Tag Archives: истории


Живата Библиотека

Живата Библиотека е поредната прекрасна инициатива на Ученическото Благотворително и Доброволческо Дружество към НГДЕК.

А ето и какво самите те разказват за себе си:

Ние вярваме в магичната сила на словото и начина, по който то отеква в читателите. Вярваме, че книгата се превръща в жива материя в мига, в който чуеш думите й. Защото ‘книгата трябва да говори сама за себе си’, както казва Волтер и точно това се опитваме да направим. Да й дадем думата.

Даваме думата на хора, чели различни книги, хора, съвсем различни по своята същност, под чиято привидната скучна корица – човешко тяло – се крие определено нещо любопитно, което заслужава да бъде ‘прочетено’.

Именно защото всеки живот спокойно би могъл да бъде поместен в книга, всеки житейски път е по своему един заплетен сюжет с множество конфликти, развръзки и действащи лица..

Всеки от нашите гости – книги носи собствено заглавие, и представлява определена обществено стереотипизирана група. ‘Четейки’ ги, бихте могли да разберете по какъв начин принадлежността им към тази ‘група’ е повлияла на живота им и на начина им на мислене и най-вече какво ги различава.

Имаме за цел да съберем максимално много интересни, търсещи, уверени във възможностите си и открити към света хора, хора, които не само умеят да четат между редовете, но и да чуват между думите.

Каним те там, където книгите оживяват: едно магическо място, което ще ти отвори очите за множество светове. Придружи ни в това мащабно пътуване из дебрите на човешкото многообразие и се забавлявай!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Живото слово … от обществена гледна точка

Автор: Диетър Халбах за „Oya – мисли различно, живей различно”

Превод от немски език: Крум Сяров

Много обичам да разказвам истории за хора, които се развиват, защото дават свободата на читателя сам да създаде историите и заключенията си. В една добре разказана история магията на живота не се разказва, а преживява.

Това, което обичам на разказите е, че те са всичко това взето заедно! Те често обединяват социалната, политическата, Духовната, психологическата области, тези разделени понятия, в едно цяло. Големият сирийски разказвач Рафик Шами казва:

Думите са чувствителни вълшебни цветя, които пускат корен чак в ухото на другите.

Това са малките чудеса, които ме впечатляват. Имам щастието да ги преживявам отново и отново, когато развеждам посетители в моето екоселo „Sieben Linden“ (на български „Седем липи“). Първата вечер играем често играта на Буда, наречена още А-Б-Разговор. Това е най-простото чудо, което познавам. Хората винаги греят от щастие, докато играем. Един човек говори, друг слуша. И обратно. Дори партньори, които от години живеят заедно, още не са изпитвали магията на живото слово по този начин. Това е чудото на възприемането, на липсата на реакция, на допускането на нещата такива, каквито са, на слушането. Такива мигове на блажено отпускане има рядко във всекидневния ни живот. Но пък всеки може да си ги създаде лесно.

Такова едно активно слушане и възприемане променя отношенията и общуването напълно, защото не става дума вече за разногласие, а за съгласие. (Бележка на преводача – не случайно думата „съгласие“ идва от „Съ“ и „глас“, тоест общото обединение и извисяване на гласовете на всички. Особено красиво се изразява автора като използва на немски думите „Auseinandersetzung“ – разпра, разногласие, конфронтация и „Zusammensetzung“ – съчетание, обединение.) Активно слушане, без отговор, означава да чувстваме и възприемаме не само казаното, но и неизказаното, излъчването на говорещия. Общуването преминава във взаимност, в общност. Става дума за човешкото право да бъдем изслушани и възприети, така какво наблюдаваме цветето на пътя. Без да продумваме, без да отговаряме. (Бележка не преводача – става дума за процеса на чисто съзерцаване, в случая слушане и възприемане, без намеса на ума и без ответно действие или отговор.)

Пътят на чистото съзерцание, на всепоглъщащото внимание, не е нищо особено. Будисткият монах Тхих Нхат Нанх обича да казва:

Истинското чудо не се състои в ходенето по вода, а в ходенето по земята.

Именно най-обикновените действия, който биват забравени в ежедневието, оставят следи върху нас. Следи от цветен прашец по прашния път.

Ами ако животът изисква от нас повече? Две случки от Израел докоснаха на скоро сърцето ми. Първо историята на палестинския баща Измаел, който дарява сърцето на убития от израелските войници свой 12 годишен син Ахмет на едно ортодоксално юдейско семейство за спасението на дъщеря им (Филм: „Сърцето от Йенин“). И историята на Яел Арманет-Черноброд, която посещава след девет години семейството на палестинското камикадзе, убило мъжа й, за да споделят мъката си. (Филм: „След тишината“).

Решението за прошка на тези хора по време на война не води от насилие към повече насилие. Тези хора създават разликата. Това са обикновени хора, като Теб и мен, такива, каквито всички ние можем да бъдем. Понякога животът изисква от нас големи, смели стъпки. Всеки от нас може и трябва да направи единствено и само следващата стъпка, която й/му предстои. Нека заедно да разкажем за тези стъпки.

(Бележка на преводача – от ОМ се присъединяваме към подтика на автора да разкажем и ние собствените си малки-големи истории и създаваме новата рубрика „Живо Слово„)

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Обиколка на света

Българинът и руснак Володя Сорокин обикаля с години целия свят с колело. Наскоро и един друг, млад българин – Коста Атанасов, художник, този път с мотор и без каквато и да е карта и план обиколи цялото северно полукълбо, като премина дори и през Русия.

Но защо Ви пиша затова? Не толкова заради впечатляващата обиколка на Коста и за това, че дава пример как се осъществяват мечтите, а най-вече заради това, че обикаля без карта и план. Това просто го задължава да спира и да говори с хората, да се запознава с тях, да бъде един от тях. Какъв по-хубав начин за създаване на мир и Любов по Земята!

Не мога да не се сетя и за един млад австриец, който непосредствено след завършване на училище обикаля над 8 години пеш по света !

Posted in За Ежедневието | Tagged , | Коментарите са изключени

Приказка за вятъра

Иво ИВАНОВ
Канзас

Статията е писана през 2008-ма година

Искам да ви разкажа една приказка. Толкова невероятна, че не може да бъде измислена. Толкова красива, че няма как да бъде хипербола. Това е приказка за пустинята и вятъра. За същността на съвършенството. За най-бързия човек на планетата. За един гениален българин, творящ необясними чудеса на малък остров в Тихия океан. За 140-годишно куче със златна козина, добро сърце и човешки очи. За безсилието на науката пред триумфа на инстинктите. За един нисичък канадец с огромни, мускулести крака. За стария Антонио от Кремона и неговата 300-годишна, неразгадана тайна. И разбира се, за Варна.

Но нека започнем с Варна. Тази от детството ми. С морската градина, сенчестите улици и усмихнатите хора. Прелестна и тайнствена, тя ме омагьоса още при първата ни среща с обещания за вечно лято и безгрижни дни. Хвърли рибарска мрежа върху детското ми сърце и ме плени завинаги така, както само тя може.

Как ще я забравя тази сирена с коси от свежи водорасли и смях от морска пяна? Кой знае – сигурно се е променила през годините, но в спомените ми тя винаги ще бъде същата прелъстителна красавица, ухаеща на одеколон от чиста морска сол, разтворен в бриза. Никой не може точно като нея да подслони влюбените двойки по алеите си, да разроши косите им с игривия си вятър и да ги накара да забравят всичко останало под серенадата на чайките. Такава е Варна в наивните спомени на хлапето. Винаги съм вярвал, че и тя ме обича поне толкова, колкото аз нея, защото в сърцето ми тя е единствена по рода си – просто съвършена!

Всяка есен Варна се качва на каросерията на малък пикап и поема дългия си, тежък път към пустинята. Чакат я два ферибота и хиляди километри по асфалта. Крайната и цел е Бетъл Маунтайн, щата Невада, място наречено от Вашингтон Пост – „мишницата на Америка”. Действително, пейзажът е потискащо монотонен, а почвата е кафеникава пръст, по-безплодна от щампован бетон. Лишени от растителност, голите, едноцветни хълмове приличат на деформиран керван от oгрoмни, камилски гърбици, вцепенени завинаги в неподвижния въздух на пустинята. Ако хвърлим и един космонавт в скафандър да подскача на забавен кадър по камънаците, спокойно можем да помислим, че сме на луната. Но какво прави тук сред тези ограбени пейзажи името на нашата хубава черноморска русалка?

Бетъл Маунтайн може да няма много, но разполага с най-правия, най-високо разположен и най-безлюден пътен участък в Северна Америка – шосе 305. Надморската височина е 1407 метра. Наклонът на трасето – несъществуващ. Тук всяка есен се провежда легендарно състезание наречено WHPSC. Мнозина го наричат просто „Предизвикателството”. Именно то е съревнованието, определящо най-бързият човек на планетата, придвижван от собствените си сили. Не, няма да се натъкнете на Юсеин Болт в пустинята на Невада – той не би могъл да се мери с най-бързите мъже на земята, защото те въртят педали, развивайки немислими скорости.
През 2000 година талантливият канадски колоездач-национал Сам Уитингъм вмъкна с усилие компактното си, 170-сантиметрово тяло във футуристично устройство, приличащо повече на снаряд, отколкото на велосипед. В тясната кабина, единствената подвижна част от тялото му са краката, които започват да въртят като бесни педалите подпомагани от чудовищните бедрени мускули на колоездача.

Шумът в кабината е оглушителен, въздухът недостатъчен, жегата омаломощаваща. Но това са незначителни подробности. Минути по-късно Уитингъм се възползва оптимално от определените за засилване 4 мили и набра скорост, въртейки педалите със 120 оборота в минута. Снарядът влетя в 200-метровата официална дистанция с 117 км/ч, смазвайки световния рекорд. Година по-късно Уитингъм направи нещо още по-невероятно, подобрявайки собствения си безумен рекорд с цели 12 км/ч. През 2002-а за трети пореден път „Предизвикателството” бе спечелено от канадеца с ново върхово постижение от 130,36 км/h. Вече 6 години този рекорд е абсолютно недосегаем за останалия свят.

Причината за това смазващо надмощие не е толкова в стоманените крака на Сам Уитингъм, колкото в странното, куршумовидно превозно средство, което той настоява да бъде наричано велосипед. Устройството се казва „Варна” – име, което е станало еталон за доминация в тези среди, а негов създател е един от най-изумителните хора, с който ме е срещал живота – българският скулптор Георги Георгиев. Тук се носят много неправдоподобни на пръв поглед легенди, свързани с този нестандартен, колоритен мъж. Интересното е, че повечето от тях са абсолютна истина.

Георги живее на малък, изолиран остров в Британска Колумбия с изглед към големия, безкраен запад на Тихия океан и не разполага с нищо повече от малка работилница в гаража си и двете си златни ръце. Преди да съм ви разказал за него, искам да изразя собствено мнение: според мен, на базата на стандартните дефиниции и разбирания, които съм формирал в себе си през годините, Георги Георгиев е гений. Това е крайна дума, за която самият той сигурно ще ми се разсърди, но аз не бих си позволил да я употребя, ако не вярвах с абсолютна категоричност в нейната уместност.

Георги не е физик, няма математически познания за геометрията на формите, не се интересува от формули и цифри и не е запознат с коефициентите на триене или съпротивление на въздуха.

„Просто следвам интуицията си” – каза ми Георги – „Моите форми не идват от учебниците и компютрите. Нещо невидимо, нещо дълбоко вътрешно ми подсказва какво трябва да направя”. Всяка заварка, всяка сглобка и елемент са направени от Георги в собствения му гараж-работилница. Българинът отказва корпоративно спонсорство по философски причини и се самофинансира – при това с огромно усилие. През 2001г. британски екип инвестира над 1 милион долара с единствената цел да победи неговия „Варна” и да се върне от Невада с нов световен рекорд. Подготовката на англичаните бе невероятна. Въоръжени от корпоративни спонсори те създадоха собствен ултрамодерен вело-снаряд2, наречен Блуйондър. В дизайна му участваха водещи учени, физици и лаборатории. Структурната архитектура на съоръжението бе изградена с помощта на компютърни процесори с индустриална мощност и сложни програми за графичен и аеродинамичен анализ.

За капак, англичаните пристигнаха в пустинята с Олимпийският шампион от Сидни Джейсън Куейли зад кормилото. „Те бяха огромна машина, подпомагана от купища пари”, коментира Уитингъм – „Ние бяхме просто двама пича с един пикап.“ Резултатът? Британците постигнаха 103 км/ч.

Варна Диабло – смазващите 129 км/ч. Устройството е с предно предаване, което оптимизира пространството вътре в кабината. Уитингъм ляга в долната част на черупката като във вана, която сякаш е направена по контурите на тялото му. Георги слага горната черупка или „покрива” на болида върху Сам и го „запечатва” с хокейна лепенка, за да не позволи на какъвто и да било въздух да проникне в кабината и да наруши нейната аеродинамичност. Кислородът за колоездача прониква през двата тесни процепа на огромните, тънки като бръснач колела, но въпреки това след пробег, Уитингъм често излиза от „сoвaлкaтa” на границата на припадъка, с дробове, отчаяно търсещи въздух.

През 2003 година Сам сякаш бе на косъм от ужасяваща участ, в опита си да подобри собствения си рекорд. „Варна” спука гума и Уитингъм загуби контрол, излитайки във въздуха със скорост от 130 км/ч. Окован като в пашкул от прегръдката на „Варна”, Сам бе безпомощен. Тя се стовари под 90 градуса върху асфалта под ужасения поглед на Георги и продължи да се пързаля по шосето в продължение на 300 метра. Животът на колоездача бе спасен от гениалния дизайн.

Уникалното съоръжение е построено от свръхлеки въглеродни нишки и „Кевлар”, от който се правят бронирани жилетки за военните. Сам се измъкна от кабината без нито една драскотина. Вече 6 години целият свят се опитва да бие рекорда на Варна. Самият Георги също не успява да го направи, въпреки че няколко пъти бе близо до него. Целта е да премине границата от 82 мили (131,97км/h) и да спечели паричната награда „Децимах”, която се присъжда на този, който успее да достигне една десета от скоростта на звука.

Проблемът е, че за да могат да бият рекорда си, двамата „варненци” имат нужда от идеални условия: никакъв вятър, оптимална температура и нов, по-гладък асфалт. Според скептиците, те никога повече няма да могат да го направят. От миналата година срещу тях се подготвят още по-амбициозни и добре финансирани екипи. Не е ясно още колко ще продължи надмощието на Георги, но постигнатото от него до този момент е изумително и дори необяснимо.

Георгиев е роден и израснал във Варна, където от малък е усетил поглъщащо, нетърпящо възражение влечение към изкуството, скулптурата и манипулацията на формите. „Спомням си как като дете направих серия от аеродинамични модели на свръхзвукови самолети, вдъхновени от ТУ-144”, сподели Георгиев за „Телеграф”, „Клубът по аеронавтика във Варна бе толкова впечатлен, че ги сложи на витрина.

Години по-късно забелязах същите форми, които аз бях направил инстинктивно, в моделите, разработени от Боинг и НАСА.” Георги е бил изумителен скулптор, но му се е наложило да следва в художествената академия в Белград. „В София не ме приеха”, смее се Георгиев – „Нямаше достатъчно места от деца на комунистически деятели.” Възможността за емиграция се отворила през 1971 година – първо в Рим, а след това в Канада.

Един ден Георги се сдобил с чистокръвен Голдън Ретрийвър – прелестно куче с бляскава козина и дълбоки, умни очи. „Кръстихме го Варна – на мястото, от където съм дошъл” – спомня си Георги. Кучето пленило всички с изумителния си характер и бързо станало пълноправен член на семейството.

Варна живяла невероятните 19 години (140 в човешки години) – нещо нечувано за тази порода. Когато кучето най-после си отишло, покосено от удар, сломеният от тъга Георги решил по своеобразен начин да продължи живота му, наричайки компанията си на негово име. Така световноизвестните велоболиди носят името, както на родния му град, така и на най-верния му четирикрак приятел.

Подобно на повечето хора, които разполагат с уникална дарба, Георги сякаш не може да я оцени: „Какво толкова съм направил? Навремето създавах сложни бронзови бюстове в най-малък детайл. В сравнение с това, велосипедите ми са нищо”. НИЩО ЛИ?! Георги, какво говориш? От години целия свят е по петите ти. Всички искат короната ти, но нито могъщите компютърни програми, нито милиони долари са в състояние да дешифрират и победят въображението и интуицията на един скромен българин и неговите виртуозни ръце.

Спомнете си Микеланджело. Когато го попитали как е успял да извае прелестната фигура на Давид от един груб, мраморен блок, той погледнал с недоумение и казал: „Ами че той си беше вътре в камъка – аз само махнах излишния мрамор около него”. Университетът на Бритиш Колумбия реши да анализира Варна Диaбло II в тунел за аеродинамично изследване и след 6 месечни тестове учените заявиха, клатейки невярващи глави, че не са виждали по-идеална аеродинамична форма в природата. Моделът бе наречен „най-ефикасното превозно средство, създадено от човечеството”.

С други думи Варна е способна да генерира огромен двигателен момент, използвайки по-малко от една конска сила, като при това успява да се скрие почти магически от самия въздух, чийто вездесъщ коефициент на триене е най-големият враг на търсачите на скорост.

Когато питам Георги как създава шедьоврите си, той вдига рамене: „Нямам представа. Нещо отвъд мен. Някакъв необясним, вътрешен усет дърпа конците. Може да е късмет, а може би просто съм бил предназначен за това. Нека ти кажа нещо: Ако всеки на тази планета реши един ден да върши това, в което най-много го бива, целия свят ще се промени към по-добро. Много е важно човек да не пропилява таланта и живота си напразно.”

Преди 300 години в градчето Кремона в северна Италия един гениален лютиер на име Антонио Страдивари е създавал шедьовър след шедьовър в малката си, прашна работилница. Работил е с примитивни длета, оскъдна светлина и груби инструменти. Днес, три века по-късно, цигулките му продължават да бъдат най-съвършените музикални инструменти в историята на човечеството. Гласът им е неподражаем – с вълшебен тон, кристална акустика и перфектен резонанс.

И дори днес, в циничния и самонадеян 21 век, никой не знае точно каква е тяхната тайна. Нито спектрални, нито химически, нито математически анализи са успели да декодират магията на тези инструменти. Къде точно се крие тайната? Дали в плътността на дървесината, в изящната геометрия на формите, в мистериозния коктейл от минерали на заставката, или евентуално в рецептата на лака? А може би истината е, че един шедьовър дължи себе си на цял комплекс от неизчислими фактори, движени от необяснимата и могъща вътрешна необходимост на един благословен с изключителна дарба човек.

Искрено вярвам, че варненецът, живеещ и творящ на малкия остров до Ванкувър е точно такъв човек. Но време е да свършваме – всяка хубава приказка заслужава своя хубав край: Миналата седмица в Бетъл Маунтайн се състоя дългоочакваното „Предизвикателство 2008”. Георги и Сам бяха отново там с пикапа си и новия „Варна Диабло III” в каросерията. Двама пича срещу целия свят.

Но защо ли ми се струва, че финалът няма да ви изненада и едва ли е необходимо да ви казвам това, което вече сигурно усещате: Че в една топла, септемврийска вечер, вятърът внезапно утихна, условията станаха идеални, Сам Уитингъм развъртя яростно педалите и болидът на Георги разряза със свистене въздуха над шосе номер 305. И ето, че в този момент, в горещата пустиня на Невада, Варна полетя, свободна като птица и отново стана такава, каквато моето детство я е запазило в сърцето ми – просто перфектна!

(От мен, вестник „Телеграф” и цяла България: Честит нов световен рекорд на Георги Георгиев – един голям българин и пръв носител на наградата „Децимах” с невероятните 132.5 км/h!)

Иво ИВАНОВ
Канзас

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Взаимодействаме с гора в Духа на завета

Последната седмица беше изключително наситена. Случиха се много важни събития. Заедно и в съгласие взехме решението да отложим засега създаването на отворена и положителна кооперация. Все още не сме готови да поемем допълнителна организационна и бюрократична тежест, а и все още няма такава непосредствена необходимост. Това решение ни освобождава доста време, в което можем да се съсредоточим върху по-наложителни задачи, като развитието на страницата на ОМ, както съдържателно и редакционно, така и технически.

Също така заздравяваме взаимоотношенията си в екипа. Най-пълен и добър израз на това е общото месечно спестяване, в рамките на което участват вече десетима души и са събрани вече над 4000 лева. С парите ще финансираме различни проекти, на първо време издаването на няколко прекрасни книги. Също така желаем да влагаме в залесяването и поддръжката на гора. Подобни действия има вече осъществени от някои от хората в ОМ. Сега правим следващата стъпка и започваме заедно.

Усилията по тези три проекта – издаване на литература, залесяване на гора и спестяване заедно са в тясна връзка с три други проекта – изграждане на едно по-добро за децата общество, създаването на отворено екологично селище и учредяването на банка на стойностите и отговорността.

На Балканския полуостров имаме много стари и развити традиции що се отнася до земеделието и горското стопанство. Развитото земеделие и горско стопанство се зараждат първо в Азия и Африка. И чак много по-късно в Европа и още по-късно в Северна Америка. По ирония на съдбата, българите, преселвайки се от Азия, са едни от първите, които носят на Балканския полуостров и в Европа тази земеделска и горска култура. На Балканите това се случва дори още преди идването на римляните, които вече имат определени знания от Африка, особено от Египет, и ги прилагат на Апенинския полуостров.

Когато римляните идват за първи път на Балканския полуостров, около началото на новата ера, българите вече са насяли гората на него. Това е и причината римляните да нарекат горите на Балканския полуостров „Селва Булгарика“ – Българската гора. Големи маси българско население на Балканския полуостров все още няма, но гората вече е насята, а „почвата“ подготвена за заселването ни на полуострова. Такава гора римляните дотогава не са виждали. Затова и Селва Булгарика става нарицателно име за гора, хубава, истинска гора.

Повечето дървесни видове носим от Азия, например черницата, прасковата, кайсията, бук-а (Buche на немски откъдето идва и думата Buch – книга; на английски книга е book – бук) и много други. Затова и тези до ден днешен ги има в Европа най-вече на Балканския полуостров. Може повечето зеленчуци в Европа да са навлезли от Южна Америка, но гората сме я донесли от Азия. Същото важи и за много древни зърнени култури.

Така, както сме дали името на гората, сме дали и името на полуострова – Бал Кан ски. И с право – гората е най-важното за благоденствието на природата и хората на земята, тяхното висше творение. Затова който насади гората, назове я и я поддържа, с право може да назове и земята под нея. „Бал Кан“ е „малкия Кан“, „по-малкия брат“ Исперих (който както иска да го нарича), основателя на Дунавска България и най-малък от 7-те братя (за бройката се спори), които, следвайки завета на баща си – Кан Кубрат, се разпръскват, но се задължават да останат единни, за да са силни и да не може никой да ги пречупи – познатия ни завет със снопа пръчки (неслучайно имаме сноп пръчки, дърво, гора, символ на единството в света).

Завета пазим и до днес и той е основен за народа ни – „Съединението прави Силата“. Стара Велика България е обречена да загине, Бат Баян (Баткото, най-големия брат – Баян) остава като щит да пази другите от опустошенията на хазарите и помага на другите да оцелеят и да създадат собствени държави. Единствената оцеляла днес като самостоятелна държава е Дунавска България, земите на Бал Кан-а, на малкия кан. Оттам идва и името Балкански полуостров. И оттам идва и името на гръбнака на Дунавска България – Балкана, тази прекрасна, гориста планина. Връзката между гората и планината е също много силна. Не случайно повечето не алпийски, по-ниски планини, се наричат гори, например Средна гора в България или Шварцвалд (черна гора) в Германия.

На тази гориста земя, Балкана, се осъществява обединението на българи, славяни, траки и множество други народи в името на осъществяването на новия завет. Тази земя е спасена в последствие отново, този път от монголите, отново с обединените сили на вече единния народ, под вещото ръководство на Ивайло и с помощта на Волжка България, която поема основната тежест на ударите им и загива. В последствие пък връщаме жеста при турското нашествие в Европа и осигуряваме възможност за развитие на другите славянски народи, които пък на свой ред после помагат за освобождението ни.

И ако гората е от изключително значение за природата и осъществява, така да се каже, единството в природата между земя, вода, въздух и слънце, то обединението на хората и народите е от изключително значение за мира и развитието на Духа. Този завет трябва да пазим и да развиваме.

Posted in За Обществото | Tagged , , , , , , , , | Коментарите са изключени

Взаимодействаме с гора в Духа на завета

Последната седмица беше изключително наситена. Случиха се много важни събития. Заедно и в съгласие взехме решението да отложим засега създаването на отворена и положителна кооперация. Все още не сме готови да поемем допълнителна организационна и бюрократична тежест, а и все още няма такава непосредствена необходимост. Това решение ни освобождава доста време, в което можем да се съсредоточим върху по-наложителни задачи, като развитието на страницата на ОМ, както съдържателно и редакционно, така и технически.

Също така заздравяваме взаимоотношенията си в екипа. Най-пълен и добър израз на това е общото месечно спестяване, в рамките на което участват вече десетима души и са събрани вече над 4000 лева. С парите ще финансираме различни проекти, на първо време издаването на няколко прекрасни книги. Също така желаем да влагаме в залесяването и поддръжката на гора. Подобни действия има вече осъществени от някои от хората в ОМ. Сега правим следващата стъпка и започваме заедно.

Усилията по тези три проекта – издаване на литература, залесяване на гора и спестяване заедно са в тясна връзка с три други проекта – изграждане на едно по-добро за децата общество, създаването на отворено екологично селище и учредяването на банка на стойностите и отговорността.

На Балканския полуостров имаме много стари и развити традиции що се отнася до земеделието и горското стопанство. Развитото земеделие и горско стопанство се зараждат първо в Азия и Африка. И чак много по-късно в Европа и още по-късно в Северна Америка. По ирония на съдбата, българите, преселвайки се от Азия, са едни от първите, които носят на Балканския полуостров и в Европа тази земеделска и горска култура. На Балканите това се случва дори още преди идването на римляните, които вече имат определени знания от Африка, особено от Египет, и ги прилагат на Апенинския полуостров.

Когато римляните идват за първи път на Балканския полуостров, около началото на новата ера, българите вече са насяли гората на него. Това е и причината римляните да нарекат горите на Балканския полуостров „Селва Булгарика“ – Българската гора. Големи маси българско население на Балканския полуостров все още няма, но гората вече е насята, а „почвата“ подготвена за заселването ни на полуострова. Такава гора римляните дотогава не са виждали. Затова и Селва Булгарика става нарицателно име за гора, хубава, истинска гора.

Повечето дървесни видове носим от Азия, например черницата, прасковата, кайсията, бук-а (Buche на немски откъдето идва и думата Buch – книга; на английски книга е book – бук ;) ) и много други. Затова и тези до ден днешен ги има в Европа най-вече на Балканския полуостров. Може повечето зеленчуци в Европа да са навлезли от Южна Америка, но гората сме я донесли от Азия. Същото важи и за много древни зърнени култури.

Така, както сме дали името на гората, сме дали и името на полуострова – Бал Кан ски. И с право – гората е най-важното за благоденствието на природата и хората на земята, тяхното висше творение. Затова който насади гората, назове я и я поддържа, с право може да назове и земята под нея. „Бал Кан“ е „малкия Кан“, „по-малкия брат“ Исперих (който както иска да го нарича), основателя на Дунавска България и най-малък от 7-те братя (за бройката се спори), които, следвайки завета на баща си – Кан Кубрат, се разпръскват, но се задължават да останат единни, за да са силни и да не може никой да ги пречупи – познатия ни завет със снопа пръчки (неслучайно имаме сноп пръчки, дърво, гора, символ на единството в света).

Завета пазим и до днес и той е основен за народа ни – „Съединението прави Силата“. Стара Велика България е обречена да загине, Бат Баян (Баткото, най-големия брат – Баян) остава като щит да пази другите от опустошенията на хазарите и помага на другите да оцелеят и да създадат собствени държави. Единствената оцеляла днес като самостоятелна държава е Дунавска България, земите на Бал Кан-а, на малкия кан. Оттам идва и името Балкански полуостров. И оттам идва и името на гръбнака на Дунавска България – Балкана, тази прекрасна, гориста планина. Връзката между гората и планината е също много силна. Не случайно повечето не алпийски, по-ниски планини, се наричат гори, например Средна гора в България или Шварцвалд (черна гора) в Германия.

На тази гориста земя, Балкана, се осъществява обединението на българи, славяни, траки и множество други народи в името на осъществяването на новия завет. Тази земя е спасена в последствие отново, този път от монголите, отново с обединените сили на вече единния народ, под вещото ръководство на Ивайло и с помощта на Волжка България, която поема основната тежест на ударите им и загива. В последствие пък връщаме жеста при турското нашествие в Европа и осигуряваме възможност за развитие на другите славянски народи, които пък на свой ред после помагат за освобождението ни.

И ако гората е от изключително значение за природата и осъществява, така да се каже, единството в природата между земя, вода, въздух и слънце, то обединението на хората и народите е от изключително значение за мира и развитието на Духа. Този завет трябва да пазим и да развиваме.

Posted in За Обществото | Tagged , , , , , , , , | Коментарите са изключени

Една песен за един обединен свят

Слушам автентичното изпълнението на Сава Попсавов на химна на Странджа планина – „Ясен месец веч изгрява“ и настръхвам. Настръхвам от Любов. Сладостни тръпки минават през цялото ми тяло така, както това се случва само когато съм в единство със себе си, със заобикалящия ме свят, с Бог. Изтръпвам така, както само когато изпитвам чистата Любов. И това се случва още дори преди Сава Попсавов да запее – толкова сила само в една песен, в една мелодия! Как е това възможно? Но, убедете се сами:

Използвам възможността да благодаря на diorio83, който я е поставил в мрежата, заедно с прекрасни снимки от Странджа планина.

Но да се върнем на тази мелодия, на тази песен, на нейната невероятна сила. Както г-жа Пеева ни показа в прекрасния си документален филм „Чия е тази песен“, тази мелодия съществува във всички балкански държави. А и – както разбрах наскоро – не само на Балканите. Каква е тази загадъчна мелодия, за която всички твърдят, че е „наша“ и за която всички са готови да умрат? И която за всички народи на балканите означава много? Сигурно някой ден ще разберем … Но това не е важно. Важното е, че тази мелодия е наша – на цялото човечество. Мелодия, която носи в себе си заряда на чистата и неподправена Любов. Не случайно тя ни кара да настръхнем, да се свържем с висшето си начало и да се изпълним с Любов.

Една песен, която се „споделя“ от много народи. И точно в това се крие трагедията й – всеки я иска за себе си, никой не иска да я дели. Всеки желае да има за себе си силата и Любовта, която тя носи. И така една прекрасна песен се превръща в повод за разделение и изкарва не само най-доброто от нас, но и най-лошото на повърхността. Колко близо са Любовта и омразата. Май започвам да разбирам защо мъдреците казват, че може да обича истински само този, който може силно да мрази …

Мелодията и Любовта, която песента носи, обаче имат сила да ни обединят. Обединението и единството е винаги по-силно и надделява над омразата и разделението. Осъзнавайки, че тази мелодия е дар от Бога за цялото човечество, че е символ на обединението на хората по земята, ние, народите на Балканите, можем да се възползваме от това, че ни е дадена в такива прекрасни форми и да посеем семенцето на обединението по света. Какъв по-хубав подарък от това можем да направим на народите по света, които са свикнали да гледат неразбиращо към полуострова ни и най-вече като на изблик на всякакви чудатости и странности. Ние на Балканите сме натоварени с тежката задача да преодолеем разделението в името на един обединен свят и определено имаме силите и волята да го постигнем. Така, както като балканци се обичаме в чужбина, можем да се обичаме и вкъщи и да раздаваме Любовта си и на другите народи.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , , | Коментарите са изключени

Подгряване на вчерашния обяд

Не можем българите да не си признаем, че това е любимо наше занимание. Колко много обичаме да подгряваме вчерашния обяд! И то не само в пряк смисъл, топлейки манджата от вчера, която сме сготвили за три дни напред, но и в преносен, припомняйки си често миналото, дори, бих казал, живеейки предимно с и в миналото си. Такъв народ сме си ние – насочен навътре и назад, към миналото. Народ на спомени и на позабравени мечти, народ на носталгия и на неосъществено бъдеще. Но това не е задължително толкова лоша черта, стига да я използваме правилно.

Така, както подгряването на вчерашната манджа е важно за запазването на качествата й, така и припомнянето на определени неща е важно за развитието на личността и на цял един народ. Важността на забравянето е голяма и затова не трябва да забравяме да забравяме, но пък и не можем да помним всичко – хубаво е да се помни обаче важното, същественото. И това прави народната памет много добре. Не случайно народното ни творчество е толкова богато. Особено ценни са пословиците и поговорките ни. Колко е всъщност прекрасно, че пазим мъдростта на вековете, които сме преживели! И колко е жалко, че повтаряме старите грешки! Като ученик, който старателно учи преди изпит и забравя всичко по време на изпита.

Какво трябва да помним ли? Собствените си грешки, за да се учим от тях! И собствените си успехи, за да ни дават сила, вяра, воля и самочувствие да гоним мечтите си и да се развиваме!

„Подгряване на вчерашния обяд“ е всъщност името на българо-македонски филм. Колко точно и хубаво избрано за име на този филм! Става дума за македонския народ и трудния и мъчителен път към свободата му. Една ретроспекция назад, точна и ясна, представена без излишни емоции, прагматично и истинно, в стила на Димитър Талев. Дори бих си помислил, че режисьора на филма е намерил ръкописите на Талев на последните две книги от нарочената от него за история-шестология на Македония, която той не успява приживе да издаде и която е позната в днешно време като четирилогията на Талев, започваща с познатата ни от училище „Железния Светилник“. Но уви, не са намерени ръкописите, живото минало с всичките му мъдрости е унищожено от режима на забравата – комунизма. Колко тежка може да е забравата за народ с памет и минало! За народ, който живее с миналото си. И колко добра може да е за народ без минало! Уви, ние сме от първия вид.

Делото на Талев може да не е било завършено, но това не е далеч толкова лошо – нима нещо живо може да има край и завършек? Нима в природата и в света няма вечно развитие? Нима това не е смисъла на живота. Да, така е. И точно това са разбрали младите български и македонски творци, които създават този прекрасен филм, продължавайки да пишат живата история на братските ни народи.

Филмът е изключително тежък и труден за гледане, бих го нарекъл дори жесток. А всъщност е правдив и безпристрастен. Филм, който показва как можем да помним поуките на миналото, но да живеем в настоящето. Филм, който колкото показва миналото, дваж повече показва пътя към едно по-добро бъдеще. Тъжен филм, който кара душата да плаче от щастие и да продължава по трънливия път на вечното развитие.

Posted in За Обществото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

„Мисия Лондон“ и самочувствието ни

Гледайки този български филм – „Mисия Лондон“ – си мислех, че киното ни продължава да поставя прекрасно битието ни и трудностите ни, също като в „Шивачки“, но и продължава рядко да дава решения, било то от липса на възможности (което не вярвам), желание (което също не вярвам) или просто за да предизвика публиката към мисъл и действие, което е силно възможно. Може би прекаляват малко в твърдостта си нашите режисьори, но да не се бъркаме в тяхната работа. Хубавото е, че положителни решения има и това го знаем дори и от българското кино (например „Хълмът на Боровинките“ и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“), което обикновено предпочита да прави филми без хубав край, наричайки ги истински. Е, истината, за щастие, не винаги е лоша, а светът е далеч по-засмян от това, което ни представя киното ни.

Та, какви черти на българина представя „Mисия Лондон“? Според мен две важни, с които се сблъсквамe често. Първата е представянето ни навън, пред хора от други народи. Да си го кажем ясно и точно – рядко се представяме добре и положително. За сметка на това, въпреки че сме затворен народ, се представяме много отворено и с гордост, което не е най-доброто съчетание. Това показва и филма в две ключови сцени – изяждането на патките от лондонския парк (това е по истински случай – преди няколко години български граждани изклаха и изядоха кралските лебеди. Повечето от нас сигурно вече за забравили, но великобританската монархия няма да забрави никога такава обида) и кратката „пиеса“, представяща великата българска култура. Пиесата представя от самото си началото героични зверства, кървища, убийства, войни и завършва с изгарянето на българското посолство в Лондон, макар и неволно, но пък връзващо се с цялата ни история. Всъщност, можем да се похвалим като един от народите със стара и прекрасна култура и сме дали много на човечеството (и продължаваме да го правим), но все някак си не съумяване да се представим както трябва и да си извлечем поуките за днешното време и да не повтаряме грешките, които сме направили. И точно тази ни черта ни се показва ясно от режисьора на филма.

Всъщност, всичко това произхожда от второто нещо от характера ни, което ни показва филма, а именно липсата на самочувствие. Да, на нас българите често ни липсва  самочувствие. Да не бъркаме самочувствието с гордостта и надменността. Те са лоши чувства и въобще не са ни притрябвали. В това отношение скромността и смирението са си достатъчно добри чувства, които до голяма степен притежаваме. Е, да не бъркаме смирението с примирението … второто е отрицателно и отново не ни трябва. Само-чувствие, чувство за нас самите, самоопознаване, знание за нас самите. Самопознанието е винаги в основата на една завършена личност. Самопознанието стои в началото на личностното развитие и е предпоставка за хармоничните отношения с ближните ни. Самочувствието е следователно и това чувство, което трябва да развиваме възможно най-целенасочено и от ранно детство през целия си живот, ако искаме да сме завършена личност с всички предпоставки за добро развитие. Важно е да се разбере, че самочувствието няма отношение към другите, а само към самия себе си. Най-важното при самочувствието е каква е настройката ни към самите нас. Обичаме ли се? Самоуважаваме ли се? Нима е възможно да обичаме и да уважаваме околните, ако не обичаме и уважаваме себе си?

Та, това идва да ни каже, поне според мен, този колкото просташки, толкова и точно представящ нас самите български филм. Не бих си позволил да го сравня с „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов, но си го помислих. Да имаме самочувствие! Следва въпроса как да го постигнем. Ами, да се научим да се самопознаваме, да се обичаме и да се уважаваме. Това става най-лесно като следваме мечтите си, възнаграждаваме себе си и другите за добрата си работа и се учим от грешките си – собствени и чужди.

 

Posted in За Разума | Tagged , , , | Коментарите са изключени

София – расте, но не старее

Познаваме ли София?

Posted in За Обществото | Tagged , | Коментарите са изключени