Tag Archives: деца

12

Реч на Арна Мер Камис при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Реч на Арна Мер Камис при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1993г.

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Скъпи приятели, почитаеми членове на Парламента, дами и господа,

Родена съм преди повече от 60 години в малка общност в Палестина, в еврейската Мошава Рош Пина в арабското село Джа’оуни. Това са скалисти, но зелени хълмове в Горна Галилея, между Галилейското море и границата с Ливан; територия, която по онова време се управляваше от Великобритания.

След 1948г. еврейската Рош Пина се разрастна и разви, но селцето Джа’оуни бе изтрито от лицето на земята. Жителите му се превърнаха в т.нар. палестински бежанци, напуснаха родната си земя и днес живеят в лагери. Дори и земята им, източникът на тяхната прехрана и основата на цялата им култура, бе насилствено разграбена от други.

Всичко това остави дълбока рана в душата ми. Сякаш едната ми половина остана недокосната, а другата понесе цялата болка на случилото се.

В нашата земя бе посято семето на расизма, страданието, войните, смъртта и болката. Цял един народ бе лишен от човешки права, а децата растат, обградени от войници, камъни и оръжия. Те са уплашени, те са заплашени, те са уязвими. И техните изпълнени с болка викове се заглушават от високоговорителите, прокламиращи Законност, Ред, Сигурност, Прогрес.

Докоснах се до тези деца, носейки товара на своето минало, своята наранена половина. Опитах се да разкъсам воала на двуличие и престъпления, натрупани като боклуци по улиците на Йенин и бежанския лагер. Лагерът е бил изграден преди 45 години, а децата и внуците на бежанците в него, са родени и продължават да живят под израелска окупация. От името на тези деца аз стоя днес тук пред вас и ви говоря с езика на живота и надеждата.

Днес можем да чуем отекващия навсякъде около нас човешки вопъл на хиляди и дори милиони деца от цял свят и особено от Палестина. Те ни казват: Вие имате дълг към нас. Да, така е, ние дължим нещо на тези деца, които носят надежда за бъдещето. Длъжни сме да разкрием двуличието, което изоставя тези деца ранени на бойното поле без да им бъде оказана помощ. Техните рани са дълбоки, макар и да не кървят. Техните души са ранени, а развитието им е спряно. Тези деца са бити и убивани. Стават свидетели на това как войници унижават родителите им, братята и сестрите им. Разпитват ги в затвора в продължение на часове. Не им позволяват да учат, като затварят училищата  и детските градини. За тези деца „евреин” или „израелец” означава само войник, който стреля, за да убие, войник, който ги бие и унижава.

Дами и господа, на този ден, 9.12.1993г., точно преди шест години, тези деца се хванаха заедно за ръце и поведоха своя борба за свобода. Те ясно заявиха, че искат край на потисничеството и унижението, че желаят на тяхно място да се издигне свободата и надеждата за един по-добър живот.

Тук пътищата ни се срещнаха!

Малка група хора от Хаифа се обединиха със – и за – тези деца, за да сложат край на престъпленията и да излекуват умствените и психологически щети, нанесени от години потисничество.

Създадохме организацията В защита на децата от окупирани територии/ Грижа и обучение. Работехме за нея всеки ден, всеки час, когато бяхме затворени и дълго след като бе минал вечерния полицейски час, работехме през седмица, през почивните дни и на празниците, опитвайки се да дадем на тези деца зрънце щастие под формата на книга, игра или образователна брошура. Но най-вече бяхме редом до тези деца по улиците, край затворите и в съдебните зали, за да посеем и отгледаме в душата им зрънце надежда за по-добро бъдеще. 

В замяна получихме най-голямата възможна награда – техните усмивки, тяхната увереност, тяхното приятелство – всичко това е необходимо за изграждането на една нова човешка връзка между евреи и араби. Това е единственият начин да изградим истински мир.

От 1988 насам в обичайната картина започнаха да се прокрадват нови краски. По пътеките на бежанския лагер и улиците на Йенин, както и в околните села, бяха раздадени и разгърнати големи топове хартия, бяха раздадени четки и бои и стотици деца заедно се смееха, викаха и изрисуваха своите мисли, мечти, гняв и надежда във всички цветове на дъгата. Това бяха деца на шест, на осем, на дванадесет години; деца, за които това са единствените часове, в които могат да се откъснат от насилието и потисничеството и да поемат глъдка надежда.

Днес тези деца са натъпкани в класни стаи с по 50-60 ученици. Поради това много от тях се отказват от обучението и потъват в бездната на неграмотността и незнанието.

Това са деца, които с дни и седмици стоят заключени удома, заради наложения полицейски час. Нашата задача бе да достигнем до тях и да облекчим поне малко страданията им. И успяхме да го направим. Явно или тайно, въоръжени с книги и игри, а когато е нужно и с хляб или мляко, ние бяхме редом до тях в тези трудни моменти.

Задачата ни никога не е била лесна. Пътят ни не бе покрит с рози, а с мини, куршуми и войници, с разтревожени майки и уплашени деца, чиието рани все още предстои да излекуваме.

Тези деца имат приятели в Холандия, Швейцария, Франция, Белгия, Германия и други страни по света. Ние също имаме много приятели и поддръжници и благодарение на тяхната помощ и финансова подкрепа успяхме да изградим мрежа от домове за деца. Първият бе създаден през 1990г. в квартала Джабал Абу Джихад в Йенин. В тази първа къща се намираше първата библиотека, първата зона за игри, първият хор, първият театър, а също и първият център за човешките права на малолетни затворници и деца на затворници.

Благодарение на тази награда сега ще можем да изградим и Дом за млади студенти, който да предоставя образователна и социална помощ на децата от бежанския лагер в Йенин. Така ние ще положим основата на индивидуалната терапевтична грижа и обучение, които ще позволят на стотици деца да растат и да учат, компенсирайки онова, от което са били лишени с години.

Бих искала да кажа на всички наши приятели, че все още ни предстои дълъг път. Но благодарение на вашата грижовна ръка ще успеем да дадем на тези деца шанс за по-добър живот.

Позволете ми да ви благодаря от името на хиляди деца, на вас и най-вече на Фондацията за цялостен житейски принос, която внесе един топъл слънчев лъч надежда в дългата и трудна борба, която водим.

Няма да спрем да се борим от името на тези деца, докато мирът и свободата не прелеят от техните мечти и не се превърнат в реалност.

Благодаря ви.

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Арна Мер-Камис – за децата на Палестина

Статия: Арна Мер-Камис (Израел) на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

„…за страстната й отдаденост на защитата и образованието на децата на Палестина.”

Арна Мер-Камис е родена през 1929г. в Палестина в семейство на евреи. Скоро след основаването на Израел през 1948г. тя започва да организира в родината си кампании за мир, справедливост и спазване на човешките права. Най-често кампаниите се изразяват в безкомпромисно изразена позиция в защита на правата на палестинците. Арна променя фамилията си след като се омъжва за палестинец, който по това време е секретар на израелската комунистическа партия. След шестдневната арабско-ираелска война през 1967г. тя е арестувана неколкократно заради своите протести и демонстрации срещу окупирането на Западния бряг от Израел.

По време на палестниския бунт или т.нар. интифада през 1987г. Мер-Камис установява, че съществува огромна нужда от центрове, които да приютят децата, засегнати от заобикалящото ги насилие. Затова тя основава организацията Грижа и Обучение.

Първата цел на Грижа и обучение са затворите, където стотици палестински деца са държани в претъпкани килии при липса на каквито и да било хигиенни условия. Мер-Камис успява да привлече на своя страна израелски адвокати, които да се намесят в случая от името на децата. С помощта на доброволци тя често посещава затворите, разговаря с чакащите отвън родители и оказва подкрепа.

Между 1988 и 1990 израелските власти затварят всички училища в окупираните палестински територии. За да подкрепи неформалното домашно обучение, организирано по това време от палестинските женски комитети, Грижа и обучение изпраща всеки уикенд доброволци в областта Йенин. Те носят на децата хартия, моливи и боички, за да им дадат възможност да изразят себе си чрез творчество. Заниманията се организират направо на улицата, а в тях понякога участват 200-300 деца. Арна Мер-Камис, която е учител с диплома за Специално образование и творческа терапия, създава поредица от книжки, които да стимулират ученето сред децата чрез по-творчески и нестандартни подходи. Тъй като говори свободно арабски, Мер-Камис успява да обучи палестинските жени как да използват създадените от нея учебни материали.

След повторното отваряне на училищата, много деца между осем и десет години са неграмотни. Проучване сред 1000 деца от областта Йенин, проведено от Грижа и обучение, показва, че 47% от тях са имали физически сблъсък с войници, включително престрелки, побой, обгазяване.

В резултат на това изследване, Грижа и обучение създава четири Детски къщи в областта Йенин и близкия бежански лагер. Образователните и културни центрове имат за цел да осигурят на децата един тих оазис, в който могат спокойно да творят и учат, като поне за кратко забравят за заплахите и объркващата реалност на живота под военна окупация. Към 1993г. в дейността на Детските къщи участват над 1500 деца, за които се грижат 15 платени служители и 25 доброволци. Запитано за жената, основала къщите, която прекарва колкото се може повече време с децата в тях, 15-годишно момче казва „Тя ми е като майка. Помага ни. Тя ни спаси от улиците.”

Арна Мер-Камис почива през февруари 1995г. след дългогодишна борба с рака. След смъртта й, нейният син Хулиано Мер Камис продължава дейността й и става съосновател на Театъра на свободата, вдъхновен от идеите на Арна. Хулиано е убит през 2011г. Театърът все още е действащ.

Posted in За Децата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Реч на Гери Пантин от името на Servol (1)

Реч на Гери Пантин при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1994

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Преди много години ние в SERVOL видяхме света през очите на бедните, онеправданите и малцинствата и бяхме ужасени и натъжени от това, на което станахме свидетели.

Видяхме един свят, който презрително бе отблъснал трупаните поколения наред мъдрост и опит на коренното население. Един свят, който си бе позволил да се поддаде на примамливите обещания за развитие, което обаче е мотивирано единствено от алчност и финансови печалби. Един свят, управляван единствено от науката и технологиите. Бавно започнахме да се пробуждаме и да прозираме истината, а тя е, че постепенно превръщаме тази прекрасна планета, изпълнена с толкова много красота, в едно сметище, в което милиарди хора се опитват да оцелеят под бича на лишени от въображение икономически програми.

Видяхме един свят, който по някакви повърхностни и произволни критерии разделяше държавите на неразвити, развиващи се и развити.

Видяхме държави, които харчеха огромни суми за образование, само за да установят 30 години по-късно, че образователните институции, които са изградили, са се провалили.

Гледахме всичко това и в своята наивност си мислехме, че голяма част от проблемите на този свят се дължат на две основни причини: първо, неспособността ни да се изслушваме и да се чуваме, и второ – липсата на уважение, която демострирахме, дори и когато най-искрено се опитвахме да си помогнем. Преди 20 години ние решихме, че няма да допуснем същата грешка и изградихме цялата философия на SERVOL около следните три принципа:

Първо, философия на незнанието, което означава, че никога няма да приемаме, че познаваме нуждите на хората, на които се опитваме да помогнем; вместо това трябва да ги питаме как искат да им се помогне.

Второ, трябва да слушаме внимателно какво ни казват те и да го превърнем в основа на програмата за развитие.

Трето, не трябва да се намесваме арогантно в живота на хората, така, както правят толкова много „доброжелатели”; вместо това трябва да се опитаме да им помогнем като проявяваме уважение и си партнираме по пътя на истинското развитие.

Познавайки тази наша философия, лесно ще разберете, че стремежът ни да помогнем на онеправданите и пренебрегваните, се превръща в един процес, при който всяка наша програма помага на бедните хора да поемат контрол над живота си. Някои твърдят, че бедните и необразовани хора сами са избрали да си останат такива. Тези, които вярват на това твърдение, непрекъснато се позовават на статистически данни, които показват, че въпреки все по-големите суми, отпускани за образование и развитие, пропастта между богати и бедни се задълбочава. Те пренебрегват грешката, която правителства и агенции продължават да правят: да се опитват да помагат на хората без да ги питат от каква помощ се нуждаят. Да стартираш програма за развитие на икономиката или образованието без да се консултираш с хората, за които е предназначена, е върхът на арогантността.

Нека бъдем честни: може ли някой в тази зала да отрече, че колкото и да не ни се иска, ние проявяваме високомерие и надменност, мислейки, че бедните хора са твърде невежи, за да знаят какво е добро за тях? Ако започваме всеки свой проект с подобна нагласа, той е обречен на провал още от самото начало.

Единственият начин да започнеш да помагаш на хората е като прекараш достатъчно време, говорейки с тях за проблемите, трудностите, надеждите, мечтите и идеите им. Едва след като внимателно сме ги изслушали, можем с нужното уважение да се намесим в техния живот, за да ги подкрепим.

Въз основа на това бързо става ясно, че образованието трябва да започва още от момента, в който детето се развива в майчината утроба. Специалистите по медицина твърдят, че случващото се с детето по това време е от изключително значение за бъдещото му интелектуално, емоционално и физическо развитие. Затова има логика всяка национална образователна ситема да започва още с обучението на бъдещите родители, които често са твърде млади и неопитни.

Трябва да обърнем внимание и на многобройните психолози, които твърдят, че когато едно дете стане на три години, характерът му е в голяма степен вече оформен, а когато стане на шест, вече е неподатлив на промени. Затова трябва да отделим значителни средства за ранното детско образование, защото то би имало най-голям ефект. Любопитно е, че отделяме много повече внимание на скъпи програми със съмнителен успех, целящи да се справим с проблемите сред младежите, вместо да се концентрираме върху положителни, превантивни програми, които да предотвратят възникването на тези проблеми.

И защо продължаваме да поставяме знак на равенство между „скъп” и „качествен”, сякаш образованието и човешкото развитие са потребителски продукти? Подобен начин на мислене е нанесъл несметни щети върху самоуважението на родителите и общностите, които са убедени, че отглеждането и образоването на децата е трудно разбираем процес, който е най-добре да бъде оставен на професионалистите.

Posted in За Обществото | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Servol – доброволни услуги за всички

Статия: Servol (Тринидад) на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

„…за насърчаването на духовните ценности, сътрудничеството и отговорността на семейството за изграждането на едно гражданско общество.”

Отец Жерар Пантин, по това време 41-годишен католически свещеник в Тринидад, основава SERVOL (Доброволни услуги за всички) след бунтовете в Испанското пристанище, които едва не довеждат до военен преврат.

През шестте години на съществуването си SERVOL са помогнали на много общности в Тринидад да осъществят различни икономически, образователни и културни проекти. През следващите пет години са реализирани още много подобни проекти, а SERVOL изгражда изцяло нова концепция за Център на живота, който да включва ясли за бебета, детска градина, образователен център за над 200 млади мъже и жени между 17 и 19 години, заъболекарски кабинети и болница. Забележителното взаимодействие между тези отделни звена води до откритието, че „Центърът в известна степен замества ролята на родителите”. Разработена е образователна програма, която предлага на младежите смесица от курсове по личностно развитие и себепознание, практическо обучение, родителски умения и стажове.

Разполагайки с общностни предучилищни заведения и с програмите на Центъра на живота, SERVOL решава да се фокусира върху две възрастови групи – 0-5-годишни и младежи между 16 и 19 години. Между 1982 и 1986г. подходът на SERVOL се разпространява из Карибския регион. Днес SERVOL обучава преподаватели и създава програми за малки деца и младежи съвместно с правителствата на 15 държави от Карибите. През 1990г. курсовете за обучение на учители на SERVOL получават акредитация от Оксфорсдския университет.

Правителството на Тринидад си партнира със SERVOL още от 1986г. и в рамките на седем години 5000 деца между 3 и 5 години са се обучавали в 149 предучилищни, а 45-те Центъра на живота са осигурили образование на 3750 младежи. В SERVOL работят над 100 души, а в управлението на центровете участват над 3000 местни жители. Вземайки предвид и броя на родителите на децата, по всяко едно време със SERVOL са ангажирани над 50 000 души. Отец Пантин се оттегля от поста Директор на SERVOL през 1992г. и става председател на организацията.

Позицията на изпълнителен директор е поета от Сестра Рут Монтричард, която работи в организацията от 1974г. насам. Годишният бюджет на SERVOL е над $7 милиона, като 60% от тези средства идват от дейността на организацията или от други местни източници. Важен елемент от подхода на SERVOL гласи, че „нищо в живота не е безплатно и всичко си има цена, която трябва да се плати”. Затова макар че голяма част от дейността на организацията е субсидирана, всеки заплаща според възможностите си за това, което получава.

Един от ключовите фактори за успеха на SERVOL без съмнение е подходът, основан на „философията на незнанието”, т.е. да не приемаш нищо за даденост, а да питаш хората какви нужди имат и каква помощ биха искали; внимателно да изслушваш отговорите им; да избягваш арогантността, произтичаща от различия в произхода или образованието; и едва тогава да се намесваш внимателно с цел взаимна изгода.

Posted in За Обществото | Tagged , , , , , , | Коментарите са изключени

Jumpstart- за взаимоотношенията, децата и грамотността

Статия: „Интервю: Джеймс Кливлънд от Jumpstart- за взаимоотношенията, децата от предучилищна възраст и грамотността“ на Джули Фърбиш и Ребека Робинсън

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Пет годишните деца от бедни семейства притежават само ¼ от речниковия запас на по-богатите си връстници, а половината от тях влизат в първи клас с твърде ниски умения за учене. Това е сериозен недостатък, който ще ги преследва през целия им живот, ако нещо не се промени. Ето защо Jumpstart, бостънска преподавателска организация, насърчава поддържането на взаимоотношения между деца в предучилищна възраст и наставници доброволци. Организацията е основана през 1993г. от 15 студенти, работещи с 15 деца от предучилище. Днес Jumpstart се е превърнала в национална платформа, в която доброволно участват 3500 студенти и пенсионери, които помагат на над 13 000 деца в 20 щата.

В интервю за Доузър, президентът на Jumpstart, Джеймс Кливлънд, разказва за това как организацията му създава „множество положителни ефекти”, като влияе не само на живота на децата, но и на цялата общност.

Dowser: Jumpstart е бързо растяща организация. От 2002-ра насам всяка година утроявате броя на учениците, на които помагате. Но има толкова много деца, които се нуждаят от вашата помощ – възможно ли е достигнете до всички?
Кливлънд: Не мисля, че е възможно да достигнем до всяко дете в Америка, което се нуждае от услуги, подобни на нашите, макар че е важно човек да си поставя високи цели. Като предучилищна занималня насочена към деца от бедни семейства, в обсега на дейността ни попадат около един милион деца. Но примерно в Роксбъри, Бостън благодарение на програмата ни много деца имат доста по-добри умения отколкото преди две години и това привлича вниманието на обществени училища, бизнесмени, фондации. С времето ни се дава възможност да оказваме влияние и по други начини, като например да участваме в обсъждането на местната политика по отношение на образованието. 400 деца могат да повлияят на 4000.

По какъв начин Jumpstart оказва подкрепа и допълва настоящата образователна система?
1/3 от децата, които ходят на детска градина, няма да са готови за училище, когато излязат от нея. Понякога учителите не успяват да дадат на децата вниманието, от което те се нуждаят, и с времето изоставането им става все по-голямо.

Детето най-лесно придобива езикови умения още преди детската градина и това се случва чрез разговори с възрастни хора. Стремежът ни е да се възползваме от този уникален период в развитието на детето и да му осигурим контакт с грижовни, специално обучени възрастни хора, които да му обърнат нужното внимание и да повишат шанса му за успех в бъдеще.

Можете ли да ни дадете пример как уменията на доброволците и познанията им за детската психология оказват влияние и помагат по време на контактите им с децата?
Когато децата са на три години, в мозъка им има три пъти повече активни невронни връзки отколкото в мозъка на един възрастен човек. Т.е. те са много адаптивни, мозъкът им постоянно изгражда, разрушава и трансофрмира съществуващите връзки. И тази умствена дейност е тясно свързана с опита на детето.

Доброволците ни са запознати с етапите на развитието на децата. Това им помага да разберат защо използваме даден учебен план или занимателни дейности на различните етапи.

В какво се изразява различното отношение на вашите доброволци към децата в сравнение с отношението на учителите, които не са минали обучението, което предлагате?
Нашите членове разбират, че много от децата все още са в онзи етап на развитието си, в който смятат себе си за най-важното нещо на света. Когато едно дете влезе в конфликт с друго, нашите доброволци отстраняват обекта на спора и след това разговарят и с двете деца, за да разберат защо те изпитват определени чувства. Така окуражаваме децата сами да намерят решение на проблема и да стигнат до съгласие.

Постигнали ли сте положителни резултати, които не сте очаквали?
Преди шест години решихме да включим сред членовете си шестима пенсионери. Те имат познания, с които студентите не разполагат: сами са отгледали децата си, а вече гледат и внуци. Студентите се нуждаят от няколко седмици, за да изградят връзка с децата – те нямат опит, не винаги приличат на децата, липсва доверие. Но ми се е случвало да вляза в някой клас на втория ден от стартирането му и да открия, че децата вече са развили емоционална привързаност към тези по-възрастни хора. В началото това много ме изненадваше. 

Разкажете ни за някой особено важен за вас успех.
Имахме едно малко момче на име Антъни, който не говореше и побягваше всеки път щом станеше въпрос за книги. Чрез Jumpstart една студентка на име Ашли стана негов партньор. Антъни започна да говори и да чете. Две години по-късно той осъзна, че благодарение на Ашли е започнал да харесва книгите и се справя по-добре от повечето си съученици. Момчето искаше да благодари на Ашли, затова й се обади и каза „Ще напиша книга за теб и мен и това ще е моят начин да ти благодаря”.

Помогнали сте за основаването на четири центъра SCORE! и сте съосновател на Inside Track, организация, която оказва подкрепа на студенти, които желаят да станат членове на Jumpstart. Какво ви накара да се присъедините към Jumpstart?
Когато дойдох в Бостън за първи път, за да науча повече за Jumpstart присъствах на един урок в Саут Енд. Имаха различни занимания и бяха седнали наредени в кръг. Едно малко момче дойде до мен и ме попита „Вие от Jumpstart ли сте?” Отговорих положително и то ме прегърна, хвана ме за ръката и ме заведе да седна в кръга. Тогава осъзнах колко много се нуждаят от внимание тези деца и колко сигурни се чувстват, благодарение на Jumpstart.

Posted in За Децата, За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Международна мрежа за действие за бебешките храни

Статия: Международната мрежа за действие за бебешките храни (Швейцария) на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

„…за отдадеността им и за ефективните кампании в подкрепа на кърменето.”

Международната мрежа за действие за бебешките храни (International Baby Food Action Network – IBFAN) е името на малка група от организации и активисти, които започват да работят заедно през 1979г. след края на срещата на СЗО и УНИЦЕФ по темата за храненето на бебетата и децата. По време на срещата е отправена препоръка за приемането на междунарoден кодекс, който да регулира рекламирането на заместители на кърмата. IBFAN е основана от шест неправителствени организации, а 30 години  по-късно вече има 200 члена в над 100 държави и е най-старата мрежа от организации в света, занимаваща се с един конкретен въпрос.

Кърмата е най-пълноценният и достъпен източник на храна за бебетата. През последните 60 години, обаче, тя е подложена на скрити или явни атаки, заради корпоративни интереси. Според УНИЦЕФ 1.5 милиона деца по света умират всяка година, защото не са кърмени.

IBFAN събира заедно неправителствени организации, работещи по въпроси, свързани с детското хранене, и ги обединява в името на една обща цел: повишаване на броя на кърмещите жени, намаляване на зависимостта от изкуствени заместители на кърмата, защита на правото на избор на жените и семействата, въз основа на пълна и безпристранстна информация без рекламно влияние.

В основата на кампанията стои регулирането на рекламите на детски храни чрез Международен кодекс за маркетинг на заместители на кърмата, приет от Световната здравна асамблея през 1981г. Въпреки огромната сила на международните компании, доминиращи на пазара за детски храни, IBFAN успява да намери начини да мобилизира хората и те да притиснат националните си правителства да предприемат нужните мерки. Организацията провежда граждански мониторинг за спазването на препоръките на Световната здравна асамблея и стимулира предприемането на ефективни действия на местно ниво. Глобалната стратегия за храненето на деца и бебета, приета по време на Световната здравна асамблея през 2002г. дава допълнителна подкрепа за кърменето.

Мониторингът на изпълнението на Международния кодекс и оказването на натиск върху правителствата и компаниите да прилагат принципите му си остават основна цел на мрежата. Членовете на IBFAN работят и върху други теми, свързани с кърменето, като екология, икономика, права на жените, здравеопазване, законодателство, свързано с майчинството, защита на правото на всяко дете да има достъп до най-доброто здравеопазване. IBFAN работи активно в над 100 държави по една или повече от посочените теми. В над 50 страни по света организацията подкрепя правителството в прилагането и мониторинга на глобалната стратегия. Членовете на организацията са групирани в осем географски и лингвистични региона: Африка (английски и португалско-говорящи); Африка (френско-говорящи), Азия, Арабския свят, Европа, Латинска Америка и Карибите, Северна Америка и Океания. Два пъти на година европейският офис в Женева публикува Кратка информация за кърменето, съдържаща новини от СЗО, агенции към ООН и скорошни научни изследвания. Изданието се разпространява на четири езика в 10 000 екземпляра.

Кампанията, с която IBFAN става най-известна, е световният бойкот на Нестле, заради нарушения на Международния кодекс. Финасирането на IBFAN идва основно от Холандски, а отскоро и от канадски, шведски и германски агенции за развитие, както и от регионалните офиси на УНИЦЕФ.

Posted in За Децата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Inner-City Arts – Изкуство в центъра на града

Статия: „Интервю: Боб Бейстс – как изкуството учи децата да се справят с проблемите“ на Кони Пам и Маргарет Ийтън

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Програмите за градско изкуство често изграждат доверие и активност сред младежите, обезкуражени – или откъснати – от държавните училища. Статията е част от поредица за Изкуството и градската младеж, съдържаща интервюта с водещи фигури в тази сфера. Въпреки че в днешно време образованието се изразява предимно в строги изпити, тези преподаватели успяват да предизвикат в учениците любопитство и чувство на принадлежност към обществото.

Преди 20 години Боб Бейтс е доброволец на половин работен ден, който има ясна цел: да създаде пространство, в което младежите, живеещи в града, могат да творят. Той вярва, че ако децата получат възможност и време да измислят и създадат свое собствено изкуство, те ще придобият умения, които ще им помогнат да се справят по-добре с образованието и живота след това. Бейтс създава Inner-City Arts не за да обучава творци, а за да мотивира децата да проявяват творчески подход към решаването на проблеми. Неговата организация се намира в Лос Анжелис и всяка година в нея участват 16 000 студенти и се обучават 1800 преподаватели. Бейтс разговаря с Dowser за методите на преподаване, важността на свободата в творчеството и как начинанието му също е изисквало творчески подход при решаването на проблеми, за да бъде реализирано.

Dowser: Да започнем отначало. Как бе създаден Inner-City Arts?
Бейтс: Бях на 40 години и все още не бях сигурен какво искам да направя с живота си. Живеех в града и на доброволни начала водех творчески занятия в един младежки център. Обществените училища в Лос Анжелис наскоро бяха спрели всичките си творчески програми, което за мен бе неразбираемо. И един ден, докато медитирах, чух мъжки глас, който ми каза „създай пространство за изкуство за децата”.

Доста ясно послание. И какво направихте?
Не знаех какво да правя. Огледах някоко места, въпреки че нямах никакви средства. И един ден, Ървин Джагър, богаташ от Бевърли Хилс, влезе в младежкия център, където преподавах. Заговорихме се и той ми каза „Нека да направим нещо за тези деца.” Той нае мястото, а аз водех творческите занимания.

Дотук добре.
После един ден контролните органи дойдоха, за да проверят противопожарната ни система. Подушиха нещо и влязоха в съседното помещение. Оказа се, че текстилната компания, която го заема, използва киселина, за да обработва дънчения плат. Един от пожарникарите каза „Окей, от днес нататък не може децата да бъдат в такава близост до химикалите.” И това беше краят.

Но това е било и началото.
Да, беше. В Лос Анжелис Таймс излезе статия със заглавието „Новосъздаден център за изкуство губи помещението си”. Обади се представител от Фондация Марк Тейпър и попита как може да помогне. Те купиха първата ни сграда за $750 000, което означаваше, че ще можем да работим с още повече деца.

Inner-City Arts твърди, че не обучава прохождащи творци. Какво прави тогава?
Разрешава много проблеми, за да помогне на децата да разберат, че могат да постигнат всичко, което поискат.

Изкуството изисква мислене и вземане на решения: какъв цвят да използваш, как да задържиш фигурката изправена, как да го направиш по-здраво, по-ненатрапчиво, по-ярко, по-гъвкаво. Докато творят и решават проблеми, децата придобиват увереност и тя им помага във всичко останало, с което се занимават.  

UCLA също документира случващото се във вашия център. Те установавят, че в училище оценките на децата, които посещават центъра, са се повишили значително. А сега вече обучавате и учители. По какъв начин няколко уроци по изкуство се превръщат в иновативен модел на преподаване?
Бяха необходими 20 години, за да се случи това. И нещата все още продължават да се развиват. Стремежът ни е да научим нещо повече за творческия подход и изобретателността, а не само да преподаваме изкуство. Проучването, което измерва влиянието на творчеството върху оценките на учениците, е достатъчно показателно за това какво правим тук. Но то означава и че повече училища ще искат да изпращат учениците си при нас.

След реновирането сградата е много красива, както отвън, така и вътре. Не сте пестили усилия в това отношение.
Нарочно създадохме истински оазис в една западаща, индустриална част на града. Заобиколени сме от всички лоши неща в живота: проституция, наркотици, престъпления. Учениците ни живеят в тази част на града, в която трудно можеш да срещнеш каквато и да била красота. А красотата подхранва творчеството. Този център е за тях.

Каква е разликата между творчество и изкуство?
Изкуството е инструмент, а не крайна цел. Творчеството е способността да погледнеш реалността и да откриеш нови взаимовръзки, които не са били откривани досега. Не е необходимо да си специалист по констуиране на космически ракети, за да твориш. Но изкуството развива същите умения, от които се нуждае и един такъв специалист: способността да обработваш сложни материали, данни, информация и структури.

Какво влияние оказва това в класната стая?
Специалистът по творчество Михаил Ксикзентмихалий е открил, че всички хора на изкуството, музикантите и мозъчните хирурзи изпадат в така наречения от него „поток” – времето спира и ти си фокусиран само върху това, което правиш. В този момент цялата ти енергия е концентрирана в едно единствено нещо. Опитваме се да помогнем на учениците да достигнат сами до този момент. Защото „потокът” е място, в което се разкрива истинският човешки потенциал.

По какъв начин това може да помогне на децата от бедни семейства в Лос Анжелис?
Тук децата научават, че могат да изхвърлят всички предмети, които са изработили, защото винаги могат да направят нови. Защото идеите и решенията идват от тях, от тяхната същност. Това изцяло може да промени едно дете, което иначе си няма нищо.

Кой ви вдъхновява вас лично?
Алберт Айнщайн, Майлс Дейвис, Исус, Буда, Пикасо, Сезан, Матис, ренесансовият художник Пиеро делла Франческа, Йо-Йо Ма, и прекрасният музикат, свирещ на парагвайска арфа, Едмар Кастанеда. Тук, в училището също работя с прекрасни хора, които ме вдъхновяват всеки ден.

Защо повечето училища не оценяват връзката между творчеството и учебните резултати?
Много от управляващите имат погрешна представа за това какво реално постига изкуството. Интуитивната и рационалната страна на мозъка, дясното и лявото полукълбо, работят едновременно, когато хората творят. И така можем да постигнем повече. Част от мисията ни се състои в това повече хора да научат истината: че изкуството е жизненоважно за развитието на хората.

Posted in За Децата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Реч на Астрид Линдгрен при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Реч на Астрид Линдгрен при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1994

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Стоя тук пред вас и не знам как да ви благодаря за тази изключителна награда, която получих и която наистина не разбирам как съм заслужила. Ако е само за това, че постоянно мисля какво бих искала да направя за многобройните тъжни деца по света, то тогава вероятно наистина съм достойна за тази награда. Защото голяма част от живота ми е посветена на мисленето и мисленето, и мисленето за живота на всички малки деца по света, молещи се за помощ. Човек започва и завършва деня си по един и същи начин – мислейки за това, което може да направи и искренно желаейки да има възможност да действа. Но най-често резултатът е просто тъга и сълзи. Ако сълзите можеха да помогнат бих плакала много в полза на Фондацията за цялостен житейски принос.

Всеки ден получавам писма от цял свят; някои весели, а други – много тъжни. Но в много от тях се казва, че книгите ми са им помогнали и са ги подкрепили в труден момент. Веднъж се намирах сред тълпа от хора и една непозната за мен жена ми подаде бележка, на която си беше записала какво ще купи за вечеря. А върху списъка бе написала „Благодаря ви, че внесохте малко светлина в мрачното ми детство.” В такива моменти човек се чувства малко по-щастлив и си мисли, че щом е внесъл малко светлина в едно мрачно детство, значи все пак животът му е имал смисъл.

Отправям искрени благодарности към Фондацията за цялостен житейски принос.

Posted in За Децата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Астрид Линдгрен – малко светлина в нашето детство

По случай Международния ден на детската книга ви представяме биографията на Астрид Линдгрен, която е носител на Почетна награда за цялостен житейски принос за 1994г..

„…за уникалното и творчество, посветено на правата на децата и уважението на тяхната индивидуалност.”

Астрид Линдгрен е най-известната шведска авторка. Нейните книги и особено тези, посветени на децата, са четени и обичани по цял свят. Пипи Дългото чорапче, една от най-обичаните детски книги, е преведена на 60 езика и само в САЩ от нея са продадени над пет милиона копия.

Астрид Линдгрен е родена през 1907г. във ферма в провинция Смаланд в южна Швеция, но прекарва целия си живот в Стокхолм, което оказва голямо влияние върху творчеството й. Линдгрен заминава за Стокхолм, когато е 18-годишна, а през 1931г. сключва брак. Създава героинята си Пипи Дългото чорапче през 1941г. специално за дъщеря си Карин, родена през 1934.  

Линдгрен получава множество награди за творчеството си, като първата от тях е второ място в конкурса на Рабен и Сьогрен през 1944г. за книгата й „Упованията на Брит-Мари”, която поставя начало на нейната литературна кариера. Сред останалите й награди са Плака Нилс Холгерсон (1950), Награда Ханс Кристиан Андерсен (1958), Златен медал на Шведската академия (1971) и престижната немска награда „Friedenspreis des Deutschen Buchhandels” (1978).

Като един от най-обичаните граждани на Швеция, Линдгрен има значително обществено влияние, което обаче рядко използва. През 1976г. една история за високите данъци, превръщащи героите на страната в просяци, вероятно става причина за падането на шведското правителство през същата година и последвалото намаление на данъците. По-късно загрижеността на Линдгрен за животните помага за прокарването на нов закон през 1988г., който налага строг контрол над промишленото отглеждане на животни, превръщайки Швеция в една от най-прогресивните страни в тази област.

Дружелюбното отношение на Линдгрен, нейният идеализъм, чувство за хумор и истинска човечност превръщат авторката в легенда. „Трябва да сме особено доволни от това, че именно Астрид Линдгрен е символ на шведския дух. Тя говори от името на пълноценния живот срещу насилието и вцепенението.” (Шведски институт).

За поколения деца по цял свят книгите на Астрид Линдгрен представляват един свят на любящи взаимоотношения, висок дух, свобода и хармония с природата. По-долу ви представяме колекция от книги на Линдгрен, избрани от списъка с отличени нейни творби,  публикуван от Шведския Институт.

Библиография с избрани шведски заглавия и година на публикуването им:

- Пипи дългото чорапче / Pippi Långstrump, 1945*
- Бил Бергсон, супер детектив / Mästerdetektive Blomkvist, 1946
- Шест шумни деца / Alla vi barn i Bullerbyn, 1947
- Нилс Карлсон-Пислинг / Nils Karlsson-Pyssling, 1949
- Мили мой Мио / Mio min Mio, 1954
- Расмус и скитникът / Rasmus på luffen, 1956
- Децата от улица „Тряскаджийска” / Barnen på Bråkmakargatan, 1958
- Мадикен / Madicken, 1960
- Остров Сийкроу / Vi på Saltkråkan, 1964
- Емил от Льонеберя / Nya hyss av Emil i Lönneberga, 1966
- Братята с лъвски сърца / Bröderna Lejonhjärta, 1973
- Роня, дъщерята на разбойника / Ronja Rövardotter, 1981

Тези книги са вдъхновили и множество комикси, пиеси, музикални книги и филми.

Цитат

„Ако съм внесла малко светлина в поне едно мрачно детство, значи все пак съм постигнала нещо в живота си.“

*Подчертаните с по-дебел шрифт книги са преведени и издадени на български език.

Posted in За Децата | Tagged , , | Коментарите са изключени

За вдъхновението в образованието

Статия: „Интервю: Алета Маргулис – защо динамичната класна стая води до по-добри учебни резултати“ на Джули Фърбиш и Маргарет Ийтън

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Алета Маргулис, основател и изпълнителен директор на Center for Inspired Teaching, вярва, че всички деца имат вродено желание да учат. Но според нея училищата убиват това тяхно желание. Като учител Маргулис отхвърля опитите за мотивация на децата чрез награди, като значки или златни звезди. Учениците трябва да бъдат мотивирани от самия процес на учене, разсъждава тя. Затова Маргулис разработва и се опитва да разпространи модел на преподаване, който акцентира върху участието, а не върху спазването на правила. Учителите, обучени от нейния център, забелязват, че оценките на учениците им се повишават, а броят на отпадналите от училище деца намалява. В интервюто Маргулис обяснява защо едни малко по-шумни и разхвърляни класни стаи могат да са от полза за всички.

Dowser: Целта на Вдъхновеното преподаване е да промени общественото образование в Америка. Как може една организация да се справи с толкова мащабен проблем?
Маргулис: Създавайки един нов модел на преподаване, който прави училищата точно обратното на скучни. Днес много ученици получават слаби оценки. Но това не значи, че се провалят, а просто, че са отегчени.

Какво означава „обратното на скучен”?
Ако по телевизията или в някой филм дават класна стая, тя изглежда по следния начин: полузаспали ученици, наредени в редичка по чиновете и учител, застанал пред дъската. Това е най-неефективният начин за привличане на вниманието на учениците. Но въпреки това е повсеместно разпространен. Училищата могат да изглеждат и различно. Могат да заприличат на лаборатория на НАСА, където постоянно се правят експерименти, решават се проблеми и се работи в сътрудничество. Това е крайната ни цел.

И откъде започвате?
От учителя. Не става въпрос за предмета. Нито за начина на изпитване. А за начина на преподаване.

Не очакваме ли вече твърде много от учителите?
Очакваме от тях да предадат даден учебен материал възможно най-ефективно на една пасивна аудитория: децата. Това се нарича модел на трансмисия. Вдъхновеното преподаване се опитва да промени ролята на преподавателите и да ги превърне от предаващи информация в предизвикващи размисъл.

Как става това?
Помагайки на учителите да въвлекат учениците в процеса на работа. Показваме им как да започват уроците си, поставяйки на учениците въпрос, а след това и практически проект, чрез който да достигнат до отговора сами. Нещата наистина са много прости.

Това не отнема ли повече време?
Нужни са около 20 минути, за да запалиш един ученик по нещо. Дай на което и да е дете, с какъвто и да е социален статус, интересна и важна работа, и детето ще иска да я свърши. След като веднъж си събудил това желание за действие в детето, нещата вече започват да се случват много бързо. То ще работи по-усилено и ще го разбере по-добре.

Измервате ли учебните резултати?
Измерваме оценките и резултатите от изпитите, които се покачват, когато учителите възприемат нашия модел. И което е по-важно, самата същност на ученето се променя, което означава, че учениците вече не мразят училището толкова много и не им е така скучно.

Например?
Скорошно проучване показа, че когато учителите прилагат нашия модел, участието в час нараства повече от два пъти, а броят взаимодействия, изискващи критично мислене и аналитични разсъждения, се увеличава. Друг огромен плюс е, че времето, прекарвано във въдворяване на ред значително намалява.

Каква е уловката?
По-разхвърляно е, по-шумно е и работата никак не е лесна. Но всеки учител, прилагащ нашия модел, заявява, че изпитва по-голямо удовлетворение от работата си. Според тях наистина си заслужава.

Спомняте ли си онзи момент като учител, в който осъзнахте силата на работата с деца и ангажирането на тяхното внимание?
Да. Когато Бил Клинтън се кандидатира за президент за първи път, проведохме училищно гласуване. Учениците проведоха проучване сред всички в нашето училище, съставиха графика на резултатите, а след това наблюдаваха гласуването в стола за хранене. Един от учителите беше недоволен, защото това не било част от учебния план. Тя не позволи на нейния клас да участва в гласуването. Но някои от учениците й все пак гласуваха, рискувайки да си навлекат наказание за това.

След това говорихме за държави, в които на някои хора не е разрешено да се гласува и учениците бяха силно разгневени. Те наистина бяха осъзнали силата и важността на гласуването в една демокрация.

Какво ви накара да изоставите класната стая и да основете организация?
Обичам преподаването, но бях смазана от повсеместно разпространеното сред учителите мнение, че учениците мразят училище. Оказа се, че основаването на организация е най-добрият начин да промениш нещата в мащаб, много по-голям от собствената си класна стая.

Вие мразехте ли училище, когато бяхте дете?
Харесваше ми да уча, да чета и да получавам отлични оценки. Но си спомням един случай, в който ентусиазмът ми се стопи. Бях първи или втори клас и открих сама, че ако събереш две нечетни числа винаги получаваш четно. Бях толкова развълнувана, че споделих това с учителката си. А тя ми каза: „Всички знаят това. Пише го ето тук в учебника. Само че още не сме стигнали до там.”

Какво научихте от тази случка?
Всеки има по някоя подобна история. Чета доста за хората, които носят промяната и я карат да се случва; хора, направили наистина много за това обществото ни да е по-добро. Почти всички те в училище са били карани да вярват, че идеите им не пасват на общоприетото. Ако обществото умееше да цени онези, които мислят различно, щяхме да имаме не само повече хора, които разрешават проблеми, но и повече хора, които предотвратяват възникването на проблеми.

Бихте ли препоръчали някоя добра книга за човек, който възнамерява да основе социално предприемачество?
Forces for Good: The Six Practices of High Impact Nonprofits
 („Източници на доброто: шест практики за високоефективни организации с идеална цел“), от Лесли Кръчфийлд и Хедър МакЛауд Грант. Великолепна е!

Какъв съвет бихте дали на някой, който възнамерява да започне кариера като социален предприемач?
Да намери нещо, което го вдъхновява и което наистина променя света. Аз не върша това, което правя, защото то помага на хората. Върша го, защото това е най-стимулиращата интелектуална дейност, за която мога да се сетя.

Интервюто е редактирано и съкратено.

Posted in За Обществото | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени
12