Tag Archives: личен пример


Роо-Кха и дванадесетте таблетки 3 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Операцията на окото ми донесе много интересни познания, от които най-интересното бе, че ония вибрации, които усещаме като „светлина“, са „светлина“ само за нашите очи – за здравите очи. Иначе това е мощна енергия, която може да убие човек, дори и някое много по-едро и силно същество. Зависи само от връзката между чувствителността на кожата на живото същество и интензитета на светлината. Случи се следното: няколко часа след операцията дойде професорът и каза:

- Не се плашете, когато сваля превръзката от оперираното ви око, ще светя с една свещ в него, понеже трябва да видя как то реагира след операцията.

Помислих си: Защо трябва да се плаша от това? – и позволих на професора да свали превръзката. После той каза:
- Отворете си окото.

Бях подготвена, като отворя окото си, да видя горяща свещ. Вместо това, когато го отворих, видях само мрак и усетих някакъв много силен удар като с юмрук върху оперираното си око, който оттласна назад главата ми. Веднага го затворих. Не можех да разбера какво се е случило. Тогава чух смеещия се глас на професора:

- Нали ви казах, че не трябва да се плашите? Ретината на окото ви сега е толкова чувствителна, че възприема и най-слабата светлина не като такава, а като силен удар. Продължавайте да лежите, след няколко часа ще дойда пак да видя окото. Досега всичко върви много добре – рече той и излезе.

Останах сама в тъмното и дълго размишлявах. Какво е светлината? Същата светлина, която с едното си здраво око възприемам като трепкащ пламък на свещ, може да предизвика болки в мен и усещане като от удар с юмрук. Изобщо не видях „светлина“, почувствах само силен удар, който отхвърли главата ми назад. От това си направих извод, че същество, чиято кожа е със чувствителност към светлината като ретината на оперираното ми око, може да бъде убито (дори от много голямо разстояние) просто ако към него се насочи светлина на прожектор. Но вероятно има някаква светлина – или евентуално бихме могли да я наречем „ултрасветлина“, – която действа с неимоверно по-голяма сила в сравнение със светлината, която ние, с нашите човешки сетива, възприемаме и която би могла да убие някое същество, чиято кожа има чувствителността на моята оперирана ретина. Прозрях, че всичко е въпрос на съотношение между действие и противодействие и ми стана ясно, че във вселената могат да съществуват безброй много видове живот на различните планети и небесни тела. Мислех си например за това, че едно човекоподобно същество на Уран или Нептун навярно би трябвало да има също толкова чувствителна кожа като ретината на току-що оперираното ми око, понеже Слънцето е много по-отдалечено от тези планети, отколкото от Земята, и ако това живо същество иска „да вижда“ при слънчева светлина, тъй както ние тук, на Земята, тогава неговите очи непременно трябва да притежават чувствителност, каквато ние не можем дори и да си представим. Но има ли нужда да отиваме толкова далече? Различните животни в дълбините на океана също имат такива очи и способности, които са абсолютно непонятни за нас, защото ние никога не бихме могли да съществуваме в мрака и дълбините на земните океани.

Разсъждавах още дълго за безкрайно многото възможности на световете и за живеещите в тях същества и сърцето ми се изпълни с дълбоко смирение пред могъществото на вечното СЪМ-БИТИЕ, което наричаме Бог…

Друго много интересно знание, което ми донесе операцията на окото, бе фактът, че точно както белите дробове поемат въздуха не само за себе си, а за цялото тяло, вдишват го и го предават по-нататък, тъй и очите поемат светлината не само за себе си, а за цялото тяло и я предават по-нататък. Защото светлината е енергия!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Роо-Кха и дванадесетте таблетки 1 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Това, което се случи после, се разигра толкова бързо, че в спомена ми прилича на сън.

Започнах да предавам на хората около мен истините, които бях научила в храма от Птаххотеп. На лекциите ми идваха все повече хора, като жадни странници, за да гребнат по малко жива вода от най-дълбоките тайни на посвещението в божествения висш Аз и да утолят с тях жаждата си. Оттогава моята работа не се е променила: в началото съм на безкрайно дългия път, в края на който стои блестящата, изтъкана от светлина фигура – творящият космичен висш Аз – и очаква всяка една душа с разтворени обятия. Стоя там и показвам пътя на безбройните малки същества (подобни на овци), които търсят светлината и вървят едно до друго бавно, все към фигурата от светлина, вървят… тъй както някога бях видяла това в едно видение, когато бях в Доломитските Алпи.

Навън, в триизмерния свят, според законите на времето и простран¬ството, преминаваше моята карма, която бе създала съдбата и характера ми. Останах сама със задачата си, без водач или учител, който би могъл да ми даде съвет – както всички, които искат да се развият като самостоятелни благонадеждни труженици на великото дело. Само рядко, когато стигнех до повратен момент в живота си, получавах отново помощ и напътствия от висшите сили, които ръководят Земята. Но все пак трябваше сама да решавам проблемите си. Обаче и в по-късните години отново и отново се случваше нещо да ми напомня за прежи¬вяванията ми в Египет.

Веднъж стана така, че когато отидох за пръв път в една далечна страна за участие в конференция, срещнах човека, когото познавам още от Египет. Там се бяха събрали много хора от всички краища на света. Като пристигнах, отидох в една зала, където вече седяха някои от участниците в конференцията, и забелязах там един мъж, но виждах само полупрофила му. Наистина мислех за всичко друго, само не и за спомени от живота си в Египет. Но още в първия миг разпознах този човек и сърцето ми започна да бие ускорено от изненада – Беше Роо-Кха! Той стана и въпреки че не издадох по никакъв начин вълнението си, той също ме погледна изненадано. После се поклони и се представи:

- Евалт Климке.

Подадохме си ръце. Той остана ням за миг, после каза смутено:

- Странно! Коя сте вие? Имам някакъв смътен усет, че трябва да ви се поклоня ниско с протегнати напред ръце. Много странно! – взираше се в мене, изучавайки ме. – Но защо имам това особено вътрешно усещане?
Отговорих му с усмивка:

- Вие бяхте министър на финансите в Египет при управлението на моя баща.

Присъстващите се смяха от сърце. Мислеха, че се шегувам. Обаче Евалт Климке не се смееше, а продължи да ме гледа изпитателно и смутено и по време на продължилата няколко дена конференция постоянно ме наричаше „Царице“ и колкото пъти ме погледнеше, очите му ме изследваха и повтаряше: „Странно…“ – и ние си говорехме като стари приятели.

От същото време ми остана дълбок спомен и от още едно преживяване. Веднъж си легнах, както обикновено, и сънувах нещо, когато внезапно в съня ми стана съвсем светло… Виждам някаква кола бърза към мене, спира и от нея слизат двама души, облечени в бяло, като лекари. Единият се приближава, изважда от чантата си инструмент, подобен на лъжица, и изгребва болното ми око. Другият държи крушовидно шише с ясно гърло и изважда от него голям кръгъл бял диск, който ми заприличва на таблетка. После го държи пред очите ми, за да го разгледам, и казва:

- Не бива да се плашиш. Ще сложа сега това (и ми показва кръглата таблетка) в дупката, останала от окото ти. Дванайсет такива неща трябва да се разтопят, после ще си получиш пак окото. Не се страхувай, ако ти се стори сега, че си сляпа с това око.

И той поставя таблетката в празната очна ямка, затваря клепача ми и превързва дясното ми око с бяла превръзка…

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Мъгла и ново пробуждане 2 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

- Татко на душата ми, сега разбирам, че моят сегашен живот е резултат от всичките ми дела в предишните животи. Разбирам връзките с лица и събития. Но все още остават някои въпроси, на които не намирам отговор. Например вече знам, че моето обично единствено дете е Има. Сега разбирам и какво той искаше да ми прости в треската си, когато беше още дете и имаше много висока температура. Но как е стигнал до това, да вярва, че някога е бил негър?

От погледа на Птаххотеп отговорът идва като поредица от картини. В душата на Има се разиграва тежка трагедия. В момента, в който е забелязал какво се е случило между мен и червенокосия чужденец, в него нахлува унищожително разочарование и, гонен от безпокойство, той избягва от храма в дебрите на Африка, при негрите. Изведнъж се появява една сцена: Има, такъв, какъвто го познавах в Египет, в една тропическа местност, заобиколен от много негри. Той излъчва божествена любов сред тези примитивни човешки същества и те я усещат и разбират инстинктивно, като животни. Има учи негрите, лекува болните им, помага им във всичко, а негрите отвръщат на обичта и усилията му с детско искрено обожание. В своето най-дълбоко отчаяние той прибира накрая една негърка при себе си и бива увлечен от физическа любов с нея. Съзнанието му постепенно слиза все по-дълбоко в тялото, всекидневната борба за оцеляване в джунглата също го въвлича все повече и повече в човешкия живот. Той умира със съзнание, настроено на вълната на човешките мъки и грижи, и понеже в мислите си се занимава със своите любими негри и се идентифицира с тях, в следващия си живот се въплъщава като негър, според закона на привличането. В този следващ живот той пренася същото хаотично, ниско съзнание, в което потъва вследствие на разочарованието и на плътския си живот. Въпреки това, неговата интелигентност се излъчва от телесната му обвивка и сред своите черни събратя той е много обичан и високо ценен. Имал е също жена и деца. Виждам го като негър (само погледът на очите му ми помага да го разпозная в това въплъщение), как отива на лов в джунглата, в девствената гора, как се катери по дърветата, за да дебне диви животни, да ги убива и да ги носи като плячка вкъщи. Един ден пак отива в гората, тигър го напада, той се бори геройски, но накрая бива победен и тигърът го убива. Виждам още как жена му, която чува виковете и шума от ожесточената борба, се хвърля в гъсталака, за да помогне на мъжа си… После картината избледнява и аз виждам само състоянието, в което се намира Има след смъртта си, как постоянният копнеж, с който той непрестанно ме търси в своето несъзнавано, го приближава към мене в неговата безтелесност, как идва все по-близо. Откакто бяхме заедно в Египет, ние двамата – Има и аз – преминахме дълъг път на развитие. Но и двамата досега не сме били достатъчно зрели, за да можем отново да се намерим. И сега достигнахме нивото, когато бихме могли да се намерим отново без опасността от физическа любов. Волята да съхраним на всяка цена чистотата на нашата обич и да се опазим от всяко изкушение, а и законът за физическото онаследяване подействаха така, че Има да се роди като мое дете. В този си живот той трябва да си отвоюва отново изгубеното ясно духовно зрение. И понеже аз бях причината да загуби вярата си, аз трябва да бъда човекът, който отново ще го върне на пътя към Бога. Обаче още не е настъпило времето за това. Той все още е дете.

- Татко на душата ми – пак питам Птаххотеп, – къде е Атотис, твоят брат и моят баща от Египет? Копнея отново да вляза във връзка с него. Сигурна съм, че и той не ме е изоставил.
Тогава пред духовните ми очи се появява образът на един прекрасен мъж, образът на човека, който в последните години е най-великият учител и вестител на най-дълбоките истини. Бях чела негови книги, които учениците му бяха събрали от лекциите му и бяха издали. Когато четях книгите му, се вълнувах дълбоко, защото при всяко изречение имах сигурното усещане, че познавам този човек, че съм в здрава връзка с него, че познавам всяка негова мисъл! Знаех, че никога няма да имам възможността да го срещна, защото той е починал в една много далечна страна, когато аз съм била все още съвсем малка. Често изследвах портрета на този прекрасен човек, който имаше свръхчовешки способности във всяко едно отношение, и знаех, че познавам отнякъде очите му, божествения му поглед. Не знаех защо в съня си често тичам към него толкова бързо, че бялата ми дреха и косите ми се ветреят, и се хвърлям в отворените му обятия, на широките му гърди с огромната радост, че сме се срещнали отново, и плачех неудържимо от щастие: „Татко! Татко!“ А когато се събуждах, вече не знаех защо в съня си го наричам „Татко“ и защо плача така горчиво, че след съня възглавницата ми е съвсем мокра…

Птаххотеп се усмихва:

- Спомняш ли си?

- Да, Татко на душата ми, спомням си. Един път на брега на морето в Египет той ми каза: „Ще дойде време, когато аз ще бъда на Земята, когато ти няма да живееш в тяло, а ще стане и така, че ти ще живееш в тяло на Земята, докато аз ще работя само от духовната сфера във великото дело за одухотворяването…“ Къде е той сега, Татко на душата ми? Къде е той?

И аз разбирам духовния отговор на Птаххотеп:

- Той обеща, когато бе още на Земята, че след смъртта си няма да напусне учениците си и ще продължи великото дело да посвещава човечеството в прастарите истини. Ти и Бо-Гар, вие двамата вече сте негови – наши – съратници, без да го съзнавате. По-късно ще станете съзнателни духовни труженици.

- Бо-Гар? Той пак ли живее на Земята? Къде е? Познавам ли го вече в този живот? Да не би да не съм го познала?

- Почакай – отвръща Птаххотеп, – той живее в една далечна страна, където се бе превъплътил и Атотис. Той обаче ти бе обещал, че ще дойде и от другия край на света, за да те спаси, когато попаднеш в опасност. Той ще се появи точно навреме тука при тебе.

- Опасност ли, татко? – питам аз. – Каква опасност?

- Спомни си какво ти казах в Египет преди посвещението: Ако паднеш, ще трябва да преживееш в земната действителност всички твои сънища от посвещението, защото сънищата не са нищо друго, освен реалности в нематериалния, творящ образи енергиен свят на човека, а онова, което вие наричате „действителност“, също е „сън“, само че проекция на висшия Аз – действаща надолу до нивото на материята и привлечена чрез сънищата в атмосферата на Земята. И всички изпити, които ти веднъж или повече пъти не си издържала, трябва да изживееш отново, за да станеш посветен и необходим сътрудник. Един стар познат ще ти помогне да преминеш през мистичната врата. Младият жрец които тогава, в Египет, те подготвяше за Посвещението, живее отново на Земята. Той също ще се появи, когато трябва, за да ти помогне да стигнеш до целта по твоя вътрешен път.

- А как Тис-Тха, военачалникът на Атотис, е станал моят многообичан баща в сегашния ни живот?

- Би било твърде дълго да изброявам всички причини, за да се стигне до този краен резултат. Ще назова само най-главните. Знаеш, че най-голямата сила на човешката душа е копнежът, носталгията. Накъдето съзнанието на един човек е теглено от копнежа и носталгията, там именно ще се превъплъти той. Когато, тогава в Египет, те нападна твоят лъв, трима мъже, които видяха нападението, се втурнаха да те спасят: Тис-Тха, Бо-Гар и пазачът на лъвовете. Бо-Гар изтича след тебе, забелязал излизането ти от двореца, и отчаян дотича до лъварника, за да те спаси. Тис-Тха тъкмо искаше да разпрегнат неговия лъв, когато видя, че лъвът те напада, и също изтича към теб, за да възпре животното. Обаче лъвът те настигна по-рано. Той те повали със страхотен удар и докато успеят да те измъкнат от ноктите му, тялото ти бе тъй жестоко разранено, че не бе възможно да те върнем към живота. Тис-Тха взе на ръце твоето разкъсано тяло и заедно с отчаяното до дън душа и ужасено дете, което вървеше до него, ридаейки, те занесе в двореца. Тис-Тха беше искрен и честен човек, той обичаше фараона и теб вярно и без задни мисли. Когато носеше на ръце твоето умиращо малко тяло, го обхвана дълбоко като бездна състрадание и той те носеше като нещастно малко дете – като свое дете, – и те обичаше като баща. Към това се прибавя и последното ти преживяване, че ти, съзирайки Тис-Тха и търсейки помощ, хукна към него. Тези чувства, които изпитахте един към друг, бяха най-дълбоката причина, поради която вие двамата осъществихте в един следващ живот връзката, която съществува между едно дете и закрилящия го баща.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Мъгла и ново пробуждане 1 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Времето е продължавало да тече по големия космичен часовник, по периферията на огромното колело на Творението, макар че аз нямах ни най-малка представа за това… Струваше ми се, че вече цели еони се намирам в неподвижност и че мъките на ада никога няма да свършат, когато усетих, че към мене идва някаква сила, по-мощна от връзката, приковаваща съзнанието ми към моята мумия, която, съвсем сгърчена и изсъхнала, бе отвратително копие на духа на материята, и тази сила ме теглеше неудържимо нанякъде. След необозримо дълъг период на адски мъки и страдания загубих съзнание.

Две души, сродни на моята души, се съединиха и ми дадоха възможност да получа тяло, съответстващо на нивото и вида на моето дълбоко пропаднало съзнание. Понеже бях паднала като жена, трябваше отново и отново да се прераждам като жена, докато пак достигна предишното си ниво. Попаднах в среда, където около мен имаше само изолирани един от друг полусъзнателни човеци, където моите дела и тези на околните се управляваха от страсти и животински наклонности и където се срещах само с бруталност, безлюбие и груб егоизъм. В такова мъгляво полуживотинско съзнание преживях един след друг още много незначителни животи, те служеха само за това, да събудят моя чувствен живот. Мизерия и непрестанен труд събудиха и шлифоваха моите притъпени безчувствени нерви. Мъжете винаги играеха важна роля, мъжете, от чиито тела отново ме изгаряше същият огън и плътските нагони. Винаги срещах огнените очи и шептящия глас на изплетения от огън дух от третия ми изпит и трябваше да бъда в пещерата на похотта и страстите, където хората са превърнали свещения акт на човеко-творчеството в жадна за наслади самоцел, трябваше да танцувам с този дух дотогава, докато едва се държах на уморените си крака и можех да ходя само олюлявайки се. Исках „да бъда щастлива“ и непрекъснато търсех любовта, този един единствен мъж, когото бих могла да обичам и който би ме обичал, копието на моята допълваща ме половина, но намирах само разюздана похот и оголени страсти, които никога не можеха да ме удовлетворят. Продължавах и търсех щастието отново в ръцете на мъжете, за да намеря единствения, когото обичах и с когото бих могла да изживея истинската любов… Тези животи бяха безкрайна верига от разочарования. Съдбата ме шибаше с камшика си и ме гонеше нататък, а душата ми понасяше такива удари, че огънят на мъките проникваше до слоя на безчувствеността около моите нерви и постепенно събуждаше полузаспалото ми съзнание. Непрестанните вълнения ми даваха възможност във всеки от тези животи да издигна нервната си система с едно стъпало по-нагоре. Така вечната любов ми даде възможност чрез страданието отново да усъвършенствам нервите си и да повиша тяхната съпротивителна способност. Но във всеки живот ме водеше несъзнаваният стремеж да намеря отново ония, които бях забравила, ала несъзнателно търсех с всяка капка от кръвта си, тях непрестанно търсех… Подобните на мен! Сред които се чувствах „у дома“ и към които принадлежах с цялото си същество: Птаххотеп, Атотис, Има, Бо-Гар… Но не ги намирах! Струваше ми се, че тук или там срещам един или друг, обич и спомен затрептяваха за миг в мен, обаче веднага ясната картина се забулваше в мъгла и аз пак ги изгубвах. Понякога чувах някой божий служител да говори за някой велик учител, за някой „божий син“ и в съзнанието ми проблясваше, че някъде и някога, в тъмното минало, съм била близо до това висше същество, че съм чувала ученията в живи думи, и в размътеното ми съзнание се раздвижваше някаква сила, която ме теглеше нанякъде, натам, където тези висши същества са „у дома си“. Обаче тези мигове не продължаваха много, понеже съдбата ме тласкаше нататък, груби впечатления изместваха проблясващите спомени и аз пак забравях всичко…

Физическите и душевните лишения непрекъснато пречистваха ограничените ми сетива, докато нервите ми отново не бяха в състояние да потръпват с вибрациите на безкористната обич, и тогава през първичната страст на плътските нагони проблясваше някой небесен лъч на божествената любов! И тази любов в следващия ми живот окончателно прогони мъглата, която затуляше моя духовен хоризонт. Когато после се родих като изоставено дете на крепостни, вече носех в сърцето си божествената самоотвержена любов. Но сега трябваше да бъдат събудени и по-висшите нервни и мозъчни центрове, за да се науча да изразявам и да използвам всички духовни способности. Срещнах отново мъжа с познатия глас и огнените очи, който някога бе червенокосият чужденец и който междувременно също се бе развивал по своя собствен житейски път през много животи. Аз го обичах, трябваше да го обичам, за да добия и последните опитности в любовта между мъж и жена. Обаче с любовта насочвах само физически енергии в тялото, което не водеше към падение. Нашата обща съдба най-накрая ни събра в съсловието на просяците и силният потрес от припомнянето даде тласък на моята все още притъпена духовна дейност. Духовните ми очи се отвориха. Но съкрушението бе толкова силно, че тялото ми отказа – и умрях на часа.

Според закона за наследствеността след няколко столетия бях привлечена от две чисти и изпълнени с обич души, чийто живот също от еони е бил свързан с моя. Пак отворих човешки очи в този живот на Земята и прогледнах в този свят от позицията на целия си досегашен опит… Еднаквите честоти създават еднакви проявления. И понеже в този си живот бях достигнала отново в душевната си структура нивото на някогашната дъщеря на фараона, приличам и външно на нея. Но понеже сега съм станала по-силна в духа и волята си, имам вече и по-стабилни кости, отколкото тогава, в Египет. Но пък формата, цвета и погледът, значи изражението на очите ми, са същите. Оглеждам целия си сегашен живот, от рождението ми, и всичко ми става ясно! Последния път, в онзи си живот в Египет, бях осъзнала себе си и сега, в моето отново пробудено, отново себеосъзнаващо се състояние, изплуват спомени за оня последен значим живот, в който моето съзнание е било будно на същото ниво.

Преживяването в саркофага бе най-последното впечатление от оня живот. Ужасът се бе запечатал тъй дълбоко в душата ми, че това преживяване бе първото, което се събуди у мен с цялата си живост. Но още доста по-рано, в детството ми, се проявяваха несъзнавани или полусъзнавани спомени. Огромното разочарование, когато при събирането на семейството ми край масата осъзнах, че понятието „Татко“ не означава върховния владетел на страната, убеждението ми, че по-късно горещо обичаните ми родители не са моите, истинските, бяха вече първите полуосъзнати спомени от някогашния ми живот.
Кръгчетата мазнина върху супата, вечният ми стремеж и търсене на единство в един кръг от приятели, това бе копнежът по блаженството на единството на висшия Аз, което бях преживяла в храма. Странните положения на тялото, които като малка упражнявах всеки ден вкъщи, без да съм имала възможност да видя някога такива упражнения, които завърналият се после от Далечния Изток непознат нарече асани от „хата-йога“, това са спомени за упражненията, които бях тренирала с Ментуптах в храма. Те бяха спасени от избягалите по другите континенти божии синове в Индия, където великите учители на този народ са ги запазили и до ден днешен.

Повтарящият се отново и отново през дълги години ужасен сън с лъва, който ме гони и чиято муцуна вече усещам във врата си, сънят, който изпълваше детството ми с ужас и страх, беше първият спомен за последните ми впечатления от оня живот в Египет, впечатленията от смъртта, която ме бе постигнала тогава. А „великаните“, „титаните“, „полубоговете“, които стоят със способностите си високо над човешките синове и за които татко – милият ми баща от сегашния ми живот – не знае нищо, защото не си спомня: Птаххотеп, Атотис… божиите синове… къде сте вие? Къде сте? И аз викам без глас в душата си, както се бях научила някога в храма от моя дълбоко уважаван и горещо обичан духовен учител, върховния жрец Птаххотеп, и се вслушвам в себе си, за да доловя някакъв отговор…

Отначало се озовавам внезапно в тъмна пустота. Но съм в пълно съзнание в тази тъмнина и знам, че прожекторът на съзнанието е най-съществената и единствена светлина, която пронизва всеки мрак. И светлината на моето съзнание търси с още по-голяма концентрация! Къде сте, същества, към които принадлежа и аз, на които приличам, същества, живеещи по законите на любовта, които ме разбирате? Вие, които никога не сте ме напускали – дори и в най-дълбокото ми падение, къде сте? Къде сте?… Тогава сред мрака се появява мъничка зеленикава фосфоресцираща светлина, която става все по-ясна, изглежда, че идва все по-близо, та вече виждам как от тази светлина се оформя прекрасната фигура на моя скъп духовен учител Птаххотеп. Разпознавам, че моят висш Аз сега се проектира в малката стая на горската ни вила в онзи, който (по време на моето видение при посвещението) бе извършил опита със стоящия над всичко сътворено творчески висш Аз. Във времето на триизмерния свят е минал само един миг. И в този миг аз видях всичките проявления, които са почивали в мен като възможности за изява и са се осъществили на материално равнище – от най-нисшето несъзнателно ниво на материята до най-висшето – на осъществилия се в материята висш Аз.

Птаххотеп все още стои пред мен и погледът на небесните му очи е спрял върху мен, изпълнен с обич. Този поглед, с проникващият през всичко енергиен поток, отнася и последните останали пред очите ми воали и ми позволява отново да преживея всичко, което съществува в сегашното ми съзнание, като вечност, като безвременно настояще… Все още гледам в тези два извора на живот, в очите на моя духовен учител и с ликуване чак до небето откривам, че разбирам неговите неизречени думи, отново съм постигнала тази способност на духа! Ние пак се разбираме така, както някога в Египет! Искам да скоча и да се хвърля на шията му. Той вдига десницата си и ме възпира. Очите му казват: „Не ме докосвай! Знаеш, че не съм на земно ниво и можеш да ме виждаш само защото си настроила съзнанието си на същата висока духовна вибрация, където се намирам. Ако пожелаеш да ме преживееш с твоите сетивни нерви, ще върнеш съзнанието си на тяхното ниво, на материалното ниво, и образът ми на мига ще изчезне от твоето полезрение. Отсега нататък обаче ще бъдеш способна да настройваш съзнанието си на по-висши честоти и да ме намираш, така, както притежаваше тази способност още в онази проекция на висшия Аз, която ти наричаш твое въплъщение – твоя „живот“, в Египет.“ Оставам мирна и овладяна, защото за нищо на света не искам да загубя състоянието, в което мога да виждам Птаххотеп с духовните си очи. Но душата ми прелива от толкова голяма радост, сякаш нервите ми няма да издържат високото напрежение и сърцето ми ще се пръсне. Птаххотеп пак вдига десница и без да каже нито дума, изпраща енергиен поток в сърцето ми – и то отново започва да бие спокойно.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Лъвът 2 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Изведнъж една безименна сила дръпва съзнанието ми нанякъде и аз се събуждам. Лежа в саркофаг и не усещам тялото си. Съзнанието ми е замъглено, знам само, че искам да стана, но не мога. Тогава виждам Птаххотеп и заместникът му до мен, а Птаххотеп внимателно и нежно ме удържа да остана легнала. Трябва да лежа. Аз съм в духовното си тяло, което обаче още е привързано с магическата връзка към материалното ми тяло от кости и плът. Тялото лежи балсамирано в саркофага и аз в духовното си тяло лежа над него в същото положение. Птаххотеп и неговият заместник са край мен, виждам и духовните им тела, виждам светещите енергийни центрове, които са изградили очите в техните материални тела – и през тези очи те виждат в материалния свят. От двата енергийни центъра на Птаххотеп сега към мен, в мен, се излъчва синкава фосфоресцираща светлина, тя прониква в цялото ми същество и ме оборва сън. Залата и двамата върховни жреци изчезват. Аз пак си почивам в обятията на мама. Сега разбирам, че това не са ръцете й – енергийни потоци са, които някога са изграждали ръцете и цялото й тяло и са се излъчвали от тялото й като любов. Сега тези сили ме носят и изпълват с обич, спокойствие и чувство за сигурност изтормозената ми душа. Изведнъж един неприятен звук ме изтръгва от този мир, рязък звук, който духовните ми уши възприеман отначало като удар. Търся причината за този удар, забелязвам, че това е плющенето на камшика на водача на робите, който задава такта, за да могат всички роби, които ме носят, да вървят едновременно в такт. Лежа върху саркофага, който се плъзга леко като количка по релси. Сигурно току-що сме напуснали двореца. Искам да скоча, но не мога. Изобщо не мога да мръдна крайниците си, защото съм здраво опакована от врата до върха на пръстите си. Лежа като изсечена от камък, ръцете ми са кръстосани на гърдите, краката ми са изпънати един до друг. От това си положение мога да виждам само напред и нагоре. В посоката към върховете на пръстите си виждам под ослепителното слънце блестящите от пот гърбове на мъжете, които, наведени напред, ме носят с ритмични движения. Напред, отвъд гърбовете им, съзирам в далечината постройка от бял камък, в средата на която има дълбок черен правоъгълник, като отворена врата. Сградата ярко се откроява на тъмносиньото небе с гладките си бели стени под силната светлина. Докато мъжете ме носят нататък, тя се приближава бавно и черният правоъгълник става все по-голям. Гледам към небето, което е толкова тъмносиньо, че изглежда почти черно. Две едри птици кръжат над мен – щъркели? Или жерави? Каменната постройка вече е съвсем близо, черният правоъгълник вече е огромен… да… наистина е отвор. О, вече различавам местността – ние сме в Града на мъртвите – това е гробница! Мъжете влизат в отвора, изчезват в мрака… после в черния отвор влизам и аз… и след ослепителния блясък на слънцето сега светът около мене става тъмен, всичко изчезва, покрива ме абсолютен мрак! Обладава ме неизразим ужас и вътре в себе си викам безгласно Птаххотеп:

- Колко, колко време трябва да лежа затворена тук?

И сега още ясно чувам добре познатия глас – гласа на Птаххотеп, който обявява безпощадната неизменна воля:

- Три хиляди години…

Жестоко отчаяние и ужас ме обхващат и в спазъма от страх изплува чудовището, израз на закона на материята. Виждам как неговата убийствена муцуна на сатир ме гледа втренчено, отвратително ухилена, неговият пробождащ поглед се впива дълбоко в мен и ме връзва за мумията, която някога е била аз.
То ми казва:

„А сега вече си в моя власт! Виждаш ли: най-висшето и най-нисшето винаги са огледални отражения. Почиващото в себе си съвършенство и вечната неподвижност са двете страни на една и съща божественост. Ти искаше да станеш осъзната в почиващото в себе си съвършенство, а сега падна в неподвижността!

Да, жреците в храма балсамират тленната обвивка на посветените, за да може още дълго да действа като акумулатор излъчващото божествена енергия тяло. Техният дух е свободен, със съзнанието си те не са свързани със земята. Ти обаче се свърза с тялото. Чрез физическата любов ти насочи божествената сила, която притежаваше, в твоите нисши нервни центрове и изгори себе си. Съзнанието ти е завързано, заедно с духовното ти тяло, към твоята материална обвивка, ти си моя пленница до безкрайност! Докато духовното тяло на посветения е свързано чрез балсамирането с мумията, неговото съзнание все пак е във вечността, ти обаче си прокудена в безкрайността!

Вечността е вечно настояще, безкрайността е вечно бъдеще, което никога няма да бъде достигнато и което никога не става настояще.

Вечността никога не е имала начало, значи няма и край. Вечност е безвременно настояще, което не познава нито минало, нито бъдеще. Безкрайността обаче е изпадане от вечността в бъдещето, без настояще!

Ти искаше да участваш в одухотворяването на Земята. Хайде сега одухотворявай, ако можеш, този малък къс земя, който бе твоето тяло! Хи-хи-хи! Жрицата лежи тук и нейното съзнание не е нищо друго, освен един камък!

Сега ти се намираш на първия изпит на посвещението: в състоянието на съзнание на материята и си с човешко съзнание! Опитай все пак да се освободиш, ако можеш! Ти си моя пленница! Вече не можеш да се освободиш от мене, понеже ти си станала аз. При посвещението ти ме победи, защото трябваше да призная пред твоето божествено-духовно съзнание на висшия Аз, че без него аз също не мога да съществувам. Значи трябваше да призная, че аз съм ти. Обаче сега е обратното: ти си станала в твоето съзнание материя, ти се отъждестви с тялото си и въпреки това си дух като мен – а именно духът на материята, следователно ти си станала аз!

Ти си моя пленница в безкрайността… в тъмнината… затворена в този труп, които някога беше ти и които не може да се разпадне поради балсамирането, а иначе ти би могла да бъдеш свободна. Това е твоето наказание, да преживееш как тази мумия, която сега, както е балсамирана, ще пази твоята хубост като жива, бавно ще се сгърчва и ще заприлича на мен. Искаше да станеш безсмъртна в духа на вечността и стана непреходна в тази мумия в безкрайността, в безкрайността… в безкрайността…“

Безсилна съм. Трябва да слушам. Лежа с духовното си тяло тук, безнадеждно привързана към мумията си. В отчаянието си се опитвам да се спася в несъзнаваното, но не успявам! Трябва да лежа тук в съзнание, без да имам ни най-малка представа за времето, което препуска над мен… Време! Какво си ти, о, време! Ти съществуваш само когато човек е нещастен! В щастието няма време: съзнанието е спокойно, понятието за време изчезва. Само когато щастието отмине, човек осъзнава, че докато съзнанието му е било в безвремието на вечното настояще, времето е продължавало да лети. Времето започва с изпадането от щастието, от рая. Но нещастието пак не познава времето, защото, колкото по-нещастен се чувства човек, толкова по-бавно минава времето, минутите изглеждат часове, а в най-жестокото нещастие, когато мъките и страданията станат непоносими, всеки миг става безкрайност и времето спира! О, колко е прав Сатана! Най-висшето и най-нисшето си приличат като двама близнаци, като действителността и нейното огледално отражение, привидността. Щастие е безвременната вечност, а обратното – нещастието, е безкрайното време – безкрайността.

Лежа тук и нямам нищо, абсолютно нищо, с което бих могла да сравнявам времето! Дърво на познанието на доброто и на злото! Как добре разбирам твоята истина, че познание е възможно само когато можеш да сравняваш! Как мога да разбера колко време е минало, когато не виждам слънцето – този божествен показалец на времето, и когато нямам представа какво означава в онзи мрак един ден като усещане за време? Какво може да ми показва времето, щом нищо не се случва, щом наоколо цари неподвижен мрак? Как мога да знам нещо за времето, когато вече нямам сърце, което някога отмерваше ритъма на живота в гърдите ми и което сега, с пулсирането си, би могло да ми даде представа за време? От няколко минути ли лежа тук и само ми се струва, че лежа вече цяла вечност? Или седмици… години… дори столетия, хилядолетия? Какво е една минута и какво е хилядолетие? По какво бих могла да определя разликата?

Ужасният страх не ме напуска нито за миг. Вече нямам бели дробове, за да вдишвам, за да черпя нови сили от вечния избор и да меря времето с дишането си. Отникъде не мога да очаквам облекчение за изтерзаната си душа… Мъките и страданията нямат край, нямат край, нямат край…

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Лъвът 1 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Лежа на колене пред Птаххотеп. Не говоря – Той разбира неизречените ми думи и когато мълча…

„Татко на душата ми, спаси ме! Отнеми този огън от тялото ми, върни ми свободата! Така не мога и не искам да живея повече… Изгубих себе си, унищожена съм, вече не съм господар на себе си, не мога да мисля това, което искам, а други мисли ме завладяват и разкъсват главата ми. Помогни ми, Татко на душата ми, помогни ми да се върна в небесните висоти, където цари духовна яснота, чистота и свобода. Дай ми отново криле, за да летя горе с вас като творческата сила на Бога – божественият сокол Хор, прекосяващ вселената и създаващ нови светове. Отвори ми отново небето, нека чуя пак музиката на сферите, която отсега нататък ще живее само в спомените ми, а в мене цари гробна тишина, защото ушите ми са оглушали. Отвори отново очите ми, защото са изгорени и виждам светлината на небето, блясъка на Бога само в спомена си, но в мене е мрак, защото вътрешните ми очи са ослепели. Отвори пак дверите на небесната ми родина, където имах всички съкровища на духа, които все още са живи в спомените ми, защото аз паднах и станах беден земен просяк. Открий ми отново блаженството и мира в божественото единство на спасените, които са само в спомените ми, защото паднах в пустошта, в пустинята изоставена и преследвана постоянно от изгарящо безпокойство. Положи благословената си ръка на главата ми и ми разреши отново да бъда освободена от веригата на времето, във вечното настояще, да бъда отново тази, която бях, която в действителност съм, но която в привидния свят на илюзиите вече не мога да бъда. Татко на душата ми, спаси ме, избави душата ми! Позволи ми отново да чувам твоя глас в себе си, като гласа на Бога, защото вече не чувам отговора ти, глуха и сляпа съм и загубих небесните си крила и станах отблъснат прокълнат човек. Приеми ме пак, вземи ме обратно в единството на блажените, защото не мога да живея повече така! Избави ме, Татко на душата ми, спаси ме, ти, представителю на Бога, не ме изоставяй, не ме изоставяй… не ме изоставяй…“

Но не чувам никакъв отговор. Загубих всичко. Разумът, който винаги ми е помагал да вървя напред, е станал мътен, само неясни мисли се влачат като морни странници из главата ми. На леглото си в двореца лежа с единствената мисъл: да умра! На мога да живея повече, не искам вече да живея! Аз съм само сянката на моя Аз. През мъглата от време на време виждам неясни лица – Мену, ридаеща безнадеждно, и Бо-Гар, отчаяните очи на Бо-Гар… Искам да умра, да умра! Преди бях господар на тялото си и можех да го напусна съзнателно. Сега се опитвам – не става! Не мога да изляза от тялото си. Сякаш съм закована в него, не мога да го напусна, станах пленница в затвора на материята. Искам да отида при кивота! Той ще изгори тялото ми, както изгаря с излъчванията си жертвените животни, без да остане и пепел. Забулвам се и бързам към храма, през голямата зала, към вратата, която затваря подземния тунел към голямата пирамида. Но не мога да премина оттам. Във въздуха пред скалната врата се блъскам сякаш в невидима стена. В замъглената ми глава просветва: най-ниската честота на кивота, ултраматерията! Материализираната омраза! Тя обаче пази едно забранено място по-добре и от най-дебелата стена. Опитвам се още веднъж да прекрача, но невъобразимо твърдата стена на ултраматерията ме блъска назад. Няма милост за мен… няма милост… Бавно се връщам по дългия коридор на храма, минавам и покрай малката си килия. Влизам с празна глава и сядам на каменната пейка. Потъвам в спомена… помещението се разширява, от всички страни чувам ехото на безкрайността и в мен изплува картина: една фигура, обвита в мъгла, се приближава към мен… разпознавам я: мъглявата фигура от моето видение при посвещението. Тя идва съвсем близо до мен, после от нея бълва пламък, цялата фигура пламва и се превръща в мъжко същество от огън, което сега ме прегръща неудържимо и прониква в мен, тъй че аз също започвам да горя и се превръщам в пламък. После чувам гласа му, как ми шепти: „Казвам ти, ние пак ще се видим. Ти ми принадлежиш, никога вече няма да се освободиш от мен. Ние пак ще се виждаме, пак ще се виждаме… в безкрайното време, в безвременната безкрайност ще се виждаме…“ – и ехото повтаря хиляди и хиляди пъти: „ще се виждаме пак… ще се виждаме пак… ще се виждаме…“

- Не – викам аз, – не те искам, мразя те!“

Огнената фигура се смее:

- Докато ме мразиш, ще ме обичаш и аз ще имам власт над теб! Няма да се измъкнеш толкова лесно… Ние пак ще се виждаме… – продължава да вика ехото…

Докато слушам този глас, умножен хилядократно от ехото по всички посоки на празната стая, така че целият въздух трепери от връщащите се вълни, знам, че забулената в мъгла и сега горяща фигура ми шепне с гласа и ме гледа с очите, на които вече не мога да устоя. Същият глас и същите очи търсех винаги и във всички гласове, които ми говореха и във всички очи, които ме гледаха, в безбройните мъже, които съм срещала през безброй многото си животи, за които си спомням от видението си при посвещението. Във всички тези мъже търсех този мъж, когото обичам с непреходна любов, с всяка своя капка кръв, единствения, „моя“ мъж: образа-близнак на моята собствена допълваща ме половина… После изплува друг образ, ликът на човек, когото не обичам като моя допълваща ме половина, а като самата себе си: Има! Него не можех да обичам със земна любов, защото с него винаги съм била едно в Бога. Свързва ни вечната обич на райското единство. При него искам да отида сега, нему искам да обясня всичко, той ще ме разбере! Единството, което ме свързва с него, ще ме води като светлина през дългото ми пътешествие, ще осветява моя затъмнен път, за да се върна отново в изгубената си небесна родина, в Бога. Излизам, залитайки, от килията си. В духовната школа, където той работи като свещеник и подготвя кандидатите за посвещение, го търся навсякъде, надничам във всяка зала, да не би да е там, но не го откривам никъде. Изведнъж към мен пристъпва младият свещенослужител, който ми помагаше при последните приготовления за посвещението.

- Има ли търсиш? – пита той.

- Да. Къде да го намеря?

- Тук вече няма да намериш Има. Той си отиде от храма в много отчаяно състояние. Загуби себе си, защото вярваше най-много не в Бога, а в една жена! Изчезна потресен оттук, никой от нас не успя да го задържи. Предпочитал да живее сред диви негърски племена, отколкото тук, в храма, защото при негрите няма да му се наложи да изживее разочарование. „Негрите не лъжат, те са такива, каквито са!“ – бяха последните му думи, преди да избяга оттук. Никога вече няма да намериш Има.

Стоя вцепенена и няма от ужас. О, Има! И теб съм повлякла със себе си в нещастието, в отчаянието! От тази новина адът в мен стана сто пъти по-мъчителен… Но все пак знам, че младият свещенослужител не е прав. Ще намеря Има отново! И ако не в този, то в някой следващ живот! Всичко е преходно, само истинската любов никога не си отива и тази любов, стояща над всичко, свързано с пола, любовта на единството на душите, ще ни събере безпогрешно – Има и мен!… Връщам се в двореца и знам само едно, че трябва да умра. Дори и да не бях жрица, да не бях посветена, пак нямаше да мога да живея повече, но сега, когато знам, че съм повлякла със себе си в ада най-добрия си приятел, душевните ми мъки са непоносими. Всички мои мисли, всичките ми чувства не приемат да съм жива. Искам да се самоунищожа и отново, и отново, с огромни усилия се опитвам да напусна тялото си. Но не мога! Не мога да умра! Трябва да нося в себе си огъня, който ме изгаря и разрушава нервите ми. Не мога да избягам от себе си. Изтощена до крайност, си лягам, за да намеря известно облекчение и мъничко да се поуспокоя, но като че ли цяла планина притиска гърдите ми и не мога да дишам. Пред затворените си очи виждам ослепителен огън, жарава и пламъци, червени, виещи се огнени езици като косите на чужденеца… като гривите на лъвовете…

Лъвовете! – Да, при тях искам да отида. И обличам роклята си за пътуване с колесницата. Пазачът ме пуска при лъвовете, защото знае, че след посвещението имам разрешение от баща ми да излизам сама с тях. Отивам при моите лъвове. Те ме посрещат с наведени глави и разширени ноздри. Подушват чуждия мирис по мен, усещат, че в мен има някакво чуждо излъчване. Отивам при Шима и го галя по главата. Шу-Гар започва силно да ръмжи, бавно прикляква и се приготвя за скок. Ярост и ревност святкат в очите му и инстинктът за живот се събужда в мен. Насочвам волята си срещу Шу-Гар, както го управлявам при излетите с колесницата. Но с ужас чувствам, че вече не мога да изпратя волята си срещу него! Волята ми е осакатена и мъртва – и лъвът скача. Обръщам се, виждам за части от мига как трима ужасени мъже тичат към мен – Тис-Тха, Бо-Гар и пазачът, и тичам с всичка сила навън от лъварника, усещам вече горещия дъх на лъва във врата си, усещам как муцуната му ме достига, после върху главата ми се стоварва удар, но продължавам да тичам… Виждам една врата, през която трябва да вляза в царството, където лъвът вече няма власт над мен, а на вратата стои тънката, бледа фигура на моята майка!

- Мамо! – крещя и тичам без дъх, защото знам, че в нейните ръце ще бъда спасена.

Мама ме очаква с нежната си усмивка, с отворени обятия. Бягам с последни усилия – и падам в прегръдката й. Лъвът изчезва – спасена съм… После всичко става тъмно, знам само едно: аз съм в ръцете на моята майка, която ми помогна да премина прага! Чувствам се добре… спокойна съм… наслаждавам се на обичта на мама, която толкова време не съм виждала, любувам се на мира на любовта…

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Ние пак ще се видим 4 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Това продължава така, ден след ден. И бързо приближава времето, когато чужденецът трябва да се върне в родината си. В много отношения бих могла да бъда доволна, дори бих могла да триумфирам като „жена“, защото виждам как се е променило отношението му. Той загуби надменността си и по цял ден очаква вечерта, за да бъде с мене. Вече знам, че той всъщност никога не е чувствал превъзходство, а това поведение е било само защита да не се „предаде“ напълно. Не искаше да се лиши от мъжкото си превъзходство. Бе възхитен от мен от първия миг, когато ме бе съзрял, и моята суетност, която отначало непреодолимо ме бе подтикнала да се занимавам с него, сега можеше да бъде напълно задоволена. И въпреки това не съм доволна, а ме измъчва едно постоянно безпокойство. Но пък точно това безпокойство ми дава увереност, че интересът ми към него не произлиза от женския инстинкт на моята нисша природа, защото постоянно се контролирам! Мену казва, че ми личат всички симптоми, недвусмислено разкриващи влюбеността, и се топи от радост, че аз най-сетне „цъфтя“. Това обаче е заблуждение. Мену изобщо не може да съди за това, защото наблюдава всичко от своята земна гледна точка. Тя няма и понятие, че аз изобщо не мога и не бива да се влюбвам, а и не съм влюбена! Как бих могла да съм влюбена в онзи недодялан червенокос великан? Той не ми харесва, физически ми е чужд и дори ми действа някак отблъскващо. Вече много пъти съм се проверявала вътрешно и понеже общуването между мъжа и жената служи за това, да се създават деца, вече често съм си задавала въпроса дали бих искала да имам дете от този чужденец. Опазил ме Бог! Едно дете с такива уши, с такава кокалеста фигура? С такива груби форми и ъгловато тяло? Не! В никакъв случай не искам да имам дете от него! Значи не съм влюбена. Аз искам само той да намери Бога! Занимавам се с всеотдаен интерес с всеки от моите ученици и точно по тази причина мисля толкова често за него. Той обаче все още не е открил Бога. Това не съм постигнала! Ето защо съм тъй неспокойна и тъжна, когато помисля, че скоро ще напусне страната ни и може би никога вече не ще го видя през целия си живот тук… После всичко става по-бързо от светкавица…

Последната вечер пак отивам в храма, за да го видя и да си вземем сбогом. Както обикновено, той се е облегнал на стената, но вече не е така надменен като първия път, когато ме чакаше тук. Изобщо не ме поглежда, а е вперил неподвижен поглед в пустотата.

- Какво ти е? – питам го.

- Мисля си, какъв смисъл имаше това, да те виждам тук всяка вечер. Какво искаше ти от мен, красива царице без сърце? Какво ще ме ползва това, което ми разказа, когато от него станах само нещастен? Постоянно ми говореше, че трябва да намеря сам себе си, а при това с всяка своя дума и с всяко свое дело направи така, че съвсем изгубих себе си. Бях храбър, смел боец, който не трепваше пред никого, а сега станах роб. Роб на една дребна женичка, която не стига даже до рамото ми! И ме е страх от бъдещето – как ли ще мога да живея без тебе?
Гореща вълна от радост ме облива. Иска ми се да е от суетност. Но аз също изпитвам ужас! Защото в началото наистина исках той да признае моята женска красота и власт, но след като постигнах това, исках да употребя властта си над него, за да му помогна да тръгне по своя вътрешен път. Положих всички усилия да пробудя висшия Аз в него. Но вместо това, той се влюби в мене. Дотам не исках да стигна! Не исках и не искам земна любов, исках да създам с него много по-висше единство, единството на висшия Аз. Исках да го отведа при Бога! Но напразно изваждам най-дълбоките истини от моята най-интимна същност, той вижда в мен единствено жената, не може и не иска да се издигне над плътското. Той изобщо не ме вижда, не забелязва, че не обича мен, аз изобщо не съществувам за него, а обича тялото ми, обвивката, която е само проявление на моя истински Аз! Колко унизително, колко ужасно!

- Виж какво – казвам аз трепереща, – наистина не е имало смисъл да идваш тук, за да ме виждаш, защото ние изобщо не можем да се срещнем. Аз искам да те издигна на духовно ниво, а ти искаш да ме смъкнеш долу на нивото на тялото. Нямаше никакъв смисъл да водим тази борба. Върни се с мир в родината си и ние никога повече няма да се видим.

При моите думи кръвта се качва в главата му, виждам как лицето му, шията му, целият става тъмночервен, тъй че косите му изглеждат по-светли от кожата му. Очите му блестят като жарава и аз изплашена виждам как цялото му духовно тяло се превръща в буен пламък. После, без да имам време да се защитя, той хваща страстно ръката ми като в железни клещи, притиска ме към мощните си гърди, прегръща ме, натиска главата ми назад, притиска устата си до моите устни с такава сила, че изгубвам дъха си. После целува лицето ми, шията ми и пак устните ми и между изгарящите целувки повтаря, шепнейки в ушите ми:

- Ти не искаш повече да ме виждаш? Но аз искам да те виждам и ние пак ще се видим… пак ще се видим…

Когато видях дивото му лице да се приближава към мен, ме облада панически унищожителен страх. Исках да го отблъсна и да се защитя, но когато изведнъж ме заключи в яката си прегръдка и притисна горещите си устни до моите, неговият огън се прехвърли върху мен, аз изгубих властта над себе си и без съпротива се оставих напълно на една покоряваща ме върховна наслада и преданост, в която внезапно се бе превърнал страхът. Осъзнавам, че го обичам, че съм го обикнала от първия миг с душата и тялото си, с цялото си същество, че безкрайно, страстно го обичам… Огънят ме залива неудържимо, като гигантски вулкан, огромните пламъци ме поглъщат, усещам как гръбначният ми стълб отново се превръща в мост от пращяща жарава, образувана от седем искрящи факли, сега вече не съм в неподвижната ос на гръбнака си, вече не съм в центъра, откъдето моят висш Аз излъчва огъня на живота, а моето съзнание е паднало в горящото ми тяло. Шибащи светкавици преминават през моите вени, през цялото ми същество. Всичките ми нерви горят, всичките ми мисли се изтриват, те изгарят съзнанието ми и ме унищожават… после всичко изчезва…

Идвам постепенно на себе си… бавно отварям очи: Обкръжават ме каменни стени, разбирам, че лежа на пода на малката си килия. Сама съм… мъртвешки тихо е. Нямам мисли. Вече изобщо нямам нищо, над което бих могла да разсъждавам… Ставам съсипана, увивам уморената си глава във воала и напускам килията. Дългата галерия с колоните е тъмна и изглежда безлюдна. Но след няколко крачки забелязвам една тъмна фигура, която се е облегнала на отсрещната стена: Има! Той стои там като вкаменен и ме гледа с неподвижни очи, с неописуем поглед, който усещам дори и в тъмното… поглед, който прониква дълбоко в мене. После се отделя от стената, обръща се и тръгва бавно в противоположна посока… Връщам се без мисли в двореца. Мену, която бе застанала в ъгъла на храмовия двор, ме придружава безмълвно, но от време на време шумно се прозява…

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Представяне на Синята икономика от проф. Паули

За нас е огромна радост да ви съобщим за предстоящото посещение на проф. Гюнтер Паули в България на 13.05.2013. Във връзка с посещението му ще бъдат организирани няколко срещи, а проф. Паули ще представи своята книга „Синята икономика” в Бета Хаус от 19ч. Повече информация за събитието и за записване за участие в него можете да намерите на страницата му, както и във Фейсбук.

 Проф. Гюнтер Паули предлага решения, които от една страна са екологосъобразни, а от друга икономически изгодни и полезни за обществото. Разликата е там, че тези решения се основават на знания и традиционни практики на местно ниво, базирани на елементарни физични процеси в екосистемите.

Синята икономика се простира отвъд „зеленото“, като се вдъхновява от поуките от природата , от многобройните ползи, които ни предоставят екосистемите, изобилие, работни места, щастие и равенство между хората, Идеята е плод на работата на проф. Гюнтер Паули, който в книгата си „Синята икономика: 10 години – 100 новости – 100 милиона работни места“ обръща внимание на проблемите свързани с околната среда по един съвсем нов начин. Основната цел пред синята икономика – един нов бизнес модел, който ще поведе обществото от живеещо в недостиг, към живеещо в изобилие, просто ако се научим да използваме „това, което имаме“.

Бихме искали да благодарим на Фондация Тайм и Кредо Бонум за това, че поеха ангажимента да организират подобно събитие и за възможността да участваме в него.

Още една хубава новина е излизането на втората книга на проф. Паули, преведена на български език – „Дзен и изкуството на синьото”. В нея по увлекателен начин и с много примери е описано как можем да се научим да мислим системно, т.е. да откриваме взаимовръзки, които досега не сме забелязвали и съответно да намираме едно общо решение на проблеми, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си. Книгата е изпълнена и с изключително интересни размисли за начина ни на хранене и за образованието, като не само се посочват проблемите, но и се предлагат възможни решения. 

Повече информация за начините за закупуването и можете да намерите тук.

Posted in За Обществото, За Природата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Ние пак ще се видим 2 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Преминават много дни, не мога да ходя в храма, толкова съм ангажирана в двореца с гостуването на чуждестранните гости. Празненствата са едно след друго. Представления, излети и празнични гощавки и аз, естествено, трябва да изпълнявам своя дълг наред с баща ми, фараона, и да представлявам властта заедно с него. Мену е в стихията си, облича ме с върховна радост във все нови и нови, все по-красиви и пищни дрехи. Но Бо-Гар е огорчен и нещастен, защото сега изобщо нямам време за него. Роо-Кха често се появява със своите носачи на бижута, за да ми донася постоянно разкошни произведения на ювелирното изкуство. Нося всичко това по задължение, но все пак се оглеждам, изпълнена с любопитство в голямото си сребърно огледало: какво ли ще каже чужденецът за новата ми рокля и за новия ми накит? Особено когато Татко и аз и целият двор се появяваме в носията на чуждестранните гости, за да засвидетелстваме дружелюбното си отношение. Смешно ми е, колко странно изглежда Баща ми в необичайното облекло! А аз? И в тези ли дрехи няма да ме хареса непознатият чужденец? Защото аз вече „го“ познавам! Татко ми представи неговия военачалник и всички благородници, значи и него, и сега всеки ден съм в компанията на чуждите пратеници. Владетелят на тяхната страна бе избрал за делегацията само мъже, които бяха научили за кратко време езика ни, и така ние можехме да разговаряме много приятно с гостите. Само когато съм с този гост от чужбина, който тогава, на празника по посрещането им ме бе гледал така, се смущавам и винаги получавам сърцебиене, защото той има точно същия глас като забулената в мъгла фигура от моя сън при посвещението! Колко странно! Чужденците са особени хора. Некултурни и необразовани, но съвсем не глупави! Свързани са твърде много с природата и без да познават с разума си вътрешните творчески закони и същността на нещата, знаят много за тях от собствения си непосредствен опит и преживявания. Странно е да наблюдаваш, че същата истина, която ние виждаме в духа си чрез наблюдение с вътрешното си зрение, в съзнанието на тези чуждоземци се появява като вяра и суеверие! Ако не познават източника и причината на една енергия, те си представят, че тя произтича от някакво невидимо същество, а после наричат собствените си представи с името „бог“. И те упорито държат на своите представи, на своите измислени приказки за „боговете“ си. Мислят си, че знаят всичко по-добре от нас. Обаче, когато искаш да им обясниш истината, поклащат глава и се смеят високомерно. Разбира се, не трябва да споменавам нищо от тайните на храма, но все пак исках да обясня на чужденеца енергиите, които при буря предизвикват светкавици и гръмотевици. Не биваше да споменавам, че върховните жреци създават в пирамидата светкавици и дъжд с кивота, защото без това никога не би завалял дъжд по естествен начин и страната би била една напълно безплодна част от Земята. Аз обаче се опитвах да обясня, че светкавицата се поражда от срещата на две противоположни енергии и че той сам би могъл да предизвика същото явление, ако удари силно два камъка един о друг. Тогава той се изсмя надменно и каза, че светкавицата била стрелата на „върховния бог“ и че много добре знае, че в някои камъни живеят малки „демони“, които се гневят и мятат светкавици, ако ги обезпокоиш. Но за истинското обяснение на това явление той нищо не искаше и да знае. По принцип няма разлика дали наричам светкавицата „стрелата на върховния бог“ или „среща на положителни и отрицателни енергии“, но ако тези люде останат твърдо при своите суеверия и представи за несъществуващи богове, никога няма да се научат да владеят природните сили, а ще останат роби на суеверието си. След моите обяснения на различните природни явления чужденецът, дори и да не вярва, все пак се заинтересува от по-нататъшни обяснения. Каза, че ще му бъде приятно да го обучавам. Така че всеки ден ще идва в храма и аз ще го посвещавам в най-нисшата степен на знанието.

След залез слънце Мену ме облича в жреческата ми дреха и добре забулена тръгваме двете към храма. Един от духовните ученици бе довел чужденеца в моята малка килия и той ме очакваше. Мену остава на двора, а аз влизам в килията си. Чужденецът се е облегнал в ъгъла на стената и ме гледа с надменната си усмивка. Това винаги ме ядосва! Как си позволява да ме гледа така? Той не ме превъзхожда в нито едно отношение, само неговото невежество го кара да си въобразява, че ме превъзхожда във всичко, защото физически е много по-едър и по-силен. Разбира се, той не знае, че силата на духа стои над всичко. Но аз ще му покажа това! Ще победя този нахален червенокос великан със силата на духа си така, че той ще ми се покори с цялата си физическа сила.

Чужденецът ми се покланя дълбоко, но аз виждам, че го прави, без да е убеден. Тук, в нашата страна, народът ме обожава. Знаят, че съм посветена жрица – служителка на Бога. Чужденецът също знае, че съм жрица в храма, но не знае какво значи „посвещение“. Не знае, че нашето знание се базира не на човешките представи, на „приемането на нещо за вярно“, на „вярата“, а означава познаване на истината, на божественото всезнание! Но ще му отворя очите аз, ще го въведа в тайната на човека и на вселената около него, в загадката на цялото Творение.

- Ако искаш да придобиеш истинско знание – започвам веднага, – най-напред трябва да опознаеш себе си. Трябва да знаеш какво си ти самият. Защото, когато опознаеш себе си, ще откриеш, че всички истини лежат скрити в твоето същество. Със себеопознаването опознаваш и всички тайни на света. Затова реши първо голямата тайна, великата загадка на нашия сфинкс: самият човек! Трябва да узнаеш какво си ти!

Отначало чужденецът ме гледа внимателно, после започва да се усмихва.

- Аз трябва да узная какво съм? Но аз знам това отдавна! Това било голяма тайна, как така? Но ми се струва, о, царице, че ти не знаеш какво съм и затова аз ще ти кажа: аз съм мъж! – и той се смее високо и от сърце, тъй че открива всичките си едри бели зъби.

Ах! Той е като едно голямо дете! Смее се толкова заразително, че и аз започвам да се смея.

- Знам много добре, че си мъж… – казвам, но не мога да довърша изречението, понеже червенокосият юначага ме прекъсва съвсем неучтиво:

- Царице, май ти не само не знаеш, че съм мъж, а изобщо не знаеш какво е мъж. Аз не съм жрец и не мога да чета мислите като вас, но познавам жените и виждам, че ти все още изобщо не знаеш едно нещо – или съвсем си го забравила, – а то е: какво си ти! Ти си жена! Как искаш да ме научиш на съкровените тайни на човека и на вселената, когато не знаеш тази проста истина, която вижда всеки човек?

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Ние пак ще се видим 1 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Един ден дворът се готвеше за тържествен прием. Преди време баща ми бе изпратил в една далечна страна своя пълководец Тис-Тха, съпроводен от много видни личности, с голяма военна част и кораби с подаръци и стоки за размяна. Владетелят на тази страна бе приел нашите посланици изключително сърдечно и не след дълго изпрати в нашата страна войски също с подаръци и стоки за размяна. Днес се празнува пристигането на тези чужди войски.

Мену ме облича в официалната ми рокля, а Роо-Кха донася с обичайните церемонии украшенията на владетелката. После двамата най-възрастни сановници ме повеждат към баща ми през дългите галерии с колони. С нас са и останалите сановници от двора и всички отиваме на терасата на двореца. Там, в средата, на златния трон седи фараонът, от дясната му страна е клекнал неговият лъв за аудиенции, а от лявата, малко напред, почти на края на терасата, е моят трон. До нас, отдясно и отляво, застават благородниците на страната, според своя ранг.

Празникът започва. Войските на чуждата страна минават в тържествено шествие пред нас. Командващият приближава със свитата си към терасата, прави ни дълбок до земята поклон с протегнати напред ръце, държи изписана реч на нашия език, за да покаже, че те желаят дълготрайни връзки с нас. После нарежда на дароносците да излязат напред и да ни връчат подаръците.

Наблюдавам сцените отгоре и разглеждам мъжете от свитата на командващия (всички в пищни празнични дрехи и с бойно снаряжение), които застават в една редица пред терасата – едри, широкоплещести и много мускулести. У нас само потомците на божиите синове са така високи и силни като тези чуждоземни воини, но са доста по-елегантни, гъвкави и подвижни.

Птаххотеп, Татко и още неколцина от коляното на божиите синове – Има, Ментуптах, Имхотеп и няколко жреци – имат силни тела, но са царствено достолепни и одухотворени. Те не изглеждат тъй масивни и с тела като на животни, като тези чужденци. Никога не съм виждала такива хора. Не ми се нравят! Свикнала съм в нашата страна, особено при потомците на божиите синове, а и при вече силно смесената раса, чертите на лицето да са фини и одухотворени, не така неправилни и животински като лицата на тези чужденци. Особено ушите! Нашите уши са малки, тесни и с красиви очертания, обичката не е залепена. Чужденците имат големи, широки уши със срасната обичка, като у маймуните. А това, което ми е съвършено непознато и ми се струва твърде странно, е, че те имат червеникави коси! Отгоре на всичко са и много космати – лицата, ръцете и краката им са покрити с гъсти косми, които на слънцето блестят като златни нишки. Самоуверени са и със самочувствие. Когато говорят или се смеят, се откриват красиви бели, но доста едри зъби. Това също ми изглежда животинско! Излъчват огромна сила, но не духовна. Не! Те не ми харесват!

Виждам, че чужденците ни намират нас също толкова странни, колкото и ние – тях. Ние също не им харесваме. Виждам, че очите им още не са отворени за духовното. Не забелязват изобщо одухотворено красивите и изящни черти, виждат само, че хората при нас са по-дребни на ръст от тях. Тъй като виждам и мислите им, разбирам с какво пренебрежение се отнасят към нашата раса. Свикнала съм, когато един мъж ме гледа, да виждам в очите му как просветва пламъчето на възхищението. Тези чужденци се възхищават на дрехата ми, на бижутата ми, но изобщо не забелязват, че съм красива! Виждам добре с какво любопитство ме разглеждат, мен – владетелката на тази страна, и ме поглеждат при всеки удобен случай, но не знаят, че съм красива! Да, дребната фигура съм наследила от майка си, но красотата на една жена не зависи от ръста й! Обаче тези чужденци, тези чуждоземни бойци смятат, че една жена е хубава само ако е едра и пълна… Наблюдавам се, както винаги: може би се е пробудила суетността ми? Не! Това е далеч от мене! Не ми харесва, че са тъй невежи, незрели и груби, каквито при нас са само човешките синове от най-нисшата класа. Всичките тези чужденци са некултурни – и водачите им, и благородниците, които ги придружават. Там, сред другите, има един, който стои точно под моя трон. Трябва да е висш офицер, защото се появи в най-близката свита на техния командващ. Сега стои там с група воини и не откъсва очи от мене. Но в ъгъла на устните му се таи израз на пренебрежение. Поведението му наистина не е благородническо. Как може един мъж да си позволи да гледа жена тъй дръзко и нахално?! От нашия двор само Роо-Кха е толкова нахален, но неговият поглед не може и не иска да скрие възхищението му от хубостта ми. А този чужденец ме гледа само с нахалство, без ни най-малко възхищение! Но въпреки това не разрешавам на суетността да се пробуди в мене. Вече внимавам и постоянно контролирам себе си!

Извръщам се. Продължавам да наблюдавам празничните ритуали. С най-жив интерес наблюдавам различните борби, които демонстрират чуждите воини. Трябва да призная, тези мъже имат физическа сила, каквато е непозната при нас. Тази раса произлиза от потомството на един син на земна жена и божий син, който е изявил висшата божествена енергия не в своя дух, а в кръвта си и е станал великан. Неговите потомци се кръстосали с първобитните хора и се развила раса с едри кости и изключителна мускулна сила. Те далеч не са толкова умели и подвижни като нашите бойци, но пък правят със силата си такива неща, каквито нашите мъже изобщо не могат. По време на тези публични демонстрации, без да ща, постоянно поглеждам към този нахален чужденец. Той непрекъснато гледа нагоре. Всъщност би било наистина чудесна задача да въведа един такъв некултурен, странен червенокос чужденец в тайните на духа, постепенно да отварям вътрешното му зрение, за да вижда не само плътта на една жена, а и красотата на нейната духовност!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени