Колко ли звездици греят

Колко ли звездици греят,
щом дошла е нощ навън,
колко птици чудно пеят,
щом са станали от сън?
Бог създаде ги безброй
и за всички мисли Той,
и за всички тях милее,
и във всички Той живее.

Колко ли пчели събират
от цветята вкусен мед,
колко мравки се не спират,
за да чистят те навред?
Бог създаде ги безброй
и за всички мисли Той,
и за всички тях милее,
и във всички Той живее.

Колко ли дечица сеят
по Земята любовта,
колко хора ли копнеят
за доброто по света?
Бог създаде ни безброй
и за всички мисли Той,
и за всички нас милее,
и във всички Той живее.

Вдъхновено от немската детска песен „Weißt du wieviel Sternlein stehen“

Posted in За Природата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Пол Уолкър – за дейността му за премахване на ядрените оръжия

Статия: Пол Уолкър (САЩ) на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

„…за неуморната му дейност за премахване на ядрените оръжия.”

Д-р Пол Уолкър е един от най-ефективните защитници на забраната за химически оръжия. Неговата дейност е помогнала за безопасното елиминиране на над 55 000 метрични тона химически оръжия от шест национални арсенала. Той играе ключова роля в отделянето на над един милиард долара годишно за ефективни програми за контрол на оръжията, разоръжаване, неразпространение на оръжия и намаляване на заплахите за употребата им. Пол Уолкър привлича правителствени лидери, неправителствени организации и граждански групи от цял свят към каузата за пълно приложение на Конвенцията за химическите оръжия, което да освободи света от заплахата за тяхната употреба.

Кариера

Пол Ф. Уолкър е роден на 28.04.1946г. След като завършва бакалавърска степен по съвременни езици през 1968г. в College of the Holy Cross (Уорчестър, Масачузец), той служи в американската армия, като специалист по разузнаване за Русия към Агнецията за сигурност на армията. След освобождаването му през 1971г. той се връща в университета и завършва магистърска програма в Училището Джон Хопкинс за международни науки (Вашингтон) през 1973, а през 1978г. получава докторска степен по Политически науки от Масачузецкия технологичен институт (MIT). Отдадеността на Пол Уолкър към борбата за мир, справедливост, ненсилие, контрол над оръжията и разоръжаване произлиза от йезуитскуто му обучение в Holy Cross, военната му служба по време на войната във Виетнам и стажът му в Американската агенция за разоръжаване и контрол на оръжията (ACDA).

Уолкър работи като изследовател в Центъра за наука и международни отношения към Харвардския университет и публикува съвместно с Boston Study Group книга, озаглавена „Цената на защитата”, в която твърди, че външната и военната политика на САЩ трябва да се трансформира в по-превантивна, по-дипломатична и не толкова милитаризирана. През 1979г. Уолкър става основател на програмата за контрол на ядрените оръжия на Обединението на загрижените учени (Union of Concerned Scientists – UCS) и заедно с колеги от Харвард и MIT публикува второто издание на „Ядрен алманах”.

Между 1982 и 1983г. Уолкър е Национален директор на образованието и програмите на физиците за социална отговорност (PSR).

Докато работи за UCS, Уолкър помага за прекратяването на проекта за схема за мобилни стратегически ракети и на деня на ветерана, 11.11.1981г. организира първото национално обучение относно ядрените оръжия и войната. В PSR Уолкър управлява акредитираните образователни програми за здравните ефекти от ядрените оръжия и войните и често е призоваван като експертен свидетел в дела в защита на анти-ядрени активисти в САЩ.

Уолкър е и съ-директор на Института за мир и международна сигурност между 1986 и 1993, като по това време организира първите съветско-американско-европейски работни групи за „обща сигурност”. Между 1993 и 1995г. Уолкър е член на Комисията на въоръжените служби в Камарата на представителите в САЩ. През юли 1994г. той организира първата американска инспекция на руски химически оръжия в Счуч’ие, област Курган и помага за договарянето на американска финансова и техническа помощ за руската програма за премахване на химическите оръжия.

През 1995г. Пол Уолкър поема длъжността Директор на програмата за наследството от студената война към Глобал Грийн САШ, американският офис на Грийн Крос Интернешънъл (GCI), организация, създадена от Михаел Горбачов през 1993г. По-късно тази програма е преименувана на Програма за устойчивост и безопасност на околната среда, а Уолкър продължава да ръководи дейността й, насочена ктм премахване на ядрените, химическите, биологичните и конвенционалните оръжия по света.

За свят без химически оръжия

Всеобщото отвращение от ужасяващите ефекти от употребата на химически оръжия, довела до 90 000 жертви по време на първата световна война, кара правителствата да предприемат мерки за забраната им. Женевският протокол от 1925г. забранява употребата на химически оръжия, а Конвенцията за химическите оръжия (CWC) от 1997г. обявява разработването, производството и натрупването им за незаконно. Днес забраната за производство и употреба на химически оръжия е широко приет принцип на международното законодателство, който обвързва всички държави. Пол Уолкър работи неуморно на всички нива – с местни американски и руски граждани, министри и военни, групи за обществено здраве и природозащитници, а в международен план с Организацията за забрана на ядрените оръжия и със Световното партньорство на Г-8 за спиране на разпространението на оръжия и материали за масово унищожение – за прилагане на международните закони и улесняване на безопасното и навременно унищожаване на всички химически оръжия по света.

CWC изисква всички декларирани запаси да бъдат унищожени до април 2012г. Когато Сирия приема конвенцията през октомври 2013г., към нея вече са се присъединили 190 държави. Шест държави все още не са приели конвенцията – Ангола, Египет, Израел, Мианмар, Северна Корея и Южен Судан. От седемте държави, присъединили се към CWC и декларирали притежаването на химически оръжия, три са елиминирали запасите си – Албания (2007), Южна Корея (2008) и Индия (2009). През януари 2012г. САЩ унищожава 89.7% от своите 28 600 метрични тона, а Русия – 75% от своите 40 000 метрични тона. Все още предстои да бъдат унищожени няколко тона от много по-малките запаси на Либия, както и запасите и оборудването за производство на химически оръжия на Ирак.

Като директор на Устойчивост и безопасност на околната среда (ESS) към Грийн Крос Интернешънъл, Пол Уолкър ръководи през последните 17 години усилията на местно, регионално, национално и международно ниво за демилитаризиране и забрана на химическите оръжия и за пълно приложение на приетата през 1997г. конвенция. Под ръководството на Уолкър, програмата на ESS помага за безопасното и доказано елиминиране на 55 000 метрични тона ядрени оръжия (над четири милиона муниции и близо 80% от декларираните световни запаси) и играе ключова роля в отделянето на над един милиард долара годишно за ефективни програми за контрол на оръжията, разоръжаване, неразпространение на оръжия и намаляване на заплахите за употребата им. Уолкър и колегите му от Грийн Крос играят важна роля и за ратифицирането на Конвенцията за химическите оръжия както от Щатския сенат, така и от руската Дума.

В последно време дейността на Уолкър е насочена към опити за убеждаване на горепосочените страни, които все още не са приели CWC (включително доскоро и Сирия), да се присъединят към режима за забрана.

Пол Уолкър е известен заради уменията си да поражда диалог между различни заинтересовани страни от цял свят. Примерно под егидана на Коалицията към Конвенцията за ядрените оръжия (CWCC), която Пол Уолкър координира, участието на гражданското общество е нараснало на 150 регистрирани представители на неправителствени организации в 17-тата годишна конференция на страните от CWC през ноември 2012.

Насърчаване на екологично устойчиви методи за физическо унищожаване на химическите оръжия

Уолкър работи с целия политически спектър в САЩ, за да осигури финансиране и подкрепа за унищожаването на химическите оръжия в САЩ и Русия. След като през 1994г. участва в американска инспекция на седемте декларирани от Русия запаси на химически оръжия, Пол Уолкър помага за отпускането на годишно финансиране от над 500 милиона долара за  Съвместно намаляване на заплахата (CTR или “Nunn-Lugar”) от американска страна, над един милиард долара заамериканската програма за унищожаване на химическите оръжия и още един милиард за насърчаване на усилията за неразпространение на ядрени оръжия.

В тясно сътрудничество с колеги от офисите на Грийн Крос в Русия и Швейцария, Уолкър помага за инициирането на местен диалог, обществени изслушвания и създаване на първите Консултативни комисии на гражданите (CAC) в Русия с цел насърчаване на прозрачността, участие на заинтересованите страни, демократично вземане на решение, укрепване на общността  и усилията й за демилитаризиране. Заедно с колегите си той започва да работи не само за елиминирането на декларираните запаси от химически оръжия, но и за признаването на хилядите места по света, където през последния век са били заровени опасни химически агенти и оръжия.

Пример за елиминирането на всички оръжия за масово унищожение

Уолкър работи активно и по цял спектър от въпроси, свързани с всички видове оръжия за масово унищожение. Той вярва, че доказаното световно унищожаване на цял клас оръжия за масово унищожаване, каквито са химическите, ще послужи за пример за един свят без ядрени и биологични оръжия.

По време на редовните годишни срещи на Конвенцията за биологични оръжия, Уолкър организира съпътстващи събития, по време на които се застъпва както за укрепване на Конвенцията, така и за предприемането на по-строги мерки за предотвратяване на потенциална залоупотреба, чрез предизвикване на смъртоносни болести, и за защита на общественото здраве и околната среда.

През 90-те години Уолкър подкрепя и споделя стратегии с анти-ядрени активисти, които завеждат дело, при което е отсъдено, че в повечето случаи употребата на ядрени оръжия би било незаконно според Международния съд. През 1995г. Уолкър работи неуморно в подкрепа на усилията на Даниел Елсберг (носител на Награда за цялостен житейски принос за 2006г.) за предприемане на действия от страна на Конференцията за преразглеждане на споразумението за неразпространение на ядрени оръжия в посока тяхната пълна забрана. Неговата дипломатичност води до широко медийно отразяване на дейността на Елсберг и помага за създаването на Abolition 2000, мрежа от граждански групи за забрана на ядрените оръжия, която събира 21 милиона подписа в подкрепа на призива за забрана на ядрените оръжия, отправен към Генералната асамблея на ООН през 2010г. През същата година той успешно лобира пред законодателите за ратифициране на новото споразумение START между САЩ и Русия за стратегическите ядрени оръжия.

Отличия

През своята дълга кариера Пол Уолкър получава множество награди, включително Награда за мир и справедливост от Комисията по въпросите на мира в Кеймбридж (1995), Специално признание от Тръста за опазване на Лейкс рийджън (1985 и 1999), награда Sanctae Crucis (най-високото отличие) от колежа Holy Cross (2007), и наскоро наградата за мир Сидел-Леви (2012) от Американската асоциация за обществено здраве.

Posted in За Обществото | Коментарите са изключени

Майка

Майка на син двугодишен
очаквала второ дете,
шепнел и Богът Всевишен
поети добри да чете.

Бил е леден януари,
нощ е била мразовита,
утрото да изпревари
бързала душа честита.

Точно на число девето,
да се помни тази дата,
появило се детето
и зарадвало родата.

Майката е майка моя,
и родила мен самия,
с мисия дошъл съм своя
в мен поета да развия.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Реч на Денис Муквеге при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Реч на Денис Муквеге при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Благодаря за тази покана на членовете на Фондацията за цялостен житейски принос. Приемам тази презтижна награда с огромно смирение.

Приятели на мира, приятели на човечеството,

След връчването на тази награда вече никой няма да може да каже, че не е знаел за безпрецедентната трагедия, засегнала региона на Великите езера в Африка.

Приятели на мира, приятели на човечеството, вие отказвате да бъдете безразлични, вие отказвате да заворите очите си и да запушите ушите си за ужасните варварски действия, които посрамват човечеството и петнят съзнанието ни вече толкова години.

Днес се радвам заедно с вас и ви изказвам своята признателност.

В продължение на 15 години съм свидетел на масови зверства над жени и не мога да остана просто безучастен наблюдател, защото нашата човечност ни кара да се грижим един за друг. Нямах друг избор освен да продължа да лекувам своите пациенти и да призовавам към мир и справедливост.

Ежедневните ни срещи с тези жени ни научиха да понасяме заедно с тях нещастието им и да лекуваме раните им. Наранените им тела, разбитите им сърца и угасналият им дух трябваше да бъдат възстановени, успокоени и изцелени. За да можем да лекуваме десетките хиляди жени, жертви на най-тежки престъпления, самите ние се нуждаехме от надежда, която да предадем и на оцелелите. Защото без надежда, животът не си заслужава.

Ние храним надежда за бъдещето на Конго. Надежда, че тази велика страна ще се превърне в нация на мира и справедливостта.

Прители на мира, приятели на човечестовто,

Всичко необходимо за постигането на тази цел е налице. Жителите на региона на Великите африкански езеря чакат нетърпеливо прилагането на Рамковото споразумение за мир, сигурност и сътрудничество от Адис Абаба, което е първото мирно споразумение, адресиращо източниците на насилие в Конго и региона.

Това споразумение е последният ни шанс и то изисква подписалите го държави и международната общност да проявят кураж и непоколебимост в приложението му на практика.

Не може да има мир без справедливост и борбата срещу безнаказаността е един от ключовите елементи в прекратяването на насилието срещу жените.

Ще бъда истински развълнуван, ако тази награда послужи за катализатор на мира в Конго и сложи край на трагедията на жените в страната и на жените, жертви на въоръжени конфликти по целия свят.

Посвещавам тази награда на всички жени, станали жертва на конфликти и живеещи в насилие всеки ден. Бих искал да им кажа, че чрез тази награда светът ще ни чуе и ще откаже да стои безучастно, като ням свидетел на тяхното страдание.

Приятели на мира, приятели на човечеството,

Тази награда не би означавала нищо, ако не доведе до промяна на състоянието на жените в зони на въоръжени конфликти и до възстановяване на мира.

Надяваме се, че светът няма да забави своята реакци, защото тяхното оцеляване и бъдещето на човечеството зависят от всички вас.

Швеция е страна, която е допринесла много за правата на жените и здравните грижи за бременни жени и малки деца. Системата тук е една от най-добрите в света. Влиянието й върху останалите сфери на живот в Швеция е очевидно.

На други места по света не можем дори и да говорим за равенство между мъжете и жените, защото правата на жените са сведени единствено до правото да оцеляват. В зони на конфликт женските тела се превръщат в бойно поле, а изнасилванията са изключително жестоки и се превръщат в евтино, но много ефикасно оръжие.

Ако искаме един свят, в който жените могат да живеят пълноценно, ако се стремим към едно общество, в което жената е равна на мъжа, ако желаем да изградим един равнопоставен свят, трябва да заявим ясно своята позиция, да отхвърлим неприемливото и да начертаем линия, която не може да бъде преминавана. Международната общност е поставила някои граници: химически оръжия и геноцид.

Приятели на мира, приятели на човечеството,

Можете да ни помогнете да зачеркнем използването на изнасилванията като оръжие по време на война. Не можем да кажем, че искаме да дадем повече права на жените, ако същевременно приемаме това масово насилие над техните тела. Неизразяването на позиция е равносилно на приемането на идеята, че жените не са пълноценни човешки същества, защото изнасилването, особено когато е толкова жестоко, е отнемане на човечността ни.

Войните са абсурдни и са плод на нашите решения, но жените и децата заплащат най-високата цена. Трябва да се поучим от миналите си грешки, за да изградим едно по-добро бъдеще.

Когато Европа е освободена през 1945г., светът е шокиран от издевателствата в концентрационните лагери в Аушвиц и Бухенвалд. Целото човечество носи и до ден днешен срама от тези лагери, създадени от хората, за да отнемат човечността на други хора.

Снимките и свидетелствата на оцелелите са толкова шокиращи, че много хора са убедени, че поне сме научили урока си – никога повече да не водим войни, защото омразата не е вариант, расизмът е абсурден, ксенофобията и намека за превъзходство на дадена култура са неприемливи и никой никога повече няма да замълчи, ако стане свидетел на нарушения на човешките права.

При подписването на хартата на ООН е имало толкова много надежда. Надежда за един нов свят, надежда за един нов дух на солидарност и братство сред хората, независимо от цвета на кожата или произхода им; без каквато и да е дискриминация.

Но за съжаление днес, 60 години по-късно, сме принудени да отбележим, че светът не е научил нищо! Светът не е научил нищо!

Ако Африка беше научила нещо, днес нямаше да има толкова много омраза и етнически конфликти, които разкъсват семействата и захвърлят хората сред вълни на насилие, мрак и беднота.

Ако Европа беше научила нищо, нямаше да сме свидетели на възраждането на национализма в няколко европейски държави.

Ако Азия беше научила нещо, нямаше да има толкова много идентичности, дефинирани на религиозна основа, проповядващи мечтата за една религия и една култура, които да бъдат наложени на всички.

Ако светът беше научил нещо, нямаше да позволи на една война, довела до смъртта на шест милиона души за десет години и превърнала стотици хиляди жени в Конго в жертви на сексуално насилие, да продължава вече толкова време.

Приятели на мира, приятели на човечеството,

Надяваме се, че тази награда ще допринесе за пробуждането на умовете ни, за озаряване на съзнанието ни и за прекратяване на безразличието.

Надяваме се, че тази награда ще доведе до пробуждането на благородни, алтруистични и солидарни чувства сред всички добронамерени хора, за да можем да сложим край на варварските действия в Конго и да дадем на жените мир, без който този регион не би имал бъдеще.

Posted in За Обществото | Коментарите са изключени

Денис Муквеге – лечението на жените, преживели насилие

Статия: Денис Муквеге (Демократична република Конго) на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

за смелата му работа по лечението на жените, преживели насилие във време на войни и за разкриване на причините за подобно насилие.”

Д-р Денис Муквеге е гинеколог, който работи в разкъсвания от войни регион Киву в Демократична република Конго. Той е главен хирург в болницата Панзи и заедно с колегите си е лекувал около 40 000 жертви на изнасилване, благодарение на високия си професионализъм в лечението на сериозни гинекологични травми. Въпреки заплахата за живота му, Денис Муквеге открито говори за реалността на войната в Конго и дълготрайните следи, която тя оставя върху жени и момичета.

Образование

Денис Муквеге е роден на 1.03.1955г. в днешната Демократична република Конго. Учи медицина в Бурунди и стартира своя практика в Християнската болница в Лемера в Южно Киву в източно Конго. Шокиран от ужасните трудности, с които се сблъскват жените в Конго при раждане, той решава да специализира акушерство и гинекология. След като завършва образованието си във Франция, той се връща в Южно Киву през 1989г.

Болница Панзи

През 1996г. болницата Лемера е напълно унищожена по време на гражданската война. С помощта на организации за международна помощ д-р Муквеге основава болница Панзи в едноименния квартал на Букаву и става нейн управител и главен хирург. Днес болницата разполага с четири отделения: акушерство и гинекология, педиатрия, хирургия и вътрешни болести. Болница Панзи е и университетска болница към Université Evangelique d´Afrique, който е основан в близост до болницата през 2011г.

Болница Панзи е най-известна заради гинекологичното си отделение, в което се извършват и операции на фистулата. Муквеге обучава служители, които да помагат при тези усложнения, и работи съвместно с Болницата в Адис Абеба (основана от Катрин Хамлин, носителка на Наградата за цялостен житейски принос за 2009г.) и с Харвардското медицинско училище.

След 1999г. д-р Муквеге става свидетел на тенденция за все по-голямо сексуално насилие в източно Конго. Той приема пациентки, чието вагина и ректум са наранени с ножове и други предмети. Оттогава д-р Муквеге и колегите му от болница Панзи са лекували около 40 000 жертви на сексуално насилие. Самият д-р Муквеге приема по 20 пациента ан ден, 7 до 10 от които страдат от здравни проблеми и наранявания в следствие на сексуално насилие. В сравнение със здравните проблеми на други пациенти, тези предизвикват най-големи психологични и хирургични затруднения. Д-р Муквеге съобщава и за случаи, при които лекувана от него жена бива изнасилена отново и състоянието й е толкова тежко, че за хирурга е невъзможно да възстанови репродуктивните й органи.

По думите на д-р Муквеге: „Извършителите на тези престъпления унищожават човешкия живот. Тези жени вече не могат да имат деца. Често се оказват заразени със СПИН и разпространяват болестта. Мъжете им са унижени. Престъпниците унищожават самата социална общност на своите врагове, техните бъдещи поколения, дори и без да убиват жените. Премината е една линия, която би трябвало да бъде пълно табу. Но тъй като тези части от тялото обикновено не са видими, тази форма на посегателство не е толкова очевидна за обществото.”

Огромен проблем в Конго е фактът, че извършителите обикновено се радват на пълна безнаказаност, дори и да е известно кои са.

През 2013г. болница Панзи разполага с 398 служители и годишен бюджет в размер на 3.2 милиона долара. Болницата има 450 легла, от които 250 са за жертви на сексуално насилие. Пациентите, които не могат да си позволят услугите, се лекуват безплатно.

Реинтеграция и подкрепа

Освен медицинска помощ, Панзи се опитва да предоставя на пациентите си психологическа помощ и правни съвети, за да даде перспектива на онези, които не могат да се върнат към предишния си живот. Дейността включва DORCAS в Букаву, защитено жилище за майки с деца, което приютява жени, които са били изписани от болницаата и им осигурява обучение, за да могат сами да започнат да изкарват прехраната си, получавайки микрозаем.

Муквеге е основател и на Фондация Панзи. В нея работят двама адвокати на пълно работно време и още осем доброволци. Фондацията осигурява психологическа подкрепа и правна помощ на жертвите на сексуално насилие по въпроси, свързани с наследство, семейни закони, развод, осиновяване. Фондацията организира обучения за правата на жените и семинари по здравни въпроси, работи за предотвратяване на ранните бракове и подготвя общностни водачи.

Призив към международната общност за прекратяване на конфликта в източно Конго

Осъзнавайки, че медицинската му дейност помага на жертвите, но не предотвратява повторни прояви на насилие, д-р Муквеге пътува по света и дава безброй интервюта, в които предупреждава международната общност за ужаса на конфликта в източно Конго.

„В действителност този конфликт не е заради етноса. Това е териториален конфликт за минерални ресурси. Регионът Киву е богат на колтан[1], който се използва за производството на мобилни телефони и лаптопи. Без политическа воля, ситуацията няма как да се промени. Проблемите, които стоят в основата на конфликта, не могат да бъдат разрешени от моята дейност”, казва Муквеге.

Според него Конго се нуждае от професионална полиция, съставена предимно от жени и от армия, която защитава хората и в която не влизат хора, допринесли за унищожаването на страната. Муквеге се страхува, че ако международните миротворчески сили напуснат Конго преди да бъде изградена функционираща армия и полиция, в страната ще настъпи хаос. Муквеге също така изисква Международния съд да заведе дела срещу водачите на Конго, така както бе направено и за Сиера Леоне и Югославия.

В своя реч пред ООН на 25.09.2012г. Муквеге призовава ООН „единодушно да осъди бунтовническите групи, отговорни за [сексуалното насилие]” и за „конкретни действия срещу страните, членки на ООН, които подкрепят това варварство”. „Ние не се нуждаем от повече доказателства, нуждаем се от действия, спешни действия за арестуването на отговорните за тези престъпления срещу човечеството и изправянето им пред съда. Справедливостта не подлежи на преговори”, казва Муквеге.

Опит за убийство и настоящо състояние

Един месец след речта на Муквеге пред ООН петима въоръжени мъже в цивилни дрехи проникват в дома му в Букаву, докато го няма. Когато се връща с автомобила си, те го нападат, но един от служителите му, Йосеф Бизимана, разсейва нападатели те и е убит, като по този начин спасява живота на Муквеге. Местните власти твърдят, че са открили убийците, но съдебен процес няма и нито един от свидетелите не е призован да даде показания. Муквеге решава да замине за Европа с жена си и двете си деца.

В негово отсъствие местни женски организации протестират пред властите заради нападението и започват да събират  пари за самолетен билет, за да може Муквеге да се прибере удома, като обещават, че ще го пазят и групи от 20 жени-доброволки ще се редуват да го охраняват. Разчувстван от смелостта и подкрепата им, Муквеге се връща в Букаву през януари 2013. При пристигането му от летището към болницата, той е посрещнат от ликуващи хора. Днес той живее и работи в болницата Панзи, непрестанно охраняван от двама души.

През май 2013 от болницата Панзи съобщават, че в днешно време дори и малки деца стават жертва на сексуално ансилие: девет момичета на не повече от пет години са брутално изнасилени в Южно Киву; две от тях умират от раните си, а останалите са лекувани в болницата поради тежки усложнения.

Отличия

Сред многото награди, които д-р Муквеге получава, са Награда на ООН за човешки права (2008) (2008), Olof Palme Prize (2009) и Награда на крал Будоин за международно развитие (2011). През 2009г. нигерийският вестник Дейли тръст го избира за ‘Африканец на годината”. През 2013г. Муквеге става носител и на наградата Human Rights First.


[1] Колтан – индустриалното наименование на рудата колумбит-танталит, от която се добиват елементите ниобий и тантал; танталът се използва в производството на мобилни телефони, DVD-плеъри, игрални конзоли и лаптопи (бел.пр.)

Posted in За Обществото | Коментарите са изключени

Реч на Раджи Сурани при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Реч на Раджи Сурани при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Бих искал да изразя искрената си благодарност за тази награда. Това не е награда, която мога да приема лично, а по-скоро с гордост я приемам от името на застъпниците за човешки права и жертвите на нарушения на човешките права в Палестина. Тази награда наистина е за всички нас. И повярвайте ми така я приемаме. Откакто научихме новината, че сме избрани сред лауреатите на Наградата за цялостен житейски принос, офисът ни е залят от колеги и бивши клиенти, които изразяват своята подкрепа и радост. Тази награда показва, че не сме сами. Че хората разбират борбата ни. Че има надежда.

Дойдох в Стокхолм от ивицата Газа, една обсадена територия. В продължение на близо шест години и половина 1.8 милиона жители на Газа са откъснати от света. Те са затворници. Затварянето им на тази територия е катастрофа, причинена от хора.  Човешките права на 1.8 милиона жители са умишлено нарушавани всеки ден и това едва ли ще се промени скоро. Според Световната здравна организация 90% от водата ни „не е безопасна за консумация от хора”, редовно нямаме ток по 18 часа на ден, безработицата нараства и цената на основните храни се повишава: над 80% от населението на Газа е напълно зависимо от чуждестранните помощи. Отчаянието и необходимостта да издържат семействата си карат младежите да рискуват постоянно живота си, като се опитват да преминат границата с Израел, за да си намерят работа.

Можете ли да повярвате, че това се случва в 21ви век? Бавно и умишлено биваме убивани докато светът наблюдава. Нашият „затвор” вече е институционализиран. Онова, което преди беше шокиращо, днес е просто рутина. Няколко камиона, превозващи храна или строителни материали биват допуснати в ивицата Газа и ние веднага започваме да празнуваме. Но тази катастрофа е причинена от хора. Без съмнение е незаконна и може да бъде избегната. Това е едно петно върху съзнанието на международната общност. И то дори без да споменаваме бомбардировките, нападенията, постоянното бръмчене на дроновете или честите нахлувания, разтърсващи ивицата Газа и тероризиращи нейните жители през последните седем години. Бих искал да обърна особено внимание на операция Cast Lead (Лято олово), нападението над ивицата Газа от 2008-2009г. За 22 дена бяха убити над 1200 жители, а над 5000 бяха ранени. Но тези цифри – макар и ужасяващи – не могат да предадат истинските мащаби на разрушенията, броя на домовете, фермите и работните места, които са унищожени. Части от ивицата Газа изглеждат като пометени от природно бедствие.

Можете ли да си представите децата ви да растат в подобна среда? Страхът, в който ще живеете, тревожейки се по цели нощи какво ги очаква в бъдеще?

Официално целта на тази незаконна политика на колективно наказание е да се отслаби Хамас. Очевидно това не се случва. Хамас продължава да държи ивицата Газа под пълен контрол. Те са по-добре екипирани и въоръжени откогато и да било.

Затварянето на ивицата Газа е доказателство за една проста реалност: международните закони умишлено се нарушават в преследване на една изплъзваща се политическа цел. Резултатът е точно противоположен: влошаване на ситуацията. И винаги невинните жертви плащат цената.

Подобна тежка реалност цари в цяла Палестина. Преди близо 20 години процесът в Осло трябваше да ни донесе мир и независимост. Но този процес се основаваше на пренебрегване на международното право и човешките права. Резултатът е реалността, с която се сблъскваме днес и можем само да стигнем до заключението, че всяко мирно споразумение, в чиято основа не стоят човешките права, е обречено на провал.

Израел и останалият свят трябва да разберат, че ние сме камъните в долината. Правителствата, политическите партии и въоръжените конфликти може да преминават през нас, но ние оставаме. Това, което желаем, това, което изискваме, е към нас да се отнасят човечно, с достойнство и като с равни хора.

Две държави, една държава или нито една държава: жителите на Палестина са тук и тяхната човечност – техните човешки права – трябва да бъдат признати.

Това е нашата мечта. Нямаме някакви прекомерни, нечувани искания. Достойнство, равенство, човечност: това са основите на човешките права и международните закони. Нима тези искания са толкова неоснователни? Това е посланието, което аз и колегите ми в Арабската организация за човешки права, се опитваме да разпространим сред арабския свят. Дейността ни стана по-интензивна през последните 2-3 години и сега организираме редовни семинари и обучения по международно право и човеки права за съдии, адвокати и активисти от Египет, Либия, Йемен и Сирия. Арабската пролет ни предостави една нова възможност да поставим човешките права и човешкото достойнство в центъра на правните политики в страни, възстановяващи се след края на диктаторски режими.

Трябва да намерим начин да бъдем чути. В Палестинския център за човешки права работим върху документирането на нарушенията на човешките права. Като застъпници за човешките права това е нашата мисия. В продължение на близо 20 години PCHR документира нарушенията, публикува доклади и анализи и подготва съдебни дела. Трябва да документираме случващото се. Светът никогат няма да може да се оправдае с това, че не е знаел. Историята на всяка жертва трябва да бъде разказана.

Стремежът към отговорност е друга основна цел. За да бъдат ефективни международните закони и за да бъдат човешките права, нещо повече от високи идеали или празни думи, те трябва да бъдат прилагани. Вярваме, че прилагането на международното право е от основно значение за бъдещето ни. В миналото сме били свидетели на това как международното право бива пренебрегнато и резултатите винаги са били катастрофални. В бъдеще трябва да приемем спазването на международните закони.

Причината за това е проста. Международното право и законите, защитаващи човешките права, признават нашето достойноство и ценността ни като индивиди. Според него всички сме равни, независимо от националност, пол, възраст или финансово положение. Именно това усещане за равенство ни липсва днес и точно него трябва да възстановим. В Палестина, както и на много други места по света, не може да има напредък, без да бъдем признати като хора, като равни.

Търсейки отговорност и стремейки се към прилагане на законите в окупираните палестински територии, обаче, ние се изправяме срещу системата. Светът смята израелската съдебна система за добра и може би в някои отношения тя е, но също така тя е и настроена срещу жертвите от Палестина. Това е една от основните пречки пред застъпниците за човешки права: израелската съдебна система се използва стратегически, за да ни представи една илюзия за справедливост, а всъщност подкрепя безнаказаността. Трябва да разкрием истината за тази илюзия.

Фактите говорят сами по себе си. Затова моля да ми позволите да ви дам един пример, който ме докосна особено силно. Наближаваме петата годишнина от операция Cast Lead. След края на нападението нашите адвокати подадоха 490 съдебни жалби пред израелските военни власти, искайки да бъде проведено съдебно разследване. Тези жалби се отнасяха до някои от най-тежките случаи по време на конфликта. Близо пет години по-късно сме получили само 44 отговора, което означава, че останалите 446 жалби са били напълно пренебрегнати.

От тези 44 отговора, 40 бяха неокончателни и в тях се казваше само, че случаят ще бъде разгледан. Три случая бяха затворени и приключени и само при един бе повдигнато съдебно обвинение. При него войник бе обвинен и осъден за кражбата ан кредитна карта. Сред всички военни престъпления, сред всички случаи на употреба на бял фосфор и дрони, точно кражбата на кредитна карта бе наказана.

Това е реалността: пет години по-късно имаме четири конкретни отговора по 490 жалби. Нима подобна система наистина е загрижена за отговорността?

Ето защо сме принудени да търсим отговорност извън Израел. В опитите си да гарантираме спазването на правата на жертвите и да потърсим отговорност от виновните за нарушенията, ние завеждаме дела в независими съдилища в трети страни. Вероятно сме една от най-опитните организации в света в тази сфера и имаме работещи екипи в няколко държави. Тази наша дейност наистина носи ползи. Тя отправя ясно послание към нарушаващите човешките права, че тяхната безнаказаност не е гарантирана. Че един ден ще им бъде потърсена отговорност. Но дори и в тази област нещата се въртят около политиката. Въпреки че има закони, насърчаващи търсенето на отговорност от страна на престъпниците, държавите отказват да провеждат разследвания или забавят решенията си докато заподозрените не напуснат страната.

Борейки се с толкова много препятствия понякога е трудно да продължаваме напред година след година, но жертвите разчитат не само на нас, а и на върховенството на закона, те вярват, че правата им ще бъдат спазени и тази вяра е нещо, което не можем да пренебрегнем.

Ние работим за Худа Галия. През юни 2006г. израелски части откриват огън по плаж, на който няколко семейства са си организирали пикник, радвайки се на едно от малкото удоволствия, които ивицата Газа може да предложи. Худа, която тогава е на седем години, става свидетел на убийството на седем свои роднини. Ние работим за Абу Халимас, чиито дом е уцелен от експлозиви с бял фосфор по време на операция Cast Lead. Пет души от семейството му загиват на място от експлозиите, а други са застреляни на контролния пубкт, докато се опитват да стигнат до болницата. Кръвта на убитите в дома му е така нажежена от експлозиите, че петната от нея все още не могат да бъдат изличени от стените. Работим и за семейство Далоу, десетчленно семейство, напълно избито, когато самолет F-16 пуска бомба върху дома им. Израелските власти описват тази атака като „нещастен случай”, който не заслужава да бъде разследван.

От името на тези хора и на безброй други, приемам тази награда с благодарност. Това международно отличие е признание за тяхната човечност, за тяхното съществуване. То признава важността на тяхната борба за справедливост и ясно заявява: вие не сте сами. Макар държавите да ни обръщат гръб, свободните хора по света са солидарни с нас.

Тази награда е признание и за отдадеността и жертвите сред служителите на PCHR. След създаването на Палестинските власти, ние работим за постигането на палестинските цели, като изискваме от собствените си власти да уважават, защитават и насърчават спазването на човешките права. Близо 20 години служителите ни се борят срещу нарушенията на човешките права в следствие на окупацията така, все едно че нямаме вътрешни проблеми, и се борят срещу вътрешните проблеми така, все едно че няма окупация. Те живеят в духа на човешките права, подкрепят жертвите, независимо от това кой е извършителят на престъплението, и нерядко страдат заради своите действия. Именно тяхната непрестанна отдаденост е толкова вдъхновяваща. Наскоро спечелихме дело, което водим от 17 години. 17 години. Това изобщо не е рядко срещана продължителност за едно дело. Знам, че това не е справедливост, това не е понасяне на отговорност, но това все пак е някакъв резултат, който влияе върху живота на жертвите и без отдадеността на нашите служители, той би бил невъзможен. Тези мъже и жени, нашето семейство, непрестанно демонстрират последователност, независимост и професионализъм, въпреки че са изправени пред огромни опасности. Вярвам, че те са пример за всички застъпници за човешки права в Палестина, Средния Изток и целия свят.

За тях и за жертвите, ви благодаря от цялото си сърце. Ние няма да се предадем. Ако се откажем, това ще е награда за престъпниците. Нямаме право да го направим.

Семейството на PCHR има местни и чуждестранни членове – благодаря на всички хора по света, които стоят редом с нас и се борят за върховенството на закона. Специални благодарности и към нашите партньори – дарители, подкрепящи дейността ни през последните 20 години, не като ни дават финансови ресурси, а като застават зад позицията на PCHR.

Днес, стоим тук пред вас, като пред равни. Ние сме застъпници за човешките права, дошли от цял свят, говорещи различни езици, но обединени от стремежа ни към справедливост, от нашето дойстойнство, от споделената ни човечност.

Това е бъдещето. От това се страхуват силните на деня. Защото знаят, че когато сме заедно, не можем да бъдем победени.

Posted in За Обществото | Коментарите са изключени

Реч на Ханс Херен при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Реч на Ханс Херен при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

В тази кратка реч бих искал да отбележа някои ключови моменти в една кариера, която изобщо не беше предопределена, но в която изникнаха някои уникални възможности, които ми позволиха да допринеса за трансформацията на конвенционалното земеделие и да измъкна много хора от върележката, която носи ползи на малцина, докато хората, животните, растенията и земята заплащат за това с цената на своето здраве.

През април 1979г. в Чикаго беше студено и ветровито. За щастие интервюто ми с тогавашния Генерален директор на Международния институт за тропическо земеделие ( International Institute of Tropical Agriculture – IITA), д-р Бил Гембъл, беше на топло в хотел Хилтън. Д-р Гембъл обаче не искаше да ме наеме на позицията, за която бях кандидатствал. Вместо това предпочете да ми разкаже за един свой проект свързан с контрола на вид лъжещитоносни въшки, които наскоро са се разпространили в Централна Африка и причиняват глад и размирици. Той търсеше за проекта си специалист по биологичен контрол. Помислих си, че това би било едно прекрасно предизвикателство, но никога преди не бях посещавал Африка, затова предприех едномесечно пътуване, което да ми помогне да реша дали тази работа е за мен. Посетих района на Конго и видях лично опустошението и гладуващите; видях и щаба на IITA с модерните му лаборатории и оранжерии, и изключителните опитни полета. Приех предложението на д-р Гембъл или по-скоро неговото предизвикателство. На първи октомври 1979г. се явих на работа в Ибадан… и останалото, както казват, е история.

Юни 1979, Долно Конго. Всичко, което знаехме при стартирането на проекта е, че вредителят е случайно пренесен в Африка някъде от Америка, вероятно в средата на 70-те години. Маниоката е основна храна за над двеста милиона души в средна Африка. Полетата, нападнати от тези лъжещитоносни въшки биваха напълно унищожени само за един сезон.

Лъжещитоносните въшки, които бяха нов вид в Африка, нямаха естествени врагове. Затова се разпространяваха из целия континент изключително бързо. За осем години стигнаха до Мозамбик на изток и до Сенегал на запад. Бяхме изправени пред две предизвикателства:

  • Да разработим стратегия, която възможно най-бързо ще наложи контрол над разпространението на вредителя.
  • Да намерим финансиране за проекта, като имаме предвид, че за моята позиция е отпуснато едногодишно финансиране, но всички други средства трябва да бъдат привлечени допълнително.

Стратегията ни беше:

  1. Да изследваме лъжещитоносните въшки някъде между Мексико и Аржентина, където нещо пречи на популациите им да достигнат разрушителни мащаби.
  2. Да намерим естествения враг, който регулира популациите на лъжещитоносни въшки в Америка.
  3. Да организираме карантина на естествените врагове, които предстоеше да открием.
  4. Да направим подробни изследвания върху естествените врагове, които планираме да внесем и евентуално да пуснем на свобода, за да гарантираме, че са безопасни от екологична гледна точка.
  5. Да организираме масовото развъждане и освобождаване на естествените врагове на площ един и половина пъти по-голяма от САЩ.

Други основни моменти включваха разработката и изграждането на съоръжения за развъждане на естествените врагове на вредителите, както и на съоръжение, което би позволило пускането им от въздуха в невиждани до този момент мащаби… все пак проблемът беше спешен, а площта беше огромна. Заради тези ми планове на една донорска среща в Рим ме определиха като мегаломан.

Набиране на средства за изследване на вредителя: Набирането на средства беше второто предизвикателство, защото ни предстоеше сериозна работа в няколко африкански държави, а също и провеждане на проучвания в Америка. Трябваше да събера екип от ентомолози, които след като намерим естествения враг на лъжещитоносните въшки, да се заемат с масовото му развъждане, да организират пускането му на свобода и най-важното – да следят как се развива ситуацията след това. Видях, че е налице уникална възможност не само да бъде решен един сериозен проблем, но и да развием капацитета на местните хора сами да провеждат изследвания и биологичен контрол. До тогава подобно нещо липсваше в Африка и всички се стремяха единствено към т.нар. „зелена революция” вече случила се в западния свят, с цялата, характерна за нея прекомерна употреба на пестициди и торове.

В крайна сметка след година и половина работа лъжещитоносните въшки и техните естествени врагове бяха открити в граничните райони на Парагвай, Боливия и Аржентина. Вид паразитни оси и калинки бяха внесени в Африка след провеждането на подробни проучвания в карантинно помещение, изградено в Лондон. Внимателно проверихме, че не пренасят никакви болести и че наистина могат да се справят с вредителите.

Лятото на 1981: Около две години след началото на програмата първите полезни оси и калинки бяха пуснати над полетата с маниока край щаба на IITA в Нигерия. В рамките на три месеца лъжещитоносните въшки почти изчезнаха. Естествените врагове елиминираха вредителите със скорост, която изненада дори и моя екип. Бяхме радостни от постигнатите резултати и заработихме още по-усилено.

Мястото, с което разполагахме, за отглеждането на осите в Ибадан се оказа твърде малко и особено с акциите ни по пускане на насекомите по въздуха, стана ясно, че имаме нужда от нов дом. Нигерия беше отказа да осигури на самолета ни и неговия деликатен товар безпрепятствени полети във и извън страната.

Пролетта на 1988: Откриване на Африкански център за биологичен контрол в Котону, Бенин. Отне ни две години да изградим нови съоръжения. На входа им стои скулптура на осата Epidinocarsis lopezi, изработена от ковано желязо. Тази оса заслужава днешната награда не по-малко от мен и прекрасния ми екип. Това малко насекомо, дълго едва два милиметра, успя да оцелее в сушата, тропическите гори, низините и високопланинските полета, навсякъде, където вирее маниоката, и да наложи контрол върху най-лошият вредител, с който някога се е сблъсквала Африка.

1992: Работата е свършена, екипът е изграден. Поминъкът на над 200 милиона души бе възстановен и бяха спасени около 20 милиона човешки живота. Общите инвестиции по проекта възлизаха на 20 милиона долара или по един долар на всеки един спасен човешки живот. А казваха, че съм мегаломан! Вредителите по маниоката бяха под контрол – без пестициди и без нужда от непрекъсната външна намеса. Фермерите можеха да продължат да отглеждат предпочитаните от тях местни сортове маниока. Освен това в 24 държави вече имаше изградени екипи от специалисти по биологичен контрол, които разполагаха с всички необходими знания и умения да организират подобни програми за контрол и на други местни вредители. В повечето държави тези екипи и съоръжения работят и до днес.

Пролетта на 1994: необходимост от ново предизвикателство и едно телефонно обаждане. Комисията, търсеща нов Генерален директор на Международния център по физиология и екология на (International Center of Insect Physiology and Ecology – ICIPE) в Найроби, срещаше трудности при намирането на подходящ кандидат. Посъветваха ме да кандидатствам за тази длъжност и аз се вслушах в съвета.

Есента на 1994: Нови предизвикателства и нови възможности. Точно това, от което се нуждаех. Първата ми задача беше да разработя нова стратегия и да намеря финансиране за обновяване на остарелия изследователски център. Благодарение на опита си в IITA, разработих нова изследователска парадигма, която насърчава системното интегриране на дисциплини и теми, свързани с насекомите (както полезни, така и вредители). Тази парадигма обединява здравето на хората, животните, растенията и околната среда, като всички те са свързани неизменно с насекомите. Идеята ми беше да изследваме и разработим една спирала, която непрекъснато се развива в положителна посока: стартира от точката, в която възникнал проблем и продължава на следващото ниво и т.н.

1995: Далас и Де Моан, Наградата Джак Килби и World Food Prize. Tова бяха първите награди, които получихме като признание за огромното влияние, което Програмата за биологичен контрол на лъжещитоносните въшки по маниоката оказа върху Африка.

1998: Основаване на Фондация Биовижън в Цюрих. Следвайки съвета на Анди Шрайбер за това как най-добре да оползотворим средствата от наградите, заедно с трима приятели основахме Фондация Биовижън. В основата на Биовижън стои разширението на дейностите в Източна Африка, свързани с парадигмата на ICIPE. Общностите, с които работи фондацията, решават кой е най-важният проблем за тях и след това започват да работят по разрешаването му в една непрекъснато разширяваща се спирала на развитие.

ICIPE положи основите на множество успешни проекти – от контрол върху маларията до запазване на биоразнообразието в горите. Търсим решения, които фермерите могат да приложат без да си навличат допълнителни разходи, като например методи за борба с вредителите и плевелите, както и методи за повишаване на добивите от царевица и други култури. Наблюденията показват, че някои растения привличат вредители, докато други привличат полезни насекоми. Така един класически модел на агроекологията може да се приложи към различни култури и земеделски практики. Предизвикателството е в това да напаснем отделните парченца от пъзела, да го пренаредим така, че всичко да работи в хармония и да създава синергия.

Фондация Биовижън подкрепа множество проекти, следващи тази парадигма, и това води до значителни успехи. Едно от най-големите ни постижения е Програмата за комуникация между фермери, която включва четири елемента: база данни, списание на хартиен носител, радиопрограма и комуникация с местните информационни центрове. Тази програма запълва сериозен пропуск, защото фермерите се нуждаят от информация как да получават по-високи добиви, както да отглеждат по-здрави животни, как да възстановяват плодородието на почвата и как да се справят с вредителите и болестите. След като получат достъп до информация, фермерите могат да започнат да изпробват различни методи, да обменят опит със своите съседи и да се развиват.

2005: Без подходящи политики и най-напредналата наука не може да донесе очакваните промени. Чувствах, че е време да направим следващата стъпка и да последваме друг подход в устойчивото развитие. Има привилегията да бъда съ-председател на доклада на IAASTD „Земеделие на кръстопът”. Изготвянето на този световен доклад плюс пет регионални доклада отне четири години и в него участваха над 400 експерта. Докато работехме по него осъзнах, че науката е достигнала до невидима преграда, която не й позволява да окаже реално влияние върху устойчивото развитие. Критичният въпрос, който си задавахме беше: как можем да изхраним света през следващите 50 години, имайки предвид несигурността, произтичаща от климатичните промени, нарастващото население и намаляващите природни ресурси. Отговорите на този въпрос ни наведоха на мисълта, че трябва да променим посоката, в която се развива земеделието по света, че обичайният начин, по който правим бизнес, просто вече не е вариант и че се нуждаем спешно от нова парадигма, надграждаща зелената революция. Тази парадигма трябва да отчита многофункционалността на земеделието и ролята, която то играе в трите сфери на устойчивото развитие: околна среда, общество и икономика… точно в тази последователност. Тогава възниква въпросът: как може човек да промени посоката на развитие на земеделието? Според мен има само един начин: промяна на политиките и сериозни инвестиции в промените, препоръчани от доклада.

Промяната в политиките изисква и наличието на инструменти за събиране на достатъчно информация, като най-добре е в процеса да участват множество заинтересовани страни. Именно с това се занимавам откакто се присъединих към Института Милениум. Ние осигуряваме на правителства и граждански групи нужните инструменти и развитие на капацитет, който ще им позволи да участват в процеса на вземане на решения и ще гарантира, че имат контрол над плановете си за развитие.

Днес институтът Милениум, както и много други организации, работи с Фондация Биовижън по проект за разработване на насоки за държави, които сами да проведат оценка и да съберат информация за своите национални политики по земеделие с помощта на заинтересованите страни.

В заключение, визията и действията ми за изграждането на една процъфтяваща земя, са отразени в настоящата дейност на Фондация Биовижън и Института Милениум: „Бъдеще за всички, естествено” – подобряване на поминъка на хората и спазване на правата на Майката Земя, чрез подход „отдолу-нагоре”, овластяване на местните хора чрез образование и споделяне на знания, и информиране на обществото за приемане на по-добри политики, при които всички заедно и равнопоставено вземат решения за бъдещето. Тази визия произтича от личния ми опит през последния половин век.

Бих искал да благодаря на журите на Наградата за цялостен житейски принос за това признание и за огромната чест, която ми оказват.

Историята няма да е завършена без да изразя благодарността и любовта си към своята съпруга Барбара, децата ни Матю, Джереми и Жизел, както и към екипите IITA, ICIPE и Биовижън, които ми помагаха, вдъхновяваха и мотивираха непрестанно.

Posted in За Обществото | Коментарите са изключени

Реч на Базил Фернандо при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Реч на Базил Фернандо при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Почитаеми гости, членове на шведския парламент, дами и господа,

За мен е чест да бъдат сред лауреатите на Наградата за цялостен житейски принос заедно с организацията, която представлявам – Азиатската комисия за човешки права.

Преди две десетилетия Азиатската комисия за човешките права беше изправена пред проблема на масовата безнаказаност в повечето азиатски страни: извършителите на тежки престъпления като отвличания, екзекуции без издадена присъда, мъчения и изнасилвания, се измъкваха без никакви съдебни последствия. Изглеждаше сякаш сме безсилни.

Зададохме си един въпрос, който окачихме на стената в офиса си: „Какво можем да направим, когато изглежда, че не може да бъде направено нищо?” Всичко, което постигнахме след това, може да се сведе до този въпрос. Накратко, решението, до което стигнахме е, че освен да адресираме всеки отделен случай на нарушение на човешките рпава, трабва да се стремим и към реформиране на институциите. Нека да обясня по-подробно.

Първият носител на тази награда от моята родина Шри Ланка, съдията Кристофър Виъръмантри, заявява в обръщението си към този парламент през декември 2007г., че „пропастта между законите и реалността, между добрите намерения и осъществяването им, между това, което се твърди в книгите и това, което се случва на практика, е достигнала невероятни размери.” Нашата дейност разкрива, че тези „невероятни размери” са много по-видими в развиващите се държави.

Дейността ни бе следствие от мое лично преживяване: непосредствен риск да бъда отвлечен и да изчезна завинаги, заради работата ми като адвокат, заради това, че вършех обичайните неща, които клиентите очакват от един адвокат. Тъй като бях запознат със случващото се в страната, знаех, че скоро ще дойде и моят ред. Времето беше силно ограничено, затова незабавно напуснах страната.

Опитах се да разбера същността на проблема: да знаеш, че властите ще те накарат да изчезнеш и невинността ти да не ти осигурява никаква защита. След това се опитах да разбера проблема, свързан със защитата на гражданите, която би трябвало да е задължение на държавата. Осъзнах, че не писаните закони защитават хората. Имахме множество такива закони, но съществуването на тези закони не предотвратяваше широко разпространеното беззаконие. Наличието или отсъствието на защита се определя и зависи от функционирането на правораздавателната система: полицията, прокуратурата, съдилищата.

Разсъжденията ми се потвърдиха през трите години, през които работех като старши служител на ООН към временното правителство в Камбоджа, където бях свидетел на онова, което Александър Солженицин нарича „ужасяващо беззаконие”. В Камбоджа полицията, прокуратурата и съдилищата работеха срещу хората и свободата се бе превърнала в престъпление. Когато поех ръководството на Азиатската комисия за човешките права през 1994г. бях решен да работя върху проблема с осигуряването на защита на гражданите. Целта ми беше да формулирам проблема колкото се може по-ясно, както и да потърся начин да го разреша. Като цяло именно с това сме се занимавали през годините и продължаваме на правим и днес.

Методът, който сме възприели, е първо да документираме индивидуалните нарушения на човешките права и да разкажем историята на всеки човек – какво се е случило с него, когато е потърсил справедливост. Наричаме това „подход на личните истории” в противовес на преобладаващия „статистически подход”. След това се опитахме да окажем  подкрепа на възможно най-много жертви – подавахме жалби, съдействахме зе разрешаването на съдебни спорове, оказвахме психологическа подкрепа и така научавахме истината за страданията на жертвите.

Станахме свидетели на ужасните условия в полицията, прокуратурата и съдилищата в повечето азиатски страни.

Осъзнахме и че тези, които се облагодетелстват от пропуските в правораздавателната система, са престъпниците. Когато престъпниците извличат ползи от така действащите полиция, прокуратура и съд, всеки аспект на живота пряко или косвено се криминализира; изборната система така обхваната от корупция и други закононарушения, че всеки стремеж към свободни и честни избори се оказва просто една мечта; насилието се превръща в неотменна част от политическия живот; хората имат отрицателно мнение за политиците и корупцията се превръща в част от ежедневието. Онези, които се възползват от свободата на словото стават обект на насилие и сред народа се наслагва непрекъснато усещане за страх. Търговията с наркотици процъфтява; прането на пари и други подобни престъпления стават част от икономиката; проституцията, включително трафика на хора са безнаказани и лесни за организиране; правото на живот и частна собственост е заплашено; убийствата, изнасилванията и други тежки престъпления се извършват с лекота. Забогатяването, посредством злоупотреба с власттта да арестуваш, задържаш и отправяш валшиви обвинения, засяга всеки един етап от правораздавателната система.

Проблемът, че „правораздавателната система допринася за насилието” е известен на всеки жител и особено на най-бедните хора в Азия. Бедните са мнозинство в развиващите се страни. Документацията ни ясно показва, че репресивните политически системи оформят полицията, прокуратурата и съда по свой образ и подобие, за да могат да ги използват за сплашване на бедните.

Виждаме как тази ситуация оказва негативно влияние върху гражданското съзнание и активност. Дори и съседите се страхуват да се притекат на помощ един ан друг. Тероризирани от несправедливите обществени институции хората започват да се отдръпавт от обществения живот и така социалното взаимодействие намалява.

Където и да се намесим, жертвите и свидетелите неизменно ни задават един и същ въпрос: „Говорите ни за човешки права; къде да ги намерим?” Смятаме, че това не е само наш проблем, но и предизвикателство пред спазването на човешките права по света: този модел се основава на предположението, че преобладаващите условия, свързани с правораздавателните институции в развитите страни са характерни и за развиващите се държави. Това погрешно предположение се дължи на факта, че постигнатото от много страни в Европа и Северна Америка чрез реформа на институциие още през 19ти век, все още не се е превърнало в реалност в развиващите се държави. Т.е. тази реформа на институциите трябва да бъде основна цел на всички дейности, свързани със защита на човешките права в развиващите се страни.

За да постигнем това, смятаме, че трябва да повлияем общественото мнение не само в тези държави, но и по света. Затова се опитваме да споделяме всичко, което сме научили с по-широка аудитория, използвайки съвременни комуникационни технологии. Това е стратегията, която следваме във всяка една сфера на дейността ни.

Основният ни фокус на работа са случаите на мъчения и малтретиране. Причината за този избор е, че мащабите на мъченията и отношението, водещо до тази практика, олицетворяват истинската същност на правната система в страната. С обширните ни познания, натрупани в 12 държави в Азия, включително в Индия и Китай, можем да кажем, че мъченията и малтретирането, както и произтичащите от тях екзекуции без издадена присъда, стоят в основата на т.нар. „правораздавателна система” в тези страни. Мъченията са неизменна част от разследването на престъпления; прокурорите и съдиите приемат подобни практики като неделима част от „системата”. И тези системи устояват на всеки опит на агенциите на ООН и други международни организации, които призовават към прекратяването на подобни практики, разследване и наказване на виновниците, постановили използването им.

Документите, с които разполагаме, представляват адекватна илюстрация на това, което ви разказах. Мъченията, корупцията и злоупотребата с власт са взаимосвързани и неотделими. Не е изненадващо, че хората в развитите страни, израснали в среда, в която държавата реално защитава своите граждани, се чувстват объркани, когато се изправят пред случващото се в нашите държави. Липсата на разбиране на проблемите, съврзани със спазването на човешките права, от страна на хората от развитите държави, се дължи на факта, че те са израснали в съвсем различна политическа и социална среда.

Един от уроците, които научихме, е, че за да се стигне до решение на проблема, трябва да направим всичко възможно за изграждането на по-широк диалог между развитите и развиващите се страни; особено сред хората, които наистина ги е грижа за демокрацията и човешките права. Движението за спазване на човешките права трябва да реагира по-положително и динамично на проблемите, свързани с реформиране на институциите.

Много колеги, доброволци, съмишленици и преди всичко жертви на нарушения на човешките права се присъединиха към нас и подкрепиха нашите усилия. От тяхно име приемам тази престижна награда. Признанието на Фондацията за цялостен житейски принос за нашата дейност ще ни помогне да разпространим посланието за належащата нужда от промени в полицията, прокуратурата и съдилищата в развиващите се държави. Надявам се, че необходимостта от институционални промени в тези правораздавателни системи ще получи нужното внимание в Швеция и в останалите развити страни. Можем да ви уверим, че усилията, вложени в разрешаването на тези проблеми, ще дадат обилни плодове.

Благодаря ви.

Posted in За Обществото | Коментарите са изключени

Реч на Асма Джахангир при връчване на Награда за Цялостен житейски принос

Реч на Асма Джахангир при връчване на Награда за Цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Дами и господа, получаването на тази награда ме кара да се чувствам смирена и ме изпълва с размисли. Винаги изпитвам смесени чувства, когато получавам признание за усилията, които полагам за спазването и защитата на човешките права. Постигнали сме много, но пред нас все още има дълъг път. Израснала съм в диктаторски режим, по време на който лишаването от свобода на словото и равенство между половете се смяташе за оправдано в името на стабилността. Детският труд бе определян за „необходимо зло”. Религиозните преследвания и расизма бяха толерирани. Тези злини все още съществуват, но повечето хора по света ги осъждат.

Въпреки това все още сме изправени пред големи предизвикателства. Свободата на самоопределянето все още не е гарантирана на много места по света и дори и в ООН липсва консенсус относно този важен аспект на човешките права. Има много закони, които лишават хората от правото сами да изберат религията си или да изберат да бъдат атеисти. Жените все още са убивани в името на честта и извършителите на практика остават безнаказани. Смъртното наказание още се прилага в много страни, въпреки че то обикновено се налага на хора от маргинализирани слоеве на обществото и са налице немалко случаи, в които са били допуснати грешки.

За мен е чест да споделя тази награда с останалите лауреати. Всички ние споделяме понякога моменти, в които отминалите предизвикателства продължават да ни преследват, а пред нас се изправя едно смущаващо бъдеще. Правата на жените започват да се спазват все повече, но същевременно съществуват и паравоенни организации, които яросто отричат дори и основни права, като правото на образование на момичетата. Има общества, в които една жена не може да се омъжи за мъжа, който избере или дори да излезе от дома си без придружител от мъжки пол. Има правителства, които не позволяват на жените да карат кола!

Трилиони долари на ден се харчат за т.нар. сигурност, а невинни момичета в Нигерия не могат да бъдат защитени. Подобни инциденти са показател за упадъка на световното управление. В изготвянето на световните политики ключова роля играят не хора с идеи и въображение, а институции и индивиди, загрижени единствено за сигурността. Сигурността и икономическите интереси се поставят пред човешките права и устойчивия мир. Демократичния процес не става по-зрял с времето. Правителствата пълзят, докато хората тичат напред. Пропастта между очакванията на хората и това, което прави правителството, е все по-голяма.

Често ме питат за рисковете, които един активист поема по време на своята борба. Отговорът ми е, че в миналото сме рискували да бъдем вкарани в затвора от властите, а днес рискуваме да бъдем убиит от мафията и екстремистите, а те да останат безнаказани. В миналото хората са били изпълнени с надежда и енергия. Страхувам се, че тази тяхна устойчивост постепенно отслабва.

Бих искала да използвам тази възможност, за да изразя признателността си към всички застъпници за човешки права, журналисти, поети, писатели, адвокати и работнически водачи в Пакистан, отдали живота си на свободата, справедливостта и мира. Подложени сме на тежък натиск, но нашата съпротива срещу тираните в Пакистан е не по-малка. Бих искала да изразя дълбоката си благодарност към колегите си, работещи в правната сфера и движението за човешки права, както и към онези пакистанци, които бяха до мен в най-тежките моменти.

Често ме питат дали имам планове да напусна Пакистан, заради многобройните заплахи, отправяни към мен. Без колебание заявявам, че нямам такова намерение, защото подкрепата и топлината, които получавам многократно надминават насилието. Пакистан има множество проблеми и допуска немалко грешки, но той е уникален в стремежа си да превъзмогне липсата на толерантност, да се изправи срещу авторитарното управление и да сложи край на терористичните актове, извършвани в името на религията. Жителите на Пакистан са изстрадали много и заслужават нещо по-добро.

Благодаря ви отново. Тази награда ме задължава да продължа да работя за спазването на човешките права. Паричният израз на наградата ще използваме за изграждането на ново онлайн радио, за създаването на награди за човешки права в образователните институции в Пакистан и за оказване на подкрепа на застъпници на човешките права, които са изложени на опасност.

Posted in За Обществото | Коментарите са изключени

Реч на Алън Ръсбриджър при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Реч на Алън Ръсбриджър при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Благодаря ви за това отличие. Едно е да получаваш признание от журналисти, които раздават награди за журналистика. Приятно е да получаваш и такива, разбира се. Но тази награда е изцяло друго ниво.

През годините Наградата за цялостен житейски принос е била връчвана на изключителни мъже и жени, който са направили забележителни неща – както се посочва и от самото отличие – „за планетата и хората”, учени, учители, лекари, икономисти, адвокати, духовни водачи и инженери.

Някои хора може би са учудени, че днес тя отива при един журналист. И ако това е така, то вината е в нас, журналистите.

Защото, разбира се, журналистите правят доста неща, които не предизвикват особено възхищение. Можем да сбъркаме нещо и понякога го правим. Можем да сме твърде повърхностни, отмъстителни, тривиални, капризни и безсърдечни. Някои журналисти злоупотребяват с властта си, нарушават закона и играят ролята на хулигани. Това е най-лошият тип журналистика.

Но има и друг вид журналистика и си мисля, че той не само носи ползи на човечеството, но е и от особена важност за него.

Ако се съмнявате в това, вижте обществата, в които журналистите не могат да работят свободно. Обществата, където онези, които имат власт, не трябва да се тревожат за това, че някой може да разследва как използват тази власт. Там, където няма независими гласове или организации, които могат открито да докладват, разследват, оценяват и критикуват. Всички знаем как изглеждат тези общества.

Помислете и за друго: колко хора са готови да загинат заради работата си? Според Комитета за защита на журналисти тази година са загинали 42-ма журналисти, общо 1600 от началото на водене на статистиката през 1992г.

Всеки ден, всяка година колегите ми по света рискуват живота си, защото знаят, че светът се нуждае от журналистика. Те имат мотивация, мисия, задължение да бъдат свидетели на случващото се. Няма съмнение, че мислят, че журналистиката е обществена услуга и призвание.

Днес съм тук сред вас, заради едно семейство и един човек, които са били наясно с тази истина за журналистиката.

Става въпрос за семейство Скот. Вестникът Манчестър Гардиън е основан през 1821г. в отговор на едно убийство на невинни хора от страна на държавата – става въпрос за клането край Петерло през 1819г. Основателят и тогавашен редактор, който е бил свидетел на случилото се и е разказал за него, е създал Гардиън, защото е знаел колко е важно достоверен доклад на събитията да достигне до повече хора.

Семейство Скот прави нещо забележително с Манчестър Гардиън през 1936г. Те го подаряват – не го продават и не се впускат в търсене на някой олигар или хедж фонд, който да го придобие.

Поверяват Гардиън на тръст без да изкарват никакви пари от него. Единствената цел е да съхранят вестника, неговите либерални традиции и вярата, че той не е просто бизнес, а обществена услуга… да го съхранят такъв завинаги.

И така, като редактор на Гардиън, всеки ден си мисля за това, което дължа на семейство Скот и на забележителния С.П.Скот, който е бил негов редактор в продължение на 57 години и който по повод 100-годишнината от основаването на вестника написал, че никога не би работил за него, ако печалбата е стояла над възможността „да влияе на умовете и съзнанието на хората”.

Вторият човек, на когото съм изключително признателен е тазгодишният лауреат на наградата, Едуард Сноудън.

Докато работи като младши аналитик за Националната агенция за сигурност на САЩ Сноудън е станал свидетел на неща, които намира за силно смущаващи. Дори и хора, които не одобряват поведението му, обикновено признават, че той е провокирал и е разкрил информация, послужила за основата на един дебат, от който силно се нуждаехме – дебат относно степента, законността и етиката на масовото наблюдение на обикновени хора в мащаби, които преди 20 години бяха немислими.

Едуард Сноудън лесно можеше да публикува и сам своите разкрития. През 2014г. всеки може да публикува каквото си реши. Нищо не можеше да го спре да редактира и разпространи материалите сам.

Но вместо това той реши да се обърне към журналисти, на които има доверие, и да ги помоли да публикуват материалите, които намират за най-важни. Той вярваше в журналистиката.

Сноудън направи това, знаейки, че действията му ще имат тежки последици за собствения му живот, както и за неговото семейство и приятели. Знайки, че институциите и правителствата, които изкарва на светлината на прожекторите ще отвърнат на удара и ще пожелаят отново да обвият тайните си в тъмнина, и ще го накарат да плати висока цена за действията си.

Едно от предизвикателствата, които Сноудън представя пред нас е признанието, че не съществува такова нещо като обществен интерес. Няма един единствен общ интерес, който да е по-важен от останалите и заради който да можем да пренебрегнем всичко друго.

Да живеем в сигурност без да бъдем убивани от терористи със сигурност е много важен обществен интерес и особено сега много силно вярваме, че това е така. Свободата на изразяването, записана като Първата поправка в конституцията на САЩ – е друг важен обществен интерес. Неприкосновеността на личността също е изключително важна за милиони хора и е записана като Четвъртата поправка в конституцията на САЩ и като Алинея 8 в Европейската конвенция за човешките права.

След съставянето на Magna Carta винаги сме се противопоставяли на властта на държавата да проявява произвол спрямо нашия живот, да влиза в домовете ни, да изземва вестниците ни. Но какво правим, ако изземването на съвременния еквивалент на всеки един вестник може да спаси човешки живот?

Държавите и бизнесите харесват криптирането, когато то служи за скриването на държавни или винансови тайни от хакерите. Но държавите и правораздавателните системи мразят същото това криптиране по други причини и биха направили всичко възможно, за да го подкопаят.

И така, има много, често противоречащи си обществени интереси, а не само един. В разгара на спора околко действията на Сноудън този факт беше забравен и някои журналисти казаха: „щом според държавата непубликуването на тази информация е в името на обществения интерес, кой съм аз, че да й противореча”.

Отговорът е лесен: „вие сте журналист”. Не сте част от държавата или правителството. Работата ви е отговорно да разкривате важна информация, а не да я криете. Вие сте встрани от властта, за да я наблюдявате обективно. Работата ви е да бъдете силно чувствителни към всеки един обществен интерес – и да публикувате, толкова внимателно, колкото можете, онова, което смятате за важно. Едва тогава информираната дискусия става възможна. Вие имате същото право да балансирате между различните обществени интереси, каквото имат и политиците, полицаите или съдиите.

И когато властите застанат на прага ти и ти кажат да спреш… И после ти кажат, че ще те принудят да спреш… и после влязат в офиса ти, за да контролират унищожаването на компютрите ти, задачата ти е да продължиш да публикуваш. Да продължиш да вземаш онези внимателни решения, имайки предвид всички противоречащи си обществени интереси.

Правиш го не защото мразиш страната си, а защото я обичаш. Защото в училище са те карали да четеш Джон Милтън и Джордж Оруел. Защото в университета си изучавал Джон Стюарт Мил. Защото като британски журналист си открил собствените си герои, сред които Джон Уилкс, Уилям Кобет, С.П. Скот, Емили Хобхаус и Харолд Еванс. Всеки един от тях някога е бил отричан, преследван, съден, вкаран в затвора или принуден да живее в изгнание.

Накараха ни да разбием харддисковете на компютрите си. Но не спряхме публикациите. За накои хора гледката на разбит компютър на вестник Гардиън е зловеща. Кметът на Лайпциг, който посети офиса ми, я намери за вледеняваща поради причини, които все още са парещ спомен в съзнанието на милиони германци.

Но така както няма един единствен обществен интерес, така няма и само една гледна точка към случилото се по време на аферата Сноудън. С времето започнах да намирам образа на разбитите компютри както за вледеняващ, така и за излъчващ оптимизъм – именно защото продължихме с публикациите.

Интернет е това, от което се страхува властта. Той е онова, което тя иска да завладее. Той е пространство, в което намираме мрак, но и светлина. Причините, поради които държавата иска да опитоми и да контролира дигиталния свят, са същите, които го превръщат в инструмент на свободата. Това, което не можехме да публикуваме във Великобритания, публикувахме другаде. Без съмнение така вбесихме властите в страната. Но всички бихте намерили случващото се за прекрасно, ако то се развиваше в Китай, Турция, Русия или Сирия, например.

И така, Сноудън разкри пред нас множество, понякога противоречащи си обществени интереси, включително тези на корпорациите, гражданите, разузнавателните агенции, адвокатите, журналистите и политиците.

Доколко правителствата успяха да отговорят адекватно на предизвикателствата, поставени от Сноудън, е тема на друг разговор. Но със сигурност можем да кажем, че ако политиците не желаят да говорят за въпросите, повдигнати от Сноудън, те се отказват от правото си да критикуват пресата за това, че прави нещо, от които самите те се отдръпват.

Самият аз се чувствам изключително привилигирован, защото когато започнаха атаките срещу нас, Гардиън беше достатъчно силен, за да се противопостави, да устои и да защити своята журналистика. Изключително много се гордея с колегите си.

Винаги съм мислел за репортерите като за пчели – основа за устойчивостта на всяка информационна екосистема. Докато реботех със Сноудън и без това огромното ми уважение към журналисти и адвокати нарасна още повече: репортерите и редакторите, които толкова умело откриха онова, което така е разтревожило нашия източник на информация; и адвокатите, които ни защитаваха след излизането на публикациите. Вярата ми, че журналистиката може да бъде обществена услуга, бе затвърдена. Както и увереността, че журналистиката трябва винаги, винаги да бъде независима от властта.

Чувствах се привилегирован, защото редакторът на Гардиън наистина има уникална привилегия. Преди 193 години един жител на Манчестър станал свидетел на една трагедия… и основал вестник. Преди близо 80 години неговото семейство създало тръст, който да защитава вестника. И когато дойде поредният момент, в който трябваше да разкрием огромната и плашеща мощ на държавата, този тръст защити редактора и журналистиката. Никой не се опита да ни измами.

Благодаря ви за тази награда!.

В света на Twitter и Facebook има нова дума – “humblebrag” – да се чувстваш смирен, докато се хвалиш с успеха си. Днес се чувствам точно така. Наистина смирен, че получавам тази награда, редом с останалите лауреати – Едуард, Асма, Бил и Базил. Смирен лауреат на една забележителна награда, която през годините е била връчвана на толкова много изключителни хора. Как може човек да не се хвали с подобно нещо!

Posted in За Обществото | Коментарите са изключени