За пръв път соларна централа подава електричество 24 часа

Тази статия е от нашите приятели от Зелени Технологии.

Датата 4-ти юли е историческа вече не само за американците. От тази година тя влиза и в историята на възобновимата енергия със забележителното постижение на концентриращата соларна централа на испанската компания Торесол, която конвертира слънчевата светлина в електричество 24 часа без прекъсване.

Централата има мощност 19.9 мегават часа и включва 2 650 огледала, които концентрират слънчевата светлина върху централната кула. В инсталацията също така се използват солеви стопилки, които акумулират топлината и позволяват инсталацията да продължи да генерира електричество и в тъмната част на денонощието.

След като беше завършена през май, централата започна да работи с пълен капацитет в края на юни. Няколко последователни слънчеви дни позволиха пълното „зареждане“ на солната батерия и направиха възможно 24-часовото непрекъснато подаване на електричество към мрежата.

Според Торесол централата ще подава електричество средно 20 часа всеки ден, като в определени летни дни и 24 часа. Това значително превишава продуктивността на една фотоволтаична централа със сходна мощност. Например 21.2 мегаватовата централа на слънчевия парк Калаверон в Испания генерира около 40 гигават часа годишно. По-малката като мощност централа на Торесол се очаква да генерира около 110 гигават часа годишно.

По материали от: thinkprogress и GreenTech-BG

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Награда за устойчиво предприемачество

Австрийското икономическото списание Succeed създаде първата по рода си награда за устойчиво предприемачество – SEA (Sustainable Entrepreneurship Award). Кандидатстването за участие тече до края на годината. Наградата е 10 000 евро. Икономическата, екологична и обществена устойчивост трябва да е заложена в цялостната дългосрочна насоченост на предприятието и да се подкрепя от съответните действия. Водачество в областта на дейност, нови продукти и начини на работа са също от значение.

Освен това списанието дава и награда за най-добро предприемаческо хрумване за тези, които още не са започнали.

Повече за наградата и участието може да прочетете на страницата на списанието (на немски).

Posted in За Ежедневието | Tagged , | Коментарите са изключени

Тичайте свободни!

(НАЙ-ГОЛЯМАТА ТАЙНА)
Tрeта Част

С любезното съдействие на Иво Иванов, Канзас, който ни предостави тази творба

Свали аудио.

Нека започнем последната статия от трилогиятя за тараумарите с историята на Скот Юрек. Невероятният Скот Юрек! В света на ултра-маратоните едва ли има по-митично име от неговото. Стройният, дългокос бегач на свръх-дълги разстояния е известен със своя невиждан перфекционизъм и маниакална подготовка. Светът на ултра-маратонците е гъсто населен с крайно ексцентрични личности. Трябва наистина особен характер за да се подложиш на безумно непрекъснато тичане от 150-200 километра в пресечени местности, включващи пустини, планини, глетчери и нощно бягане по трудно проходими пътеки. Юрек не е изключение, но неговата ексцентричност се проявява в педантичния му подход към най-малкия детайл в бягането. Изключително ерудираният Скот често бяга върху пътека, за да изчисли най-малките отклонения в крачката си, наклона на тялото, метаболичните процеси в мускулите си, пронацията на стъпалото си и т.н.

Всяко лято в Калифорния се провежда митичното състезание по издръжливост, наречено Уестърн Стейкс. 160-километровото трасе се вие през пустини, дефилета и снежни планини и поставя на жестоко изпитание дори най-железните участници. Уестърн Стейкс е най-престижният ултра-маратон в Северна Америка. Да го завършиш е геройство, а тези, които са го спечелили дори веднъж, са смятани за чудеса на природата. Скот Юрек шокира света на ултра-маратонците, спечелвайки състезанието още от първия път. След кoетo…го спечели в още 6 последователни години.

През 2005 Юрек реши да опита нещо още по-ужасно: безумието, наречено Бедуотър Ултра! Това са 210 изпепеляващи километра тичане в огнената паст на Долината на смъртта. В това надбягване не става дума за завършване, а за оживяване. Температурите карат живака да бълбука в термометъра, а асфалтът буквално се топи и залепва за маратонките на абсолютно откачените участници. Долината на смъртта е най-горещото място на планетата, където всяка година загиват хора, останали дори за броени минути под разяреното слънце. С други думи Бедуотър, който се провежда през лятото, не е толкова състезание, колкото изтезание.

Отново, още с първото си участие Юрек спечели надбягването при това със смазваща преднина и нов рекорд на трасето. Скот продължи да печели състезание след състезание и постепенно изгради аура на неуязвимост около легендарното си име. След като покори всички възможни ултра-маратони в Щатите се нахвърли като хищник върху останалия свят и спечели някои от най-престижните състезания от Хонг Конг, през Япония та чак до Гърция, където грабна в три последователни години първото място в 235-километровия Спартатлон.

Юрек е максималист и искаше да покори целия свят – да докаже не толкова на другите, колкото на себе си, че е най-издръжливият бегач на планетата. Оставаше му само едно последно предизвикателство: легендарните тараумари , живеещи дълбоко в Mедения каньон в щата Чиуауа в Северно Мексико. Както вече научихме, cветът на бягането бе разстърсен из основи, когато през 1993г. двама възрастни тараумари учавстваха в убийствения ултрамаратон Ледвил в Колорадо и леко оттегчени смазаха безмилостно противниците си като фолк певица си бемол.

Скот знаеше, че докато не премери силите си с тях няма да може с чиста съвест да нарече себе си най-великият бегач на свръх-дълги разстояния. Така че Юрек реши да предизвика тараумарите в епично надбягване на техен собствен терен – 80-километрово трасе по пътеките на непристъпния Mеден каньон, което естествено бе организирано от нашия стар познат Кабайо Бланко!

Преди няколко години Крис Макдугъл се добра до Кабайо и тараумарите, за да се опита да разгаде тайната на тяхното здраве и дълголетие. В последните две статии и ние се опитахме да декодираме много от загадките, свързани с начина им на живот, хранене, социална структура и т.н. В днешния материал обаче ще надникнем към най-важната, определяща характеристика на рарамурите – техният неподражаем стил на бягане, неговият произход и ролята, която играе за тяхната пословична неуязвимост.

“Първите тараумари, които видях да бягат бяха група 12-15 годишни хлапаци, които се състезаваха помежду си“ – спомня си Макдугъл. „Всички тичаха невероятно, по начин които не бях виждал, но дори между тях изпъкваше едно изумително 12-13 годишно момче с красиво лице, което тичаше като извънземно. Наричаха го Марселино“

Момчето се оказало син на най-великия бегач на рарамурите – Мануел Луна. Hосело се като планински поток между камъните с огромна усмивка на лицето и коси, беснеещи във вятъра. „Някой ден Марселино ще бъде най-великият шампион на рарамyрите!“ заявил усмихнат Кабайо, забелязвайки възхищението на Макдугъл.

Когато Макдугъл се добрал до каньона и бил допуснат да наблюдава индианците по време на бягане, той забелязал, че биомеханиката на техните движения била много различна от нашата. Рарамурите се носели върху каменистите пътеки в плавен, мек ритъм, но с къси крачки. Стъпалата им сякаш милвали земята, отблъсквайки се изненадващо бързо, но меко. Ръцете им се движели динамично, но от кръста нагоре телата им като че ли оставали неподвижни по време на тичане. Тогава Крис си дал сметка че причината е в това…кoетo тараумарите нямат върху краката си. Работата е там, че рарамурите не носят маратонки или обувки – те бягат или боси, или с примитивни сандали. Колкото и да е странно, навярно именно в това се крие тайната на техния омаломощаващ стил на бягане и необясним имунитет към всякакви контузии.

Огромните производители на маратонки като Найки и Адидас също имат тайни. Най-голямата от тях е, че сложните им дизайни, мнoгoслоеви стелки, гелове, въздушни възглавници и т.н. носят повече вреда отколкото полза. Ето нещо, което никога няма да научите от PR департамента на Найки: В историята на модерната маратонка, внесена на пазара от Бил Боуерман и Фил Найт в началото на 70-те, няма нито едно научно доказателство за това че тя предотвратява контузиите сред тичащите маси. Нито едно! Точно обратното: епидемията от скъсани ахилеси, ставни контузии, плантарни фасциити и т.н., която заля света на бегачите през последните години започна точно с въвеждането на маратонките и тяхното продължаващо натъпкване с все повече гелове, стелки и ненужни боклуци. Всеки път, когато представят поредната си 130 доларова маратонка, големите компaнии ни подхвърлят поне 5 страници с купени твърдения на учени, без никoй да си направи труда да ги подложи на статистическо проучване.

Накрая самият Боуерман се отрече от компанията, която създаде, огорчен от посоката на комерсиализация, начертана от корпоративните амбиции на Найки. Едно от най-шокиращите научни изследвания бе извършено от д-р Бернар Марти в Университета в Берн. След като анализирал хиляди бегачи, той установил, че тези, които носят по-скъпи маратонки имат 123% по-голям шанс да претърпят контузия от тези, които бягат с най-евтините обувки! “Естествено!”, каза великият треньор Артър Лидиърд, “Колкото повече изкуствена опора даваш на дадена област – толкова по-слаба ще става. Колкото повече я използваш – толкова по-силна! Когато преди 40 години хората бягаха с платнени маратонки, почти не съществуваха ахилесови скъсвания, а за плантарен фасциит дори не бяхме чували.”

Друго светило в бягането на разстояние Др. Джерард Хартман твърди следното: “През последните 25 години хората извадиха краката си от кондиция, вкарвайки ги в обувки, които работят вместо тях. Все едно да си вкараш крака в гипс – мускулите ще атрофират, а сухожилията ще се скъсят и ще станат крехки.” Интересно е, че ако свалите обувките и се опитате да тичате боси ще установите, че крачката ви от само себе си става по кратка. Приземяването е инстинктивно върху възглавничката в предната част на ходилото, а не вредното движение пета-пръсти, характерно за все повече бегачи. Природата си знае работата. Вижте само архитектурата на стъпалото и ще откриете гениален дизайн, който инженерната наука се опитва да пресъздаде в продължение на векове. Арката, най-великата поддържаща структура в природата, е в центъра на всичко. Колкото повече натискаш върху нея – толкова по-силна става. В тялото на човека няма по-сложна механична конструкция от стъпалото. 26 кости, 33 стави, 12 сухожилия и 18 мускула работят в сложен синхрон, за да осигурят идеална подвижна опора. И колкото по-свободни са, толкова по-добре си вършат работата. Когато контактува със земята, кракът получава непрекъснат поток от информация, за да може бегачът да адаптира и коригира движението на цялото тяло. Тараумарите нямат маратонки….нямат и контузии до дълбока старост.

Аз самият от години страдам от кошмарен ахилесов тендинит, дължащ се на цяла вечност бягане по площадки и игрища. Сутрин глезените ми са вдървени, а болката пари петите ми дори по време на сън. Тук от началото на века започна да става все по-популярно тичането на бос крак. Един от най-известните негови знаменосци е бегачът Тед Макдоналд известен като “Босият Тед”. Донякъде от отчаяние реших и аз да пробвам метода на рарамурите и да захвърля маратонките. Но как по дяволите да излезна да бягам бос по асфалта? Едва ли ще ми отнеме дълго преди да направя мазоли с размера и недай си боже формата на Азис.

Да не говорим за счупени стъкла, пирони и т.н. Отговорът се оказа един странен продукт наречен “Vibram пет пръста”. Става дума за нещо като гумена обвивка на стъпалото която се обува пръст по пръст. Тази интересна “кракавица” (дали да не я патентовам тази дума?) е изненадващо удобна и дава възможност да тичаш практически на бос крак, без да се нараниш. Предполагам че популяртността на кракавиците Vibram ще ги направи в най-скоро време достъпни и в България. Резултатът от този вид тичане е шокиращ. За няколко месеца болката изчезна и разглезените ми глезени почти оздравяха.

Тичането е досадно, затъпяващо и глупаво, нали?

Макар че винаги ми се е отдавало и, аз подобно на повечето хора, от малък ненавиждам бягането. Смятал съм го за монотонно, цикличнo и скучно. Когато започнах да подготвям тези три статии, се питах защо наистина тараумарите толкова обичат да тичат? Това което научих е, че бягането на разстояние е неразделна част от човешката същност и по-всяка вероятност кардинален момент в нашата еволюция. Ние споделяме 95% от ДНК-то си с шимпанзетата. Това, което не споделяме, е ахилесово сухожилие: този прелестен тънък конец, които съхранява и отделя енергия подобно на ластик или пружина и свързва триглавия бедрен мускул с петната кост. Шимпанзетата и горилите го нямат, поради което на практика не могат да тичат.

Добре, ще кажете, но ако наистина сме създадени да тичаме, защо въобще сме се изправили на два крака. Няма логика! Погледнете гепардите, конете, кучетата, антилопите, зайците – най-великите спринтьори в природата се носят ниско до земята на четири крака. Дори да оставим настрана животните…Погледнете автомобилите. Има елементарна физика в това да имаш опора върху четири точки: изправиш ли се, губиш аеродинамика, демараж и скорост. Причината е в това, че ние не сме еволюирали, за да ставаме спринтьори. Според модерната антропология древните ни предци са ловували с бягане в огромни обширни савани. Преследвали са в спокоен ритъм плячката си докато тя не се стропляла полyжива на земята. Единственото, което им е трябвало, е да я виждат, макар и в далечината…Колкото по-високо е било полезрението им – толкова по-добре. Колкото по-изправени – толкова по-голям е шансът дивечът да не изчезне на хоризонта. Антрополозите наричат това ловуване „пърсистънс хънтинг“ и смятат, че също ни е помогналo да развием концептуално разсъждение и прогнозиране. Преди 15-ина години, южно-африканският математик Луис Либенбърг, търсещ корените на абстрактното мислене в хората, откри последните няколко представители на нашата раса, които все още ловуват по този начин. В уникален експеримент, той се присъединил към 7 бушмена в Калахари и без подготoвкa успял да учавства успешно в подобен лов.

Ние не само че сме тичащи животни, а по всяка вероятност сме най-добрите бегачи на дълги разстояния в природата. Вярно е, че сме трагични спринтьори. Дори Усейн Болт е охлюф, сравнен с повечето четириноги бегачи. Но когато стане дума за издръжливост, нещата се променят. Конете? Бием ги на разстояния от над 150 километра. Антилопите? Както вече спомeнахме, прадедите ни са ги ловували в саваните, преследвайки ги с бягане докато животните паднели мъртви от умора и дехидратация. Сибирските хрътки? Може – но в Сибир. 50 годишен човек в лоша форма ще ги надбяга….стига да е достатъчно горещо. Знаете ли, че ние сме единствените млекопитаещи, които отделят топлината в тялото си предимно чрез повърхността на кожата. Няколко милиона потни жлези и липса на козина ни дава огромно преимущество нa големи разстояния.

Днес много антрополози вярват, че ние сме създадени да тичаме и са изолирали около 30 биологически белега, потвърждаващи тази теория. Наскоро бе установено, че неандерталецът не е етап в нашата еволюция – той е съществувал успоредно с модерния човек. Бил е по-силен, по-облечен, по въоръжен и с по-голяма черепна кутия от нашата, но е избрал да остане сред дърветата. Може би затова неандерталецът е изчезнал завинаги в горите на времето, докато прадядовците ни са хукнали да си кроманьонстват щастливи из саваните, за да сложат началото на доминираща цивилизация.

От момента, в който сме си махнали кокалчетата на ръцете от земята и сме се изправили, ние сме започнали да тичаме. В един свят, пълен със зъби, това е бил нашият голям коз. Тичали сме, за да ядем. Тичали сме, за да не бъдем изядени. Тичали сме, за да развием съзнанието си. Тичали сме, за да живеем здрави до дълбока старост. Тази есен трима американски учени спечелиха Нобеловата награда за медицина тъй като най-после откриха функцията на теломерите. Теломерите са мистериозни образования в края на всяка наша хромозома – нещо като капачки. Оказа се, че с времето те се скъсяват и когато станат прекалено малки, клетката умира. Миналата година бе излседвана група бегачи на дълги разстояния със средна възраст 51 години. Учени измериха дължината на теломерите в белите им кръвни телца и изумени установиха, че те са с 40% по дълги отколкото на тези, които не спортуват. С други думи ако тичате ще изглеждате добре не само физически, а ще бъдете по-млади на клетъчно ниво!

През 2004г. големият американски антрополог д-р Денис Брeмбъл направи невероятно откритие. Започвайки от 19 годишна възраст, хората подобряват бягането си за издръжливост всяка година, докато станат на 27 години. От там нататък издръжливостта ни постепенно започва да спада. В даден момент стига обратно до нивото, на което е била, когато сме били на 19. Знаете ли кога настъпва този момент? На 30 годишна възраст? 38? 40? 50? Не! Знам колко е трудно за вярване, но шокиращият отговор е 64! Ако сте в идеална физическа форма, ако сте се поддържали цял живот, на 64 годишна възраст ще бягате на голямо разстояние така, както сте го правили на 19! Издръжливостта ни е единственото физическо качество, кодирано да бъде с нас до дълбока старост!

Моята ненавист към тичането започна да се стопява някъде на втория месец. Зает в работа и писане, пропуснах два дена тичане и усетих странен мускулен глад. Захвърлих обувките и хукнах в спокоен тръст към парка, търсейки познатия, опияняващ транс които пристига след около 30-та минута. Тук го наричат “ранърс хай”. Човек започва да се носи някак си леко, гълтайки на жадни хапки пространството пред себе си. Забързаната улица без да подозира забавя кадъра си, градският хаос влиза в плавен ритъм. Земята под краката ти започва да говори. Асфалтът е приятел…Крачките са интервали, отмерващи вътрешното съзерцание, за което все не ни остава време. Тичаш…тичаш…тичаш…и най-после оставаш насаме със себе си, с въздуха дълбоко в алвеолите, с миналото, с бъдещето, с някакво древно наследство, вплетено в гените ни…и с разбирането че Тараумарите сигурно са прави: ние сме родени да тичаме и ако продължим да забравяме като раса как да се движим, някой ден няма да можем да си спомним защо сме родени.

Някъде там сред пещерите на Сиера Мадре мъждука пламъкът на едно изчезващо изкуство. Истината е, че индианците в Медения каньон няма да съществуват още дълго. Останали са само няколко хиляди от тях, цивилизацията ги притиска отвсякъде, а наркокартелите ги избиват без причина – просто така – заради ловната тръпка. Скот Юрек рискува живота си, за да се добере до тях. Заедно с него в каньона пристигна и Босият Тед и още няколко елитни бегача. Великият Юрек бе в невероятна форма, наложи убийственo тeмпo и успя да победи всички…с изключение на шампиона на тараумарите Арнулфо, който прелетя през трасето като нереален, безплътен призрак. Крис Макдугъл бе там и твърди, че след като е завършил на омразното второ място, Скот е намерил Арнулфо сред тълпата от индианци и му се поклонил до земята.

След състезанието, Крис Макдугъл попитал къде е Марселино- малкият вундеркинд и бъдещ шампион? Рарамурите навели глави, а бащата на момчето се разплакал. Преди месец открили тялото на Марселино на планинска пътека – прострелян в сърцето от произволен куршум на наркотрафикант…

Историята на тараумарите ми даде огромно количество храна за размисъл и преоценка на собствения ми начин на живот. Не казвам, че трябва да извадим себе си от нашия свят и да търсим смисъл за съществуването си някъде из дивия меден каньон. Не всеки е Кабайо Бланко. Но фактът, че в 21 век, на крачка от цивилизaцията съществува свръх здрава човешка раса живееща в егалитарна идилия, не може да не ви накара поне да преосмислите някои неща. Тези невинни чеда на праисторията живеят без електричество, коли, холивуд, интернет, мобифони, фейсбук, биг брадър, макдоналдс и т.н. Ако ние сме цивилизованите, а те диваците защо тогава сме все по-болни, по-дебели, по-депресирани. Как е възможно тези палеолитни варвари да живеят толкова спокоен и пълноценен живот? Те не търсят тайната на щастието, защото не вярват че щастието имa тайни. Ние гоним амбиции, които за тях нямат стойност. За какво им е голяма къща след като и най-огромният палат е трохичка, сравнен с небето над каньона им? Може би въпросът е не дали те имат прекалено малко, а дали ние нямаме прекалено много. Може би просто вървим срещу природата си и в това е коренът на проблемите ни.

Помните ли състезанието в Ледвил, което бе спечелено от 55 годишния Викторияно. В същото състезание на 24-то място завърши един висок, русокос и изпълнен с възхищение към двамата индианци мъж на име Майкъл Хикмън. До скоро Хикмън бил професионален боксьор и един от най-обещаващите таланти в американския кик-боксинг. Но светът му се разпаднал на несъбираеми отломъци, когато съпругата му ненадейно го изоставила заради друг. Съкрушен, и той от своя страна изоставил себе си и всичко свързано с предишния си живот. Край на боксовата кариера. Край на всичко. Дал си дори ново име и започнал да тича… Непрекъснато. Сякаш искал да избяга от живота си. На състезанието в Ледвил усетил необяснима връзка с мистериозните индианци. Те от своя страна веднага разбрали и обикнали наранената му душа. Нарекли го Кабайо Бланко. Белият Кон. Причината Кабайо Бланко да си вдигне старата раница от родния Колорадо и да се пресели в каньона бе както бягството от себе си така и бягство към себе си: вътрешното усещане за съпричасност към тази общност и разбирането, че той по всяка вероятност е орисан да стане първият бял Тараумара в историята на човечеството.

Състезанието между Юрек и рарамурите бе само началото. От тогава насам ултра-маратонът се провежда всяко лято и събира все повече елитни бегачи в сърцето на каньона. Наричат състезанието “Ултра-маратон Кабайо Бланко”, но той самият го нарича “моята сбъдната мечта”.

Знаете ли, в края на тази история, която промени живота ми, ми става ясно, че най-голямата тайна на Медения Каньон е, че ако се спуснем на неговото дъно, няма да открием тараумарите, а нещо много повече. Ще открием себе си – древното начало на нашата самоличност. Ние всички сме тараумари и можем само да спечелим ако престанем да го забравяме.

Не питайте как, но успях да се свържа със самия Кабайо Бланко – неуловимата сянка на Сиера Мадре! Има хора, с които е просто орисано да станеш приятел. Помолих го да каже нещо специално за хората в България и той поиска да ви предам следното дума по дума:

“Докато другите воюват, ние се събираме обединени тук на дъното на нищото, в мястото, от което сме дошли и от което сме омесени, за да създадем мир, хармония, истина и красота и за да споделим с всички това, което майката земя толкова щедро ни е предоставила. Корима – споделяне. Нека рарамурите и всички ние, по нашия си собствен неповторим начин продължаваме да тичаме свободни.”

край

Posted in За Тялото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Жената, която падна от небето

(НАЙ-ГОЛЯМАТА ТАЙНА)
Втора Част

С любезното съдействие на Иво Иванов, Канзас, който ни предостави тази творба

Свали аудио.

През 1983 година жена на име Рита Куинтеро бе забелязана да се скита бездомна, изнемощяла от глад и объркана недалече от мястото, където живея в момента – в един от крайните квартали на Канзас Сити. Била облечена в екстравагантни дрехи с ярки цветове и говорела бързо на някакъв неразбираем език. Рита била прибрана от полицията и предадена от властите в местна психиатрична клиника. След поредица от прегледи и консултации с експерти лекарите определили езика й за нечленоразделен брътвеж и поставили диагноза на странната жена остра форма на шизофрения. Рита бе затворена в болницата в продължение на 12 години без никаква възможност да комуникира с външния свят и бе подложена на фармацефтична терапия включваща осакатяващи тялото и съзнанието дози Торазин.

Най-ужасното в тази история е, че Рита бе в абсолютна невъзможност да обясни, че е напълно здрава. Всъщност, по всяка вероятност далеч по-здрава от всеки човек, когото познавате. Езикът, който говореше е древното уто-ацтекско наречие рарамури, което няма писмена форма и е съхранено единствено в каньона Баранка дел Кобре (Медения Каньон) в Северно Мексико, където няколкото хиляди члена на племето Тараумара го предават един на друг от поколение на поколение. Тукашната система открадна 12 години от живота на Рита, поради простата причина, че културата, езикът й, и начинът й на съществуване все още са абсолютна мистерия за останалия свят. Защо и как Рита Куинтеро се оказа на хиляди километри от дома си чак в Канзас ще ви разкажа по-късно. Нейната невероятна история е една от мнoгoто причини след толкова години, все още да се опитваме да разгадаем мнoгoбройните тайни на митичните “бягащи хора на Сиера Мaдре”.

Как е възможно?! Как е възможно индианското племе Тараумара въобще да съществува? Как успяват най-издръжливите физически и здрави свръх-хора на планетата да превърнат историята си в малко повече от притихнал шепот и да останат призраци в пещерите на северно Мексико? Как може цяла една автономна раса със своя собствена култура и древен език да се самоизолира в 500-годишен пашкул и да остане недокосната от пъплещата навсякъде около тях цивилзация на 21 век? Погледнете картата и ще видите, че човешките мравуняци на Хюстън, Сан Антонио и дори Ню Орлеанс не са чак толкова далече от техния непристъпен каньон. Проблемът е, че тараумарите не искат да бъдат откривани и миналото им ги е научило да не вярват на белите лица и техните лицемерни усмивки. Разбрали са навреме, че нашите открития водят до неизбежни закрития. Затова още след като са пристигнали конкистадорите на Кортез, рарамурите, както те наричат себе си, са потънали дълбоко в гърлото на взимащия дъха “Меден каньон”, изчезнали са под зеленото наметало на планината и днес могат да бъдат открити само тогава, когато те го пожелаят.

Вече споменахме, че cъвременният свят знае много малко за тях – единици са тези допуснати от тараумарите в тяхната мистериозна общност. Знаем със сигурност, че рарамурите не боледуват от рак и са в състояние да тичат непрекъснато и с изумителна скорост в продължение на дни и нощи. Казват, че ако пожелаели да учавстват в маратони и ултра-маратони, най-добрите тараумари щели да смажат всички световни рекорди.

През 1971 американският физиолог доктор Дейл Грум се добрал до дъното на каньона и бил толкова изумен от това, което видял, че казал следното: “Ще трябва да се върнем 2800 години назад в човешката история, за да открием нещо подобно на тази изумителна раса. По всяка вероятност от времето на древна Спарта не е съществувал народ в такава невероятна физическа форма”.
Мексиканският учен Франциско Алмада също се добрал до Тараумарите и не можел да повярва на очите си след като видял състезание, в което шампионът на племето пробягал наведнъж 700 километра! Може и да не сте чували за тараумарите, но най-великите бегачи на света от саваните на Африка до Япония знаят много добре историите за подвизите на планинските хора-антилопи и горят от желание да научат тайните им.

Нямаше да мога да пиша тази статия, ако не бе безценната информация събрана от бегача-авантюрист Кристофър Макдугъл, който преди няколко години се спусна в каньона в търсене на митичния Кабайо Бланко – единственият външен човек, приет от рарамурите като пълноправен член на племето.

След безброй перипетии Макдугъл открил Кабайо и чрез него проникнал в много от тайните на племето. Нещата, които научил, били меко казано изумителни. Най-много го интересувало дълголетието и неуязвимостта на племето. Какво точно ги прави толкова по-издръжливи, здрави и силни от нас? Защо не страдат от болестите на първия свят? Къде са раковите и сърдечно-съдовите заболявания, диабетът, депресията? Тичането, разбира се е най-съществената част от уравнението, но това, което озадачило най-много Крис, бил режимът на тренировка на рарамурите…който далеч по-сполучливо бихме могли да наречем анти-режим. Работата е там, че тараумарите не само че не се подготвят за унищожителните си надбягвания в каньона, а често в нощта преди състезание вдигат масови купони, наситени с танци, оргии и индустриални количества алкохол. Тараумарите са на практика пияни всеки трети ден от живота си, но необяснимо как, това не разрушава черните им дробове.

Възможно е голяма част от тайната им да се дължи на това, с какво се хранят. Някой бе казал “Човек е това, което яде” и ако в тази фраза има доза истина, то определено си заслужава да надникнем в единствената по рода си диета на тараумарите. Най-очевидната особеност е, че племето са на практика вегетарианци и поглъщат някакво месо само в редките случаи, в които успеят да уловят малък гризач или риба. Фрапираща е липсата на протеин в менюто на рарамурите, въпреки че именно аминокиселините се смятат за строителните блокове на мускула. Храната им се състои от около 10% протеин, 10% мазнини и 80% въглехидрати. Преобладават горските плодове, зърнените храни и каша наречена пиноле, която се състои най-вече от царевично брашно.

През живота си, който обикновено продължава над 90 години, тараумарите поглъщат огромно количество царевица. Тя е богата на изключително полезните фенолни антиоксиданти. Дори бирата им, наречена тескуино, е сварена от царевица и гъмжи от хранителни съставки. Изумително е все пак, че група хора хранещи се предимно със сложни въглехидрати и консумиращи повече алкохол отколкото всички елитни български футболисти взети заедно, са в състояние да постигнат такава нечовешка издръжливост.

Възможно е ключът към загадката да е в мистериознните семена на растението чия. Тараумарите твърдят, че те имат чудотворни свойства и ги консумират ежедневно под формата на храна и енергийна напитка. Открих ги след доста перипетии във вездесъщия Интернет и като работен експеримент за тази статия от около месец ги използвам подобно на рарамурите. Според индианците семената чия са основен източник на енергия и здраве, а древните ацтеки са били толкова признателни на растението, че са имали празници посветени на него. Казват, че чия е един от най-мощните антиоксиданти в природата, а легендите в Интернет за подвизите на тези семена на клетъчно ниво нямат брой.

Не знам, какво е истина и какво не, но аз определено виждам промяна в себе си откакто включих чия в иначе безотговoрния си метод на хранене. От същите семена тараумарите приготвят и напитка наречена искияте. Пият я преди, по време и след състезание. Общо взето приготвянето е елементарно и включва разтварянето на семената в чаша с вода. Резултатът е много странен – течността променя значително плътността си и като че ли се желира. Малко е странно да надигнеш чаша с полу-желирана вода, но…вкусът е изненадващо приятен и сладък! Семената могат да се ядат направо с лъжица и също имат приятен остатъчен вкус.

Интересно, дали тараумарите не дължат голяма част от здравето си на липсата на мазнини в диетата си? Според светилото на онкологията д-р Роберт Уайнбърг от МИТ 1/7 от смъртоносните ракови заболявания се дължат на прекалено натрупване на тлъстини в тялото. Тази теория бе потвърдена и от Американското Раково Общество, чието прочуто изследване от 2003 година, установи, че по-пълните мъже и жени са застрашени от десет вида повече смъртоносни ракове. Според др. Уайнбърг, ако намалите животинските протеини и синтетични подсладители за сметка на плодовете и зеленчуците, ще намалите съществено и риска от рак. Възможно е туморите да избягват телата на тараумарите основно поради тази причина. Те действително следват максимата: яж, за да живееш, а не живей, за да ядеш!

Ако влезнете в някой супермаркет тук в Щатите, ще забележите, че част от магазина е отредена за т.нар. “органични” храни. Те са на пръв поглед същите продукти, като в останалия магазин, но далеч по-скъпи. Причината е, че са смятани за здравословни, “чисти” артикули, отгледани по естествен начин.

Аз лично се ядосвам всеки път, когато ги видя: ако те са органични, то това не означава ли, че останaлите продукти са…синтетични? Американците са най-затлъстялата, инертна и отровена нация на света. Храната им е пълна с химикали, синтетични хормони, консерванти и карценогени. Месото е толкова третирано със соматотропен хормон, че Европейският Съюз е забранил вноса му със закон. Рибата е отровена с живак, а за токсичните пилета можем да напишем цяла статия. Почти всеки продукт в магазина съдържа вредния високо фруктозен сироп. Храната си я готвим редовно чрез облъчване с микровълнова радиация или я пържим върху отровния химикал Тефлон. Възможно е не тараумарите да са открили тайната на дълголетието, а ние да сме открили как да си скъсим живота.

Крис Макдугъл успя да декодира голяма част от мистерията на племето във великолепната си книга “Родени да тичат”. Сред най-интересните прозрения е откритието, че тичането на огромни разстояния е кодирано в самите гени на всеки човек и че по всяка вероятност ние не го правим, защото просто не помним това, което тараумарите никога не са забравяли.

Искам да ви върна към Рита Куинтеро и нейната мрачна участ в психиатричната клиника в Канзас. Разстоянието между каньона и Канзас Сити е две хиляди километра. Рита го е покрила пеша, но и тя самата не си спомня защо. Когато тараумарите са напрегнати или ядосани те просто излизат от пещерата и започват да тичат. Понякога както Форест Гъмп не спират докато не решат, че са се успокоили. През 1995 година в психиатричната клиника като по чудо попаднал социален работник, който бил лингвист по образование. В гласа на Рита той веднага разпознал наречието на рарамурите, което бил изучавал в клас по древни езици. Жената бе незабавно пусната на свобода и ре-интегрирана в племето си, но за съжаление лекарствата били нанесли сериозни поражения върху организма й.

По-късно мексиканският драматург Виктор Уго Расон грабна историята й и написа по нея пиесата “Жената, която падна от небето”. Гледах тъжната постановка в нейния английски вариант и когато тя свърши, не можех да не се замисля за това, колко бързо и с лека ръка обществото ни определя това, което не разбира, за ненормално. И колко много ирония има във факта, че всеки път когато мислим, че цивилизоваме нещо, губим безценно късче от собствената си цивилизация.

Ще успее ли Кабайо Бланко да организира мечтаното мега-състезание? Ако стане действителност, кой ще го спечели? Защо трябва да си хвърлите маратонките? Каква е техниката на бягане на рарамурите? Защо нямат контузии? Кой точно е Белия Кон? Коя е най-голямата тайна? За всичко това и повече, четете в третата заключителна част на “Наи-голямата тайна”

Край на втора част

Posted in За Тялото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Белият кон и cвръх-хората на планината

 (НАЙ-ГОЛЯМАТА ТАЙНА)
Първа Част
С любезното съдействие на Иво Иванов, Канзас, който ни предостави тази творба

Свали аудио.

Не мога да гарантирам, че тази статия ще промени живота ви. Това, което знам със сигурност обаче е,  че тя промени моя преди още да съм успял да я напиша. Започнах да подготвям този материал преди няколко месеца, когато научих за съществуването на една мистериозна, призрачна личност с много имена. В момента, в който аз пиша, а вие четете тези редове, той живее на едно от най-непристъпните места на планетата, в колиба направена от кълчища, без ток и течаща вода. Цялото му имущество се състои от няколко книги, стар дюшек и газова лампа. Местните го наричат Кабайо Бланко: Белия Кон. В продължение на години съществуването му бе неизчерпаема суровина за слухове, повод за безброй догадки, неправдоподобни притчи и спекулации. Никoй не бе наясно точно, кой е човекът криещ се зад прочутото прозвище. Знаеше се само, че този странен дългокос планински призрак е изключителен бегач, винаги в движение, винаги тичащ по урви и пътеки с почти животински подскоци, чезнещ и появяващ се ту тук-ту там в най-отдалечените кътчета на Сиера Мадре. Самият той също не нарича себе си с истинското си име, а с прякор измислен от него: Майка Тру. Саморъчно направената му колиба е кацнала на ръба на невъобразимия Меден Каньон в северно Мексико. Това е едно от най-красивите и същевременно непристъпни места на планетата.

Каньонът е спираща дъха бездна, по-дълбока и обширна дори от прочутия Гренд Кениън в Аризона. Тук няма пътища, инфраструктури и комуникации. Няма я цивилизацията, на която сме свикнали да разчитаме. Но от какво се крие този ексцентричен отшелник? Защо е дошъл чак тук вместо да живее американския си живот в един от 50-те щата на своята Родина? Дали бяга от правосъдието? Или се е разделил с разума си? Или може би и двете? Търпение – ще ви разкажа за Белия Кон и за това, защо е сложил толкова много катинари върху вратата към миналото си. По-важно е да разберем, защо Кабайо е един от най-щастливите хора на този свят и защо е дошъл точно тук, на устната на необятна пропаст в сърцето на всяващата страхопочитание плaнинa.

Причината е митичното загадъчно индианско племе Тараумара, което живее и процъфтява в продължение на столетия на дъното на каньона. Може би сте чували легендите за Тараумара: настойчивият неправдоподобен шепот за стройната, благородна и недосегаема раса от свръхчовеци и за безуспешните опити на съвременната медицина да декодира тайната на тяхната неуязвимост. Не е много това, което сме научили през годините за индианците Тараумара, но със сигурност знаем, че те са най-здравата популация на света. Може би най-изумително е, че подобно на акулите, тази странна раса не боледува от рак! Не само това, но Тараумарите са на практика неразрушими био-екземпляри, които дори не са наясно, че на този свят съществуват неща като сърдечно-съдови заболявания, диабет, инсулти и т.н. Oще по-шокиращо е, че те като че ли не знаят, че трябва да остаряват и остават в невъобразима физическа форма дори след 90 години. Когато умират, тараумарите обикновено го правят просто поради много много напреднала възраст. Също прословути са непоклатимото вътрешно равновесие и свръхестествено спокойствие, с които всеки един от тези уникални хора минава през дните си. Няма напрежение, стрес, агресия и нерви. Тараумаритe ca една от последните неразгадани тайни на човешката раса и може би първото нещо, което трябва да осъзнаем, за да надникнем зад тази тайна е, че те по всяка вероятност са най-щастливите хора на планетата!

Същността на това щастие навярно се криe в определящатa характеристика на тараумарите: те са най-невероятните супер-атлети на земното кълбо! Няма нищо, което да може да се сравни с тях – нито олимпийските шампиони в маратона, нито кенийските Нанди, нито роботизираните колоездачи, обикалящи всяко лято планините на Франция. Безброй са легендите за свръх-естествената издръжливостт на тази уникална раса, за начина, по който тичат с дни и нощи без прекъсване по почти отвесни зъбери, за пълното им пренебрежение към границите на човешките възможности.

Казват, че средно статистическият тараумара е в състояние да бяга oкoлo160-200 километра наведнъж и да се възстанови почти незабавно за следващото бягане. Когато един от най-издръжливите хора на планетата Ленс Армстронг пробяга Ню Йоркския маратон, той изпрати следния СМС на бившата си съпруга: “О, Господи! Това бе ужасно!” Тараумарите пробягват без особено усилие четири последователни маратона! Най-легендарните им атлети са изминавали близо 500 километра в бягане (почти 12 маратона един след друг)! При това не на тартан или асфалт, а върху каменисти планински пътеки, на 2000 метра надморска височина с напълно боси крака или примитвни сандали.

Защо знаем толкова малко за тези уникални хора-антилопи? Защо не сме ги виждали по лекоатлетическите писти? Ако действително са намерили извора на дълголетието, защо модерната медицина все още не е разшифровалa за останалия свят тайната на тяхната неуязвимост? Причината е в това, че тараумаритe са разбрали нещо много важно: че единственият шанс да оцелеят като култура и общност и да се предпазят от заразите на нашата цивилизация е да станат невидими! Тази раса никога не е воювала. Тараумара са пацифисти до мозъка на костите. В уто-атцтекския им език дори няма думи за насилие, завоюване и жестокост. Затова живеят точно тук, на дъното на земята. Когато Кортез и неговите конкистадори дошли в техните земи преди 500 години и се опитали да ги превърнат в роби в сребърните рудници, те просто се обърнали и са избягали, така както само те могат в катакомбите на Сиера Мадре, където природата е построила каменна крепост.

По-късно щатското правителство е предлагало парично възнаграждение за всеки скалп на индианец от племето апахи. Но апахите са били изключителни войни, така че вместо да си взимат белята с братчедите на бате Гойко, бледоликите ловци на хора се спускали зад границата и убивали мирните тараумара, чиито скалпове наподобявали тези на апахите. Изстрадалото племе отговорило, изчезвайки още по-дълбоко и този път завинаги– в самия търбух на медения каньон – място толкова отдалечено, че днес дори вездесъщото око на сателитите не може да проникне в каменните паяжини на неговите дефилета.

Цялата стратегия на оцеляване на тези загадъчни хора е свързана с целенасочено самоизолиране. Единственият външен човек, който някога са допуснали сред себе си, е въпросният ексцентрик Кабайо Бланко. Тараумара е испанизираното име на племето. Истинското им название е Рарамури, което на древния им език означава “тичащите хора”. За тях бягането не е толкова усилие или начин на придвижване, колкото форма на единствено по рода си фолклорно изкуство, втъкано дълбоко в културата, гените и философията на дедите им. Мексиканското правителство твърди, че днес в каньона има около 50 000 тараумари. Само няколко хиляди обаче все още живеят в малки пещери, пазейки ревниво начина на съществуване и ритуалите на древните си корени.

Едно от най-изумителни неща, свързани с тичащите фантоми на планината е тяхната единствена по рода си социална утопия, която в наше време просто не разполага с еквивалент. Тараумарите живеят в общество, в което няма наказания, защото няма престъпления. Hяма кражби, побой, завист, корупция, рекет и материализъм. Няма полова дискриминация. Няма социални прослойки. Няма бедни и богати. Рарамурите дори нямат монетни едeници и икономическата им система не е базирана на пари или дори на бартер. Вместо това тараумарите разчитат на нещо, наречено корима (“споделяне”). Става дума за спонтанни прояви на добрина, безвъзмездни услуги и перманентна щедрост. Понеже обществената им система не вярва в стойността на нищо материално, рарамурите са напълно лишени от разбиране за алчност. Едва ли ще е преувеличено твърдението, че тараумарите са най-добрите хора на света. Не е ли изумително самото съществуване на тази раса, при това на две крачки от небостъргачите на Тексас, в задния двор на лоното на капитала?

Друг шокиращ факт, свързан с тараумарите е, че въпреки фамозната си физическа форма, те не се интересуват от тренировъчни режими. Те са епични веселяци, които редовно вдигат двудневни купони, на които го удрят на тотална полигамия и поглъщат почти балкански количества изпепеляваща гърлото ракия, наречена лечугила. Тази сатанинска отвара се приготвя от труповете на гърмящи змии и смола от кактуси и сигурно би могла да свари на яхния черните дробове на Ози Озбърн и Борис Йелцин взети заедно. Рарамурите продължават да бъдат загадка, отнасят се с обяснимо подозрение към всеки пришълец, не искат да се състезават извън планините си и рядко излизат извън пределите на каньона.

През 1928г. Мексиканското правителство успя да убеди двама тараумари да участват в маратона на Олимпиадата в Амстердам. Индианците завършили на 32 и 35 място, защото мислели че 42-та километра са само загрявка. Никoй не им обяснил, че това е цялото състезание и те били крайно разочаровани, защото се готвели да започнат да тичат сериозно след 50-ия километър.

В началото на 90-те години слузест американски бизнесмен на име Рик Фишер успява да ce добере до дъното на каньона и да убеди двама тараумари да участват в ужасяващия ултра-маратон Ледвил 100 в Колорадо. Причината да се съгласят е убийствената суша, която е оставила племето без храна. Бизнесменът обещава няколко тона царевица на рарамурите, която ще ги спаси от унищожителен глад. Състезанието е 160 километра в пресечена местност на височина над 3000 метра. Участват около 300 от най-великите ултра-бегачи в света, пристигнали пo специална покана от организаторите, за да е сигурно, че няма аматьори, които да пострадат. Въпреки това 1/3 от ултра-маратонците не завършват, а много биват доставяни на носилки в местната болница.

Двамата рарамури застават разсеяно на стартовата линия без дори да загреят, след кoетo…печелят със съкрушително превъзходство и необяснима липса на видимо усилие, оставяйки далеч зад себе си най-железните бегачи на планетата. Надмощието им било толкова смазващо, че съперниците им спирали да тичат, за да гледат едновременно с наслада и страхопочитание елегантното им, почти свръхестествено бягане по неравното планинско трасе. “Те не тичаха”, спомня си с въпросното страхонаслаждение един от участниците, „а сякаш се стелеха като мъгла без краката им да докосват повърхността на планината.” Но големият шок за останалите състезатели идва, когато научават възрастта на индианцитe. Оказва се, че двамата спокойно могат да бъдат бащи на повечето участници! Пръв завършва 55-годишният Виторияно, втори е другият тараумара – 44-годишният Сирилдо. Изплашени от фрапантното надмощие на рарамурите, организаторите решават да привлекат още по-силна конкуренция през 1994г., за да детронират индианците, но и този път резултатът е същият. Вдига се много шум, ESPN изпращат телевизионни екипи, намесват се корпоративни спонсори, медии и т.н. Ловкият опортюнист Рик Фишер се хвърля да прави пари от индианците, да продава образите им и да ги експлоатира по всевъзможен начин, без те дори да разбират, какво става около тях. Скоро след като осъзнават ситуацията, тараумаритe реагират, потъвайки завинаги в каньона си и отказвайки да участват в повече състезания.

Днес Кабайо се подвизава из каньоните през по голямата част от годината. От време на време се връща в Щатите, за да учавства в някой ултра маратон под името Майка Тру. Понякога припечелва някои долар като гид в планината и прави всичко по силите си, за да насочи вниманието към проблемите, които застрашават любимите му тараумари. Индианците са притиснати от настъпващата в каньоните дървесна индустрия и най-вече от два огромни нарко-картела, чието седалище е в намиращия се наблизо Сиудад Уарез – най-опасният град на света! Почвата около каньона е идеална за садене на макови полета и картелите принуждават рарамурите да робуват в плантациите за опиум. Тези, които отказват биват убивани.

Понякога оскотелите членове на двата картела Лос Зетас и Hю Блъдс стрелят по индианците със снайперистки пушки като по дивеч и без никаква причина – просто защото им доставя удоволствие да отнемат човешки живот.

Мечтата на Кабайо Бланко е да сложи началото на yлтрa маратон в Медения каньон – състезание, което да събере на едно място в непристъпната Сиера Мaдре рарамурите и най-добрите бeгaчи в света. “Ако наистина успея, може би светът ще обърне внимание на тараумарите, ще разбере тяхното значение за културното наследство на нашата цивилизация и ще се опита да ги защити”, твърди Кабайо.

Ще се осъществи ли мечтата на Белия Кон? Ще успее ли най-добрият бегач в света да премери сили с рарамурите? Каква е магическата хранителна съставка на тараумарите? Кoя е мистериозната им енергийна напитка? Каква е системата им на тренировка? Коя е жената която падна от небето? Какво точно е “крaкавица”? Кой е Кабайо Бланко? И естествено: коя е най-голямата тайна? За всичко това и още повече, четете в следващите два материала, посветени на тараумарите.

Край на първа част.

Posted in За Природата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Спокоен и здрав сън

Все повече хора около мен се оплакват от лош сън. И не могат да намерят решение на това изключително неприятно положение. Заспивайки бавно, въртейки се в леглото, сънувайки и мислейки много, будейки се лесно. Стават от леглото уморени и денят им е неползотворен. Липсата на сън ни вкарва в една безкрайна въртележка и се срутваме често във всичко, което правим. Започваме да се напъваме да спим и губим удоволствието от лягането, леглото и съня. Не знам, дали всеки е имал или има такива неприятности, но знам, че са много хората. И аз самият не можех да спя напълно добре с години!

Но се научих да си помагам и да се справям. Сега си спя като пън. Всъщност се будя сравнително лесно, но после заспивам веднага пак и спя здрав сън, без да мисля и да сънувам. Детски, крепък сън. Желая да споделя, как го постигнах и тънкостите, малките неща, които правят разликата. Начинът ми на живот сега се е променил и подобрил, но ако трябва да дам само една причина защо сега спя добре, а преди не, то това е уважителното и щастливо спокойствие, с което си лягам, забравил всичко хубаво и лошо от деня и просто наслаждавайки се на леглото, спокойствието и щастието си, независимо дали до мен е любимият човек или не. Всъщност независимо дали си лягам в леглото, в спалния чувал, на матрак, на земята, дремя на пейка на гарата, спя в самолета и т.н.

1. Уважение към съня. За мен сънят е свещен. Предвид, че спя по 9 часа на денонощие и това е повече от 1/3 от живота ми, не може да е инак. Почти няма нещо, което да уважавам и обичам повече от съня. Винаги си лягам с радост и изпълнен с любов към съня. Нищо и никой не ми дава повече от съня. И нищо друго не правя по-дълго през живота си от съня. Не може да не го уважавам. Уважението към съня включва ненасилственото събуждане. Нямам будилник. Ставам изключително рядко по часовник. Извоювал съм си с много труд да започвам работа, когато си искам и ставам само след като съм се наспал, дори да трябва да се появя в 14:00h на работа. Предпочитам да си загубя работата, отколкото съня! Все пак колкото и важна да ми се струва, надали ще ме следва през целия ми живот и ще ми дава толкова много. Обичам съня повече, защото винаги ми помага да работя. Работата не винаги ми помага да спя. Досега винаги съм отдавал повече значение на съня си, но никога не съм губил заради него работата си.

Като си говорим за уважение към съня, не мога да не спомена с добро моите бивши колеги и настоящи добри приятели индонезийци, които не пиеха след обяда кафе, а приспивен чай, вадеха си по една възглавница и спяха по два часа на бюрото в офиса, почти всеки следобяд! А аз пазех, дали не идва шефът ;) Е, идваха един час преди мен и си тръгваха един след мен, но пък работеха здраво и качествено.

2. Спокойствието! След всичкото дневно напрежение не е чак толкова лесно да го постигнем, нали? Но може! Опитвайте се да го постигнете! Излизайки от работа, забравете за нея, забравете и другите си неприятности, отдайте се на любимите си хора, занимания, храна. Правете това, което обичате да правите. Добре, ок, забравихме за работата, а домакинството? Кой ще измие чиниите, кой ще почисти и т.н.? Правете го просто по-организирано и по-рядко, и най-добре сутрин, а не вечер. Така и съседите ще са ви благодарни! Премахнахме и домакинството от пречките. Добре, но идват други мисли. Трудно е да се отпуснем напълно. Често се обвиняваме за нещо, не сме доволни от себе си и от околните. Трябва да се научим да сме в единство със себе си, да не се самообвиняваме преди сън, а да си благодарим. Както на себе си, така и на другите. Да лягаме благодарейки и с усмивка.

3. Удоволствието. Навици и занимания преди лягане. Това е особено важно за децата, затова и им създаваме такива, но забравяме да създаваме и за себе си. Лично аз се прибирам пеша от работа и/или вечерям бавно и продължително с добър приятел или със съквартирантите, с добра книжка или списание, с чаша чай или вино. Успиването си идва от само себе си. Лъжичка мед с топла вода помага много.

4. Многото дребни работи преди лягане и наредбата в дома и спалнята. Можем да направим много, за да спим по-добре:

  • Тъмнина. Хубаво е да е тъмно. Ако не е, можем да затъмним.
  • Тишина. Хубаво е да е тихо. Ако не е, можем да си сложим тапи за уши.
  • Чист въздух. Хубаво е да спим на чист въздух. Ако не е, можем да отворим прозореца. Добре е да спим на отворен прозорец. Това помага не само за добрия сън, но и за доброто здраве. В стаята не трябва да има книги и прах, най-добре да няма и никакви цветя, освен магическите здравец, босилек (съкращение от „Божията Сила Лекува“), индрише и мушкато. Можем и да ароматизираме въздуха с естествени аромати като етерично масло от лавандула. Ароматите са добро решение, но трябва да внимаваме дали ни помагат да заспим или постигат обратното действие. Възглавничка, пълна със слама, горско сено или билки са прекрасни решения.
  • Топлина. Трябва да ни е приятно топло. Това обаче не означава, че трябва да спим на топло! Колкото пó на студено спим, толкова по-добре. До температура от 12 градуса е напълно ок. До 0 става също, зависи кой как е свикнал. Под нулата вече не е толкова добре. Просто трябва да се завиваме добре. И да топлим особено краката си. Можем да ги мием с топла вода и да ги обуваме във вълнени чорапи.
  • Удобство и атмосфера. Трябва леглото да ни е удобно, аз лично спя само на два матрака от години. Възглавницата също трябва да е удобна и да се променя според тялото ни – например тези със слама са много подходящи. Има определени предмети, които ни влияят много добре и които много обичаме. Би било хубаво да ги поглеждаме преди лягане. Всичко, което не обичаме, няма място в спалнята.
  • Енергия. Огледала не въздействат благоприятно. Добрият сън е на север или изток като е главата. Стаята не трябва да е боядисана в цветове, които изискват дейност или натоварват. По-подходящи са бледи, топли цветове. Най-добре да няма включени никакви елекронни устройства в стаята. Има още безкрай много такива съвети, които са свързани с енергиите и благоразположението ни. Всеки трябва да прецени сам за себе си кое му помага и кое не.
  • Ранно лягане и ранно хранене. Препоръчително е лягане до 22 и хранене до 19. Колкото по-рано, толкова по-добре. Добрият сън е преди полунощ. Има, разбира се, разлики между биоритъма на хората. Всеки трябва да намери часовете, в които се чувства добре.
  • Умората. Без физическа умора и поне няколко километра изминати на ден, не се спи лесно. Трябва да има единство между физическата и психическа умора.
  • Свръхумората и спането, където ми падне. Трудно се спи при преумора, но при свръхумора се заспива веднага, независимо от обстановката. Това помага много. Полезно е да се спи често при различни условия. Така се постига независимост от обстоятелствата и, дори нищо от изброените в точка 4. да не е налице, пак се спи добре. Мислите, че не можете да спите в автобус? И аз не можеш, докато не бях свръх изморен. Сега спя и без да съм толкова уморен и в най-неприятния автобус, дори прав! Масаите в Африка, а и не само те, могат да спят прави, ако се наложи, защото там не е като да може безопасно да се легне навсякъде.
  • Всички по-горни съвети помагат и за добрия полов живот с любимия човек.

    Уважение към съня, спокойствие и удоволствие преди него са тайната на здравия сън.

    Posted in За Тялото | Tagged | Коментарите са изключени

    Безусловната любов

    This gallery contains 1 photo.

    Какво означава да обичаш?
    Любовта има много различни форми, но нещата винаги се свеждат до едно и също – да обичаш истински означава да обичаш безусловно. Безусловната любов означава, че щом обичаш, значи автоматично изпитваш и показваш уважение към дадено човешко същество. „Аз ще те обичам повече, ако…“ не може да бъде искрена любов, защото когато обичаш приемаш отсрещната страна с всичките и´ положителни и отрицателни качества, тъй като никой не е безгрешен или идеален.

    Аз бих желала да дам съвет как е по лесно да приемеш човека до себе си такъв,  какъвто е и без да го осъждаш. Ами просто се опитай да се поставиш на неговото място. Опитай да разбереш защо той се е превърнал в тази личност. Какво ли го е накарало да процедира по даден начин? Дали не е имал неблагоприятни условия в живота си? Дали не е възпитан от родители, които са нямали достатъчно светлина по определени въпроси? Дали не е бил жертва на други жертви? Никой не се ражда просто зъл, или горчив, или заядлив, или егоистичен. Но всеки е имал преживявания в ранното си детство или в по-нататъшното си развитие, които са спомогнали за дадена трансформация или деформация.

    Като знаеш това, когато си способен да анализираш безпристрастно, то тогава по-лесно приемеш човека с всичките му качества. Това означава да бъдеш търпелив към него, да бъдеш състрадателен към него и да се опиташ да му подадеш ръка, ако смяташ, че той има тази нужда. Такъв жест се прави само чрез безусловната любов към всичко, що диша и шава. Но не бъди настъпателен и не налагай мнението си на всяка цена. Бъди добър психолог! Ако човекът до теб отхвърля подадената от теб ръка, трябва да уважиш свободната му воля, защото никому не можеш да направиш добро чрез насилие.

    Бог ни е дал свободната воля и ние трябва да се стремим да я уважаваме. Бог ни е дарил чувството любов и нека тя да бъде истинска и безусловна.

    More Galleries | Коментарите са изключени

    Лесни, вкусни и здравословни салати

    Салатите са лека, вкусна и здравословна храна, която на всичкото отгоре се приготвя много лесно и бързо. Прекрасно вечерно меню, за да не си натоварваме стомаха излишно и да си легнем щастливи, и да спим спокойно.

    Преди да започнем да пишем рецепти за различни видове салати, едно кратко представяне на основните знания за салатите. Първо за съставките:

    1. В основата са, разбира се, зеленчуците, най-добре пресни и сезонни. Основни зеленчуци са различните видове салати, репи, домати, краставици, зеле, моркови и чушки.

    2. Разковничето на добрата салата са подправките. Съществуват хиляди подправки, но за да изброим някои от най-важните и известни: босилек, мента, мащерка, магданоз, копър, сминдух, риган, чубрица, черен пипер, червен пипер, розмарин, лавандула, джоджен, живовлек, орегано, джиндифил и много други. Без подправки самата салата никога не би се получила така както с тях. Те придават изключителен аромат. Най-добре да се използват прясно откъснати и свежи меродии.

    3. Малко кисело на салата е винаги добре дошло, особено когато нямаме домати в нея, които също отделят киселина. За препоръчване са прясно изстискани лимони. Количеството е според вкуса и според това, колко могат да поемат зеленчуците в салатата. Например зелето поема много повече от чушките. Оцета не е за препоръчване, но все пак – ако ползвате оцет, вземете ябълков. Той не е вреден, за разлика от другите видове оцет. Употребява се успешно и за лечение на много болести.

    4. Растително олио. Без него почти не може. Само по себе си е полезно, дава аромат, но и помага за храносмилането на зеленчуците и за усвояването на полезните им вещества от тялото. Препоръчителни са зехтинът, олиото от рапица и магарешки бодил. Добри са също слънчогледовото, тиквено, ленено, орехово и други видове, произведени от ядки. Повечето от тях имат много добро съотношение между различните ненаситени мастни киселини. Може да използвате и олио, в което се държат различни билки. Употребата на олио може да бъде заместена или поне намалена с добавянето на маслини или ядки.

    5. Ядки и семена. Не само изключително полезни, но и придаващи страхотен вкус и допълващи подправките и най-вече заместващи и намаляващи необходимото количество олио. Основните са тиквени и слънчогледови семки, пиниеви и орехови ядки, но опитайте сами какво предпочитате. За хора с непоносимост към ядки, се препоръчва земният бадем или така наречената чуфа. Придава засищащ и леко сладък вкус на салатите.

    6. Люто. Много хора предпочитат леко или доста люто. Прекалено люто не е полезно, но пък в умерени количества е незаменимо, а при настинки и грип, колкото повече, толкова по-добре. По-леките възможности са лук, чесън, левурда (див мечи чесън), самардала (див лук), праз, арпаджик, пресни чесън и лук, черен пипер или леко къри или леко лютиви чушки. Още по-горещо става с по-лютивите видове и растения като хряна. Имайте предвид, че и доста репи съдържат лютивината в себе си.

    7. Допълнителни съставки. Според вкуса могат да се прибавят дадени видове плодове, като авокадо, ананас, ябълки и т.н. Сирене, сметана, кисело мляко и варени яйца са много добри за зелени салати. Месо, хляб, гъби, риба, сготвени храни, като кускус, картофи, боб, ориз, леща или преработени зеленчуци, като антипасти, маслини, царевица и много други също намират място в салатите. Трябва да се внимава, защото добавяйки и тях, освен зеленчуците прибавяме и храни от друг вид, което може да затрудни храносмилането и да направи салатите доста тежки.

    8. Екзотика, здраве и лесно храносмилане без допълнителни съставки. Вместо да слагаме посочените в 7. добавки, можем да сложим просто повече и по-непознати и ароматни билки и треви. Много от растенията, с които си правим чай са прекрасни подправки и за салати, особено ментата, градинският чай, мащерката, риганът, розови цветчета, листата на белия равнец, живовлякът. Те са не само полезни, но и много ароматни. Друга възможност е употребата на различни зелении, които никнат навсякъде, но не ги забелязваме почти никога. Листа от глухарчета заместват напълно салатите, можем да добавим малко сушена коприва на прах, малко киселец, лапад, спанак и т.н. А бихме могли да сложим и зеленото на репичките и на морковите. Или листата на червеното цвекло. Дори цветчетата на дивите парички стават за салата, прекрасна украса са и са невероятно вкусни! По-позната е лавандулата. Ако искате да намалите лютивината, сложете малко мед, заедно с оцета, по-добре цветен. Нектар от детелина не е лесно да се намери, но пък придава страхотна сладост. Или гъст сок от бреза. Лавандула и мед помагат да се успокоите и също да заспите.

    Не само продуктите, но и правилната последователност на слагането им е важна. Забравяйки за допълнителните съставки в 7. и 8., последователността на тези от 1 до 6 е следната – 1, 6, 3, 2, 4 и накрая 5, особено когато се ползват ядките предимно за украса. Оставете малко време на зеленчуците да поемат киселината и накрая, след добавянето на олиото, разбъркайте много добре. Това е важно и допринася за полезното им въздействие. Ако искате да украсите, направете го след това. Възможности има много.

    Приятно хапване!

    Posted in За Тялото | Tagged , | Коментарите са изключени

    Житното зърно

    Дънов, Петър Константинов. Ето човекът!. Сила и Живот. Първа серия. С любезното съдействие на http://triangle.bg/. За най-пълноценно възприемане на мъдростта на Учителя, се препоръчва да се започне поред с беседите от поредицата Сила и Живот, първа серия. Това е и последователността, с която те са били изнасяни. 

    Ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод. (Ев. от Йоан 12:24)

    Житното зърно е емблемата на човешката душа. То представлява велика история в развитието на природата. Ако вие можехте да разгърнете листа на житното зърно, да проследите неговата история, щяхте да разберете напълно историята на човешката душа. Както житното зърно пада в земята и умира, както то пониква, израства и дава семе, същото става и с човешката душа. Може би пред вас житното зърно да представлява нещо много скромно, нещо, което няма никаква цена – една шестнадесет-хилядна част от килограма: на колко бихте спаднали неговата цена, когато един килограм струва един грош? – обаче в житното зърно има сила, възможност, дух на самоотричане, с която сила то храни себе си и другите. И когато вие седнете на трапезата, не мислите никак за житното зърно, не знаете каква радост то внася във вас, какви мисли то носи. Вие не знаете неговия произход. Хората не го оценяват, кокошките също – никой не го оценява. Но то е една велика загадка в света.

    Сега, какво се крие в това житно зърно? То е емблема на живота. И ако вземем българската буква „Ж“, с която начева думата, тя напълно съответства на житното зърно – долу две крачета, корени, горе две клончета. Като го посеем, то ни показва накъде трябва да се стремим. Житното зърно ни казва, че трябва да се стремим към Оногози, от Когото сме излезли – към Бога; че за да се стремим към Бога, трябва да се разклоним, да пуснем клончета, да зацъфтим, да вържем храна за света, т.е. „да помагате и да се жертвате за своите ближни, както аз правя“. И затуй казва Христос на друго място: „Аз съм жив хляб, Който съм слязъл от Небето“. И хлябът от какво става? От житното зърно. Съвременните хора казват, че техният живот е нещастен, всички са недоволни – и царе и князе; като започнете от най-високия до най-долния, все искат нещо и като им се даде, пак са недоволни и пак искат. А попитайте ги защо са недоволни. Търсят нещо повече. Но нека се обърнем към историята на житното зърно. Когато го посеят в земята, какво бихте казали, ако бихте били на негово място? Ще кажете: „Свърши се с нас, изчезна нашият живот, изгни!“ Но в житното зърно има повече вяра, отколкото у нас. Когато е погребано в почвата, то гние и се сплува, но веднага разбира езика на Слънцето и щом първите негови лъчи се появяват, казва си: „Аз няма да умра, аз ще възкръсна и ще принеса плод за други“, и в него се заражда енергия, и то почва да се стреми към слънцето. Завързва, узрява. Но хората не го оставят: вземат сърп и го изрязват.

    Неговите страдания не се свършват тук: след като го ожънат, стягат го в снопи, после бодват го с вили и го мятат в колата, занасят го на гумното и го слагат едно върху друго на големи, като планини, купи. След това прекарват над него коне и дикани. Какво бихте помислили вие, ако бяхте на негово място? През този процес минава и човешкият живот. Ще попитате: „Защо трябва да минем през всичкия този процес?“ – Човек трябва от този пример с житното зърно да извлече поука. Минат диканята и копитата на коня над житното зърно, извадят го и го слагат в хамбара. Но мъките му и тук не се свършват: пресяват го, лошите зърна падат отдолу, хубавите остават горе, турват го в чували и хайде на воденицата, под ония два тежки камъка да го търкат и смажат съвсем. Ако бяхте на мястото на житното зърно, какво бихте казали? „И това било живот и свят, който Господ създал!“ Но житното зърно има велико търпение; то казва: „Вие ще видите каква е още моята история“. Изваждат го из воденицата на брашно, донасят го вкъщи, но пак не го оставят на мира; запретне се пък сега жената със своето сито, пресява го, едно хвърля, друго изсипва в нощвите, туря му квас и замесва хляб. Вие да сте на мястото на житното зърно, ще кажете: „Нашите страдания се свършиха вече“. Не! – като втаса, хайде в пещта вътре, и като го извадят оттам, виждаме ония хубави самуни. Ако сте на мястото на житното зърно, ще кажете: „Най-сетне нашите страдания се свършиха!“ Но като мине малко, почват да чупят тия хубави самуни и да ядат. Житното зърно по такъв начин влиза в стомаха, образуват се сокове, които влизат в нашия ум, и какво става? В нашия мозък се образуват велики мисли, в нашето сърце – нови желания. Житното зърно носи дрехата, която облича нашите чувства, то се излива в перото на писатели и поети, излива се в лъка на цигуларя. Ето това дава житното зърно. И ако това зърно не беше прекарало процеса на туй развитие, никога не бихме видели тия хубави неща в природата. Защо? Защото житното зърно ни дава сила да гледаме и виждаме. Затуй казва Христос: „Аз съм жив хляб“. А за да бъде човек жив, трябва да бъде в общение със своята среда, да се впусне в нея да помага и да му помагат. Както житното зърно е минало през този процес, и ние трябва да се жертваме по същия начин. И жертвоприношението не е толкова тежко.

    Сега нека се обърнем към историята на Христовия живот, към историята на еврейския народ. Как ще си обясните това противоречие: един народ чака с хиляди години своя Избавител, своя Цар да дойде и му даде свобода, а в това време, когато Той се явява, именно еврейските първосвещеници и князе се оплакват против Него? Вие бихте казали, че ако Христос би дошъл в наше време, щяхте да постъпите по-добре. Съмнявам се. И ще ви приведа един факт. Вижте как постъпва мъжът с жена си и обратното, и ще знаете как щяхте да постъпите с Христа. Когато Истината се яви в света, Тя няма да се облече в празнична премяна, а в най-скромна дреха, и затова и Христос се яви между еврейския народ в тази проста форма. Тази е причината, дето хората не могат да проумеят Истината. Такива са законите на този свят.

    Но има и друг закон в света, който се проявява в слънчевата светлина. Когато слънцето почне да свети върху всички зародиши и същества на земята, тази светлина, която у човека произвежда радост и веселие, у други произвежда омраза и злоба. Светлината, която у едни докарва разположение, прави други свирепи! Светлината и топлината върху един вълк го карат да мисли къде може да намери овце, да ги изяде; като паднат същите върху един крадец, той ще почне да мисли как да ви открадне пари; паднат ли върху човек, който се стреми да прави добро, той ще помисли да намери някой беден човек, да му помогне. Дайте едно житно зърно на кокошката, тя ще образува хубави пера; дайте го на свиня, тя ще образува хубава четина; дайте го на вълк, той ще образува хубави зъби и нокти; дайте го на рибата, тя ще образува хубави люспи. Физиолозите не могат да обяснят този процес. Всяко същество приспособява храната, топлината и светлинта съобразно със своето развитие и понятие. Тоя закон може да разберете, като опитате тия два противоположни свята. Не може да ви се обясни защо у хората съществува злото, защо те предпочитат омразата пред любовта, лъжата пред истината. Това не можем да обясним; много въпроси „защо“ ще останат необяснени. Българската дума „защо“ е една въпросителна, която подразбира: „Аз искам“. Защо трябва да искаме? Има един закон, който казва, че трябва да се стремим към напредък.

    Христос казва, че ако житното зърно, паднало на земята, не умре, остава само̀ на този свят. Какво нещо е самотията в живота? Самотията е най-тежкото страдание, което може да изпита човек. Да се размножаваш – това е смисълът на живота. Всички страдания в света произлизат от това, че хората искат да живеят сами за себе си. Всякога злото се ражда от това желание да бъдем сами и да станем център на света. А в Божествените закони това нещо е немислимо. Нашите мисли и желания претърпяват крах, защото ние ги градим на пясък. В света можем да бъдем щастливи тъкмо когато живеем за Господа. И трябва да живеем за Него. Обяснението на това нещо намираме и в самата природа. Когато слънцето изгрява сутрин, то изгрява за всички, защото то всички обича; то е внимателно към всички същества, от най-низшите до най-висшите, и затова всички отправят очи към него. Оттам иде тази енергия, която ви възкресява и въздига. Но казва ли ни слънцето, че трябва да влезем в него? То ни казва да се възползваме само от благата, които ни дава, и както то озарява света, така и ние трябва да пръскаме светлина, просвещение на окръжаващите нас. В нашия ум има някои превратни понятия, които произлизат от нашия индивидуален живот. Например, ако влезете в една къща, в която има само един прозорец, а има посетители 20–30 души, вие ще им кажете: „Вие нямате право, аз само искам да гледам“, и когато вие гледате слънцето, всички други ще бъдат лишени от неговата светлина, а вие трябва да позовете и тях да го видят, да им покажете пътя да излязат из тази къща и да видят светлината. Затова не е хубаво човек да държи много хора при себе си, защото никога не могат всички наведнъж да се ползват от слънчевата светлина и топлина. Трябва да им кажем да излязат вън. Затуй казва Исус: „Който люби себе си, трябва да излезе вън“; и на друго място: „Който люби баща си и майка си повече от Мене, не е достоен за Мене“. Та ако едно същество се приближи много до прозореца, то ще затули целия хоризонт за другите. Дръжте се 20–30 крачки по-далеко. То е физическата обстановка. С това Исус иска да каже, че животът не се съдържа в материалните блага; те са само едно просто помагало, тъй както учебниците, плочите, писалките представляват помагала за учениците. Да не мислите, че Господ е приготвил за вас само тия дребни неща: Той ви е приготвил по-велики неща. Попитайте една жаба какви са нейните схващания за живота; тя ще каже: „Над блатото, в което аз живея, искам повечко мушички да хвърчат, и да са по-близко, да ги хващам“. И когато някога я видите, като че философски гледа и мълчи, тя наблюдава мухите: като дойдат по-близо до нея, да може да ги улови. Такова е нейното схващане на живота. Като вървим по тази стълба нагоре, да не мислим, че сме вече на върха на своето развитие: в тази стълба на развитие между нас и пътя, към който се стремим, има още много път да се извърви. Разстоянието между човеците и ангелите е толкова голямо, има почти такова отношение, каквото има между един главоч, от който се е образувала жабата, и човека. От гледището на ангелите ние сме още жабички. Казват някои: „Нали хората са направени по образ и подобие Божие?“ Но те още не са добили такъв образ и подобие. Вие виждате какво вършим. За да кажем: „Ние сме направени по образ и подобие Божие“, трябва да имаме чертите на Бога. А какви са Неговите черти? Те са Добродетел, Любов, Мъдрост и Истина. Добродетелта изключва злото, Любовта – омразата, Мъдростта – безумието, Истината – лъжата. Изключени ли са тия неща у нас, ние имаме подобие Божие; не са ли изключени, ние сме още жабички. Нямам нищо против тази жаба; тя трябва да яде мухи. И защо тя яде мухи? Ще ви кажа. Понеже мухата, като хвърката, живее в едно положение по-високо, то жабата, като има и тя стремеж да хвърчи из въздуха, иска да възприеме вибрациите на мухата, да ги развие и да хвърчи. Защо вълкът яде овце? Той трябва да яде овце, за да стане кротък, защото като ядем добри работи, ставаме добри. Артисти са правили опит, когато са искали да играят роля на идеална любов, да се хранят дълго време с овче месо, защото това месо предразполага към такива чувства. Следователно вълкът има право да яде овце, ако иска да стане кротък. И непременно ще стане такъв, защото сега вълкът е много по-кротък, отколкото е бил някога. И дето хората ядат овце и кокошки, ще ви кажа, че те ядат овце, защото искат да станат хубави, ядате и кокошки, защото искат да станат и крилати като ангелите. И имате право да се храните с тях. Злото не е в яденето. Когато забраняват да се яде известна храна, то става от съображението да се не причинява страдание на съществото, което се употребява за тази храна. Казвам, че можете да ядете. Ще отидете в курника и като хванете кокошката, ако не крякне, можете да я заколите и изядете. Щом изкряка, оставете я. Също и овцата – щом заблее, оставете я: тя иска да живее. Следователно вие трябва да ги питате. Питайте коя овца и кокошка искат да живеят във вас. Христос казва: „Аз съм жив хляб и който Ме яде, ще има живот вечен“.

    За да можем да разберем думите Христови, трябва да се очистим: да очистим зрението, да очистим и ума си. Нашият ум е едно прекрасно оръдие, когато знаем как да го употребяваме; но той е и много опасно оръжие, когато не умеем да си служим с него. Когато орете с рало една непосята нива, за да я засеете, това е ваше право; вие вървите по естествения закон. Но когато разоравате една вече засята нива, вършите глупост. Някои хора казват: „Ние трябва да мислим и да критикуваме“, защото науката без критика не можела. Да критикувате, но как? Критиката, като хирургията – да изрязвате болно място от човешкото тяло, разбирам, тя е полезна, но да изрязвате здраво място, не разбирам. Да бъде човек такъв хирург, не е мъчна работа: всеки може, като вземе трион, да претрие крака на някого; всеки от вас има тая способност, но малцина са ония, които знаят да вършат правилно своята хирургическа операция. За да се научим, непременно трябва да се обсебим от закона на Добродетелта и на Любовта. Когато ви говоря за Любовта, не разбирайте, че аз проповядвам едно учение на мир и спокойствие; човек, който иска да люби, трябва да опита най-големите страдания в света; който не е страдал, той не може да изпита този Божествен принцип на Любовта. За да обичаме Бога, трябва да сме готови да се жертваме, както Бог се жертва за нас. За да Го познаете, вие казвате: „Господи! Дай това, което ни трябва“. „Дай, дай, дай!“ – ето какъв зов се носи от единия до другия край на света. И никога парите не са били тъй евтини, както днес; всеки от нас днес взема, може би, 3–4 пъти по-голяма заплата, отколкото едно време са вземали хората, и пак нямаме достатъчно. Парите са обезценени, защото няма какво да съответства на тях. А то трябваше да искаме жито, царевица, круши, ябълки. Вие казвате: „Господи! Искам да бъда красив, искам да бъда богат“. Вие искате да обсебите много неща, а знаете ли, че то е нещастие за вас, защото щом станете богати, всеки ще мисли да ви направи зло, и за да се опазите, ще ви са потребни хора, както богатите американци вземат по 3–4 гавази да ги пазят, защото на всяка крачка искат да ги изнудват. А нам трябват не богатства, а ония основни неща, които правят живота добър. Ние сме изоставили развитието на своето сърце и следователно трябва да се върнем към този основен принцип – да развием и облагородим сърцето си. Злото не се гнезди в ума, а в сърцето. Всеки от нас трябва да попита своето сърце какво то желае. Нашето сърце се е покварило по наша вина; ние сме го накарвали много пъти, като слугините, да лъже, да мисли зло и т.н. Господ казва в Писанието: „Сине мой, дай си сърцето“; Той познава и вижда грешките на хората и иска от нас не друго, а да му отворим сърцето си, да влезе Той в него. Ще кажете как? По същия начин, както отваряме прозореца да влезе светлина в нашата стая. Казано е: „Стая, където влиза светлина, лекар не влиза, болест не царува“, или: „Където светлината не влиза, оттам лекар не излиза“; също тъй в онова човешко сърце, в което е влязъл Господ, дявол не влиза. Господ е именно лекарят в този смисъл. Лекарят, като дойде, каже: „Ти трябва да ядеш повече, трябва да пиеш повече, трябва да направиш еди-какво и еди-какво“, и ние търпим, търпим, докато най-после гръбнакът ни се пречупи. Ние често мязаме на онзи камилар, който пътувал през пустинята и чиято камила едва носила товара; като намерил на пътя една лисича кожа, метнал я отгоре на камилата, но от това гръбнакът на камилата се пречупил и товарът останал тогава в пустинята. Гърбът на камилата може да носи само известно количество тежина. Камилата – това сме ние: ние сме, които пътуваме, и ако турим на гърба си повече товар, отколкото можем да носим, един ден ще спънем своето развитие. Аз с това не ви препоръчвам сиромашия; аз ви препоръчвам богатства в трояко направление – не само физическо, не само умствено, но и духовно. Небето иска такива богати хора, защото те могат да бъдат щедри. И когато Христос казва: „Събирайте съкровищата“, Той разбира такива съкровища. Влагайте тоя ваш капитал в Небето, за да може Бог от лихвите да храни бедните хора на земята. Не са ангелите, които изработват нашето спасение, ние сами трябва да извършим това. И имаме всичките условия да го извършим. Законът не е да бъдем всички еднакво учени; всеки трябва да знае толкова, колкото му е потребно. Някой казва: „Мозъкът ми е малък“; аз му отговарям: Ако не можеш да гледаш малък кон, как ще можеш да гледаш по-голям; ако имаш малко сърце и не можеш да го управляваш, как ще управляваш друго, по-голямо сърце, което има по-големи желания?

    Какво трябва да правим? Не трябва да мислим за бъдещето, а да използваме всички блага, които ни дава днешният ден, за добро; той ни носи всички бъдещи блага. Законът е такъв, че Бог, който е дал условия за този ден, ще ги даде и за другите: няма защо да мислим какво ще стане с нас в бъдеще, а трябва да бъдем спокойни: има известни закони, които регулират отношенията на хората. Че може някой да направи пакост, това не е никак произволно; то ще стане по самия закон. Всяко нещастие, обаче, ще ви донесе благословение; всяка мъчнотия ще разкрие за вас нов хоризонт. Туй можете да проверите всякога, и затова не трябва да се безпокоите за нещастията, които може да ви се случат. Някои ме питат по политическия живот на България: „Какво ще стане с нея?“ – Чудна работа! Че какво е станало сега? На България ѝ правят малко разтривка – туй е всичкото. Снели са ѝ малко от товара; дали са ѝ нова опитност и задача за разрешение. Ние не седнем да мислим разумно върху законите, които регулират живота, а търсим виновните. Кой е виновен, кажете? Виновните сега няма да ги намерите. Виновен е индивидуалният живот на човека. Когато човек иска да стане цар на хората, той е виноват. И оня, който иска да свали един цар, и той е виноват. Безразлично е за нас, кой е цар – един или друг, трети или четвърти: всички вървят по един и същи път. Не казвам, че човек не трябва да желае да стане цар или царица. Но кому? На себе си, на своя ум, на своето сърце, на своята воля. Как са вашите поданици – вашите мисли, чувства и желания, подчинили ли сте ги, турили ли сте ред и порядък в себе си? Вие първи дайте образец на света. Какъв ще бъда аз проповедник, когато се обръщам към хората и казвам: „Бъдете щедри“, а сам съм скъперник; казвам: „Не крадете“, а сам крада; казвам: „Не лъжете“, а сам лъжа? Учител, който учи хората, трябва да бъде модел – сам да дава пример. И Исус, когато слезна да учи хората, пръв им даде модела, и ако ние усвоим Неговото учение, светът веднага ще се измени. В нас е скрита една динамическа сила, която не умеем да използваме, защото не знаем как да работим. Един трън се изпречил веднъж на едно шосе и заприщил пътя на хората; минавали пътници, удряли го с криваци, но колкото го удряли, толкова повече той расъл, докато почнали да се прекатурват колите. Намерили се всички в чудо; но дошъл един с търнокоп и казал: „И аз да покажа своето изкуство“ и започнал отдалеч-отдалеч да подкопава корените; трънът отначало почнал да се смее и да си дума: „Толкова хора нищо не можаха да ми направят, та ти ли ще ме уплашиш?“ Но търнокопът копал по-издълбоко и трънът по едно време рекъл: „Този син майчин ми намери слабото място“. Докогато и вие не турите търнокоп да работи във вас, всякога трънът ще ви се смее и ще казва: „Аз ще израсна повече“. Това е една алегория, която трябва да схванете. Кой е този търнокоп? Мислете и намерете. Ние трябва да бъдем винаги на мястото на съдия. Например, в американската гражданска война довели двама престъпници, единият бил сляп, а другият – без крака; престъплението им се състояло в следното: ходили да крадат ябълки; градинарят ги хванал и ги докарал пред съдията, но слепият взел да казва: „Аз съм сляп, аз не крадох ябълки, но си прострях ръцете и взех някои от земята“; а онзи, без крака, взел да вика: „Аз нямам крака и не мога да ходя да крада“. Съдията, след като размислил, рекъл: „Турете куция върху гърба на слепия“, и добавил: „Този, който има очи, е намерил ябълката, а онзи, който няма крака, а има ръце, е брал ябълките“. И действително, така са ги хванали. Такъв е и човекът – всеки отделно се състои от две същества, едното – сляпо, другото – без крака. Когато Господ ги хване на местопрестъплението, всяко от тях взема да казва: „Не съм брал, не съм пипал, не съм стъпил с крак“; но Господ казва: „Турете единия върху другия“, и така ги съди. Кой е този без очите? Човешкият инстинкт. Оня без краката? Човешкият ум. И двамата кажат: „Хайде да пооткраднем“, качат се и тръгнат да крадат ябълки, и като ги хванат, единият казва: „Защо ме биете?“, и другият казва: „Защо ме биете?“, но и двамата са виновни.

    Еволюция е потребна за нас; нас ни очакват по-големи блага; но трябва да станем доста умни, доста добри, да възмъжеем, за да ни се повери това наследство. Тия три неща, които изброих – Добродетел, Правда, Мъдрост – са велики богатства, и когато вие ги притежавате, ще бъдете здрави и щастливи.

    Но ще кажете: „Как можем да приложим това учение в света?“ – Не се изисква от нас ние да оправим света: светът е оправен, в света няма анормалности, всичко върви по определен ред; събитията, естествени или политически, знаем защо идват, няма защо да обръщаме туй течение. Но едно е необходимо – индивидуалното изправление на личността в света, била тя мъж или жена. Когато се изправи личността, ще се изправят нейните деца – синове и дъщери, а когато се изправят те, ще се изправят и техните ближни, и целият свят сам по себе си. Какъвто е квасът, такова ще бъде и заквасеното. Този е принципът, който е положил Христос, и Христос действа, за да се осъществи той. И както една какавида се подема и се образува по-нататък, така и светът ще се подеме и ще се измени към по-добре. В този свят има голямо безпокойствие, защото всички ония, които не могат да завият пашкул, се опасяват как ще прекарат зимата, която наближава. Преобразуванието, следователно, трябва да стане в нашия ум, в нашето сърце, в нашата воля, и когато стане това преобразувание, ще почувстваме, че у нас има известна вътрешна сила. Ние тогава ще дойдем в съприкосновение с ония по-висши същества, които са напреднали и които наричаме светии. Като влезем в свръзка с тях, нашият ум ще се просвети, както учениците се просветяват между своите учители. Светиите са учители на човечеството, и ние всинца трябва да се ръководим от тях – те учат света как трябва да живее. Но ще кажете вие: „Къде са тия учители; на кое място са? Ние им виждаме образите в черква“. Всяко нещо си има сянката, и по нея ние можем да намерим предмета. Вашите желания в света са една сянка, вашите стремежи – също; вие искате да разберете същността, трябва да вървите по закона – от сърцето нагоре, към вашия ум, да мислите за Бога. Как да си представим Бога? Ние можем да си Го представим като най-добър, съвършен Човек, в Когото няма никаква злоба, никаква омраза, Който обича хората, както истински баща обича децата си – такова е отношението на Бога спрямо нас. Как мислите вие, Той слуша ли ни сега, или не? Той слуша и работи в нашите умове. Разположението, което имаме всеки ден, се дължи Нему. Както слънцето ни разполага добре всеки ден, когато изгрее, така и щастливите минути в живота се дължат на това вътрешно слънце, което ни е огряло. И в духовния живот има изгряване и залязване. На зряла възраст слънцето възхожда – вие сте на пладне, в старост вие залязвате, за да изгреете пак. Господ ще изгрее в сърцата и умовете на мнозина, но и за мнозина пък няма да изгрее. Ония, в които Господ изгрее, ще почувстват радост и веселие, а ония, за които няма да изгрее, ще кажат: „За нас животът е нещастие, скръб, страдание“. Те трябва да почакат. Защо? Защото няма у тях условие да изгрее; защото ако изгрее преждевременно, ще бъде нещастие за тях. По-добре е сега да си починат. Не казвам, че ще умрат – ни най-малко; аз ви цитирам един закон.

    Когато се говори за залязване, всеки мисли за умиране. Какво нещо е умиране? Това е предположение. Всеки от вас трябва да е умирал, за да може да разправи какво нещо е смърт; а сега само си въобразява. В един свой разказ Толстой ето какво говори: среща един руски монах на 85-годишна възраст, с бяла брада, и го запитва: „Какви бяха причините, които те заставиха да станеш монах?“ И монахът разправил вкратце своята история така: „Аз съм от княжеска фамилия; когато бях между 21–25 години, баща ми и майка ми искаха да ме оженят за една княгиня; в това време паднах в летаргичен сън, дойдоха лекари, пипаха ми пулса – „Сърцето е спряло, той е умрял“, забележиха те и рекоха да ме погребат; казах си в себе си: „Нима това е смъртта?“, не можех да дам знак, че съм жив; идват годеницата и баща ѝ, и слушам той я кани да поплаче – „Да кажат хората, че си го обичала“, „Никога не съм го обичала, а обичам богатствата му“, отговори тя; а аз си рекох: „Ако Господ ме върне в света, аз ще захвана друг живот“; колко е тежко да си жив и да не можеш да кажеш, че си жив; да виждаш, че плачат всички, и не можеш да кажеш, че си жив!“ И колко души са заровени тъй! Няма нищо по-тежко от това, да те заровят жив. Най-голямото нещастие е да останеш с дни и месеци в земята и да не можеш да се освободиш от тялото; то е най-тежкият затвор – ад! Ако бяхме чисти, щяхме да знаем кога душата е излязла от тялото и никога нямаше да имаме такива страдания. След като каже лекарят, че болникът не е жив, отведнъж хората рекат: „Вдигайте го!“ Ще му направят красив ковчег и с песни и музика ще го отнесат. Де остава тяхната любов? Това е любовта на ближните и на обществото! Някой казва: „Аз ви обичам“. Как? Както котката обича мишката, или както вълкът овцата? И то е любов. Но то е любов такава, от която светът страда. А Любовта, която е потребна на света, е да обичаме другите и да им помагаме да бъдат щастливи, както ние сме щастливи. И затуй Исус е казал: „Онзи, който вярва в Мене, ще прави това, което Аз правя, и който Мене люби, ще го възлюби и Отец Мой и ще дойде и направи жилище в него“. Вие казвате: „Какво ще стане с България?“ Аз ви питам: „Какво ще стане с вас?“ Не знаете, че дяволът е взел всичката ви собственост, продал ви е дори кожата, а питате: „Какво ще стане с България?“ България – това сте вие. Трябва да се молите, да ви помогне Господ да изпъдите този неканен гост из вас, да запазите своята собственост, своя ум и своето сърце. Дяволът е виновник на тия страдания. Не трябва да му се сърдите. Аз го похвалявам само в едно нещо – че е много работлив, не се обезсърчава: ако го изпъдите из една врата, влиза през друга; ако не сполучи по един начин, търси друг, трети, четвърти. Ето една отлична и насърчителна негова черта. И Господ казва: „Вземете пример от него: той е учител на хората, учи ги и ще научи всинца“; като ви лъже, лъже, най-сетне вие ще кажете: „Научихме твоите лъжи, и не можеш вече ни излъга“. Един рекъл на един свой приятел: „Моята маймуна не можеш я излъга“; отива приятелят му при маймуната, почва да се преструва, че спи, зажумява и маймуната, а той задига парите; връща се господарят ѝ и я набива хубаво; втори път маймуната си отваря хубаво очите, не замижава, защото знае, че има дърво. С опитността, която имаме в света, след страдания, когато дяволът дойде, ще му кажем: „Моите очи са отворени“. Когато почнете да страдате, казвайте: „Още не съм минал целия процес на житното зърно“, и когато вашите мисли и вашето сърце се преобразят и станат прекрасни, тогава ще добиете образа и подобието Божие, тогава Бог ще ви възкреси, тъй както слънцето съживява посятото житно зърно.

    Беседа, държана на 23 март 1914 г. в София.

    Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

    Младежи спасяват връстниците си от самоубийство

    Знаете ли, че при младежката смъртност след пътните инциденти на второ място по най-много жертви се нареждат самоубийствата? Много млади хора не виждат решение на неприятностите си и се самоубиват. Различни сдружения са си поставили за цел да помагат, но успехите са малки. Повечето от тях остават много далече от трудностите на младежите, не ги разбират добре, помощта не е на необходимата висота, липсва пълното отъждествяване с неприятностите на подрастващите. Освен това тези сдружения са трудно достъпни, никой не знае за съществуването им, изискват често лична връзка или поне говорене по телефон и са последните, към които би се обърнал един разочарован от живота младеж.

    Разбира се, не трябва да търсим вината по-далеч от личната отговорност за собствения си живот, но не можем да не се запитаме и къде „блеят“ родителите, приятелите, учителите? Но и в тях едва ли можем да търсим решение на неприятностите. Все пак живеем в едно общество, в което все повече се отчуждаваме от ближните си, особено благодарение на мрежовите общества, които ни подтикват допълнително да живеем виртуално и да нямаме приятели и към кого да се обърнем в „истинския“ си живот. Защо са ми приятели, с които да излизам вечер, при положение, че във фейсбук си имам 1000, които са винаги вечерно време в обществото?

    Но, как да помогнем? Отговорът е прост, както винаги. Необходима е една смяна на настройката и промяна на начина на действие за предотвратяване на отнемането на собсвения живот. Да погледнем по-внимателно към една от основните причини за малкото и слаби междуличностни връзки и отчуждаването в обществото, а именно мрежата. Тя сама по себе си не е лоша, но е все още непълна. Предлага на младежите много изкушения, но не и решения на трудностите им. Но това може да се промени! Щом има общества в мрежата, които ти помагат да се самоубиеш (да, наистина има) или да станеш убиец, то защо да няма и такива, които правят обратното – помагат ти да спасиш живота си. И ги има!

    Група въодушевени хора в градовете Ройтлинген и Тюбинген в югозападната провинция на Германия Баден-Вюртемберг са предприели вече успешни действия по въпроса. Успели са да привлекат над 40 младежи на възраст между 16 и 20 години, които доброволно да си чатят и пишат в мрежата с връстници, които имат неприятности и си мислят да направят най-лошото, а именно да отнемат собствения си живот в тази крехка възраст. И добрите новини не закъсняват – спасени са много млади животи!

    Разговорите с връстниците чрез мрежата помагат много повече, защото:

    1. скриват личността на засегнатите,

    2. съветниците са от същата възрастова група и са повече от наясно с трудностите на връстниците си,

    3. дават достатъчно време на събеседниците да си помислят, да предприемат правилните действия и да вземат най-доброто решение.

    Разбира се, младежите-съветници получават помощ от опитни психолози, педагози и други специалисти, които от своя страна никога не се намесват лично. Това е един пример за прекрасни взаимоотношения, от който се учат и развиват всички участващи страни.

    Повече за начинанието и неговите успехи може да научите от страницата (на немски) на Младежката Линия на Живота. Въпреки че се работи изключително на доброволни начала, има и разходи и затова от сдружението се радват на всякакъв вид подкрепа.

    Нека и в България се възползваме от добрите хрумвания, идващи от други страни! Простите и носещи успех действия са винаги лесни за бързо приложение и в други условия.

    Posted in За Ежедневието | Tagged , , | Коментарите са изключени