Tag Archives: истории


Митко, който се усмихваше на звездите 2

И така от този ден нататък малкият Митко започна да прекарва всяка вечер по малко време в усмихване на звездите. Той изпитваше огромно удоволствие, когато сядаше на своето малко столче на балкона и започваше да се усмихва на звездите. Те, от своя страна, понякога бяха по-ярки и блестящи, а понякога бяха по-мълчаливи – може би когато са имали лош ден.

Когато майката на малкия Митко забеляза, че това занимание продължава вече доста дълго, тя реши да си поговори с него и да му обясни някои неща.

Една сутрин, докато му приготвяше закуската, тя го попита дали предната вечер отново се е усмихвал на звездите. Той кимна утвърдително с глава. Тогава майка му отиде до него и, като го погали лекичко, рече:

- Нали знаеш, че там няма никого, на когото да се усмихваш.

Малкият Митко вдигна учудено рамене. Тя пак не го беше разбрала. Той не се усмихваше на някого там, а на самите звезди.

Майка му продължи:

- Ние с тебе живеем на място, наречено „планетата Земя”. Звездите са едни големи кръгли топки, които са около нашата планета Земя. Те са или много студени, или много горещи, и въобще – там съвсем не става за живеене, затова никой не живее.

Тя спря да говори, защото видя, че малкият Митко съвсем не я слушаше с интерес, а по-скоро за да не я обиди, но във всеки случай – въобще не даваше признак, че ще се откаже от усмихването на звездите. Тя разбра, че няма смисъл да продължава, затова стана от масата и като го целуна по челото добави:

- А може и да има някой, някъде там, който да живее на някоя звезда, но той е толкова далече, че едва ли може да те види как му се усмихваш.

С тези думи обаче тя съвсем не приключи въпроса, а веднага се обади на бащата на малкия Митко, за да сподели с него притесненията си от това странно занимание на сина им. Още същата вечер бащата на малкия Митко се прибра от работа с голям телескоп – подарък за Митко. Той отиде при него на малкото балконче и остави телескопа до столчето му. Когато малкият Митко приключи с усмихването на звездите за тази вечер (защото съвсем не обичаше да бъде прекъсван в тази си дейност), той веднага попита какво е това. Баща му подробно му обясни за какво служи уредът телескоп – за да се виждат по-отблизо звездите.

Малкият Митко го погледна озадачено и му отвърна, че той съвсем няма нужда да ги вижда по-отблизо, тъй като и така си ги вижда достатъчно добре. Тогава баща му взе молив и лист хартия и на тях нарисува планетата Земя, където живееха те, заедно с останалите планети около нея, както и с много други планети и звезди около тях и обясни, че трепкащите мънички точици, на които Митко се усмихва, се наричат планети, които са или само огромни твърди камъни или просто големи кълба от малки прашинки, но и в двата случая било чисто губене на време да им се усмихва.

След като го изслуша внимателно обаче малкият Митко само най-учтиво го помоли да не го карат да спира да се усмихва на звездите, защото му е много, много приятно да го прави.

Когато той заспа, майка му и баща му дълго време седяха и разговаряха, попоглеждайки от време на време към звездите. В крайна сметка те решиха, че след като това „усмихване на звездите” не пречи на другите важни занимания на малкия Митко – такива като спане, ядене, разходки, игри, детска градина и така нататък, то те ще го оставят да им се усмихва, щом толкова му харесва.

И така – необезпокояван повече от никого, малкият Митко продължи всяка вечер да се усмихва на звездите.
Така минаха още месец, два, три…шест…година…

Малкият Митко всяка вечер се усмихваше на звездите.

Posted in За Децата, За Духа и Душата | Tagged , , , , , , , , , , | Коментарите са изключени

За Богомилите от Петър Димков

Откъс от книгата на Лили Димкова: Петър Димков. Моят Баща

Татко много ми е говорил за богомилите, които той смяташе за най-чисти последователи на Христа. Вълна от напреднали, велики души е била изпратена от Бялата ложа на великото Всемирно бяло братство през Х-и век на Земята, и то в България, за да помогнат за възвръщане на първоначалната чистота на Христовото учение. Великопосветеният Боян Мага, син на Цар Симеон, е един от тези призвани да работят за осъществяването на това велико дело. Негов пръв помощник бил Поп Богомил, разпространителят на богомилското учение сред народа. Боян Мага е следвал тайна висша езотерична школа в Константинопол. Той е владеел великите окултни закони и е работил с тях. Много преди него великопосветеният учител Орфей, който също е живял на територията на България, е донесъл висшата окултна музика, утвърждаваща силата на живота над смъртта. Той дарил народната медицина на траките. А Боян Мага доусъвършенствал тази народна медицина и ирисовата диагностика. На Боян Мага татко посвещава книгата си „Българска народна медицина”.

Татко с въодушевление ми разказваше как тези прекрасни богомили, изпълнени с божествена любов и самопожертвувателност, владеейки народната медицина и ирисовата диагностика, странствали по света с торбичка, пълна с билки. Гледали в очите на болните, поставяли диагноза, давали им билки, лекували ги. Обикаляли из цяла Европа и разнасяли великото духовно учение на богомилството, на чистото християнство. Наричали ги още албигойци, катари и с други имена…

Те внесли в Европа духа на Ренесанса. Оттам произлизат други клонове на духовното движение, като розенкройцерството например, заляло и Европа, и Америка. Татко с въодушевление ми говореше за Боян Мага, за Василий Врач, за Поп Богомил и други богомили. Богомилите давали пълни права на жените и ги приемали за равноправни на мъжете. Той ми е разправял, че заедно с неговия приятел Никола Трифонов, който често идваше вкъщи, чудесен брат, последовател на Учителя Беинса Дуно, с Николай Райнов и с професор Благой Мавров, също приятели на татко, са правили сеанси и по духовен път са получавали много знания за богомилите. Имахме вкъщи, написано на пишеща машина, Евангелието на богомилите и други книги. Бяха изключително интересни

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Християнският народ II (Невидимият град)

Невидимият град – духовна биография на руския народ е книга на Хари Салман.

Оригинал: De onzichtbare stad, Kok Agora, Kampen, Холандия, 1996. При въпроси по книгата, за автора и т.н. се обръщайте към Крум Сяров.

Рудолф Щайнер изхожда от твърдението, че развитието на съвременната култура включва цикъл от седем културни периода, които са започнали през 7227 преди Христа и се преместват и получават нов Духовен център през 2160 години. Първата, староиндийската култура, има своя център в Кашмир. Втората, староиранската, започва през 5067 преди Христа и е земеделска култура. (бел. пр. От тази култура произхождат и българите. Това е една високоразвита земеделска култура, което идва да покаже, че както славяните, така и българите са земеделски насочен и уседнал индоевропейски народ. По този въпрос има, разбира се, и съвсем други мнения, които се защитават и от историческата ни наука. Те обаче не обясняват как е възможно обединението между българи, славяни и траки и създаването на богомилството толкова скоро след приемането на Христа. Ако ги приемем за верни, то тогава трябва да съществува едно силно вътрешно противоборство в народа ни. Много любопитно е положението на траките в народообразуването ни. Те също са уседнал и земеделски народ с култ към земята, но носят много по-различни черти от българи и славяни. Тепърва предстои да разбираме по-добре взаимовръзките). Третият период започва през 2907 преди Христа и е египетско-вавилонския. От 747 преди Христа започва гръко-римския период. През 1413 започва англо-саксонско-немския културен период. Така както старите култури все още съществуват и са съществували и още дълго преди да навлезнат в разцвета си, така и славянската, шестата и калифорнийската, седмата, култура вече подсказват за идването си.

(бел. пр. говорейки за съвременния българския народ не може да не споменем тук и траките, които се явяват вероятно едно важно междинно звено между египетско-вавилонския и гръко-римския период. Това е особено важно, защото виждаме как народи като българския и тракийския, влияли силно в културно отношение в по-ранно историческо време се обединяват с носителите на бъдещата епоха – славяните. Това обяснява и много добре, защото в средновековна България, веднага след официалното приемане на християнството за всички, народът тръгва по пътя на богомилството, този братски начин на живот, в който можем да видим чертите на все още ненастъпилия славянски период. Обединението на три народа в едно, в името на новия завет и Христа, пораждат едно всенародно богомилско движение, което обаче изглежда е изпреварило времето си и не успява да омиротвори народите по земята. Но поне поставя важните основи за бъдещета епоха. По същия начин се вижда как най-вече древните индианцки традиции и вярвания се съчетават със съвременния западен начин на живот и донякъде и с хавайската Алоха в една нова калифорнийска култура. Нейното време още не е дошло, но ясно се вижда, че ще настъпи скоро, но едва след славянската епоха.)

Всяка култура има своя характер. Тази на нашето време, петата, е на развитието на самосъзнанието. В шестата, славянската, ще има съзнателно развитие на социалния живот. (бел. пр. можем определено да видим, че развитието на самосъзнанието, дори и в Европа, далеч не е приключило все още. А то е предпоставка за съзнанието, съчувствието за другите. Това може и да обясни защо повечето съвременни общества и социални конструкции се провалят засега – липсва пълното себепознаване и самосъзнание, с което можем да се отнасяме към другите като брат с брат. Което далеч не означава, че не трябва да подготвяме идването й. Дори напротив! Хора, които са развили самосъзнанието си, помагат на останалите да постигнат същото и творят заедно едно ново социално общество, така както го правим ние в ОМ).

Щайнер забелязва едно любопитно отразяване на културите. При него мотиви от първата култура ще се проявят на по-високо ниво в седмата, мотиви от втората, староиранската в шестата, славянската. Тоест, ще има една вътрешна връзка между славянската и староиранската култури. (бел. пр. сега е много ясно да се разбере каква е Духовната мисия на българския народ, който обединява двете. Ето затова се е образувал българския народ между българи, староиранци и славяни. Първите вече са преминали през своя културен разцвет, но все още носят важни импулси, които да дадат начало на славянския период на едно по-високо вече ниво. Затова Щайнер, Дънов, а и други учени и Учители твърдят, че шестия период ще започне именно от България и българския народ. Така погледнато не е никак чудно, че народи като българския, словенския, словашкия и т.н. имат тесни отношения с немския и подготвят плавното преминаване на един културен период в друг. В този ред на мисли можем да разгледаме и вътрешната връзка между третия период, египетско-вавилонския и петия, англо-саксонско-немския. В съвремието ни наследниците на носителите на третия период са мюсюлманските държави в Близкия Изток, които са донякъде в противоположност на египетско-вавилонските култури. Надали е чудно в такъв случай защо точно там Запада, тоест англо-саксонско-немската култура води войни. Виждаме, че разбирането на вътрешните взаимовръзки може да ни помогне силно практически и в овладяването на някои противоречия).

Това означава, че старият конфликт между Иран и Туран, между земеделци и номади, се проявява и в сегашна Русия, в болшевизма, който носи заряда на степните народи. По подобен начин и мафията е част от старата туранска култура. Щайнер говори, че целият шести културен период ще бъде под знака на борбата с лошото, които силите на доброто трябва да превъзмогнат. Излиза, че с болшевизма, славянската култура вече е започнала, но не с това, което трябва да развие като братство, а с отработване на злото и обратния пример. Ленин предизвиква стари Духовни сили от Азия, така да се каже. Тези сили винаги са били заплаха за руския православен народ. Сталин пък унищожава именно руската земеделска култура, напълно в Духа на степен кан. Изразената в комунизма перверзия на руската мисия, ясно насочва към слабостите на руската култура. Едва няколко стотин болшевики успяват да се наложат над страната, която се обявява за истински християнска и спасителка на европейската култура, дори на света. В действителност Русия досега не е съумяла да създаде собствена култура. Повечето е въодушевено по образци отвън, например България или Западна Европа (бел. пр. и това продължава да е така. От тук следва и важното значение на Централна Европа до края на петия период и на България за шестия период в оформянето на Русия). Руският народ няма все още съзнателна връзка с народностния си Дух. (бел. пр. същото може да се каже засега и донякъде за България). Затова Достоевски твърди, че руската идея още не се е родила, въпреки че Земята скоро ще я роди в големи мъки.

Русия се нуждае от време. А викът за помощ, отправен първо към викингите, ще става все по-силен. Централна Европа е, според Рудолф Щайнер, предопределена да създаде ред и производителност в и на Духа наизток. (бел. пр. никак не е чудно, че толкова много, предимно млади, българи, руснаци и други славяни живеят в Централна Европа, особено в Германия и така свързват двата културни периода и подготвят славянските народностни Духове за следващата епоха). От Централна Европа могат да тръгнат примерите за пътища на развитие, които да доведат до самосъзнание в руските хора и да свалят на земята идеята за руската мисия.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Християнският народ I (Невидимият град)

Невидимият град – духовна биография на руския народ е книга на Хари Салман.

Оригинал: De onzichtbare stad, Kok Agora, Kampen, Холандия, 1996. При въпроси по книгата, за автора и т.н. се обръщайте към Крум Сяров.

Развитието на руската култура ни поставя пред големи въпроси. Защо е такъв недостъпен националния характер на руснаците? Защо народа си е измислил такава мисия и защо се минава през всичкото това мъчение от терор? Някои отговори могат да се намерят в мислите на Рудолф Щайнер, който говори за Русия в много доклади. Неговата основна идея е, че руския народ е бъдещият „християнски народ“, „народ на Христа“, който подготвя едно нова братска култура. През 1918 Щайнер казва, че хората в Източна Евроап през девети и десети век са били толкова отворени, че приемат Христос направо в сърцето си. Оттогава те имат пряка връзка с Христа, който е непрекъснато в душите им. „Христос винаги присъства в мисленето и чувствата на този народ като вътрешна аура“, казва Щайнер. Това се припокрива напълно с думите на Солженицин, че руския народ е поел християнството толкова дълбоко и пълно, така че едва може да се опише или разбере. Щайнер описва състоянието на руската душа като „непобедимо чувство на светия грал“. Това може да се разбира като проявление на християнството под формата на възприемчивост за Духовното, състрадание, готовност за саможертва и чистота на сърцето. Християнството все още не живее напълно съзнателно в руската душа.

От тази гледна точка трудностите, които руския народ преживява, могат да се възприемат като изпити по пътя към „народа на Христос“. По времето на монголското владичество (988-1240) се създава институционалната структура на църквата, но и вътрешната, Духовна църква, в североизтока. През периода 1240 до 1689 в битката с монголското и царско насилие се създава и картината на истинския цар. След това, до 1917, идва и насилственото позападничаване. В четвъртия период руският народ минава през демона на болшевизма и търси сега път към възкресението и прераждането. Образно казано, през 20 век руския народ върви по пътя си към Голгота. След едно морално прераждане и Духовна саможертва, руският народ наистина би могъл съзнателно да се държи като народ на Христа и да донесе помирение и мир на света.

По пътя си на страдание, руският народ бива въодушевяван от народностния си Дух. Това се случва несъзнателно, тъй като Духовното му съзнание още не се е развило. В един доклад Щайнер описва как руския народ общува с Духа посредством светлината, която растенията отдават обратно в космоса. Земята е за руснаците отражение на небето. Който обработва като селянин земята, може да развие съзнателна връзка с народностния си Дух и Христос (бел. пр. никога няма да забравя как една стара рускиня ми каза, че най-важната и най-добрата професия е земеделец). Мисълта, че само селянина е истински християнин обяснява добре и руската дума крестянин (селянин и християнин едновременно).

Според Щайнер времето на подготовка на руския народ за неговата мисия ще трае до 36 век, тоест до 3600 година. Той описва, също както и Учителя Петър Дънов, славянската култура на бъдещето като култура на братството, в която хората си съчувстват един друг, цари пълна свобода в мисленето и Духовния поглед към света се подразбира. Взаимоотношенията между хората няма вече да се основават на физическа близост и роднинство, а на духовна такава, независимо от произхода. За това руснаците дори имат отделна дума – саборнаст (събрание). Това е общност от свободно събиращи се хора, свързани с морални идеали. (бел. пр. искам да обърна внимание на много важната разлика между думите съчувствие и състрадание. Често на български, когато се говори за будистката философия например, се използва думата състрадание. Това е грешен превод или поне превод пречупен под призмата на българите / славянството. В действителност в будизма става дума за съчувствие, което е едно по-възвишено и по-взеобхватно чувство, което е в основата на взаимосвързаността на вселената. В случая автора използва също думата състрадание, но със сигурност като познавач на славянската култура е повлиян да използва точно тази дума. И е прав да използва нея, защото тя описва по-добре възприетото мнение в православието за развитие чрез страдание и съответно за взаимност чрез състрадание. Доколкото съм запознат с беседите на Дънов и особено негови изказвания за излизане от религията, която той разглежда като Духовна болница, то смея да твърдя, че бъдещето е предимно на чувството и то на взаимното чувство, тоест съчувствието. Те вече са и ще са в основата на човешкото развитие. Важни трудове в тази насока се появяват от Сащ и по-точно от западните щати, в които са най-живи индианските вярвания и традиции. В разликата в употребата на думите състрадание и съчувствие за изразяването на едно и също, ясно се виждат културните различия между изтока и запада).

За да се осъществи руския път към тази култура на братството, преди това трябва да се случи един „Духовен брак“ между източно и средноевропейската култура (бел. пр. доминирана предимно от немската и немскоезичната култура). Само тогава развитието на руската душа може да се случи по положителен начин. Какво означава и какво включва един такъв брак тепърва предстои да разберем.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Огънят и леденото блокче

Илюстрация: Luke Brown

Тази приказка е за необичайната среща на огъня с едно ледено блокче. Толкова необичайна, че не може да се датира във времето и да се определи в пространтвото. Случило се е още когато Земята е била сравнително млада. Среща, в която няма значение да се търси полово или именно определение на героите или да се фиксира време и място. То просто така се е случило.

Било студено, много студено. И продължавало да бъде студено. Земята облякла своята зимна бяла дреха. Природата се подготвяла за зимен съnн, за почивка от динамиката на слънчевото лято. Всеки организъм имал нужда да вникне в себе си и да потърси успокоение, да си даде равносметка и да събере сили за идващата пролет.

В тази зимна обстановка водата от игрива пътешественичка, която постоянно обикаляла планини, равнини, потоци, водопади и всякакви природни красоти започнала да забавя своя ход. И когато Земята сложила своята зимна бяла дреха, тя останала и замръзнала. Замръзнала и чакала да дойде отново моментът, в който ще може пъргаво да разнася с веселие живот.

Част от тази вода били и няколко молекули, които в съвкупноста си образували нещо като тяло, което било приютило една душа. Тази душа толкова се зарадвала, че била така радушно посрещната и, че имала възможност да мине през толкова много места, да се срещне с много други организми и същества. Като част от водата тя винаги чувствала какво се случва на Земята. В това радостно и динамично съществуване душата изживявала за първи път зимата. Искала толкова много да обходи целия свят, да види всички обитатели, организми, микроорганизми, да види как и други молекули са приютили други души, някои, от които са познати. Търсила Божествената сила, красота и промисъл и с наслаждение се любувала на неговите творения на Земята. Така тя се сещала за този източник, за своя истински дом, за своя създател. Тъгувала по него, защото била притисната в колкото и приятелски настроени, но ограничени по- брой и състав молекули.

С идването на зимата, душата усетила как водата, от която била част, се втвърдява. В един момент нейните молекули се изменили и тя се превърнала в едно ледено кубче. Така тя останала на едно място около нея била снежната бяла природа, спяща и почиваща си. А душата искала да види толкова много. Затворена в твърдата водна структура се чувствала жадна за знания и усещания.

Минавало времето и незнайно как и от къде се появил огънят. Никой не знае дали по онова време той се е разхождал свободно по-земята, а не както сега да е зависим от човека. Защото това се е случило толкова отдавна, че сигурно е нямало и хора на земята.

Виждайки ледената бяла повърхност и усещайки студа във въздуха, огънят понечил да търси по-подходящо място за живот. Чувствал, че започва да губи силите си. Той също бил приютил една душа. Също толкова игрива, както играят и неговите пръски, също толкова любознателна и търсеща облика на своя създател на тази планета.

Изведнъж огънят съзрял една прекрасна ледена структура, която отразила към него един слънчев лъч, сякаш давайки му знак да я забележи.

Поглеждайки я, огънят видял вода, а душата му видяла своята сродна душа в това твърдо ледено блокче.

“Трябва да отида до нея” казала душата на огъня, на горящия си домакин. Огънят се противял : “Но това е вода, това е лед, то е различно от моята структура, коренно различно, надушвам опасност, голяма опасност!”

“Ти не разбираш” – говорела му душата , “Това там е моята сродна душа, тя е била приютена от молекулите на водата, която сега е замръзнала. Аз я познавам от много отдавна, когато се разделихме от нашия Създател я видях за последно. Аз трябва да отида при нея”

Огънят и душата дълго спорили, но тъй като материята била подчинена на волята на душата тръгнали към леденото блокче.

Когато стигнали, се случило нещо необичайно: Двете души се спогледали и потънали в мълчание, те се любували една на друга, споделяйки си всичко каквото са разбрали и приживяли, в този магичен момент сякаш времето спряло, сякаш светът около тях не съществувал.

В същия момент и двете материални структури се бунтували, защото всяка от тях започвала да се променя, огъня угасвал, а водата запoчвала да се топи. Те викали на своите души да престанат, да се отдалечат и да ги запазят.

Обаче душите били до толкова проникнати от това, че виждат толкова чисто проявление на своя Създател, че виждат своята сродна душа, че не ги чували. Те се приплели една в друга и постепенно огънят угаснал, а водата се разтопила. Двете материи: водата и огъня се слели и образували нова: парата, която се издигала нависоко и понесла двете души нагоре към техния Създател.

Така казват, че се е родила парата или третото състояние на водата. Бог поставя душите в различни тела и им дава толкова Сила и Любов, за да могат те да създават един по-красив, разнообразен и балансиран живот на Земята. Така в еволюционния процес са се появили и много други форми на живот. И всичко това е било от Любовта на сродните души, които са се намерили, слели са се и са образували нови форми.

Декември, 2010г.

Илюстрацията е дело на Luke Brown: www.spectraleyes.com/art

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

„Побратимяването“ на народите (Невидимият град)

Невидимият град – духовна биография на руския народ е книга на Хари Салман.

Оригинал: De onzichtbare stad, Kok Agora, Kampen, Холандия, 1996. При въпроси по книгата, за автора и т.н. се обръщайте към Крум Сяров.

С руската революция през 1917 започва периода, в който Съветския съюз се превръща в световна сила, която иска да изнесе комунизма по целия свят. Самият Маркс смята, че Русия е изостанала страна, в която няма работническа класа. В Русия той обаче има множество привърженици, които са готови на насилие. Така че не е чудно, че се стига до ноември 1917, когато едно правителство на насилието взема властта. Всъщност не става дума толкова за революция, колкото за победа над едно либерално, гражданско правителство, което половин година по-рано поема властта от царя. Ленин се изявява като добър тактим и сключва съюзи с много и различни движения, за да постигне целите си, а след това ги отстранява. Ленин обещава земята на селяните и фабриките на работниците, но точно това са групите, на които той няма доверие и които според него трябва да бъдат добре контролирани. Още по-малко доверие има той на съпартийците си. Те трябва просто да се подчиняват на ръководството. Точно тази система Сталин смазва перфектно и се превръща в червения цар, който владее както желае. Глобалната комунистическа идея изражда руската идея на Достоевски и Соловьов. Ленин казва дори, че болшевиките са готови да избият и 90% от населението, само и само да запазят властта си. Никой не може да каже колко хора са загинали по време на революцията, на гражданската война, от терора и глада. Според изчисления на Курганов са около 66 милиона!

Комунизма унищожава не само хората, но и тяхната вяра – Християнството. Ленин дори раздава премии за убийството на свещеници. През 1917 има 79 000 църкви, а през 1939 само 400 с толкова свещеници. Истинските носители на руското Християнство са селяните, живеещи с ритъма на природата и цикъла на обредния календар. Точно селячеството Сталин изкоренява и заменя селяните с земеделски работници.

Народното образование води пък до образуването на една колективна маса от съветски хора, съвременен вариант на монголската паплач. Сталин бълнува за една голяма азиатска империя, в която руснаците напълно се отказват от Европа и се потапят в груповото азиатско съзнание. За тази цел се създава една псевдо религия със свещена книга „Капиталът“ на Маркс; „светата троица“ Маркс, Енгелс и Ленин; нова „свещеническа каста“ от апартчици и „религиозни“ символи на властта като червеното знаем и пирамидата на Червения площад с мумията на Ленин. Тази нова религия става магически култ, за поддържането на когото се използват всички средства на масовата пропаганда. В крайна сметка може да се каже, че комунизма използва западни методи, също както и Петър Велики.

Вече можем публично да заявим, че целия Съветски съюз е бил един единствен концентрационен лагер. Лагерите, през които до 1953 минават над 50 милиона, са една миниатюра на Съветския съюз, в който всеки един човек бива изстискан до крайност. Това води до бързото човешко развитие или срив. Някои така откриват дълбоките си Духовни сили. Тези хора съумяват да бъдат свободни, въпреки годините на изолация и затвореност. Животът на Солженицин е пример за възкресителните сили, които хората могат да открият вътре в душата си. Благодарение на тях е възможно в личния живот да се прилага наистина закона за братството. Дори при тези трудни условия, пред които комунизма изправя хората, руснаците намират пътища за вътрешно и социално обновление.

През последните години именно и затова се говори за Духовното прераждане на Русия. През 1991 бях поканен на една конференция на философи и учени на кораб в Бяло море. Той беше закотвен пред манастира Соловьетски – едно силно символично място за конференция на тема прераждането на Русия. Там чух много мнения, но малко описания на Духовни преживявания. Хората все още не са достатъчно будни, за да възприемат осъзнато подобни преживявания. Ако погледнем внимателно творчеството на руснаци минали през дъното, ще видим предимно възможности за бъдещето на страната. На това място искам да спомена само някои от тях – поета Максимилиан Волошин, писателя Андрей Бели, свещеника и учен Павел Флоренски, поетесата Ана Ахматова, композитора Димитри Шостакович, поета и ясновидец Данийл Андрейев, писателя Александър Солженицин, физика Андрей Сахаров, режисьора, артист и писател Василий Шукшин, режисьора Андрей Тарковски и певеца и артист Владимир Висоцки. В техните биографии могат да се видят аспекти от мисията на Русия, а през живота им искри Духовна светлина. До известна степен това може да се види при всички източно европейци, които са отворени за Духовното.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Мястото на Русия в Европа II (Невидимият град)

Невидимият град – духовна биография на руския народ е книга на Хари Салман.

Оригинал: De onzichtbare stad, Kok Agora, Kampen, Холандия, 1996. При въпроси по книгата, за автора и т.н. се обръщайте към Крум Сяров.

В началото седемдесетте на 19 век сред интелектуалците се ражда популизма. Човек трябвало да се свърже с народа и да го образова. През лятото на 1874 хиляди студенти от това движение се насочват към селата, преоблечени като селяни, за да могат да живеят и работят сред тях. Правителството обаче арестува повечето от тях. Това води до радикализиране на популистическото движение и сформирането на „народна воля“, терористична група, която убива седем години по-късно Александър II.

Групи, дейсващи с насилие, се появяват още през шестдесетте. Техният първоизточник е анархиста Михаил Бакунин, който още през 1848 призовава към политическо насилие. Дори и в тези революционни кръгове се води обсъждане за Европа. Някои смятат, че Русия няма нужда да минава през стадия на капитализма както Запада и че трябва да премине направо от селски общности към комунизъм. Такова е виждането на по-миролюбивите анархисти като Пьотр Кропоткин. В писма към руски социалисти Маркс също изказва подобни мнения, но с настъпването на индустриалната епоха и в Русия, марксистите избират западния път. За тях селяните са една изостанала маса, с която не може да се прави революция.

Със силна тревога наблюдава Достоевски това радикализиране и го описва в анализа си за демоничните сили в дълбочината на руската душа. Той също е бил част от радикална политическа група, но по време на заточението си в Сибир опознава моралната сила на обикновените хора от народа. Той е против насилието и привърженик на царизма. При него намираме дори отявлен руски национализъм насочен срещу евреи и поляци. Достоевски вярва на руския народ и на неговата мисия и вижда в него народа, който носи Бога в себе си. Освен това смята, че Европа се нуждае от спасение, защото е загубила истинската Християнска вяра, а руския народ ще играе спасителна роля.

Малко след завръщането си от Сибир Достоевски описва в списание „Време“ мислите си за мисията на Русия и за оформеното от него понятие „руска идя“. Тази идея би могла да бъде едно единение на всички идеи, които Европа с толкова много търпение и смелост развива във всяка една от нациите си. Руската задача е да създаде собствени образи, които съответстват на руската земя, народностен Дух и традиции там, където Петър Велики е посадил чужди семена. Руският народ може да обедини идеалите на европейските народи, тъй като има способността да единява всичко и да помирява. Руският народ е представител на човечността, която всеки носи у себе си.

През последните години от живота на Достоевски, неговата визия претърпява задълбочаване. Той я свързва с панславянската политика на царя за освобождение на всички славяни и подчинението им в рамките на Русия (бел. пр. важно е да разберем веднъж за винаги, че официалната руска империалистична политика никога не е имала за цел да освободи България и българския народ. Винаги стремежът е бил завземането ни. И продължава да е. Частичен успех има по време на комунизма). Като ръководителка на обединения православен свят и покровителка на славяните, Русия ще играе една нова роля в света. Достоевски смята, че рано или късно всеки един народ развива национална идея, която говори с гласа на народностния Дух. Русия ще помири народите и ще обедини човечеството в братската Любов на Христос. Руския народ се стреми към общочовешкото и иска да служи на човечеството. В своята прочута реч на 08.06.1880 за Пушкин, Достоевски го нарича най-големият представител на руския народностен Дух.

Пушкин често бива възприеман като отговор на Русия спрямо Петър Велики. Там, където Петър се опитва с политическо насилие да създаде място на Русия в Европа, Пушкин набляга на общочовешкото в руската душа и принадлежността към европейската култура. Пушкин спасява Духовната мисия на Русия, която по времето на Петър Велики (бел. пр. а и след това, та и до ден днешен) се „подхлъзва“ по пътя на империализма.

След смъртта си, Достоевски бива провъзгласен от философа Владимир Соловьов в три паметни речи за основател на една нова религиозна философия. Идеята на Достоевски за едно световно братство в името на Христа води до преобразуването на обществото в църква. (бел. пр. според ранното Християнство църквата не е институция, а група хора, които да се събрали в името на Христа). Една общност на вярата, въодушевена от Християнските идеали. Това е новата дума, която руския народ може да произнесе, защото носи в душата си Христос. Това може обаче да се случи чак тогава, когато руския народ като цяло премине през едно ново раждане и Духовна саможертва.

За разлика от Достоевски, Соловьов е противник на панславянската политика на царя и се отнася много критично към официалната православна църква. Неговият труд се издига на едно по-високо Духовно ниво от този на Достоевски: „Идеята за една нация не е това, която тя мисли за самата себе си в дадено време, а това, което Бог мисли за нея във вечността.“ За Соловьов руската идея е религиозния идеал на универсалната църква, в която има място и за еврейския народ. В това общество на бъдещето християнското свещенослужене е обединено и подчинено на един патриарх; политическия живот е въплатен в един национален властимащ, който е израз на правовата държава; а социалния живот е обединен под ръководството на пророк. Соловьов вижда в тази подредба едно копие на Светата Троица на Земята. Но преди тази идея да се осъществи Русия трябва да мине през един сблъсък с азиатско-монголските сили и с антихриста, който щял да се появи през 21. век (бел. пр. можем само да се надяваме този антихрист да е бил комунизма и да е вече отминал).

Изразяването на руската национална идея е признак за събуждащото се национално съзнание. Освен това е и коректив на европейската политика на надмощие, която царете след Петър Велики следват. (бел. пр. който не знае, може да се осведоми за тайния план на Петър Велики, доразработен от Екатерина Велика, за завземането на света. Първа цел е завземането на България, Черно море, Кавказ и Истанбул. Този „таен“ план е причина за много беди за България и не е изключено да продължава да бъде. Няма причина да мислим, че той вече е невалиден, дори напротив – последните действия на Русия по отношение на Молдова, Украйна и Грузия го доказват. От друга гледна точка можем да се „пошегуваме“ с този план и да заявим, че е още от самото си създаване обречен на неуспех, защото си поставя не само неправилните приоритети, но и грешната последователност, започвайки от непревземаемата държава на Духа – България). Комунизмът на двадесети век е поредното нейно недоносче.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Мястото на Русия в Европа I (Невидимият град)

Невидимият град – духовна биография на руския народ е книга на Хари Салман.

Оригинал: De onzichtbare stad, Kok Agora, Kampen, Холандия, 1996. При въпроси по книгата, за автора и т.н. се обръщайте към Крум Сяров.

По времето на Петър Велики Русия се превръща в европейска сила, с която другите европейски държави трябва да се съобразяват. Царят бил висок два метра, внушителен и надарен с остър ум и добри организационни способности. Той енергично се опитва да модернизира изостаналата Русия и привлича съветници от Европа. Той е и първият цар, който пътува из други страни. Петър Велики отнема последните правомощия на благородниците и на Духовенството. Той е основателят на руската империя, която получава през 1703 нова столица – Санкт Петербург. По време на строителството му в блатата на делтата на Нева умират на сто хиляди работници-роби. Новата столица е частично копие на Амстердам, където Петър Велики също пребивава известно време. До това време Русия е била държава без големи градове. Живота се развива в крепости и около тях. Няма свободни граждани, както в Западна Европа и по-рано в Новгород, които са носители на съвременно съзнание. Петър Велики желае да модернизира страната без да създава свободни граждани с политически права.

Промените, които той провежда и иска да проведе, много от които положителни, срещат голяма съпротива сред населението. Много хора и до ден днешен имат чувството, че оттогава Русия се е отклонила от пътя си. Този цар е направил от Русия една опасна световна сила. Въпросът е дали това съответства на мисията й?

Петър Велики е направил от Русия голяма държава, но не й дава нова Духовна мисия. Също толкова малко той помага и за вътрешното развитие на народа. Получава се едно драматично разделение на руското общество на една голяма народна маса, която не иска да се промени и се придържа към старите традиции и малка група от придворни, бюрократи и интелигенция, които приемат западната култура. Те се намират под влиянието на френското просвещение и радикалните му идеи.

Тази група дава основата на една руска култура, която не се гради вече на църковните традиции от Византия. Михаил Ломоносол, който е следвал в Германия, става основател на руската наука. Николай Карамзин събужда с труда си за руската историята съзнанието за миналото, а Пушкин е творецът на литературния руски. Особена роля играе руското портретно изкуство, което прави личностното развитието на хората видимо, както казва Генади Бондарев. През 19 век литературата, музиката и философията процъфтяват.

Встъпването във владение на Цар Николай I след смъртта (или изчезването) на брат му Александър I през 1825 поставя руските интелектуалци в критично положение. Въстанието на декабристите е потушено с твърда ръка и са поставени основите на тайна полиция. Декабристите са офицери, които, под влияние на френската революция, се борят за политически реформи. През 1849 дори и младия Достоевски се превръща в жертва на тези репресии. Заради членството си в някои политически кръгове бива осъден на смърт, но в последствие помилван и пратен на заточение в Сибир.

По времето на реакционната политика на Николай I интелектуалците започват да си задават въпросите за смисъла на историята, за отношението на Русия към Европа и собствената връзка с народа. Много търсят Духовността и вътрешната църква, за която говорят религиозните пиетисти и се обръщат към Духовните текстове от добротолюбието (гръцки – филокалия). Или към старците. Известни старци са Тихон от Задонск, Серафим от Саров или Амвроси. Последния се превръща в прототипа на Достоевски за стареца Зосима от „Братя Карамазови“. В манастирските комуни на Централна Русия живеят религиозността и старите Духовни традиции. Там руската душа търси спокойствие от западното мислене идващо от Петербург и от католическото влияние на йезуитите от Полша.
След 1836 в страната пламва яростно обсъждане за съдбата на Русия. Основата дават философските писма на Пьотр Чаадайев. Стига се до разделяне на два лагера – славянофили и западники. (бел. пр. западняци. Както знаем подобно разделение има и в България, но то е повече русофили – русофоби). В основата на тези обсъждания са идеите на Хердер и други немски философи за великото бъдеще на славянската култура. Малко преди това Наполеон бива победен. Неговите успешни завоевания приключват със завземането на Москва през 1812. Руснаци запалват града и Наполеон трябва да напусне Русия преди започването на зимата. Руския народ има чувството, че е пожертвал Москва, за да може да се превърне под ръководството на Александър I в спасител на Европа.

Западники като Чаадайев виждат в Русия едно изостанало от пораслите в Европа дете. То може да учи от Запада и да преодолее изостаналостта си без да взема материализма и неприятностите. Чаадайев говори за едно Духовно Християнство, което ще се развие в Русия и ще освети света. Също и славянофилите виждат в Русия спасителката на Европа. Те обаче нямат отрицателна картина за миналото на Русия и не са готови да се учат от Запада. Корените им са в руската народностна култура и развиват една религиозна философия, която се основава на немската романтична философия. Западниките пък биват силно повлияни от френския модел на развитие.
Обръщането към френското утопично мислене показва, че се е създало любопитство към социални въпроси. Неуспешната либерална революция през 1848-1849 води до отдаване на ново значение на руското селячество. То би могло да бъде в основата на едно общество без подтисничество, бюрокрация, робство и частна собственост. Най-вече сърцето на Александър разпространява това идеализиране на селяните. Такова е и виждането на славянофилите. 1861 крепостничеството бива отменено. Това дава нови възможности за напредъка. Дотогава 34% от цялото население и половината от селяните са били крепостни, тоест собственост на благородници. Много едри земевладелци притежават хиляди крепостни селяни. Най-големият, граф Шереметиев е имал 300 000 в началото на 19 век.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Митът за истинския цар и за неговата християнска империя II (Невидимият град)

Невидимият град – духовна биография на руския народ е книга на Хари Салман.

Оригинал: De onzichtbare stad, Kok Agora, Kampen, Холандия, 1996. При въпроси по книгата, за автора и т.н. се обръщайте към Крум Сяров.

В това писмо се заражда идеята за руския избран народ и неговият християнски цар. В църковните среди Москва се възприема като новия Йерусалим, а Русия като новия Израел. През втората половина на 16 век принц Андрей Курбски създава един нов мит и го противопоставя на този за третия Рим – идеята за свещената Рус. Това е принизената и страдаща Русия с нейната мисия; християнската земя, която се бори с враговете на истинската вяра. А истинската вяра, това са светините на руската земя – църкви, манастири, свещени места, икони, но и Духовния живот, светците и поклониците.

За тази свещена земя се борят героите от старите руски бъйлинъй. Руският цар, „бащичко цар“, трябва да се държи като добър съпруг с жена си, с нацията на свещената Рус, според вижданията на аристокрацията и народа. Но досега не е имало нито един руски цар, който да се е държал така с народа, че да бъде обявен за светец от църквата (бележка на преводача – за България знаем, че това не важи – имаме царе светци и от царете не се очаква ролята на баща на нацията. Това по-скоро се отнася за патриарха). В повечето управители живее насилието на монголите и примера на константинополските императори, които притежават абсолютната власт.

С религиозния патриотизъм се свързва и идеята за всесилието на християнския цар, който се счита за богоизбран пазител на истинската вяра. В края на 15 век преди всичко епископ Йосиф от Волоколамск радува за поставяне на властта на монарха над тази на църквата и народа. С течение на годините Русия се превръща в светска държава, в която църквата играе подчинена роля, а властта е в ръцете на княза. Потъпкването на църквата от комунистическия режим отговаря на тази традиция. Преди години руският патриарх защитава съвместната работа на църквата с режим след революцията, поради необходимост за спасението на църковните структури (бележка на преводача – В България положението е подобно по време на комунистическия режим. Държавна сигурност и патриаршията са едно. За да запази структурите си църквата продава душата си, душите ни. В следствие на това трябваше да минем през един от най-бездуховните периоди от историята си, в който сме свидетели на всякакви човешки морални изстъпления. Хубавото е, че този период преминава вече и че хората отново силно се Одухотворяват).

През вековете винаги е имало хора в Русия, които не са правили компромис с царизма, когато са били на мнение, че царя не е носител на християнската мисия на Русия. Така например, по времето на Иван Грозни селяните от централна Русия бягат в периферията на страната. Хиляди са избити по време на терора му и това разклаща картината за християнския цар. През 1570 той почти напълно унищожава населението на предишния свободен град Новгород. Не това търси руския народ. След времето на Иван Грозни много царе се представят за истински такива, за свещени пазители на културата и мисията, но не са такива. Пример за това е Деметрий, уж син на Иван Грозни.

От руснаците, в които живее картината за истинския християнски цар може да се научи много за мисията на страната. Те се съпротивляват срещу западните влияния, срещу властта на държавата над църквата, срещу бюрокрацията и военизацията, срещу влошаване на положението на селяните. В много отношения те защитават старата Русия срещу новото и срещу империалистичната политика на Петър Велики. Става дума предимно за две групи – така наречените старовярващи и казаците.

В края на 17 век в Русия се появяват много секти, които носят въодушевлението си предимно от Центална Европа и труда на Якоб Бьоме. Те са извън държавната църква, се уповават на земята и образуват общностите си по границите на руската империя. 1667 се получава и разделение вътре в самата църква. Следва преследването на милиони вярващи, които не искат да се разделят със старите вярвания и традиции. Те се противопоставят на църковната реформа на патриарх Никон. Биват наричани староверци, но самите те се наричат истиски вярващи (староправославни) или хората на истинските обичаи. Това са селяни и търговци, които в голямата си част бягат на север и на изток в Сибир. Живеят просто и са готови живи да се изгорят в малките се дървени църкви ако бъдат притиснати. В представите на староверците през 1666 в Русия започва царството на Антихриста. По-късно и Петър Велики е обявен за Антихрист и се очаква самия Иисус Христос да прекрати управлението му. За староверците третия Рим (Москва) е управление на злото. Самите староверци са изхвърлени от църквата и съответно нямат никакви граждански права в руската империя. С напускането на старата страна, те се надяват да получат гражданство в новата страна на бъдещето, царството Божие. С това се свързва и възприятието за поклонничеството към невидимия град Китеш. Китеш е картина на града на бъдещето, който изплува от дълбочината на мечтаещата руска душа. Истинския цар на Китеш е Юри Всеволодович.

Староверците живеят предимно източно от Волга. Един от центровете им е манастира Соловьетски на остров в Бяло море, далеч на север. Затворени в манастира монасите се отбраняват осем години след разделението в църквата срещу царските войски. Благодарение на старанието си и на скромността си много от староверците се замогват значително. В това отношение много приличат на калвинистите. В началото на 20 век държат 80% от руската индустрия в ръцете си. В техните кръгове живее Духът на свободната търговска република Новгород.
(Бележка на преводача – в староверците живее от една страна едно по-чисто и апостолско християнство силно повлияно от богомилите. От друга страна те не могат да бъдат наречени консервативни, а дори напротив – носители са в голяма степен на напредничавост. Съчетават в себе си корените на добрата и истинна традиция и крилете на творческото, свободно и недогматично развитие).

В южна Русия, по долното течение на Волга и на Дон се образува друго ядро на съпротивата. Там живеят свободните казаци. През вековете те охраняват границите на Русия и завзамат степта и Сибир. Те държат на своята свобода и събират във въстанията си много безправни или опозорени селяни. Известни ръководители на казашки въстания са Стенка Расин през 1670-1671 и Пугачов през 1773-1775.

Наред с многото царе, които не изпълняват Духовната мисия на Русия в очите на народа, има и един, на когото населението възлага надеждите си. Това е толерантния цар Александър I. Той обаче също не съумява да изпълни очакванията и умира през 1825. Според легендата обаче той не е умрял, а дълги години е странствал по руската земя под името на светия Фьодор Кузмич. 1836 е бил осъден на 20 камшика от един съдия и пратен в Сибир, защото бил странник и не казал името си. 1864 умира. Много руснаци смятат тази легенда за истина. Според мен с право. Данийл Андрейев, поет и писател със способности да вижда, е разбрал с Духовното си око, че Александър е бил няколко години след изчезването си служител в манастира на Свети Серафим в Саров. След смъртта си е станал, според Андрейев, Духовния ръководител на руските сили в борбата срещу нечовечността. Този поклонник, Духовен водач и лечител бил истинския цар.

Posted in За Духа и Душата, За Обществото | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Митът за истинския цар и за неговата християнска империя I (Невидимият град)

Невидимият град – духовна биография на руския народ е книга на Хари Салман.

Оригинал: De onzichtbare stad, Kok Agora, Kampen, Холандия, 1996. При въпроси по книгата, за автора и т.н. се обръщайте към Крум Сяров.

През 1380 великия княз Димитри Московски постига първата победа над монголите. Този преломен миг възбужда мечтите на руснаците – християнската армия е победила неверниците. Преди битката Димитри е бил благословен от Сергей от Радонеш, основателя на манастира в Сергеев Посад (преди Загорск) близо до Москва. Сергей е въодушевен вдъхновител на руското Възраждането и строи множество манастири и църкви, включително и в северната част на страната. Прочутият иконописец Андрей Рубльов е негов учител, получил просветление чрез страданията си по време на монголското иго. В неговата икона „Светото Триединство“ са вплетени идеалите за братство, любов и благочестие (набожност).

(Бележка на преводача – забележете разликата от идеалите на френската революция – свобода, равенство и братство. Братството и в източната славянска душа и общество заема важно място. Следва да се запитаме къде се губи то в днешно време у нас? Съвместните действия и обща взаимопомощ са идеал показал силата си през вековете и достойно заложен в съвременната ни република и намиращ израз в надписа на народното събрание „Съединението прави силата“. Този надпис трябва да ни е пътеводна светлина във всяко едно действие. В случай, че не е, то спокойно можем да се наречем народ от лицемери, които тръбят едно, а вършат друго. Братството може да се приеме като основна стойност, която Западна Европа трябва да постигне в икономиката си. Икономическото развитие е присъщо най-вече на волята, на краката и ръцете, и на келтските и следователно западно-европейски традиции.

Любов – тя идва от сърцето и е най-присъща за славянската душа. В Западна и Централна Европа е слабо застъпена и се разглежда предимно като личностна и обществена свобода, като възможността отделни индивиди или групи от хора да създават заедно нови възможности за обществото. Това са така наречение граждански инициативи или трети компонент на триделението на социалния организъм. Точно той е и сърцето на западното общество, но все още няма свободата да се разгърне, притиснат от правото, държавната власт без равенство от една страна и икономическата власт без братство от друга.

Последния закон от иконата е благочестието или набожността. Това е функция на главата, на мозъка, на ума, на начина на мислене. В Русия религиозността е в основата, доколкото въобще умът е развита част от руската народностна душа. Западна Европа търси свободата, а източна подчинението на ума. На кого? На Бога. Разглеждайки внимателно концепцията за свобода, ще видим, че според православието свободата я има само в Бога. Тук виждаме и силната взаимосвързаност между сърце и ум и преплитането на концепциите за свобода и Любов. Тук трябва внимателно да правим разликата между вяра и свобода в Бога от една страна, и религиозност от друга, която е свързана с множество църковно-институционални закони и правила, в които не можем наистина да видим свободата. В Западна и Централна Европа тя отстъпва място на равенството, което пък е присъщо за държавните закони и правото. В България, Русия и Източна Европа ще се възцарява тепърва законът на Любовта, а от там и разпространява, за да стане единствен закон за цялото човечество. Този закон е достатъчен и това е единственият Божествен закон, който е необходим на развитите Духовни същества. Хората обаче още не сме толкова напред и затова се опитваме да „уравновесяваме“ чрез множество закони. Тази традиция е най-силно изразена в немско-римската традиция на Централна Европа. И до ден днешен реда е в основата на немското общество, а най-силната и последна инстанция във всяко едно отношение е съдът и то най-вече върховния конституционен.)

След падането на Константинопол, тогавашен център на православието, Москва може да стане нов център. Църковните кръгове допринасят много за последвалото образуване на руското национално самосъзнание. Монахът Филофей от Псков разглежда Москва като трети Рим. През 1511 той пише на великия княз „Благочестиви царю, всички християнски царства се обединяват в твоето. Два Рима паднаха (Рим и Константинопол), третият сега се създава, четвърти няма да има.“ Империята на Москва ще живее докрай света, ще включва всички истински християни и скоро ще дойде вечното царство на Христос. Още тогава са си мислели, че краят на света наближава.

(Бележка на преводача – много важно е да възприемем какво води точно до едно такова образуване на руското самосъзнание. От една страна имаме манията за величие, за главна роля, за могъщество, за световна империя която идва от Византия и Рим. От друга страна имаме множество български Духовници като Григорий Цамблак, киевски митрополит, ученик на Патриарх Евтимий, които отиват в Русия и работят за изграждането на един нов, Духовен свят по Божия воля и според закона на Любовта, който ще дойде без насилие и необходимост от една огромна империя като Русия. Но в който църквата играе своята институционална роля. Важно е да разграничим и между развитието на Киев и Москва в случая.

Трябва да имаме предвид и силата на българското богомилското движение, което трайно пуска корен сред населението на Русия и е изразител на една чиста вяра, неопорочена от никакви институции и религиозност. Именно това богомилство живее най-добре идеалите за свобода, равенство и братство и е идеала към който съвременна Европа и съвременния свят засега неуспешно се стреми. Мисията на Източна Европа е точно осъществяването на този чист идеал и водеща роля в него имаме ние, българите. Важно е да се разграничим рязко и да направим добре разликата между различните средства и начини за осъществяване на нашата Духовна мисия. Руският имперски пример вече многократно е доказал, например с комунизма, че завоевателния, римски, институционализиран път, не е правилния. Със сигурност маниите за Велика Русия, Сърбия, България и т.н. не са на място и колкото по-бързо бъдат забравени, толкова по-добре.

В последните години в България се забелязва повишен интерес към историята и хората усилено търсят националната си идентичност. Това е прекрасно. Обаче е повече от важно да не надделяват крайни империалистични тенденции и всичко да се мери не само с големината на територията и величието, а най-вече с Духовните и културни заслуги, мирна мисия, предопределение и път на нацията. В единия случай вървим към опасност от поредна национална катастрофа, в другия – към изпъление на свещената мисия на българския народ в името на взаимната Любов между всички народи и хора на Земята. Уроците на историята ни са повече от ясни – прогонването на изпълнителите на мисията, богомилите, води до тежко гръцко робство, опустошителни кръстоносни походи и най-вече жестоко турско робство. Стремежът за военно решение на националните идеали пък води до две национални катастрофи, братоубийствена война вътре в държавата – всякакви други думи за събитията 1920-1925 година, а и след това, са слаби – и комунизъм. Ако понятието ни за комунизъм още не е достатъчно ясно, то Ви представям погледа на словаците – комунизъм = робство. Сигурен съм, че е по-точен от нашия поглед.)

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени