Tag Archives: истории


Проектът „Свобода“

Цяла година CNN посвещава значителна част от телевизионното си време на проекта „Да сложим край на съвременното робство“ (The CNN Freedom Project), в който участват активно както всички репортери и журналисти от екипа на американската телевизия, така и известни и безизвестни хора от цял свят.

През целия този период се излъчиха безброй репортажи, разказаха се ред трогващи, а и направо разстройващи лични случки, посетиха се места из света, където този проблем е най-разпространен, разкриха се случаи, бяха освободени хора. Сред ангажиралите се звезди е Деми Мур, която участва в документалния филм „Откраднатите Деца на Непал“, създаден от CNN по случай проекта.

Оказва се, че размерите на съвременното робство надхвърлят и най-лошите прогнози – днес то е по-голяма напаст, откогато и да било в човешката история, по-голямо и по-застрашително дори от времената, когато робството е било със узаконен статут. Милиони хора, сред които и милиони деца (между 10 и 30 милиона), по света стават жертва на този ужас: поради трафик на хора, попадане в дългове и изплащането им чрез труд, продаване и експлоатиране от най-ранна възраст, и всякакъв друг вид измами, издевателства и нечовечности спрямо отчаяни, често бедни и необразовани хора.

Но нека не прибързваме – както научаваме от CNN, този проблем не е толкова далече от нас, колкото ни се иска да вярваме. За повечето от тези нещастия в „третия свят“ всъщност виновни се оказваме ние – от „първия“ и „втория“. Ръката на робството може да е стигнала до близкия магазин, от който си купуваме домати, до известната марка дрехи, която предлага уникални модели на изненадващо приемливи цени. Много пъти самите търговски компании и фирми не са наясно кой, къде, как и при какви условия е произвел стоките, които те продават. Това е същинският „удар“ на проблема – свикнали сме да мислим за него в онези най-тъмни, може би най-далечни краски на проституция и наркотици, а той отдавна, освен тази своя най-грозна страна, е надянал и една на пръв поглед напълно невинна премяна.

Но нека и с черногледството не прибързваме. Ето какво е постигнал до момента Проектът Свобода: наред с хилядите индивидуални прояви на загриженост и съпричастност от обикновени хора и активисти от цялото земно кълбо, наред с конкретните проведени акции по освобождаването на хора, и значителния брой предложения за решения на проблема, в инициативата се включиха и едни от най-големите и не толкова големите компании по света. В различни предавания те обявяваха действията, които на корпоративно ниво са започнали да предприемат, за да спрат проблема с робството на хора. Значителен брой предприемачи и собственици на бизнеси от всички сектори поеха публично отговорността да работят в посока изкореняване на този източник на страдание. Тези, които не вярват в безкористността на тяхната проява  – нека бъдат спокойни, прави са. Световните компании, както сами признаха, просто са стигнали до извода, че никой не желае да купува стоки, произведени буквално с потта, сълзите и кръвта на други човешки същества и искат да предотвратят всякаква асоциация на марката си с имиджа на експлоататор.

А как се е стигнало до това „самопризнание“? Отново благодарение на проекти и мащабни акции, целящи да информират населението, че проблем има и той е пред очите ни – висящ по красивите и лъскави витрини, прокрадващ се по тъмните улички, ухаещ приятно от чинията ни в ресторанта. CNN, за щастие, не са първите и няма да са последните, които работят за постигане на масово осъзнаване или поне узнаване за проблема. Подобни инициативи, сайтове и неправителствени организации, занимаващи се със съвременното робство, съществуват отпреди този проект.

И какво, може би е време да запитаме, е по силите ни да направим ние оттук? На обикновените хора CNN предлага следното: съзнавайте, че има хора „без глас“ и „без лице“, отказвайте да купувате стоки, за които имате съмнение, че са произведени в експлоататорски условия и не забравяйте колко е хубаво да си свободен. Ако пък искате да подкрепите кампанията с нещо макар и малко, но по-конкретно и от сърце (и не се притеснявате от камера), можете да изпратите кратък клип на CNN, в който заявявате, че сте съпричастни; или да направите хартиен самолет, да напишете на едното му крило „Да спрем съвременното робство“ и да го пуснете да лети из вашия град. Повече за тези предложения и идеи, както и за много други, с които можете да се включите в проекта може да намерите на официалния сайт. Има още достатъчно време, тъй като кампанията продължава до края на годината.

Благодарим на Преслава Петрова за тази Творба.

Posted in За Ежедневието | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

„Търсете и ще намерите“ – Живот след живота

Темата за смъртта е колкото отбягвана, толкова и банална. За тези обаче, които са загубили любим човек, тя не само „оживява“ с ужасяваща сила, но става дори по-важна от темата за самия живот.

Каквото и да казва човек за смъртта, ако не е загубил близък, който „не е трябвало да умре“, няма и най-малка представа за разрушителната стихия, която смъртта води със себе си. Затова често пъти е по-добре да не говори, защото в такива случаи той, без да иска, по-скоро „изтърсва“ болезнено празни приказки. Дори тези, които сме виждали засадата на смъртта в близък план, всъщност нямаме истинска представа за това, което тя скрива от очите ни. И тук идва моментът на избора, който ще определи остатъка от нашия живот: някои искат да намерят пролука и да надникнат отвъд „желязната“ завеса с надеждата, че ще „узнаят“ къде е техният любим, а други потъват все повече в „живота на смъртта“, напълно убедени, че завеса няма, няма къде да надзърнат и няма какво да видят. Това е индивидуален избор за справяне с болката и скръбта и никой няма право да съди или да се меси. В крайна сметка и за едните, и за другите нещата ще останат малко или много така, както майка Тереза е казала: „най-голямата тайна – това е смъртта“.

Въпреки това, за тези, които имат усещането, че душата, която обичат, всъщност не е спряла да съществува, а просто „е заминала“ някъде, и за тези, които въпреки рационалните обяснения дълбоко в себе си усещат, че нещата са много по-сложни от тясната ни плътна реалност, предлагаме следващия филм, който ни разказва за хора с преживявания близки до смъртта, които са минали през желязната врата и са видели отвъд нея, а после са се върнали. Филм, в който освен самите „очевидци на отвъдното“, участват известни лекари, хирурзи, неврохирурзи и учени, които са успели да уловят тези невероятни случки в клинични условия – т.е. вече е натрупан емпирично-научен материал, който ясно посочва, че каквото и да става „там“, не всичко свършва тук.

От самите хора, преживели смъртта (колкото и парадоксално да звучи това определение), оставаме с впечатлението, че не само „това не е краят“, а че край няма. Но нека всеки сам направи своя избор. Който иска да вярва, ще повярва, а който не иска – ще повярва в нещо друго. В каквото и да вярваме, обаче, оказва се, че почти винаги, за всички ни, важи тази „зловеща“ поговорка: разбирайки смъртта, ще разберем по-добре живота.

* Качеството на субтитрите не е добро, за което се извиняваме, но това не прави филмът по-малко ценен за тези, които се нуждаят от него в този момент.

Част 1

Другите части на филма:

Част 2
Част 3
Част 4

За повече информация:

Книгите на д-р Реймънд Мууди, признат световен авторитет парапсихолог с медицинско образование и докторска степен по философия и психология, пионер в научните и клинични изследвания на т.нар. от него „преживявания на прага на смъртта“. Филмът, който изгледахте, е направен благодарение на него.  На български можете да намерите: Живот след живота, Светлина отвъд и Живот след загуба. Първата, бестселърът му, можете да прочетете онлайн тук.

Книгите на д-р Майкъл Нютон, който е световно известен специалист, един от водещите в областта на регресивната хипноза: Живот между преражданията, Пътят на душите и Следите на душите. Втората може да прочетете онлайн тук.

Разбира се, в мрежата можете да откриете безброй сайтове и публикации, посветени на темата, но ако търсите материали предимно на български език, започнете от тук.

Благодарим на Преслава Петрова за тази Творба.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Двата рая

Инуитите (жителите на севера, които ние неуважително наричаме ескимоси) имат следното вярване – който почине и бъде потопен в морето, отива във водния рай, който се намира под водата, някъде на дъното на океана. И се храни и живее в целия си задгробен живот от и в морето. А който бъде погребан на земята, отива в земния рай, в който се прехранва с горски плодове и трици. Обикновено земното погребение се извършва в пещера, в която обаче има пролуки, от които се вижда небето, морето, земята и вечният лед, за да може на мъртвите да не им е скучно и да могат да продължат да се наслаждават. А който бъде оставен няколко дена на сушата след смъртта си и после бъде потопен в морето, може да си избере в кой рай иска да отиде.

Инуитите вярват, че живеят във водата и че се хранят само с морска храна. Бялата мечка за тях е морско животно. Самите инуити и те са морски животни. В това няма нищо чудно, като се има предвид, че инуитите се прехранват единствено и само благодарение на морето и на леда. Това важи и за бялата мечка. Без лед няма да има бяла мечка и няма да има истински инуити. А инуит означава душа. Без лед ще изчезнат душите на севера. Могат да останат само поевропейчени ескимоси, но не и инуити. Инуитите също имат освен един висш Бог и една Богиня Майка – Богинята на водата и морето, разбира се.

Тоест според инуитите няма ад и рай, а има само рай и то цели два. Животът на леда, разбирай във водата, или както казваме ние – на земята – е достатъчно тежък, за да трябва да се мъчим и на небето. Но и при инуитите има развитие. И ако ние бленуваме за небето, за небесния рай, то те бленуват за земята, за земния рай. Отиването в морския рай е просто едно безгрижно продължение на морския живот. А отиването на земята е едно усъвършенстване и отиване на едно по-високо ниво – в земния рай. За да се стигне дотам са необходими едногодишни големи усилия, докато и последните сокове не изтекат от тялото (научно разбирай: фините обвивки на Душата не се отделят напълно от тялото. Това, което при нас се случва на 40-тия ден.) Това се случва посредством преодоляването на голямата камениста планина (фьел). И нищо чудно – така, както ние сме земни същества, средата ни е земята, и бленуваме да се развием и да отидем на небесата – така и за инуитите средата е водата и бленуват да отидат на небесата.

Но да не си мислим, че инуитите не са толкова развити, колкото и ние. Напротив, дори в доста отношения са много напред. Но просто условията и средата са такива, че трябва да тръгнат по пътя си при по-неизгодни такива. Но пък и без това нали няма значение откъде тръгваме, а колко сме изминали.

От малки сме чували, че има рай и ад. И надали някой може да каже със сигурност дали ги има. И все пак все повече източници и сведения ни насочват към това, че рай има, но ад няма. Като човек, който вярва, че доброто е в основата на всичко и че рая може да се съгради навсякъде, и аз вярвам, че няма ад. Адът е мисловна конструкция, която се подхранва от страха. А раят е неподправената истината и действителността. Светът се гради на основата на доброто и Любовта. Ами можем ли да кажем тогава, че раят е безкрайното развитие, а адът е зациклянето на едно място в собствените ни ограничаващи мисли или пропадането в бездната на собствения ни страх?

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Село Кушла и мумиото

До село Кушла може да се стигне единствено по черен път. Крайните му къщи се намират само на 100м от Гръцката граница. Селото е притихнало и от многобройните му жители днес са останали само 50-60 души. Времето тече бавно, а ритъмът на живота се определя от смяната на сезоните и земеделската работа.

Тук Родопите са различни. Почвата е суха и песъчлива. Горите са по-редки, а короните на дъбовете – рехави, защото използват шумата им за храна на животните през зимата. Оградите са не от преплетени клони, а от камък. Не защото има какво да крият (оградите едва надвишават половин метър), а за да запазят малкото плодородна почва. „Като ни остане свободно време от работата, вземаме и редим камъни. Покрай деретата, да не ги отнася водата.“

Думите са на приказливата баба Севдалина, която ни посреща щом пристигаме в селото. Тръгва с нас уж само да ни упъти, а накрая остава през цялата ни разходка. „Работата може да почака, а мохабет не става всеки ден“. Разказва ни навремето как им се карали граничарите, когато някоя заблудена крава минавала границата и вдигали на крак всички заради това. Шегува се, че всъщност хората от селото пазели държавата, понеже били на самата граница, а заставата – 3км по-надолу. Познава всички билки и знае всяка за какво се пие. Обяснява нещата от живота простичко и ясно, но в думите й сякаш прозират някакви дълбоки истини за света. А докато говори с мекия си родопски акцент думите се леят като песен, която омагьосва.

Сега животът в селото не е лесен. Част от мъжете работят по програма за временна заетост – запълват дупките по черния път… с пръст, която поредния порой отнася и временната заетост май става постоянна. Повечето хора отглеждат крави, рядка родопска порода, запазена само в това село. За да отидат на лекар, пътуват 30км до Златоград. Но не се оплакват.

Причината село Кушла да стане известно са репортажите, които някои журналисти са направили за мумиото или „мумята“, както го наричат местните. Мумята представлява лековита черна пръст, която се използва най-вече за счупени кости и проблеми със ставите. Баба Севдалина ни показва едно от местата, от които я добиват. В земята е издълбана малка дупка, която постепенно разширяват по протежение на жилата. Сега обаче е август и не е време за добиване на пръстта. Това се прави рано на пролет или наесен, когато често вали и почвата е влажна. В противен случай пръстта се рони и троши и не се получава. С мумята могат да се правят превръзки на болното място, но най-полезна е ако се пие, разтворена във вода, като този процес отнема около един ден. Местните хора вече поколения наред използват лечебните й свойства.

Замислих се за силата на природата и способността й да лекува. И колко ли още тайни пази тя, докато ние се доверяваме на синтетични лекарства, които колкото помагат, толкова и вредят? А хората са казали „за всяка болка си има билка“. Замислих се и за хората… Колко от нас биха оставили работата си, за да помогнат на друг, при това напълно непознат човек? Как е възможно през свободното си време да вземеш да редиш камъни в дерето, за да се запази пътеката, по която след това всички ще минават; и без да очакваш дори и само благодарност за това? И колко хора биха дали нещо и биха казали „аз ти го давам, а ти ако искаш нищо не ми плащай; ако ми дадеш нещо, нека да е колкото сърцето ти дава“?

Posted in За Природата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Марк Безос: Житейски урок от доброволец пожарникар

Марк Безос, доброволецът пожарникар, разказва история за акт на героизъм, която не протича според очакванията му, но му носи важен житейски урок: „Не чакайте, за да бъдете герой“.

Марк Безос: Житейски урок от доброволец пожарникар от TED, март 2011

Текст на речта:

В Ню Йорк, където живея, съм начело на отдела, отговарящ за развитието на организация с нестопанска цел, наречена „Робин Худ“. Не се боря с бедността, боря се с пожари, като помощник-капитан в група от доброволци пожарникари. Сега, в нашия град, където доброволците допълват висококвалифициран професионален персонал, трябва да стигнете до мястото на пожара доста рано, за да се включите в някакво действие.

Спомням си първия пожар, в който бях помощник доброволец. Бях втория доброволец на мястото, така че имаше доста добър шанс да вляза вътре. И въпреки това беше истинска надпревара с другите доброволци, докато стигнем до командващия капитан, за да разберем какви ще бъдат нашите задачи. Когато открих капитана, той водеше доста оживен разговор със собственичката, която със сигурност имаше един от най-лошите дни в живота си. Ето я посред нощ, стояща отвън в проливния дъжд, под чадър, по пижама, боса, докато къщата й гореше в пламъци.

Другият доброволец, който беше пристигнал малко преди мен – нека да го наречем ​​Лекс Лутър – стигна до капитана първи и беше помолен да влезе вътре и да спаси кучето на собственичката. Кучето! Бях заслепен от ревност. Ето ви някакъв адвокат или бизнесмен, който до края на живота си ще разказва на хората, че влязъл в горяща сграда, за да спаси живо същество, и то само защото ме е изпреварил с пет секунди. Хубаво, аз бях следващият. Капитанът ми махна с ръка и каза: „Безос, искам да влезеш в къщата. Искам да отидеш на горния етаж, да прескочиш огъня, и искам да донесеш на тази жена един чифт обувки.“ Кълна се. Така че, не беше точно това, на което се надявах, но се отправих навътре – нагоре по стълбите, надолу по коридора, покрай „истинските“ пожарникари, които почти бяха приключили с гасенето на пожара в този момент, после до главната спалня, за да донеса един чифт обувки.

Знам какво си мислите, но аз не съм герой. Понесох полезния товар обратно надолу, където се срещнах с моя съперник и скъпоценното куче на входната врата. Ние отнесохме нашите съкровища навън на собственичката, където, не беше изненадващо – неговото получи много повече внимание, отколкото моето. Няколко седмици по-късно отделът получи писмо от собственичката, с което ни благодареше за проявените доблестни усилия при спасяването на дома й. Актът на доброта, който беше й направил силно впечатление и тя отбеляза повече от всички други беше, че някой дори й беше донесъл чифт обувки.

Както в моята работа в „Робин Худ“, така и в моето призвание като доброволец пожарникар, съм свидетел на актове на щедрост и доброта от монументален мащаб, но също съм свидетел на актове на благородство и смелост в индивидуален мащаб. И знаете ли какво научих? Че всички те имат значение. Така че, понеже виждам в тази зала хора, които или са постигнали, или са на път да постигнат забележителни нива на успех, бих искал да ви предложа едно напомняне: не чакайте. Не чакайте, докато спечелите първия си милион, за да промените живота на някого и да му помогнете. Ако имате какво да дадете, дайте го сега. Сервирайте храна в социална кухня, почистете парк в квартала, станете ментор.

Не всеки ден ще ни предложи възможност да спасим нечий живот, но всеки ден ни дава възможност да повлияем с нещо добро на някого. Така че – влезте в играта, спасете обувките!

Благодаря ви.

Преводът на речта е направен от Антон Хиков, преводач за TED, и е проверен от Дарина Стоянова, преводач за TED.

Posted in За Обществото | Tagged , , , , , , | Коментарите са изключени

Животът като процес между противоположностите

Днес е прекрасен ден! Един от тези дни, в които имам чувството, че се извисявам, че съм направил огромен скок в развитието си. Един от тези дни, в които чувствам, че живея и съм просто щастлив.

Всъщност всичко започна от вчера. Бях направил нощна обиколка на кофите за боклук на магазините, за да спася някоя и друга хубава храна от захабяване. Събрахме доста банани (за тях вече разказах тук), домати, праскови, киви, моркови и репи. Приятелите ми взеха също гъби, салам и кисело мляко. Легнах си чак в два. И се събудих в шест. Всъщност трябваше да стана в седем, за да ходим на разходка из планината, но времето се чумереше и набързо написах на кауч-сърфърите, с които щях да ходя, по едно съобщение, че разходката отпада. И се унесох в сладък сън отново. Събудих се към девет, вече по-отпочинал и този път, дори още без да съм си нажабурил зъбите със зехтин и да съм си почистил езика от отделилите се през нощта отрови, станах и изядох четири от въпросните банани. Много вкусни! Или поне така си мислех.

Легнах отново да си чета списание с мисълта, че ще се отпусна в този прекрасен, макар и намръчкан, неделен ден. Вече мечтаех, как ще прочета няколко списания и книжки. Съквартирантът обаче веднага надуши, че съм вкъщи и ме извика да играем футбол. Бях отказал футбола вече от много време, ама имаха нужда от хора, та не се оставих да ме подканва втори път и се съгласих. В последствие се оказа, че всеки е търсил хора, защото нямало достатъчно, та бяхме дори много. Получи се добър мач и се оказа, че далеч не съм в толкова лоша форма, дори напротив. Отново чух радващите ме подвиквания, че с моя природосъобразен начин на живот с всичките му там билки и семена и ходения из планината, няма кой да ме стигне и пак съм бягал най-много. Последно играх преди около година с колегите, ама и технически не бях забравил почти нищо, та бях доволен от себе си. Пък и малко спорт, какъвто не бях правил отдавна, ми дойде добре. Нищо, че днес няма мускулче, на което да нямам мускулна треска и всичко ме боли. Пък и се видях с момчетата на терена и те се зарадваха да играем отново заедно.

След мача хапнах още шест банана. Повече нямаше нужда да ям за целия ден. Бях повече от сит. Вечерта си направих една много бавна разходка и си припомних, какво е да се ходи бавно и правилно, само на възглавничката и пръстите. Бях с петопръстните си обувки, защото исках да дам почивка на краката си, след като на предния ден бях ходил бос около 20 км по чукарите, пък и след три часовия мач с тесните футболни обувки … беше прекрасно, защото се потопих отново в природата и бях в пълно единство с нея. Отдавна не се беше случвало дивите животни, разни птички, мишоци и гущерчета да не бягат от мен. Най-после бях отново във вътрешно единство. Не го бях постигнал напълно дори през последните няколко седмици на прекрасна отпуска. Разходката в парка беше добра и защото посетих нови местенца, където не ми беше стъпвал крака, а и от фестивала на поляната се чуваше прекрасна музика.

Крайната цел на разходката беше една малка ливадка, на която една моя позната празнуваше заминаването си от града – отправяше се на пътешествието на своите мечти, което беше подготвяла цели три години. Беше прекрасно събиране пред раздяла. Дори изпробвах да ходя по въже, опънато между дърветата. Яко. Запознах се с няколко момичета и момчета, хубави, светли хора, като моята позната. В духовния свят, за разлика от материалния, не се привличат противоположностите, а еднаквостите. Всъщност, има си обяснение – чиста физика – теория на торзионните полета. И най-вече – запознах се с една мексиканка, която живее в областта на индианците тарахомара, онова племе на тичащите хора, което не познава война, насилие и размирици и за което, големият Иво Иванов вече писа в ОМ.

Иначе, чудейки се какъв подарък да взема на познатата ми, не взех нищо. Не беше подходящо на човек, тръгващ на път, да се подарява вещ, пък и не обичам. Е, книжка може, ама и тя щеше да натежи на дълго пътуване и беше по-скоро бреме. Храна или нещо за пиене нямах, освен събраното от кофите, ама някак си не ми се вземаше нещо такова. А и магазините не работеха вече. Реших, че ще й подаря хубаво пожелание, което да й е полезно за из път. Не знаех какво ще е, ама бях сигурен, че ще ми дойде на ума. Така и стана:

„Опознавайки света, най-ценното, което ще опознаеш е себе си“

Или нещо такова. Забравих го точно. Нищо ново, де. Ама поне истинско, искрено и с любов. Пък и имаше къде да го напиша, защото едно от лъчезарните момичета на събирането пред раздяла се беше сетило, че едно малко тефтерче за пожелания и записки е добър подарък. И всички си записахме пожеланията там. Отново нищо ново, но пък истинско, искрено и с любов.

Ама чудесата не свършиха дотук. Тя, моята позната (позната, защото сме се виждали само няколко пъти, но пък мой вечен събрат по душа), дори ми даде една книга за медитация, много близка до нещата на Кришнамурти, с чиято велика мъдрост се бях запознал съвсем наскоро през последната ми отпуска преди десет дена и вече прилагах с видим успех. Доста случайно ми беше попаднала в ръцете книжката на Кришнамурти. Не, всъщност няма случайни неща. Има неразбрани неслучайни неща, за които си мислим, че са случайни. Та, бях си взел две книжки за през отпуската, които просто вече трябваше да прочета – бях ги носил с мен през последната ми отпуска, но не бях успял да ги прочета, а бяха много важни за ОМ. В тях става дума за отношенията между хората, работата в колектив и т.н. Но на приятелката, при която спах преди заминаването си, й харесаха много. С нея само с поглед се разбираме, прекрасен човек, с когото сме винаги на една вълна. Не можеше да не й ги оставя, въпреки че тя не ги беше поискала нито с думи, нито с поглед, нито с поведение. Само с душата си. Е, какво път толкова, за десет дена няма нищо да ми стане. Ще ходя по планината, ще лежа на плажа, ще се запознавам с хора, ще похапвам пресни плодове и зеленчуци, ще съм с най-добрия си приятел … притрябвали са ми някакви книги. Е, да, ама ми щукна нещо, дяволчето в мен поиска замяна и направихме търговийката веднага – аз й давам двете книги, ама си избирам две от нейните. Взех една тухла, дето така и не отворих, но пък носих нагоре-надолу и малката книжка на въпросния мъдрец Кришнамурти. Хем нещо за тялото, хем нещо за душата.

Пак се отплеснах, ама така е то – мисълта ми върви най-ясно и точно по обиколния път. Целият ден беше изпълнен с нови и добре забравени стари неща, разнообразие демек. Това, което е в основата на всичко хубаво. И противоположности, ама от хубавите, тези, които се допълват и тези, за които иде реч в тази история. Като мъжа и жената, като деня и нощта, като черното и бялото, като нищото и нещото, като тишината и музиката, като спокойствието и движението, като времето и мига. Все хубави неща, но противоположни. Не говорим тук за двойнствени неща и за противоречиви неща, а за противоположности. За процеса на обединение и единство на тези противоположности иде реч, а не за процеса на разделяне, който е в основата на двойнствеността и противоречието.

Обратно към историята, че ще свърши преди да е започнала. Бяха поставени добри основи за днешния ден. Легнах си отново в два и заспах веднага. Само в просъница усещах, че всичко ме боли, та не се наспах много добре. Всяко завъртане беше трудно. Сутринта не станах рано, но не се бях и наспал. А предстоеше първият работен ден от седмицата. Но това недоспиване от почивните дни не е никак толкова лошо, дори напротив. Кара ме да се чувствам безразличен към напрежението, което иначе съпътства работата ми в понеделник. Такъв ни е бизнесът просто – в понеделник е най-тежката работа. Като ми се спи, не мога да се стресирам, каквото и да се случва. В такива понеделници винаги имам чувството, че не работя много бързо, но не ми пука. И винаги на края на деня се оказва, че съм изработил повече отколкото иначе за два дена. А и съм успял да си свърша и сто лични неща. Не е за вярване, какво се постига, когато на човек не му пука, но в същото време си върши отговорно работата. На това му викам аз добра противоположност.

Днес времето е прекрасно – топло, слънчево, тъкмо за басейн. Излезнах рано от работа, но не знам, защо се отказах от басейна, а уж затова излезнах по-рано. Реших да се прибирам пеша.

О, да, днес определено съм в единство с природата. След като прибирайки се пеша, една сърничка не се изплаши от мен, въпреки че говорех по телефона, сега и една пеперуда реши да влезе на светло в стаята ми. Вън е вече тъмно, прозорците ми зеят широко отворени и никак не ме учудва, че се напъха в стаята. Ама колко голяма пеперуда. Мда … не е пеперуда, прилеп е. Айде, влезна още един. Искам да пиша, не да гледам прилепи. Изгасих и излязох от стаята. След няколко секунди прилепите си бяха отишли. Отново магията на противоположностите, този път светлината и мрака, които ми доведоха двама неканени, но дружелюбни гости.

Да, тръгнах към къщи пеша. Реших да отида до едни зарязани градини да хапна сини сливи, докато не са презрели. Да, ама видях някакви не много узрели дренки и си позаситих глада с тях. И се отказах и от градините. Уф, че тъпо, ни басейн, ни градини, а такова хубаво време. Имах някакви желания, бях си запланувал деня до последната минута и сега изведнъж празнота. Ами сега. Почувствах се нещастен. Останах сам със себе си. Извън времето и пространството. Много гадно. Ама нали уж точно към това се стремят мъдреците, нали уж точно така се развиваме, като живеем за тук и сега! Е да, но такива като мен като не са свикнали и се сдухват. Вместо да използвам мига … Сакън само да не останем сами, като че ли се страхуваме от развитието си. Страх! Да, появи се и страх! От самотата. То не беше самота, а празнота, от хубавата, дето те изпълва и те зарежда, ама като не съм свикнал и вместо да обединя противоположностите, аз разделих единството. И се появи двойствеността. И какво направих? Взех телефона и се обадих на брат ми. За да не съм сам, разбира се, за да избягам от оставането сам със себе си. Да, ама не вдигна! Ужас, точно сега ли не го чу. Няма страшно! Нали затова имам още хиляда телефонни номера. Звъня пак на една приятелка. И тя не вдигна, на един приятел и той не вдигна. Леле, ами сега? Не мисля! А наоколо хора, колкото искаш, ама те, понеже са близо, са ми далечни и търся близостта на тези, дето са далече.

Отказах се да звъня повече. И брат ми ми звънна. Спрях да желая нещо, ама понеже го бях желал силно и го получих. Като искаш да вземеш и не ти се дава. А като нищо не искаш, със сигурност получаваш нещо, дори всичко. И все пак, даването е духовен процес и за да ти се даде, трябва да дадеш. Сега брат ми ще ми даде, после аз на него и така. Поговорихме кратко, защото на него му пречеше шума от улицата, на която се намираше. Всеки с неприятностите, които сам си създава. Аз му звъня, заради тишината в мен, а той се оплаква от шума около него.

Реших, че ако не друго поне ще седна да се попека на слънце за без пари. На басейна нямаше да мина толкова тънко. Не че парите при слънцето отиват … А пък басейнът е в ремонт и не е чак толкова приятно там. Ама така е, природата ти дава, без да ти взема, без да те пита, искаш или не искаш, а ние, хората, често го забравяме и се лакомим да вземем, без да даваме и то отново без да питаме, искаш-не искаш. И така все вземаме един от друг и оставаме много учудени, когато някой вземе, че ни даде. Да не е луд? Сигурно ще е луд, какъв да е! То така сме се побъркали, че лудостта е нормална, а нормалните ги вземаме за луди. То всъщност, що е то нормален и що е то луд? Кой е нормален и кой е луд и има ли разлика? Луд е този, когото го мислят за луд, а нормален е този, който се мисли за нормален. Ми че то тогава всички сме хем луди, хем нормални. Няма оправия! Така е, като разделяме на луди и на нормални. Като разделяме и допускаме противоречия! Природата не разделя, а обединява. И създава противоположности, за да можем чрез грозното да познаем красивото. И дори и грозното е красиво в съвършената си грозота. А при нас дори и противоречието е противоречиво и няма само две страни.

Добре, намерих си пейка. Уф, пак раздвоение. Искам да чета, ама вчера нали играх футбол и не прочетох списанието и сега хем искам да почна една книга, хем да си дочета списанието. Угодия няма! Книгата ми е важна, а списанието е само за кеф. Нали съм отворен за света в собствената си консервативност и започнах със списанието. И си казвам – ще чета по ред, въпреки че в ума ми цареше пълен хаос. Все се опитваме да обуздаем хаоса и все повече хаос създаваме. Чета, ама не ми се чете, щото съм се сдухал. Уж, за да прогоня сдуха чета, но още повече се сдухвам. То така е по закона на привличането. За каквото си мислим, това и ни идва. Не можем да избягаме толкова лесно от мислите си. И колкото повече се опитваме да се борим с тях, толкова по-стремително ни нападат. Като бягаме или се борим с нещо, само го усилваме. Като сме против нещо, не правим нищо. Тя затова майка Тереза беше казала, че няма да участва в никакви коалиции против войната, ама винаги ще се включи в коалиция за мира.

Ами какво ще стане, ако спрем да бягаме от мислите си или да се борим с тях? Ами ще изчезнат, какво може да стане. Като ги оставим, сами ще загубят енергията си и ще загинат. Пренебрежението е по-силно и от омразата, защото омразата се храни от вниманието. Пренебрежението убива всичко, защото не отдава енергия, а вниманието е най-благодатната тор, защото дава енергия. Чували ли ли сте за опита с ориза? Три бурканчета, пълни с ориз. На едното му обръщаме внимание и му говорим само хубави неща, обичаме го. На другото му обръщаме внимание и му говорим само лоши неща, мразим го. А на третото – никакво внимание. Все едно го няма. И след един месец проверяваме какво е състоянието на ориза. Какво мислите? Какъв е резултатът? Оризът в първото бурканче е напълно здрав и става за ядене, даже като че ли белее повече. Или така си мислим. Оризът във второто е започнал малко да се разваля, но още става. Ами този в третото, дето не му обръщахме никакво внимание. Ами, така се е развалил и плесенясал, че мирише от километри!

То така е и със страха и със злото. Мъдреците казват, че такова нещо като зло няма. Създава го страхът, от когото бягаме или с когото се борим. А страхът идва от несигурността, от която също бягаме или с която също се борим. Даже толкова ни е страх, че и се ЗаСтраховаме и ОСигуряваме. А то това е пак борба. Страхът и злото са мисловна конструкция, която идва от разделението. Разделяме доброто и се появява двойственост, някакво нещо, дето е различно от доброто и което не ни се струва много добро. Затова започваме да го гоним или да бягаме от него. А то не само, че седи с нас, ами и все по-близо идва и все по-голямо става и се засилва и се ражда злото. Ех, тези наши мисли. Уж са ни дадени да подредим живота си, а ние умело ги използваме да създадем хаос. Мда … бягаме, гоним, а все на едно и също място седим. Ами да вземем да спрем, белким сме тръгнали.

Добре, видяло се е, че няма да мога да прочета нищо от това, което ми се чете, но съм упорит да му се не знае! Като куче – като захапе и не пуска. Такава е тя мисълта – упорита. Нали мисълта е материална, та затова и е упорита. Като желанията ни. И те са материални и упорити. Материята е много упорита. Не се отказва. То и затова на Духът ни му е дадено тяло, за да може да надделява над материята и да заздравява, да расте и да се извисява. „Щом не мога да прочета това, което искам, то поне ще прочета онова, което не искам“, пак се обади мисълта. Във всеки брой на списанието има едно описание на птичка и на билка. Много хубаво, но като малък толкова съм чел за птички, че не ми се чете повече. А пък билките ги познавам добре, пък и без това ми е пълна с тях главата, я науча нещо ново, я не. Пък и да науча, само да си затормозявам паметта. Ако ми потрябва да науча, ще науча тогава. Този път обаче реших, че ще ги прочета и двете статии. Ако не друго, поне тях ще прочета. Нещо ново.

Да, нещо ново! В това се оказа разковничето. Забравих всичко старо, изпразних главата си. Умрях, заедно със сдуха си. Прочетох нещо ново. Без очакване. Без надежда. Без желание. Без мисъл. Просто така. На чисто. В пълно съзерцание и единство, без да наблюдавам четенето, нямаше разлика между мен и него, бяхме едно. Не наблюдавах, а видях, не мислех, а възприех. И се родих наново в щастието си. То беше част от мен и аз от него. Ние бяхме едно, нямаше раздвоение между нас.

А прочетеното беше добро. Говореше се за птичка и за тревичка, уж. А пък беше за живота. За това, че е процес, едно безкрайно движение, в което има противоположности, които са хубави и го правят красив. Но, в който няма раздвоение, а само единство. Единство в разнообразието. И разнообразие в единството. Птичката не пееше на малките си, а пък пееше най-добре от всички птички, защото малките й се учеха да слушат всички други птици и да им подражават и накрая без родителите им да им пеят, можеха да пеят с гласа на всички други птици. Но не само! Те отиват дори по-далеч и пеят свои собствени песни, прекрасни съчетания от чужди песни, които няма откъде да са чули. И всяка една пее различно. Всяка една за себе си е обединила разнообразието и го е превърнала в прекрасно съзвучие.

Ами тревичката? Тя се оказа отровна. Но клин – клин избива. Отровата й лекува организма като го чисти от отровите му. Ех, че птичка! Ах, каква тревичка! Как ми помогнаха. Колко малки, а колко силни. За това и мъдреците ни учат да уважаваме малките, защото те са най-големи, като децата! Както от едно малко семенце, цяло дърво пораства, така и от малкото радост, се разгръща цялото щастие. Както при дървото – клонче по клонче, пъпка по пъпка, листенце по листенце, цветче по цветче, а накрая такова дърво! И семенце по семенце. И от всяко семенце – ново дърво! Така и с щастието – радост по радост, във всеки един миг и ето, че докато се усетим и вече сме във вечното щастие. А колко много други радости създават тези малки радости, колко нови фиданки на щастието посаждат в душите на събратята ни!

Ами това е то! Това е историята. Историята на живота на противоположностите. Историята на безкрайния отворен и положителен процес. Историята на ОМ. Но това е само една история. А историите са мъртви, ако не ги пишем отново и отново. Историите се създават в мига и умират с него. И когато ги запишем са вече мъртви. Затова се казват и истории. Така е и с идеите. Така е и с думите, освен ако те не са живи, както словото, което идва от птичката, тревичката, семенцето. От отворения, положителен и развиващ се, винаги в движение, безкраен, пълноценен и жив Дух, който винаги обединява. Така е и с ОМ. ОМ е една медия с творби, едни записани истории, които отдавна са умрели. Но ОМ е жива, защото ОМ е много повече от една медия. ОМ е едно общество. Общество от хора, от живи души, обединени в различието си. Обединени от действията си. ОМ е едно общество на действието, на хората в действие, на Духът им в действие. А действието не е като думите и идеите, действието е живо, както и словото е живо, когато е подкрепено с действие. Медията е живо Общество на Действието. ОМ е жив, отворен процес, безкрайно движение, вечно развитие, път на обединение, но път без край. Ние всички заедно, в сговор и любов, сме ОМ. И с действия садим и разпръскваме семенцата на радостта, за да жънем и споделяме плодовете на щастието. За да бъде Любов. Защото е Любов.

Записах историята си под кратки истории, а пък тя взе, че се оказа дълга. Уж щях да я напиша за миг, а минаха безброй мигове. Важното е да се чете на един дъх, пък нека той да е безкраен. Поне е история истинска, искрена и написана с любов. И не, не е моя, а на птичката, на тревичката, на семенцето. Аз само възпрях мисълта си, успокоих и утеших душата си, отворих сърцето си, пуснах на свобода Духа си, възприех я за своя, обединих се с нея и я живея. Сега и завинаги. Тук и навсякъде.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Извинете, май изпуснахте нещо

Зъзнещ в ледената си таратайка, Дядо Коледа стискаше с разтреперана ръка студената дръжка на 22-калибров пистолет. Отчайващите моменти раждат отчайващи решения, а в тази потискаща декемврийска вечер единственият спътник, съратник и съветник на Дядо Коледа бе именно отчаянието. Изоставен от късмета си, напълно разорен и отритнат от съдбата, той бе само на две минути разстояние от най-голямата грешка в живота си. На 20 метра светеше витрината на малък магазин и Дядо Коледа възнамеряваше да използва пистолета, за да го ограби. У дома го чакаха гладната му съпруга и дете и той нямаше сили да ги погледне в очите и да им каже, че отново е без работа, без пукната пара, че няма да може нито да плати наема, нито да сложи храна на масата за празниците.

По това време той все още не бил Дядо Коледа, а 27-годишен младеж, чийто живот бил постоянна верига от жестоки провали и незаслужени разочарования. Постепенно разумът се прокраднал в студената кабина на кашлящата с последни сили кола и миг преди да нахълта в магазина, Дядо Коледа сложил край на безумния си план. „В този момент гледах на себе си като на абсолютен несретник – спомня си днес той. – Един загубеняк, който не е в състояние да спаси семейството си. Единствената причина да не насоча пистолета към себе си бе мисълта за жена ми и детето.“

Трийсет години са изминали от онзи декемврийски ден – много вода е изтекла, много неща са се променили. Светът вече е коренно различно място, а отчаяният младеж е възрастен мъж, който може да си позволи да погледне назад без притеснение – с усмивка и гордост. Защото той е човекът, който вече четвърт век е обожаван и обичан от цяла Америка, без тя дори да знае името му. Днес е денят, в който най-после ни бе отворена вратата към неговото минало и ни бе дадена възможността да разкажем изумителната му история.

Обичам да повтарям, че някои истории нямат никаква нужда от мен: те са толкова силни, уникални и въздействащи, че някак си успяват да се саморазкажат. Не им трябват украса, метафори и хумор, не им трябва дори разказвaч. Такава е историята на човека, когото цяла Америка нарича Тайнствения Дядо Коледа. Всеки декември тази мистериозна личност обикаля бедните квартали, евтините магазини, гетата, гарите и автобусните спирки в търсене на хора с овехтели дрехи, счупени коли или просто тъгa в очите.

„Извинете, струва ми се, че изпуснахте нещо“ е любимата му фраза, с която уж грабва нещо от земята и набутва 100-доларови банкноти в ръцете на изумените късметлии. После, преди да са успели да реагират, Тайнствения Дядо Коледа се изпарява като дим. От 26 години този екстравагантен благодетел е истинска енигмa, дразнеща до крайност пословично любопитната Америка.

Кой е този човек? Защо се крие? Защо раздава парите си, без да иска благодарност? Хиляди са тези докоснати от неговата загадъчна благотворителност. Често се случва хора със сълзи на очите да се обадят на медиите с молба да бъде излъчена благодарността им към този човек. Едно от любимите му места за действие са заложните къщи. Там причаква бедните родители, които идват, за да заложат стар телевизор или потомствен златен пръстен и да купят с парите подаръци на децата. Известен е случаят, в който Дядо Коледа взел от ръцете на една жена очукана микровълнова печка за $ 20 и я „купил” за 800. После изтичал до ръждясалата й кола и сложил печката на задната седалка. Жената разказала всичко, ридаеща от щастие. А това е само един от стотиците подобни жестове.

В началото легендите за Тайнствения Дядо Коледа кръстосваха предимно улиците на Канзас Сити, но през последните години действията на благодетеля бяха регистрирани и в други големи градове. И независимо от изпепеляващото любопитство на медиите и засадите на фотографите той неизменно успяваше да съхрани тайната си.

Преди 11 години Опра Уинфри му отправи официална покана за популярното си токшоу. Той позволи да бъде интервюиран, но се появи напълно неузнаваем, защото бе плътно дегизиран като Добрия старец.

Преди броени дни обаче една тъжна ситуация го принуди да разкрие самоличността си и да разкаже как точно се е превърнал от отчаян млад мъж с пистолет в Дядо Коледа, раздаващ усмивки на изпадналите в беда и нищета. Най-после лицето му погледна цяла Америка от първите страници на вестниците, а името му стана достояние на всички ни. Преди много години Дядо Коледа е бил просто мaлчугaнът Лари Стюърт, растящ в смазваща бедност и без родители в прашния и влажен щат Мисисипи. Отгледан е от баба си и дядо си, които свързвали двата края с по няколко долара седмично. Били са толкова бедни, че са нямали течаща вода и слагали по десетина кофи из къщата, за да събират дъждовните капки, минаващи през дупките на покрива.

Малкият Лари често ходел на училище бос, а Коледите карал без подаръци. Когато другите деца се хвалели с придобивките си, той просто се свивал на чина си. Шансът на мaлчугана в живота бил спортът. Оказало се, че има талант за баскетбол, футбол и лека атлетика. Благодарение на постиженията си Лари се добрал до спортна стипендия в университета, но когато решил да се хвърли с глвата напред в живота и да се опита да изплува от тресавището на немотията, той осъзнал, че над главата му сякаш е надвиснало проклятие. С каквото и да се захванел, младежът винаги се натъквал на несполуки. Компаниите, за които работел, фалирали, мошеници го въвличали в схеми и обирали оскъдните му спестявания, работодатели го съкращавали. Отгоре на всичко нещастието му явно имало някакво мрачно чувство за хумор и винаги го спохождало около Коледа.

В студените зимни дни на 1971 младежът живеел в ръждясалия си жълт Датсън и се хранел веднъж на два дни. Накрая бензинът му свършил и Лари не можел да отоплява кабината. Опитал се да изпроси малко храна от местна църква, но дори и от там му отказали. Прималял от глад, Стюарт влязъл в малката гостилница „Дикси Дайнър“ и си поръчал вечеря. Когато дошло време да плаща, изчервен от притеснение, Лари се престорил, че си е загубил портмонето. Заведението било толкова скромно, че собственикът Тед Хорн бил също главен готвач, касиер, чистач и мияч на чинии. Тед дошъл до масата, погледнал Лари право в очите и явно е видял нещо особено в тях, защото след това бавно се навел и рекъл: „Я, струва ми се, че сте изпуснали нещо.“ С тези думи собственикът сложил „намерената“ банкнота от 20 долара в ръцете на изумения клиент. Това били много пари за времето си: еквивалентът им е $ 120 по днешния курс. Лари платил, излязъл зашеметен от заведението, избутал колата си до бензиностанцията и отпрашил в посока Канзас Сити в търсене на по-добър живот.

Но както вече знаем, съдбата продължила да му подхвърля Коледни кошмари. Година след като замалкo да ограби магазина от отчаяние, Лари за кой ли път бил съкратен от новата си работа. При това две седмици преди Коледа. Звучи невероятно, но абсолютно същият сценарий се повторил и следващата година. Обезверен, Лари спрял да си купи сандвич от павилион и забелязал, че продавачката е с болнав вид и трепери от студ в старите си дрехи. Младежът извадил 20 долара за сметката от $ 1 и казал на момичето да задържи рестото. „На теб ще ти свърши повече работа”, уверил я безработният Лари. „Устните й се разтрепериха – спомня си Стюарт. – и от очите й рукнаха сълзи. Никога няма да забравя благодарността й.”

И тогава някакъв необясним импулс накарал Лари да отиде в банката, да изтегли $ 200 от оскъдната си сметка и да тръгне да ги раздава по улицата на хора, които изглеждат в по-голяма беда от него. И ето че от този момент, още по-необяснимо, късметът и съдбата му направили завой на 180 градуса. Всяко негово начинание, всяка сделка и бизнес идея почнали да се увенчават с успех и Лари натрупал състояние от 5 млн. долара! Но колкото повече имал, толкова повече осъзнавал колко е важно да дава на другите. Затова дойдел ли декември, тръгвал по улиците на Канзас и слагал пари в ръцете на отчаяните хора, без да са го искали и без да ги обиди. „Извинете, струва ми се, че изпуснахте нещо.“ Никoй не знае точно колко хора е зарадвал Лари с тази фраза през годините, но се знае, че е дарил общо $ 1,3 милиона. Постепенно медиите му подариха прякора Тайнствения Дядо Коледа, а той разшири обсега си, правейки дарения не само тук, но и в гетата на Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго, Ню Орлийнс и Сан Диего.

Казват, че добрината е като бумеранг и неизменно се връща при теб. Преди 7 години Лари се върнал в Тупело, Мисисипи, за да открие Тед Хорн, собственика на малката гостилница „Дикси Дайнър”. Преди да е разбрал какво става, Тед се озовал с дебел плик в ръката, пълен до пръсване с хилядарки!

От години следя с възхищение репортажите за Тайнствения Дядо Коледа и се чудя кой е прекрасният човек, който се крие зад този щедър градски ангел. Защо след толкова години Лари Стюърт махна маската? Защо наруши тайната си? В отговорa има много тъгa, но и много надежда. Тази Коледа ще бъде последната, в която този изключителен мъж ще кръстосва улиците с банкноти в ръка. Оказва се, че дори Дядо Коледа не е неуязвим.

Дори Дядо Коледа може да се разболее от рак.

Започнал е в хранопровода и е пропълзял бързо в черния му дроб. В момента Лари се подлага на експериментално лечение, за да спечели още малко време, в което да разкаже историята си на колкото се може повече хора и да ги вдъхнови с мисията си.

Той иска от нас поне понякога да се разделяме с мислите за себе си и да се отдаваме на произволни прояви на добрина. Без корист, без облага, без услуга за услуга, дори без „благодаря!” Живеем в странни времена: светът се задъхва от безсмислени войни, алчност, геноцид, смърт, бедност и глад. Има страхотен дефицит на човечност. Дефицит на хора като Лари Стюърт. Толкова се гордея с него. Толкова го обичам. Не защото ми е съгражданин, а защото непровокираната му щедрост ми вдъхва вяра в доброто начало.

Вчера се качих на колата и отидох да се срещна с него на около час път от тук. Той бе изморен, смазан от проклетата болест и от химиотерапията. Когато стиснах ръката му, усетих колко е крехък животът в нея. Но от бледото му лице ме гледаха две големи, добри очи, в които нямаше нито умора, нито страх от смъртта, а само тихо благородство и спокойствие, характерно за човек, който не е пропилял дните си на майката земя. Обещах му лично, че ще занеса историята му в България. Вярвам, че и у нас има много хора, които биха я оценили.

Скоро ще си вземем сбогом с Лари, но не и с Тайнствения Дядо Коледа. В неговия случай ракът няма думата. Аз не съм особено религиозен: не знам със сигурност кой се е родил на Коледа: дали е Божият син, дали някой месия, мъченик или просто един изключителен човек, който е загинал на кръста, в опит да изкупи греховете на другите. Знам обаче, че Коледа е идеален повод да дадем шанс на собствената си добрина. Във всеки един от нас има по един Тайнствен Дядо Коледа. Нека тази седмица го пуснем на свобода. Бедни или богати, ние всички имаме нещичко, което можем да предложим на тези, които страдат. Не става дума само за пари: понякога една дума, една усмивка е достатъчна, за да повдигне падналия, да го изправи на крака. Според мен двайсетте долара на Тед сами по себе си са по-маловажни от силата на жеста му. И вярвам, че ако не беше той, Лари сигурно щеше да дръпне спусъка в онази студена нощ преди 30 години. Никога не знаем какво може да се окаже животоспасяващо за един отчаян човек. Tа такава е историята на Тайнствения Дядо Коледа. Благодаря ви, че й позволихте да се саморазкаже. Тя определено го заслужаваше.

Аз нямам много. Не съм милионер. Не съм дори хилядиер. Но знам, че мога да бъда по-добър човек. Да направя нещо хубаво тази Коледа. В близката бензиностанция всеки следобед забелязвам един възрастен човек с добри очи и отрудени ръце. Дрехите му са окъсани и той все събира жълти центове за кафе. Дано не се лъжа, но имам чувството, че утре около пет следобед той, без да подозира, ще изпусне нещо и аз ще бъда там, за да вдигна плика от земята и дa му го подам.

Честита Коледа на всички ви!

P.S. Лари Стюърт почина броени дни след публикуването на тази статия през 2006 година. Тялото му издържа точно толкова, колкото беше необходимо, за да може да изпълни още една Коледна мисия и да раздаде за последен път в живота си близо 200 000 долара за нуждаещи се непознати на улицата.

Иво Иванов (Канзас Сити)

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Живот без пари

На видео-представянето на документалния филм за живота й попаднах случайно в YouTube . Тя се казва Хайдемари Швермер, на 69 години е и живее в немския град Дортмунд. Живее без да използва пари от 15 години. През 2010 г. режисьорката Лин Халворсен и продуцентът Ян Далхов, и двамата от Норвегия, правят филм за Хайдемари, озаглавен „Да живееш без пари” („Living Without Money“). Те описват ежедневния й живот, срещите й с нови и стари приятели, пътуванията й из Германия, Австрия, Швейцария и Италия, където е канена за лекции, както и безбройните предизвикателства, свързани с алтернативния й начин на живот.

Ето накратко историята на Хайдемари:

През 1987 г. Хайдемари е жена на средна възраст, с две деца, която след един приключил неуспешен брак се премества да живее от Люнебург в Дортмунд. По професия е прогимназиална учителка. Хайдемари е впечатлена от многото бездомници, предимно млади хора, живеещи без препитание по улиците на града. През 1994 г. тя основава сдружението „Дай и вземи”, с идеята да се споделят и разменят услуги, идеи и предмети, без парите да играят каквото и да е роля. Хайдемари вижда, че по този начин – чрез замяна и размяна, разходите й за живот значително намаляват. Това я кара да се впусне в експеримент – започва първо с решението, че когато си купува нещо, в същото време и ще подарява или дарява нещо. През май 1996 г. Хайдемари се отказва от жилището си, от здравната си застраховка и почти всички материални притежания. Живее в домовете на членовете на „Дай и вземи”, които са на почивка. Хранителни продукти Хайдемари си набява от един био-магазин – срещу метене на двора или съвети получава плодове, зеленчуци и хляб, които в края на деня не са вече толкова свежи. Дрехи си намира първоначално от безплатен битак един път в месеца на име „Треска за размяна”. Разполага и с ключовете от един офис – така нареченият Научен магазин в Дортмунд, където може да ползва интернет и телефон срещу малки услуги като почистване и съвет в работата. Всичките й материални придобивки се побират в един куфар и една раница. На Хайдемари й се налага да купува с пари единствено билети за влак, в случай че пътува на дълги разстояния, защото немските железници не са убедени във философията на даването и вземането.

Хайдемари не иска трудът, който тя отдава срещу други услуги, да изглежда като „работа на черно”. Въпреки че няма постоянна работа и се е отказала от плащането на застраховки и такси към държавата, въпросът с данъците живо я вълнува. Тя изпраща писмо на кмета на Дортмунд с молбата да плаща данъци по свой начин. Предлага да се занимава с консултирането на хора, които живеят от социални помощи, да участва в проектите на общината, да информира и окуражава хората без дом и работа. Като отговор получава съвета да се ангажира като доброволка, но според нея това изобщо не е смисълът на практиката на даването и вземането.

Една от най-честите критики, които Хайдемари среща по време на срещите си с хора, е, че отказвайки се от това да плаща здравна застраховка, в случай на сериозно заболяване тя ще е в тежест на съвестните граждани, които си плащат застраховките. На това тя отговаря, че се грижи за здравето си много по-отговорно от преди, опирайки се на превантивното самолечение. На своята интернет-страница тя описва основните аспекти на житейската си философия, доказвайки, че не е избрала освободен от задължения към обществото безгрижен живот. Самото създаване на сдружението „Дай и вземи” е един вид политически акт според Хайдемари. Чрез него тя работи за намаляване на голямата пропаст между бедни и богати, каквато има във всички модерни общества. От друга страна, безработните няма да се чувстват ненужни и нещастни, защото срещу услуга или усилие от тяхна страна, те ще получат това, от което имат нужда. Прекалената консумация на стоки и материални блага говори за голяма вътрешна празнина. Тази вътрешна празнина, заедно със страха от това да загубиш, са ни насаждани непрекъснато от медиите под натиска на големите компании. Според Хайдемари ние сме такива, каквито системата ни направи.

Следвайки философията на Хайдемари, за да може нещо в нашия свят да се промени, всеки един от нас трябва да открие за себе си какво иска, от какво наистина има нужда и какъв е смисълът на живота му. Проблемите в обществото са резултат от това, че хората не знаят как да общуват помежду си. Хората, които не харесваме, може да ни служат като огледало и да ни отведат до собствените ни корени. Дори само задаването на въпроса, защо толкова се ядосваме за това или онова и какво общо има то с мен, носят нова гледна точка за нас.

През 2003 г. Хайдемари Швермер публикува своята първа книга – „Моят живот без пари”, а през 2007 г. завършва и втората - със заглавие „В хармония – без пари”. Решава да не я публикува чрез издателство, а я пуска за свободно четене в мрежата в PDF-формат. Критикувана или хвалена, Хайдемари си остава изключение в нашия материален свят. Нейният начин на живот и убежденията й най-малко са възможност за нас да си поставим въпросите, споменати по-горе: какво искаме, от какво наистина имаме нужда и какъв е реалният смисъл на живота.

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Рик Елиас: Три неща, които научих, докато самолета ми се разбиваше

Рик Елиас седял на първия ред на полет 1549, самолетът, който се приземи аварийно в река Хъдсън в Ню Йорк през януари 2009 година. Какво преминавало през ума му, докато обреченият самолет падал? Той разказва своята история за първи път публично пред ТЕД.

Рик Елиас: Три неща, които научих, докато самолета ми се разбиваше от TED, април 2011

Tекст на речта:
Представете си една голяма експлозия, докато се издигате на 3000 фута (900 метра). Представете си самолет пълен с дим. Представете си двигател, който трака, трак, трак, трак, трак, трак, трак. Звучи страшно. Ами, аз бях на уникално място през този ден. Седях на място 1Д. Бях единственият, който можеше да говори със стюардесите. Така че ги погледнах веднага, и те казаха: „Няма проблем. Вероятно сме ударили някакви птици.“ Пилотът вече беше обърнал самолета обратно, и ние не бяхме толкова надалеч. Можехме да видим Манхатън. Две минути по-късно, три неща са случиха в едно и също време. Пилотът изравни самолета с река Хъдсън. Това обикновено не е по маршрута. Той изключи двигателите. Сега представете си какво е да си в самолет без звук. И после той каза три думи – най-неемоционалните три думи, които някога съм чувал. Той каза: „Подгответе се за сблъсък.“ Нямаше нужда да говоря повече със стюардесата. Можех да видя в очите й, имаше ужас. Животът приключваше.

Сега искам да споделя с вас три неща, които научих за себе си през този ден. Научих, че всичко се променя в един миг. Ние имаме този списък от неща, които искаме да постигнем, имаме тези неща, които искаме да направим в живота си, и си мислех за всички хора, които исках да достигна, но не можех да го сторя, всички огради, които исках да поправя, всички преживявания, които исках да имам и никога не го сторих. Като си мислех за това по-късно, ми хрумна една поговорка, която е: „Аз събирам лоши вина.“ Защото, ако виното е готово и човекът е там, аз го отварям. Повече не искам да отлагам нищо в живота. И тази неотложност, тази цел, наистина промени живота ми.

Второто нещо, което научих този ден – и това, докато прелитахме над моста Джордж Вашингтон, което не беше много нависоко – мислех си, уау, наистина чувствах истинско съжаление. Бях живял добър живот. В моята собствена човечност и грешки се опитвах да стана по-добър във всичко, което опитвах. Но в моята човечност също и позволявах на егото ми да взема превес. И съжалявах за времето, което изгубих за неща, които нямаха значение с хора, които бяха от значение. И си мислех за взаимоотношенията с жена ми, с моите приятели, с хората. И после, докато размишлявах над това, реших да премахна негативната енергия от живота си. Това не е съвършено, но е много по-добре. Не съм се карал с жена си от две години. Чувството е страхотно. Повече не се опитвам да бъда прав – избирам да бъда щастлив.

Третото нещо, което научих – и то бе, докато вътрешният ми часовник започваше да отброява: „15, 14, 13.“ Можехме да видим водата пред нас…И си казвах: „Моля те, гръмни.“ Не исках това нещо да се разбие на 20 парчета, както сте виждали в тези документални филми. И докато падахме, имах чувството, че да умреш всъщност не е страшно. Като че ли се подготвяме за това през целия си живот. Но беше много тъжно. Не исках да си замина, аз обичам живота си. И тази тъга наистина се изрази в една мисъл, която бе, че желаех само едно нещо, исках само да видя как децата ми порастват. Около месец по-късно, бях на представление на дъщеря ми – първокласничка с не много голям артистичен талант …все още. Аз се тресях, аз плачех като малко дете. И това беше целият смисъл в света за мен. Аз осъзнах в този момент, свързвайки тези две неща, че единственото нещо, което има значение в живота ми, бе да съм страхотен баща. Преди всичко, най-вече, единствената цел в живота ми бе да бъда добър баща.

Бях дарен с чудото да не умра през този ден. Бях дарен с още един подарък, който бе, че можех да видя в бъдещето и да се върна, и да живея по различен начин. Предизвиквам вас, които летите днес, да си представите същото нещо да се случи на вашия самолет – дано не се случи – но представете си, как бихте се променили? Какво бихте направили, което чакате да се свърши, защото си мислите, че ще бъдете тук вечно? Как бихте променили взаимоотношенията си и отрицателната енергия в тях? И най-вече, дали сте най-добрите родители, които можете да бъдете?

Благодаря ви.

Преводът на речта е направен от Антон Хиков, преводач за TED, и е проверен от Дарина Стоянова, преводач за TED.

Posted in За Разума | Tagged , , | Коментарите са изключени

Човекът, който искаше да е щастлив

Един човек реши, че иска да е щастлив. След това той продължи да иска да е щастлив.

Един ден той умря. Животът му беше минал в искането да е щастлив, но той нито веднъж не прекара времето си да бъде щастлив.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени