Tag Archives: истории


Руската идея – света като религиозна общност (Невидимият град)

Невидимият град – духовна биография на руския народ е книга на Хари Салман.

Оригинал: De onzichtbare stad, Kok Agora, Kampen, Холандия, 1996. При въпроси по книгата, за автора и т.н. се обръщайте към Крум Сяров.

Всеки народ преминава през период на оформяна на националното съзнание. Това е свързано най-често с важно историческо събитие, като осемдесетгодишната война в Холандия, политическите промени през 17 век в Англия, американската борба за независимост или френската революция. След това националната идентично се изразява по различни начини, например в икономическата експанзия на Холандия, Англия и Сащ или в стремежа към политическо влияние в Европа от страна на Франция.

Руското национално съзнание е още слабо и когато руснаците говорят за мисията на страната си, то тя има повече характера на една мечта, отколкото историческа истина. Руската народностна душа се намира в дълбок сън, от който трябва постепенно да се събуди и да се сблъска с действителността. Един основен белег на това национално съзнание е дълбокия религиозен характер. Дори и комунизма е приет в началото с религиозен ентусиазъм. След въвеждането на християнството именно религията, а не националната принадлежност, са свързващия елемент на нацията. Руската страна е страната на истински вярващите, на правата вяра, православието. Още в 11 век в Русия се създава мнението, че тя е създадена от Бог, за да изпълни своя собствена мисия. Тази идея може да се намери в писанията на митрополит Иларион от Киев. А в хрониката на Нестор от 1113 се говори за „святото стадо“ на руската нация.

Събуждането на руското национално съзнание след различните лоши кошмари, които населението преживява, може да се отнесе към различни периоди. Първият е след освобождението на Москва от монголите и продължава до края на 17 век. Следва периодът на Цар Петър Велики, петърбургския период. С руската революция започва третият период. В тези три периода се развива едно първо съзнание за мисията на Русия.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Руснаци и американци (Невидимият град)

Невидимият град – духовна биография на руския народ е книга на Хари Салман.

Оригинал: De onzichtbare stad, Kok Agora, Kampen, Холандия, 1996. При въпроси по книгата, за автора и т.н. се обръщайте към Крум Сяров.

Характерните качества на отделните народи могат да се илюстрират много ясно в сравнение с други народи. Много неща ми се изясниха за руснаците като ги сравнявах с американците. Руснаците вървят по пътя на страданието, не само като народ, но и индивидуално (бележка на преводача – в това отношение не се различаваме от тях). Те го преживяват като съдба и за тях страдащият, просещ, човек е близо до Бога. Американците отричат страданието и да се носи жертвоготовно страданието на някого другиго за тях е нещо неестествено. Тя вярват в собствените си сили и в необходимостта чрез положително мислене да решат проблемите си и да се развиват. Руснаците жалят самите себе сии очакват други да ги спасят от неприятностите им. Те почти не притежават необходимостта да подобрят положението си. Калвинисткия начин на мислене, че чрез работа човек трябва да забогатее и съответно да отиде след смъртта си в рая, им е чужда. А калвинистът ще има трудности да разбере как така просякът е под закрилата на Бога.

Както руснаци, така и американци са млади души. Американската народностна душа е още по-млада. Човек би могъл, в такъв случай, да определи много американци като вдетинени или пубертетчета. В такъв случай веднага нещо важно се набива на очи – руския народ е имал нещастно детство, а американския – щастливо. Нищо чудно, че и характера им е такъв. Американската душа е мъжка и се стреми към материални ценности и успех. Руската душа е женска, насочена към Духовни идеали и живее в едно състояние на молитва и жертвоготовност. Душата на американеца е насочена предимно навън, а на руснака – предимно навътре. Американецът развива идентичността си като променя външния свят, а руснакът се скрива във вътрешния си свят и има необходимостта да се разграници от европейците. Изживявайки ги като „другите“, той се надява да намери себе си, но не забелязва опасността да се загуби в подсъзнанието си и да се изживее само като азиатец.

За американците руският път е една голяма загадка. Те се наблюдават като управители на света и виждат, че позицията им се дължи на разумността им. Руснаците са се затворили в собствения си свят, а комунистите дори спуснаха желязната завеса. В своя път са открили обаче един вътрешен свят, светещ от големи идеали. Те са обединени в „руската идея“. Готови са да слушат собственото си сърце и да се жертват в името на големия идеал (бележка на преводача – любопитно е да се отбележи, че доста американци все повече се интересуват от пътя на сърцето и създават цели научни институти като този по „Математика на сърцето“. А що се отнася до жертвоготовността – нея българите, съчетана със смелостта ни, я притежаваме също доста силно и тя не веднъж е правила чудеса. За съжаление в повечето случаи са запазени в народната ни памет предимно бойните подвизи, а не мирните такива. Има не малко българи, които са се жертвали в името на мира и са ни дали пример за какво наистина си заслужава да се живее и да се умре. Примерът на летецът Списаревски пък ни показва как смъртта на единици, може да дари живот на хиляди).

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Развитието на руската народностна душа (Невидимият град)

Невидимият град – духовна биография на руския народ е книга на Хари Салман.

Оригинал: De onzichtbare stad, Kok Agora, Kampen, Холандия, 1996. При въпроси по книгата, за автора и т.н. се обръщайте към Крум Сяров.

Важно е да даден едно ново значение на понятията народностна душа и народен Дух. (бележка на преводача – както всеки човек разполага освен с физическото си тяло с душа и Дух, така това важи и група от хора или за цели народи, страни, континенти. Интересна в това отношение е книгата на Хари Салман „Духовна биография на Европа“). Поради редица причини тези понятия вече не се използват. Това се дължи на злоупотребата на фашизма с тях, на материалистичния ни начин на живот, на подчертаването на индивидуализма ни. При описанието на народностната душа се внимава повече за характера и чертите на хората от съотвения народ, а при народния Дух по-скоро става дума за Духовните идеали и сили.

В края на 18 век, по времето на романтичната епоха, рочно тези понятия са в основата на мирогледа. Най-вече повлияни от немския философ Йохан Готфриед Хердер, романтиците приемат, че всеки един народ си има своя собствен характер, който се развива с течение на времето. Народите имат младежки години, зрялост и старост. Идеите на Хердер повлияват особено силно за развитието на националното самосъзнание на славянските народи в източна Европа. (бележка на преводача – това не важи за България , поради турското робство и недостигането до нас на тези виждания. Въпреки това българския народ винаги е знаел, че е носител на собствена душа и Дух, които и са помогнали силно за физическото му оцеляване.) Сравнени със западно европейските народи, славянските се намират още в ранните си, младежки години. (бележка на преводача – това важи само частично за България, която е достигнала още преди столетия зрялост. Разликата при нас са по-древните траки и старата българска култура, които допълват славянската. Твърдението, че сме още в младежките си години обаче е оправдано като имаме предвид, че сме позабравили народностната си памет след дълги векове на различни робства и опустошения. При нас задачата е по-скоро едно ново Възраждане на българската душа и Дух и вмъкване на нейната вековна мъдрост и Любов в ежедневието ни.). Като млади народи, славянските подготвят едно бъдеще на повече човеколюбие и хуманност за всички хора по земята (бележка на преводача – тук можем да открием и ръководната роля на българите в този процес на развитието на славянската култура. Като народ вече започнал този процес още с приемането на християнството и със създаването на глаголицата, то ние имаме не само опита, но и задължението да продължим да ръководим този процес на съзряване на славянството за общочовешко благо).

Под влияние на гореспоменатите идеи, руски и полски писатели определят една месийска роля на народите си за спасението на европейската култура (бележка на преводача – би били фатално за нашите народ да започне да се поддава на подобни несъстоятелни „мании на величие“. Ръководната роля трябва да се разбира преди всичко като отговорност, която да се осъществява със смирение, самочувствие и усилена работа, а не с гордост и самопровъзгласяване за величие. Подобни крайни и опасни гласове в обществото ни са, слава Богу, слаби. Знаем какви заплахи могат да донесат те на Балканския полуостров и знаем, че те никога не са носили нищо добро на никоя от страните. Отговорността ни в това отношение се разпростира не само спрямо славянските народи, но и спрямо народите на Балканския полуостров, който осъществява връзката не само с южна Европа, но и с близкия Изток, Азия и донякъде дори с Африка, а погледната в религиозно отношение и с различните източни християнства, различните мюсюлмански течения, юдеизма, както и правилното отработване на заложеностите от предни религии, като манихейство, митраизъм, зороастризъм, древни гръцки, тракийски и т.н. вярвания).

Рудолф Щайнер (1861 – 1925, живял по времето на Учителя Дънов. Интересно е да се отбележи, че двамата се допълват взаимно и говорят един за друг, въпреки че никога не са се срещали) основава антропосифията и формулира идеите на романтичната епоха наново. За руската душа Щайнер казва, че нейното състояние може да се сравни с нивото на развитие на една човешка душа в периода между пубертета и началото на двадесетте години. Тази душа ще бъде осветена от Духовните сили, които човек развива във втората половина на живота си. Това означава, че руския народ се намира между несигурността на младия човек от една страна и Духовните идеали на зрялата възраст от друга.

Две тези обясняват това хипотетично определяне на възрастта. Първата е мисълта на Щайнер, че процеси, които се простират в дълги исторически отрязъци от време, преминават подобни процеси на развитие, както и човешката душа. Трябва да се има предвид, че сто години наросностно развитие се равняват на една година човешко. Втората е сформирането на славянството в началото на новата ера. Тоест, можем да говорим, че руския народ е на възраст от около 20 години. (бележка на преводача – подобно твърдение можем да отправим и за българския, но тогава би излезнало, че той едва на осмата си годишнина вече осъзнава собствената си Духовна мисия, което е трудно мислимо. По-скоро можем да приемем, че по време на цар Борис I Покръстител вече имаме значителен път на развитие, който тепърва предстои да изясним.) Внимание, това не означава, че нивото на развитие на всеки един руснак е на 20 годишен, а че в цялата си народностна съвкупност руската душа още не е достигнала зрялост. На тази основа може да се твърди, че руския народ се е отделил от славянския пранарод през първите си седем години, получил е собствения си език и християнството на девет, преживял е пубертета от времето на монголското владичество до времето на Петър Велики и в днешния хаос се опитва да се оформи като порасъл човек. В биографията на всеки един човек средата на 19-тата годишнина е много важна, защото тогава житейската задача, мисия, може да се осъзнае. В историята на Русия това е средата на 19 век, времето на Достоевски, Соловьов и Толстой, които показват какъв един творчески потенциал се помещава в руската душа.

Тези трима големи руснаци могат да бъдат разглеждани като представители на светлите сили в руската душа. Философът Владимир Соловьов е представител на мисленето, Фьодор Достоевски на чувствата, а Лев Толстой е израз на руската воля. Тези сили се намират и в руската природа. Руският север е полюса на мисленето; областта, в която руснаците са преживели своето самосъзнание; областта около Новгород, която остава свободна от монголите и има демократични традиции. В широката, средна част от страната, е зоната на чувствата и на земеделската земя, която руския селянин обработва и се единява с Майката Земя. Руският юг, степта, е полюсът на волята. Там живеят номадите и казаците, които охранявали руските граници. Казаците воюват и срещу болшевиките, но доста болшевики идват от руския юг.

Руските епически песни, така наречените бъйлинъй, които възхваляват геройствата на богатирите и разказват за старата Русия, ни показват образуването на вътрешните сили на руския народ и неговата душа. Основни герои в тях са Илия от Муром, Добриня Никитич и Альоша, сина на попа, които заедно с четирима други образуват кръглата маса на фюрст Владимир от Киев (бележка на преводача – съвпадениета с крал Артур и рицарите от неговата кръгла маса, които носят келтската традиция на свещения граал не са случайни). Геройствата им могат да се възприемат като стъпки по пътя на вътрешното развитие, както твърди Мунин Холандски. Любимият герой е Илия от Муром, който според песните е лежал 30 години сакат, докато трима богопоклонници не го излекуват. Според друга легенда това са дори Христос и двама апостоли. В сакатостта на Илия можем да открием съкрушената руска воля.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Последствията от комунизма (Невидимият град)

Невидимият град – духовна биография на руския народ е книга на Хари Салман.

Оригинал: De onzichtbare stad, Kok Agora, Kampen, Холандия, 1996. При въпроси по книгата, за автора и т.н. се обръщайте към Крум Сяров.

Можем да сравни последствията за руската народностна душа от комунизма с тези за индивидуалната душа от алкохола. Комунизма представлява пълната смърт на човешката индивидуалност и човечност, на факторите, които ни правят хора, различно от животните.

Психичните последствия от комунизма могат да се изследват и с методите на астрологията. Ако погледнем кога се ражда той (9.11.1917, 2:30, Санкт Петербург) и приемем, че е едно дете, родено точно тогава, то можем да видим какъв се очаква да бъде характера му: липса на вяра в другите; срах от новото и творческото; недоверие спрямо всичко чуждо и чужденците в частност; страх от себекритика, която се превръща в яд към собствената душа; тенденции към алкохолизъм и криминалност; готовност за борба срещу другите в името на собственото забогатяване; философията за живота е спекулативна и нереална. Създават се строго специфични планове, които никога не могат да се изпълнят и човек е винаги недоволен; силна пристрастеност към ритуали; липса на самочувствие; тенденция на съчетаване на практическите действия с идеалистични, от което често следва разочарование, тирания и лоша координация ; създаване на ненужна сложност на нещата; лошо отношение към жената; наклонност към танца и музиката, предимно в групи.

Модерната руска литература описва добре запада на човешкото по време на комунизма и вижда добро само в руското село. Хората са забравили както да изграждат мнението си, така и да действат интуитивно. За бюрократичния апарат всеки умен и творчески настроен човек е опасен (бележка на преводача – оригиналния текст е тук в минало време. Изказаното е вярно обаче не само за комунизма, но и за капитализма, в който живеем и в който отново държавния апарат и хищническата икономика, жадна за пари, пречат на развитието на собствената воля и творческа свобода у хората и обществото. Липсва третия компонент на социалния организъм, справка Щайнер).
Александър Солженицин пише: „По време на комунизма от руската душа изчезват отвореността, простотата, дълготърпението, съчувствието, желанието за взаимопомощ, чувството за братство“.

Руските философи се питат какво място заема комунизма в развитието на руската душа. Повечето виждат в комунизма едно естествено продължение на руската история, на традицията за авторитарност и насилие, която се основава на необходимостта за справедливо общество и руския месианизъм (идеята, че Русия ще спаси света). Така погледнато комунизма е е здраво вплетен в руската душа. Бердяев го разглежда също като руско явление: „Комунизмът е руската съдба, един миг от вътрешната съдба на руския народ“ (бележка на автора – тези думи можем да разберем така: „Сами сме си виновни за съдбата“. Важи в пълна сила и за съдбата на българския народ. Достатъчно е да си припомним белия и червения терор след първата световна война. Ще дам референция към книгата на Филип Панайотов „Вестници и вестникари“, в която този период прекрасно е описан).

След падането на комунизма идва време за промяна. Хората са принудени, независимо дали искат да се променят. Старите така или иначе не могат да се приспособят. Милиони не искат повече да живеят и се самоубийствата се увеличават. Навсякъде хората са в личностна и национално-историческа идентификационна криза. Картината за собствения им, национален и исторически живот се е сринала. Едно социологическо проучване от 1989-1991 показва руските хора като напълно отчаяни, вътрешно разделени и неспособни да се справят с живота си. Жените обикновено се справят по-добре с промените. Те са винаги стожера на социалния живот и им се налага да развият много мъжки сили, за да организират живота. За нова ориентация е необходимо точно мъжката сила на самосъзнание и интеграция на мъжките и женски душевни сили. Време е за всичко това. И най-вече за смело изправяне срещу негативните сили в собствените души. В Русия не се търси колективна вина за изстъпленията на болшевизма. Лошото се корени във всеки човек. Признаването на собствената негативност би била важна стъпка по пътя към интеграция и трансформация на тези сили.

(Бележка на преводата – тук Хари Салман прави тънък паралел с идването на хитлеризма в Германия. Той също, както руския комунизъм, е втъкан в немската душа и съдба, причинен е от нея и е естествен път в развитието й. Също както комунизма се използва от най-доброто в руската душа и го извращава, така постъпва и националсоциализма, който умело надгражда над и преиначава положителните импулси на времето. Точно когато в Германия същестуват всички предпоставките за зараждане на едно ново гражданско общество и човечност, хитлеризма умело ги използва за манипулация и идване на власт. В Германия също въпроса за колективната вина не е напълно изяснен, но тя се носи осезаемо от народа. Повечето немци се чувстват съзнателно или подсъзнателно виновни, включително и младите. Положителното отработване на народната вина обаче тепърва се случва. След отминаване на „дивите години“ след комунизма в България, както аз ги наричам, чувствам, и съм ги изпитал в крехка детска възраст интуитивно, най-после започват да се забелязват слаби творчески сили за отработване на личностната и колективната вина и в България. Тя, за съжаление, също както и в Русия и Германия, обаче не подлежи на официално и отворено разглеждане. Това е грешната стратегия. Всеки един трябва да се изясни със себе си и после и цялото общество да се изчисти от вътре. Неотработена вина е ненужно и вредно бреме и тежест).

Милиони хора се обръщат към официалната църква и много секти, за да задоволят религиозните потребности на душата си. (Бележка на преводача – а аз питам необходима и достатъчна ли е тази стъпка. Всеки трябва да отговори сам на този отговор. Аз бих отговорил два пъти с „не“. Учителяt Дънов ни казва, че религиите са като болници за . Но и че е време да излезнем извън тях, на свеж въздух, защото истинското християнство и развитие на душата е в превъзмогването на всички религии и извоюването на истинската свобода в Бога).

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Руните

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Руните са изпълнените с мистика древни букви на скандинавците. Развитието им продължава векове. Съществуват доста различни видове руни. В тази статия няма да се спирам на подробностите, а само накратко ще Ви покажа какво е най-важното, което може да се знае за тях. Ако разберем руните, то ще можем да си обясним не само света на скандинавските народи, но и голяма част от историята на средните векове. Ще правя навсякъде паралел с българската азбука.

Развитието на руните започва малко след Христа. Те се явяват като предшественици на християнството в скандинавските страни. Нашата азбука се създава заедно с приемането на християнството. Всъщност, тя е Божествена азбука, която се създава специално за християнството и преминаването на целия български народ на едно по-високо ниво на развитие – цял един народ тръгва по пътя на новия завет. Най-голямото му възприемане от народната Душа се постига и изявява при Богомилите.

Основните руни са само 16 и всяка една от тях си има дълбок Духовен смисъл. Също както и при кирилицата.

За лесното заучаване на всяка руна за нея и с нея се пише кратко стихче, което ни учи на мъдрост. Точно както в българската азбука.

Буквите са: а/о/у, б/п, в/ф, г/к, д, е/и, л, м, н, р, с, т и накрая още две т-та и а-та. Това напомня малко на лицето на нашата азбука.

Какво означават руните? Дъжд, градушка, слънце, вода, Бог, гигант, човек, езда, болест, БОГатство, бреза … тоест основните понятия и природни сили от живота на скандинавците. Личи си природната насоченост към Майката Земя. От българската азбука лъчи по-скоро Духовната насоченост към Бащата Бог. Въпреки че и българи и скандинавци се явяват по-скоро мъжкото и дейно начало, което опложда славянското, женското начало.

Първата буква, руна, от азбуката е А, което е БОГатство и изразява личния БОГ в Теб, Аз-ът в българската азбука. А е и Богът в същото време. Бог е в нас и ние сме в Бога. Може А да се тълкува като личния Бог у нас, проявлението на Божественото във всеки един от нас. Любопитно е да се каже, че последната руна от азбуката е също А (А-то с кръгче), което също е Бога. Всичко започва и свършва с Бога и нищо не става без него и всичко чрез него става. Бог е началото и края. Бог се развива чрез нас и в нас и затова е нашето вътрешно БОГатство. Ние поемаме Света от Бог, Благославяме го и Му Го даваме отново. Къде по-ясно се вижда това Творение на Света освен именно в Словото? Затова и азбуката на викингите започва с А, БОГатството, проявения на Земята и в нас, женския, Господ и завършва отново с него, този път с абсолютния, идеалния, мъжкия, Бог.

Говорейки за БОГатството, то непременно трябва да се обърнем и към мъдростта на Учителя. Още в първата си беседа, Ето Човекът, той говори именно за предпоставките за развитието на Човека. Започва се точно от БОГатството:

За да се удостои човек с това име, трябва да съдържа в себе си четири неща: да е богат, да е силен, да има знания, да има добродетели. Ама ще кажете: „Какво дири тук богатството?“ – Богатството е почвата, условията, при които може да се развива човек; то е почвата, в която се развива силата; последната пък внася топлина и светлина, които въздействат на растенето, на развитието. Като дойдем до знанието – то е методът, чрез който трябва да се разбира и регулира нашият живот. Добродетелта пък е целта, към която трябва да се стремим.

Аз Буки Веди … от Аз-ът, от проявеният в нас Господ, се заражда всичко. След това се появяват Буквите, Словото, идеята за Създанието, Проявлението на Бога, матрицата, торсионните полета (Справка „Физика на Вярата“ от Тихоплав в спиралата). Много хубаво, математически и геометрично, този процес е описан в книгата на Друнвало Мелхизедек „Древната тайна на цветето на живота“. Книгата може да се намери в спиралата. Най-ценната информация се съдържда и в уикипедия. Едва след това, като трета стъпка идва самото създание, материята, действието, същността, първото движение.

Руните се групират в 3 групи, всяка с по 5-6 букви и всяка носеща някакво значение и отговаряща на някаква добродетел. Българската азбука по същество е също една добродетел, нравоучение, което хората добре трябва да запомнят и което им отваря вратата към Духовното развитие и Възвисяване.

И какво излиза от всичко казано до тук? Рунните са всъщност ранния проводник на християнството при скандинавските народи. А при нас азбуката е неговия израз, завета, че сме поели по Духовен път. Любопитно е, че става дума за едно и също време, в което това се случва. Времето в което мъжкото българско Духовно начало опложда женското славянско Духовно начало и двата ни народа се сливат в един. Същия процес се наблюдава при викингите при създаването на киевска Рус. Един процес на обединение на народите.

Да, наистина! Малко по-рано започва и обединението на арабските племена под учението на исляма на Мохамед. Това е едно учение, което отговаря много добре на арабските обичаи, култура и начин на живот. Обединени, те тръгват да завземат света и никой не може да ги спре. Освен Тервел. И викингите, векове по-късно, когато вече са поставили търговската и икономическа власт в Европа в свои ръце и са приели християнството. Децентрализираният капитал и мъдрост на севера побеждават централната власт и наука на юга.

Но какво се случва всъщност? Защо именно викингите спират нашествието на арабите в Европа? Какво общо има това с руните и християнството? Всичко е силно взаимосвързано. Първото, което трябва да се разбере е, че християнството води до прекръщането на едни общочовешки ценности от цял един народ. Това се случва и при скандинавците. Но те злоупотребяват с него, така както злоупотребява и Симеон, който желае да обедини ромеи и българи (в това като начало няма нищо лошо), но желае да го направи под собствената си централна власт и с меч в ръка. А това вече е неправилния подход на войната и на централната държава. Приемането на една нова, обединяваща религия води и при арабите, и при българите и при скандинавците до един Духовен подем и развитие, но и до злоупотреба от страна на управляващите и създаване на силни централизирани държави. И в трите случаи това оказва в началото положително влияние и помага за политическото окрепване на не толкова стабилните дотогава формирования (докато при българите има все пак здрава държава, при арабите са племена, а при скандинавците големи независими едно от друго семейства).

Знаем какви са последствията от създаването на силната централна власт и войственото начало в България – много войни, отклоняване от новия завет и създаване на напрежение между праведното население (Богомилите) и управляващата и жадна за политическа и светска власт върхушка. В Скандинавия един крал започва да подчинява всички семейства. Този процес започва от Дания и Южна Швеция и постепенно успява да се разпростре из цяла Дания, южна Норвегия и Швеция. Не успява само в Северна Норвегия. Хората там запазват до голяма степен независимостта си. Много от тях дори не са се покръстили (разлика от процесите в България). Една част от тях бягат в Исландия. Много Богомили бягат в Южна Франция, където катарската, богомилска, държава успява доста дълго да удържи на ударите на папата.

Извод: виждаме как вярата може да донесе за кратко време обединение и Духовно развитие и напредък, но и как злоупотребата и превръщането й в религия могат да доведат до абсолютна власт и разрушение. Българският народ още търпи последствията от незпазването на завета, прогонването на Богомилите и т.н.

Повече за мъдростта на скандинавците тук. Снимките са взети от уикипедия.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , , | Коментарите са изключени

Голямата мечка

Статия на Иво Иванов Канзас

До ден днешен Уилт Чембърлейн държи над 100 рекорда в НБА.

Ще започна този материал с един на пръв поглед странен, но напълно резонен съвет: ако някой ден съдбата ви срещне с побелял 62-годишен мъж на име Марк Стърн и той предложи да ви продаде нещо – каквото и да е, купете го незабавно! Едва ли ще сгрешите. Търпение – обяснението защо ви давам този съвет, ще дойде малко по-късно.

До скоро въпросът кой е най-великият играч за всички времена се натъкваше на почти мълниеносен отговор: „Майкъл Джордан, разбира се!“ Този отговор бе толкова абсолютен, единодушен и безапелационен, че самият въпрос започна да избледнява и да изчезва от баскетболния лексикон. В последно време обаче ,старият въпрос отново си проправя път благодарение на изумителния сезон на Кобе Брайънт и на геройствата на Леброн Джеймс. Кобе бе неопазим през цялата година, записвайки няколко мача с по над 50 точки. Малко преди Коледа звездата на Лейкърс наниза 62 т. на Далас само за 33 минути игра, а както всички знаем, на 22 януари Брайънт разтърси спортната общественост с астрономическите си 81 т. срещу Торонто Раптърс. Вдъхновени от офанзивните експлозии на Кобе и от впечатляващата му въздушна акробатика, много фенове, коментатори и специалисти се прекръстиха и го поставиха на пиедестал, по-висок дори от този на всевишния Джордан.

Баскетболното богохулство обаче не свършва дотук: името на Леброн Джеймс също вече се прокрадва в класацията, водена до този момент от Майкъл. Асът на Кливланд е най-комплексният играч в лигата, а е едва на 21 години! Нито Джордан, нито Кобе, нито който и да било се е състезавал на такова ниво в НБА на толкова крехка възраст. Ако Джеймс продължава с това темпо, то ще смачка много рекорди, преди да е навършил 30. Истината е, че като погледнем на въпроса за най-добрия играч за всички времена като на нерешено уравнение, ще трябва да признаем, че то има повече от три неизвестни. Не можем да изключим името на рекордьора по резултатност Карийм Абдул-Джабар, чиято стрелба в стил „небесна кука“, бе абсолютно неудържима. Мнозина биха споменали Меджик Джонсън и Лари Бърд. Бил Ръсел също усложнява уравнението със своите 11 шампионски титли. Питайте повечето експерти и те ще ви кажат, че най-важното постижение за баскетболиста е така нареченият трипъл дабъл. Това означава поне 10 точки, 10 борби и 10 асистенции в един мач. В баскетболните среди тази статистика е по-ценна от 40 индивидуално отбелязани точки.

Трипъл дабълът е голяма рядкост в лигата и на малкото, които са го постигнали, се гледа като на завършени играчи. Може би затова доста хора смятат Оскар „Биг О“ Робъртсън за най-великия на всички времена. Едва ли някога ще има по-универсален баскетболист от Големия О. През 1962 той е записал срещу името си 30 т., 12 борби и 11 асистенции на мач: трипъл дабъл за целия сезон! Но със или без помощта на статистика определението „най-велик“ ще си остане малко или повече субективно.

Лично за мен титлата на най-изумителна и легендарна фигура в световния баскетбол все още принадлежи на Уилт Чембърлейн. Тъй като постиженията му са донякъде отдалечени във времето, не винаги си даваме сметка, че много от тях граничат с научната фантастика. Талантите на Уилт се простираха далеч извън рамките на баскетбола. До ден днешен той държи над 100 рекорда в НБА. Доминацията му е била толкова задушаваща, че лигата е наложила драстични промени в правилника само и само да ограничи надмощието му. 216-сантиметровият Чембърлейн е бил познат като Голямата мечка, но гигантският му ръст е само съставна част на личността му. Едва ли някога се е раждал човек с такива размери, който да разполага с подобна координация, бързина, издръжливост и светкавични реакции.

Малко хора знаят, че като студент Уилт става шампион на САЩ на скок височина а в гимназията се изявява в спринтовите дисциплини и в скока на дължина. През 1956 се хваща на бас със сребърния медалист по тласкане на гюле от игрите в Мелбърн Бил Нидер, че ще го победи в собствения му спорт. Без никога в живота си е да е хващал гюле, Чембърлейн печели баса с цял метър. На 36-годишна възраст Голямата мечка се захваща с волейбол и бързо се превръща във великолепен играч. Уилт става ключова фигура в развитието на плажния волейбол в световен аспект и е смятан за важна част от историята на този спорт. Способностите му са толкова големи, че дори взима наградата MVP в Мач на звездите, излъчен по NBC. Прословута е следната история, разказана от олимпийския шампион от 1984 г.

Пат Пауърс: „Играехме волейбол на плажа в Санта Моника и Уилт се скара с един от противниците – Амон Лъки. Разпаленият Амон имаше неблагоразумието да мине под мрежата и да навлезе крещейки в персоналното пространство на Чамбърлейн. Уилт грабна нахалника и просто го хвърли през мрежата от другата страна на игрището. Най-невероятното е, че Амон тежеше 105 кг! Излишно е да казвам, че Чембърлейн спечели и спора, а ако не ме лъже паметта, и мача.“

На баскетболния терен Уилт не е имал равен. На 2 март 1962 вкарва невероятните 100 точки на Ню Йорк Никс – рекорд, който едва ли някога ще бъде надминат. Дори Кобе признава, че не би могъл да се доближи до тази цифра, особено ако се играе без линията за три точки и без продължения. Стоте точки на Чембърлейн са повод да се върнем към странния съвет от началото на статията. На 2 март 1962 Марк Стърн не е бил белокос и достолепен бизнесмен, а 18-годишен студент в колежа „Дикинсън“. Предстоял му изпит и той решил да продаде билета си за мача Филаделфия – Ню Йорк. Така Марк изпуснал да види на живо най-великото индивидуално изпълнение в историята на баскетбола.

На 22 януари 2006 Стърн отново решава да продаде билета си, този път за Лейкърс – Торонто. Това, разбира се, е историческата среща, в която Кобе вкара 81 т. Два велики мача, разделени от 5000 км и 44 години. А един и същи несретник купи и продаде билетите си и за двата? Горкият човек! Самият Уилт никога не е смятал 100-те си точки за голямо постижение и дори твърди, че го е срам от тях, защото са знак за егоизъм на игрището. Колкото и налудничаво да звучи, някои от рекордите на Голямата мечка са още по-впечатляващи. През 1961/62 например той вкарва средно по 50,4 точки! В същия сезон гигантът прави нещо не по-малко изумително, прибирайки почти 27 отскочили топки на мач! За сравнение през целия изминал сезон само един-единствен път играч е записал 26 борби (Дуайт Хауърд, Орландо Меджик).

Едно от най-невъзможните постижения на Чембърлейн е денят, в който събира 55 борби под коша. Безумие! Но най-изумителното е, че мачът е срещу Бостън Селтикс с Бил Ръсел. Да вземеш 55 борби с Ръсел в подкошието е все едно да вземеш 55 пъти топката от краката на Роналдиньо в един-единствен мач Когато специалистите и феновете почват да обвиняват Уилт в егоизъм на игрището, той се ядосва и обещава, че следващия сезон ще води лигата по асистенции. Речено – сторено. През 1967/68 името му фигурира на първо място в графа асистенции пред всички гардове-разпределители в лигата. Същия сезон Чембърлейн става единственият играч в историята, записал дабъл трипъл дабъл: 22 точки, 25 борби и 21 асистенции! През 1961 вкарва 78 точки на Лейкърс и овладява 43 борби в същия двубой. През 1968 Уилт записва трипъл дабъли в 9 последователни мача.

През 1972 в две поредни срещи 35-годишният Чембърлейн бие 11 чадъра на 25-годишния Абдул-Джабар и го отстранява от плейофите. За щастие на Карийм Уилт прекратява кариерата си скоро след това. Въпреки животинската си, почти свръхестествена сила великият център никога не е излизал от мач за шест нарушения и не е бил гонен от игра. Най-големият дефицит в биографията на Уилт е недостигът на шампионски титли. Само два пъти той е стигал върха и причината за това е непобедимата династия на Бостън Селтикс, която неизменно затръшваше вратата под носа на Чембърлейн. Всичките индивидуални геройства на Уилт не бяха достатъчни, за да надвият митичната „зелена машина“ на Кузи, Ръсел и Ауербах.

Преди време бях изумен, когато видях младия Уилт в акция благодарение на видео архивите на Канзас Юнивърсити. Гъвкав и елегантен като газела, 216-сантиметровият исполин движеше бързата атака с умението на гард. Видях го да се носи като гръмотевичен облак над коша, да забива, да поднася изящно топката, да дриблира като картечница и дори да прави трикови подавания зад гърба си. Ако котките можеха да летят, сигурно щяха да се движат като него. Някои неща на този свят просто нямат логично обяснение. Почти невъзможно е да разберем принципа за несигурност на Хайзенберг, плътността на черните дупки в Космоса или причините за успеха на „Бекстрийт Бойс“. Към тези необясними мистерии на Вселената трябва да прибавим и Уилт Чембърлейн. За мен той е уникален човешки екземпляр, чиято физика е изпреварила расата си в еволюционно отношение. Може би преди години сноп радиация е изтекъл от атомната електроцентрала „Пийч Ботъм“ на 70 мили от дома на семейство Чембърлейн във Филаделфия и е причинил някаква спонтанна мутация на молекулярно ниво. Може би затова в семейството на двама родители под 180 см се е появил гигант с рефлекси на пантера. Извънземните качества на Уилт са толкова необясними, че съм готов да повярвам, че той е някаква мутация. Аномалия. Х-мен!

Каквато и да е тайната му, съкровищницата на баскетбола би била далеч по-бедна без нея. Никога няма да забравя студения януарски ден, в който една от мечтите ми се сбъдна и успях да стисна ръката на Уилт. Огромната му лапа погълна дланта ми и въпреки че метакарпалните ми кости простенаха от болка, осъзнах с кристална яснота, че се намирам в непосредствена близост до един изключителен човек. Това е усещане, което ме е спохождало едва няколко пъти в живота. Със самото си присъствие Чембърлейн излъчваше някакво естествено величие. Щастлив съм, че в този ден преди 8 години го видях, защото няколко месеца по-късно легендата ни напусна завинаги. Сърдечна криза го отнесла в съня му на 62 години. Но преди да си тръгне, Уилт се погрижи да остави след себе си огромно баскетболно наследство, безброй недостижими рекорди и много хора като мен, които вярват, че именно той е най-великият играч на всички времена.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , , | Коментарите са изключени

Присъдата да бъдеш гений

Статия на Иво Иванов Канзас

Развитието на американския вундеркинд Фреди Аду зацикли.

Преди стотина години Били Саидис е бил смятан за най-брилянтния представител на човешката раса. Проговорил е на половин годинка, а десетина месеца по-късно е започнал да чете „Ню Йорк Таймс“. На 3 годинки Били вече пишел на машина и се самонаучил на латински и гръцки. Още преди да се запише в първи клас, вундеркиндът знаел немски, френски, руски и иврит. На 8 години започва гимназия и изобретява собствена логаритмична таблица, а на 9 взима приемните изпити в Харвард. Коефициентът му на интелигентност бил зашеметяващ. Пленена от феноменалния му потенциал, пресата го следва на всяка крачка, превръщайки ежедневието му в постоянна светска хроника и медиен цирк. На 11 години гениалният хлапак изнесъл забележителна двучасова лекция пред най-големите математици в Нова Англия на тема „Обекти в четири измерения“.

Всички предричат бляскаво бъдеще на Саидис, очаквайки от малчугана собственоръчно да промени света на теоретичната физика, създавайки собствени математически модели, които да дадат отговор на много от загадките на Вселената. Към съдбата на това супердете ще се върнем по-късно, а сега нека насочим погледите си към друг вундеркинд – 16-годишния футболен феномен Фреди Аду.

Преди повече от 2 години описах с огромен ентусиазъм на страниците на „7 дни спорт“ играта на младия футболист и изпълненото му с премеждия пътешествие от прашните улици на Акра, столицата на Гана, до огромните стадиони на Северна Америка. Както повечето фенове на футбола тук и аз бях запленен от невероятната техника и бързина на 13-годишния Фреди, който без видимо усилие вършеше невиждани чудеса по терена. Легендарен ще остане приятелският му мач срещу мъжете на Сан Хосе, когато невръстният Аду докара защитата на калифорнийците до нервна криза. В един момент Фреди направо подпали тревата от финтове, а дефанзивната звезда на Сан Хосе Трой Дайак бе толкова объркан, че се спъна в собствения си крак.

Едва ли бих се учудил, ако науча, че Трой все още взима медикаменти, за да се отърве от спомена за демоничния дрибъл на 13-годишното хлапе. На световното за юноши във Финландия Аду се превърна в атракция №1 благодарение на поредицата виртуозни изпълнения и лавина от голове. Естествено заваляха оферти, при това от най-реномираните футболни школи на Стария континент. Най-упорити бяха Интер (Милано), които предложиха 700 000 долара на майката на Фреди още когато малката звезда беше само на 10 години! Аякс, Челси, Реал и най-вече Манчестър Юнайтед също направиха опит да привлекат Аду в редиците си. Фреди обаче предпочете да остане по-близо до семейството си в Мериленд и подписа договор с Ди Си Юнайтед, ставайки най-младият професионалист в историята на отборните спортове в САЩ.

Тук Фреди-манията се развихри с пълна сила. Подписването на договора с Mейджър Сокър Лийг бе истински церемониален цирк, който се състоя в Медисън Скуеър Гардън. Комисионерът на МСЛ Дон Гарбър нарече събитието „най-важния контракт в историята на лигата“. Без да е изиграл нито един мач на професионално ниво, Фреди стана най-скъпо платеният футболист в САЩ. Корпорацията „Найк“ също не закъсня да подпише многомилионен договор с младата надежда. За огромно нещастие на Аду със самото му пристигане във Вашингтон зад кормилото на отбора застана бившият съотборник на Христо Стоичков в Чикаго Петер Новак. Между Фреди и Новак определено съществува някаква непоносимост, която като че ли няма да намери разрешение. Въпреки брилянтната игра на Аду по време на тренировки полякът го е циментирал сред резервите. Статуите на Пенчо и Петко Славейкови на едноименния площад в София стават по-често от пейката отколкото Фреди.

Тази ситуация така вбеси младия футболист, че нервите му не издържаха и преди месец той възпропта срещу треньора си в пресата: „Веднага, след като бях обявен за играч на седмицата, се озовах на скамейката – оплака се тийнейджърът. – Питам се какво точно става тук?“ Новак категорично отрича да има отрицателно отношение към Фреди, но някои от ходовете му определено са озадачаващи. Преди две години той дори целенасочено влезе с всичка сила в краката на Фреди по време на тренировка. Фреди бе отнел топката на амбициозния поляк и той си отмъсти с опасен шпагат. „Лъже се, ако си мисли, че няма да го сритам – заяви по-късно Новак. – Аз не обичам да губя.“

Новак си спечели много врагове заради начина, по който тренира младата звезда. Мнозина потърсиха някакво фройдистко обяснение в цялата ситуация, тъй като самият Новак е бил вундеркинд и е започнал професионалната си кариера на 15 години. Баща му, бившият полски национал Йозеф Новак, е бил доста суров в педагогическия подход към своя син. Мнозина очакваха от Аду да излезе за пръв път на голямата футболна сцена на световното първенство в Германия, но това няма да стане. Треньорът на националния отбор Брус Арена заяви, че няма да покани футболисти, които не играят редовно в клубните си отбори, и това автоматично изключва Фреди от плановете му за мондиала.

Когато му се даде възможност, Аду показва гениални проблясъци. Голът му срещу Реал Солт Лейк тази година бе истински шедьовър, в който бяха замесени финтовото наследство на Марадона, жонгльорско майстроство и по всяка вероятност известна доза черна магия. Не по-малко изумително бе и изпълнението срещу Лос Анджелис миналата година: Фреди нахълта като оса в наказателното поле, слаломира между трима защитници и изстреля една кълбовидна мълния в горния десен ъгъл на вратата, отбелязвайки невероятен гол и слагайки категоричен край на живота на семейство паяци За малкото минути, в които е играл през двата си сезона в МСЛ, тийнейджърът е отбелязал 9 гола и е направил 10 асистенции. Общо взето обаче, най-богатият футболист в лигата до този момент е едно огромно разочарование.

На този етап играта му е като операцията на носа на Майкъл Джексън: скъпа, но въпреки това нестабилна. Големите футболни стратези обаче са наясно с огромния потенциал на вундеркинда и в момента се опитват да се възползват от създалата се ситуация между Фреди и треньора Новак. Аду заяви пред „Вашингтон Поуст“, че би искал да напусне отбора колкото се може по-скоро. Сър Алекс Фъргюсън е с най-големи шансове, тъй като се познава отдавна с майката на футболиста. Самият Аду неведнъж е заявявал, че мечтае да облече екипа на червените дяволи. Тук все по-интензивни стават слуховете, че сделката е вече факт и Ман Юнайтед ще привлекат Фреди срещу 4 милиона лири веднага след Нова година. Този ход е логичен, тъй като собственикът Малкъм Глейзър е дал благословията и банковата си сметка на легендарния треньор с цел да подмлади отбора и да го качи отново на шампионския пиедестал. Глейзър е бизнесмен и добре разбира, че играчи като Аду и Джонатан Спектър (вече собственост на Юнайтед) ще отворят вратите на отбора към огромния американски пазар.

Има значение и фактът, че 10% от приходите на Манчестър Юнайтед се дължат на астрономическия договор с „Найк“, които са спонсори и на Фреди Аду. Челси също правят опити да се доберат до младата звезда, но не защото им е толкова необходим, а за да не го оставят в ръцете на Ман Юнайтед. В играта неочаквано се включи и ПСВ Айндховен благодарение на русокосата красавица Стефани Херц. Холандската тенисистка e гадже на Фреди и би искала любимият й да е по-близо до нея. Където и да попадне обаче, Аду ще трябва да преодолее един много съществен проблем: нереално големите очаквания Според мен те отдавна са надхвърлили собствените му възможности и крехката му физика. От две години тийнейджърът зъзне в сянката им. Колкото и да е добър, Аду е все още едно дете и не може да изискваме от него да стане едноличен спасител на футбола в Америка.

Пресата го преследва на всяка крачка, попива всяка негова дума и анализира всеки негов ход. Което ме кара да се върна към гениалния вундеркинд Били Саидис, от когото преди 100 години се очаквало да промени света. На 16 години младежът направил опит да навлезе в собствения си живот, но той вече не съществувал. Вместо него медиите и жадното за сензации общество били изградили някаква кръвожадна химера, която погълнала, сдъвкала и изплюла нещастното момче без никакво угризение и колебание. Бляскавото бъдеще на Били Саидис така и не се състояло. Всичко, с което се захващал, всеки проект и всяка идея били абсолютен провал.

Коефициентът му на уязвимост се оказал дори по-голям от феноменалния му коефициент на интелигентност. Малко по малко Били потънал в бедност и забрава. След много години списанието „Ню Йоркър“ го издирило, установило, че работи като счетоводител за 23 долара на седмица, и публикувало унизителен материал, наречен „Априлска шега“, тъй като Били бил роден на 1 април. Бившият вундеркинд умрял едва 46-годишен от мозъчен кръвоизлив. Трагичната съдба на Били Саидис не е изключение. Тя дебне всеки малък гений, всяко дете с изключителни способности. Когато човек е изоставен от настоящето и е изгубил вяра в бъдещето, той често търси убежище в миналото. Но хора като Били Саидис нямат тази възможност: те са в емоционална безтегловност и всеки път, когато хвърлят плах поглед към детството си, се натъкват на една голяма студена празнота.

Ето защо може би е време да направим крачка назад и да оставим Фреди Аду да бъде весел, безгрижен и дори малко импулсивен тийнейджър. Нека да слуша Джей Зи, да се учи да кара кола и тия дни да започне да ползва ножче за бръснене. Да запазим големите очаквания за след 4-5 години. Защото никой на този свят не заслужава тъжната участ на Били Саидис.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , , | Коментарите са изключени

Прах във вятъра

Статия на Иво Иванов Канзас

Завиждам на хора като Начко Михайлов, защото само останките им са тленни – не и делата.

Наскоро загубих скъп приятел. Дейвид Уелтън си отиде от този свят така, както живя в него – с почти свръхестествено спокойствие, достойнство и тихо благородство. Даже нямаше живи роднини – само аз и още няколко приятели се бяхме събрали до леглото му в болницата LMH в деня, в който всички знаехме, че ще бъде последен. Пет-шест вдишвания преди да ни напусне завинаги, Дейвид отвори бавно клепачи, погледна ни с мълчалива тъга и нещо започна да се отдалечава в синьото на очите му. Нямаше болка, нямаше страдание. Приятелят ни просто пое дъх за последен път и кълна се, сякаш тази прощална глътка въздух, напускайки болничната стая, грабна по нещичко от всички нас, за да го отнесе със себе си завинаги. Човек никога не е същият, след като е бил свидетел на такъв момент. В него има и величие, и някакъв смразяващ, древен страх – предчувствие за неизбежна крайност.

Такива мигове ни променят – правят ни едновременно по-бедни и по-богати. Три дни след смъртта на Дейв бях на погребението му, където имах тежката задача да произнеса със задавен глас прощалното слово. После свещеникът мина през обичайните думи за пепелта, праха и отвъдното царство и голямата, гореща прерия пое тялото на Дейвид без ропот и възражение. Още ми е трудно да повярвам, че този толкова добър човек вече го няма. Има хора на този свят, които ни се струват вечни, неуязвими и недосегаеми. Те са толкова сраснати с миналото и настоящето ни, че бъдещето понякога изглежда нелогично без тях.

Може би затова истината, че от три дни бате Начко не е вече между нас, ми се струва нелепа. Атанас Михайлов бе един от моите футболни идоли – магьосник с топката и голям човек без нея. Начко притежаваше неща, които толкова много млади спортисти днес не могат нито да проумеят, нито да купят с набъбналите си пачки. Не става дума за феноменалните му голове от корнер или гаубицата в левия му крак. Това, което го прави незабравим, е, че въпреки майсторството си бате Начко се опази от арогантност, нарцисизъм и меркантилност. За него достойнството, лоялността и всеотдайността към родния клуб винаги са били ръководещи стойности. Затова съм сигурен, че големият футболист днес ни гледа от по-добро място. Моите уважения към cвети Петър, но според мен в неделя и той е станал поредният вратар, който не е могъл да опази вратата си от качествата на бате Начко.

В събота писах за баскетболиста Стефон Марбъри и за това как е решил да пренебрегне поне частично материалните облаги. Абсолютно неочаквано за мен той се опълчи срещу могъща империя от ранга на „Найк“ и започна да продава кецове, носещи неговото име, срещу 14 долара и 98 цента. Според мен този играч е разбрал нещо много ценно и е мотивиран донякъде от прозрението, че спортната слава е нетрайна и че точно сега, в този момент може да направи нещо значимо, да остави поне една ценна следа.

Районът около Канзас Cити е далеч от перфектен. Животът тук има своите преимущества и сигурно два пъти повече недостатъци. Но едно от нещата, за които съм благодарен на Канзас, е… „Канзас“. Говоря за виртуозната рок група със същото име, която обичам от дете и която често имам шанса да гледам на живо. На тях принадлежи една от най-красивите акустични балади в историята на популярната музика: Dust in the Wind (Прах във вятъра). Песента често ме навестява: музиката и думите й звучаха в главата ми, когато погребвахме Дейвид, сетих се за тях и когато научих за Начко, а точно сега съм я пуснал да се върти и на компютъра ми. Финалният куплет набъбва и пристига в гласа на Стив Уолш заедно с последния тон от знаменитото соло на цигулка:

Не се вкопчвай,
нищо не трае вечно
освен земята и небето.
И нещо ти се изплъзва -
и всичките ти пари
няма да могат да ти
купят дори минута в повече.
Прах във вятъра.
Ние сме всичко на всичко
прах във вятъра.

Мъдри думи, които от години търсят мъдри слушатели, но за съжаление все по-рядко ги намират. Това, което не споменах в статията за Марбъри, бе, че интервюирах няколко младежи от местната гимназия и те ми обясниха, че не биха си купили маратонките на Стефон, защото били твърде евтини. „Дори и да са по-качествени от Nike Zoom, няма да ги нося, защото маратонки за 15 долара ще ми намалят престижа“, каза ми единият хлапак.

Престижа? Що за изкривена философия? Ясно е, че живеем в епоха на безидейна консумация и материализъм, но като че ли вече сме напът да създадем неоробовладелско общество. Робите сме ние, а фараоните – „Найк“, „Макдоналдс“, „Уол Март“ и т.н. Масите сякаш са програмирани за консумация от самото си раждане. Вече единствената скала, с която хората знаят как да измерват стремежите, успехите и наследството си, е финикийската. Всеки драска със зъби и нокти за по-голяма кола, по-малък мобифон, по-обширна квадратура, повече карати, по-скъпи маратонки. Все глупави, безсмислени неща, които, между другото, са вкарали Щатите в дефицитно блато. Америка е страна на кредита и средният й жител се е затрупал с вещи, купени с пари назаем от банки и алчни лихвари като „Виза“, „Мастеркард“ и „Американ Експрес“. Оковите са невидими, но непоклатими, а ключът им е глътнат от самия покорен като остригана овца консуматор. Имам познат, който притежава не един, не два, а три хамъра – най-глупавото МПС с размерите на дизелов локомотив, което сигурно харчи повече бензин, отколкото целият танков резерв на Естония.

Стига се и до още по-странни парадокси. Не знам как е в България, но тук е много популярна доставката на пица по домовете. Преди няколко месеца тъст ми Джим получи сърдечна криза. Слава богу, той се оправи, но няколко дни по-късно поръчах пица по телефона и изчислих, че доставката пристига с четири минути по-бързо от Бърза помощ.

Явно малко по малко, консуматор по консуматор, долар по долар приоритетите са се изместили и това, което е с реална човешка стойност, е останало на по-заден план. Но еснафщината не е само американска черта. Имаме я и у нас. Кой какви обувки носи, кой какво лого има на фланелката, кой колко плазмени инча телевизор е лепнал на стената, кой какво Ферари кара по разнебитените улици. На няколко пъти и на мен ми се наложи да си вдигна шапката, която бе паднала при вида на огромните палати в подножието на Витоша. Всъщност не шапка, а каска с каишка да имах, и тя щеше да падне. Всичко това на фона на несигурна икономика и милиони квалифицирани хора с обидно ниски заплати.

С притеснение забелязах също, че кредитните карти вече са се наместили като бомби със закъснител и в портмонетата на българина. Въпреки всичко все още сме далеч от вирусната потребителска болест, която тресе САЩ в последните години. Познавам човек, който купи Порше на сина си за рождения му ден. Колосална грешка! Дори да сте милионер, никога не правете такава лоша услуга на детето си. Счупена кола и комплект инструменти са сто пъти по-ценен подарък. Младежите, които интервюирах, са в абсолютна безпътица, щом търсят престижа си в логото на „Найк“.

Затова съм щастлив, че има и някой като Марбъри, който поне прави опити да отвори кошарата. Стремежът към просперитет е вроден в почти всеки човек и дори е движещ икономически механизъм. Не всеки може да е светец, Майка Тереза или Ганди. Аз самият имам своите комерсиални амбиции и безброй материални слабости. Но не може пък и да си позволим да маршируваме през малкото си отредени дни като лоботомирани марионетки, поемайки и отделяйки без мисия, цел и посока. Всичко е толкова мимолетно в този живот, толкова преходно. Времето ни е малко, а възможностите да оставим след себе си нещо хубаво и важно се броят на пръсти. Никой няма да си спомня в колко квадрата е живеел Алберт Айнщайн, каква кола е карал Джон Ленън и какви маратонки е носел бате Начко. Техните постижения ще се измерват с друга, безценна валута. На такива хора завиждам с бяла завист, защото само останките им са тленни – не и делата.

И сега, докато слушам за 20-и пореден път Dust in the wind, се питам кои са нещата, за които си заслужава да се живее? Нещата, които няма как да купим? Които не можем да забравим или загубим на улицата? Те са различни за всеки човек, но много е богат този, който ги има и държи на тях. Кой знае, може би това е денят, в който сте застанали на ръба на Големия каньон и сте се почувствали като прашинка… или първата любов… мигът, в който се е родило детето ви… гледката от връх Вихрен… споменът за бате Начко… увертюрата на „Тоска“… последният дъх на умиращ приятел. Всеки човек вижда света посвоему, но ми се струва, че такива са нещата, които ни осмислят. Но какво, ще попитате, са тогава къщите, вилите, поршетата, яхтите, чантите от крокодилска кожа, костюмите „Версаче“, парите в сметката, златото, среброто, платината? Какво ли? Прах, приятели. Прах във вятъра.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Вселената на Кобе

Статия на Иво Иванов Канзас

Вселената на Кобе е самотна. В нея няма приятели, съотборници, треньори и истински баскетбол.

Има хора на този свят, чиято работа е да масажират крави. Няма майтап: събуждат се, дръпват едно кафе, прочитат вестника и тръгват към чистите като хирургично отделение обори. Там запретват ръкави, слагат специални ръкавици и започват внимателно да масажират всяко мускулче на самодоволните, добре охранени животни. И това не е всичко – когато тези преживни аристократи ожаднеят, масажистите ги поят с висококачествена, благоуханна и закачливо бълбукаща… биричка! Ех, крава да си в тоя живот! Не знам вие какво мислите, но на мен ми се струва, че такова съществуване е само на едно-две руси гаджета разстояние от пълната идилия.

Но нека не завиждаме прекалено на кравистократите защото те всички, разбира се, са обречени на неизбежна среща с касапина. Рано или късно идва моментът, в който теглото им достига оптималната си граница, съотношението между сланина и чисто месо е в идеална пропорция и вместо кофата с бира се появява мускулест чичко с престилка и зловеща секира, по-остра от тази на Трифон Иванов. Такава е щастливо-трагичната съдба на кравите в японския град Кобе, където от поколения се произвежда най-скъпото и забулено в мистерия телешко месо в света. Филето е познато като „Кобе бийф“. Една скромна пържола струва около $ 300 и най-любопитното е, че все още никой не се е оплакал от това. Явно уханието на сочното месо е неотразимо и цената му ме кара да мисля, че би трябвало да има вкуса на купесто райско облаче, овъргаляно в пудра захар и целунато от устните на Анджелина Джоли.

Един от многото ексцентрични богаташи, омагьосани от съвършенството на това късче телешка нирвана, бил и професионалната баскетболна звезда Джо Брайънт. На 23 август 1978 той дори нарекъл новородения си син Кобе в чест на масажираното и отгледано с бира месо. Днес, както всички знаем, Кобе Брайънт е изградил своя собствена митология и е смятан от мнозина за най-добрия играч в света. Този сезон той е направо неудържим и върши неописуеми неща по терена. Неща, които не съм сигурен, че съм виждал дори в репертоара на негово величество Джордан. През януари асът на Лейкърс вкарваше средно по 43 точки на мач!

овечето играчи в НБА никога не са отбелязвали 40 т. дори един-единствен път! Но върхът на всичко дойде на 22 януари, когато Кобе изпепели мрежичката на Торонто Раптърс с астрономическите 81 т.! Как се вкарват 81 точки в рамките на един мач без продължения? Имайте предвид, че много хора не биха имали време да отбележат толкова дори ако ги оставят сами без противник и съотборници на игрището. Постижението на Кобе отекна незабавно по света. НБА задвижи мощна индустрия, свързана с този мач. Фланелки с №81 веднага се появиха в магазините на лигата и въпреки неадекватната си цена се разпродадоха като топъл хляб. „Спалдинг“ пусна на пазара топка „81″, която струва три пъти повече от нормалната, а самият двубой кръстосва неуморно интернет вече трети месец. Срещу $ 4 може да гледате цели два часа и 28 минути в „Гугъл Видео“.
Вече съм анализирал мача кадър по кадър поне 5 пъти. Кобе се развилня с невиждана сила през второто полувреме, нанизвайки 55 т. от всевъзможни положения: пробиви, стрелби, забивки. Играчите на Торонто бяха безсилни. В един момент Брайънт събра не един, не двама, а трима защитници на около 7 м вляво от коша. Опита се да финтира, но никой не пожела да захапе въдицата и Кобе просто се вдигна във въздуха, отскачайки от два крака. Шест огромни ръце посадиха гъста защитна гора пред очите му и гардът трябваше да действа интуитивно. Изпълнявайки fadeway (падане назад), Кобе изстреля топката на милиметри от разперените пръсти на защитниците, при това, без да вижда коша. Меката му китка се раздели с топката с учудваща лекота и отчаяните играчи на Торонто само можеха да наблюдават как идеалната й траектория я прекара през мрежичката. Хем красиво, хем грозно.

Останали без защитници, под коша като наказани деца стояха съотборниците на Кобе – Крис Мим и Ламар Одом. В очите им се четеше изумление, разочарование и досада. За всеки запознат с принципите на баскетбола е ясно, че целта на всеки отбор е да доведе всяко отиграване до изстрел с възможно най-висок процент на успеваемост. В този случай Мим и Одом бяха в положение да забият необезпокоявани: 100% успеваемост! Брайънт предпочете да изстреля невъзможна топка през гора от ръце. Същото нещо сме гледали многократно не само в този мач, не само този сезон, но и през цялата кариера на свръхталантливия Кобе. В неговото деформирано от самолюбие съзнание дори не минава мисълта да подаде на непокритите си съотборници.

Няма съмнение, че той е изключителен спортист. Никога няма да спра да се възхищавам на изобретателността му, финта с глава, безумния отскок и унищожителната стрелба. Поне за мен обаче Кобе е страхотен играч, но не и страхотен баскетболист. Защото баскетболът е замислен като колективен спорт и красотата и динамиката му се обезценяват, когато бъдат пренебрегнати заради един тотален индивидуалист. За да постигне своите 81 точки, Кобе стреля 56 пъти (10 пъти бе фаулиран)! Никой в НБА дори не се доближава до числото от изстрели, които Брайънт си позволява всеки мач. Вярно е, че много от тях влизат в коша, но също така е вярно, че повечето не влизат. Кобе води лигата като реализатор, но по-показателната статистика е процентът му на стрелба. В началото на века Лейкърс бяха суперотбор, напът да създаде непоклатима династия и да доминира НБА с години. Кобе обаче не можеше да понася присъствието на други звезди и собственоръчно дирижира разпадането на един тим с изумителен потенциал.

Жалки бяха и критиките му в медиите към Шакил О’Нийл, на когото той винаги е гледал като на пречка, а не на съратник. Шак направо побесня, когато Кобе се опита да използва името му, за да отклони вниманието от себе си по време на делото за изнасилване в Колорадо. О’Нийл толкова се ядоса, че години наред отказваше дори да споменава името Кобе.

Друга легенда, която не иска и да вижда Брайънт, е бившето крило Карл Малоун. Неговата неприязън бе породена от детинските нападки на Кобе в пресата, че свалял жена му Ванеса. Тези обвинения се оказаха необосновани, но предизвикаха Пощальона да напусне Лейкърс. Кобе е човек без приятели – единак, който рано или късно отчуждава хората около себе си. През 2003 вече почти не разменяше и дума със съотборниците си, а една от най-грозните му прояви бе извън залата, когато удари отзад в главата Самаки Уокър, който нещо го ядосал на тренировка. Егоизмът на Брайънт докара треньора Фил Джексън до нервна криза и той се видя принуден да напусне през 2003. В книгата си „Последният сезон“ Фил нарича Кобе неуправляем егоцентрик, който отказва да бъде трениран, и разкрива някои факти, които хвърлят допълнителна светлина или по-скоро тъмнина върху образа му. Оказва се, че Кобе често въобще не обръщал внимание на комбинациите на отбора и вършел каквото си иска. Разглезеният милионер се оплаквал, че Лейкърс не му предоставили по-луксозен частен самолет, с който да лети за ежедневните съдебни сесии в Колорадо.

Себичното поведение на Брайънт беше отчуждило дори родителите му, които не му говореха 2 г. След кошмарното обвинение в изнасилване имиджът на Кобе, който така или иначе бе доста лабилен, претърпя катастрофален удар. Спонсорите му, между които бяха „Макдоналдс“, „Нутела“ и „Кока Кола“, се разбягаха като плъхове от потъващ кораб, а пазарът за фланелки и стоки с неговото име се сви. Брайънт изгуби милиони от потенциални договори, но затова пък успя да разруши тима на Лейкърс и в отсъствието на други звезди да подпише за $ 136 млн. В крайна сметка постигна това, което искаше: той е единственият център на внимание и контролира изцяло играта. Дори завърналият се Джексън е безсилен. Освободен от „тиранията“, наречена отбор, Брайънт се е превърнал в тотален баскетболен прекъсвач: попадне ли топката в него, всички спират и го чакат да отиграва сам. Пасовете са му напълно непознати и не съм сигурен, че този човек би подал и димяща бомба.

Много хора се чудят как така Кобе и Ванеса не се разведоха след скандала. Аз мисля, че се досещам защо:

Ванеса: „Вярно ли е, че си спал с 19-годишна в Аспен?“

Кобе: „Ммммда.“

Ванеса: „Според мен най-доброто решение в този случай за всички ни е развод.“

Кобе: „Да, съгласен съм.“

Ванеса: „Искам утре да подадем молба за развод.“

Кобе: „Какво?! Изключено: аз не подавам!“

Невероятният му талант често събира двойна и тройна защита. Съотборниците му неизменно са непокрити. Но Кобе продължава да сипе откачени стрелби и акробатични пробиви. Понякога улавям изкривеното в гримаса лице на Джексън и виждам как треньорът в него се изтезава и иска да извади звездата от игра. В петък Кобе пак изригна с 51 точки срещу Финикс, но отборът му загуби със значителна разлика, а Брайънт записа една-единствена съсухрена асистенция. С подобен стил на игра Лос Анджелис дори не стигна до плейофите миналата година. Сега по-всичко личи, че езерняците ще се докопат с огромни усилия до последното осмо място. Може дори и да спечелят някой мач в турнира. Но никога няма да бъдат доминиращата сила, която можеха да станат. Защо Кобе не прилича поне малко на Меджик Джонсън, на когото никога дори не му мина през ума да се отърве от машината за точки Карийм Абдул Джабар. Ако Лари Бърд мразеше Кевин Макхейл, какво щеше да стане с Бостън? Дори Джордан знаеше стойността на всеки елемент в отбора и приветства откачения Денис Родман, осъзнавайки, че той е необходимо зло за успеха на Чикаго.

Ето че идва краят на редовното първенство и все по-усилено Брайънт се спряга за наградата MVP – най-полезен играч. Според мен този етикет не му приляга. Аз бих дал наградата на Стив Неш или на всеки един от Детройт. В НБА има доста хора, които могат да вкарат 81 т., ако изстрелят топката 56 пъти. Но това не е истински баскетбол. Феновете искат да има супериграчи, култ към личността 81 точки и нито една запетая.

Прочетох реакциите след мача с Торонто и вече усещам чак оттук – отвъд океана, яростта на хилядите привърженици на Брайънт в България. Но преди да нападнат клавиатурата, за да разпънат на кръст гледната ми точка, нека си отговорят на един въпрос. Биха ли гледали 100 мача на сезон между един защитник и един нападател? 1 на 1: като в училищен двор. Защото мачовете на Лейкърс приличат точно на това. Имам изградено мнение за Кобе и тези 81 т. няма да го променят. Точно обратното: потвърждават го. Изведнъж целият свят се прехласна пред Кобе, сякаш той магически се е превърнал в друг човек. Истината е, че тази крава няма нужда от масаж. Кобе е велик. Понякога изтръпвам, като го гледам. Все по-често казват за него, че играел в друго измерение, в друга вселена. Вярно, но това е самотна вселена, в която няма нито треньори, нито приятели, нито съотборници… Има само един кош, една топка и един Кобе.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Сърце на светлината

Добрякът от племето динка

Статия на Иво Иванов Канзас

За пръв път видях Мануте Бол преди 14 години в „Медисън Скуеър Гардън“. Мачът принадлежеше на Чарлз Баркли, който попиваше всяка топка в подкошието и забиваше почти методично като пневматичен чук през омаломощената нюйоркска защита, но моите очи бяха приковани в Мануте. Бях го виждал, разбира се, по телевизията и страниците на списанията, но на живо гледката бе шокираща. С 232-ата си сантиметра Бол бе най-високият баскетболист на планетата. До него дори огромният Патрик Юинг изглеждаше като Фродо.

Мануте бе гротескна и нереална картина, защото по тялото му имаше по-малко месо, отколкото във вегетариански ресторант. Най-изумителни бяха безкрайните му, тънки като спагети крайници. Краката придвижваха тялото с вдървени, гигантски крачки като кокили, а с ръцете си сигурно би могъл да прегърне сградата на Софийския университет.

За никого не бе тайна, че Мануте не можеше да играе баскетбол. Координацията му бе плачевна, по терена се движеше като ранен жираф на пет гроздови, а стрелбата му бе една трагикомедия от грешки.
Въпреки това Бол игра цели 10 години в НБА. Самото му присъствие в подкошието респектираше нападателите и го правеше ценен за отбора. Той бе специалист по „чадърите“ и ги раздаваше с впечатляваща щедрост. През първия си сезон в лигата Бол удари почти 397 чадъра, което все още е рекорд за новобранец. Никой не бе застрахован срещу безкрайните му пипала. Независимо дали си Майкъл Джордан, Хакийм Олайджуа (у нас името му е навлязло като Олайджуон – б. р.) или Виктор Крум, ако се опиташ да влезеш под коша, можеш да очакваш вездесъщите му ръце да се докопат до топката и да я отклонят от целта й.

В края на кариерата си гигантът бе записал над 2000 чадъра и бе поставил няколко рекорда в тази категория. В продължение на години много хора се отнасяха с пренебрежение към Мануте и осмиваха несръчната му игра, огромния му ръст и развален английски. Но тези, които имаха щастието да го познават отблизо, смятаха Бол за една от най-стойностните личности на американската спортна сцена. Казват, че всеки, който се запознавал с него, веднага го обиквал заради добродушния му характер, чувство за хумор и интелект. Моят съученик Робърт Андерсън бе личен приятел на Мануте и чрез него научих за невероятните премеждия и бурен живот на чернокожия великан.

Бол е член на племето динка и е израснал в саваната на Судан, най-голямата държава в Африка. Тази етническа група разполага с уникален генетичен резервоар – нейни членове са най-високите хора в света. Мануте е нещо като аристократ, тъй като произхожда от родословно дърво на потомствени вождове. Като такъв той винаги е смятал, че носи извънредна отговорност за сигурността и благополучието на сънародниците си. „Извън игрището Мануте винаги излъчваше някакво благородство – споделя Баркли. – Правеше ми впечатление, че винаги бе облечен безупречно и се държеше с изключително достойнство независимо от обстоятелствата.“

На 15-годишна възраст, въоръжен само с примитивно копие, Мануте убива див лъв недалеч от дома си, а 3 г. по-късно за пръв път в ръцете му попада баскетболна топка. Бол веднага се опитва да забие, но удря лицето си в таблото, счупвайки предния си зъб.

Гигантът обаче, е забелязан и въпреки липсата на какъвто и да било опит, се озовава в САЩ като играч на Бриджпорт Юнивърсити. По-късно Мануте минава през Вашингтон, Голдън Стейт, Филаделфия и Маями. През 1996 жестоки ревматични болки започват да подскачат по ставите му, принуждавайки го да се пенсионира. Благодарение на НБА той вече е натрупал завидно състояние. Парите променят хората. Почти никога към добро. Виждал съм как под тяхно влияние поети и мечтатели стават циници и еснафи, а стари приятели спират да те познават на улицата. Навремето икономистът Едгар Бронфман бе казал, че да превърнеш 100 долара в 110 е работа, но да превърнеш 100 милиона долара в 110 милиона е неизбежно. Бол можеше да направи точно това с богатството си. С толкова пари лесно можеше да изгради печелившо финансово портфолио на Уолстрийт или просто да остави милионите си да се гушкат уютно в банковата му сметка и сами да се умножават чрез лихвите. Мануте обаче бе направил избора си отдавна и нито веднъж не го подложи на съмнение.

Судан отдавна е раздиран от най-отвратителната, безумна и продължителна война на нашето време. Управляващото правителство бе съставено от мюсюлмански фундаменталисти, които контролираха страната с желязна ръка. Изопачената им интерпретация на Корана граничеше с лудост и дори вдъхнови част от догмите на талибаните. В южната част на страната живеят много християни, между които са Мануте и цялото племе динка. Това са хората, подлагани 20 години на системен геноцид и репресии. Два милиона живота са загубени в Судан от 1983 насам. Нечовешките жестокости, масовите убийства, насилственото помохамеданчване и отвличания с цел робство отдавна са ежедневие за християните. Дори древният еничарски обичай отново надигна грозната си глава. Отвличането на деца, промиването на мозъците им и създаването на невръстни армии е сред патентите на военния конфликт. В същото време в Южен Судан бушуват бедност и унищожителен глад.

Вместо да тъне в охолство в Щатите, с приключването на кариерата си Мануте вложи усилията и парите си в идеята да помогне на родината си. Отказвайки да остане в Кънектикът, баскетболистът замина за Уганда, откъдето изпрати всичките си пари до последния цент на умиращите от глад и на крехкото съпротивително движение. „Просто искам хората да живеят в мир. Ненавиждам войната“, обясни Мануте.

Забележителна е далновидността на Бол, който още през 1993 настоя да се срещне с 58 американски конгресмени и с представители на Пентагона, за да ги предупреди за Осама бин Ладен и терористичната му мрежа. Судан се бе превърнал в базов лагер за световния тероризъм и Осама плетеше мрачната си паяжина оттам цели 6 г. За съжаление никой не обърна сериозно внимание на предупрежденията на Мануте. Един ден Бол реши да използва славата си, за да убеди правителството в Хартум да сложи край на гражданската война.

Мануте замина за столицата, но влезе в коварен капан: казаха му, че трябва да приеме исляма и когато той отказа, го обявиха за шпионин, отнеха му паспорта и го сложиха под наблюдение. Единствената причина да не го ликвидират бе страхът от международен скандал. Въпреки че артритът гризял ставите му, великанът не смеел да отиде на лекар, защото се опасявал, че вместо с болкоуспокояващо ще бъде инжектиран с отрова.

Междувременно годините минаваха и в САЩ банката отне къщата му заради неплатени вноски. Жена му, която спечели $ 500 000 в казино, го напусна заедно с четирите им деца. В крайна сметка Мануте успя да се изплъзне на властите и замина за Египет, където престоя известно време в затвора за нередовни документи. Бол искаше да бъде близо до децата си и правеше отчаяни опити да се върне в Америка, но САЩ му отказваха виза. Накрая благодарение на намесата на сенатора Джоузеф Либерман Мануте заведе в Кънектикът новите си съпруга и дете, но без пукнат долар. Дори багажът му бе загубен от авиокомпанията и Бол се чудеше откъде да намери дрехи за огромното си тяло.

Оттогава Мануте едва свързва двата края и се изхранва от помощи и благодеянието на приятелите си. Преди 2 г. той се подложи на серия унизителни авантюри. Първо участва в циркаджийски боксов мач, после стана най-високият ездач в света, а накрая дори сложи хокейна униформа и кънки с размерите на малки шейни като „играч“ на отбора Индианаполис Айс. Всяка от тези потискащи клоунади му осигуряваха по около $ 30 000 на участие. Бях изумен, когато научих, че всеки цент от парите, спечелени за сметка на достойнството на гордия африканец, е отишъл директно във фондация за подпомагане на сираците от войната в Судан.

На 30 юни 2004 Мануте се качил на такси, чийто шофьор за нещастие се оказал мъртво пиян. Последвала катастрофа: водачът загинал на място, а Бол бил изстрелян от колата и намерен на пътя в кома. Дългите му крайници били натрошени като солети, вратът му бил счупен на три места, а на главата му зеела ужасна рана. Лявата му ръка била така надробена, че се наложило да я зашият за коремната област, за да получи някакво оросяване. 4-годишният му син дошъл в болницата, но не могъл да намери здраво място по тялото на баща си което да прегърне. Добродушният Мануте успял само да каже с просълзени очи: „Какво съм му направил на Господ, че да ме мрази толкова много?“

Лекарите се страхуваха, че Бол ще остане парализиран, но за щастие след серия операции той стана от леглото. Днес Мануте е напълно съсипан финансово и живее в скромен дом в Уест Хартфорд, Кънектикът. Сметките от болницата са непосилни и въпреки подкрепата на бившите си съотборници, Мануте е почнал да затъва в тресавище от дългове. Той обаче продължава да търси начин да помага на другите, да държи речи по училища, църкви и университети и да изисква помощи от политиците за страдащите в Судан. Един приятел ми каза, че го е видял на улицата в Хартфорд. Подпирал се на бастун, с който обикновен човек сигурно би могъл да участва в състезание на овчарски скок и носел овехтял балтон с прокъсани джобове. Сигурен съм обаче, че дори в това състояние пак е излъчвал онова благородство, за което говореше Чарлз Баркли. То е запазена марка само на най-достойните и не идва нито от дрехите, нито от парите, нито от походката.

Джоузеф Конрад е написал „Сърце на мрака“ преди повече от 100 години. По-късно Франсис Форд Копола пренесе действието от Африка във Виетнам и го нарече „Апокалипсис сега“. Гледах филма още като дете, но предсмъртният монолог на полковник Курц ме преследва до ден днешен. Гениалният режисьор бе превърнал оскъдното осветление в действащо лице и лепкавият мрак на джунглата сякаш бавно вдишваше и издишваше блуждаещото лице на Брандо, докато той се опитваше да рационализира една чудовищна варварщина.

Полковник Курц не е конкретна личност. Той е въплъщение на хаоса и безумието на войната. От самата си зора човечеството търси начин да се самоунищожава. Жаждата за кръв на нашата раса е лишена от всякаква логика. Във всеки даден момент в някоя точка на планетата бушува безсмислен конфликт. Курц явно е дълбоко вплетен в иначе елегантната двойна спирала на нашето ДНК, така че смъртта и в бъдеще ще събира кървавата си реколта, а някъде по земното кълбо апокалипсисът ще продължава да бъде точно сега.

Ето защо хората като Бол са толкова необходими. Те са антиподите на Курц, те са сърца на светлината и една от малкото причини за вяра в бъдещето на този невменяем свят.
Миналата година, след като просълзеният Мануте запитал от болничното легло какво е направил на Господ, за да го накаже с толкова нещастия, той успял да изрече и още нещо. „Щастлив съм, че все пак съм жив – промълвил с усилие мъченикът. – Щастлив съм, че все още ме има.“ Не само ти, Мануте, не само ти. Ние всички сме много, много щастливи, че те има!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени