нещо,
което можеше да го спре, бе това колко меланин произвеждат клетките в кожата му.
Така че Папа Чили се захвана за работа, без да му пука за дискриминация,
предразсъдъци и омраза. Работеше като звяр от сутрин до вечер и за отрицателно
време изплати заемите си. Много бързо първият автосервиз с чернокож собственик в
щата се превърна в един от най-чистите и успешни в града, а самият Папа Чили – в
нещо като вдъхновение за хилядите млади хора, които видяха в него модел за
подражание и повод за вяра в някакво по-различно бъдеще.

Да, момчето има толкова много причини да се гордее с дядо си, но ето че той не
се прибра у дома и точно сега, в този мач срещу стария противник „Паркленд“,
нашият дребничък герой знае, че колкото и да изглежда неразумно, трябва да
стреля… отново и отново. Момчето получава пас вляво от коша, зад линията за трите
точки. Треньорът на противника току-що бе наредил на най-бързия си играч да го
пази персонално навсякъде по игрището. Момчето бе вкарало осем последователни
точки от пробив, така че защитникът му се отдръпва в очакване на поредното
влизане с дрибъл. Кардинална грешка. Усетило идеална възможност за стрелба,
хлапето насочва пръстите на краката си към коша и отскача рязко директно нагоре.Топката ляга послушно в дланта му, лакътят му – директно под нея. Последен, лек
натиск с възглавничките на крайните фаланги, и топката напуска пръстите му с
копринен фалц, понасяйки се към коша в елегантна дъга. Защитникът няма време
дори да се опита да блокира изстрела и секунда по-късно оранжевото кълбо минава с
въздишка през мрежичката. Това беше 27-ата му точка.

За половин век къртовска работа Папа Чили така и не успя да забогатее и навярно
основната причина за това е прекалено голямото му сърце.

Не са малко хората в квартала, които му дължат пари. Пари
които той никога няма да поиска обратно. Ако успеят да му ги върнат – добре. Ако
не – явно те имат повече нужда от тях, отколкото той. Често поправя колите на по-
бедните си съграждани или без платно, или на безценица, а когато се наложи, пълни
и резервоарите им за своя сметка.

И въпреки че бизнесът на Папа Чили не му донесе богатство, той откри в него нещо
по-важно: независимост, призвание и щастие. За него абсолютно всеки човек
заслужава да бъде третиран с уважение и благородство, независимо от това колко
пари прави и какъв е цветът на кожата му. Може би затова хората го обичат толкова
много и не спират да му повтарят, че трябва да патентова пословичната усмивка,
която никога не слиза от лицето му. Живее си старият ав- томеханик в малка,
олющена къщичка и кара античен миниван, но това му е предостатъчно – не му
трябват палати и ферарита, защото истината е, че целият град е негов дом, а хората
му – негови деца. Много силна е невидимата връзка между него и внука му. Двамата
са неразделни, особено през лятото, когато малчуганът помага на дядо си в сервиза.
Мие колите, пълни бензин, сменя масла, гуми и филтри и най-важното: малко по
малко попива най-важните черти от манталитета на Папа Чили. Добрият
автомеханик винаги е работил повече за другите, отколкото за себе си, и казват, че
внукът му играе баскетбол по абсолютно същия начин.

Но не и днес! Днес, след като Папа Чили не се прибра у дома, момчето играе като
обсебено от една-единствена цел… коша. Гардът на „Паркленд“ изкарва топката с
дрибъл и някъде в средата на игрището отклонява вниманието си за стотна от
секундата. Но на нашия герой не му е необходимо повече. Хлапакът сякаш се появява
от нищото с ослепителна скорост – дефанзивен демон, изригнал сред искри и жупел
от преизподнята на зоновата преса!

Момчето открадва топката от ръцете на озадачения противник и изминава
разстоянието до коша толкова бързо, че не само че забравям сравнението, което си
бях приготвил, но дори не успявам да завърша това изречен… Миг по-късно
миниатюрният баскетболист излита към обръча и смаяната публика става свидетел
на мезозойска забивка с дясната ръка, извършена от едно 178-сантиметрово хлапе.
Това беше 35-ата му точка.

Никога не съм се срещал с Папа Чили, но докато приготвях тази статия, усетих, че
съм изградил странна привързаност към този забележителен човек. Някак си имам
чувството, че винаги съм го познавал, и затова ме е страх от следващата, най-
мъчителна част в тази история. Тази, в която, колкото и да не искам, ще трябва да ви
разкажа за деня, в който Папа Чили не се прибра у дома.

Беше леденостудена ноемврийска вечер и изморен от работа, 61 -годишният
автомеханик просто искаше да се прибере у дома. Паркира стария бял миниван на
разнебитената асфалтова площадка до едноетажната си къщичка и отвори
багажника, за да вземе няколко плика с храна, които бе купил от супермаркета. ПапаЧили не подозираше, че в същия този момент, втъкани в безизразното кадифе на
мрака, го дебнеха пет зловещи силуета, стискащи в ръцете си оловни тръби. Те се
нахвърлиха едновременно и с крясъци върху възрастния мъж, посипвайки го с
жестоки удари и ритници. Целта им бяха няколкото долара в старото му портмоне.
Нито един от нападателите нямаше навършени 16 години. За какво ли са им
трябвали парите? Дрога? Алкохол? Видеоигри? Каквато и да е безумната причина,
варварското им престъпление остави най-обичания човек в града в безсъзнание
върху студения асфалт. Бе толкова близо – едва няколко метра го деляха от вратата,
но той никога повече не я прекрачи. Голямото сърце на Папа Чили спря да бие и той
издъхна в онази кървава ноемврийска вечер, преди да е успял да се прибере у дома.
Когато научи за жестокото убийство на дядо си, момчето отказа да повярва. Сякаш
парализа бе сковала и мускулите, и душата му Движеше се в мъгла от мъка, толкова
объркано и сломено, че дори не намираше сили да се разплаче. Не че нямаше сълзи.
Напротив – в този момент той бе изтъкан от сълзи и всяка негова клетка плачеше, но
не навън, а вътре в себе си. Може би младежът някак наивно вярваше, че ако остави
сълзите си да изтекат, с тях ще изтече и надеждата, че Папа Чили още е сред нас.
Хиляди хора от всички точки на града се стекоха на погребението. Наложи се да
преместят церемонията в по-голяма църква и въпреки това огромна опашка от
скърбящи се виеше около храма. Колкото и да е невероятно, цял един град се бе
събрал, за да си вземе сбогом с един най-обикновен механик.

Само часове след погребението момчето трябваше да играе в първия мач за сезона.
Срещу стария противник „Паркленд“. Но как да стъпи на игрището в този момент? Как въобще да вложи опустошената си от мъка душа в някаква игра? Папа Чили никога… НИКОГА не бе изпускал негов мач. Когато се налагаше, затваряше бензинос- танцията по-рано и губеше приходи, но абсолютно задължително присъстваше на мача. „Когато аз играех, той винаги бе в залата -
спомня си с тъжна усмивка момчето – понякога идваше с омаслен гащеризон и
мръсни длани директно от работа, но никога не си позволи да не бъде на трибуните,
за да ме подкрепи.“

Минути преди мача съсипаният от тъга младеж реши, че ще играе. Но не за себе
си, а за своя любим дядо, който го беше научил, че ръстът, подобно на цвета на
кожата, е безсмислен предразсъдък и единственият човек, който може да застане
между него и мечтите му, е той самият. Папа Чили живя 61 години на този свят и ето
че сега внукът му играе в един от най-изумителните мачове в историята на щата -
мач, в който е решил да вкара невъзможните 61 точки… в негова чест. 61 точки! При
условие че е играл само няколко месеца в първия отбор и никога не е вкарвал повече
от трийсетина. 61 точки – при това в гимназията, където мачовете продължават едва
32 минути! Но днес е особен, нереален ден и момчето сипе кош след кош от
невъзможни ъгли и положения. Треньорът Летън очаква от отбора си да използвадълго обиграваното флекс нападение, но младежът се хвърля като звяр навсякъде по
игрището, все по-често взема нещата в свои ръце и не спира да стреля… и да вкарва.
По принцип Летън не търпи подобно поведение, но интуицията му подсказва, че
днес момчето има едно голямо и истинско, смекчаващо стрелбата обстоятелство.
Само във втората четвъртина малкият гард нанизва 24 точки.

Момчето се възползва от великолепен заслон, поставен от Дейвид, и отново влиза
на скорост под коша. Прави финт със „заекваща“ крачка вдясно, но спира дрибъла и
се завърта на 360 градуса вляво. Защитникът лапва въдицата и за малко да излети от
кецовете си. Момчето е във въздуха, но незнайно как, и двамата високи играчи на
„Паркленд“ са предвидили намерението му и са блокирали напълно пътя към коша.
Между огромните им тела няма никаква пролука. Младежът отново посяга към
неизчерпаемия си баскетболен речник и… не намира нищо. Дори той не разполага с
фраза за създалата се ситуация. Момчето се блъсва в масивното рамо на единия
защитник и падайки назад, усуква тялото си в някакъв сюрреалистичен хуманоиден
възел. Миг преди да удари с гръб земята, без да гледа, младежът мята произволно
топката нагоре като лекоатлетическо гюле и тя влиза в някаква омагьосана
параболична траектория, която категорично бие шут на законите на физиката.
Публиката затаява дъха си. Топката прелита с колеблив фалц над пръстите на
двамата зашитници, целува похотливо таблото и минава директно и безочливо през
обръча. Съдиите, треньорите, играчите, публиката и самото момче, проснато на
паркета, гледат невярващи клатещата се мрежич- ка. „Благодаря ти, Папа Чили“,
прошепва момчето, поглеждайки някъде нагоре. Това беше 50-ата му точка.

Остават две минути до края. Момчето е напълно изтощено, но получава топката в
идеална ситуация и влиза към коша от дясната страна. Защитникът с номер 10 успява
да се добере до него миг преди да е изстрелял топката и го фаулира с такава сила, че
младежът полита към земята. Въпреки нарушението момчето успява да изстреля
топката с дясната ръка. Кош и фал! Това беше 61-ата му точка!

Момчето се строполи по гръб на земята и остана неподвижно две, четири, пет
секунди… Бе напълно смазано и физически, и психически. Двама от съотборниците
му го изправиха на крака. Момчето застава зад наказателната линия. Остават две
минути – цяла вечност в баскетбола. Ако вкара фала и още два коша, ще счупи
недосегаемия рекорд на щата, поставен преди половин век от Боб Пуул. В залата е
много, много тихо. Тук-там се чуват само хлиповете на тези, които са разбрали точно
на какво са станали свидетели току-що. Момчето поглежда към трибуните. Вижда
големите разплакани очи на майка си. Разтърсения си треньор и съотборници. Баща
си, който се е изправил разтреперан от вълнение до скамейката. Момчето знае, че
няма да вкара наказателния удар. Няма дори да се опита. Той отдавна е взелрешението си. Не му трябват рекорди. Не му трябва нито точка в повече и то просто
хвърля топката под коша и извън игрището. Момчето се отправя към скамейката под
аплодисментите на публиката, рухва в прегръдката на баща си… и се разридава.
Разпада се на съставните си сълзи. Цялото му тяло се тресе и момчето най-после
позволява на мъката да отнеме силите му. То знае, че вече може да плаче.
От първата секунда, в която се появим на този свят, ние всички сме една и съща
ненаписана книга. С какво ще бъдат запълнени белите страници? Много са
факторите, разбира се, но в крайна сметка ти си авторът на своя собствен роман и
когато бъде написана последната дума, само от теб ще зависи дали ще ставаш за четене. И колкото по бързо разберем, че корицата няма значение, толкова повече време ще можем да отделим на самия сюжет. Някой беше изчислил, че човек взема средно по пет хиляди решения на ден.
Това са 130 милиона решения за един човешки живот. Не смятате ли, че в крайна
сметка ние дължим своята идентичност не на начина, по който изглеждаме, и не на
това, с което сме напълнили къщата си, а на сбора от тези решения и техните
последствия… Не е ли напълно очевидно това простичко екзистенциално уравнение:
ние сме това, което правим!

Седем милиарда романа вдишват и издишват съдържанието си на този свят. Някои
са хубави, други са изплагиатствани, трети трябва да бъдат четени между редовете.
Романът на Папа Чили бе шедьовър и затова на погребението му дойдоха хиляди
признателни читатели. И те като мен навярно бяха открили красива поука на
страниците на живота му – че човек става истински полезен на себе си само тогава,
когато стане полезен на другите.

След като мачът завърши, изтощеният и развълнуван внук на Папа Чили каза нещо
много интересно пред камерите: „Някои от тези 61 точки за моя дядо бяха
невъзможни и дълбоко в себе си знам, че той някак си беше в залата и помагаше на
топката да мине през коша. Няма друго обяснение. Когато вкарах последния кош и
останах да лежа на земята, усетих присъствието му. И пак тогава си дадох сметка, че
този момент ще бъде с мен до края на дните ми“.

Преди няколко дни се навършиха десет години от този паметен мач. Доста неща
се случиха оттогава. Убийците на Папа Чили пишат всеки ден една и съща повтаряща
се страница в тъжния затворнически роман на пропиляния си живот. Героят на
нашия разказ вече не е момче, а мъж с прелестно семейство и две божествени деца.
Казват, че само миналата година е спечелил 20 милиона долара. Наскоро се
премести да живее в приказна къща в Бел Еър, която купи от певицата Аврил Лавин
за 9 милиона. Младежът все още играе баскетбол, при това в лига, в която средният
ръст е 204 сантиметра. И въпреки че почти неизменно е най-дребният играч между
двата коша, той е един от най-неопазимите и в същото време най-уважаванибаскетболисти в Лигата. Използвайки уроците на дядо си, малкият играч е постигнал
толкова много в последните години. Носител е на два златни олимпийски медала и
на цяла поредица трофеи и рекорди. Играл е шест пъти в Мача на звездите на НБА и
през февруари без съмнение ще го видим в седми. Създател е на две благотворителни
фондации, а през лятото всички останали баскетболисти в Лигата единодушно го
избраха за президент на своя профсъюз. Специалистите твърдят, че един ден името
му със сигурност ще намери място в Залата на славата. Така е, той е постигнал
толкова много, но истината е, че каквото и да прави, мачът, в който великият Крие
Пол вкара 61 точки в името на своя дядо, ще остане най-важното постижение в
живота му.

Самият той го каза наскоро, но не беше необходимо. Както той, така и аз, а надявам
се, и вие, вече го знаехме. И въпреки че никога няма да имаме доказателство, знаем и
нещо друго – че в момента, в който Крие вкара 61-ата си точка и остана да лежи
безмълвен на пода, добрият стар Папа Чили по някакъв особен начин бе там в залата.
С омасления си гащеризон, отрудени ръце, голяма усмивка и добри очи. Беше дошъл,
за да гледа внука си и да остане с него… завинаги. И когато усети, че последната,
изящна дума в книгата му е написана, отправи прощален поглед назад към всяка една
прелестна следа, оставена от неговите 61 красиви стъпки на тази грешна земя,
обърна се с усмивка към голямата светла врата и най-после… най-после се прибра у
дома.

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Градче в прериите

Статия на Иво Иванов Канзас

„За да се отгледа едно-единствено дете, е нужно цяло селище.“
Древна африканска поговорка

Градчето Смит Сентър е някъде далеч, запокитено сред безкрайните
прерии на Западен Канзас. Няма да ми е лесно да стигна до него – то е изолирано в
обръч от безбрежни, мълчаливи ниви. Мястото сякаш е забравено от времето и
хората, пътищата бягат от него и дори картата на щата отказва да ми го покаже.
Какво, по дяволите, търся тук, на ръба на нищото, където тишината е потискаща и
всепоглъщаща и единствено вятърът въздиша и роши разсеяно пшеничените къдрици
на прерията? Пейзажът е един и същ във всички посоки – безбрежна, плоска шир,
търсеща лениво небето в правия като стрела хоризонт. Смит Сентър е едно от тези
места, които изглеждат обречени на бавна, мъчителна смърт – жертва на
естественото обезкървяване, наречено миграция. Само на 10 км от градчето е
географският център на Америка.

Ако страната беше организъм, точно тук щеше да бъде сърцето и. Въпросът е
колко още ще продължава да бие? Тук живеят точно 1931 души – повечето фермери и
работници в местната фабричка за фургони. Канзас е почти два пъти по-голям от
България, но степите му са обезлюдени. Казват, че в този щат има над 6000 селища
призраци, в които някога е кипял живот, но днес са опустели. Постройките са
обезобразени, а по обраслите с плевели улици вече не се разхожда дори спомените.
Смит Сентър обаче все още стиска зъби и някак си се държи. Скромната главна
улица е чиста, няколкото магазинчета изглеждат оживени, прозорците на старата
гостилница „Джифи Бъргър“ светят, а витрината на бръснарницата е запотена.
Никога не съм можел да разбера малкия град, да се съглася с ритъма му и да вникна
в хората му. Как живеят тук, толкова откъснати от цивилизацията?Какво правят през свободното си време? За какво мечтаят? Как успяват да не роптаят
срещу вбесяващата предсказуемост на всеки идващ ден? Животът е монотонен и
безперспективен и младите търсят какъвто и да било начин да изтръгнат бъдещето
си от него. Смит Сентър не е изключение – късичката главна улица е твърде тясна за
мечтите на хлапаците и така година след година жителите си тръгват и градът
винаги е застрашен да се превърне в гара без пристигащи влакове. В Смит Сентър
има едно кино, в което сменят филма веднъж в седмицата. Прожекцията е една на
ден, но понякога и тя се налага да бъде анулирана. А в петък вечер… В петък вечер
киното направо слага катинара, защото никога няма зрители! Целият град е на
стадиончето на гимназията, където отборът по футбол мачка безпощадно
противниците си от 30 години насам. В американския футбол се играе един мач на
седмица. В момента тимът няма загуба от четири години и е трикратен шампион на
щата. Смит Сентър е натрупал 51 поредни победи, но това, което е абсолютно
невероятно, е следната откачена статистика: този сезон отборът е отбелязал 704
точки! Знаете ли колко са отбелязали противниците им? Нула! Да – нула! Ниенте!
Геврек! Който е запознат с американския футбол, знае колко невъзможно е подобно
постижение. Да биеш дори един отбор на нула, е нещо, за което се говори с години.
Наскоро цяла Америка отправи поглед към Смит Сентър, след като записа 75 точки
само в първата четвърт на мача си срещу Плейнвил. Това постижение счупи
националния рекорд, поставен преди 82 години. Но защо нищож- ното селище се е
превърнало в такъв футболен великан? Как е възможно миниатюрната им гимназия с
шепа ученици да се превърне в шампионска династия? Причината е в целия град,
който с колективно усилие, всеотдайност и много разум е създал нещо далеч по-
голямо от печеливша спортна формула. Смит Сентър е намерил начин съвсем
целенасочено да построи уникален модел на възпитание, изграден около футболния
отбор. Всички жители над четиригодишна възраст дишат чрез футбола, но
фанатизмът им е конструктивен и преследва по-високи цели. Гимназията е толкова
малка, че 60% от момчетата играят в отбора. Въпреки това всяко едно от тях смята
възможността да излезе на игрището за върховна чест. Тези деца
гледат на екипа си като на генералска униформа и се отнасят към традициите на тима с огромен
респект. Който веднъж е влязъл в отбора, полага обет да не употребява наркотици, да
не пие и дори да не пуши. Преди сезона в началното училище се разпространяват ограничен брой
официални картички със снимките на всеки играч и вс мажоретка. Учениците
разменят и колекционират картичките и гледат на тези, чиито лица са отпечатани
върху тях, като на идоли и образци за поведение. Когато някой футболист или
мажоретка бъде уличен в употреба на дрога, алкохол или никотин, той трябва да
отиде в началното училище и да обясни на хлапаците защо е бил изхвърлен от
отбора. Но това практически не се случва – младежите рядко правят грешки както на
терена, така и извън него. В управлението на отбора участва целият град – след
мач всички жители се качват на колите си и минават тържествено по главната улица,
блъскайки в
ритъм по клаксоните в чест на поредната победа. После народът се изсипва в
„Джифи Бъргър“, където от три десетилетия хората празнуват и подлагат на обстоен
анализ всяка минута от мача. Треньор е
един изключителен 62-годишен мъж на име Роджър Барта, който е поел тима
през далечната 1976-а. Той знае, че разполага с ограничен материал, че играчите
му не са суператлети и че шансовете им за
победа са свързани с отборното начало. Затова стратегията му е свързана с
изграждането на непоклатим, взаимнодопълващ се колектив. Барта е един вид баща
на всеки играч и мисията му е да възпита момчетата така, че да виждат един в друг нетолкова съотборници, колкото братя.

Така младите хора в това градче, в което всички хора се познават по име, попадат
в завидната ситуация да имат не едно, а три семейства – тяхното собствено, града
и отбора. Треньорът е страхотен перфекционист, чийто професионализъм е заразен.
Всеки понеделник Барта връчва на играчите 20 страници профил на следващия
съперник, както и конкретен план за подготовка. До вечерта папките стигат до
бащите и дядовците на играчите, които ги разпространяват мълниеносно и в
продължение на цяла седмица стратегията на треньора се превръща в основна тема за разговор в бръснарницата и в кафенето „Втора чашка“.

Друг важен фактор за силата на отбора е тренировъчната етика.
„Момчетата тук сякаш се стараят повече – обяснява Барта. – Не е нужно да ги
мотивираш – те тренират до припадък. Повече от всеки друг.“ Сигурен съм, че е така
- тук сред полетата, тежката работа е начин на съществуване. Момчетата не могат да
бъдат уплашени с къртовски труд. Той е кодиран във фермерските гени на дедите им,
чиято пот е хранила плодородната почва на тези земи от поколение на поколение.
Футболистите на Смит Сентър са винаги по-добре подготвени, по-концентрирани, по- сплотени от
съперниците си. Но победите, триумфите и титлите са само част от историята. По-маловажната. „Това, което всъщност правим в това градче, е възпитаване на деца.

Създаване на личности – казва Барта. – И честно казано, се справяме толкова добре,
че тези младежи завършват, отиват в колежи и жънат успехи в големите градове.
Истината е, че това, което правим, няма нищо общо с футбола. Рано или късно ще ни
отбележат точки, ще загубим и мач и това няма да има никакво значение. Важното
е, че децата ни навлизат в живота, знаейки смисъла и стойността на всеки един
ден.“Ако попитате Барта за мача, в който отборът му отбеляза 75 точки за 15
минути, той ще наведе смутено глава: „Не се гордеем с този резултат. Не искахме да
унижим съперника, но някак каквото и да правехме, бележехме точки“. В този мач
треньорът наистина пусна всички резерви и им нареди да падат на земята, да
изпускат топката и да спрат да бележат, но въпреки това крайният резултат беше
83:0. Отборът на Смит Сентър е трудно обяснимо явление. Но още по-странна е
безпрецедентната тенденция все повече хора да се завръщат в малкото селце сред
пшеницата. Някои идват за няколко дни, други остават с месеци, а трети завинаги.
Марк Съменоу, един от най-добрите играчи в НФЛ и бивш защитник на Смит
Сентър, твърди, че винаги ще носи градчето със себе си, и нарича стария Барта човек
със злат- но сърце. Необяснимата обратна миграция към прерията вдъхва надежда за
бъдещето на града. Вярно е – тук няма опера, няма клубове, няма даже непознати
лица. Дори най-близкият „Макдоналдс“ е на час и половина път с кола. Но не
бързайте да се надсмеете над малкия град. В Смит Сентър не е имало каквото и да
било престъпление от години, а хората – млади и стари, са спокойни и усмихнати -
сякаш напълно излекувани от стреса, параноята и останалите болести на нашата
епоха. В града има само трима отегчени до смърт полицаи, които висят в кафенето и
от липса на работа са се превърнали в професори по футболна стратегия. „Всички
тук сме маниаци на тема футбол – усмихва се Барта. – Но това, което ни движи, е
далеч по- важно – вярата, че за да бъде отгледано едно-единствено дете, е необходим
цял град.“ Цял град! Не просто родители и семейство. Те са с амо част от
уравнението. Детето расте и човекът, в който ще се превърне, зависи от толкова
много неща: учителите, улиците, хората, треньорите, приятелите, продавачите в магазините и дори случайните минувачи. Преживявания, впечатления и микроуроци
идват отвсякъде, натрупват се и се превръщат в манталитет. Какво знам аз за малкия
град? Нищо. Израснал съм в центъра на София. На „Витошка“ и „Солунска“, сред
хаос, тълпи и хленчещи трамваи. Истинско чудо е, че невероятните ми родители
надделяха над улицата и хулиганщините. Но колко непосилна би била задачата им в
днешно време… Около училищата ни плетат паяжина гнусни паразити, продаващи
дрога, влиянието и репутацията на образователната ни система намалява с всяка
минута, а мрежата и улицата все по-често заместват дома. Затова ми се струва, че
има какво да вземем от Смит Сентър. Нека забравим за миг пренебрежението и се
вгледаме по- внимателно в селцето, надничащо от пшеницата на Канзас. Сигурно ще
открием, че една общност, независимо дали е малка или голяма, заслужаважителите, които е възпитала. Градът, грижещ се за децата си, рано или късно ще
бъде възнаграден десетократно. Ясно е, че те ще продължат да търсят пътя си
другаде. Младите не трябва да се простират според чергата, а според мечтите си. Но
дори когато си тръгват, те грабват градчето със себе си и го носят по целия свят. Ако
не му бяха признателни, нямаше да го сложат в куфара. Вече ми е по-лесно да открия
Смит Сентър върху картата. Той е навсякъде, където са отишли рожбите му, и ето че
пътищата не само тръгват, но и водят към него. Градът няма да умре. На гарата
сноват посрещачи и влаковете започват да пристигат. Смит Сентър, щата Канзас. На 10
км е географският център на Америка. Ако страната беше организъм, точно тук
щеше да бъде сърцето й. Слава Богу, то продължава да бие по-силно от всякога и
помпа свежа и чиста кръв във всяка точка на тялото.

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Кимбо Конг

Статия на Иво Иванов Канзас

Кой е Кимбо Слайс и защо е навсякъде около нас? С риск да ви объркам, ще
ви подскажа малко: насочете мислите си към Гилгамеш, Ахил, Кинг Конг, Самсон и
много други като тях. С риск да ви объркам още повече: Кимбо Слайс не съществува,
но това не трябва да ни пречи да го уважаваме и третираме с подобаващо за
внушителната му физика страхопочитание.

Днес ще ви разкажа за него… но тихичко, за да не ни чуе. Крайно неразумно е да
го ядосваме. Кимбо, виждате ли, е от онези редки, чудовищно силни човешки
екземпляри, които, ако се вбесят, удрят само два пъти, при това вторият път е по
капака на ковчега.

В момента Кимбо Слайс е глобална икона – мегазвезда, родена от епохата на
YouTube и вездесъщия интернет. Страховитото му присъствие е навсякъде: в
телевизионните реклами, в дигиталното пространство, по билбордове и плакати, в
клиповете на рап звездите и в шепота на уличните легенди.

Нагло отмъкнах следния цитат от баскетболиста на „Лейкърс“ Ламар Одъм:
„Мани Рамирес е роден да удря бейзболната топка. Пей- тън Манинг е роден да
играе американски футбол. А Кимбо Слайс е роден да чупи кости“.

В края на 90-те години професионалният бокс загуби репутацията си на
легитимен спорт благодарение на пагубното влияние на мрачни личности като Дон
Кинг и на организираната престъпност като цяло. Мачовете се превърнаха в жалък
фарс, съдиите караха мерцедеси, а боксьорите ставаха все по-тлъсти и непохватни.
Необяснимата административна фрагментация също отврати хората. В един моментсе появиха толкова много федерации, че не беше ясно кой на какво е шампион.

В тази атмосфера винаги жадната за тестостеронни агресии публика обърна поглед към т.нар. смесени бойни изкуства (ММА).Организаций като UFC и КОТС заслужено отнеха огромно количество
от привържениците на бокса и подкопаха основата му. Юмруците бяха
необременени от ръкавици, мачовете се играеха в клетки, правилата бяха либерални
и кръвта се лееше в изобилие. Постепенно героите на ММА, като Кен Шамрок и
братята Грейси, започнаха да съперничат по популярност на световните шампиони
по бокс. Още по-пагуб- но за бокса се оказа създаването на видеокомпресията и
последвалото масово разпространение на филмов материал в интернет.

Сред най-популярните клипове, гледани навсякъде по света, са бруталните,
несанкционирани от никого улични мачове, чийто неко- ронован крал е именно
чудовищният Кимбо Слайс. Вкарайте името му в търсачката, и ще бъдете затрупани
от кървав видеоматериал, демонстриращ безумната му сила и варварски юмруци.
Мачовете обикновено се състоят по изоставени строителни площадки, мазета, задни
дворове или забравени от XXI век гета. След около минута-две изходът неизбежно е
един и същ: един огромен мъж в безсъзнание и един отегчен Кимбо Слайс, бършещ
кръвта от юмруците си.

В една от по-запомнящите се битки на Кимбо той свали напълно гарда си и
предизвика масивния мъж срещу него да го удря свободно по лицето. Не знам от
каква сплав е направена физиономията на този човек, но парадоксално противникът
му се изтощи напълно, сякаш Кимбо го блъскаше с лице по юмруците. Накрая Слайс
сложи край на комедията с едно-единствено вулканично дясно кроше, което прати
съперника му в същата тази горица, от която навремето Сънчо твърдеше, че идвал, за
да ни пожелае лека нощ, дечица.

Малко по малко легендата за Кимбо напусна интернет и се настани навсякъде в
публичното пространство, а физиономията му стана една от най-разпознаваните в
Съединените щати. Тя, между другото, заслужава поне един параграф, тъй като
гротесковите ѝ черти са важни за Кимбо и определено не са от тези, които вдъхват
спокойствие и естетическа наслада. Напротив – лицето на този човек би могло да
предизвика стресов обрив върху грапавите бузки на Медуза Гор- гона. Горната част
на главата му е напълно плешива. Единствената коса е ивицата катраненочерна
корона, която обгръща тила му, завършвайки в къса опашка. Това обаче не означава,
че му липсва окосмяване: явно огромни количества тестостерон са вилнели из
тялото му, защото цялата му физиономия е една разгневена експлозия от косми.
Веждите му са като два хапещи се кралски пудела, а останалата част от лицето му е
погълната от грандиозен фонтан от гъста къдрава брада. В южната ѝ част като мокрацвърчаща наденица подскача огромна долна устна в безплодните си опити да избяга
от двата лакоми кратера на масивния му сплескан нос.

Кимбо е 188 см и 110 килограма. Главата му започва от раменете, отричайки
категорично необходимостта от врат. Кожата му е опъната до скъсване от стихийно
търкалящи се във всички посоки гладки морени от мускули. Кокалчетата на
юмруците му са някакви зловещи и безформени варовикови сталактити. Никога,
никога не бих искал да се сблъскам с това каменисто тяло. Предпочитам да бъда
ударен, да кажем, от Калисто – втория по големина спътник на планетата Юпитер.
През последните две години Кимбо спря да се бие по улици и дворове и нахълта с
гръм и трясък в света на смесените бойни изкуства. Професионалистите го
посрещнаха с насмешка, която обаче се изпари мълниеносно под парните чукове на
юмруците му. Кимбо унищожи бившия световен шампион по бокс Рей Мърсър за 72
секунди. Това е същият Мърсър, за когото Ленъкс Люис твърдеше, че имал най-
силния удар на света. Ветеранът Бо Кантрел заяви, че Кимбо е абсолютен аматьор и
позьор, който не знае какво го чака на тепиха. Ще го смажа от комбинации, удари с
крака и „мелници“, закани се Бо. Кимбо го би за 19 секунди след смазваща кавалкада
от артилерийски удари предимно с дясната ръка. Следващият му съперник -
огромният Танк Абат, каза, че нямал търпение да пребие Слайс. „Участвал съм в 200
мача и вдигам на лежанката 270 кг. Ще го смачкам.“ Отговорът на Кимбо?
Унищожителен побой и нокаут само след 43 секунди.

Колкото повече победи трупаше огромният гладиатор, толкова повече растяха
митовете около загадъчната му личност. Слуховете твърдяха, че бил като кръвожадно
животно, че е бивш гангстер и че е лежал в затвора за опасни престъпления. Това
обаче не би могло да бъде по-далеч от истината. В действителност под черупката на
страшилище се крие изненадващо мек и интелигентен човек с богат речник и
добродушна натура. Образът на брутален злодей е ма- нифактура на мениджъра на
Кимбо – 32-годишен бизнесмен, който нарича себе си Айси Майк. Понеже
страшилищата са продаваема стока, хитрият мениджър е пакетирал Слайс именно в
тази карикатурно-кръвожадна самоличност.

Затова понякога Кимбо изрича пред пресата безумия, достойни за болното
съзнание на Майк Тайсън. Веднъж например спомена съвсем невинно, че
възнамерява да откъсне ръката на съперника си и да го набие с нея.
Възможно е образът на Кимбо да е преувеличен, но определено е вярно, че е
абсолютно безстрашен. Може би единственото нещо, което някога е успяло да
вкамени от страх тази човешка стихия, е друга една стихия на име Андрю. Става
дума за урагана „Андрю“, който и аз си спомням доста добре. През 1992 г. Кимбо
живеел в Южна Флорида и тропическата стихия разрушила дома му. Слайс оцелял
сред отломъците, покривайки се с огромен дюшек. По това време бил сред най-добрите гимназиални играчи по американски футбол, но ураганът съкратил последния му сезон и той не успял да се сдобие със спортна стипендия за университет.

Малко по-късно изпаднал в нищета и живеел в стария си ръждясал нисан. Кимбо
спирал вятъра, залепвайки с лепенки найлонови торбички върху счупените прозорци
на колата. В този момент може би най-лесното нещо било да си осигури насъщния с
кражби и сила, но истината е, че Кимбо Слайс никога не е прибягвал до незаконно
насилие.

„Да нараня уязвим човек за мен е недопустимо“ – казва често Кимбо. Малко по
малко, с много работа като шофьор и бодигард по клубове, Слайс се измъкнал от
нисана и се настанил под наем в евтина гарсониера. Малко по-късно улицата
открила юмруците му и отворила вратата към кървавата му кариера.
Днес Кимбо прави луди пари, вози се в лимузина „Линкълн Навигейтър“
, в която човек може да играе народна топка, и лети в частен самолет. Слайс е станал част от
популярната култура и Америка изпитва почти необяснима привързаност към него.
Като професионалист Слайс все още се опитва да спечели признание. Вярно е, че му
липсва техника, но ако се вгледате, ще забележите колко много е работил върху
техниката си: как вкарва убийственото си дясно кроше с перфектно завъртане върху
опорния крак, как завършва комбинациите си с класически изпълнен ъперкът и как
все по-умело се „гмурка“, за да избегне ударите на противника. Ако беше роден в
Друга епоха и беше трениран от дете, Слайс можеше да бъде легендарен боксьор.

Треньор на Кимбо е легендарният Бас Рутен, който твърди, че не е имал ученик с
повече физическа сила от Слайс. Следващият му двубой е с известния Кен Шамрок,
но мечтата му е да се срещне отново с единствения човек, който го е побеждавал в
уличен двубой – полицая от Бостън Шон Генън. Схватката между двамата, снимана в
някакво подозрително мазе сред тълпа от крещящи сеирджии, е станала легендарна в
интернет. Слайс иска реванш, но той едва ли някога ще се състои, въпреки че Генън
също започна кариера в ММА.

В последно време започнах да следя все по-внимателно появите на Кимбо в
многобройни токшоута, негови интервюта и участия в безброй телевизионни
предавания. Така, малко по малко, започнах да намирам отговора на въпроса, с
който започнахме тази статия: кой е Кимбо Слайс? Истината е, че той не съществува.
Действителното му име е Кевин Фъргюсън – интелигентен 34-годишен бизнесмен,
любящ баща на шест деца. Това е един обикновен, добър човек, който никога не е
прекрачвал закона и просто е намерил пълна с доларови знаци ниша, която
експлоатира великолепно. Ако зависеше от него, щеше да се обръсне и да се намърда
в „Армани“, но за да остане в нишата, му е необходима страховитата външност.
Чудовището Кимбо Слайс е фалшива креатура, създадена в полза на нашияантичен афинитет към огромния могъщ герой/антигерой.

Херкулес, Дан Колов, Аякс, Голиат, Франкенщайн, Майк Тайсън, Шакил…
Всяващите страхопочитание брутални гиганти със свръхестествена сила и къс фитил
винаги са опиянявали въображението ни и са присъствали както в измислената, така
и в реалната митология на нашата раса. Ние искаме да ги има, защото те запълват
някаква странна вътрешна необходимост. Хората винаги са обичали да се взират в
тях отдалече, да се питат със студено любопитство какво ли е да живееш в кожата
им, да не разбират самотата им и дори да злорадстват, когато слабостта им бъде
открита и те най-после паднат победени.

Такава е участта на великаните и такава един ден ще бъде участта на Кимбо
Слайс. Но тъй като той не е истинска личност, се надявам, че когато гигантът най-
после бъде повален, страшилището ще бъде оставено да лежи на кървавия тепих
завинаги, а от изчерпаната му легенда, още преди да се е разделил със здравето си,
ще се измъкне един много богат и доволен мъж на име Кевин Фъргюсън.

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Без оправдания

Статия на Иво Иванов Канзас

Кайл Мейнард е най-вдъхновяващата личност, която някога съм срещал!“
(Арнолд Шварценегер)

„Ето го – последния мач. Толкова години труд, пот, болки, мечти и надежди…
Всичко събрано в един-единствен инфарктен, прощален момент. Не мога да
повярвам, че скоро всичко ще свърши, че ще трябва да напусна завинаги отбора,
който вече е част от моята същност. Но нали точно към това се стремях четири
години, за това мечтаех – да бъда сред най-добрите, да заслужа правото поне
веднъж да бъда сред елита на щатското първенство. Очаквах точно този
съперник. Определено не се понасяме. Вече три пъти сме се сблъсквали в минали
турнири и мачовете ни бяха истинска варварщина. Само веднъж съм го бил, но
честно казано, тогава извадих късмет. Не знам защо, но имах чувството, че
съдбата ще ме сблъска точно с него. Гледахме с тренера мачовете му на видео до
припадък. Познавам стила му, движенията му, техниката… не би трябвало да ме
изненада. Аз съм си изработил някакво особено шесто чувство: преди мач се
вглеждам в очите на съперника и още преди да е започнала схватката, вече ми е
ясно как ще се развият нещата… Не и този път – колкото и да се опитвам да
надникна през стъкления, студен поглед към съзнанието му, не успявам да разгадая
нито едно негово намерение. Срещата започва и веднага си давам сметка, че този негодник е подготвил идеална стратегия точно срещу мен… Каквото и да стане, ще се боря докрай… Каквото и да стане, няма да търся оправдания. “

Как е възможно?! Как е възможно това да е истина, ще се питаме от началото до
края на тази история и едва ли ще получим изчерпателен отговор. Когато за пръв път
видях Кайл Мейнард в акция, аз самият потърках невярващ очи и след като за мое
изумление миражът не се разпадна, ги потърках отново. Но Кайл продължаваше да
бъде там – на тепиха, вършещ неописуеми неща, чиято фрапираща
неправдоподобност би подложила на сериозно изпитание дори болното въображениена Стивън Кинг.
Днес исках да разкажа историята на Кайл Мейнард, един от най- уникалните
спортисти на този свят, но в крайна сметка тя се оказа нещо много повече – разказ,
посветен не само на него, но и на много други хора и най-вече на… добрата стара
прегръдка. Работата е там, че колкото повече се потапях в историята на Кайл,
толкова повече ми се искаше да раздавам прегръдки наляво и надясно, в най-
неочаквани посоки.

Прегръдката като външно отражение на вътрешна емоция не е на особена почит в
Щатите. Тук личното пространство е неприкосновена територия. Ние, българите,
обаче носим южна кръв. Ако ще на сто години да стане американският ми паспорт,
някои неща никога няма да се променят, така че, честно казано, си оставам сериен
прегръщач. Роднини, приятели, близки, играчите в отбора ми, хора, на които съм
благодарен, които са ме изумили или възхитили, често попадат без предупреждение
в славянобългарските ми обятия.

„Трибуните са пълни догоре. Усещам погледите на публиката върху себе си и
страхотно напрежение в мускулите си. Съперникът ми знае, че трябва да се пази
като от огън от близко единоборство, и още от самото начало се опитва да ме
измори, бягайки методично от мен, без да напуска очертанията на тепиха. В
същото време си давам сметка, че като опитен хищник той изчаква удобния
момент да атакува най-уязвимата точка – лицето ми.“

В деня, в който Кайл се е родил, майка му Анита го е взела в ръцете си,погледнала го е усмихната за пръв път и казала само: „Боже колко е красив!“. И ако
можех, точно в гози момент щях да я прегърна, защото с тези много важни думи е
започнал един изключителен живот и само уникално силна, добра и всеотдайна
майка може да каже точно тези думи точно в този момент и да даде на този свят
човек като Кайл.

Вече се досещате, че когато синът ѝ пораснал, той се е превърнал във фурия на
тепиха, но за да разберете точно за какво става дума, си представете какво означава
да станеш елитен състезател по сво- бодна борба, без въобще да имаш лява ръка. Сега
си представете, че на всеки мач се изправяш срещу съперниците си не само без лява,
но и без дясна ръка. Ето че вече се питате как е възможно, нали? Но това не е всичко.
Ако ви е останало още малко въображение, опитайте се да повярвате и в следното -
момчето е по-ниско от един метър, защото няма нито ляв, нито десен крак!
Да, истина е – Кайл Мейнард е роден без ръце и крака и въпреки това от години
мачка както противниците си на тепиха, така и представите ни за границите на
човешките възможности. Лекарите твърдят, че генетичната аномалия, отнела
крайниците на Кайл, е толкова рядка, че деца като него се раждат веднъж на 10
милиона. ‘ Някой обаче е забравил да каже това на невероятния му баща Скот, който
го е отгледал точно по същия начин, по който би възпитал дете без увреждане.
„Казах си още от самото начало, че този свят ; не е пригоден за хора като Кайл и
той ще трябва сам да се научи да живее, развие и функционира в него – спомня си
Скот. – Исках той самият винаги да вярва, че е пълноценен човек. Дори казах на
майка му, че ако не се научи да се храни сам, ще умре от глад. Колкото и да го
обичах и да се тревожех за детето си, не можех да си позволя аз да върша всичко
вместо него. Много ми беше трудно да не го глезя, но ако го бях направил, щях да
отнема шанса му за независимост.“ Една голяма прегръдка за Скот Мейнард, защото
благодарение на неговата сурова обич и мъдра педагогика днес синът му не е просто
човек, а институция – единствено по рода си явление. Уникалните му постижения са
станали част от американската популярна култура. Интернет е наводнен със
страници и видеоматериали, посветени на живота му. Опра Уинфри, Лари Кинг,
ESPN, USA Today и много дрУ’ ги са сред медийните колоси, които са направили
опит да надникнат зад успехите му. НВО го нарече Кайл Мейнард
Инкорпорейтед.; Поощрен от родителите си, още като петгодишен хлапак Кайл отказва да носи
протези и заявява, че ще живее такъв, какъвто е.

„Израснах на улицата в махалата, обкръжен от безброй приятели. Научих се да
тичам и да скачам по мой собствен начин и мускулите, които имах, станахаизключително силни. По цял ден играехме уличен хокей. Аз пазех на вратата и беше
почти невъзможно да ми се вкара гол. Хвърлях тялото си пред топката каго котка.
Някои приятели усетиха, че трябва да стрелят над главата ми, но рядко им се
отдаваше. Бях с изключително контактен характер, което ме направи много
популярен в квартала.“

Не смятате ли, че тези дечурлига в махалата на малкия Кайл трябва незабавно да
бъдат намерени и прегърнати накуп с техните родители? Ясно е, че тяхното
възпитание е било толкова важно за Кайл, колкото и неговото собствено, защото в
най-крехката възраст отношението на обкръжението ти може както да ти даде
вдъхновение, така и да те смаже завинаги. Това са добри деца на добри родители. Те
са пренебрегнали инстинктивно очевидното увреждане, приели са момчето като
равен и са му дали тласък в живота, който продължава до днес.

Опитайте се да сложите дрехите си, използвайки само зъбите и лактите си… тотален
кошмар! Но Кайл го прави мълниеносно всяка сутрин. Момчето не използва никакви
специални съоръжения в живота си, с изключение на моторизирана инвалидна
количка, на която се качва много рядко – само когато бърза за някъде. Трудно
описуем е виртуозният начин, по който борави с вилица и лъжица. Невероятни са
методиката и светкавичната му скорост на бръснене. Перфектният му ръкопис също
е изумителен. Този човек пише като калиграф от династията Тан, без да има нито
един пръст. Кайл е машина и на видеоигри и пише на клавиатурата на компютъра
като мен и вас… само че по-добре – с 50 думи в минута! Шофьорската му книжка
също е истина. Както и безупречното му каране. Ето че големият въпрос пак се
прокрадва: как е възможно?

Съперникът ми влезе с лакът директно в носа ми. Не можех да се защитя и болката
беше унищожителна. Усетих кръвта в гърлото си. Той, естествено, се възползва и
преди да съм се възстановил, успя да отбележи четири точки.

Аз записах две, защото се измъкнах от захвата му. Но и аз имам стратегия. Шансът
ми е да го издебна, когато атакува, да вляза в краката му и да го смъкна на тепиха.
Тялото ми е два пъти по-силно от неговото и ще му бъде трудно да
ми противодейства на земята…“ “

Още в шести клас Кайл прави нещо шокиращо, включвайки се в отбора на
училището по американски футбол! Да, американски футбол! Трябва да видите
кадрите, за да повярвате. Като защитник Кайл, облечен в униформа и шлем, се
изстрелва като някакво надземно торпедо в краката на невярващите нападатели и
ги смъква мълниеносно на земята. За да изработи този похват, момчето тренирало до
припадък маневрата с баща си цяло лято. На треньора на отбора Том Ший – една
мощна прегръдка. Ето какво е казал на 13-годишния Кайл, след като го видял в
първата тренировка: „Да знаеш, че те взимам в отбора не по милост, а защото имаш
уникални качества и тренираш като звяр“.

С влизането в гимназията „Колинс Хил“ Кайл решава да се пробва и влюбимия спорт на баща си, който е бивш борец. С 3500 ученици „Колинс Хил“ е
едно от най-големите училища в Америка. Когато го вижда за пръв път, треньорът му
Клиф Рамос не издава с нищо изненадата си. Само го поглежда строго и му казва,
че конкуренцията е жестока и ще трябва като всеки друг да се бори за място в
отбора. Кайл е на върха на щастието. Защо? Защото му е даден шанс. Това е
всичко, което му трябва. Не съчувствие, не подкрепа, не услуга… Шанс. В този ден
Кайл си поставя цел: не само да влезе в отбора, а един ден да стане шампион на
щата Джорджия – място, където свободната борба е религия. Кайл започва да
тренира като звяр – вдига тежести, закачени за раменете му, и тренира коремната и
гръбната си мускулатура с маниакална всеотдайност. Треньорът е толкова впечатлен,
че го включва в отбора и така Кайл е пратен на първото си състезание, което
моментално губи по точки. След което пада още… 34 пъти! Тези 35 загуби също
заслужават прегръдка. Представете си каква воля и психика се искат, за да не се
отчаеш и предадеш, след като си паднал 35 пъти. Да не позволиш на нито едно
съмнение да инфектира мечтите ти. Не са много хората като Кайл, които знаят колко
е важно да можеш да прегърнеш както победата, така и загубата. Да, вярно е, че Кайл
падаше, но интересното е, че колкото и да се опитваше, нито един от съперниците
му не успя Да го тушира – всичките му загуби са по точки. „Като застане в мост, този
човек е като стоманена конструкция. Не може да го помръднеш -невероятно!“,
спомня си негов съперник.

Кайл не се предава – баща му е забравил да го научи как. Започва да тренира всяка
свободна минута. Треньорът Рамос е странна птиц а – човек с безизразна, студена
черупка, който никога не показва емоциите си. Затова си мисля, че няма да бъде
особено въодушевен, ако му кажа, че имам поне сто повода да го прегърна заради
всички тези години и усилия, които е инвестирал в малкия борец, и за това, че нито
за миг не е губил вяра и е виждал малките победи във всяка негова загуба. Каменното
му лице е безизразна маска, но по-късно признава, че е бил изумен от нещата, които
упоритото момче е вършело в тренировките. „Може да не съм го показвал, но едно
нещо е ясно – уж аз бях треньорът, но Кайл ме научи на много повече, отколкото аз
него.“

Един щастлив ден двамата с Кайл изобретяват уникална хватка, която по взаимно
съгласие наричат „челюстна трошачка“. Похватът е невероятно болезнен за
съперника и често го изважда напълно от равновесие. За да го извърши,
нестандартният борец използва брадичката си и невероятно силните си вратни
мускули. 36-ият мач на Кайл е абсолютен триумф. Както и следващият… и по-
следващият. Мейнард започва да печели… Непрекъснато. Противниците му в
повечето случаи са шокирани. „Сякаш се бориш с един голям гърчещ се мускул“,
спомня си един от тях. Постепенно славата на Кайл се разнася из целия щат исъперниците му започват да се страхуват от срещите си с него. Младежът вече бие не
само по точки, но и с тушове. Някъде по това време някой изработва стратегията
анти-Мей-нард. Идеята е да атакуват главата и лицето му, тъй като той не може да се
защити. В един от тези мачове носът му буквално е раздробен и оттам нататък става
мишена за съперниците му.

Противникът ми продължава да вкарва лакътя си в счупения ми нос. Във
втората част го свалих на земята, но той усети възможност да ме ритне силно с
десния си крак право в носа. Добра тактика: бях зашеметен от болката и той пак
се възползва умело. Промъкна се зад мен и успя да запише още Щи точки. Трябва да
атакувам – сега е моментът. Ако не го направя, край – всичко свършва. Това е
последният мач… “

В продължение на четири години Кайл трупа опит, рафинира нестандартната си
техника и печели мачове в поредица от турнири Междувременно продължава да
вдига щанги чрез т. нар. пеперудено изтласкване. Резултатите му са толкова
впечатляващи, че е поканен на турнира „Арнолд Шварценегер“. Идеята е да се опита
да постави световен рекорд по последователни изтласквания за възрастта си. Казват
му, че трябва да вдигне 110 килограма (два пъти повече от тежестта на тялото му) 15
пъти, за да бъде обявен за най-силния тийнейджър в света. Когато го вижда,
публиката замира. На шестото изтласкване обаче хилядите в залата започват да
отброяват всяко вдигане: шест…седем… осем! Кайл вдига щангата 24 пъти и записва
името си в книгата на рекордите!

Голямата му мечта обаче е да се добере до шампионата по борба на щатското
първенство. Това се осъществи малко преди да завърши гимназия. Момчето мина
квалификациите, което е геройство само по себе си. На турнира спечели три
изключително оспорвани мача срещу най-добрите борци в щата, които опитаха всеки
позволен и непозволен похват, за да го елиминират. В последния си мач Кайл се
сблъска с един от най-добрите борци в историята на щата. Този път нещата не се
развиваха в негова полза. Кайл падаше… Падаше лошо. Малко преди края резултатът
бе 9:3.

„Резултатът е вече 9:3. Носът ми гори от болка. Не трябва да се предавам. Ще се
боря до дупка… И без оправдания. Усещам, че имам повече въздух от съперника.
Атакувам левия му крак със захват между брадичката и рамото си и го свалям на
земята. Бум! Две точки. Имам шанс… Усещам го. Резултатът е 9:5, но остават
само 15 секунди. Трябва ми туш и нищо друго. Противникът едва диша.
„Челюстната трошачка “ го влудява, раменете му са на тепиха. “

Но миг преди туша съперникът на Кайл успява да се измъкне с нечовешко усилие.
Краен резултат 10:5. Това е. Край. Кариерата на най-уникалния борец в историята е
завинаги в миналото. Последният мач на Кайл Мейнард завършва със загуба.
За изненада на всички изтощеният, облян в пот съперник идва при него в центъра
на тепиха, пада на колене и… го прегръща. Преди да си тръгне, му прошепва: „Да
знаеш, че това беше най-трудният мачв живота ми!“. По-късно същият борец ще смаже всичките си съперници, печелейки шампионата безапелационно.

Кайл остава неподвижен – той е съсипан, омаломощен и някак изгубен и объркан
в средата на тепиха. Съзнанието му все още отказва да приеме случилото се. Дори не
си дава сметка какво става в залата: публиката е станала на крака и скандира: „Кайл!
Кайл! Кайл!“. И ето че треньорът Клиф Рамос – суровият човек с безизразно лице,
който никога не изгуби вяра в него, си позволява да направи това, което винаги е
искал да направи – качва се на тепиха, навежда се, грабва го в прегръдката си и го
вдига на силните си ръце. Високо… там, където да може да чуе и запомни завинаги
песента на залата: „Кайл! Кайл! Кайл!“.

Днес Мейнард е само на 24 години, но вече е милионер и е натрупал
преживявания за три живота. След като завърши с пълно отличие гимназия,
младежът стана успешен бизнесмен, отваряйки собствена фитнес зала. Казва се
„Фитнес без оправдания“. В момента следва биохимия, но намира и време да
обикаля страната, изнасяйки мо- тивационни лекции. Преди няколко години написа
автобиография, която стана бестселър и на която между другото дължим описанието
на последния му мач, за който прочетохте тук. Книгата, естествено, се казва „Без
оправдания“.

Наскоро Мейнард изкачи връх в Апалачите и твърди, че някой ден ще стъпи на
Еверест. Наел е голяма къща с още двама колеги в близост до университета. Две от
спалните са на първия етаж. Третата е на втория и до нея се стига по стръмно, дълго
стълбище. Познайте коя спалня е избрал Кайл?! И още нещо – приятелката на Кайл е
зашеметяващо красивата Мис Западна Вирджиния. Отношенията им са сериозни и
това не трябва да ви изненадва – Кайл Мейнард има особен ефект върху всички около
себе си. Ако прекарате само пет минути в компанията му, неусетно ще престанете да
виждате неговото увреждане и причината е, че той самият отдавна е решил да не му
обръща внимание.

Ние, хората, сме забележителни млекопитаещи. Някой би казал, че природата ни е
дарила с невероятен капацитет за адаптация. Ако едно сетиво ни бъде отнето, ние
компенсираме, развивайки друго. В състояние сме дори да реорганизираме цели
органи и системи, за да заместим липсата на други. Човек е в състояние да изгради
неподозирани компенсаторни механизми, но истината е, че хора като Кайлса невероятна рядкост. Адаптация като неговата не е дар от приро- дата. Тя е заплата
от природата. Безценен хонорар, който, преди да бъде получен, трябва да бъде
заслужен, изработен и изстрадан.

Най-упоритото животно на този свят не е магарето. Най-упори- тото животно е
човекът. И всичко, което му е необходимо, за да го докаже, е една мечта. Всяко
малко нещо, което Кайл е постигнал, е плод на къртовски труд – опит и грешка…
опит и грешка… опит и… успех. Наскоро Кайл Мейнард участва в схватка в ММА
(смесени бойни изкуства). Момчето бе жестоко критикувано заради този мач.
Наричаха го луд и циркова атракция, а най-злобните интернет анонимници го
обсипаха с подигравки. Но те не са виновни и Кайл не ги обвинява. Това са просто
хора, които не разбират подхода на Мейнард към всяко нещо в този живот. Той
никога не си е правил илюзии, че ще бие в ММА. Кайл просто вярва, че заслужава
едно нещо – шанс. Шанс да живее като всеки човек, да вложи най-доброто от себе си,
да се скъса от труд и да пробва всяко нещо, което душата му пожелае. „Не всички ме
разбират – казва Кайл – някои хора измерват живота си с материални неща – пари,
коли, къщи. Аз измервам живота си с преживявания. Искам ги с пълни шепи. Всяко
ново преживяване е нов капитал.“

Кайл участва в ММА, защото искаше да го изпита… един-единствен път поне.
И дори сега, в края на тази история, все още се питаме как е възможно. Как ли?
Обикновено невъзможните неща не съществуват случайно. След като загубят от
Кайл, много от изненаданите му противници се оплакват. Казват, че тъй като нямал
крака и ръце, те няма как да приложат захватите си. Представяте ли си – да се
състезаваш срещу човек без ръце и крака и да се оплакваш! Когато чуе подобни
оплаквания, Кайл се усмихва, защото разбира, че мисията му е изпълнена. Те
ТЪРСЯТ ОПРАВДАНИЯ. Той не го е правил нито веднъж в живота си. Помислете си
дали ще има нещо, което да ви спре в живота, ако следвате следния принцип: Няма
недостатък в този живот, който да не може да бъде превърнат в преимущество.
И в края на краищата истината е, че тази история е възможна не само заради
изумителния Кайл, но и заради всички прегръдки, които толкова щедро раздавахме в
тази статия. Прегръдки за родителите на Кайл, за децата в махалата, за приятелите,
съотборниците, треньорите, учителите, противниците му, съучениците, за техните
родители, обикновените хора на улицата… Обществото. От него зависи толкова много – то е
толкова често в основата на нашите успехи и неуспехи. То е дало ръце и крака на
Кайл. Точно то е причината да няма нужда от протези. Помислете колко е важно за
човек като него още от дете да не се натъква на обиди и снизхождение. Да не среща
поглед, пълен с отвращение, или уплашена усмивка на улицата. Да бъде третиран
като равен, без специално отношение и отстъпки и от противници, и от приятели.
Кайл е вдъхновение в най-изчистения смисъл на думата. Вярвайки в него, не
можем да не повярваме и в себе си. Така че последният мач на Кайл Мейнард още
продължава и бива печелен всеки ден с нова хватка. Един на 10 милиона друг път!
Този човек е един на 6 милиарда и когато след много години изтекат дните му,
сигурно ще си дадем сметка, че целият му живот е бил една голяма прегръдка за
всички ни. А за нас… За нас остава да се възхищаваме и останали без дъх, да
продължаваме да се питаме: Как е възможно? Как е възможно човек да прегръща
толкова силно… при това без ръце?

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени

Най-великият спортист

Статия на Иво Иванов Канзас

КОЙ е най-великият спортист? Марк Шпиц? Карл Люис? Майкъл Джордан?
Ланс Армстронг? Пеле? Труден въпрос с много отговори. Как да намеримуниверсални показатели за оценка? Няма математическа формула. Няма конкретни
параметри, които да вкараме в някакво уравнение и да получим отговор. Може би,
както често се случва в живота, и тази истина е относителна и всичко зависи от това
кого сме попитали. Самият аз съм в безизходица пред този въпрос, но бих искал да
вмъкна в списъка с възможни отговори името на един човек, за когото едва ли някой
някога е чувал в България.

Той се казва Дик Хойт и често навестява мислите ми по време на любимата ми и
напълно безплатна антистресова терапия. Ще обясня с няколко думи: стресът си е
стрес както в България, така и тук. Проблеми в работата, сметки, крайни срокове,
задръствания, съкращения, гнойни ангини на крак и т.н., и т.н. Нещата се натрупват
и този стар натрапник стресът често се настанява трайно в живота ни. Моят метод за
борба с напрежението е следният: всяка вечер, двайсетина минути преди самият аз
да гушна възглавницата, сядам до леглото на спящите си деца и просто ги
наблюдавам мълчаливо в съня им.

Който е бил родител, знае точно какво имам предвид. Едва ли има нещо по-
успокояващо и по-възхитително на този свят от едно спящо дете. Не знам дали този
ефект се дължи на равномерното им дишане, на откровената им беззащитност или на
невинните лица, но за мен няма по-ценно убежище от ежедневието от тези двайсет
минути на тихо съзерцание в тъмната стая. Сякаш всичко останало престава да
съществува. Някъде далеч остават работата, цените на бензина, лактите по
автобусите параноята, войните, ураганите и всичко останало. В чертите на заспалите
деца обезоръжени се разтварят и тревогите, и проблемите, и стресът. В тези моменти
често се сещам за моя любим спортист Дик Хойт, чиито изумителни постижения и
живот започнах да следя преди около пет години. Дик е станал баща през 1962-ра, но
новороденият му син Ричард идва на този свят в конвулсии. Оказва се, че пъпната
връв се е омотала около врата на бебето, прекъсвайки притока на кръв и нанасяйки
необратими увреждания на централната му нервна система. Детето никога няма да
може да ходи, да използва ръцете си, да говори и да контролира тялото си. Лекарите
имат само един съвет към родителите: „Отървете се от бебето, дайте го в специално
заведение“.

Има ли нещо по-ужасно от това да си напълно обездвижен и лишен от
възможността да комуникираш с останалия свят от първата до последната секунда в
живота си? Да вегетираш с години, окован в жестока килия – собственото си тяло?
Отговорът е: да, има! Ако жертвата е собственото ти дете. Няма по-голям кошмар за
един родител, няма по-голямо страдание. Трудно ми е да си представя каква ледена
пустош е преминала през душите на Дик и Джуди Хойт, когато са надникнали в
бъдещето на сина си. Неизживяното детство, неизказа- ните думи, неосъществените
мечти, неродените внуци. Сърцето ми се свива и не мога да не си спомня за
съкрушения баща в „По жицата“, за умиращата му дъщеричка и за онези
покъртителни осем думи на Моканина: „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!“.

Но Дик отказва да се самосъжалява, пренебрегва всички лекари, зарежда се с вяра
в сина си и тръгва като бесен да търси… бялата лястовица. Надява се, че съзнанието
и интелектът на Ричард са останали непокътнати, и се посвещава на идеята да
надвие съдбата. Почва да учи сина си на азбуката и да му чете, без да е сигурен дали
има някакъв ефект. През 1972-ра, благодарение на големите сърца на група
инженери от университета „Тъфт Рич“, се сдобива с комуни- катор, който му
позволява да изписва думи на монитор, натискайки бутон с тила си. Оказва се, че
малкият не само е наясно какво става около него, но и притежава завиден речник и
пъргав интелект. Баща му е твърдо решен, че синът му няма да бъде лишен от нищо и
щом не може да се движи, той ще бъде неговите ръце и крака.

Дик започва да носи сина си на гръб, за да се радва на природата, води го на
планински преходи със себе си и така двамата изкачват един от върховете в
Колорадо. През 1977-а Рич се примолва на баща си да участват в осемкилометров
крос с благотворителна цел. Хойт се съгласява да бута инвалидната количка. В този
ден те завършват предпоследни, но надбягването събужда неподозирано усещане в
душата на обездвиженото момче. Същата вечер Ричард изписва нещо на монитора
си, което ще промени живота им завинаги: „Татко, когато се състезавам, не се
чувствам осакатен!“. От 15 години бащата е търсел точно това лекарство за сина си -
усещането за независимост и пълноценност. От този момент нататък животът му е
посветен на една-единствена цел: да улови това усещане и докато диша, да го дава на
Ричард. Дик почва да бяга по пет часа на ден, пет пъти в седмицата, бутайки Ричард
пред себе си в специална инвалидна количка. През 1981-ва двамата се записват под
името „Тийм Хойт“ в Бостънския маратон и побеждават 75% от участниците.
Постепенно Дик влиза в невероятна форма и бяга почти непрекъснато. В момента
зад гърба си има невероятните 64 маратона, като най-добрият му резултат е просто
феноменален – 2.40,47 часа (36 минути и половина под световния рекорд)!

След четиригодишно участие в маратони двамата се решават на нова лудост:
триатлона „Айрън Мен“. Това нечовешко съревнование включва 3,8 км плуване, 180
км колоездене и като капак – класически маратон (42,2 км). Много малко са хората,
които са в състояние да издържат подобно натоварване. Аз съм горе-долу в добра
форма, но със сигурност ще се разпадна на отделни митохондрии още в плуването.
Хойт връзва с въже за кръста си доста тежка лодка, в която е легнал Ричард, за да
покрие тези първи километри във водата. После слага сина си в специална седалка,
закачена за предната част на колелото му. Най-изумителното е, че „Тийм Хойт“
често изпреварва 2/3 от съперниците. През годините Дик и Рич участват в общо 911
състезания, включително и 206 по триатлон и 24 последователни маратона на
Бостън. През 1992-ра двойката преминава с велосипед през Съединените щати,
покривайки 5000 км за 45 дни. Тук всеки любител на бягането е запознат с
историята на Хойт. Медийните спортни гиганти ESPN, ABC, Sports Illustrated и НВОотразяват успехите им, а на пазара излизат книга и DVD филм, посветени на техния
трънлив път. Много специалисти се питат какви биха били Резултатите на Дик, ако
се състезаваше сам, без сина си. Той твърди, че ще се провали, защото Ричард е
основният му източник на енергия, а и стилът му на бягане е зависим от количката.

Наскоро гледах кадри от последното им състезание. Дик въртеше педалите на
колелото с настървение, подминавайки изтощените си противници, а изражението
на лицето на сина му отразяваше както огромното удоволствие от надпреварата, така и мускулното напрежение, което явно усещаше от усилията на баща си. Вятърът ги ! блъскаше челно, умората се бе вкопчила в педалите, но „Тийм Хойт“ продължаваше упорито напред: двама души -
едно сърце. Казват, че дори пулсът им се изравнявал по време на състезание .
Тази година Дик навърши 65, което просто не е за вярване. В краката му като
корабни въжета подскачат чудовищни мускули, а с бицепсите му би се гордял всеки
20-годишен младеж. Този невероятен човек се е подложил на големи лишения и е
пренебрегнал собственото си благополучие, за да освободи сина си от капана на
съдбата. Почти всеки цент от пенсията му, всеки извънреден приход и всяко
получено дарение се влагат във фонда за спорт. Самият Дик живее по спартански, за
да си позволи да пътува от маратон на маратон със сина си. За Хойт старши обаче
едва ли има по-сладка жертва от тази и ако можеше, сигурно щеше да бяга по 24 часа
в денонощието.

Наскоро една от водещите журналистки на САЩ, Мери Карило, интервюира Дик
за предаването „Риъл Спортс“. Разговорът им постепенно ги отведе в миналото, към
мястото, което Дик все още се страхува да посещава. Там, където в родилното
отделение стои сломеният от мъка 22-годишен баща и се взира в мрачното бъдеще на
сина си. Струва ми се, че в този момент, пред тв камерата, Дик за пръв път кръстоса
поглед със себе си и разбра колко изумително е житейското му пътешествие.
„Откъде черпиш толкова сила?“, попита Карило и този железен мъж, който винаги е
стискал зъби и е гледал напред без никакъв признак на слабост, най-после не
издържа и остави сълзите да отговорят. Мери е изключителна журналистка, но и тя
самата не успя да овладее емоциите си и следващият ѝ въпрос се разпадна, задавен в
собствените ѝ сълзи.
За човек, който е бил напълно отписан от докторите, Ричард Хойт е постигнал
много неща: завършил е не само гимназия, но и Бостънския университет и има
платена работа в лаборатория. Въпреки че е обездвижен, е видял всяко кътче на
Америка и е дал надежда чрез примера си на милиони инвалиди по света. Днес той е
на 43, но за родителите детето винаги си остава дете. Затова понякога се питам дали
и Дик не сяда вечер до леглото на сина си, за да се взре с гордост в спящото му
щастливо лице. Дали минава през съзнанието му мисълта, че той е отговорен за това
щастие, че той е подарил на осакатения си син усмивката и шанса за пълноценен живот. Хойт е голям мъж, велик спортист и истински родител. Ако има послание в неговата история, то е, че лесно се прави дете, но трудно се става баща.

Много красота има в спорта. Красиви и елегантни бяха полетите на Джулиъс
Ървинг към коша. Красиво бе и финалното разгъване на Луганис миг преди да
разпори водната повърхност. Изумително красиви са и ефирните подавания на
Зидан. Но понякога спортът може да ни даде нещо още по-впечатля- ващо и ценно.
Един 65-годишен мъж, бутащ с всичка сила осакатеното си, но щастливо дете в
инвалидна количка. Какво по- красиво? Магията на спорта се състои в това, че в
ръцете на един баща той престава да бъде просто спорт и се превръща в нещо много
повече. Нещо, пълно със смисъл, обещание и надежда… Като бяла лястовица.

Posted in За Духа и Душата | Коментарите са изключени