Tag Archives: духовност


Промяна

Постепенно и постоянно
променя се всеки от нас,
към Любов стремим се всестранно,
на Доброто даваме глас.

Осъзнати и устремени,
напред към промяна вървим,
и най-благодатни промени
във себе си първо творим.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Божествената Милост

Божествената Милост, знай,
тя е милост безгранична,
че Бог възлюби ни безкрай,
че сме челяд Нему лична.

Божествената Милост, знай,
е висша форма на Любов!
„И мене, Боже, Милост дай,
и чуй молитвения зов!“

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Пътят на стиховете

Третата ми сихосбирка е озаглавена „Пътят на сиховете“. Избрах това заглавие, защото моите стихове вървят заедно с мен по моя Път и се променят заедно с мен. Стихосбирката обръща особено внимание на значението и ролята на децата, Любовта, Светлината, природата, духовността и осъзнаването в днешния век, а така също и на събуждането и обединението на светлите души.

Състои се от 39 произведения:

Жив съм
Поема за децата
Златните деца
Бог благославя децата
Първият учебен ден
Денят на детето
Сърцето и детето
Три майки
По Пътя
Континента на Любовта
Радост след страдание
Изцели изцяло
Свети Архангел Рафаил
Свети Архангел Михаил
Блага вест
Трима влъхви
Икона чудотворна
Радослав
Слънце
Есенно пробуждане
Есенен сняг
Пролет ще дойде в душата
Природата
Посадих
Благодарност към храната
Мир
Ще взема само съвестта
Възпявай Божията Слава
Осъзнаване
Божествената Милост
Златната среда
Свят на делата
Светли души
Нося Светлината
Първо
Душа и тяло
Намерих
Спестяваме
Руските художници

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , , , , | Коментарите са изключени

Континента на Любовта

Континент издига се, нов,
сред вълните на океана,
континент, наречен Любов,
че там Любовта е събрана!

Континент издига се, нов,
сред вълните на океана,
да тръгна натам съм готов,
да тръгна и там да остана!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Икона чудотворна

Икона чудотворна,
Божествен образец,
от Бог, неръкотворна,
на Вярата – венец.

Тя е утешение,
Свише нам дарено,
дава вдъхновение,
тук пресътворено.

Тя е изцеление
за вярващи люде,
Мир, Любов, Смирение
на всеки ще даде.

Тя е и опората
на целия ни град,
дава тя на хората
тъй нужния заряд.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Бог благославя децата

В Мир и Любов ще живеем
по цялата Майка Земя,
по детски ний ще се смеем,
детето във мен се засмя.

Нас Красота ни обгражда,
ръка ни подава Небето,
златни дечица се раждат,
и в мене роди се детето.

Светлина струи от сърцата,
душите израстват и те,
Бог благославя децата,
и всеки е Нему дете.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

По Пътя

По Пътя напред и нагоре,
постоянно вървя устремен,
настигам напреднали хора
и давам им нещо от мен.

По Пътя, натам, към върха,
аз буден съм и осъзнат,
забравил съм вече страха,
за мене е той непознат.

По Пътя, предан и с Вяра,
напредвам, без да се спирам,
меря с Божествена мяра,
спътници тъй си намирам.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Последни акорди (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

След преживяването в онази нощ знаех, че напреженията са изтрити от душата ми – всичко свързано с личността ми е отпаднало. Бях се справила със себе си! Вече няма нищо, което да ме връзва за моята „личност“.
Осъзнавам, че където и да съм – вкъщи или на улицата – винаги сякаш не съм „там“. Не съм там? Но къде съм? Не зная! Моят Аз изобщо не е в пространството, никъде не е „там“, където се намира тялото ми, личността ми. Да, зная, че моят висш Аз от безпространствеността се проектира в личността ми… Но сега той е започнал да се проектира не тук, където е тялото ми, а някъде на друго място. Къде?
В друга страна!
Така в един миг разбрах, че ще замина, че непременно ще трябва да замина! Защото когато духът, причината, вече не е тук, тогава проявлението, следствието, трябва да го последва и да отиде там, където е проектирано от причината. Там може да продължи живота си, иначе проявлението трябва да изчезне, т.е. да умре. Как обаче да напусна тази страна? Тук не се издават задгранични паспорти!
Още не бе назрял моментът да замина. Преди това трябваше да се случат други неща.
Една нощ се събудих внезапно: видях баща ми, изправен пред мен, и на милото му лице имаше прощална усмивка. Разбрах: той трябва да си отиде… Исках да скоча и да го попитам накъде и защо иска да замине, но той изчезна и осъзнах, че чак сега се събуждам.
Татко бе на осемдесет години, но духът и тялото му бяха все още съвсем здрави. Напълно бодър, той вършеше своята съвсем нелека обществена работа. Въпреки това зная: духът му е при мен, за да се сбогува. Времето му по космичния часовник е изтекло, ще да напусне тялото си.
На другия ден той постъпи в санаториум и всички отидохме да се простим с него. Не можеше – или не искаше – да говори вече. Гледаше ни един след друг дълго, с дълбок изпълнен с обич и казващ ни всичко поглед. И затвори очи завинаги…
Така изпратихме и втория ковчег от нашето семейство.
Синът ми правеше всякакви опити, за да си намери работа. Все напразно. Дълго не се отказваше от борбата, опитваше отново и отново, но безуспешно. Трябваше да разбере, че за него вече няма място в тази страна. И един ден си взе китарата, верния приятел, който никога не го напускаше, дори и в най-тежките часове на войната, и замина, за да търси страна, където може да работи като свободен човек, да намери убежище. Пак се сбогувахме, без да знаем дали ще се видим отново в този живот. Но в глъбините на своя висш Аз знаех, че ще го видя пак, че ние пак ще работим заедно в градината на Бога…
После дойде последното действие.
Бо-Гар изнасяше пак публична лекция, на която, както обикновено, дойдоха толкова много хора, че полицията трябваше да въдвори ред.
След лекцията, когато хората се скупчиха около Бо-Гар и не го пускаха да си тръгне, ние с мъжа ми стояхме малко настрани от тълпата и търпеливо изчаквахме приятелят ни да отговори на многото въпроси и да раздаде автографи. Тогава изведнъж към нас се приближи офицер от тайната полиция и пожела да говори с мен. Отидох с него на две-три крачки и той каза:
- Аз и цялото ми семейство се занимаваме също с йога и знам, че това е прекрасна система. Въпреки това вие двамата с индиеца сте опасни хора, защото с думите си раздвижвате огромни маси. Това не се харесва на партията. Следователно трябва да решите! Или вие двамата ще работите заедно с Партията и за нея, или в противен случай трябва да напуснете страната. Ние ще ви оставим да заминете спокойно. Ако обаче не искате да заминете, ще се наложи да прибегнем до други мерки. Обмислете предложението на моите началници и действайте съобразно с него. Ще дойда пак, за да ми кажете решението си.
Бо-Гар можеше спокойно да напусне страната със своя паспорт. Обаче аз първо трябваше да получа разрешително и съгласие за влизане в друга страна. И започна едно безконечно тичане насам-натам… В края на краищата трябваше да проумея, че е невъзможно да се сдобия с паспорт. Препращаха ме от една служба към друга, докато не получа окончателна забрана. Обаче това означаваше, че срещу мен ще бъдат приложени „други мерки“. Вече знаехме какво значи това. Много наши приятели бяха изчезнали завинаги…
Бо-Гар каза на мъжа ми:
- Единствената възможност да спася жена ти е да се разведете и аз да я взема със себе си като своя съпруга. В този случай тя ще получи същия паспорт като моя и ще можем да напуснем страната законно.
Съпругът ми подаде ръка на Бо-Гар, но не можеше да отрони ни дума. По измъченото му лице се търкаляха едри сълзи…
И настъпи денят, когато се събудих с всички хора, които ми бяха близки, за да отида в непознатия свят, който отсега нататък ще бъде мой дом, където и да ни отведе Бог.
Бо-Гар удържа на думата си: дойде от другия край на света, за да ме спаси!

Намерихме Има и ние отново бродим по следите на титаните, които ни показаха пътя към посвещението, към избавлението, към изгубения рай…

А когато търся онези, които обичам, насочвам прожектора на съзнанието си навътре. Защото всичко и всички живеят в мен!
Висшият Аз, който същевременно е висш Аз на всички живи същества, значи също и мой висш Аз, няма никакви граници, така цялата Вселена е в мен и моят висш Аз изпълва целия космос. Аз съм всичко, което е! Във всичко, което обичам, обичам себе си, защото това, което ние си мислим, че не обичаме, е всъщност само онова, което все още не сме опознали в себе си

ВИСШИЯТ АЗ Е ЖИВОТЪТ И ЕДИНСТВЕНАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ,
А КОЙТО Е ПОСВЕТЕН В ТАЙНСТВОТО НА ВИСШИЯ АЗ,
НАПЪЛНО Е ОСЪЗНАЛ СЕБЕ СИ,
ОБИЧА ВСИЧКО И ВСИЧКИ ЕДНАКВО,
ЗАЩОТО Е ЕДНО С ТЯХ!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Изпитанията се повтарят (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Настъпи последната зима преди края на войната… Градинарят ни отдавна бе мобилизиран и овощната градина в горската вила пустееше. Отидох да спася каквото мога… Една нощ ме събужда ужасен звук. Сирени! В столицата! Скочих от леглото. От трапезарията се вижда в далечината столицата. Слушам в тъмното как безброй самолети прелитат над главата ми, а въздухът трещи. После изведнъж започна ужасна светлинна вакханалия – бомби свистят от небето и избухват като фойерверки, гърмящите оръдия от защитната артилерия в далечината приличат на проблясващи червеникави лампиончета. Падне горяща факла от небето – и някъде някоя майка напразно ще очаква сина си… Тази светлинно-грохотна буря продължи около час и половина. Струва ми се, че стоя цяла вечност до прозореца с вкаменено сърце. Там, където този грохот означава разруха и смърт за хиляди хора, точно там живеят всички скъпи на сърцето ми хора. А синът ми е високо горе – мишена за летящите в много по-съвършени самолети клети млади мъже, които също като него са принудени да стрелят, въпреки човешките си чувства.

Изведнъж усетих, че от близко дърво някаква сила привлича вниманието ми със своето магнитно поле. Погледнах натам и видях две очи със зеленикав блясък. Кукумявка! Бе кацнала и вкаменена като статуя. Никога не бях виждала кукумявка в тази местност. Как ли се бе озовала тука сега? Без да искам, започнах да й говоря на ум: „Птичко, мила птичко, ти не си виновна за това, че суеверието на народа те смята за вестителка на смъртта. А може би все пак искаш да ми кажеш, че всички, които обичам, които живеят там, в столицата, вече не са на тази земя?“ Тогава кукумявката тръгна по клона към мен, разтвори внезапно криле и за миг се изгуби в гората. В този момент знаех, че една сила, която властва над всичко и движи нещата, иска да ми съобщи чрез изчезването на птицата на смъртта, че всичките ми любими хора са живи… Да! Всички мои любими същества! Но хилядите хора, загинали вече в тази ужасна нощ, и всички други, избити в тази отвратителна война, също са били любими същества на някого! Защо трябва да умират? Защо хората се избиват взаимно? Адската драма се повтаряше всяка нощ… През лятото една част от близките ми дойдоха да живеят в горската вила, включително и Бо-Гар. Ние оставахме будни заедно до прозореца в кошмарните нощи и гледахме със свити сърца трагедията. Винаги при силните бомбардировки, след като сирените виеха отбой, позвъняваше телефонът и съпругът ми се обаждаше, за да ме успокои, че са още живи…

През есента останах горе сама и пак работех в овощната и зеленчуковата градина, а вечерите наблюдавах как далече на хоризонта по равнината се придвижват все по-близо оръдията на врага – о, тези нещастни млади хора, които трябва да бъдат наши „врагове“!

Една вечер се реших да отида в града – през тежките часове на обсадата исках при всички обстоятелства да си бъда у дома, да преживея всичко с най-близките си. Телефонът на бюрото иззвъня. Колко странно, изведнъж ме обзе чувството, че вече съм преживяла веднъж тази ситуация! Знаех предварително, че точно сега ще се обади съпругът ми и какво ще си говорим – дума по дума. При това ми се струваше, че сънувам. И това усещане не ме напусна през всичките тежки дни, които последваха, докато дните се превърнаха в месеци, седмици и дори години! Винаги знаех какво ще стане в следващия миг, сякаш бях преживяла всички тези ужасни събития точно по този начин. Просто всичко се повтаряше – знаех го! Но не можех да разбера къде бих могла да преживея точно същите ситуации.
Когато бях вече в града и за пръв път се стреснах от ужасяващото виене на сирените през нощта и с всички обитатели на дома слязохме долу в мазето, когато седях безмълвна и сериозна, със смразено от ужас сърце, очаквайки какво ще се случи, знаех, че вече съм преживяла това някога. И така бе винаги през дългите кошмарни нощи на бомбардировките. Още по-ясно бе усещането, че преживявам това отново, когато един късен есенен ден вратата се отвори и влезе синът ми. Защо бях изненадана, че е облечен в униформа на летец? Да! Това е споменът от Египет за Има, младия жрец – знаех всички нишки, които ни свързват. Но той там е в съвсем друго облекло! Защо ли си спомням от египетския си живот за него в такава униформа? Защо ми се струва, че животът ми сега не е реален, а само сънувам отдавнашни сцени и преживявам наново онзи мой сън при посвещението ми в пирамидата?

Спомням си съвсем ясно всички взаимовръзки в моя живот в Египет, но колкото и да се напрягам, не мога вече да си спомня събитията от виденията при посвещението ми. Колко странно! Как можеш да си спомниш нещо, което не помниш? Та ако не си спомням за нещо, как знам, че е съществувало? Сигурна съм, че при посвещението си в пирамидата видях цялата си бъдеща съдба и че тези видения или сънища бяха всъщност различните ми изпитания. Вярно, Птаххотеп ме предупреди, че ако след посвещението си пропадна, всички изпити от него ще се повторят на земно ниво. Да! Постоянно имам вътрешния усет, че тези случки се повтарят!

Доста време, в продължение на години, всяка сутрин (след събуждане, още в полусънно състояние) записвах в тетрадка сънищата си. Почти година не я бях прелистила. Започнах да чета – и умът ми се вдърви от изненада: повечето сънища бяха елементи от случки, които наистина преживях по-късно, след една или няколко години. Но повечето сънища бях забравила изобщо и ако не беше собственият ми почерк, не бих повярвала, че самата аз съм сънувала и записала тези сънища. Как е възможно по времето, когато всички тези неща стават, вече да не си спомням изобщо, че съм ги сънувала предварително – и то с точност до най-малкия детайл? Бях дълбоко потресена! Каква е тази вътрешна същност у нас, човеците, която с такава точност знае бъдещето ни и ни дава знак? Ние заслужаваме ли тази сила да се грижи неспирно за нас и да ни показва с безкрайно търпение вътрешните истини и закони?… Как е възможно да си спомням за сина си – за Има – в униформа на военен летец от предишния си живот в Египет? Именно този спомен ме накара да му кажа, че всичко това вече се е случило някога… и пак имах чувството, че е само сън… Не се решавах да споделя с никого, опасявах се, че дори самият Има ще си помисли, че от силните емоции не съм с всичкия си. Предпочитах да мълча…

Така преживяхме окупацията. Прекарахме пет седмици в мазето, под нестихващия барабанен огън. Но най-накрая къщата се срути и трябваше да се измъкнем от руините. Съдбата ни подмяташе насам-натам – като просяци – и след тежки изпитания отново започнахме да градим живота си. Съпругът ми бе тежко ранен и не можеше да работи. Ние, Бо-Гар и аз, работехме денонощно, като първобитните хора в джунглата строяхме от руините на родителската ми къща нов дом и пак отворихме нашата школа по йога…

Минаха месеци, работехме прилежно и непрекъснато. Изпитахме и какво е да умираш от глад. За няколко седмици постепенно хората около нас, а и ние, се превърнахме в живи скелети, покрити с кожа. Приятели и познати вече не можеха да се познаят, когато се срещаха по улиците. Страх, някакъв нов панически страх пропълзяваше наоколо, наред с другите ни страхове: какво ще ядем утре? Колко време още ще можем да продължим тази тежка работа, без да сме яли нито веднъж достатъчно, как да се справим – въпреки всичко да останем здрави?… Плодородната земя на страната бе дарила богато съкровище за децата си, но безбройни товарни влакове като безконечни змии изнасяха реколтата към чужди земи…

След тежки дълги месеци постепенно дойде краят и на мизерията. Все по-често получавахме нещо по-питателно за ядене. Бавно се възстановявахме. И пак приятелите и познатите трудно се разпознаваха! Вече бях свикнала всички хора да са съсухрени от слабост и често се случваше да се размина с някого на улицата, и изведнъж да ми се стори, че прилича на мой приятел, но не! не е той, защото приятелят ми е живи мощи! Ала познавахме се отново с огромна радост и се прегръщахме… И си разказвахме теглилата си.

Постоянно имах чувството, че вече съм преживяла всичко това! Този вътрешен усет не изчезна където и да отидех, каквото и да правех, винаги точно в мига, когато нещо се случваше. Не знаех предварително бъдещето. Не знаех и какво е станало със сина ми, когото не бях виждала и от когото нямах никаква вест, откакто се бяхме сбогували.

След година и половина някой позвъни на вратата ни. Отворих и… синът ми бе тук! И пак изпитах същото. Повторение, знам, че всички тези случки са повторение! Но откъде?

И една нощ всичко се изясни… Когато трябваше да издържа най-тежкия изпит – на „жестоката любов“ към човека, който ми е най-скъп на тази Земя, коленичих една нощ – да говоря е Бога, той да му покаже пътя, по който трябва да върви… Концентрирам се дълбоко, за да се откъсна от действителността – и изведнъж се озовавам пред седемте стъпала, пред онези познати седем стъпала! Подскочих с лекота, извиках от радост и ликувайки тръгнах нагоре… познавам пътя… спомням си… о, Боже!… спомням си! Осъзнавам, че всички тези случки, които съм преживяла в живота си на материално, на земно равнище като „действителност“, вече съм преживяла при моето посвещение в пирамидата преди много хиляди години. Тогава тия събития лежаха в глъбините на душата ми като неосъзнавани, все още латентни енергии, още като чиста причина. Защото всичко, което се случва тук, на Земята, е реализиране на онова, което на духовно ниво вече е готова очакваща осъществяването си първопричина. Ако си способен да достигнеш съзнателно тази глъбина на висшия Аз, където духовните енергии очакват реализирането си, едновременно с причините преживяваш и следствието – бъдещето, като абсолютно настояще! А настоящето, нашият живот, всичко, което ни се случва, не е нищо друго, освен възможност да издържим изпитите на посвещението. Да се освободим от вътрешните напрежения, които сме трупали с мислите, думите и делата си от еони насам и които са причините за нашата съдба, за бъдещето ни, и да се отърсим от тях. По такъв начин, когато осъзнаем тези напрежения и ги преживеем, ние освобождаваме обвързаното си от тези енергии и ограничавано от тях човешко съзнание и го отъждествяваме с истинския ни божествен висш „Аз“ – с Бога, и това е

ПОСВЕЩЕНИЕТО.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Има и Бо-Гар (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

После почна войната. Двамата близки на сърцето ми мъже облякоха униформи. Мъжът ми служеше в една от най-големите държавни фабрики, която беше под военно командване. Трябваше да поеме тежкия пост на комендант.

Един ден си седяхме край масата, съпругът ми и аз. Вратата се отвори и влезе синът ни – в униформа на летец. Имах чувството, че земята изчезва изпод нозете ми и пропадам в пропаст. Всичките синове на приятелските ни семейства, които бяха станали летци, бяха поразени от смъртта. При това, щом той влезе и го видях, имах странното усещане, че вече съм виждала сина си в униформа на пилот. Обаче нямах време да разсъждавам кога и къде е било, защото бях ужасена, че е станал летец. Страните, които воюваха срещу нас, имаха много по-добри самолети от нашите. Те избиха като на шега най-добрите ни синове, защото за летци вземат само такива, които са издържали най-тежките физически изпити и имат отлично здраве. Точно по онова време работех над голяма композиция – надгробен паметник на свален летец, другар на сина ни от детските игри. А сега ето, синът ни е тук, в униформа на летец.

- Как се сдоби с тази униформа? – веднага го попитах.

- Как ли? – повтори въпроса и добави с гордост: – Приет съм за летец.

- Но ние помолихме да те вземат в инженерна част, по окопите. Как се озова при летците? Нали без разрешение на родителите не вземат никое момче за летец?

- Мамо, сега е война. Вече няма нужда от позволението на родителите, както виждаш.

Замълчах. Нищо не може да се направи. По цели дни бродя като лунатичка из дома и говоря с Бога. Властта ми над детето приключи. Трябва да го предам в ръцете на Бога. И го правя напълно съзнателно. Наложително е да призная, че Бог обича сина ми (сигурно е, че го обича!) по-добре от мене, несъвършения човек, защото Той е Бог. И трябва също да допусна, че каквото и да се случи, ще бъде най-доброто, дори и тогава, когато за моето майчино сърце, при моята човешка недалновидност, то да изглежда катастрофа. Трябва да приложа практически вярата си в Бога! Сърцето ми не бива да трепва от страх, нервите ми трябва да останат в пълно спокойствие, защото трябва да гледам на съдбата на единственото си дете вече не от човешка гледна точка, а от позицията на великото Цяло, неподвластно на времето и пространството. Другите майки денонощно се молят за синовете си. Но как мога аз да направя това? Бог не се и вслушва в човешките уговорки и добре зная, че според закона за кармата или съдбата, със сина ми ще се случи точно онова, което ще бъде най-доброто за развитието на неговото съзнание. Да! Бог го обича! По-добре от мен! И тази мисъл ми дава сили да продължа да живея.

По време на войната животът е постоянно очакване да дойде краят на тази масова касапница. Външно всичко си остава както преди. Работим, ходим на концерти, на опера, събираме се по приятелски, но това минава някак си покрай нас, защото зад всичко това стои очакването войната да свърши…

Така минаха няколко години и с вътрешното си зрение виждах могъщият валяк от Изток да се търкаля все по-близо и по-близо към нас… Един ден една приятелка ми се обади по телефона, че иска да ме запознае с един много интересен човек. Бил индиец, истински йога, допълни тя. Неведнъж бе искала да ме запознава с „истински йоги“, но винаги се бе оказвало, че съответните хора са съвсем обикновени люде. Затова не бях много въодушевена от новото й откритие. Обаче тя не отстъпваше и настояваше непременно да поговорим. После дойде и ето, че ми разказва една дълга история, как видяла в един вестник снимката на млад индийски йога, как търсила навсякъде този индиец, но не го намирала, докато най-сетне, по една странна „случайност“ не открила, че индиецът, когото напразно търсила из целия град – сред повече от един милион жители, – живее в техния блок! Това е един огромен, съвременен жилищен блок и никак не бе чудно, че живеещите в него не се познават помежду си… Изслушала търпеливо, попитах я, за да избегна други разкази:

- Е, какво искаш сега от мен?

- Трябва да се запознаеш с него. Позволи ми да го доведа тук и да ти го представя. Той не ходи никъде, живее съвсем уединено, но когато му разказах за твоите ежеседмични беседи по философията на йога, веднага пожела да дойде при вас. Виж, тук имам няколко снимки – каза тя най-накрая и ми ги показа.
Поех снимките почти без интерес, хвърлих поглед и… дъхът ми секна: Бо-Гар! Разгледах всички снимки с туптящо сърце. Няма съмнение! Познах погледа на тези големи черни очи, детския израз на лицето, излъчващ неимоверна чистота – това е той! Но вече не е детето, което познавах и носех дълбоко в душата си, а истински млад мъж.

- Хелене – казах на приятелката си, – утре вечер имам време, можеш да го доведеш.

На другия ден дойде Хелене с Бо-Гар. Пихме чай, говорихме за различни неща, обаче през това време в съзнанието си виждах картини от огромен дворец от каменни блокове, където бяха покоите ми, разкошни мебели, една фигура – краката, ръцете, тялото до врата, само главата не виждах, защото аз съм тази фигура, която седи върху кожите от животни, а едно дете стои при нозете ми, едно мило, пъргаво дете, което сега ме гледа с очите на този индиец. А той? Защо ме нарича „царице“? Питам го.
- Защото сте царица – казва той убедено.

- Да! Имате право! – казва съпругът ми. – Тя може да управлява, особено мен – и се смее от сърце.

Всички се смеем с него. Влиза синът ни, вижда госта от Индия и се вкаменява от изненада. После се мобилизира, аз го представям и двамата дълго се гледат изненадано, изследвайки се един друг. Измъквам ги от очевидното смущение, като предлагам чай на сина си. Той го пие, обаче не може да откъсне очи от индиеца…

Така за пръв път у нас дойде Бо-Гар. За кратко време стана любимец на цялото семейство. Родителите ми, брат ми и сестрите ми го приеха сред нас като брат. Той откри своя школа по йога и ме покани да давам разяснения по учението един път седмично, понеже още не бе овладял езика. Започна съвместната ни работа. Войната продължаваше. През зимата всички работехме, както винаги досега, през лятото ходехме в малката горска къщичка. Бо-Гар идваше с мен и живееше в гората, според законите на йога, както се бе учил при своите учители в родината си.
Синът ми вече бе свален веднъж със самолета, при което по чуден начин се бе отървал само със сътресение на мозъка. Той бе отново здрав, само един белег на красивото му високо чело издаваше тежкото нараняване.

А един горещ летен ден, когато валякът от Изток вече бе съвсем близо до границата, майка ми, милата ми добра майчица, се срина на пода и когато искахме да й помогнем да стане, тя каза все още разбираемо: „Удар, това е удар…“ После дълго лежа в леглото и борейки се, произнасяйки думите с усилие, ни обясни, че усеща ясно как едната половина от тялото й вече е мъртва.

- И зна…ете ли – допълни тя, – тол…кова е инте…ресно, че поло…вината съм тук, а поло…вината „отвъд“. Вас вси…чките ви ви…ждам наполо…вина от отвън, но ви…ждам и въ…тре във вас. А ви…ждам и бъ…дещата ви съ…дба. Ка…то ми ста…не по-до…бре, ще ви разка…жа вси…чко, но се…га ми е мно…го тру…дно да гово…ря.
Тя вече бе свързана с другия свят. Ако някоя от приятелките й някъде в града си е вкъщи и говори за нея, тя ни казваше: „Сега тука при мен е еди коя си моя приятелка и казва, че…“ И казваше точно думите, които приятелката й е казала точно в този момент на много километри оттук – можеше да се провери. Често се случваше така, мама седи долу в жилището си сама с болногледачката, а ние горе на втория етаж си говорим с мъжа ми за нея. Тогава тя казвала на гледачката: „Естер е тука и казва…“ Повтаряла точно същите думи, които аз казвах горе, два етажа по-високо… Един ден гледачката позвъни веднага да сляза, мама получила втори удар. Хукнах надолу, мама лежеше смъртнобледа и вече не можеше да говори. Показваше ми с дясната си ръка, че не може да движи езика си… Така лежа много часове, без да може да каже нищо. В един миг вратата се отвори и влезе Бо-Гар. Мама го погледна с нещастното си, разкривено, наполовина неподвижно лице и от очите й бликна радост. Той седна до нея и обхвана китката й със своята ръка.
След една-две минути мама отвори уста и каза бавно, сричка по сричка, но съвсем ясно:

- От ръ-ка-та на Бо-Гар в ме-не се вли-ва ня-как-ва си-ла и тя се-га до-сти-га о-но-ва мяс-то в гла-ва-та ми, къ-де-то у-се-щам на-тис-ка-не, ко-е-то ми пре-чи да го-во-ря. Се-га, с по-мощ-та на та-зи си-ла мо-га да се о-сво-бо-дя от то-ва на-ля-га-не и от-но-во мо-га да го-во-ря. Ис-ках о-ще да ви ка-жа, че… – и тя ни каза няколко важни неща, които бяха последното й желание.

След известно време Бо-Гар си отиде и мама можеше да говори още около час и половина. После внезапно рече:

- Се-га по-сте-пен-но на-ма-ля-ва дей-стви-е-то на си-ла-та, ко-я-то ми-ли-ят ма-лък Бо-Гар ми вля. Все по-труд-но ми ста-ва да про-из-на-сям зву-ко-ве-те и да дви-жа е-зи-ка си. Връз-ка-та меж-ду мен и тя-ло-то ми се скъс-ва. Бог да бъ-де с нас… – бяха последните й думи.

И след два дни изнасяме ковчега от къщи. Мястото й в средата на семейната маса остава празно, само една свещ ще гори отсега нататък пред стола, където тя винаги бе седяла.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени