Tag Archives: личен пример


Пътят на стиховете

Третата ми сихосбирка е озаглавена „Пътят на сиховете“. Избрах това заглавие, защото моите стихове вървят заедно с мен по моя Път и се променят заедно с мен. Стихосбирката обръща особено внимание на значението и ролята на децата, Любовта, Светлината, природата, духовността и осъзнаването в днешния век, а така също и на събуждането и обединението на светлите души.

Състои се от 39 произведения:

Жив съм
Поема за децата
Златните деца
Бог благославя децата
Първият учебен ден
Денят на детето
Сърцето и детето
Три майки
По Пътя
Континента на Любовта
Радост след страдание
Изцели изцяло
Свети Архангел Рафаил
Свети Архангел Михаил
Блага вест
Трима влъхви
Икона чудотворна
Радослав
Слънце
Есенно пробуждане
Есенен сняг
Пролет ще дойде в душата
Природата
Посадих
Благодарност към храната
Мир
Ще взема само съвестта
Възпявай Божията Слава
Осъзнаване
Божествената Милост
Златната среда
Свят на делата
Светли души
Нося Светлината
Първо
Душа и тяло
Намерих
Спестяваме
Руските художници

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , , , , | Коментарите са изключени

Реч на Йосеф Ки-Зербо при връчване на Награда за цялостен житейски принос (2)

Реч на Йосеф Ки-Зербо при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 8.12.1997

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Структурните програми, наложени от международните финансови институции не спряха влошаването на ситуацията – много от тях дори допринесоха за задълбочаването на кризата, като повдигнаха въпроса за проблемите в Африка (ръст на населението, демокрация, развитие и образование) по погрешен начин. Те насърчават глобализацията и присъединяването към международните пазари. Африка, обаче, е част от тези пазари от няколко века насам – но само като инструмент – и печалбите и до днес се трупат някъде другаде. Какъв е този пазар? Пазар, който по дефиниция смазва най-слабите и води до бедност, а после кара някой друг да търси решение на този проблем? Или пазар, който предотвратява бедността и допринася за опазването на хората, а не само за опазването на природата? Според една африканса поговорка „старецът струва повече от цената си”. Това означава, че пазарната цена не е всичко и зад нея се крие нещо друго. Отвъд пазара съществува пространство, в което се трупат не само стоки, но и връзки, споделяне и взаимоотношения, които могат да допринесат за създаването на нови блага. Подобно пространство, основано на интеграцията, е по-добро от глобализацията, защото тя е редукционистка и насърчава изключването. Само регионализирането – или интегрирането на африканските микро-пазари, чрез интер-африканско разделение на труда, би позволило на жителите на този континент да стъпят на световните пазари, като нещо повече от бледи наблюдатели.

Структурните условия за промяна в Африка са интеграция, демокрация с участие на народа, самостоятелно развитие и възможности за продължаващо обучение. Това е платформата за действие, избрана от Партията за демокрация и прогрес (PDP), водещата опозиционна партия в Буркина Фасо. Но европейското и северноамериканското общество поставят стабилността пред демокрацията, макар да е почти сигурно, че няма да постигнат нито едно от двете. Затова опозиционната партия води своята на моменти георична битка сама, докато международните партньори на Африка наблюдават отстрани с пълно безразличие.

Африка трябва да създаде своя собствена идентичност, чрез себепознание и яснота относно личните си интереси в рамката на изначалната обществена схема. В Африка „да бъдеш” трябва да стои по-горе от „да имаш”. Преди да търси средствата за постигането им, Африка първо трябва да формулира своите стратегически цели и да намери своя път. Именно това се опитва да направи CEDA (Център за проучвания за африканското развитие) в африканската и южната междуконтинентална мрежа. Така, както „не можеш да коронясаш някой, който отсъства”, така и не можеш да развиеш една Африка, която просто я няма. Развитието в условия на автократична изолация е невъзможно. То е като пътуване, при което се нуждаеш от спътници, които може да са развълнувани, но не трябва да са надменни и трябва да отделят достатъчно време, за да те опознаят и разберат. Идеалният партньор за жителите на Африка (включително, надявам се, и френскоговорящите), какъвто се опитва да бъде Швеция, трябва да помогне на африканското гражданско общество да се изгради само, за да ограничи и възпре тенденциите на тропическия Левиатан[1].

Тази Африка, от която се нуждае света, е способна да се изправи и да ходи сама, вместо на патерици или с главата надолу в една безизразна имитация или бягство от реалността. Една Африка, разбрала и приела своето минало, и способна да го инвестира в своето настояще и бъдеще. Една Африка, която „лежи на собствената си постелка”, защото „да спиш на чуждата е все едно да спиш на земята.”

Боря се за този идеал от близо половин век. Както биха казали африканците „изпил съм много вода”, което ще рече, че съм живял дълго време. Изминал съм поне половин милион километра, пътувайки между различни села в Буркина Фасо. Но наградата на Фондацията няма да ме накара да спра. Гледам на Фондацията по-скоро като на „сервиз”, който осигурява най-ценното гориво в човешката история. И то се нарича надежда – надежда, която преминава отвъд всички нещастия; надежда, която ни кара да се борим за живота, като ни дава причина да живеем.

Философът Хегел твърди, че Черна Африка е извън историята, а след него Франсис Фукуяма казва, че националната държава, сътворена в Европа е крайната точка на пътуването на разума ни през историята.

Днес не само не сме свидетели на края на историята, а дори виждаме как тя се движи все по-бързо. Не толкова бързо обаче, колкото истината, жаждата за справедливост, търпението и приликите между всички хора, живеещи на земята.

Не, историята не е достигнала своя край. Състезанието все още продължава. Един ден най-добрият ще спечели: най-добрият, не най-жестокият. Африка е континентът на маратона и състезанието все още продължава!

Бих искал да дам на Фондацията за цялостен житейски принос тази фигурка на африканска жена – не като залог, а като пратеник, като пълномощен посланник на моята признателност, която винаги ще бъде с вас.

Благодаря ви!


[1] Левиатан – в Библията е вид морско чудовище с формата на змей (брл.пр.)

Posted in За Обществото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Реч на Йосеф Ки-Зербо при връчване на Награда за цялостен житейски принос (1)

Реч на Йосеф Ки-Зербо при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 8.12.1997

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Г-жо говорител, дами и господа, приятели от днес или от години,  

За мен е удоволствие тази вечер да бъда тук сред вас, в Шведския парламент в Стокхолм, тази забележителна институция, която не веднъж е демонстрирала своя стремеж към национално и международно развитие. Поздравявам и останалите носители на Наградата за цялостен житейски принос, чиито човешки качества са доказателство за високата стойност на тази награда.

Благодарен съм на Фондацията за цялостен житейски принос за това, че помисли за мен, а чрез мен и за идеите, които съм защитавал през целия си живот. На моите години човек не е особено склонен да се удивлява на каквото и да било, но това, което виждам тук тази вечер е наистина удивително. Бих желал да посветя тази награда на жените на Африка, представлявани от онези, които са тук с мен тази вечер, но също така и от тази стауйка, въплатила таланта на един занаятчия от Буркина Фасо. Фигурката изобразява жена, вършеща една ежедневна задача, която е толкова важна днес, колкото е била и преди хиляди години – носенето на вода от кладенците до селата, които често са доста отдалечени. Виждал съм майка си да върши тази тежка, но благородна задача безброй пъти измежду останалите си домакински задължения. Водата е живот. Тези жени, които освен живот ни носят и вода и така поемат тежестта на нашите изпитания и достойнство, заслужават почитта и благодарността ни.

Бих искал да отдам дължимото и на шведския народ и на цялата страна за това, че са дали живот на хората, създали тази награда. Най-добрите идеи не изникват от случаен източник. Дори и дивите гъби са плод на околната им среда. А създателите на тази награда са плод на едно гражданско и политическо общество, с чиито дух трябва да се гордее цялото човечество.

Защо точно аз съм тук днес след като има хиляди други, достойни да получат тази награда? Може би защото Фондацията, като внимателен наблюдател на човешките достойнства, е избрала да ви представи в близък план една застинала във времето картина на дребен африкански пастир, превърнал се в интелектуален и политически лидер, чиито идеи и действия споделят хора като Кваме Нкрумах, Патрис Лумумба, Амилкар Кабрал и много други. Фондацията вероятно иска макар и само за няколко минути да фокусира разпиляното внимание на света върху африканската „светулка”, която рееща се редом с други като нея в тъмната нощ, възвестява, извиква и призовава светлината на една нова зора. Това е така, защото в дълбините на привидната африканска тъма се крие източник на надежда за бъдещето на света.

В Африка живее само 15% от населението на Земята, но то понася 50% от най-тежките страдания. Например 50% от болните от СПИН и 50% от бежанците по света живеят в Африка. Конфликтите са навсякъде и сякаш никога не спират. И въпреки това африканската култура моли за мир. Чуйте само част от поговорките й: „Ако в конфликта имаше нещо положително, кучетата щяха да го намерят”. Или „Огънят няма братя”. Или „За да измиеш кръвта, се нуждаеш от вода, не от още кръв.” Именно от афирканската култура Нелсън Мандела почерпи силата, която бе нужна за обединението и помирението на народа на Южна Африка.

Африка, която днес изглежда изостава, всъщност е люлка на цивилизацията и в продължение на много години е била извор на най-големите достижения на човешкия ум. Тя може да ни даде не толкова урок или пример за подражание, а нов път, който би имунизирал човечеството срещу най-смъртоносните социални вируси.

За да постигнем това, трябва да помогнем на Африка да достигне необходимите условия за повторно освобождение чрез демокрация и самостоятелно развитие, като дадем на жителите на този континент власт и възможност да говорят от свое име. Както казват хората „там, където има глава, никой не коронясва коляното”. Трябва да помогнем на африканците да коронясат собствената си глава, защото днес има твърде много „колена”, т.е. диктатори, които незаконно носят короната на народите, смазани от липсата на вода, храна, дърва за огрев, лекарства, образование, дамокрация, сигурност, земя, информация, историческо съзнание и т.н. Някои африканци, особено тези в градксите гета, са едни от най-крехките и уязвими човешки същества на планетата. Те са изгубили традиционната си защита, без все още да са придобили социалната и политическа защита, на която се радват жителите на богатите страни. Те нямат чувство на принадлежност, нито съмосъзнание като част от дадена класа или нация. Те са просто трески от дърво, подхранващи кладата на псевдореволюции и граждански войни.

Статуквото по света и специално на този континент не вещае нищо добро за бъдещето на Африка в среден и краткосрочен план. Егоизмът на неолиберализма се състои в това, че 20% от световното население, живеещо предимно на север, потребява или изгаря 80% от ресурсите, произвеждайки огромно количество отпадъци. В същото време по-голяма част от хората са затворени, подобно на варвари, зад нов тип желязна завеса и са принудени да плащат сметката за едно хипотетично бъдещо развитие с цената на огромни човешки жертви. Наскоро млада проститутка, попитана от журналист дали не се страхува от СПИН, му отговори „По-скоро бих умряла от СПИН, отколкото от глад.” Истинате е, че тя, подобно на много други африканци, просто няма избор. Да бъдеш лишен означава да нямаш избор.

Африка няма да загине сама. Когато жителите на богатите страни гледат наживо по модерните си телевизори как децата на Африка поемат последни си дъх, това отнема и част от тяхното достойнство. Принципът, който осъжда нежеланието или неспособността да се окаже помощ на хора в опасност, е изхвърлен зад борда, за да може слепият човешки кораб да продължи пътуването си в тъмнината. Африка няма да загине сама, защото хора и групи от севера и юга отказват да подкрепят подобна нечовешка съдба. А също и защото „който се храни сам, сам се задавя”. Какво можем да направим в такава ситуация?

Posted in За Обществото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

По Пътя

По Пътя напред и нагоре,
постоянно вървя устремен,
настигам напреднали хора
и давам им нещо от мен.

По Пътя, натам, към върха,
аз буден съм и осъзнат,
забравил съм вече страха,
за мене е той непознат.

По Пътя, предан и с Вяра,
напредвам, без да се спирам,
меря с Божествена мяра,
спътници тъй си намирам.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Последни акорди (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

След преживяването в онази нощ знаех, че напреженията са изтрити от душата ми – всичко свързано с личността ми е отпаднало. Бях се справила със себе си! Вече няма нищо, което да ме връзва за моята „личност“.
Осъзнавам, че където и да съм – вкъщи или на улицата – винаги сякаш не съм „там“. Не съм там? Но къде съм? Не зная! Моят Аз изобщо не е в пространството, никъде не е „там“, където се намира тялото ми, личността ми. Да, зная, че моят висш Аз от безпространствеността се проектира в личността ми… Но сега той е започнал да се проектира не тук, където е тялото ми, а някъде на друго място. Къде?
В друга страна!
Така в един миг разбрах, че ще замина, че непременно ще трябва да замина! Защото когато духът, причината, вече не е тук, тогава проявлението, следствието, трябва да го последва и да отиде там, където е проектирано от причината. Там може да продължи живота си, иначе проявлението трябва да изчезне, т.е. да умре. Как обаче да напусна тази страна? Тук не се издават задгранични паспорти!
Още не бе назрял моментът да замина. Преди това трябваше да се случат други неща.
Една нощ се събудих внезапно: видях баща ми, изправен пред мен, и на милото му лице имаше прощална усмивка. Разбрах: той трябва да си отиде… Исках да скоча и да го попитам накъде и защо иска да замине, но той изчезна и осъзнах, че чак сега се събуждам.
Татко бе на осемдесет години, но духът и тялото му бяха все още съвсем здрави. Напълно бодър, той вършеше своята съвсем нелека обществена работа. Въпреки това зная: духът му е при мен, за да се сбогува. Времето му по космичния часовник е изтекло, ще да напусне тялото си.
На другия ден той постъпи в санаториум и всички отидохме да се простим с него. Не можеше – или не искаше – да говори вече. Гледаше ни един след друг дълго, с дълбок изпълнен с обич и казващ ни всичко поглед. И затвори очи завинаги…
Така изпратихме и втория ковчег от нашето семейство.
Синът ми правеше всякакви опити, за да си намери работа. Все напразно. Дълго не се отказваше от борбата, опитваше отново и отново, но безуспешно. Трябваше да разбере, че за него вече няма място в тази страна. И един ден си взе китарата, верния приятел, който никога не го напускаше, дори и в най-тежките часове на войната, и замина, за да търси страна, където може да работи като свободен човек, да намери убежище. Пак се сбогувахме, без да знаем дали ще се видим отново в този живот. Но в глъбините на своя висш Аз знаех, че ще го видя пак, че ние пак ще работим заедно в градината на Бога…
После дойде последното действие.
Бо-Гар изнасяше пак публична лекция, на която, както обикновено, дойдоха толкова много хора, че полицията трябваше да въдвори ред.
След лекцията, когато хората се скупчиха около Бо-Гар и не го пускаха да си тръгне, ние с мъжа ми стояхме малко настрани от тълпата и търпеливо изчаквахме приятелят ни да отговори на многото въпроси и да раздаде автографи. Тогава изведнъж към нас се приближи офицер от тайната полиция и пожела да говори с мен. Отидох с него на две-три крачки и той каза:
- Аз и цялото ми семейство се занимаваме също с йога и знам, че това е прекрасна система. Въпреки това вие двамата с индиеца сте опасни хора, защото с думите си раздвижвате огромни маси. Това не се харесва на партията. Следователно трябва да решите! Или вие двамата ще работите заедно с Партията и за нея, или в противен случай трябва да напуснете страната. Ние ще ви оставим да заминете спокойно. Ако обаче не искате да заминете, ще се наложи да прибегнем до други мерки. Обмислете предложението на моите началници и действайте съобразно с него. Ще дойда пак, за да ми кажете решението си.
Бо-Гар можеше спокойно да напусне страната със своя паспорт. Обаче аз първо трябваше да получа разрешително и съгласие за влизане в друга страна. И започна едно безконечно тичане насам-натам… В края на краищата трябваше да проумея, че е невъзможно да се сдобия с паспорт. Препращаха ме от една служба към друга, докато не получа окончателна забрана. Обаче това означаваше, че срещу мен ще бъдат приложени „други мерки“. Вече знаехме какво значи това. Много наши приятели бяха изчезнали завинаги…
Бо-Гар каза на мъжа ми:
- Единствената възможност да спася жена ти е да се разведете и аз да я взема със себе си като своя съпруга. В този случай тя ще получи същия паспорт като моя и ще можем да напуснем страната законно.
Съпругът ми подаде ръка на Бо-Гар, но не можеше да отрони ни дума. По измъченото му лице се търкаляха едри сълзи…
И настъпи денят, когато се събудих с всички хора, които ми бяха близки, за да отида в непознатия свят, който отсега нататък ще бъде мой дом, където и да ни отведе Бог.
Бо-Гар удържа на думата си: дойде от другия край на света, за да ме спаси!

Намерихме Има и ние отново бродим по следите на титаните, които ни показаха пътя към посвещението, към избавлението, към изгубения рай…

А когато търся онези, които обичам, насочвам прожектора на съзнанието си навътре. Защото всичко и всички живеят в мен!
Висшият Аз, който същевременно е висш Аз на всички живи същества, значи също и мой висш Аз, няма никакви граници, така цялата Вселена е в мен и моят висш Аз изпълва целия космос. Аз съм всичко, което е! Във всичко, което обичам, обичам себе си, защото това, което ние си мислим, че не обичаме, е всъщност само онова, което все още не сме опознали в себе си

ВИСШИЯТ АЗ Е ЖИВОТЪТ И ЕДИНСТВЕНАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ,
А КОЙТО Е ПОСВЕТЕН В ТАЙНСТВОТО НА ВИСШИЯ АЗ,
НАПЪЛНО Е ОСЪЗНАЛ СЕБЕ СИ,
ОБИЧА ВСИЧКО И ВСИЧКИ ЕДНАКВО,
ЗАЩОТО Е ЕДНО С ТЯХ!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Изпитанията се повтарят (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Настъпи последната зима преди края на войната… Градинарят ни отдавна бе мобилизиран и овощната градина в горската вила пустееше. Отидох да спася каквото мога… Една нощ ме събужда ужасен звук. Сирени! В столицата! Скочих от леглото. От трапезарията се вижда в далечината столицата. Слушам в тъмното как безброй самолети прелитат над главата ми, а въздухът трещи. После изведнъж започна ужасна светлинна вакханалия – бомби свистят от небето и избухват като фойерверки, гърмящите оръдия от защитната артилерия в далечината приличат на проблясващи червеникави лампиончета. Падне горяща факла от небето – и някъде някоя майка напразно ще очаква сина си… Тази светлинно-грохотна буря продължи около час и половина. Струва ми се, че стоя цяла вечност до прозореца с вкаменено сърце. Там, където този грохот означава разруха и смърт за хиляди хора, точно там живеят всички скъпи на сърцето ми хора. А синът ми е високо горе – мишена за летящите в много по-съвършени самолети клети млади мъже, които също като него са принудени да стрелят, въпреки човешките си чувства.

Изведнъж усетих, че от близко дърво някаква сила привлича вниманието ми със своето магнитно поле. Погледнах натам и видях две очи със зеленикав блясък. Кукумявка! Бе кацнала и вкаменена като статуя. Никога не бях виждала кукумявка в тази местност. Как ли се бе озовала тука сега? Без да искам, започнах да й говоря на ум: „Птичко, мила птичко, ти не си виновна за това, че суеверието на народа те смята за вестителка на смъртта. А може би все пак искаш да ми кажеш, че всички, които обичам, които живеят там, в столицата, вече не са на тази земя?“ Тогава кукумявката тръгна по клона към мен, разтвори внезапно криле и за миг се изгуби в гората. В този момент знаех, че една сила, която властва над всичко и движи нещата, иска да ми съобщи чрез изчезването на птицата на смъртта, че всичките ми любими хора са живи… Да! Всички мои любими същества! Но хилядите хора, загинали вече в тази ужасна нощ, и всички други, избити в тази отвратителна война, също са били любими същества на някого! Защо трябва да умират? Защо хората се избиват взаимно? Адската драма се повтаряше всяка нощ… През лятото една част от близките ми дойдоха да живеят в горската вила, включително и Бо-Гар. Ние оставахме будни заедно до прозореца в кошмарните нощи и гледахме със свити сърца трагедията. Винаги при силните бомбардировки, след като сирените виеха отбой, позвъняваше телефонът и съпругът ми се обаждаше, за да ме успокои, че са още живи…

През есента останах горе сама и пак работех в овощната и зеленчуковата градина, а вечерите наблюдавах как далече на хоризонта по равнината се придвижват все по-близо оръдията на врага – о, тези нещастни млади хора, които трябва да бъдат наши „врагове“!

Една вечер се реших да отида в града – през тежките часове на обсадата исках при всички обстоятелства да си бъда у дома, да преживея всичко с най-близките си. Телефонът на бюрото иззвъня. Колко странно, изведнъж ме обзе чувството, че вече съм преживяла веднъж тази ситуация! Знаех предварително, че точно сега ще се обади съпругът ми и какво ще си говорим – дума по дума. При това ми се струваше, че сънувам. И това усещане не ме напусна през всичките тежки дни, които последваха, докато дните се превърнаха в месеци, седмици и дори години! Винаги знаех какво ще стане в следващия миг, сякаш бях преживяла всички тези ужасни събития точно по този начин. Просто всичко се повтаряше – знаех го! Но не можех да разбера къде бих могла да преживея точно същите ситуации.
Когато бях вече в града и за пръв път се стреснах от ужасяващото виене на сирените през нощта и с всички обитатели на дома слязохме долу в мазето, когато седях безмълвна и сериозна, със смразено от ужас сърце, очаквайки какво ще се случи, знаех, че вече съм преживяла това някога. И така бе винаги през дългите кошмарни нощи на бомбардировките. Още по-ясно бе усещането, че преживявам това отново, когато един късен есенен ден вратата се отвори и влезе синът ми. Защо бях изненадана, че е облечен в униформа на летец? Да! Това е споменът от Египет за Има, младия жрец – знаех всички нишки, които ни свързват. Но той там е в съвсем друго облекло! Защо ли си спомням от египетския си живот за него в такава униформа? Защо ми се струва, че животът ми сега не е реален, а само сънувам отдавнашни сцени и преживявам наново онзи мой сън при посвещението ми в пирамидата?

Спомням си съвсем ясно всички взаимовръзки в моя живот в Египет, но колкото и да се напрягам, не мога вече да си спомня събитията от виденията при посвещението ми. Колко странно! Как можеш да си спомниш нещо, което не помниш? Та ако не си спомням за нещо, как знам, че е съществувало? Сигурна съм, че при посвещението си в пирамидата видях цялата си бъдеща съдба и че тези видения или сънища бяха всъщност различните ми изпитания. Вярно, Птаххотеп ме предупреди, че ако след посвещението си пропадна, всички изпити от него ще се повторят на земно ниво. Да! Постоянно имам вътрешния усет, че тези случки се повтарят!

Доста време, в продължение на години, всяка сутрин (след събуждане, още в полусънно състояние) записвах в тетрадка сънищата си. Почти година не я бях прелистила. Започнах да чета – и умът ми се вдърви от изненада: повечето сънища бяха елементи от случки, които наистина преживях по-късно, след една или няколко години. Но повечето сънища бях забравила изобщо и ако не беше собственият ми почерк, не бих повярвала, че самата аз съм сънувала и записала тези сънища. Как е възможно по времето, когато всички тези неща стават, вече да не си спомням изобщо, че съм ги сънувала предварително – и то с точност до най-малкия детайл? Бях дълбоко потресена! Каква е тази вътрешна същност у нас, човеците, която с такава точност знае бъдещето ни и ни дава знак? Ние заслужаваме ли тази сила да се грижи неспирно за нас и да ни показва с безкрайно търпение вътрешните истини и закони?… Как е възможно да си спомням за сина си – за Има – в униформа на военен летец от предишния си живот в Египет? Именно този спомен ме накара да му кажа, че всичко това вече се е случило някога… и пак имах чувството, че е само сън… Не се решавах да споделя с никого, опасявах се, че дори самият Има ще си помисли, че от силните емоции не съм с всичкия си. Предпочитах да мълча…

Така преживяхме окупацията. Прекарахме пет седмици в мазето, под нестихващия барабанен огън. Но най-накрая къщата се срути и трябваше да се измъкнем от руините. Съдбата ни подмяташе насам-натам – като просяци – и след тежки изпитания отново започнахме да градим живота си. Съпругът ми бе тежко ранен и не можеше да работи. Ние, Бо-Гар и аз, работехме денонощно, като първобитните хора в джунглата строяхме от руините на родителската ми къща нов дом и пак отворихме нашата школа по йога…

Минаха месеци, работехме прилежно и непрекъснато. Изпитахме и какво е да умираш от глад. За няколко седмици постепенно хората около нас, а и ние, се превърнахме в живи скелети, покрити с кожа. Приятели и познати вече не можеха да се познаят, когато се срещаха по улиците. Страх, някакъв нов панически страх пропълзяваше наоколо, наред с другите ни страхове: какво ще ядем утре? Колко време още ще можем да продължим тази тежка работа, без да сме яли нито веднъж достатъчно, как да се справим – въпреки всичко да останем здрави?… Плодородната земя на страната бе дарила богато съкровище за децата си, но безбройни товарни влакове като безконечни змии изнасяха реколтата към чужди земи…

След тежки дълги месеци постепенно дойде краят и на мизерията. Все по-често получавахме нещо по-питателно за ядене. Бавно се възстановявахме. И пак приятелите и познатите трудно се разпознаваха! Вече бях свикнала всички хора да са съсухрени от слабост и често се случваше да се размина с някого на улицата, и изведнъж да ми се стори, че прилича на мой приятел, но не! не е той, защото приятелят ми е живи мощи! Ала познавахме се отново с огромна радост и се прегръщахме… И си разказвахме теглилата си.

Постоянно имах чувството, че вече съм преживяла всичко това! Този вътрешен усет не изчезна където и да отидех, каквото и да правех, винаги точно в мига, когато нещо се случваше. Не знаех предварително бъдещето. Не знаех и какво е станало със сина ми, когото не бях виждала и от когото нямах никаква вест, откакто се бяхме сбогували.

След година и половина някой позвъни на вратата ни. Отворих и… синът ми бе тук! И пак изпитах същото. Повторение, знам, че всички тези случки са повторение! Но откъде?

И една нощ всичко се изясни… Когато трябваше да издържа най-тежкия изпит – на „жестоката любов“ към човека, който ми е най-скъп на тази Земя, коленичих една нощ – да говоря е Бога, той да му покаже пътя, по който трябва да върви… Концентрирам се дълбоко, за да се откъсна от действителността – и изведнъж се озовавам пред седемте стъпала, пред онези познати седем стъпала! Подскочих с лекота, извиках от радост и ликувайки тръгнах нагоре… познавам пътя… спомням си… о, Боже!… спомням си! Осъзнавам, че всички тези случки, които съм преживяла в живота си на материално, на земно равнище като „действителност“, вече съм преживяла при моето посвещение в пирамидата преди много хиляди години. Тогава тия събития лежаха в глъбините на душата ми като неосъзнавани, все още латентни енергии, още като чиста причина. Защото всичко, което се случва тук, на Земята, е реализиране на онова, което на духовно ниво вече е готова очакваща осъществяването си първопричина. Ако си способен да достигнеш съзнателно тази глъбина на висшия Аз, където духовните енергии очакват реализирането си, едновременно с причините преживяваш и следствието – бъдещето, като абсолютно настояще! А настоящето, нашият живот, всичко, което ни се случва, не е нищо друго, освен възможност да издържим изпитите на посвещението. Да се освободим от вътрешните напрежения, които сме трупали с мислите, думите и делата си от еони насам и които са причините за нашата съдба, за бъдещето ни, и да се отърсим от тях. По такъв начин, когато осъзнаем тези напрежения и ги преживеем, ние освобождаваме обвързаното си от тези енергии и ограничавано от тях човешко съзнание и го отъждествяваме с истинския ни божествен висш „Аз“ – с Бога, и това е

ПОСВЕЩЕНИЕТО.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Реч на Весна Терселич при връчване на Награда за цялостен житейски принос (1)

Реч на Весна Терселич при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1998г.

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Г-жо говорител, Дами и Господа, уважаеми колеги, скъпи приятели,

За мен е огромна радост да бъда тук днес. Изключително съм благодарна, че дейността на стотици хора, работещи за мира, човешките права и правата на жените, получава подобно признание. То означава много и лично за мен, защото е доказателство за това, че дейността на Антивоенната кампания Хръватска не е била напразна. Благодаря ви.

Когато тръгнах на училище, все още съществуваше практиката на учениците да се показват филми за Втората световна война. Филмът, който си спомням, беше за Козара[1] и показваше реки от хора, бяхащи от родните си села малко преди нападението на нацистите. По това време бях на осем и не разбирах защо съучениците ми приветстваха с възторг действията на партизаните и освиркваха тези на нацистите.

Разбира се, дълбоко в себе си усещах, че трябва да съм на страната на партизаните, но някакси се чувствах неловко в тази атмосфера, напомняща футболен мач. В началото филмът описваше ужасния живот на бежанците, а след това показваше как партизаните печелят част от битките си срещу противниковите войски. И в този момент започваше отмъщението. Внезапно на екрана изникваше картина на ослепени нацистки войници, препъващи се из гората. На мястото на очите им имаше кървави дупки. Сред съучениците ми настъпи вълнение и някои от тях викаха „да, да, заслужихте си го”.

Аз започнах да плача и не можех да спра. Наложи се да ме изведат навън и да извикат психолог. Макар картината на умишлено осакатените войници да бе достатъчно тежка, това, което ме шокира най-много бе реакцията на другите деца.

Големият проблем за мен се състоеше в това, че те приемаха насилието. Ослепяването на нацистките войници бе нещо нормално за децата, защото в техните очи то бе форма на въздаване на справедливост. Бях по-ужасена от тяхната реакция, отколкото от факта, че отмъщението на партизаните бе така жестоко.

Предполагам, че в днешния свят децата се сблъскват с вълни от насилие – отчасти виртуално, но и отчасти напълно реално – сцени на масови убийства в различни части на света достигат всеки ден до домовете ни, благодарение на телевизията. За децата насилието не е нещо отблъскващо само по себе си, а по-скоро е част от историята за „победители и победени”. Техните нива на чувствителност спрямо насилието, извършено от деца или възрастни, са поставени на изпитание. С намаляването на чувствителността им, те започват да приемат убийствата, мъченията и осакатяването за нещо нормално просто защото ги виждат да се случват твърде често.

И продължавам да се питам какво ли още можем да приемем. Можем ли да приемем, че насилието е част от живота? Можем ли дори да започнем да приветстваме насилието? Аз лично имам нужда да тегля чертата някъде. Сигурна съм, че не мога да приема клането в Сребреница. Все още не знам как просто да продължа да живея нормално след случилото се. Бях там само веднъж, през 1996г. Гледах пустите поля, напълно лишени от смисъл. Нямаше и следа от съжаление. Нямаше дори и една малка свещ, запалена край пътя, оказал се последен за хиляди души.

Днес там живеят хора от Сараево. Живеят сред руините и канавките, в които са били захвърлени телата на убитите. Само след няколко минути просто избягах от там, опитвайки се да избягам и от въпроса как можеш да върнеш достойнството на хората, живеещи на подобно място. Как можеш да гарантираш, че децата, растящи сред руините, ще уважават околните, след като всеки ден са заобиколени от спомена за клането? Можех само да си представям какво ще е нужно, за да могат тези хора отново да водят нормален живот. Но не хранех никакви надежди, че това може да бъде постигнато в обозримо бъдеще.

Приемайки съдбата на Сребреница щях със сигурност да се превърна в част от мълчаливото множество, което само наблюдава, но не прави нищо по въпроса. Ако човек не надигне глас, той по някакъв начин допринася за съществуването на един свят, в който стават твърде много убийства. Едно ясно „НЕ” може да ви се струва доста безпомощно, но всъщност е много по-силно от мълчанието.

Смятам, че изправянето пред насилието, разбирането на причините за него и заставането срещу него е важна задача. Тази задача се състои във възстановяване на човешкото достойнство. И в поддържане на една малка свещ, която да гори дори и сред бурния вятър на разрушението. Всичко, което прави Антивоенната кампания Хърватска е един скромен опит за изграждане на острови на ненасилие и здрав разум сред кървавата река на лудостта, наречена война.

Спомням си ранното си детство, когато виждах как реки от хора бягат от домовете си в началото на войната през 1991г. и по времето, когато основавахме Антивоенна кампания Хърватска. Беше се събрала малка група от хора, които се опитваха да направят нещо, за да предотвратят разрастването на войната, защото вече бяха изгубили илюзиите си, че ще успеят изцяло да я спрат. В крайна сметка не успяхме да я спрем изобщо.

През 1991г. бяхме само 20 души, които макар да не знаеха как да се противопоставят на насилието, бяха сигурни в едно – че ще се посветят на ненасилието и че са готови да се учат. В оказването на подкрепа на хора, които отказват да убиват, не се нуждаехме толкова много от умения, колкото от огромен кураж. За защитата на човешките права вече ни бяха необходими повече знания и дейността ни започна по-сериозно през 1992г.

През тази година нашите усилия получиха допълнителна подкрепа, когато от мечтата на двама души се роди Центъра за мир – Осийек и бързо привлече около себе си много хора. През онова лято от чужбина при нас дойдоха доброволци, за да работят с децата в бежанските лагери. Така се роди проектът Сънкокрет. През декември група жени основа Център за жени, жертви на война, който оказваше директна помощ на бежанки и техните деца.

През 1993 се проведе първото обучение по ненасилствено разрешаване на конфликти. По-късно по същата програма бяха обучени общо 5000 преподаватели. 1993 бе годината на новите неща и това бе много вълнуващо, особено заради стартирането на Доброволчески проект Пакрак – първият ни опит за изграждане на мир в град, разделен на две от демаркационната линия. Като казвам изграждане на мир, нямам предвид опит за помирение преди да бъдат решени проблемите, свързани със справедливостта. Диалогът, дори и да е на висок глас и да е изпълнен с конфронтации, е повече от добре дошъл. Уроците, които научихме в Пакрак, по-късно бяха използвани в Горни Вакуф/ Ускоплие и Травник в Босна и Херцеговина. В Хърватска ние ще продължим обученията по изграждане на мир на основно и на по-високо ниво; ще продължим да подкрепяме хората, които отказват да воюват и ще работим за спазването на човешките права.

Преди да дойда тук посетих отново Пакрак. Този път водех със себе си телевизионен екип, който да документира каква е ситуацията там в наши дни. Целта беше да видим как върви процеса по изграждане на мир след края на войната. А истината бе, че той не върви никак. Тази област, както и цяла Хърватска, беше етнически прочистена. Останаха много малко сърби, а завръщането на други не е безопасно. Въпреки усиленото строителство на нови сгради там, дори и хърватите предпочитат да живеят в други, по-развити места. Възможности за намиране на работа почти липсват. Това със сигурност не е бъдещето, което си представяха първите доброволци, които дойдоха в града, за да се опитат да установят диалог.   


[1] Козара – планина в западна Босна и Херцеговина (бел.пр.)

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Има и Бо-Гар (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

После почна войната. Двамата близки на сърцето ми мъже облякоха униформи. Мъжът ми служеше в една от най-големите държавни фабрики, която беше под военно командване. Трябваше да поеме тежкия пост на комендант.

Един ден си седяхме край масата, съпругът ми и аз. Вратата се отвори и влезе синът ни – в униформа на летец. Имах чувството, че земята изчезва изпод нозете ми и пропадам в пропаст. Всичките синове на приятелските ни семейства, които бяха станали летци, бяха поразени от смъртта. При това, щом той влезе и го видях, имах странното усещане, че вече съм виждала сина си в униформа на пилот. Обаче нямах време да разсъждавам кога и къде е било, защото бях ужасена, че е станал летец. Страните, които воюваха срещу нас, имаха много по-добри самолети от нашите. Те избиха като на шега най-добрите ни синове, защото за летци вземат само такива, които са издържали най-тежките физически изпити и имат отлично здраве. Точно по онова време работех над голяма композиция – надгробен паметник на свален летец, другар на сина ни от детските игри. А сега ето, синът ни е тук, в униформа на летец.

- Как се сдоби с тази униформа? – веднага го попитах.

- Как ли? – повтори въпроса и добави с гордост: – Приет съм за летец.

- Но ние помолихме да те вземат в инженерна част, по окопите. Как се озова при летците? Нали без разрешение на родителите не вземат никое момче за летец?

- Мамо, сега е война. Вече няма нужда от позволението на родителите, както виждаш.

Замълчах. Нищо не може да се направи. По цели дни бродя като лунатичка из дома и говоря с Бога. Властта ми над детето приключи. Трябва да го предам в ръцете на Бога. И го правя напълно съзнателно. Наложително е да призная, че Бог обича сина ми (сигурно е, че го обича!) по-добре от мене, несъвършения човек, защото Той е Бог. И трябва също да допусна, че каквото и да се случи, ще бъде най-доброто, дори и тогава, когато за моето майчино сърце, при моята човешка недалновидност, то да изглежда катастрофа. Трябва да приложа практически вярата си в Бога! Сърцето ми не бива да трепва от страх, нервите ми трябва да останат в пълно спокойствие, защото трябва да гледам на съдбата на единственото си дете вече не от човешка гледна точка, а от позицията на великото Цяло, неподвластно на времето и пространството. Другите майки денонощно се молят за синовете си. Но как мога аз да направя това? Бог не се и вслушва в човешките уговорки и добре зная, че според закона за кармата или съдбата, със сина ми ще се случи точно онова, което ще бъде най-доброто за развитието на неговото съзнание. Да! Бог го обича! По-добре от мен! И тази мисъл ми дава сили да продължа да живея.

По време на войната животът е постоянно очакване да дойде краят на тази масова касапница. Външно всичко си остава както преди. Работим, ходим на концерти, на опера, събираме се по приятелски, но това минава някак си покрай нас, защото зад всичко това стои очакването войната да свърши…

Така минаха няколко години и с вътрешното си зрение виждах могъщият валяк от Изток да се търкаля все по-близо и по-близо към нас… Един ден една приятелка ми се обади по телефона, че иска да ме запознае с един много интересен човек. Бил индиец, истински йога, допълни тя. Неведнъж бе искала да ме запознава с „истински йоги“, но винаги се бе оказвало, че съответните хора са съвсем обикновени люде. Затова не бях много въодушевена от новото й откритие. Обаче тя не отстъпваше и настояваше непременно да поговорим. После дойде и ето, че ми разказва една дълга история, как видяла в един вестник снимката на млад индийски йога, как търсила навсякъде този индиец, но не го намирала, докато най-сетне, по една странна „случайност“ не открила, че индиецът, когото напразно търсила из целия град – сред повече от един милион жители, – живее в техния блок! Това е един огромен, съвременен жилищен блок и никак не бе чудно, че живеещите в него не се познават помежду си… Изслушала търпеливо, попитах я, за да избегна други разкази:

- Е, какво искаш сега от мен?

- Трябва да се запознаеш с него. Позволи ми да го доведа тук и да ти го представя. Той не ходи никъде, живее съвсем уединено, но когато му разказах за твоите ежеседмични беседи по философията на йога, веднага пожела да дойде при вас. Виж, тук имам няколко снимки – каза тя най-накрая и ми ги показа.
Поех снимките почти без интерес, хвърлих поглед и… дъхът ми секна: Бо-Гар! Разгледах всички снимки с туптящо сърце. Няма съмнение! Познах погледа на тези големи черни очи, детския израз на лицето, излъчващ неимоверна чистота – това е той! Но вече не е детето, което познавах и носех дълбоко в душата си, а истински млад мъж.

- Хелене – казах на приятелката си, – утре вечер имам време, можеш да го доведеш.

На другия ден дойде Хелене с Бо-Гар. Пихме чай, говорихме за различни неща, обаче през това време в съзнанието си виждах картини от огромен дворец от каменни блокове, където бяха покоите ми, разкошни мебели, една фигура – краката, ръцете, тялото до врата, само главата не виждах, защото аз съм тази фигура, която седи върху кожите от животни, а едно дете стои при нозете ми, едно мило, пъргаво дете, което сега ме гледа с очите на този индиец. А той? Защо ме нарича „царице“? Питам го.
- Защото сте царица – казва той убедено.

- Да! Имате право! – казва съпругът ми. – Тя може да управлява, особено мен – и се смее от сърце.

Всички се смеем с него. Влиза синът ни, вижда госта от Индия и се вкаменява от изненада. После се мобилизира, аз го представям и двамата дълго се гледат изненадано, изследвайки се един друг. Измъквам ги от очевидното смущение, като предлагам чай на сина си. Той го пие, обаче не може да откъсне очи от индиеца…

Така за пръв път у нас дойде Бо-Гар. За кратко време стана любимец на цялото семейство. Родителите ми, брат ми и сестрите ми го приеха сред нас като брат. Той откри своя школа по йога и ме покани да давам разяснения по учението един път седмично, понеже още не бе овладял езика. Започна съвместната ни работа. Войната продължаваше. През зимата всички работехме, както винаги досега, през лятото ходехме в малката горска къщичка. Бо-Гар идваше с мен и живееше в гората, според законите на йога, както се бе учил при своите учители в родината си.
Синът ми вече бе свален веднъж със самолета, при което по чуден начин се бе отървал само със сътресение на мозъка. Той бе отново здрав, само един белег на красивото му високо чело издаваше тежкото нараняване.

А един горещ летен ден, когато валякът от Изток вече бе съвсем близо до границата, майка ми, милата ми добра майчица, се срина на пода и когато искахме да й помогнем да стане, тя каза все още разбираемо: „Удар, това е удар…“ После дълго лежа в леглото и борейки се, произнасяйки думите с усилие, ни обясни, че усеща ясно как едната половина от тялото й вече е мъртва.

- И зна…ете ли – допълни тя, – тол…кова е инте…ресно, че поло…вината съм тук, а поло…вината „отвъд“. Вас вси…чките ви ви…ждам наполо…вина от отвън, но ви…ждам и въ…тре във вас. А ви…ждам и бъ…дещата ви съ…дба. Ка…то ми ста…не по-до…бре, ще ви разка…жа вси…чко, но се…га ми е мно…го тру…дно да гово…ря.
Тя вече бе свързана с другия свят. Ако някоя от приятелките й някъде в града си е вкъщи и говори за нея, тя ни казваше: „Сега тука при мен е еди коя си моя приятелка и казва, че…“ И казваше точно думите, които приятелката й е казала точно в този момент на много километри оттук – можеше да се провери. Често се случваше така, мама седи долу в жилището си сама с болногледачката, а ние горе на втория етаж си говорим с мъжа ми за нея. Тогава тя казвала на гледачката: „Естер е тука и казва…“ Повтаряла точно същите думи, които аз казвах горе, два етажа по-високо… Един ден гледачката позвъни веднага да сляза, мама получила втори удар. Хукнах надолу, мама лежеше смъртнобледа и вече не можеше да говори. Показваше ми с дясната си ръка, че не може да движи езика си… Така лежа много часове, без да може да каже нищо. В един миг вратата се отвори и влезе Бо-Гар. Мама го погледна с нещастното си, разкривено, наполовина неподвижно лице и от очите й бликна радост. Той седна до нея и обхвана китката й със своята ръка.
След една-две минути мама отвори уста и каза бавно, сричка по сричка, но съвсем ясно:

- От ръ-ка-та на Бо-Гар в ме-не се вли-ва ня-как-ва си-ла и тя се-га до-сти-га о-но-ва мяс-то в гла-ва-та ми, къ-де-то у-се-щам на-тис-ка-не, ко-е-то ми пре-чи да го-во-ря. Се-га, с по-мощ-та на та-зи си-ла мо-га да се о-сво-бо-дя от то-ва на-ля-га-не и от-но-во мо-га да го-во-ря. Ис-ках о-ще да ви ка-жа, че… – и тя ни каза няколко важни неща, които бяха последното й желание.

След известно време Бо-Гар си отиде и мама можеше да говори още около час и половина. После внезапно рече:

- Се-га по-сте-пен-но на-ма-ля-ва дей-стви-е-то на си-ла-та, ко-я-то ми-ли-ят ма-лък Бо-Гар ми вля. Все по-труд-но ми ста-ва да про-из-на-сям зву-ко-ве-те и да дви-жа е-зи-ка си. Връз-ка-та меж-ду мен и тя-ло-то ми се скъс-ва. Бог да бъ-де с нас… – бяха последните й думи.

И след два дни изнасяме ковчега от къщи. Мястото й в средата на семейната маса остава празно, само една свещ ще гори отсега нататък пред стола, където тя винаги бе седяла.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Младият жрец се появява (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Минаха няколко години, живеехме със съпруга ми в неизменна обич. Работех – правех скулптури, имах и поръчки, а в свободното ми време идваха все повече хора за консултации по психични проблеми. Спонтанно започнах да говоря пред група за самопознанието и за учението, с което се бях запознала в Египет. А исках ли да си почина, свирех на любимия си роял.

Всеки ден упражнявах йога на духа и можех вече да стигам до състояние на дълбока медитация, но последната врата все не се открехваше. Стигнех ли до определено ниво, някаква пречка се възправяше като стена, която не можех да пробия със съзнанието си. Всяка година прекарвах в горската вила месеци наред сама, за да се упражнявам в йога. Фиданките, които бях засадила, станаха чудни разклонени дървета, а аз се упражнявах непрекъснато, с невъзмутимо упорство, но въпреки това пазачите на прага не ме пускаха…

Пак дойде есента и един ден напуснах за малко гората, за да отпразнуваме с цялото семейство, роднините и широк приятелски кръг седемдесетия рожден ден на баща ми. На следния ден преди обяд, когато се стягах да се върна, една стара приятелка ме попита по телефона какво ще правя следобед. Отговорих, че съм свободна.

- Известният писател, с когото бях в Индия при Махариши, пристигна и живее у дома. Ако се интересуваш от него, ела следобед, ще можете да поговорите – каза приятелката ми.
Отидох. Влязох в салона и видях човека, който бе станал световно известен с книгите си, написани за великите индийски йоги и за системата йога. Онемях от изненада: там седеше младият жрец, който ми бе помогнал в предишния ми живот в Египет при последните приготовления преди великото посвещение!
Поговорихме, споменах, че съм чела книгите му и че от доста време се занимавам с йога на духа, но все още не съм успяла да постигна висшата цел… Говорихме и за други книги – чак до късно вечерта. Но не можах да поговоря насаме с него. После си тръгнах и си мислех: „Значи нищо не стана…“, понеже тайно се бях надявала, че известният „бял йога“ ще ми помогне да се придвижа по-напред в моя духовен път… Но на другата сутрин телефонът пак звънна и приятелката ми отново се обади.

- Писателят иска да поговори с тебе на четири очи – чух в слушалката.

- Ако имаш време, намини пак днес следобед.

Отидох. Писателят стоеше на дивана в лотос и когато седнах, ме попита:

- Какво бихте поискали от мен?

- Нямам желания – отвърнах аз, – живея доволна в абсолютен вътрешен мир.

- Защо тогава дойдохте при мене? Какво очаквате?

- Искам реалността.

Той помълча за миг, погледна ме и попита:

- А този абсолютен мир не е ли реалност?

- Да, реалност е, но търся нещо повече. Чувствам се като Мойсей, който видял обетованата земя, но никога не стъпил в нея. Струва ми се, че виждам всичко, но искам да вляза. Не съм доволна, че виждам отвън какво има вътре. Искам да вляза.
Той се усмихна:

- Да, вие стоите пред голямата врата и ръката ви вече е върху бравата. Вече сте стигнали дотам, а е изключителна рядкост някой, съвсем сам, без помощ на учител, да достигне тази степен. Вероятно някога вече сте преживели веднъж посвещението, в някой предишен живот, а сега трябва да направите само най-последната крачка през вратата, която все още ви дели от великата цел.

Погледнах го. Не си ли спомня, че е бил жрец в Египет и че там ме е познавал? Или просто не иска да говори за това? Не можех да прочета това в непроницаемия му поглед. Отвърнах:

- Знам всичко това и искам да вляза! Дори ако трябва да отворя тази врата с юмрук.

- А мислите ли, че мога да ви помогна?

- Ако моето време е дошло, да, ще можете да ми помогнете.

- И ако вашето време е дошло, вярвате, че аз ще мога да ви помогна? – попита отново той.

- Да!

Тогава, сякаш сам очаквал този отговор, постави стола срещу себе си и рече:

- Седнете, затворете очи и насочете интензивно мислите към сърцето си.

Направих каквото ми каза и видях със затворени очи как от слънчевия му сплит бликва плътна струя ярка светлина, обвива ме като змия, после се увива и около него, после пак около мен и пак около него така, че прави нещо във вид на осмица. Същевременно усетих, че в концентрацията си стигам до онова място, където винаги досега бях възпирана да продължа, и почувствах как в съзнанието ми навлиза някаква непозната енергия и ме увлича със себе си като през врата в бездънна глъбина… Изчезна всякаква представа за време и в един миг чух гласа на белия йога:

- Може отново да отворите очи.

Едва когато отново отворих очите си, ми стана ясно колко съм се била отдалечила от физическото земно съзнание. Не желаех да говоря, защото ми се струваше излишно да казвам нещо. Писателят каза:

- Създадох контакт между вашия личен Аз и свръх-Аза, тъй като вече сте достатъчно зряла за това. Отсега нататък, ако имате някакъв въпрос, концентрирайте се върху мен и ще получите отговора още същия ден.

- Върху вашата личност или върху висшия Аз?

Той се усмихна и не каза нищо. Разбрах, че да се говори за „личност“ е напълно излишно… От този ден нататък с още няколко души се събирахме у моята приятелка и медитирахме под ръководството на йогата. След няколко седмици той си замина. Останах сама и външният ми живот продължи по стария начин…

Мина може би половин година. Веднъж седяхме с неколцина приятели и слушахме как един от тях разказва за черни магьосници. Каза, че те избират няколко ученици, които използват като слепи оръдия, за да изпълняват волята им без съпротива. Така тези ученици изгубват напълно своята самостоятелност и в края на краищата загиват. На другата сутрин се сетих за тези думи и се замислих. Всъщност лекомислена ли бях, като се оставих с пълно доверие във властта на белия йога? Аз и сега съм убедена, че той е „бял маг“, но все пак се бях оставила напълно в негова власт, без да го познавам. Какъв е той – бял маг или черен магьосник? Как мога да узная? Какъв е отличителният знак, по който може да разбереш дали имаш работа с „бял маг“ или с „черен“ магьосник? Този въпрос остана открит…

Същия следобед бяхме поканени у един съученик на мъжа ми. Отидохме и приятелят ни разказа, че сутринта попрелистил някаква стара книга и намерил една много интересна глава за разликата между белите магове и черните магьосници. И започна да чете:

- Белият маг, ако иска да помогне на ученика си да напредне, го привързва във формата на осмица. Така той оставя незасегната независимостта на ученика, понеже по този начин и учителят и ученикът остава всеки в средата на своя собствен кръг, чийто център е самият той. Черният магьосник прави точно обратното: отнема независимостта на ученика си, като го включва в един кръг така, че той, самият черен магьосник да е в средата като център на кръга, и връзва ученика в своя омагьосан кръг, сякаш да стане негов спътник, както една планета е спътник на Слънцето.“

Слушах потресена. Той не знаеше, нямаше и представа, че търся отговор точно на този въпрос. С никого не бях говорила за това. А въпреки всичко получих отговора още същия ден! Висшият Аз – Бог – винаги намира една човешка уста, ако има нещо да ни съобщи. Никакви пречки и препятствия не съществуват за Него.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Роо-Кха и дванадесетте таблетки 4 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

На третия ден след операцията професорът дойде с една медицинска сестра и каза:

- Сега ще си поседите добре в този фотьойл навън. Обуйте си пантофите и сестрата и аз ще ви помогнем.
Бях обидена и възразих:

- Господин професоре, аз не съм болна и от това, че съм лежала три дена в леглото, не съм отслабнала чак толкова, че да не мога сама да седна и да се изправя. Нямам нужда да ми помагате.

Професорът отвърна:

- Добре, можете сама да станете – ако успеете.
Исках да се измъкна от леглото. Протегнах крака и понечих да стана. Тогава дойде изненадата! Ходилата и краката ми бяха толкова слаби, толкова немощни, че щях да падна, ако в същия миг силните ръце не ме бяха хванали здраво отляво и отдясно и не ме бяха задържали права. Краката ми висяха надолу като безсилни дрипи. Но гръбнакът ми също бе съвсем немощен, тъй че истински се зарадвах, когато професорът и сестрата ме настаниха във фотьойла. Какво всъщност бе това? Чух, че професорът се смее:

- Видяхте ли, не можахте да станете сама! От три дена сте в абсолютен мрак, а когато едно живо същество изведнъж остане без светлина, то губи толкова много сили, че вече не може да стои на краката си. Вие скоро ще можете отново да отворите очите си и тогава веднага ще си възвърнете силите. През войната имахме най-големи грижи с нещастните ослепели войници не поради душевното им състояние, а заради абсолютното им безсилие, което неизбежно настъпва с внезапното ослепяване. Човешката душа е създадена по такъв начин, че дори и при катастрофа като ослепяването, човекът намира вътрешни възможности, въпреки всичко, да продължи да живее и да се радва. Обаче най-голямата ни грижа бе, че тези млади хора дълго време не можеха да се изправят на краката си. Ние вече не можехме да им върнем светлината. Но, слава Богу, тялото има способността да се нагажда и с времето кожата поема цялата роля по набавянето на светлина. Първият период обаче наистина е трагично тежък заради настъпващата от липсата на светлина немощ.

Мълчах. Откакто окото ми се разболя, незрящите за мен означаваха много, много повече, отколкото изобщо може да си представи човек със здрави очи. Сега изпитах върху самата себе си какво означава онова място в Библията: „Окото е светлината на тялото; и тъй, ако окото ти е здраво, цялото ти тяло ще бъде осветено; но ако окото ти е болнаво, то цялото ти тяло ще бъде помрачено“ (Матея 6:22-23).

И сърцето ми мъчително се сви при мисълта, че на хората не им стига, че има толкова незрящи по рождение, а те, отгоре на всичко, сами водят войни, в които безброй здрави хора ослепяват, да не говорим пък за останалите осакатявания! Кога човечеството ще стане толкова зряло, че да не се подчинява повече на тиранията на политиците, които безсъвестно подписват документи за обявяване на войни?

След две седмици професорът ме заведе в тъмната стая, за да прегледа и двете ми очи. Той постави пред оперираното ми око много силна лупа и аз прочетох всичко, до най-малката буквичка. Тогава професорът, за моя най-голяма изненада, подскочи от буйна радост, хвана ме и ме вдигна високо във въздуха. Той бе очарователен възрастен господин, но аз все пак не знаех какво го бе зарадвало толкова, та чак да го изведе от равновесие. Той ме остави на пода и рече със сияещо лице:
- Знаете ли, че с този метод, с който оперирах окото ви, мога да си служа само при деца и младежи под двайсет години? Съществува опасност после да настъпи възпаление на ириса и тогава окото е загубено. Наблюдавах ви, когато бяхте при мене първия път, и видях, че сте необикновено подвижна и адаптивна. Рефлексите ви също са силни и, както винаги, се оставих да ме води интуицията. Осмелих се да ви оперирам така, сякаш сте дете. А сега разбирате радостта ми, нали? Операцията излезе блестяща. Вашите тъкани са достатъчно млади, за да издържат тази операция. Поздравявам ви, ще си отидете в къщи с две здрави очи!

Благодарих му за добрината, после се сбогувахме и си заминах у дома. Дванайсетте „таблетки“ се бяха разтопили и светлината се върна в сляпото ми око.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени