Tag Archives: истории


Гневът на Богинята

Статия на Иво Иванов Канзас

Току що прочетох статията, която ще прочетете след малко. Бих нарекъл историята странна, но това не е достатъчно. Не! Tова е откачена, парадоксална, дори безумна история, свързана със свръх-секретен шпионаж, смъртоностна опасност за стотици милиони хора и най-рискованата форма на човешка невменяемост. Предпочитам никога да не се беше случвала, но понеже я има и аз имам задължението към себе си и към вас, най-после да я разкажа. Тази истроия е толкова неправдоподобна, че за да ви заинтригувам реших да се разходя из нея, да извадя почти произволно двайсетина думи и да напиша с тях ново начало. Ето ги нахвърляни хаотично и без ред. Съдете сами: “Oръжията на Нанда” , “Bоалът на богинята”, “Ц.Р.У” , “гъделичкане на опашката на дракона”, “24 000 години”, “оловен ковчег”, “Джеймс Бонд”, “Дрийм Тийм”, “плутоний”,” сделка с дявола”, “експлозия от синя светлина”, “шпионски апарат”, “леден саркофаг”, “опасният демон”… Приятно четене!

“В началото Бог си пое дълбоко дъх и създаде всичко живо на земята” – така гласи старинната хиндуистката легенда на сътворението. Разказът ни ще ни отведе далече от България, но близко до същността на тези думи –в самото ледено сърце на Хималайте, на границата между Тибет и Индия. Тук някъде, по-стара от човечеството и по-търпелива от времето се излежава прелестната Нанда Деви – свещената, мистериозна и непристъпна планина, чиято сурова красота е съкрушила не едно сърце. Казват, че който я е видял никога не я е забравил, никога не е спрял да я обича. Но тази любов има цена и много често стойността и е по-висока от живота. Само планината знае колко струва любовта и и само тя решава кой колко ще трябва да плати за нея. Прелестна, капризна и променлива, Нанда пали опасни, неразумни копнежи в сърцата на алпинистите и често, без да го подозират, покорителите биват покорени.

Нанда Деви означава “богиня на блаженството”, но местните я наричат просто Богинята. Те вярват, че Нанда не е просто планина, а висше създание способно да променя съдби и да взима от всекиго това което пожелае. Върхът и се извисява на нечовешките 7816 метра, но не това я прави едно от най-непристъпните места на планетата. Нанда е опасана от плътна огърлица от зловещи шестхилядници, които дращят с разперени пръсти небето и ужасяват алпинистите с полуотвестните си стени. Някои наричат пръстенът от върхове оръжията на Нанда, но местните предпочитат името “воалът на богинята”.

Единици са щастливците надникнали отвъд този непрогледен воал зад който от хилядолетия като катедрала от лед и камък се извисява величествената Нанда. Единственият проход е кошмарното дефиле Риши, което е толкова опасно и непроходимо, че едва през 1934 година хора са успели да намерят път през него. Тези които са оцелели сред крепостите на воала са обикновено на границата на силите и възможностите си и когато пристигнат смазани в подножието на Богинята, разбират колко непосилно е изкачването и.

Върхът е кошмар в техническо отношение, а странният сблъсък на въздушни маси около него го прави едно от най-нестабилните в климатично отношение места на планетата. Снежни бури връхлитат изневиделица, коварни глетчери съскат под краката и чудовищни, непредсказуеми лавини поглъщат лакомо всичко по пътя си. Това е грандиозно и страховито място – величествен олтар на всемогъщата природа. Човек не идва тук за да опознае планината – човек идва тук за да опознае себе си.

Когато попитали великия Тензиг Норгей кое е най-трудното му изкачване, той отговорил без колебание – “Нанда Деви!”

Преди 30 години, местните жители, били поразени когато видяли едно крехко и красиво момиче на път към суровата планина. Те все още говорят за нея, за звънкия и смях, кожа от сняг и коса от злато. Кореняците били пленени както от чара и усмивката и така и от изумителния факт че говорела перфектно наречието им Гархвалд.

“Как се казваш?” – питали я, а тя отвръщала със смях – “Нанда! Нанда Деви!”

Момичето не лъжело. 23 години по-рано баща и – великият американски алпинист и философ Уили Ънсоулд преминал през воала на богинята и омаломощен от красотата на гледката приел обет ако някой ден има дъщеря да я кръсти на Богинята. Така и станало и когато навършила 21 красивата и смела Нанда Деви Ънсоулд, която била прекарала голяма част от живота си в Тибет, решила да покори планината, чието име носела. В тази експедиция редом с нея бил баща и Уили, както и някои от най-талантливите алпинисти по онова време.

Но въпреки това, местните жители не видяли никога повече лъчезарното момиче. Нанда Деви загинала по време на изкачването, а експедицията била в толкова окаяно състояние, че се наложило да оставят тялото и в белите обятия на планината.

Местните твърдят, че Богинята очарована от момичето, решила да го остави за себе си. Планината не търпи възражение – тя взима това което смята че и принадлежи и така младата Нанда Деви останала завинаги там откъдето е тръгнало името и: в прегръдката на Нанда Деви.

Нека само за миг ви прехвърля в едно много различно, но не по-малко непредвидимо място в Ленгли, щата Виржиния само на няколко километра от центъра на Вашингтон. Тук е разположена масивната сграда, в която се помещава Централното Разузнавателно Управление на Съединените Щати. Един единствен път съм посещавал това място, но си спомням че екскурзоводът представи централата с думите: “Тук работят някои от най-интелигентните хора на планетата.”

Може и така да е : тази статия няма амбициите и пространството да дълбае във функцийте и ролята на Ц.Р.У. Но всички знаем със сигурност поне няколко неща: агенцията разполага с безпрецедентна власт, огромен административен апарат, неограничен бюджет и вездесъща шпионска мрежа. Сферата и на влияние е точно толкова голяма колкото синята сфера върху която живее човечеството. За 60 години Ц.Р.У. се е превърнало в могъщ автономен организъм – нещо като система в системата, с достъп и цели простиращи се далеч извън мимолетните мандати на конгресмени и президенти.

Вярно е, че в Ленгли работят някои от най-умните хора на планетата. Но както във всяка голяма организация, така и в Ц.Р.У. може да откриете и крайно некомпетентни хора, чиято недалновидност и безотговорност граничат с безумие. Проблемът е че когато в ръцете на такива личности попадне огромна изпълнителна власт последствията рано или късно стават катастрофални.

През 1965 година е организирана дръзка еспедиция за покоряване на Нанда Деви, съставена от няколко елитни американски алпинисти между които легендарнитеТом Фрост, Луут Джерстед и Роберт Шалер. Но действителната мисия на групата е строго секретна и е по-налудничава от филм за Джеймс Бонд. Алпинистите са изцяло подготвени и финансирани от Ц.Р.У. в състояние на абсолютна тайнственост. Идеята е високопланинският Дрийм Тийм, подпомаган от индийски екип, да инсталира свръхчувствителен шпионски апарат на върха на Нанда Деви, с цел да следи действията на комунистически Китай. За да осигурят неизчерпаем източник на енергия за подслушвателя, алпинистите са принудени да изкачат върха, влачейки със себе си опасен товар – метален цилиндър наречен СНАП модел 19 Ц, в чийто център, в графитена жилетка са разположени седем пръчки плутоний 238.

Устройството превръща естественото радиоактивно разлагане в електричество използвайки т.нар. ефект на Сийбек. Същият прицип осигурява енергия за кораби пътуващи в дълбокия космос. Общото количество плутониева сплав качена от алпинистите на Нанда Деви е почти 2 килограма, а радиацията е била толкова силна, че нощем премръзналите шерпи се топлeли около излъчващото оранжево сияние съоръжение.

Периодът на полуразпадането на плутония достига 24.000 години, което означава непресъхваща, пълноводна река от ценна енергия. Но трайният, надежден поток от топлина идва за сметка на неравностойна, фаустовска сделка с дявола. Казват че плутоният е най-токсичната съставка позната на човечеството. Двата килограма са в състояние да убият всяко живо същество на планетата, а наскоро руският двоен шпионин Александър Литвиненко бе екзекутиран само с няколко прашинки от един от братовчедите на плутония – полоний 210.

По принцип плутоният минава за метал, но поведението му е крайно странно и нестабилно – дори малка промяна в масата му може да доведе до неконтролируема реакция. През май 1946, в свръх-секретна лаборатория в Лос Аламос, физикът Луис Солкин решил да извърши безумен експеримент който бил познат сред учените като “гъделичкане на опашката на дракона”. Солкин, който е един от хората създали атомната бомба бил предупреден от Енрико Ферми, че експериментът е лудост, но това не го спряло. Ученият приближил с побутване на палеца си две плутониеви полусфери на милиметри една от друга за да предизвика т.нар. критична маса. Катастрофа би могла да настъпи само ако двете полусфери се докоснели една в друга. За да предотврати подобен сценарий Солкин държал в дясната си ръка отверка която ги разделяла. В един момент обаче отверката се изплъзнала, двете полусфери направили контакт и плутоният стигнал свръх-критично състояние. Стаята била озарена от експлозия от синя светлина, предизвикана от смъртоносна гама радиация и йонизацията на въздуха в лабораторията. Солкин починал малко по-късно в неописуема агония. Казват, че тялото му е погребано дълбоко в пустинята в оловен ковчег.

Когато преди повече от четири десетилетия американските алпинисти-шпиони се отправили към Нанда Деви, те знаели идеално естеството на мисията си и опасният демон скрит в сърцето на съоръжението SNAP. Мотивацията им е била огромният хонорар, параноята на студената война, смесена с патриотизъм и желанието да покорят митичния връх.

Планината обаче имала свои собствени планове и по средата на последния щурм ги стоварила върху експедицията с цялата си снежна ярост. Виелицата била толкова жестока, че застанали на границата на живота и смъртта, алпинистите решили да изоставят подслушвателя и да се върнат през пролетта за да довършат мисията си. Но когато след няколко месеца се добрали до същото място двуметровото насекомоподобно съоръжение липсвало.

Обзето от паника Ц.Р.У. хвърлило десетки милиони долари в опитите си да открие изчезналия апарат. Няколко експедиции въоръжени с хеликоптери, гайгерови броячи и свръхмодерна техника се върнали с празни ръце. Една от теориите е, че SNAP е бил отнесен от лавина и запокитен върху леглото на огромен глетчер. В последствие радиоактивната топлина на съоръжението е разтопила леда и то е потънало дълбоко в сърцевината на глетчера. По-късно ледът се е формирал отново, запечатвайки отвора завинаги. Другата всяваща паника вероятност е, че някой някак си се е добрал до плутония преди втората експедиция да стигне до него.

В продължение на десетилетия Ц.Р.У. пазеше ревниво тайната на Нанда, но в последните години истината започна да изплува на повърхността. Пръв пропя легендарният индийски алпинист М.С. Кохли, който е учавствал в злощастната експедиция. Тези американски членове на групата, които все още са живи също отвориха усти. Някои от тях се смятат за манипулирани, други страдат от мистериозни тумори и искат обяснение. Единственият, който все още пази даденият обет на мълчание е Том Фрост. Самото Ц.Р.У. разбира се, както винаги е извън досега на каквато и да било институция търсеща отговорност.

Едва ли някога въобще ще узнаем кой точно е бил този турбо-кретен който е бил осенен от гениалната идея да изпрати едно от най-отровните и нестабилни вещества на планетата в един от най-нестабилните и райони. Днес вече няма желязна завеса и светът е коренно променен. Студената война е глобално затоплена и вече ни грозят други опасности. Теорията за откраднатия плутоний не е напълно изключена, но е по-вероятно двата килограма отрова да са погребани в леденият саркофаг на глетчера Деви. Вече 25 години планината е напълно затворена от индийското правителство, но през 2005 известният алпинист Питър Такеда се добра в близост до Нанда и взе проби от почвата. Лабораторно изследване потвърди наличието на плутонии 239, който не съществува свободно в природата.

След около 20 години металната черупка на съоръжението SNAP ще кородира, но плутоният ще продължи да пръска смърт дълго след като всички ние сме си отишли от този свят. И това което смразява кръвта ми е фактът че именно този глетчер е източникът на свещената река Ганг. Всички знаем, че тя е по-мръсна от Перис Хилтън в неделя сутринта, но когато във водите и потече плутоний, жертвите ще бъдат милиони

Дали ще си вземем поука от тази подтискаща история? Дали някога ще разберем че никoй не е по-могъщ от планината? Ще осъзнаем ли някой ден, че не всяка причина оправдава последствието? Едва ли. Човешката раса има ненаситен апетит към самоунищожение и фатална глупост. Достатъчен е един самозабравил се елемент с изпълнителна власт и пръст върху спусъка.

Чудя се какво ли мисли планината. Нали тя, която ще ни надживее всичките, винаги взима това което смята че и принадлежи. Великата богиня Нанда не е нито мъртва нито спи. Тя просто чака с насмешка защото знае че времето е на нейна страна.

Преди много години, Бог е поел дълбоко дъх и е създал всичко живо на земята. Така гласи старата, мъдра легенда, но големият въпрос е кога ли най-после ще му писне от нас и ще издиша.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

За човека и камъка

Статия на Иво Иванов Канзас

”Почивай в мир, Ерън. Октомври 1975- Април 2003”. Това гласи надписът издялан върху южната стена на мрачен, тесен като комин каньон – един от хилядите пещерни процепи, отговорни за бръчките върху древното, намръщено лице на безбрежната каменна пустиня на Южна Юта. Мрачният петроглиф -некролог е единственото доказателство, че в това забравено от света място някога въобще е стъпвал човешки крак.

Но това е сега, а преди шест години – на 24 Април, събота в 2часа и 45 минути следобяд на същото това място, вместо надпис е имало следните неща: Едно 60-метрово динамично въже за катерене, две по-къси въжета, три заключващи се карабинера, два стандартни карабинера, едно свръх-леко устройство за рапел, една ремъчна седалка, една бутилка „Лексан” с 1 литър вода, една раница „Кемълбек”, едно евтино джобно ножче с две малки остиета и клещи, едно електрическо фенерче, три шоколада, два студени мексикански сандвича „бурито”, CD плейър, няколко компакт диска на групата „Фиш”, малка дигитална видеокамера, дигитален фотоапарат и… един от най-изумителните мъже които някога са се раждали на нашата малка, синя планета. Мъж на име Ерън Ралстън.

Присъствието на целият този инвентар на дъното на тесния каньон е плод на верига от катастрофални обстоятелства и тема на днешната статия. Знам, че точно сега погледът ви се спуска с колебание надолу към дългия текст и си казвате, че в днешният забързан свят никой няма време да чете такива материали. Повярвайте ми, обаче – заслужава си да останете на тази страница от началото до края, защото истроията на Ерън Ралстън е единствена по рода си и може да насочи погледите ви към неподозирани залежи от нечовешки ресурси скрити във самите нас и да ни подскаже отговорите на много от трудните вапроси, които понякога ни биват задавани от изпитите на живота. Днес, благодарение на дигиталната му камера, имаме вазможност да проследим крачка по крачка и преживяване по преживяване кошмарната, влудяваща ситуация в която е попаднал и да разберем логиката в подхода му към нея.

От видео дневника на Ерън: „…Казвам се Ерън Ралстън. Който намери тази камера, моля да я предаде на родителите ми.” – лицето на младия мъж изглежда изтощено, но учудващо спокойно – „В момента е 3:05, Неделя. С няколко думи, ето каква е ситуацията: Вчера се спусках в по-тесните лабиринти на каньона Блу Джон и влезнах в този комин, в който ме виждате сега. Идеята беше да мина оттук, да пусна 50 м рапел от скалата Биг Дроп и да стигна до „Голямата галерия” за да видя прочутите пещерни, праисторически рисунки. Спускайки се в гърлото на каньона, стъпих върху камък заклещен между стените на цепнатината, около три метра над дъното. Скочих от канарата, която явно е била нестабилна и движението я отлепи от скалата. Не можах да избегна напълно камъка – той падна върху мен и смаза дясната ми ръка, заклещвайки я до стената“, обективът се откъсва от лицето на Ерън и насочва окото си към ръбат камък с големината на колело на автобус. Ръката на младежа изчезва, сякаш захапана от присвити, варовикови устни, там кадето морената се съединява със скалата.

Ерън Ралстън е уникална личност – от тези които все по-рядко се намират. Универсален във всеки смисъл на думата, Ралстън е свръх-интелигентен, безкрайно талантлив, енциклопедично начетен и изобретателен. Едва 27 годишен вече е успял да иживее няколко кариери и безброй изключителни авантюри. След като завършва с пълна шестица престижния университет Карнеги –Мелън, Ерън получава диплома в две специалности: френска филология и инженерни науки. Едва 22 годишен е назначан на високоплатена длъжност като инженер в корпорацията Интел. Ралстън също е великолепен концертен пианист с обширен репертоар. Това което го привлича най-много обаче са тайните на взаимоотношението между човека и суровата природа. Един ден най-неочаквано напуска уютната си работа в Интел без обяснение, оставяйки след себе си в офиса само следният цитат на Гьоте: “ Каквото и да е това, което мечтаеш да правиш – започни го! В решителността на този акт има и гений, и мощ, и магия”.

Ерън изоставя кариерата си и работи ту като планински спасител, ту като ски инструcткор, ту като продавач в магазин за алпинистки принадлежности. Всичко е насочено кам идеята да стане първият човек изкачил сам през зимата 59-те най-високи върхове на Колорадо (всеки над 14,000 фута). Постепенно навлиза в изумителна форма и прави поредица от почти безумни соло изкачвания сред лавини, виелици и арктически температури. Ето нещо написано от Ерън преди години, което ни дава малък поглед върху вътрешния му свят:

„Обичам да катеря места, които не са посещавани от човешки крак с месеци. Заедно с красивата самота, която живее на тези места, човек получава и усещане за притежание на тези високи, беззвучни планини….Веднъж на западната страна на планината Евънс замалко да стъпя върху бяла като сняг птичка. Наведох се към нея и мастилените и очи ме потопиха в транс. Вселената се разшири: никой от нас не помръдваше. Усетих свръхестествена обвързаност с това малко кълбо от перца, която сякаш надхварляше връзката ми с моята собствена раса. Чрез нашето споделено присъствие в този недокоснат пейзаж, ние обитавахме свят който принадлежеше само на нас двамата…”

Но ласките на самотата, към които Ерън е толкова пристрастен имат своята цена. Човек плаща без да осъзнава и без да получи ресто, потъвайки в изолация и постоянно съзерцание. Самотата е по-удобна, по-лесна от комуникацията, което обяснява защо успява да прелъсти с такава лекота жертвите си. Донякаде капанът, в които е попаднал Ралстън се дължи толкова на камъка колкото и на зависимостта му от самотата. В стремежа си да се откъсне от всичко, тои не оставя указания за маршрута си и не казва на никого къде отива. Само два часа преди да попадне в каменния арест на тесния каньон, Ерън се е натъкнал на две планинарки на име Мегън И Кристи. Двете го подканят да не се разделят в този нестабилен и безлюден район, но той категорично отказва, в търсене на напълно изолирано преживяване.

От видео дневника на Ерън: “ Преди малко използвах въжетата си за да направя механично устройство, чрез което да вдигна камъка. Както виждате фиксирах опорна точка, прехварлих основното важе и дори създадох стремена за краката си, в които да стъпя за да използвам тежестта си. За съжаление камъкът не помръдна”

Използвайки познанията си по механика, зъбите си и лявата си ръка, Ерън действително е успял да създаде система от въжета, която утроява силата му. Това обаче е без значение защото камъкът тежи 250 килограма и е напълно вклинен в скалата.

Видео дневник: „3:00 часа Понеделник. Вече 48 часа от инцидента. Нощем не мога да контролирам температурата си и изпадам в спазми. Имам само около 150 грама вода…Искам да кажа на майка си, баща си и сестра си: Обичам ви и съжалявам! В ретроспекция, научих много от тази ситуация. Сега разбирам че бях егоист, игнорирайки хората около себе си и тези които държат на мен и ме обичат. Търсех есенцията на преживяването, без да си давам сметка колко безценна е вашата близост…”

Видео дневник: „60 часа откакто съм тук. Имам само две глътки вода. Вече съм крайно дехидриран. Пулсът ми е 120 удара в минута. Температурата ми се колебае драстично. Предполагам че смъртта ми ще настапи относително скоро. Не очаквам да надживея пристигащата нощ.”

Но Ерън не само че успява да посрещне и следващия изгев, но дори намира сили да включи отново камерата: „И така…вече почти 70 часа…Цяла нощ бях в жестоки конвулсии и халюционирах. Нямам вода, но съхранявам урината си в бутилката и я пия на малки глътки. Адски противно..Вчера направих турникет с карабинер и се опитах да разрежа ръката си, но това е глупост: Ножчето ми е тъпо и малко – никакав шанс”.

Действително тази идея е лудост. Ерън е добре запознат с анатомията на човешкото тяло и знае, че ампутация на ръка с джобно ножче е безумие. Тъпото острие никога не би могло да разреже двете големи кости: радиуса и улната. Има начин разбира се, но той е истинска лудост: Двете кости на ръката трябва да бъдат счупени! Като инженер, Ерън знае че поради неподвижната опора саздадена от камъка, радиусът може да баде счупен с рязко усукващо движение на цялото тяло. Хрррааасс!!! Представете си само как би оттекнал ужасяващия звук на раздробяващата се, плътна кост, в онемелия каньон. След това, ако все още е в съзнание, Ерън ще трябва да счупи и улната с жестоко смъкване надолу. После ще трябва да отвори рана с ножа си, да вкара пръстите на лявата си ръка в нея и да намери с опипване краищата на счупените кости, за да знае къде да реже.

Епидермисът, мускулните влакна и меките тъкани ще трябва да бадат кълцани малко по-малко с тъпото острие, но ножчето няма шанс срещу еластичните сухожилия. Те могат да бадат махнати единствено с методични разкъсващо-дърпащи движения на клещите. Най-невъзможно ще бъде разрязването на медиалния нерв, които ще прилича на дълга, тънка спагета. Всяко негово дори малко докосване би трябвало да потопи Ерън в горяща магма от нечовешки болки. Накря, ако все още е жив ще трябва да се отблъсне с крака от камака и да разскъса последните меки тъкани, капиляри и съединителна тъкан подобно на комат топъл хляб.

Видео дневник: „…Отказах се от ампутацията, тъй като си дадох сметка, че е най-обикновено самоубииство. Без вода съм от около ден и половина. Остават ми още часове живот.”

Невероятно, но видеокамерата бива включена и на следващата сутрин: „Сряда е – 9 сутринта. Малко логистика: бих искал да бъда кремиран и прахта ми да баде разсипана из местата които обичам – в планината, в Тихия океан и в реката Рио Гранде. Благодаря ви за всичко. Обичам ви! Сбогом!” Може би усещайки някакво последно желание на гаснещия си живот Ерън успява да изялка с ножа си собствения си некролог варху пясачното лице на пещерата: „Октомври 75- Април 03 ПОЧИВАй В МИР, Ерън”

„Четвъртък, първи Май…не мога да повярвам, че все още съм жив. Тази нощ, съзнанието ми се отдели напълно от гърчещото се от хипотермия тяло. Този път изпитах нещо повече от халюционация: видях себе си да си играя с три годишно русокосо момче в окъпана в светлина стая с дървен паркет. Видението бе странно осезаемо – усещането почти тактилно. Някак си знаех че гледам право в бъдещето и че това дете е моят собствен син. И двамата се смеехме и бяхме щастливи. Грабнах го и вдигнах високо, само с лявата си ръка.”

Седимент по седимент, песъчинка по песъчинка, злосторникът се е формирал в продължение на милиони години. Стоял е неподвижен и търпелив, спазвайки безизраният обет на камъните в очакване на своят голям, драматичен момент. Но Ерън нито веднъж не обвини съдбата, Бога, обстоятелствата или дори камъка за участта си. Той знеше, че канарата няма вина: тя е просто една от многото променливи, които правят всяко едно предизвикателство към майката природа непредвидимо.

В този кошмарен ден Ерън носеше още нещо в себе си: eдин цитат от човек който преди години се е взрял директно в очите на смъртта, без да отклони погледа си. Ето го: „…да се надявам когато всичко е безнадежно, когато всяко късче доказателство сочи обратното, да игнорирам очевидната катастрофа – нима имам друг избор? Ние сме толкова по-силни отколкото можем да си представим и надеждата е една от най-достойните и старинни човешки характеристики. Да се надяваш, въпреки че ние хората винаги сме осъзнавали мимолетността на своя живот и факта че няма лекарство срещу нашата вродена преходност – това само по себе си е форма на смелост. Да повярваш в себе си…да повярваш в това в което ти избереш да вярваш…това е най-важното.” (Ланс Армстронг).

Как знам, че Ерън е имал този цитат в себе си? Не, не са го намерили в джоба на панталоните на мъртвото му тяло. Знам го от него, защото Ерън е жив и здрав. Успял е да се измъкне по най-невероятен начин от варовиковата тъмница, след което е направил още нещо невероятно: загубил 17 килограма от тежестта си, тотално обезводнен и на ръба на силите си, взима най-необходимото, прави си снимка пред проклетия камък, пуска 50 метров рапел по почти отвесна пропастна стена, върви 7 километра, натъква се на холандско семейство, което не може да повярва на очите си, съвсем спокойно им казва историята си и заедно откриват вертолета на планинската спасителна служба които го отвежда в болницата.

Сигурно вече се питате, вие какво бихте направили на негово място. Аз знам със сигурност, че ако бях в същата ситуация, нямаше да оцелея. Щях може би да изстискам още ден-два от живота си, да се опитам да раздробя камъка с нечувани до този момент в нашата галактика псувни и когато разбера че това няма да помогне, просто да легна, да си пусна един компакт диск на групата Фиш, да затворя очи и да зарадвам лешоядите. Направо пускам кепенците и слагам край на играта – финита ла комедия! Но това въобще не е било опция за Ерън, тъй като той е много, много необикновен човек и може би най-железният мъж, на който някога съм се натъквал.

Миналата година, Ерън стана първият човек изкачил всичките 14,000-ци в Колорадо през зимата, а след броени месеци ще се отправи на експедиция към Еверест, но не соло а с а с приятеля си Ерик Ларсен.

Но това е сега, а тогава на 1 Май 2003, Ерън се измъкна от тесния каньон, оставяйки след себе си следното: два карабинера, три опаковки от шоколад, две опаковки от бурито, две къси въжета, едно електрическо фенерче, един CД плейър, няколко компакт диска, един обезсмислен надпис върху скалата… и една дясна ръка.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , , | Коментарите са изключени

Кладенец в пустинята

(Този път великият Георги Георгиев постави два световни рекорда!)

Статия на Иво Иванов Канзас

Така ми се иска да не пиша нито дума за това пътуване, далечни приятелю. Толкова по-хубаво, по-истинско би било да можех просто да те взема с мен. Шосето трябва да се изживее – не да се разказва. Седалката до мен е празна. Можеше да си хвърлиш сака до моя в багажника, да яхнем верния миниван, да наблъскаме с Лед Цепелин уредбата и да отворим прозорците. Представяш ли си как хубаво щяхме да си изкараме по пътя към пустинята? Нямаше да се налага да карам без почивка хиляди километри ден и нощ; да се боря с хипнозата на пресечената линия; да търкам яростно изтощени очи; да пристигам с окървавен мазол на свивката на палеца.

Щяхме да си предаваме волана на всеки 6 часа; да се любуваме на неземните пейзажи и да отговаряме заедно на хилядите въпроси пристигащи с ритмична неизчерпаемост от задната седалка, където се е разположил господин Любопитство – осемгодишният ми син.

Щяхме да караме като омагьосани директно на запад, към хоризонта, който дърпа магистралата към себе си, като безкраен, асфалтов конец. И като по конец, разбира се, щяхме да пресечем прериите на Канзас, да прорежем отдясно Колорадо и да нахълтаме в Скалистите планини. Сигурно щяхме да спрем да спим някъде в прелестния западен Уайоминг, чийто красоти сякаш са откраднати от декорите на някой уестърн.

Щяхме да седнем на капака и да обърнем по една студена бира с дъното към звездите. И сигурно в този момент щях да се плесна по челото и да попитам и теб и себе си: „Накъде сме тръгнали, човече? Що за откачена авантюра? Луди ли сме да караме чак до сърцето на Невада? Там, където няма нищо освен безжизнена пустиня?“ А ти, приятелю, сигурно щеше да отвърнеш с усмивка: „Ех, Ивчо не си ли чел Екзюпери? Нима не помниш прочутите думи на малкия принц: „Красотата на пустинята е в това, че някъде в себе си тя крие кладенец.“

Така че щяхме да продължим на запад; да минем покрай голямото солено езеро; щяхме да се заровим с трепет в хранопровода на побесняла буря и да се доверим сляпо на пътя, криволичещ уверено между светкавиците. И в един хубав ден, най-после щяхме да стигнем до целта си: Бетъл Маунтайн, щата Невада, където според моите скромни изчисления се намира самият географски център на нищото. Щяхме да се огледаме озадачени и да се питаме как е възможно в 21 век, в една толкова индустриализирана държава да съществува такава необятна, дива, недокосната пустош?

Тук всяка малка промяна отнема столетия. Слънцето, вятърът и времето са се трудили упорито с години за да обезобразят лицето на пустинята, така че никoй да не я пожелае. Всъщност не е съвсем така. Ако беше тук с мен, щеше да видиш, че в момента тук гъмжи от нейни ухажори. Всеки септември, в продължение на една седмица в Бетъл Маунтайн се събират най-бързите хора на планетата. Причината е самотното шосе номер 305 – най-правият, плосък и идеален за състезания път в Съединените Щати. Надморската височина е също перфектна: 1400 метра. Идеята е да се развие максимална скорост, генерирана само с човешки услия. Става въпорс за въртене на педали, но е много трудно футуристичните ракети на две колелета да бъдат наречени велосипеди.

Година след година, отбори от различни краища на света си дават среща тук с надеждата да детронират уникалните болиди на един изключителен, 67 -годишен българин на име Георги Георгиев. Той е нисичкият, крехък и широко усмихнат човек, който отказа да ме посрещне със здрависване и ме прегърна с неочаквана сила още щом кракът ми слезна от колата. Заради него исках да те взема на път и да те доведа тук, читателю. Така ми се иска да знаеш за неговите легендарни подвизи и за невероятната му, необяснима дарба. Искаше ми се да те запозная с него, защото знам че срещнеш ли го веднъж, няма да го забравиш никога. Ах, как щеше да се гордееш с него, ако беше видял как всички го обикалят като деца и го гледат в очите. Как очакват всяка негова дума.

Няма да разказвам отново цялата история, да обяснявам защо Георги живее на островче в Тихия Океан, да се връщам пак към причината болидите му да се казват „Вaрна“, да анализирам творенията му, счупили безброй световни рекорди, да обяснявам защо толкова много хора го наричат гении и т.н. Ти сигурно вече си чел историята от миналата година. Ако не си, направи го ето тук: http://www.sportal.bg/news.php?id=134357 – няма да сгрешиш ако й отделиш 10 минути. В нея става дума както за изпълнения с премеждия живот на Георги, така и за изумителното му постижение от миналата година, когато „Варна Диабло 3″, водена от канадския пистов колоездач Сам Уитингам, смаза световния рекорд, постигайки 132.5 км/час. Това е 1/10 от скоростта на звука с двигател една единствена човешка сила!

Тази година исках да сме тук, защото има все още толкова много загадки около Георги. Има толкова много, което не разбираме. Как е възможно един скулптор без математически познания, без компютри, лаборатории и аеродинамични тунели, сам самичък да създава най-съвършените превозни средства? Да надделява над учени, университети и спонсорирани екипи? „Двете си ръце имам и работилницата в дворчето. Това е всичко“ – казва Георги – „Това което може би притежавам в повече е, че като ваятел, имам вътрешен усет към формите в природата. Някак си знам точно какво трябва да направ, за да скрия „Варна“ от вятъра и да я направя най-бърза. Процесът е вътрешен. Нямам точно обяснение как го правя.“

Но кой ще попиташ е Георги? Що за човек е? Какво става в съзнанието и душата му? Нали за това толкова исках да дойдем тук. За да усетим по-добре човека скрит от собствената си легенда. Всичко останало вече го знаем. Ако беше и ти тук до мене, щяхме заедно да се възхищаваме на неговата неописуема скромност и неподправена добрина. Как все така става, че Георги се измъква от центъра на вниманието? Защо никога не сяда на първия ред? Защо им е толкова трудно да го открият хората с камерите? Защо говори толкова тихо и отклонява вниманието към колоездача си. Нима действително не знае, че всички тези хора дошли от различни държави и континенти му се възхищават и искат да попият всеки негов жест и всяка дума?

Знаеш ли, според мен, той наистина не знае. Скромността на Георги не е поза – тя е негова натура. Ако можеше да видиш как непосредствено се държи с хората около себе си, как намира усмивка, уважение и добра дума за всекиго, колко неподправено се смущават очите му когато някой почне да го хвали – сигурно щеше да си кажеш: Боже, колко обикновени хора били гениите… и колко гениално е да си обикновен!

Така ми се иска да бе станал съучастник на разговорите ми с Георги. Не тези, в които описва механизмите на болидите си, а тези в които стана дума за други неща. Иска ми се да беше чул лично от него, защо след 40 години извън родината, още носи България в сърцето си и защо най-съвършените превозни средства в света са кръстени с името „Вaрна“. Много ми се иска да беше чул и следните думи излезли от собствената му уста: „За малко сме тука, приятелю. И докато ни има, трябва да направим нещо хубаво и след това да му помогнем да стигне до колкото се може повече хора. Остави ги рекордите. Искам чрез моята „Вaрна“ да разпространя идеята, че можем да постигнем невероятна ефикасност и вместо да се самоунищожаваме да използваме чистата енергия, която е навсякъде около нас.“

„Знаеш ли“ – добави Георги – „Аз не пазя в тайна дизайните си. Давам ги на всекиго и много от съперниците ми са копирали изцяло „Вaрна“. Важно е тя да бъде достояние на всички. За мен е мистерия защо продължавам да печеля. Явно е нещо в детайлите…нещо в ръцете ми. Мисля да се пенсионирам – не защото не искам да се състезавам, а защото искам и другите да почнат да печелят. Така би било по-добре за всички. Конкуренцията води до прогрес.“

Но не и тази година, Георги. Още е рано за пенсия. И този път пустинята посрещна гениалния българин и неговата нова, снежно бяла „Вaрна Темпест“, знаейки идеално, че ще хвърчат световни рекорди. Ех, ако можеше да видиш, читателю, как излетя като мълния пилотът на Георги – Сам Уитингам и как набра безумна скорост за да счупи отново рекорда си. Искаше ми се много да видиш и как малко по-късно, една симпатична французойка на име Барбара Буатои се настани леко напрегната във Варна Диабло 3. Беше дошла тук чак от Париж по покана на Георги, който искаше да я направи най-бързата жена в света. Беше малко преди залез, когато вятърът внезапно утихна и пустинята стана неестествено тиха. Секунди по късно, Барбара смаза световния рекорд за жени постигайки фрапантните 121 км/ч. Това я направи не само най-бързата жена в света, но и най-бързият човек в Европа. Само трима мъже в света са развивали по-голяма скорост от нея!

След цяла седмица, състезанията и този път завършиха както в предишните години: с абсолютно надмощие на ракетите на Георги, но този път не с един, а с два световни рекорда. Останалите отбори подобриха собствените си резултати, но все още са на светлинни години зад нисичкия български гигант. Седемте дни отлетяха толкова бързо. Георги е щастлив, изморен и малко тъжен…защото е време да си тръгваме.

„Ама Емчо, ти си просто едно златно дете!“ – казва на раздяла Георги на сина ми, който естествено го обожава и след това ме прегръща за сбогом силно и някак особено, сякаш иска да прегърне нещо много повече от мен. И в този момент, читателю, замирам, защото си давам сметка, че всъщност ти действително си бил тук, с мен в пустинята. Вярно, нямаше те в колата, но явно съм те довел, без дори да подозирам, чак тук в безизразната пустош на Невада поради простата причина, че Георги е искал да те прегърне. Нали разбираш какво имам предвид?

Така ми се иска да се гордееш с него поне толкова колкото и аз. Така ми се иска и на теб да ти става топло всеки път, когато чуеш за подвизите му. Така ми се иска да разкажеш историята му и на други, за да не тъне името му в забрава в собствената му родина. Така ми се иска да му кажеш някоя добра дума ето тук: varna@varnahandcycles.com или поне да му намериш уютно място в мислите си.

Тръгваме си от пустинята с озадачаващото усещане, че могат да бъдат намерени много ценни неща дори в географския център на нищото. Саковете са в багажника. Лед Цепелин в уредбата. Чакат ни хиляди километри. Но кой знае защо хвърлям един последен поглед назад в огледалото и виждам с изненада, че Георги е все още там – самотен, тъжен силует, махащ за сбогом с ръка. Един 67-годишен, малък принц в голямата пустиня. И ето, че поглеждам с усмивка към теб, далечни приятелю, седящ до мен на празната седалка, защото знам, че точно сега, докато очите ни изпращат Георги, и аз и ти мислим за едно и също нещо. Онези прочути думи на мъдрия Екзюпери: „Красотата на пустинята е в това, че някъде в себе си тя крие кладенец“.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Пловдив

Пловдив е едно от местата, описани в книгата „Беловит“, която ви отвежда на едно приключени из най-известните природни и исторически забележителности в България в търсене на една отдавна забравена легенда за славянския бог на светлината и доброто.

За първи път посетих Пловдив едва миналата година, макар че толкова време вече живея само на около час път от този прекрасен град. Дори и един ден, прекаран в него, ми беше достатъчен, за да го харесам и да знам, че ще поискам да се върна тук отново. За историята на този древен град можете да намерите достатъчно информация в интернет, тук предпочитам да споделя личните си впечатления от своя престой.

По един от мостовете над река Марица достигаме центъра и пешеходната зона, която в съботния ден е изпълнена с хора. Прави хубаво впечатление, че фасадите на старинните сгради, обграждащи двете страни на улицата, са добре поддържани и греят в различни цветове.

Отклоняваме се по една малка, стъмно изкачваща се нагоре уличка и постепенно навлизаме в Стария град. Колкото и снимки на Античния театър да разгледате, красотата му може да бъде оценена истински само когато го видите наживо. Прекрасно е, че входът е отгоре и така той се разкрива целият пред вас в цялото си величие, пренасяйки ви в една друга епоха.

Усещането да докосваш огромните каменни блокове и да се разхождаш по същата сцена, по която са ходели хората и преди близо 2000 години е невероятно. По част от местата за зрителите все още личат старинните надписи, издълбани върху изгладените от многобройните стъпки камъни. Изумително е как нещо, строено преди толкова време е оцеляло и до днес, а нашите модерни сгради са толкова крехки.

Излизайки от Античния татър е време отново да сменим епохата. Малки калдаръмени улички, красиви къщи, напомнящи с архитектурата си за Копривщица, прихлупени църкви с каменни зидове ни пренасят направо в Българското възраждане. Макар и старинно, това място не е застинало във времето, а е много живо и днес. Къщите са превърнати в музеи, галерии, центрове за изкуство, читалища.

Макар и лятото отдавна да е отминало, туристи не липсват, а малки дюкянчета привличат погледа с многобройните си сувенири. Във въздуха се усеща някакво спокойствие, сякаш човек има цялото време на света, за да открие сам и да се докосне до всяко кътче на това прекрасно място.

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Питейна вода от гората (Басня от Синята Икономика)

Това е една от басните за деца на Гюнтер Паули по Синята Икономика. Свали пдф.

Свали аудио

Свалете видео

Един елен спира до прекрасно горско ручейче, за да отпие глътка прясна вода. Внезапно обаче се спира.
- „Спомням си, че преди години пих оттук, но получих ужасно разстройство.“

Една катеричка, която подскача по дърветата горе, чу елена и отговори:
- „Прав си. Преди години нищо не растеше тук и всички си тръгнаха, защото мръсната вода ги разболяваше.“

- „Но защо хората просто не изкопаха кладенци и не изпомпваха вода оттам?“
- „Може и да са опитали, но това така и не проработи. Помпите се нуждаят от енергия и резервни части, а и се развалят. Така хората страдаха много от липсата на достатъчно и чиста питейна вода.“
- „Но защо хората не са докарали вода от големия град, след като децата им са се разболявали и умирали?“, попита еленът.

- „О, това беше прекалено скъпо. Вместо да носят вода дотук, хората отидоха в града. Никой не остана.“
- „Но как е възможно водата да е толкова чиста и бистра сега?“

- „Бях тук, когато всичко отново започна да се изчиства. Добри хора започнаха да садят дървета. И тогава започнаха да се случват невероятни неща. Все повече нови за местността растения и дървета започнаха да растат тук.“
- „Това е невъзможно! Нима никнеха сами? Ами какво стана с бактериите, които причиняваха стомашни неприятности? Нима те също изчезнаха?“, продължи да пита еленът.

- „Все още ги има бактериите, които водеха до болки в стомаха и болести, но сега, благодарение на гората, милиони други бактерии населиха почвата и лошите намаляха.“
- „Значи си сигурна, че няма да ми стане нищо, ако пия вода оттук?“

- „Спокойно, не се притеснявай. Аз живея тук от пет години и никога не съм имала неприятности. Това се дължи на всички тези гъби, които живеят в корените на дърветата и растенията“
- „Сигурно грешиш. Гъбите не растат по корените на дърветата. Те растат върху дървесина, слама и кафе.“

- „Знаеш ли, съществуват и други видове гъби, които помагат на дърветата да усвояват храната от почвата. Благодарение на тях дърветата растат здрави и силни. Тези гъби имат същото действие като слюнката в устата“, обясни катеричката.
- „Невероятно! Дърветата имат слюнка? А дали плюят като животните и невъзпитаните деца?“

- „Нека бъдем по-сериозни“, каза катеричката. „Важното е, че благодарение на залесяването, сега имаме питейна вода в изобилие. Всъщност имаме толкова много вода, че децата могат да играят в нея, докато слушат песните на многобройните пойни птици, които се завърнаха в гората.“

… и това е само началото …

Posted in За Децата | Tagged , , , , , , , , , , , , , , , | Коментарите са изключени

Моделната биоферма на Касим

Статията ни е предоставена от нашите приятели от Органично. Неин автор е Цветомира Йоцова, публикация от списание „За птиците“

От Дивата ферма и лешоядите се пренасяме в село Тополово, на гости на Касим и неговата моделна биоферма! Захванал се с органично земеделие през 2003 г., като преди това е бил и си остава единственият килимар в България, който боядисва с напълно натурални средства – с билки и корени. Осъзнал потенциала в района, чистата и запазена природа, и иска да бъде и за пример на колегите си, за да може повече хора да се занимават с биоземеделие.

Касим е голям оптимист и смята, че това, което прави, има бъдеще. Част от разнообразните аспекти на работата му са органично растениевъдство – отглежда билки, пъпеши, шипка, грозде, а в стадото си има петдесет овце от чистата порода каракачанска овца, както и петнадесетина кошера с пчели и произвежда прекрасен биологичен мед. Желанието му е занапред да разшири бизнеса си по устойчив и природосъобразен начин. Торът от овцете отива за преработка от калифорнийските червеи, каквито също отглежда в моделната биоферма. Скоро се надява да затвори цикъла от производства, като се сдобие с къща за гости, малък демонстрационен цех с няколко стана за килими, където да показва на гостите си как се боядисва с билки, и малко биомагазинче в къщата.

Касим от все сърце вярва, че трябва да се грижим за природата и да я ценим, защото тя ни дава храна и подслон. Твърди, че не бива да се намесваме прекалено в нейния живот, и със съжаление посочва близките хълмове, където преди години дъбовете били отсечени и заменени с борчета, които впоследствие също били изсечени и сега ерозията е тръгнала. Натъжено поглежда и купчина боклуци край пътя, но се надява това да се промени. Той е от новите фермери – инициативни, мотивирани и устремени да се обучават и усъвършенстват. В същото време върви близо до природата с малкото си стадо овце и мечтата за биомагазин. Догодина ще сее спелта, вече е пробвал с ръж. Всичко е екологично чисто и не се третира с пестициди и изкуствени торове. При срещата ни Касим сподели с мен впечатления за Хималаите – поканили го за три месеца в Китай да обучава китайците как се боядисват килими с билки и корени. Преди това е бил в други страни… Но се е завърнал в Родопите, където работи за мечтата си и за природата… Над неговата ферма също прелитат египетски лешояди, както и над оборите на Недим от съседното село, но това е следващата приказка за Родопите и техните пазители – хора и лешояди!

Posted in За Обществото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Басни за деца по Синята Икономика

Здравейте приятели,

много се радваме, че започваме с превода и разпространението на басните за деца по Синята Икономика на професор Паули. Така всяко едно българско дете ще може да се докосне по лесен, забавен и най-вече достъпен начин с прекрасния свят на Синята икономика. Един свят без боклуци; един свят на излишък и благоденствие за всички хора и живи същества; един свят на хармония с и на Земята.

Ще имате сами възможността да се убедите в прекрасното качество на книжките!

Posted in За Децата | Tagged , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , | Коментарите са изключени

Вълшебните цветя на Мариела

Разхождахме се из онази част на Шумен, където са малкото останали запазени възрожденски къщи, когато вниманието ни бе привлечено от приканващо отворена врата, разкриваща гледка към просторен двор. Пристъпвайки в него се озовахме сред градина от вълшебни цветя от дърво, а в дъното на двора ни посрещна и създателят на цялата тази красота – Мариела Василева.

От няколко години тя изработва пана и декорации изцяло от естествени материали – сухи корени, клонки, черупки, костилки и дървесни гъби. Допълва ги с плетеници от канап, който сама оцветява с листа от орех. Казва, че природните материали естествено си взаимодействат и се допълват. Когато започва да работи често не знае какво ще се получи и оставя всичко на въображението си. По въодушевлението и любовта, с които говори за това, което прави, си личи, че е намерила призванието си и е щастлива, въпреки неизбежните трудности.

Мариела с удоволствие споделя занаята си с децата, които искат да се научат. През летните месеци я посещават близо 30 деца, като всяко идва, когато има време и желание. Децата се учат да работят със собствените си ръце, да усещат природните материали и да следват собственото си въображение. Важно е докосването до природата и свободата да твориш. А удоволствието да видиш готовия предмет, направен от теб, вдъхва увереност.

Именно увереността успява да върне Мариела и на десет жени със силно нарушено зрение, с които работи. Започват неуверено и несигурно, но резултатите от труда им и успехите на различни изложения и фестивали им помагат малко по малко отново да повярват в себе си. Мариела споделя, че изисква от жените качествена работа. И може би точно от това се нуждаят те – от някой, който да ги възприема, като нормални хора като всички останали. Някой, който да повярва, че могат да се справят не по-зле от другите, за да могат после да повярват и те. Защото „може да нямат силно зрение, но имат сърце”. В бъдеще има желание да започне да работи и с група мъже с леки психически отклонения, и да им даде чрез изкуството възможност за препитание и самостоятелност. Запознава се с тях за първи път на регионална среща на такива домове, на която мъжете рецитират стихове и пеят песни за България.

През годините Мариела е успяла да си изгради добро име сред занаятчиите и да спечели сърцата на хората с това, което прави. Днес използва това, за да помогне и на други творци, когато е убедена, че това, което правят е качествено и добро. Казва, че трудът на майстора, трябва да бъде ценен и уважаван.

Мариела е и един от първите занаятчии, работещи в една от четирите къщи, които Шуменската община планира да възстанови. Предвидено е във всяка от тях да бъдат представени различни занаяти, като майсторите ще работят на място и ще могат да предават уменията и занаята си на по-младите. За момента по този проект в една от стаите на къщата е подреден музей, показващ стари предмети от бита  и традиционни носии, като експозицията все още се допълва. Миналият петък пак там се проведе празникът „Петровден във възрожденския комплекс”, за който вече ви разказахме.

След срещата си с Мариела бях просто без думи от възхищение пред красотата, която създава, начина й на мислене, всички дейности, с които се занимава и положителната енергия, която просто извира от нея. Всяка среща с такива хора е истинско удоволствие и те зарежда с хубави емоции за много дълго време.

За връзка с Мариела и за да разгледате още от красотите, които изработва, можете да посетите нейната интернет страница.

Posted in За Природата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Божи човек

Download

Посвещавам на Земфир Манчев, който е построил над триста чешми и се грижи за всяка Божия твар – от мравката до човека.

Един отшелник от Родопа,
на ходжа каза и на попа:
„Един е Бог! Не го делете!
С любов и мир се съберете!“

Сам чешми е триста съградил,
триста стигнал, после не броил.
Че думат местните, не крия:
„Човек е Божи! Жив Светия!“

Стотици извори е хванал,
за хора светъл пример станал,
че градил с отрудени ръце
и добро творил, с добро сърце.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

В полите на Витоша раснах

Download

В полите на Витоша раснах,
но ето далеч съм от тях,
от мойта родина прекрасна,
където доскоро живях.

В полите на Витоша раснах,
те вече са спомен и стих,
вълната ме някъде тласна,
на остров безлюден и тих.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени