Унгария облага с допълнителен данък нездравословни храни

Унгария поема ролята на водач в Европейския съюз, що се отнася до здравословното хранене и облага с данък нездравословни храни. Това са предимно храни с много захар, сол, мазнини и химични добавки, като овкусители, подсладители, консерванти, оцветители и т.н. Така наречените Е-та. Под законовото решение попадат безалкохолните газирани напитки, чипсът, различни сладки изделия и други бързи храни.

По този начин се полага началото на един нов път в здравословното хранене. Има няколко причини, поради които можем да кажем, че решението е крачка в правилната насока.

1. Хора, които не полагат грижи за здравето си и ядат неправилно имат значително по-голяма опастност да се разболеят, което се отразява на финансовото състояние на здравните каси и обременява всички граждани. По този начин, плащайки повече, те изравняват това неблаготворно въздействие.

2. Бързата и некачествена храна е евтина и се яде много често от деца, които още не разбират, кое е добре за тях и кое не и предпочитат да си купят нещо по-евтинко, но вкусничко, за да си спестят от джобните. С данъка се противодейства и на това.

3. Цените на новообложените стоки са по-ниски, отколкото трябва, защото не се взема под внимание допълнителното влияние на всичката химия върху хората и околната среда. Тоест производителите използват суровини, за които не заплащат. Това са така наречените скрити разходи, които плаща цялото общество. Новият закон не прави много голяма стъпка в тази насока. По-добре би било и производителят да заплаща даден данък. Но все пак и в тази насока законът е по-добър от сегашното положение, защото скритите разходи се заплащат от потребителите, а те са доста чувствителни, когато има увеличение на цените и ще предадат натиска на производителите. Остава да видим, как ще действат те от своя страна. Ако натиснат цените надолу като намалят заплатите на работниците или ако почнат да създават още по-некачествени стоки, то тогава въздействието на закона няма да е положително. Ако обаче се постараят да започнат да създават нови продукти, които не попадат под ударите на този закон, защото са здравословни, то тогава ще има полза.

4. Много хора едва след въвеждането на закона ще се замислят за това какво ядат и ще разберат защо не е полезно за здравето им.

Като заключение можем да кажем, че един такъв закон е добър опит за повдигане на личната отговорност на потребителя. От друга страна, да се действа насила обикновено не е най-добрият подход. Трябва да се набляга предимно на изграждането на лична отговорност у всеки един, както и на създаването на едно дейно гражданско общество, което например да се обедини в силни сдружения за защита на потребителя. Хубаво би било, ако парите от данъка се вложат в образованието на децата и техните родители по въпросите за здравословното хранене. Хубаво е, че учим в училище биология, по-добре би било да учим обаче за храненето в часовете, отколкото за това как се дели амебата.

Posted in За Ежедневието | Tagged , , | Коментарите са изключени

Рик Елиас: Три неща, които научих, докато самолета ми се разбиваше

Рик Елиас седял на първия ред на полет 1549, самолетът, който се приземи аварийно в река Хъдсън в Ню Йорк през януари 2009 година. Какво преминавало през ума му, докато обреченият самолет падал? Той разказва своята история за първи път публично пред ТЕД.

Рик Елиас: Три неща, които научих, докато самолета ми се разбиваше от TED, април 2011

Tекст на речта:
Представете си една голяма експлозия, докато се издигате на 3000 фута (900 метра). Представете си самолет пълен с дим. Представете си двигател, който трака, трак, трак, трак, трак, трак, трак. Звучи страшно. Ами, аз бях на уникално място през този ден. Седях на място 1Д. Бях единственият, който можеше да говори със стюардесите. Така че ги погледнах веднага, и те казаха: „Няма проблем. Вероятно сме ударили някакви птици.“ Пилотът вече беше обърнал самолета обратно, и ние не бяхме толкова надалеч. Можехме да видим Манхатън. Две минути по-късно, три неща са случиха в едно и също време. Пилотът изравни самолета с река Хъдсън. Това обикновено не е по маршрута. Той изключи двигателите. Сега представете си какво е да си в самолет без звук. И после той каза три думи – най-неемоционалните три думи, които някога съм чувал. Той каза: „Подгответе се за сблъсък.“ Нямаше нужда да говоря повече със стюардесата. Можех да видя в очите й, имаше ужас. Животът приключваше.

Сега искам да споделя с вас три неща, които научих за себе си през този ден. Научих, че всичко се променя в един миг. Ние имаме този списък от неща, които искаме да постигнем, имаме тези неща, които искаме да направим в живота си, и си мислех за всички хора, които исках да достигна, но не можех да го сторя, всички огради, които исках да поправя, всички преживявания, които исках да имам и никога не го сторих. Като си мислех за това по-късно, ми хрумна една поговорка, която е: „Аз събирам лоши вина.“ Защото, ако виното е готово и човекът е там, аз го отварям. Повече не искам да отлагам нищо в живота. И тази неотложност, тази цел, наистина промени живота ми.

Второто нещо, което научих този ден – и това, докато прелитахме над моста Джордж Вашингтон, което не беше много нависоко – мислех си, уау, наистина чувствах истинско съжаление. Бях живял добър живот. В моята собствена човечност и грешки се опитвах да стана по-добър във всичко, което опитвах. Но в моята човечност също и позволявах на егото ми да взема превес. И съжалявах за времето, което изгубих за неща, които нямаха значение с хора, които бяха от значение. И си мислех за взаимоотношенията с жена ми, с моите приятели, с хората. И после, докато размишлявах над това, реших да премахна негативната енергия от живота си. Това не е съвършено, но е много по-добре. Не съм се карал с жена си от две години. Чувството е страхотно. Повече не се опитвам да бъда прав – избирам да бъда щастлив.

Третото нещо, което научих – и то бе, докато вътрешният ми часовник започваше да отброява: „15, 14, 13.“ Можехме да видим водата пред нас…И си казвах: „Моля те, гръмни.“ Не исках това нещо да се разбие на 20 парчета, както сте виждали в тези документални филми. И докато падахме, имах чувството, че да умреш всъщност не е страшно. Като че ли се подготвяме за това през целия си живот. Но беше много тъжно. Не исках да си замина, аз обичам живота си. И тази тъга наистина се изрази в една мисъл, която бе, че желаех само едно нещо, исках само да видя как децата ми порастват. Около месец по-късно, бях на представление на дъщеря ми – първокласничка с не много голям артистичен талант …все още. Аз се тресях, аз плачех като малко дете. И това беше целият смисъл в света за мен. Аз осъзнах в този момент, свързвайки тези две неща, че единственото нещо, което има значение в живота ми, бе да съм страхотен баща. Преди всичко, най-вече, единствената цел в живота ми бе да бъда добър баща.

Бях дарен с чудото да не умра през този ден. Бях дарен с още един подарък, който бе, че можех да видя в бъдещето и да се върна, и да живея по различен начин. Предизвиквам вас, които летите днес, да си представите същото нещо да се случи на вашия самолет – дано не се случи – но представете си, как бихте се променили? Какво бихте направили, което чакате да се свърши, защото си мислите, че ще бъдете тук вечно? Как бихте променили взаимоотношенията си и отрицателната енергия в тях? И най-вече, дали сте най-добрите родители, които можете да бъдете?

Благодаря ви.

Преводът на речта е направен от Антон Хиков, преводач за TED, и е проверен от Дарина Стоянова, преводач за TED.

Posted in За Разума | Tagged , , | Коментарите са изключени

София диша: музика | Mellow Music Festival

През изминалата събота в София за втори пореден път се проведе музикалният градски фестивал Mellow. Негови отворени сцени през деня бяха приказната улица „Шишман“ и зелената Борисова градина. В късните часове музиката и доброто настроение се пренесоха в шест столични клуба около Националния дворец на Културата. Участниците във фестивала бяха млади иноватори и чужди, все още непознати за българската сцена творци , обединени от електронната музика.  Инициатор на събитието е списание „Едно“, което също така организира и други три радостни за столицата събития през годината: Sofia Design Week, Sofia Dance Week и Sofia Architecture Week.

Ето и моменти от градския фестивал, със сцена ул. „Шишман“:

Posted in За Ежедневието | Tagged | Коментарите са изключени

Цветя за пчелите, за реколтата и за красота

Природосъобразното земеделие има много предимства. Вместо химия и изтощение на почвата се прилагат прости, но действащи способи за борба с вредителите . На снимката виждате един от тях, а именно – саденето на цветя между обработваемите площи. Цветята са значително по-привлекателни за вредителите от насятата монокултура и по този начин без пръскане и химия те биват привлечени на друго място. И не биват убивани, което допринася за запазване на биоразнообразието.

Благодарение на това пчелите имат и какво да ядат. Монокултурите, торени и пръскани, не осигуряват достатъчно храна за пчелите, водят до заболявания при тях, загуба на ориентация и дори до смърт. А знаете какво ще се случи, ако загинат пчелите – няма да има реколта и само няколко години по-късно изчезването им ще доведе и до смъртта на цивилизацията ни. Още Ванга и Айнщайн са предупреждавали за това. Поясите от цветя дават храна и осигуряват съществуването на пчелите.

И освен многобройните ползи, цветята са красиви и радват очите ни! Нека направим нивите и градовете си по-пъстри! Печелим всички!

Posted in За Природата | Tagged , | Коментарите са изключени

Залудо работи, залудо не стой

Залудо работи, залудо не стой

Често ми се е случвало да направя или да трябва да направя нещо, което на пръв поглед не носи никаква полза за никого. И съм бил недоволен, без да съзнавам, че едно такова създаване на нещо излишно далеч не е толкова лошо. А нима и майката Земя и природата не дават повече от необходимото? Но защо? Защото важи принципът, че за да получиш нещо, първо трябва да дадеш. Безплатен обяд няма! Когато едно дръвче даде повече от необходимото плод на даден клон, то може да се счупи или плодът ще опада и изгние. Но това не е лошо, защото счупвайки се, дръвчето се разраства по-добре и може да носи повече и по-добър плод. А плодовете, които гният, са не само добър подобрител на почвата (и за самото дръвче), но изхранват и множество дребни гадинки. Тоест дръвчето дава излишество, от което произлизат скрити ползи.

Така и ние като поработим за нещо, от което уж няма полза, създаваме стойност, която не е задължително да виждаме от самото начало. Но рано или късно ще оберем плодовете от труда си. Съвременната икономика се основава на най-голямата възможна продуктивност и непосредствена печалба и изхожда от съждението, че суровините са ограничени, без да забелязва уроците на Земята. По този начин не само, че не създаваме жизнено необходимото излишество, но и се борим за суровини и така лишаваме близките си от най-необходимото. А нима въздухът, водата, слънцето и храната са недостатъчни? Напротив! Природата ни дава повече от необходимото, но в страха си ние го разпределяме неправилно и създаваме изкуствен недостиг.

Необходимо е отново да разберем смисъла от създаването на излишество. Това обаче не трябва да се бърка с прахосничество и разхищение. Едно е да създадем повече от необходимото, а съвсем друго е да унищожим създаденото! Забележете произхода на думите прахосничество (прах; създаваме прах, правим от нищо нещо), разхищение (хищник; унищожаваме наличното и после като хищници се борим един с друг да отнемем каквото ни трябва от ближния, вместо да създадем нещо ново) и излишество (от излиза; тоест създавайки излишък, ние започваме нещо, създаваме условията за произлизането на нещо, дори и да не знаем още какво!) Тоест създаването на излишък, както е в природата е нещо добро, за разлика от прахосничеството и разхищението. Създавайки една икономика на излишъка, ние полагаме основите на бъдещото развитие.

От дотук казаното произлиза, че е по-добре да поработим уж напразно, но със скрита полза, отколкото просто да седим. Думичката работя, работа, произлиза от раб, роб. Човек е раб Божий. А всяка една работа за Бога донася полза, според християнската мъдрост, която е заложена в народното ни творчество.

Но нека погледнем и от по-съвременна следна точка на поговорката. Случвало ли Ви се е да имате страхотно хрумване, но да ви домързи да го осъществите? Например защото имате много работа за вършене или защото Ви се струва, че няма действителна полза от хрумването Ви. И решавате, че няма да си мръднете пръста. Изследванията показват, че ако не започнете да осъществявате дадено хрумване до 72 часа, вероятността да го направите пада на 1%, тоест няма да го направите никога. Колко ли хубави и полезни хрувамния са загинали така завинаги? Колко ли възможности са пропаднали?

Изводът е: не изпускайте мига и поработете по-добре повечко, за да ви се отблагодари бъдещето, отколкото да не направите нищо. Не е глупав народа като го е казал!

Posted in За Разума | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Благодаря!

Благодаря! Това е вълшебната думичка, която всеки знае и използва. Но замисляме ли се какво е значението й и защо я предпочитаме пред чуждицата „мерси“? Положителният й заряд е многократно по-силен. Всъщност, наред с думата „любов“, това е една от думите с най-силна положителна енергия. Защо ли? Ами защото се състои от две прекрасни части – „благ“ и „даря“. С нея ние отвръщаме на полученото или на направено добро, като „даваме“, „даряваме“ събеседника с благо. А се казва, че сам един Бог е благ. Тоест, благодарейки, ние даваме най-доброто, което съществува и което можем да дадем. Нека благодарим по-често!

Случвало ли Ви се е да прочетете хубава книга или да слушате приятна музика? Със сигурност! А сещали ли сте се, да благодарите на творците, които седят зад тях? Преди известно време се замислих над този въпрос и реших, че винаги ще благодаря, на хората, които са ме направили щастлив или са ме научили на нещо. Откак го правя, не само отвръщам за добрината, но и се сдобих с много нови и прекрасни приятели.

Posted in За Духа и Душата | Tagged | Коментарите са изключени

Пословици и поговорки

Българското народно творчество е богато на всякакви мъдрости, но най-добър техен израз са многобройните пословици и поговорки. Всяка една от тях ни дава безценно знание и опит, събран през вековете в кратък вид.

Често ще намерим напълно противоречащи си поговорки, но това е не защото народния мъдрост е слаба или противоречива, а защото отразява живота в неговата цялост и покрива най-различни случки и винаги търси единството и златната среда.

Ако четем, заучаваме и прилагаме в продължение на известно време по една поговорка на седмица и обърнем внимание на значението й в различни житейски случки, ще видим на колко много неща може да ни научи тя и колко по-бързо се развиваме.

Освен това поговорките и пословиците са един учебник по положително мислене и народо-психология. Особено препоръчителни са при престой в чужбина, при себеопознаване или общуване с хора от други краища на света.

Отворената положителна медия ще обнародва редовно мъдростта на вековете, както на българския, така и на други народи. Приятно четене, заучаване и прилагане!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Оптимистичен обяснителен подход

Противно на това, което може би си мислят някои хора, оптимизмът не е постоянна усмивка и безусловна вяра, че утре непременно ще е по-добре от днес. Оптимизмът е начин на мислене, начин, по който си обясняваме света около нас и случващото се в него.

Теорията за оптимистичния обяснителен подход е развита от учения Мартин Селигман, след като случайно става свидетел на експеримент с неочакван резултат, който привлича вниманието му. В следствие на множество проучвания, които потвърждават изводите му, той извежда термините „придобита безпомощност“, „придобит оптимизъм“, „песимистичен и оптимистичен обяснителен подход“.

Обяснителният подход се състои в това как си обясняваме положителните и отрицателни събития в живота ни. За един оптимист хубавите неща са трайни, всеобхватни (засягат всички сфери на живота му) и причините за тях са вътрешни (дължат се на неговите собствени усилия). Съответно отрицателните случки са само временни, специфични (не засягат целия му живот) и се дължат (поне отчасти) на външни, независещи от него условия, без това да означава бягство от отговорност. При песимистите нещата са точно на обратно.

И за да бъде всичко по-ясно, нека разгледаме една ситуация, през която вероятно е минавал всеки – явявате се на контролно в училище или изпит в университета. Първият вариант – получавате шестица. Ето как би обяснил успеха си оптимистът: „Изкарах висока оценка, защото учих много за изпита, положих доста усилия и резултатът не закъсня (вътрешна причина). Сигурен съм, че и на останалите изпити, които ми предстоят през сесията, ще имам добри резултати (трайност). А когато завърша, благодарение на добрата диплома, ще мога да си намеря хубава работа (всеобхватност).“

Един песимист обаче би отговорил по съвсем различен начин: „Имах късмет просто, паднаха ми се лесни въпроси (външна причина). Сега ми предстоят и други изпити, кой знае какво ще стане на тях, едва ли ще са толкова лесни, като този (временно). А и да имам високи оценки, това още нищо не означава, изобщо не е гаранция за успех в живота (специфично).“

Най-голяма нужда от оптимизъм обаче имаме, не когато всичко ни е наред, а тогава, когато се изправим пред проблем, попаднем в трудна ситуация или претърпим неуспех.

Затова нека сега си представим, че на изпита вместо шестица, сме получили тройка. Как би обяснил това оптимистът: „Нещо нямах късмет на този изпит (специфично), паднаха ми се трудни въпроси, а и професорът нещо не беше в настроение (външна причина). Но, какво толкова – един изпит, не е фатално, имам още изпити, на тях ще се справя по-добре (временно).“ В следствие на тези мисли, оптимистът ще се амбицира, ще учи повече и на следващия изпит вероятно ще се представи по-добре.

Докато за един песимист нещата биха придобили доста по-мрачни краски: „Сам съм си виновен, трябваше да уча повече (вътрешна причина), макар че и да бях учил – каква полза? Винаги изкарвам ниски оценки на изпити (трайно). Как мога да очаквам да постигна успех в живота, като с един изпит не мога да се справя (всеобхватност).“ В следствие на тези мисли, песимистът ще се отчая, ще реши, че няма смисъл да учи след като оценката му не зависи от него, и вероятно на следващия изпит ще се представи също толкова зле. Именно това е и проява на „придобита безпомощност“ – убеждение, че собствените усилия не могат да доведат до положителни промени и следователно са напразни.

Според Селигман обяснителният подход се формира още в ранното детство под въздействието на различни фактори, като например обяснителния подход на родителите (най-вече майката), случки и преживявания, направили силно впечатление на детето и др. Добрата новина е, че с известни усилия и използването на някои техники, обяснителният подход може да се превърне от песимистичен в оптимистичен.

Posted in За Разума | Tagged | Коментарите са изключени

Ето човекът

Ето човекът

Дънов, Петър Константинов. Ето човекът!. Сила и Живот. Първа серия.  С любезното съдействие на http://triangle.bg/. За най-пълноценно възприемане на мъдростта на Учителя, се препоръчва да се започне поред с беседите от поредицата Сила и Живот, първа серия. Това е и последователността, с която те са били изнасяни.

Тогава Исус излезе с трънения венец и с багреницата. И рече им Пилат: „Ето човекът!“ (Ев. Йоан 19:5)

Под думата „човек“ или „человек“ на български език се разбира същество, което живее цял век; обаче в първообразния език, в езика, на който е написана тази фраза, „човек“ има друго значение – значи: Исус, Човекът, Който иде на земята, Братът на страдащите. Какво трябва да разбираме под тези думи? Могат ли, като излезем ние пред света, да кажат хората за нас: „Ето човекът“? За да се удостои човек с това име, трябва да съдържа в себе си четири неща: да е богат, да е силен, да има знания, да има добродетели. Ама ще кажете: „Какво дири тук богатството?“ – Богатството е почвата, условията, при които може да се развива човек; то е почвата, в която се развива силата; последната пък внася топлина и светлина, които въздействат на растенето, на развитието. Като дойдем до знанието – то е методът, чрез който трябва да се разбира и регулира нашият живот. Добродетелта пък е целта, към която трябва да се стремим. И често хората задават въпроса: „Какво трябва да правим?“ – Посейте едно житно зърно, и то ще ви покаже какво трябва да правите. Ще кажете: „Как?“ – Турете влага, и слънчевите лъчи ще покажат накъде се стреми житното зърно – към една посока – към слънцето – изворът на живота. И ние, като житното зърно, трябва да растем – да се стремим към Бога. Но може да попита някой: „Когато зърното израсте, стига ли до слънцето? А аз искам да намеря Бога“. – Тебе не ти е необходимо да знаеш де е Бог, а само трябва да се стремиш към Него. Зърното е разбрало какво нещо е слънцето и е приело това, което желае. Същият закон важи и за нас – и ние трябва да произведем същия резултат. Ние трябва да бъдем посети, животът ни непременно ще има мъчнотии, които съставят тия малки, но необходими спънки, както е с житното зърно – известно налягане е потребно, и след това ще дойде процесът на растенето, знанието, а когато завържем плод, това вече е добродетелта. Следователно трябва да бъдем посети, трябва да ни се тури малко пръст, да има малко налягане, след туй трябва да растем нагоре и да придобием знания, а това знание, след като израсте до известна степен, трябва веднага да се превърне в житно зърно. И след туй ще прати Господарят да ожънат житото, и Той ще отдели потребното от непотребното – житото от къклицата. Ние се раждаме, това значи изникваме; растем, развиваме се, умираме и ни заравят в гроба, това е тъпкане, вършеене. И от гумното Господ ще прибере онова, което Му трябва. Туй съответства на плевнята и житницата: плявата турят в плевнята, а зърната – в житницата.

Прочетох ви 19-та глава от Евангелието на Йоана, за да видите четирите неща, които Христос носеше на кръста – четири неща, които и ние трябва да научим, като турим добродетелта на главата, която не беше прикована, от лява страна – знанието, от дясна – силата, а отдолу при краката – богатството, и ние ще имаме тогава разпнатия човек. Т.е. като приковем богатството, силата и знанието, техните сокове ще възлязат към главата – към добродетелта. Когато Господ иска да направи човека добър, приковава го на кръста – заковава неговите богатства, сила, знания. А що значи „заковаване“? Турят го в касата, да го не вземе някой, да не разполага никой с него, защото Господ ще разполага. Той казва: „Когато Аз работя, ти ще бъдеш спокоен“. И понеже човек не иска да стои спокоен, Господ казва: „Заковете го, за да бъда спокоен, Аз да работя…“ А когато ни приковават на този кръст, не бива да плачем, защото Господ работи тогава за нас. Нещастен е онзи, който не е прикован на кръста. Който иска да се занимава с него Господ, трябва да мине през този процес на развитие. Говоря ви алегорично.

Преди този процес на развитие непременно трябва да има вяра, вяра непоколебима в общия Божествен план, който има пред очи всички твари, които Бог е създал. Не трябва да се съмняваме в Бога, понеже Той е съвършен, всесилен; нали и Исус на едно място казва: „Невъзможното за човека за Бога е възможно“. Божествените пътища са неизповедими. Не бива да се допуща мисълта, че тия пътища може да бъдат изопачени и възпрени: то е невъзможно.

А когато сме приканени и сме тръгнали в Божествения път, трябва да имаме оная проста вяра, която имат децата, и да избягваме недостатъци като посочения в следния разказ. В Англия един велик художник искал да изрисува картина, в която да изобрази крайната беднотия. С дни и месеци обикалял той Лондон, за да намери субект, който да подхожда на идеята. Намира най-после едно дете окъсано, което му прилегнало на сърцето, и си казва: „Ето лицето, което ще послужи за създаване на картината!“ Приближава се до него, дава му своята картичка с адреса и му казва: „Елате след четири дена, има да ви говоря нещо“. Това дете, като вижда човека тъй облечен, дума си: „Как ще отида при него така, почти изпокъсано?“, и отива при познати да се пооблече и се представи, както се представят на царете; намира дрехи, облича се и отива у живописеца. „Кой сте вие?“, попитал го художникът. – „Аз съм еди-кой.“ – „Я си вървете! Ако исках такива, облечени, има ги с хиляди. Вие ми трябвахте тъй, както ви видях тогава.“ И ние, когато Небето ни покани на работа, искаме да се облечем. Обаче силата не е в нашите дрехи, шапки, ръкавици и чепичета, нито в яките, вратовръзките и часовниците – те не съставят нищо важно; силата е в нашия ум, в нашето сърце, в благородните пориви и стремежи да правим добро. Когато имаме тия неща, другите сами по себе си, на свое време, ще дойдат. Нима когато отидем на Небето, трябва да си вземем дрехите оттук? Господ, когато ни вика на Небето, съблича ни тук, Той не иска нашите дрипи, а казва: „Донесете го, както си е“. Когато някой умре, всеки от нас се отвръща от него; дори и ония, които са го обичали, казват: „Махнете го по-скоро!“ Къде е, тогава, тяхната любов? Но Господ не се отвръща и казва: „Донесете го, Мене ми трябва такъв, какъвто си е“. И когато ни турят в гроба и ни оставят, какво прави Господ? Той почва да говори с нас, а не, както някои мислят, че умрелите се освобождават. Пита ни: „Е, разбра ли живота, разбра ли какъв е смисълът на живота, който Аз ти пратих?“ В този именно разговор Господ рисува Своята велика картина, тогава се заражда онзи процес: людете, след като изпратят човека, почват да плачат и да изреждат всичките негови добри качества – виждат Божествената картина, която е изобразена в тия качества.

Ние трябва да претърпим страданията, които ни идват, и да извлечем поука от тях. Исус със Своите земни страдания искаше да ни даде пример, че трябва да се подчиняваме на този Божествен процес. На едно място казва: „Нима Аз нямам власт да поискам Отец Мой да изпрати хиляди ангели да ме избавят? Но ако не изпълня това, за което съм дошъл, как ще се повдигнат човеците?“ Па и сам Той искаше да се издигне. Вие сте на земята, един ден и за вас ще дойдат бури, мъчнотии и, може би, същата участ, но когато дойде този час, ни най-малко не трябва да го смятате за нещастие, защото там, дето няма страдание, няма забогатяване; там, дето има скърби, има и радости; дето има смърт, има и възкресение. И онзи, който не иска да участва в страданията на човечеството, не ще спечели нищо. Па и що са страданията? Следствия от грешки, причинени някога по наше неумение. Тия именно грешки се изправят чрез процеса на страданието. Този процес е метод да се приспособим и достигнем до ония висши, възходящи трептения, които ни очакват на Небето. Трябва да се пренесат 100 скърби, за да се понесе една Божествена радост. Тогаз именно ще оценим, както трябва, онази радост и ще я задържим. И затуй Господ започва със страданията, за да ни кали (както железарят кали желязото, за да го направи годно за работа), да издържим радостта, която ще дойде отпосле.

Всеки от нас е нужен и много нужен на Господа. Може за света вие да не представлявате нищо, да сте една нула, обаче за Бога сте важна единица. Само Господ, Който ви е пратил на земята, оценява нашите страдания и следователно не трябва да се безпокоите какво светът мисли за вас; Онзи, Който ви е пратил, Той мисли за вас и ви оценява. За вас е важно да имате одобрението на Бога. Ако Господ е с вас, вие ще бъдете красиви, а светът обича красивото; ако Той е с вас, вие ще бъдете богати, силни, добри, а доброто всякога се почита.

Сега ще ви говоря за Бога, не като същество, както казват философите, отвлечено, разпръснато из пространството, Който не знаете къде е, а за онзи Господ, за Когото проповядвам, Който мисли за нас, Който наблюдава постъпките ни, изправя, поправя, наказва, облича, съблича – кара да се раждаме и умираме. Що е умиране? Господ прави операция, вижда, че вие ще изгубите много, съкратява процеса на вашия живот – „за да не направи дълг повече, вземете му капитала, който Съм му дал, времената не са сега благоприятни, оставете го за друго време, доведете го при Мене“. И в този процес ние мислим, че светът ни е забравил. Но ако светът ни е забравил, Господ мисли за нас. А светът трябва непременно да ни забрави. Една мома никога не може да се омъжи, ако люби всички момци; трябва да избере едного и да каже: „Това е моят свят“. Та и в живота този факт е също тъй верен. Вие трябва да имате само един Господ. Има много богове в света, които ще искат да ви приберат; но вие трябва да намерите вашия Бог, с Когото можете да живеете, да се развивате, богатеете.

Писанието казва: „Бог не е само на Небето; Той живее в сърцата на смирените“; следователно първото качество, което трябва да придобиете, за да може Той да заживее във вас, е смирението. Но това смирение не е като смирението на една овца – като ви набият или счупят краката, да кажете: „Няма какво да се прави!“ Не е смирение, когато ви вземат всичкото богатство, да кажете: „Ние се смирихме“. Смирение е, когато имате всички богатства, сила, знания, доброто, да съзнаете и кажете: „Господи! Ти разполагаш с всичко, каквото имам“. А сега всеки един прави следното: всички проповядват Евангелието и все света оправят; но щом опре Господ до техните препълнени кесии, извикват: „А, там не може! Половината, виж, можем да дадем, но всичкото не“. Като дойде до силата, казват: „Ти не можеш да разполагаш с всичката ми сила“. Ала когато се намираме в нужда, искаме и Го молим да ни ръководи и помогне. Този начин на човешко разбиране на живота преобладава във всички философии от хиляди години насам. И нашите нещастия идат тъкмо от това. А Исус със Своя живот иска да ни покаже пътя. Мнозина християни разбират, че като станат християни, трябва да напуснат света. Вие можете да се откажете от вашите къщи, богатства, жени, деца, и при все това пак да мислите за тях. Можете да отидете в някой уединен манастир и пак да мислите: „Какво ли станаха жена ми, децата ми, къщата ми?“ А това значи, че вие не сте се отказали от тях, че не сте свободни. Да се откажем от нещата, не значи да ги забравим, а да оставим хората свободни – да оставим жената да постъпва, както тя знае, да оставим сина да постъпва, както той знае. Да се откажем от света, значи да го напуснем, да не му пречим – нека си върви по своя път: можем ли да спрем течението на реката? Трябва да я оставим да си върви по своя път, можем да направим само едно – да я използваме. Тъй също не можем да спрем и живота, а трябва само да използваме нещата. И Исус ясно и положително ни казва: „Ако Ме обичате“ – а трябва да Го обичаме – никак не казва: „Горко вам, ако не Ме обичате!“ Не! Господ никога не иска насила жертви от нас.

Хората казват: „Защо Господ, като е всемогъщ, не оправи света?“ – Как да го оправи? – „Онзи, който лъже, да му изсъхне езикът; онзи, който краде, да му изсъхне ръката.“ Ами тогава ние щяхме да имаме един свят само от неми и сакати. Как мислите – щеше ли да ни бъде приятен такъв един свят само от недъгави хора? Господ обаче дава диаметрално противоположно управление, върви по обратния на този процес и казва, че който иска да бъде господар, трябва да бъде слуга. Тоя процес се състои в следното. Силните хора искат обикновено всички реки да се вливат в тяхната река; в доброто обаче процесът е тъкмо обратен – Господ се разлива в малки рекички и наместо Той да ги управлява, оставя те сами да се управляват. Може да направите един малък опит във вашия дом. Да излезе от вас мисълта вие да управлявате; турете си на ума да станете слуга – да станете слуга зарад Господа, и тогава ще слезете на мястото на Господа. Търсите Господа на Небето, но Той не е там; когато вие пъшкате и страдате, Той е във вас. И туй, което хората наричат растене, напредване, то е, че в този процес работи Господ. Той е най-добрият работник. Някои се оплакват: „Защо Бог не вижда нашите страдания?“; но Той казва: „Нямам време; Аз съм толкова зает с вашите работи, зает съм с много по-важни ваши работи; когато остане време, ще се занимая с вашите външни дребни недоразумения“. Туй не е алегория, а действителност. Има един стих в Свещеното Писание, в който Господ казва: „Аз бях на Израиля като натоварена каруца, в която хората постоянно турят всичко“. Страданията обаче, които тук изпитваме, са страдания на Господа; Той страда и плаче във вас. Казваме: „Аз плача, скръбна ми е душата“; но когато кажем „Господи! прости – аз Ти причиних толкова страдания с нечисти мисли и действия“, тогава ще дойдем на онзи истински път, който ще ни избави от съвременното зло. И най-сетне, трябва да оставим нашия Господ да закрепне в нас. Ние сме Го свързали с въжета и сме Го приковали. Трябва да Го положим и оставим спокоен в гроба, и Той тогава ще възкръсне и ще ни освободи. И бъдете уверени в едно нещо: ония, които спъват Пътя Му, то сме ние, хората: дяволите не спъват пътя Господен. Понеже Той е положил закона на свободата, Той не може, не иска да измени тоя закон, и докогато не дойдем до това съзнание доброволно да се подчиним, Той няма да ни избави. Трябва да проникне в нас дълбоко съзнанието да бъдем подобни на Него. Тогаз нашите богатства, сила, добродетели ще употребим за въздигане – на кого? – на нашите братя, на нашите ближни. Всеки от вас трябва да търси и цени душите на своите братя, а не да обича техните тела. И мога да ви кажа, че Исус, като е дошъл тук, и сега не е напуснал земята; Той живее между човеците, работи между тях и трябва вече да възкръсне в нас. Да имаме вяра, но не оная вяра и онзи страх, които имаха евреите – „Ние нямаме друг цар, освен кесаря“, та когато този кесар след няколко години разруши Йерусалим и събори храма им, те се отказаха от него. И сега може да каже човек: „Кесар е моят цар“, но последствията ще бъдат същите.

Нека се върна. Изпърво трябва в този свят да живеем, да се подготвим; не можем да живеем на Небето, защото там топлината и светлината са много ярки. Както градинарят, когато присажда борове, снети от високо място, прави разни пресадки, додето да ги аклиматизира, тъй и Небесният Отец не може да ни вземе оттук и направо да ни посади в Райската градина. Дори и нашата училищна система е тъй наредена: най-напред трябва да минем първо отделение, че после – второ, по-нататък – класовете, университета и най-после да влезем в света. То са все методи на културата, към които трябва да се приспособи онзи, който иска да напредне. Един християнин, по моето схващане, не трябва да бъде глупав човек и да казва: „Както даде Господ“. Когато сте изорали нивата си, вие посявате жито, защото ако не посеете жито, какво ще даде Господ? Бурени и тръни. Обработете лозето, посадете го, и то ще ви даде плод. И каквато лоза посадите, такъв плод ще даде – ако посадите долнокачествени пръчки, ще ви даде киселица. Господ даде на вашето дете добър ум, но вие какво посадихте в неговия ум – дали ония зародиши, които ще дадат добър плод? Ние искаме да бъдем добродетелни, силни, богати; можем да имаме и добродетел, и сила, и богатство, и е потребно да ги имаме: условията, при които те виреят и може да се развиват, са: Божественият зародиш, Божественият закон и Божественото равновесие. Равновесието – това е добродетелта, законът – това е знанието, условията – това е силата, зародишът – това е богатството. Но ще ме попитате: „Как ще намерим Господа?“ – Много лесно нещо. Един искал да направи смешка и да дразни едного, който му рекъл: „Ние сме в градината, в която има много хубави ябълки“. – „Но аз не виждам нищо“, отговорил му другият, като си затворил очите; приятелят му зашил една плесница, и онзи прогледнал и видял. Тъй и Господ понякога ви зашие плесница, и ние видим. Онези от вас, на които са затворени очите, да искат да им се отворят. Съвременният свят аргументира и казва: „Къде е Господ?“ – Той е и в дърветата, и в камъните, и в земята; обаче когато дойде нещастието, всеки се обръща нагоре и вижда, че Той е там, и извиква: „Господи!“ Ето затуй са нещастията – те са плесницата, която ни зашива Господ, като ни казва: „Аз ви създадох да гледате, а не да стоите със затворени очи“. Та ние, за да се издигнем, трябва да добием състоянието на децата – да търсим и да бъдем възприемчиви.

Сега ще ви кажа друго нещо. Какъв е нашият метод, по който трябва да работим? Отсега нататък трябва всякога да сме свързани умствено и сърдечно с всички хора по земята, защото спасението е в нашите общи молитви – „съединението прави силата“. А когато умовете и сърцата на хората се съединят, тогава ще настъпи Царството Божие на земята. У приятел, когото действително обичаме, не бива да търсим недостатъците му: и той, като нас, може да ги има; недостатъците са външната дреха, с която е облечен човек; но човешката душа е чиста, тя не може да се развали, не може да се разруши; вашата Божествена душа никой не е в състояние да поквари. Може да се нацапа отвън, но вътрешно не може, понеже Бог обитава в нея. А немислимо е да се разруши нещо, което Бог пази. Ние можем да се подчиняваме на света, както е казал Исус на Пилата, който му рекъл: „Аз имам власт да те разпна“. – „Подчинявам се на онзи, който ти е дал тази власт, но моята душа е свободна.“ Трябва да се подчиним на временните страдания; ние не можем да ги разберем, но когато умрем и възкръснем, ще разберем защо са били те. Всички досега са се терзаели от трепети и страхове в живота. А това не е живот. Живот е, когато човек е изпълнен с благородни чувства. Щастлив е онзи, който се радва, че е могъл да направи добро безкористно. Някой ви е докачил, не му снемате шапка, не се ръкувате; може и да се ръкувате, без това да е ръкуване; може да му снемете шапка, без това да е зачитане. И обикновено снемаме шапка на по-голям; но с това някак му казваме „Можеш ли ме повиши?“ Има една дяволска риба в морето, която каквото срещне по пътя, все го поздравява. И човек хваща някого за ръка. Защо? Тия дяволски пръсти на човешката ръка много говорят; например, най-малкият казва: „Пари можеш ли ми даде? Трябва търговия да почна. Загуби имам от нея, ограбен съм, можеш ли ми помогна?“ Безименният – „Аз желая художническа слава и знания“. Средният – „Аз искам права и привилегии“. Показалецът – „Мене ми трябват почит и уважение“. Палецът – „Аз искам сила и умение“. Поздравеният, ако може и желае, ще му даде. И тръгнат двама, че после трима в обществото и образуват котерия, ала не намират онова, което търсят. И най-после дойде Исус и каза: „Това, което вие търсите – богатство, сила, знания, доброта – Аз мога да ви го дам. Няма никой от вас, който е оставил баща си и майка си за Мене, и да не е приел стократно бъдещия живот“. Ето Човекът, Който може да се ръкува с нас, Който може да ни даде и богатство, и сила, и знания, и доброта. Но хората казаха: „Махнете, разпнете Го!“; на което Пилат им забележи: „Вие Го изгубвате“. Исус и днес седи пред вас, и аз ви казвам: „Ето Човекът, Когото вие търсите, Човекът, Който само може да внесе спокойствие във вашите сърца, да ви даде ум, да ви даде здраве, обществено положение, да ви повдигне, да ви покаже пътя, да се проясни вашият ум“. Но вие във вашето съмнение казвате: „Покажете ни Го, да Го видим!“ – Аз ще ви приведа едно сравнение. Задава се вечер отдалеч човек с малка свещ, аз ви казвам: „Ето човекът, който ви носи светлина“; вие обаче виждате свещта, не виждате човека, него ще видите – кога? – когато изгрее слънцето. Търсете сами тая светлина, която носи Човекът, – тя ще ви помогне да намерите пътя, по който трябва да вървите. Така трябва да схващате въпроса. Да ви дам едно друго, по-ясно сравнение. Допуснете, че ви въвеждам в една богата, но тъмна приемна, и ви казвам: „Това е една стая с чудни украшения, с грамадни богатства, там в онзи ъгъл има това, в другия – туй и туй“. – „Може, ама кой знае, не виждам нищо“, възразявате. Внеса ли малка свещ, тогаз близките предмети почват да се очертават; внеса ли още една, предметите по-ясно се очертават; като се увеличат свещите, стаята постепенно все повече и повече се осветява; като светне електрическата лампа, предметите стават ясни, а като дойде дневната светлина, всичко се вижда. Светът е като тая стая, и всеки от нас трябва да бъде светоносец, да носи по една свещ, и като влезем всички със своите свещи и ги турим една до друга и така увеличим светлината, ще видим много. Вашите мозъци – това са свещи. Аз не обичам хора, които носят угасени свещи, а само такива, които носят запалени свещи, като на Разпети петък. Всеки от нас сам трябва да бъде запалена свещ. Предан, любящ, добър човек е запалена свещ. И грешка голяма е да бъде човек изгасена свещ. Питате: „Какво да правим?“ – Трябва да се молите един за други, да пращате добри мисли на своите приятели, да се молите за тях, да искате да бъдат благословени, и Господ, като благослови тях, ще благослови и вас. А защо да се молим? През летния сезон на 1899 г. в Новопазарско стана голяма суша; околните турци от 39 села се събират и се молят за дъжд, и завалява дъжд; българите си казват: „Бог, като праща на тях дъжд, ще прати и нам“; обаче не падна над техните села и говедата им измършавяха от глад. Когато хората се молят, моли се и ти: и ти трябва да си подадеш прошението; Господ няма да държи особена графа за тебе, ако не се молиш. Молитвата има велика сила, и съвременните хора трябва да бъдат хора на молитвата: с молитвата ще подготвим своя ум и своето сърце. И не за себе си да се молим: то е егоизъм. – Не искам да се занимавам с умовете на хората, моето желание е да се занимавам с техните сърца, защото всичкото зло се таи в сърцата. Па и сам Господ казва: „Сине мой, дай си сърцето“. Трябва да започнем сега едно пречистване, като за Великден – да отворим прозорците и да измием пода. Всички пъшкаме под едно бреме, навсякъде има обща дисхармония, мъж и жена не могат да се споразумеят – къща делят, пари делят, жената не е доволна, че мъжът държал парите. Дали мъжът или жената ги държат – това е безразлично. Спогодете се кой да бъде касиерът. Спорят кой да държи първо място вкъщи – дали кокошка или петел да пее. Що за кокошки и петли? – Това не съставлява никаква важност в живота. – Казах, друго е важно.

Исус е дошъл и работи, и когато светлината идва, тя идва постепенно, тихо, без шум. Той няма да дойде като гръмотевица, както някои Го очакват. – И това може да стане, но там не е Исус. Когато пророк Илия отишъл в пустинята и се предал на пост и молитва и когато дошла буря и огън, а Илия закрил очите си, Бог не е бил в бурята и огъня, а в тихия глас, който говорел. Господ не е във вашите страдания, във вашата сила, във вашите знания. Къде е? В Любовта. Ако любите, Той е във вас. Не любите ли, няма Го. И вие трябва да любите – туй е законът. Ние не любим, а чакаме хората да ни любят! То значи да седим пред печка и да чакаме да ни донесе друг дърва да се стоплим. Ние, ние сами трябва да имаме туй гориво, което да използват и други.

Ние, които следваме Исуса, Който ни е дал достатъчно сили, трябва, най-сетне, да Го пуснем да влезе в нас. Сега, аз ви оставям този Човек: ще Го приемете ли или разпнете, ще Го пуснете ли или ще кажете: „Не Го искаме“ – този е въпросът, който трябва да решите. Ако кажете: „Пуснете Го, Той е наш Господ“, вие сте разрешили въпроса, и ще дойде благословението. И тогаз ще се изпълнят думите на Писанието: „Аз и Отец Мой ще дойдем и ще направим жилище във вас“. Тогаз светлината ще бъде в нас, и ние всинца ще се примирим.

Беседа, държана на 16 март 1914 г. в София.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Човеколюбецът Йовков

Писателят Йордан Йовков (1880-1937)

Писателят Йордан Йовков (1880-1937)

Понякога, когато имам нужда от спешна „духовна емиграция”, търся книга на Йордан Йовков. „Старопланински легенди”, „Песента на колелетата” или „Вечери в Антимовския хан” – още с първите редове аз отпътувам за света на красотата и хармонията. Дори да се намирам на най-далечната и шумна гара, следвайки наредените като мелодия думи, усещам цветовете и аромата на Балкана.

Любими са ми Йовковите „старопланинци”, които не са измъчвани от вечните екзистенциални въпроси и не търсят същността на битието. Шибил и Индже, Божура и Женда – какви имена само! – обитават дивото пространство на Балкана, където нещата от живота съществуват в крайните си стойности. Литературният критик Владимир Василев ги описва по следния начин: „Когато обичат – обичат на живот и смърт, когато мразят – светкавици светят в очите им, когато се веселят – бъчви се леят, километри огласяват гайдите и тъпаните им, когато се сърдят – мръщи се Балкана.” Грешни и крайни са героите на Йовков, но писателят прекалено много ги обича, за да ги накаже с възмездие за делата им. Разгръщането на човешката природа и следването на нейните тайни, дори когато са нарушени зададените от обществото норми, са мярката, която Йовков има за живота. Грехът му е необходим, защото след него идва духовното прераждане.

Ето например един Шибил – разбойникът, разплакал толкова майки, е омагьосан от Рада, „една чудновата бърканица от жена, дете и дявол”. След срещата с нея тежка му се струва пушката, твърд камъкът, на който вечер слага главата си. Дружината му го напуска, като с нея си отива и Шибил-хайдутинът. Остава Шибил-човекът, който заслепен от любов, върви към сигурна гибел. Той сваля от себе си пищови, кулаклии ножове и паланки и ритуално загърбва миналото на хайдутин. Но това знак ли е, че героят се е преродил? Да, ако приемем тезата, че добро у Йовков е всичко, което дава криле на човек. Страшен и напет, облечен в синьо сукно, сърма и злато, Шибил слиза от планината, за да се срещне със своята Рада. Виждайки го в цялата му мъжка красота, Мурад бей, въпреки че го издирва по дърво и камък, си казва, че такъв човек не бива да умре. Но знакът за изстрел е даден и хайдутинът намира смъртта си. Йовков не наказва по този начин героя си, а напротив, извежда го от реалния свят и му спестява бъдещи грехове. Шибил следва тайните на своята душа, подчинявайки се на магията на две очи и една усмивка. Чрез любовта и последвалата смърт той е спасен от миналите си и бъдещи зли дела.

Йовков не претендира за особена морална праволинейност на образите си, светци не са му нужни. Писателят описва човешката природа с всичките й добри и лоши страни, като не възмездява съгрешилите, а ги извежда и спасява от реалността. Добрият може да бъде и красив, но красотата не може да бъде заместител на доброто. Човеколюбието на Йовков, а и оттам силата на неговите разкази, се изразява в убеждението, че силен е не този, който цял живот върви праволинейно, а този, който веднъж сгрешил, успее да се върне отново в началото. Човек не се учи от грешките на останалите и сам иска да ги преживее. Та ако си вземахме поука от вече минали чужди драми, какво щяхме да правим цял един живот със себе си?

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени