Tag Archives: личен пример


Боже, колко сила има по тоя свят

Иво Иванов, Канзас

Ноември 2006г.

Дик и Ричард Хойт откриха в спорта своята бяла лястовица.

Драги читатели, точно преди година ви разказах историята на Дик и Ричард Хойт. Днес се връщам към нея, защото изминалата година не беше лека за този неповторим тандем. Наскоро Дик и Ричард са били събудени от противопожарната сирена в мотел в Маями. Дик грабнал сина си на ръце, за да го изнесе от сградата. Наложило се да се спуснат по аварийните стълби и за нещастие Дик пострадал при слизането и претърпял тежка контузия с фрактура на коляното. Инцидентът събудил и стара травма в другото коляно.

Г-н Хойт направи героично усилие, за да се възстанови и да участва със сина си в Бостънския маратон за 25-и пореден път. Тийм Хойт завърши, но с огромно усилие, защото Дик продължава да се възстановява и от сърдечен удар, който получил преди четири години поради вроден дефект. Лекарите твърдят, че единствено неописуемата му физическа форма е спасила живота му. Самият Дик пък настоява, че по своему синът му го е спасил от смърт.

Въпросът, който никой не смее да зададе, е какво ще стане, ако г-н Хойт не е в състояние да се състезава повече? Според мнозина целият им свят ще се сгромоляса. Дик е вече на 66 години и въпреки невероятната си физика този тъжен въпрос започва да се прокрадва все по-настойчиво. Преди седмици бащата и синът се състезаваха в поредния триатлон „Айрън Мен“ и Дик заяви, че участва за последен път. Очите му бяха пълни със сълзи.

Наскоро Хойт призна, че ще продължи да тича, докато може, но като че ли е настъпил моментът, в който дори на този железен мъж е необходима малко помощ. Миналата година много хора откликнаха на историята на семейство Хойт. Моля всички читатели, които по някакъв начин са били докоснати от техните премеждия, да напишат по няколко окуражителни думи до Рик и Дик. В тази ситуация две добри думи са далеч по-ценни от каквито и да било пари. Ако имате такива думи в себе си, моля ви пратете ги на следния адрес:

Team Hoyt
241 Mashapaug Road
Holland, MA 01521
или чрез имейл: teamhoyt@cox.net

И още нещо: Наскоро някой попитал Рик какво ще бъде първото нещо, което би направил, ако стане чудо и той не е вече инвалид. „Много съм мислил за това – казал Рик чрез компютъра си. – Първо мислех, че сигурно ще изляза навън, за да тичам или да играя бейзбол. Но всъщност това, което искам най-много, е да стана от инвалидната количка, да сложа баща си в нея и поне веднъж в живота си да мога аз него да побутам.” А сега ще ви припомним тяхната история.

Най-големият спортист
16 Ноември 2005г.

Кой е най-великият спортист? Марк Шпиц? Карл Люис? Майкъл Джордан? Ланс Армстронг? Пеле? Труден въпрос с много отговори. Как да намерим универсални показатели за оценка? Няма конкретни параметри, които да вкараме в някакво уравнение и да получим отговор. Може би, както често се случва в живота и тази истина е относителна и всичко зависи от това, кого сме попитали. Самият аз съм в безизходица пред този въпрос, но бих искал да промъкна в списъка с възможни отговори името на един човек, за когото едва ли някой някога е чувал в България. Той се казва Дик Хойт и често навестява мислите ми по време на любимата ми и напълно безплатна антистресова терапия. Ще обясня с няколко думи: Стресът си е стрес както в България, така и тук. Проблеми в работата, сметки, крайни срокове, задръствания, съкращения, гнойни ангини на крак и т. н., и т. н. Моят метод за борба с напрежението е следният. Всяка вечер двайсетина минути, преди самият аз да гушна възглавницата, сядам до леглото на спящите си деца и просто ги наблюдавам мълчаливо.

Който е бил родител, знае точно какво имам предвид. Едва ли има нещо по-успокояващо и по-възхитително от едно спящо дете. Не знам дали този ефект се дължи на равномерното им дишане, на откровената им беззащитност или на невинните лица, но за мен няма по-ценно убежище в ежедневието от тези двайсет минути на тихо съзерцание в тъмната стая. Сякаш всичко останало престава да съществува. Някъде далеч остават работата, цените на бензина, лактите по автобусите, параноята, войните, ураганите и всичко останало. В чертите на заспалите деца, обезоръжени се разтварят и тревогите, и проблемите, и стресът. В тези моменти често се сещам за моя любим спортист Дик Хойт, чиито изумителни постижения и живот започнах да следя преди около пет години.

Дик е станал баща през 1962г., но новороденият му син Ричард идва на този свят в конвулсии. Оказва се, че пъпната връв се е омотала около врата на бебето, прекъсвайки притока на кръв и нанасяйки необратими увреждания на централната му нервна система. Детето никога няма да може да ходи, да използва ръцете си, да говори и да контролира тялото си. Лекарите имат само един съвет към родителите: Отървете се от бебето, дайте го в специално заведение.

Има ли нещо по-ужасно от това, да си напълно обездвижен и лишен от възможността да комуникираш с останалия свят от първата до последната секунда в живота си? Отговорът е: Да, има! Ако жертвата е собственото ти дете. Няма по-голям кошмар за един родител, няма по-голямо страдание. Трудно ми е да си представя каква ледена пустош е преминала през душите на Дик и Джуди Хойт, когато са надникнали в бъдещето на сина си. Неизживяното детство, неизказаните думи, неосъществените мечти, неродените внуци. Сърцето ми се свива и не мога да не си спомня за съкрушения баща в „По жицата“, за умиращата му дъщеричка и за онези покъртителни осем думи на Моканина: „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!”

Но Дик отказва да се самосъжалява, пренебрегва всички лекари, зарежда се с вяра в сина си и тръгва като бесен да търси… бялата лястовица. Надява се, че съзнанието и интелектът на Ричард са останали непокътнати, и се посвещава на идеята да надвие съдбата. Започва да учи сина си на азбуката и да му чете, без да е сигурен дали има някакъв ефект. През 1972 благодарение на големите сърца на група инженери от университета „Тъфт” Рич се сдобива с комуникатор, който му позволява да изписва думи на монитор, натискайки бутон с тила си. Оказва се, че малкият не само е наясно какво става около него, но и притежава завиден речник и пъргав интелект. Баща му е твърдо решен, че синът му няма да бъде лишен от нищо и щом не може да се движи, той ще бъде неговите ръце и крака.

Дик започва да носи сина си на гръб, за да се радва на природата, води го на планински преходи със себе си и така двамата изкачват един от върховете в Колорадо. През 1977 Рич се примолва на баща си да участват в осем километров крос с благотворителна цел. Хойт се съгласява да бута инвалидната количка. В този ден те завършват предпоследни, но надбягването събужда неподозирано усещане в душата на обездвиженото момче. Същата вечер Ричард изписва нещо на монитора си, което ще промени живота им завинаги: „Татко, когато се състезавам, не се чувствам осакатен!” От 15 години бащата е търсел точно това лекарство за сина си – усещането за независимост и пълноценност.

От този момент нататък животът му е посветен на една-единствена цел – да улови това усещане и докато диша, да го дава на Ричард. Дик започва да бяга по 5 часа на ден пет пъти в седмицата, бутайки Ричард пред себе си в специална инвалидна количка. През 1981 двамата се записват под името „Тийм Хойт” в Бостънския маратон и побеждават 75% от участниците. Постепенно Дик влиза в невероятна форма и бяга почти непрекъснато. В момента зад гърба си има невероятните 64 маратона, като най-добрият му резултат е просто феноменален – 2:40,47 часа (36 минути и половина под световния рекорд)!

След четири годишно участие в маратони двамата се решават на нова лудост – триатлона „Айрън Мен“. Това нечовешко съревнование включва 3,8 км плуване, 180 км колоездене и като капак – класически маратон (42,2 км). Много малко са хората, които са в състояние да издържат подобно натоварване. Аз съм горе-долу в добра форма, но със сигурност ще се разпадна на отделни митохондрии още в плуването.

Хойт връзва с въже за кръста си доста тежка лодка, в която е легнал Ричард, за да покрие тези първи километри във водата. После слага сина си в специална седалка, закачена за предната част на колелото му. Най-изумителното е, че Тийм Хойт често изпреварва 2/3 от съперниците. През годините Дик и Рич участват в общо 911 състезания, включително 206 по триатлон и 24 последователни маратона на Бостън. През 1992 двойката преминава с велосипед през Съединените щати, покривайки 5000 км за 45 дни.

Тук всеки любител на бягането е запознат с историята на Хойт. Медийните спортни гиганти ESPN, ABC, Sports Illustrated и HBО отразяват успехите им, а на пазара излизат книга и DVD филм, посветени на техния трънлив път. Много специалисти се питат, какви биха били резултатите на Дик, ако се състезаваше сам, без сина си. Той твърди, че ще се провали, защото Ричард е основният му източник на енергия, а и стилът му на бягане е зависим от количката. Наскоро гледах кадри от последното им състезание. Дик въртеше педалите на колелото с настървение, подминавайки изтощените си противници, а изражението на лицето на сина му отразяваше както огромното удоволствие от надпреварата, така и мускулното напрежение, което явно усещаше от усилията на баща си. Вятърът ги блъскаше челно, умората се бе вкопчила в педалите, но Тийм Хойт продължаваше упорито напред: двама души – едно сърце. Казват, че дори пулсът им се изравнявал по време на състезание.

Хойт, в чиито крака като корабни въжета подскачат чудовищни мускули, а с бицепсите му би се гордял всеки 20-годишен младеж, се е подложил на големи лишения и е пренебрегнал собственото си благополучие, за да освободи сина си от капана на съдбата. Почти всеки цент от пенсията му, всеки извънреден приход и всяко получено дарение се влагат във фонда за спорт. Самият Дик живее по спартански, за да си позволи да пътува от маратон на маратон. За Хойт старши обаче едва ли има по-сладка жертва от тази и ако можеше, сигурно щеше да бяга по 24 часа в денонощието.

Наскоро една от водещите журналистки на САЩ – Мери Карило, интервюира Дик за предаването „Риъл Спортс”. Разговорът им постепенно ги отведе в миналото, към мястото, което Дик все още се страхува да посещава. Там, където в родилното отделение стои сломеният от мъка 22-годишен баща и се взира в мрачното бъдеще на сина си. Струва ми се, че в този момент пред телевизионната камерата Дик за пръв път кръстоса поглед със себе си и разбра колко изумително е житейското му пътешествие.

„От къде черпиш толкова сила?”, попита Карило и този железен мъж, който винаги е гледал напред, без никакъв признак на слабост, най-после не издържа и остави сълзите да отговорят. Мери е изключителна журналистка, но и тя самата не успя да овладее емоциите си и следващият й въпрос се разпадна, задавен в собствените й сълзи.

За човек, който е бил напълно отписан от докторите, Ричард е постигнал много неща: завършил е не само гимназия, но и Бостънския университет и има платена работа в лаборатория. Въпреки че е обездвижен, е видял всяко кътче на Америка и е дал надежда чрез примера си на милиони инвалиди по света. Днес той е на 43, но за родителите детето винаги си остава дете. Затова понякога се питам, дали и Дик не сяда вечер до леглото на сина си, за да се взре с гордост в спящото му щастливо лице. Хойт е голям мъж, велик спортист и истински родител. Ако има послание в неговата история, то е, че лесно се прави дете, но трудно се става баща.

Много красота има в спорта. Красиви и елегантни бяха полетите на Джулиъс Ървинг към коша. Красиво бе и финалното разгъване на Луганис, миг преди да разпори водната повърхност. Изумително красиви са и ефирните подавания на Зидан. Но понякога спортът може да ни даде нещо още по-впечатляващо и ценно. Един 65-годишен мъж, бутащ с всичка сила осакатеното си, но щастливо дете в инвалидна количка. Какво по-красиво? Магията на спорта се състои в това, че в ръцете на един баща той престава да бъде просто спорт и се превръща в нещо много повече. Нещо, пълно със смисъл, обещание и надежда… Като бяла лястовица.

Иво Иванов, Канзас

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Фарисей и Митар

Беседа, държана от Петър Дънов на 5 октомври 1914 г. в София.

Двама человеци влязоха в храма да се помолят: единият фарисей, а другият митар. (Ев. Лука 18:10)

Навярно ще попитате какво чудно има, че двама души: един фарисей и друг митар, влезли в храма! Действително, няма нищо чудно за онези, които разбират нещата, но за онези, които не ги разбират, всичко е чудно. За онези, които разбират, всичко има смисъл, а за онези, които не разбират, всичко е безсмислица.

Ще взема тези двама души: фарисей и митар, като предмет на моята днешна беседа. Тия две лица са видни представители на много стара култура. Нека съпоставим техните отличителни черти паралелно, за да се осветлите върху техния бит и духовен характер.

Думата „фарисей“ произлиза от еврейската дума „параш“, която значи „да разделяш“. Има и една арабска дума, „фарси“, която произлиза от същия корен и значи нещо изрядно по форма; да знаеш един език „фарси“ подразбира да го знаеш много добре. Христос представя в тази глава два отличителни типа. Един талантлив художник, запознат с науката за човека, би нарисувал тия два типа с всичките техни отличителни черти; и тази изрядна картина би заслужавала да се намира във всяка къща за образец. Какви са очебийните черти на фарисея, и какви – на митаря? Не е достатъчно да се каже: „Той е фарисей“, или: „Той е митар“, а трябва да знаем външните белези на техните лица, на техните ръце, на тяхното телосложение, устройството на тяхната глава. След туй трябва да се доберем до особеностите на техния душевен склад. Само така ще можем да си уясним вложената за нас в текста идея и да се възползваме от нея. Христос е бил велик художник, той е дал две отличителни черти на тия два характера, и по тях аз ще опиша фарисея и митаря. Но ще кажете: „Вие как ще можете да опишете човек само по няколкото думи, които са казани за него?“ Това е наука. Може да се опише. Има учени хора, които са се занимавали дълго време със сравнителната анатомия, изучили са устройството на животните тъй добре, че ако им дадете най-малката част от някое допотопно животно, могат да ви опишат ръста му, да съпоставят всичките му кости, да турят мускулите и жилите му и по тоя начин да възстановят изчезналата форма. Ако дадете на един вещ ботаник само един лист от някое растение, той е в състояние да ви опише цялото дърво. Върху същия закон, горе-долу, ще се постарая да ви опиша фарисея и митаря, да ви покажа какви са те. Но ще ми кажете: „Какво общо има между тия двама, които са живели преди 2,000 години?“ В света живеят два вида хора – митари и фарисеи; от тях са произлезли много други, но те си остават основните. Вие можете да спадате или към единия, или към другия вид – безразлично дали сте свещеник или не, дали сте благородник или не, дали сте учен или не, дали сте философ, мъж или жена. Тия два характера се преплитат и изпъкват в живота на всички. Те ще останат завинаги отличителните типове в човешката история. Художеството на Христа се състои именно в това, че Той с много малко думи е съумял да ги изрази и представи така нагледно.

Външният образ на фарисея наглед е приличен. Той е човек благовиден, снажен, строен, висок ръст: 175–180 сантиметра – по-горе от обикновения. Ръце и пръсти въздълги, палец дълъг, симетричен – признак на изработени възгледи, присъствие на воля и интелигентност; показалец равен с безименния – показва, че щом се зароди в него някоя идея, той я прокарва до крайните й предели. Храносмилателната му система е изправна, в ядене и пиене той е трезвен, няма слабостите на чревоугодника и винопиеца, вкусът му е изтънчен. Кръст възтънък. На възраст преминал е четирите периода и е встъпил в петия, т.е. навършил е 45 години. Рамена малко възкръгли, лице малко продълговато и крушообразно, с развита нервна система. Долна челюст правилно сформирана, с брада продълговата и заострена – признак на човек с ум подвижен и схватлив; уста средна, устни нито много дебели, нито много тънки; краищата на устните ъгли стоят малко издигнати; с една усмивка на презрение – „Хората – това са тълпа“; но вътрешно своето презрение никога не изказва. Очи сивопепеляви; вежди дъгообразни, малко наведени, като клоните на старо дърво – човек, който живее дълго време и който има опитност в живота. Чело хубаво, възвисоко, в основата си, над носа, издадено – признак на човек със силна индивидуалност, с наблюдателен и практичен ум. Слепоочните области средно развити; уши правилни и близо прилепени при главата – белег на материален порядък. Влакната на брадата малко възредки и възчервени – белег на импулс и упорство. Глава валчеста, общ размер околовръст над ушите 56–60 сантиметра; със силно развита и издигната теменна област – белег на човек с голямо самообладание, самоуважение, гордост, взискателност и тщеславие; религиозно чувство притежава, но едностранчиво развито; милосърдие проявява, но само към себе си и нему близките. Лице възбледобяло, с нос от гръко-римски тип. Човек с естетически вкус, но без поезия и обич към природата, към възвишеното и идеалното. Човек със силна вяра, но вяра само в своя ум; с голяма надежда, но надежда само в своята сила. Има религия, но в тази религия почита, обожава само себе си. Ако влезем в неговия храм, ще намерим на първо място не образа на Исуса Христа, а неговия собствен портрет, и на мястото на света Богородица, Йоан Кръстител и другите светии – наредени неговите деди и прадеди, на които той кади тамян и възнася молитви – „Славен, велик е нашият род“. Човек интелигентен, който събира познания в живота, запознат добре с еврейската кабала и с принципите на тогавашната цивилизация, и ако би живял в наше време, щеше да минава за виден писател, философ, художник, държавник и духовен глава.

Защо Христос изважда този тип? Какво лошо има в неговата молитва? У фарисея се забелязва една философия, която е отживяла своя век – човек, който живее само с миналото, а изпуска настоящето и бъдещето; човек, който се е влюбил, като мома или момък, в своя портрет, който където ходи, само него вижда. Чудно е, когато човек се влюби в своя образ! Веднъж наблюдавах един български писател: беше седнал на видно място, имаше до него огледало, запуши цигара, обърне се и се огледа в огледалото, като че си дума: „Красив съм, правя впечатление на хората“. Пак ще запуши и позира пред огледалото. Ако един ден това огледало се разруши, ще се разруши и неговото щастие. Фарисеят мяза на този тип, влюбен в себе си. И виждате, като се обръща към Господа, колко са интересни неговите думи – „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци; аз съм нещо повече“. Но философията му е именно тук погрешна, защото Бог е създал всички човеци. „Не съм като другите хора“; ами какво си? Да си ангел, не си; от същата каша си направен, и в твоите жили тече същата кръв. Иска да лъже и себе си, и Господа. Ето първата лъжа, която той употребява. И Господ му казва: „Не говориш истината“. Твърдението на фарисея е отрицателно: той не се сравнява с по-възвишените от себе си, с ангелите, а с долните типове, с престъпниците, че не бил като тях. Да допуснем, че аз се сравнявам с гадини и казвам: „Благодаря Ти, Господи, че не съм като тия волове, магарета, псета, гущери, змии“, какво сравнение мога да правя с тях? Тази е една слаба черта, която се среща във всички хора. Преди години имаше в България известно течение у гимназистите и студентите, като проучват живота на великите писатели, например на Шекспир, да усвояват неговите недостатъци, понеже нямат неговите положителни страни: „Чакай дали ги имам и аз“, и като ги намерят в себе си, кажат: „И аз съм като Шекспир,  гениален“. Проучват характера на Шилер и търсят някоя негова ексцентрична страна, и като я намерят в себе си: „И аз съм като Шилер“. Като изучават цял ред писатели така, казват: „Ние сме велики хора“. Да, велики, но в отрицателен смисъл; велики, които имат минус един грош. Аз предпочитам човек, който има нула грош, защото нито има да взима, нито поне има да дава. И фарисеят прави сравнение и казва: „Благодаря Ти, Господи, че не съм като другия, грабител“. Казва му Господ: „Ако бях те турил на негово място, какво щеше да бъдеш?“ Някога един ангел, като гледал от Небето как един човек греши, обърнал се към Господа и Му рекъл: „Как търпиш тази низка твар? Аз да бях на Твое място, бих очистил земята от нея“. Господ пратил ангела на земята да се въплъти и го оставил в същото положение, и ангелът направил два пъти повече грехове от онзи човек, когото той осъждал. Та човек не бива да осъжда хората за деянията им от онова място, на което е поставен, защото на тяхно място и той би ги направил. Идвали са при мене мнозина и са почвали тъй: „Ние не сме толкова лоши хора, ние сме възпитани, защото сме от знатен род“. – Не се съмнявам в думите ви, аз в душата си дълбоко вярвам в това, което ми говорите; ние всички сме все от знатен род, аз това поддържам; но вашите и моите деди и прадеди не са били тъй благородни, както вие и аз ги мислим; мнозина от тях са били големи нехранимайковци, престъпници, злосторници и последни вагабонти; свидетелството, което Господ е написал за тях, вие и аз го носим отгоре си. Нещата може отвън да имат известна благовидност, но отвътре те нямат съответно съдържание. Че нашите деди и прадеди не са били такива чисти, както предполагаме, това показват ония лоши черти, които сме наследили от тях, които най-малко два пъти на ден проявяваме. Ако дядо ти и баба ти, баща ти и майка ти са били чисти и добри, като ангели, откъде са тия черти и лоши проявления в твоя живот? Ако в известна течност турите малко горчивина или отрова, тя ще се забележи и прояви; ще се познае, че в доброто има примесено нещо лошо.

Та хора с философията на този фарисей може да ги наречем консервативни, от консерваторската партия, хора, които имат високо мнение за себе си. Не е лошо да има човек високо мнение за себе си; стига то да е право и да няма някакъв примес от горчивина. Най-голям консерватор и регулатор в природата е азотът, който спира всяко горене, задушава всякакъв живот. Азотът е най-старият, най-уравновесеният елемент в природата. Но ако би останала природата само с него, всичко щеше да бъде мъртвило. При все това, органическият свят има да му благодари много…

Фарисеят се обръща към Бога, не да му помогне да изглади някои грапавини от неговия характер – ни най-малко – той само благодари, че не бил като другите хора: хулител, обирджия, убиец, прелюбодеец. Именно като книжник и философ той трябваше да се спре върху причините, които пораждат хулителството, обирджийството, убийството, прелюбодейството. Когато срещнем някои хора, които стоят, да кажем, по-долу от нас, според Христовото учение не бива да ги осъждаме в своята душа, а да извлечем урок, да намерим причините, които са ги довели до това ниско положение, и ако има нещо от тях в нас, да го изкореним. Защото онзи, който е положил великите закони в живота, казва: „Не съдете, да не бъдете съдени“. В тия думи има дълбок смисъл, и който ги е проумял, се е домогнал до великия закон на човешкото благо. Съвременните зоолози изучават животните и са дали на света много ценни работи, но никой още не е проучил дълбоките причини, които ги създават; така: защо, например, някои имат рога, а други не; защо някои се влекат, а други ходят на четири крака; защо някои ядат месо, а други пасат трева; защо са лишени от човешката интелигентност. А за това има дълбоки и основни причини, то не е така произволно, както може някой да помисли. Когато хората разберат тия дълбоки причини, ще дойдат до тази разумна философия, върху която ще се съгради бъдещият строй на обществото – „зората на новата цивилизация“. Цялата съвременна цивилизация почива върху възгледите на фарисея – тя е фарисейска цивилизация. Тази цивилизация, дето хората се отличават по форма, по външност, по етикеция, се е родила в далечното минало на Египет, Индия, Вавилон, Китай, Персия, Юдея, Гърция, Рим. Тя е днес и в Европа облечена в красива християнска мантия. Не казвам, че тя в своите основи е нещо лошо, но казвам, че формата всякога трябва да има в себе си известно съдържание; вън от това формата си остава една проста черупка, в която могат да живеят само паразити. Казват: „Той има чудни очи“. – Та що от това? – „Красиви са.“ – В какво се състои тяхната красота? – „Ама бляскави са, приятни са.“ – В какво именно са приятни? На някой носът бил хубав, приличен. В какво се състои тази хубост? Устата му били хубави, правилни. В какво отношение? Има у хората схващания за известни неща, които не можем да изкажем, именно, че в черните очи, или в сините, или в сивопепелявите, или в зеленикавите, или в кестенявите, има известни скрити сили. Ако погледне човек с черни очи, ще произведе известна мисъл; ако погледне с кафяви, – известно настроение и т.н.. Хора със сини очи са хладни. Те са като небе чисто, но хладно, студено. Такива хора не са за земята. В тях вяра съществува, но те са се родили преждевременно. Може би, те са хората, които тепърва дохождат. Аз говоря за ония сини очи, които са израз на небето. Писанието говори, че Христос имал такива очи. За някого казват: „Устата му е красива като роза“. Какво е устата? Тя е изразител на човешкото сърце – дали е човек с меко или кораво сърце; показват доколко човек е интензивен и откровен. У ония, които имат хубав апетит, ще забележите, че устните са въздебелички. То е физиологически закон. Повечко кръв приижда, затова са и дебелички и червени. Като вкусят яденето, кажат: „Ха, това е приятно“, и по лицето им блесне деликатна, едва уловима усмивка; тя оповестява, че в тяхната душа има туй разположение. Ако вземем човек с красив нос, той е израз на човешката интелигентност; дали носът е прав или закривен, дали е римски тип или гръцки – това има дълбок смисъл. Външният облик на лицето не е без значение, при това то е изразител също на външния живот на човека. Ако вникнем в едно човешко лице и видим, че то няма симетрия, че едната негова вежда не е като другата, едната по-развита, другата по-издадена, ако има известна асиметрия, това показва, че има в него нещо неуравновесено. Като поставите една права линия, ще се уверите дали и вашият нос е на мястото си. Носът е барометър, топломер, който показва в какво състояние е вашият ум. Когато машинистите карат една машина, има един уред, който показва атмосферното налягане в котела, и според това показване турят повече въглища за увеличаване на парата, или, ако тя е излишна, я изпущат. Вие спирали ли сте се някой път да си дадете труд, като машинистите, да видите в какво състояние е вашата пара – вашето сърце? Господ ви е поставил за това носа. Идете пред огледалото, попитайте вашия ум, и той ще ви разправи в какво състояние е сърцето. Като се огледат очите ви, ще видите какво е състоянието на вашата душа. Единственото, което никога не лъже и не може да лицемери, са очите. Затуй, когато човек някой път иска да излъже, замижва или туря ръка на очите си. Детето съзнава, че майката, като го погледне, ще познае, че лъже, и затуй си туря ръката на очите.

Когато фарисеят се молеше, Христос го гледаше и му казваше: „Твоята душа е размътена, твоите праотци не са живяли такъв чист живот, както ти си въобразяваш. Ти мислиш, че не си като другите хора, но в миналото си бил като тях, па и сега не си много далеч от техния уровен“. Както и да изтълкуваме този факт, дали според учението на индуските философи за превъплътяването; или според учението на египетските мъдреци за трансмигрирането; или според учението на кабалистите и окултистите за еманирането (изтичането) и усъвършенстването на духа; или според съвременното философско учение за наследствеността – безразлично. Тия учения и теории са само помагала за нас, да си уясним някои неща по-добре, да ни станат явленията на човешкия живот по-ясни и по-разбираеми. Обаче основният принцип, лежащ в основата на всички неща, си остава всякога един и същ, по който начин и да обясняваме и тълкуваме неговите проявления. Великият закон на причините и следствията, на деянията и възмездията, никога не казва лъжа, той всякога говори абсолютната истина. Ако си добър, пише в книгата на живота, че си добър; ако си лош, пише, че си лош. Ако говориш истината, пише в книгата на живота, че си говорил истината; ако лъжеш, пише, че си лъгал. Ако помагаш на ближните си, самопожертваш се за народа си, работиш за благото на човечеството, служиш на Бога от Любов, пише това в книгата на живота: ако изнасилваш ближните си, предателстваш спрямо народа, спъваш развитието на човечеството, изневеряваш на Бога – пише така в същата тая книга. Той пише безпощадно своите показания за човешките постъпки: върху челото, върху носа, върху устата, върху лицето, върху главата, върху ръцете, върху пръстите и върху всички други части на човешкото тяло – всяка кост е свидетелство за или против нас. И тази история на човешкия живот ние четем всеки ден. В нейните минали страници е отбелязан животът на всички наши праотци: за някои от тях е писано, че са били ужасни престъпници, крадци и разбойници. Като разгъваме нейните страници и проследяваме линията, по която са дошли: Авраам, Исаак, Яков, Давид, Соломон и много други, намираме там техните постъпки напълно отпечатани. За Авраам намираме, че е бил човек правдив, много умен, човек с широко сърце, с голяма вяра, с възвишен дух, запознат с дълбоката мъдрост на Божествените наредби за великото бъдеще на човечеството. За Яков намираме, че първоначално е бил човек двуличен, хитър, егоист, който с лъжа и измама сполучва да отнеме първородството на брата си, и едва към тридесет и третата му година в него става преврат, след като слугувал на чичо си Лаван 14 години за двете му дъщери: тогава именно става в него една промяна за добро. За Давид знаем, че е бил човек смел, решителен, с отличен природен и поетичен ум; но е имал особена слабост към красивите жени. С измама взема жената на Урия, от който ден започват вече неговите изпитания. И смелият пророк Натан не се е поколебал да го изобличи направо в лицето и да му покаже лошите последствия, които тоя закон ще напише за него в своята книга за бъдещото потомство. За Соломон е казано, че е имал отличен философски ум, с добро, но покварено сърце, с извънредно силни чувства и страсти, голямо тщеславие и слаба воля, първокласен епикуреец в ядене и пиене и удоволстване с жени. Христос знае това. Знае как е живял и неговият род, и когато хората Му казват: „Учителю благи“, възразява им: „Защо ме наричате благ? – Благ е само един Бог“. Иска да каже: „Фамилията, от която Аз съм роден, не е толкоз благородна, както вие мислите. Защото Бог има друго мерило, което вие изпущате. Той изисква пълна чистота във всяко отношение. Мнозина от тази фамилия не са живели тъй, както е било угодно на истинския Бог, Чиято воля изпълнявам“. Та затова се обръща към фарисея и му казва: „Ти и себе си лъжеш, и хората, и Бога: много от твоите праотци са вършили престъпления, и затова ти нямаш право да казваш: „Аз не съм като тия“. И понеже няма смирение в твоята душа, твоята молитва не може да бъде приета, и ти не може да бъдеш оправдан. Вие фарисеите сте изопачили Божия Закон, като сте турили лицемерието отгоре Му за покривало. Престанете да се представяте за такива, каквито не сте, понеже Бог не е човек, който може да се лъже от външния вид; Той гледа вашето сърце и според него ви оценява“.

Сега, да се обърна към другия тип – към митаря. Имате човек със среден ръст, въздебеличък; крака възкъси, ръце дебели, пръсти също въздебели и заострени, лице валчесто; стомашната система прекрасно развита – обича да похапва повечко и да попийва. „Предстои ми дълъг път да извървя, аз трябва да имам храна“ – така си философства той, и затова става бирник; от тук ще изпроси, от там ще вземе и пооткрадне, напълва си торбата. „Ти правиш като мене, ще извиниш, може да го сметнеш за кражба, но трябва ми. Не искаш да ми го дадеш, ще си го взема насила или открадна.“ Казах – митарят има лице възвалчесто, вежди дебели, брада отдолу широка – каквото предприеме, с успех го свършва. На възраст е между 40–45 години. Брада с черни рошави влакна, мустаци също – белег на голяма горещина; нос развит, възкъс, дебел, широк в крилата си – признак на добра дихателна система; човек на чувствата, импулсивен, като дете, всякога може да изкаже своята радост; като му дръпне половин кило винце, може да скача и се радва; като изтрезнее, почва да плаче, че жена му била болна. Слепоочните области силно развити; уши възголеми, почти като Толстоевите, като на човек, който краде, взема, но и дава – „Бащата и майката крадяха, хайде аз да дам, да облагодетелствам, дано Господ да ни прости греховете“. Очи има кафяви или винени – белег на естествената мекота и добродушие, които чакат само своето време да се проявят. Глава правилно развита, като главата на Сократ. Има отлично развити домашни и обществени чувства, силно религиозно чувство, отзивчиво чувство на милосърдие, правилно разбиране на живота, отличен ум, лишен от софистика, силно развита съвест, която му показва грешките, и той не се свени да ги изповядва и пред Бога, и пред човеците, и пред себе си. Няма превзети възгледи за своето благородство. Има религия, но в нея е поставил образа на Добрия Бог, а не своя. Всякога вярва, че този Добър Господ ще го изведе на видело. Има повече вяра в Него, отколкото в себе си. Има правилна философия: не се сравнява с по-нискостоящите от него крадци и вагабонти, а казва: „Господи, като гледам Тебе, ангелите, светиите, какво съм аз? Трябва да се повдигна, трябва да бъде като Тебе. Грешник съм; деди, прадеди и аз човеци не станахме; ям, пия, но съм станал като свиня; прости ми, че не мога да използвам благата, които Си ми дал“. И какво казва Христос? Този човек, който съзнава грешките си, има един възвишен идеал, един ден той ще надмине фарисея. Как може да бъде това? Богатите хора се уповават само на своите ренти или доходи, нищо не работят, а само бистрят политиката, обществения живот. Други, които стават сутрин рано, работят по 10 часа на ден, имат несполука след несполука в живота, но постоянстват и след години придобиват знания и стават видни хора.

Сега, между вас – ще извините – има и от двата типа. Но понеже Христос дава двата противни полюса, аз ви казвам: Вземете доброто от единия и от другия и създайте благородния фарисейски и митарски характер едновременно; създайте третия тип на християнина, на новия човек. Тази е моята мисъл. Казвате: „Толкова грешен ли съм в своя живот, как мога аз да бъда фарисей? Обиждаш ме“. Ще ви кажа една истина. Когато дойде нещастие в живота, казвате: „Защо, Господи, това нещастие? Има други, които са по-големи грешници от мене“. Тогава не сте ли на мястото на фарисея – човек, който спори с Господа? Господ ще ви каже: „Ти си много праведен, но знаеш ли колко безобразия са извършили твоите деди, с които едно време си бил съдружник? Ей тук имаш полица, подписана преди толкоз години, трябва да я изплатиш“. – „Ама аз не помня.“ – „Нищо не значи. В Моята книга е отбелязана. Тя не лъже.“ Дойде нещастие върху вас, благодарите – „Малко е то“, тогава вие сте на мястото на митаря. И Христос ще ви каже: „Вие ще отидете в дома на Отца“. Вие осъждате някой път фарисеите – „Те са неискрени хора“, но знаете ли, че вие, които осъждате фарисеите, сте съвременните фарисеи? Извадете поука за себе си от характера на този фарисей, да нямате неговите лоши черти, или ако ги имате, да ги изкорените, да не вървите из пътя на негативния живот. Какво са имали дядо ви, баба ви, баща ви, майка ви, това нищо няма да ви ползва. Знаете приказката за гъските, които някой карал към града. Гъските рекли на пътника: „Какво безобразие от този господин! Подкарал ни като ято, не знае, че нашите прадеди освободиха едно време Рим“. – „А вие какво направихте?“, казал пътникът. – „Нищо.“ – „Тогава вие сте достойни, за да се варите в гърне.“ Дядо ви, баща ви били такива високи, благородни хора, но вие какво сте? Нямаш благороден характер – придобий го. Дядо ти, баща ти може да са ти оставили известен капитал, но ти можеш да го опропастиш, изгубиш.

И в религиозно отношение ако се спрем, има религиозни фарисеи: „Аз съм от православната църква“, „Аз съм от евангелистката църква“, „Аз съм от католическата църква“, „Аз съм свободомислещ“. – Радвам се, че си православен, че си евангелист, че си католик, че си свободомислещ; но имаш ли благородните черти на Исуса? – „Нямам ги.“ – Не си православен, не си нито евангелист, не си никакъв. Придобий ги, за да бъдеш такъв. – „Ама аз съм свободомислещ.“ – Имаш ли благородните черти на честните свободомислещи хора? Под думата „свободомислещ“ разбирам човек, който е приятел на Истината. Не си ли такъв, ти си първокласен лъжец. Често хората казват: „Ти си отличен човек“. Хората от съвременното общество се събират трима–четирима на едно място и почнат да се хвалят с благородство, с отличия: „Твоето съчинение ние четохме и сме във възторг“. Замине, почнат: „Той е първокласен глупак“. Замине вторият, почнат и по негов адрес същото. Замине третият, и той бил такъв и онакъв. Като остане един, той, разбира се, няма да каже нищо лошо за себе си. Не се лъжете от това, което казват хората, защото те по ваш адрес могат да кажат много неприятни работи. Никой не казва истината. Ваши неприятели ще ви кажат: „Ти си вагабонтин, лъжец, калпазанин“ – те говорят по-скоро истината, отколкото онзи, който ви ласкае: „Ти си благороден“. Може да си добър, но не толкоз; да не мислиш, че си отличен. Някой път вървиш изправен, махаш с ръце и бастун, като че ли си разрешил някоя велика задача на Архимед; мислиш, че като тебе няма друг човек; ако си митар, казваш си: „Аз ще управлявам света“. Христос казва: „Слушай, преди години твоите деди и прадеди управляваха, и аз помня, че там в моя тефтер е написано, че те са извършили престъпления; може да влезеш и ти в тоя път, не се самонадявай“. Затуй, в каквото положение и да се намираме, трябва да имаме за идеал само Господа Бога. В този свят ще срещнем много горчиви работи. Може да срещнем наш приятел, който ни обича и ще ни каже някои неща, които са верни; не казвам, че трябва да подозираме, че всички са лъжци, не; но ако 100 души ви похвалят, между тях може да ви кажат истината само трима; другите ще ви кажат истината или много грубо, или в много ласкателна форма – две крайности. Истината не е там, а е в онзи среден път – като вземете добрите черти на фарисея, неговия отличен ум, схващането и порядъка, а от митаря неговото милосърдие, дълбоката религиозност, вътрешното съзнание да познава погрешката си и да се стреми да изправи живота си. И в семействата тия митар и фарисей ги има – мъжът фарисей, жената митар. Мъжът от високо потекло, богат, строен, красив – благороден човек, както го наричат, а жената от просто семейство, баща й и дядо й неучени хора – простаци; той, като я погледне, казва: „Знаеш ли от какво положение съм те извадил?“, и тя се посгуши. Няма какво да прави, ще се сгуши и сготви: всяко помръдване с пръст от фарисея, че не е сготвила хубаво – „Такава проста, невъзпитана жена аз не ща“ – я заставя да плаче и да слуша. „Такъв митар не искам в къщата си.“ На друго място жената е фарисей, а мъжът митар; тя излиза от богата фамилия, баща й издигнал мъжа й, който бил чирак при него – „Не знаеш ли с какво благоволение съм те взела; не знаеш ли как да се обличаш, как да си туриш връзката, не знаеш как да се изсекнеш“. Ужасни формалисти са тия фарисеи, когато започнат да изреждат. Сега и двамата, както единият, така и другият, имат нужда да изправят живота си. Христос, като казва, че митарят е по-оправдан от фарисея, иска да каже, че и митарят не е напълно прав, но че в неговите мисли за живота, за Божествения ред има по-добро схващане, отколкото у фарисея. Той иска да каже, че един ден този митар ще седи много по-високо от фарисея. Ако не искате вие да се смирите, Господ ще ви смири, защото Той горделивите смирява, а смирените въздига. Гордостта и смирението са синоними на тия двама хора – фарисеят и митарят. Вие знаете какво може да се случи с вас в бъдещето; всичките ваши благородни черти и всички ваши деди и прадеди не могат да ви спасят. Преди години в Англия, мисля, в Лондон, един от най-богатите и видните англичани влязъл в своите подземия да разгледа съкровищата си и по една случайност затваря вратата подир себе си, като оставя ключа отвън. Като изходил цялото свое богатство и му се порадвал, поискал да излезе, но се видял затворен. Седял ден, два, три, наоколо му злато, богатство огромно, но не могъл да излезе, нито да се обади. Най-сетне бил принуден да предаде душа в туй място, като оставил такава бележка: „Ако имаше някой да ми даде само едно парче хляб, бих му дал половината от богатството си“. Ако един ден някак се случи да бъдете затворени като този богаташ, в подземията на вашите благородни деди и прадеди, едно късче хляб може да ви спаси. Затова Христос казва: „Хлябът може да ви спаси, а не тия неща, за които се борите“. И знаете ли, че много хора умират така, затворени в себе си? Хора отчаяни се самоубиват. И кой се самоубива? Не се самоубиват митари, а все фарисеи. Поети, художници и държавници казват: „Нас светът не може да оцени, не може да оцени съчиненията ни – произведенията, картините“, и се самоубиват. Все тия фарисеи, тия благородно мислещи, с правилни лица и червени бради, изобщо се самоубиват. Фарисеите в България не са с червени бради; аз ви говоря за еврейските фарисеи, тях описвам; нашите щях да опиша другояче. И българските мязат на тях, само че в нещо се различават. Но понеже думата ми е не за българските, а за еврейските митари, то правете заключение за българските и търсете тия типове. Как ще ги търсите? Моята беседа е да приложите това практически в живота си.

Съвременните хора проповядват, че човек, за да успее, трябва да има воля. Във волята има трояко проявление – волята може да бъде: 1) своеволие; 2) воля, която има предвид само нашите интереси, само интересите на нашия народ, и 3) воля, която има предвид интересите и на нашето общество и народ, и на човека, и на Бога. Последната воля, която обема в себе си всички задължения, които имаме към този свят, воля такава, че няма никоя сила, която може да ни отклони от нашия дълг – тя е воля добра. Воля да работиш за славата Божия и човечеството, за народа си, за дома си и за повдигането на своя характер – това е воля. Някои казват: „Ти трябва да имаш благороден ум“. Ум, който схваща своето отношение към Бога, ум, който е зает да приложи в живота възвишените мисли – това е благороден ум. Имате всичките зародиши за това. „Ама носът ми не е такъв, какъвто искам.“ – Ще се развие. Погледнете онези малки пиленца в гнездата, които нямата още пера, как чакат майка си и щом тя се зададе, те отварят уста, рекат: „чърррк!“ и хоп! – майка им втикне в устата им червейче. И 20 пъти на ден: „чърррк!“, и пак отварят устата. Колкото повече тия пиленца се молят: „чърррк!“, толкова повече червейчета падат в устата им. И почнат сега и крилца да растат, и най-после те хвръкват. По същия закон трябва и вие да вървите, да си отваряте устата – да се молите. Ако не ги отваряте, вие сте фарисеи, и Христос ще ви каже: „Светът не е за вас, Царството Божие не е за вас, бъдещето не е за вас“. Туй иска да каже Христос. Има хора, които не обичат да отварят устата си, само мълчат. Разбирам да мълчиш, но кога? Когато си гневен, когато искаш да обидиш човека, когато завиждаш; но когато си радостен, когато трябва да се каже утешителна дума, отвори устата си и я кажи. Отваряте ли си устата, когато ще възпитавате децата? Ето въпросът, който се слага пред вас. Вие възпитавате децата си като фарисеите; да не барат съдовете, да се не оцапат, дори да не си наквасят ръцете – майката ще ги измие; да им купи бащата нови обувки, часовници, кордончета. Бащата трябва да стане роб на този фарисей. Като дойде вечер бащата, намусят му се: „Скоро, искаме това, искаме онова“, и той се сгуши. Защо е казал Христос: „Горко вам, книжници и фарисеи“? И в домовете, при децата си, и в черквите, навсякъде проявяваме тия черти на фарисеите и се чудим защо царството Божие не идва. И отгоре на това укоряваме: „Калпав свят, калпаво общество, свещеници такива, онакива, учители лоши, управници лоши“, а той? – светия! И ти си такъв, като ония, които укоряваш. Спри и остави тия неща, защото майка ти е при тебе; щом кажеш „чърррк!“ – хоп! – ще получиш храна. Тия неща може да си се виждат смешни, но те са велики истини; те са дребни работи, но трябва да вземем поука от примера. В сравнение с небесния живот, ние сме голтаци, и Господ постоянно ни праща майката с тия червеи; поздрави майки си, защото ти носи храна. Колко място е обиколила тя, докато намери един червей! Как да благодарим на Бога, Който всеки ден мисли за нас и ни доставя храна? Всяка сутрин да казваме и ние „чърррк!“ – да Му се помолим. Знаете ли какво значи то? То има дълбок смисъл. Какво съдържа това „чърррк!“? Ако бяхте го знаели, щяхте да знаете думите, с които говори Небето. Много къса дума, но съдържателна. И сега вие сте в храма; Христос се обръща към вас и ви пита: „Как се молите – дали като този фарисей, или като митаря? Как ще излезете в света и ще започнете работа, като фарисея или като митаря? И вие сте от същата кал“. Но Христос иска да каже да не бъдем фарисеи. Мене ми е гръмнала главата от тия фарисеи. Ако има нещо в света, което да безпокои, то са тия фарисеи. „Ама еди-кой-си имал такива черти.“ Зная; какво да правя? Чакай да очистя себе си, че тогаз хората. Чакай да очистя своите въшки, че тогаз на другите. Защото, инак, ако отида при него, онзи, който има по-малко, ще хване от мене. „Ама трябва да го възпитаме.“ – Чакай първо себе си да възпитам. „Ама трябва да проповядвате.“ – Ако взема преждевременно да проповядвам, ще заблудя хората. „Излез и кажи това и това.“ – Какво ще кажа? Да лъжа хората ли? Когато излизаш, трябва да кажеш великата истина и с думи, и с живота си. Туй подразбира Христос. Когато почнем да учим, трябва да работим същевременно с думи и с живота си. Аз много харесвам онези съвременни учители, които когато преподават някой предмет, физика или химия, веднага започват с опити: кислород тъй се добива, онова тъй става. Влезеш в дърводелницата, учителят разправя и теория, и практика. Влезеш в шивачницата – също. Христос казва на християните: „Влезте и вземете вашия аршин и ножиците“. Някои трябва да захванат с игла, че после с ножици. Кои са тия ножици? То е нашият език. Когато почнете да кроите и шиете, по-хубави ножици от вашия език няма. Когато започнете да режете наляво и надясно, без да мислите, вашите ножици не са на мястото. Защото ако говорите не на място, режете, без да мислите – ще се изхаби платът.

Не ви говоря всичко това за обезсърчение. Не искам да ви кажа, че вие сте роден фарисей, но че имате разположението на фарисея. Всички го имат. И хубаво е да го имате до известна степен. Но когато почнете да казвате: „Господи, благодаря Ти, че не съм като другите“, фарисеят е жив във вас, и мъчно можете да се освободите от него. Той живее в тила, в темето, в ушите, в главата, в носа, във вътрешната страна на очите. Този фарисей къде ще го намерите? Във всички ваши черти и проявления.

И тъй, сега Христос ни пита: „Кой е най-правият начин, по който можем да принесем молитвата си пред Бога?“ Тази молитва Той подразбира в обширния смисъл – в полза на обществения живот. Някои разбират, че истинска молитва може да се принесе само в черква. Вижте тази молитва, която ще принесете в черква, има ли известна връзка със семейния живот, може ли да ви помогне? И тази черква трябва да я намерите, де е тя? Учителят най-първо преподава на учениците за известни елементи и ги оставя сами да разрешат задачата, да намерят отношенията на известен закон. Казва се на едно място в Посланията: „Вие сте храм Божи“. Ако ние сме храмове Божи, като влезем в тайната ни стаица пред Бога, как трябва да влезем? Ако влезем като фарисея, Христос ще ни каже: „Не сте постигнали целта си“. Ако влезем като митаря и признаем погрешките си, обещаем, че ще ги изправим, ние ще сполучим и ще чуем Христовия отговор: „Ти си оправдан, имаш бъдеще“. Може би учителят да намери в тетрадката много погрешки, ученикът не трябва да каже: „Колко е дребнав – само три погрешки“! Той може да я зацапа, може да задраска 4–5 думи, и ученикът да каже: „Развали ми тетрадката“. Да, ама ако искаш да бъдеш съвършен, ти трябва да му се благодариш, че ти е обърнал вниманието и на тия погрешки, защото трите погрешки може да станат повече. Изправи ги, не ги оставяй. Защото погрешката е като въшката: ако я оставиш, едната в седмицата може да навъди хиляди. Доста е една погрешка да изпрати човека на позорния стълб. Доста е, по същия закон, една добродетел да ви издигне в Небето и да ви постави между ангелите. Дайте условията, и ако една постъпка е погрешна, ще ви снеме, ако е добродетелна, ще ви въздигне. Следователно обръщайте внимание както върху една добродетел, тъй и върху една погрешка. Ако у един човек, който е водил порочен живот, е останала само една добродетел, то е онова въженце, пуснато в бурното море на живота, за което ако се хване, може да излезне на сушата. Следователно последната погрешка, която може да остане, е много лоша, за да погуби човека, както последната добродетел е много силна, за да спаси човека. Те са, които могат да изменят нашия живот. То е закон. И затова Христос казва: „Не бивайте немарливи“. У фарисея имаше по-благородни черти, отколкото у митаря; той седеше в много отношения по-високо, но имаше една последна грешка – гордостта, която можа да го смъкне в ада. Митарят беше голям грешник, но беше му останала най-последната добродетел – смирението, и той каза: „Аз ще работя за спасението си“, и затова Бог даде благословия на него, защото той имаше надежда, че ще се поправи в бъдеще. Питам ви тази сутрин: Вие де сте – в последната ваша погрешка, или в последната ваша добродетел? Ако сте в последната погрешка, аз ви съжалявам: пазете се, вие сте на опасно място в живота. Ако сте в последната ваша добродетел, вие сте на сигурно място, и аз ви облажавам: вие сте на сигурна канара, дръжте се за тази последна добродетел, и Христос ще върви с вас.

Беседа, държана на 5 октомври 1914 г. в София.

Posted in За Духа и Душата | Tagged | Коментарите са изключени

Онлайн магазин БуБуБ

Ася Михайлова от години работи в рекламни и ПР агенции по света и у нас, но едновременно с това винаги се е занимавала с декорации за деца. Украсява стените на детските стаи на своите деца и на децата на много приятели. По време на майчинството с втората си дъщеря най-после решава да превърне страстта си в предприемачество и създава он-лайн магазина за детски декорации BuBuB. И още на третия ден след пускането на сайта получава голяма поръчка – за украса на стените на цяло отделение, на Клиниката по детски болести и детска кардиология в Националната кардиологична болница София. Разбира се, възприема това като знак свише, че когато човек последва вътрешния си порив – и особено ако това е свързано с доставяне на радост и красота на деца – то всичко му помага и се нарежда като по вода:)  Картинките в клиниката са вълшебни, магически, приказни! А отзивите, които Ася получава за тях, надминават резултатите от работата й през всички изминали години… Когато нещо е различно от общоприетото, по-раздвижено, по-вярващо в децата, по-истинско, мислено и правено с много любов към тях – то няма как да не успее.

Posted in За Децата | Tagged , , | Коментарите са изключени

За хората около нас

Тази кратка история ни е изпратена от човек, който иска да показва положителните примери на хората около себе си.

Eдин ден се обадих на една моя приятелка да я питам дали познава човек, който е кръводарител или пък дава кръв срещу заплащане. Нейният отговор беше – „Дa, познавам – аз“. Поиска адреса и имената на нуждаещия се, дори не попита какъв ми е и защо има нужда. Осигурих й пари за такси, но тя ги отказа и каза, че човешкият живот няма цена. Kогато отиде в кръводарителския център се оказа, че на жените взимат над 400 мл, а тя мислеше че по 300 … но не се отказа. Още по-накрая се оказа, че кръвното й е под разрешеното и въпреки това даде кръв. Аз имам такъв човек до себе си!

Posted in За Обществото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Истинските приятели плачат

Иво Иванов, Канзас

(Статията е писана през 2006-та година)

Ако имате такива и искате да им кажете нещо хубаво, никога не отлагайте!

Истинските мъже не плачат! Откъде е дошла тази изтъркана максима? Кой е мъдрецът, който толкова отдавна, в самата зора на цивилизацията е излязъл от пещерата си, протегнал се е, посрещайки изгрева, и е постановил категорично, че сълзите и мъжкият пол ще бъдат завинаги несъвместими? Не е ясно, но от този момент нататък всеки мъж от детството чак до гроба си е обречен да носи тази повеля близо до себе си.

Да, такива сме ние, мъжете: когато сълзите са неизбежни, се преструваме, че нещо е раздразнило очите ни; когато някой се опитва да провокира чувствата ни, отвръщаме с най-надеждната защита – дебелашката шега; когато сме наранени, съкрушени и страдащи, слагаме безизразна маска. Често нещата, които карат жените да плачат, будят у нас искрено недоумение. Да видиш мъж да лее сълзи по време на филма „Титаник“?! Изключено! По-вероятно е Жак-Ив Кусто да се изгуби в асансьор. Да признаем слабост и чувствителност? Възможно е – зависи от това, с какво ни изтезават за подобно признание. Но има и изключения. Не е ли малко изненадващо, че понякога най-железните мъже се оказват най-лесни жертви на емоциите.

2006г. още не е изтекла, а ето че вече е на път да постави рекорд по пролети сълзи от елитни спортисти. През март Адам Морисън се строполи изтощен на колене и от очите му потекоха реки, след като отборът му Гонзага загуби от UCLA в баскетболния турнир на NCAA. През лятото Тайгър Уудс спечели престижния голф турнир Бритиш Оупън и не просто се разплака, а се разрида в обятията на съпругата си. А съвсем наскоро и Андре Агаси се обля в сълзи, след като удари последния форхенд в кариерата си. Интересното е, че тук, в Америка, проявите на тези трима спортисти бяха посрещнати от мнозина с критика. „Истинските мъже не плачат“, тръбяха фенове, печатни издания и водещи на радиопредавания.

Всъщност истината е, че дори най-силните мъже плачат. Наскоро видях един от тях. Човек, когото винаги съм искал да срещна и когото най-после зърнах преди три седмици на стадиона в Лоурънс, Канзас. Името му е Гейл Сейърс – една от най-големите живи легенди на американския спорт и главно действащо лице в един много особен филм. Той се казва „Песента на Брайън“ и това, което го прави уникален, е фактът, че този филм вече 35 години кара възрастни мъже да плачат.
Той разказва историята на Гейл Сейърс и Брайън Пиколо: съотборници, съперници и най-важното – приятели, чиито съдби ще останат преплетени вечно. Ако ми позволите, ще ви разкажа за „Песента на Брайън“ и за своята собствена малка песен, защото те са две обикновени притчи за приятелството – едно от малкото неща, които са по-важни за един истински мъж от нетърпимостта към сълзите.
Пиколо и Сейърс се срещат за първи път като играчи на Чикаго. Дори е без значение в какъв спорт са се състезавали. Ще кажа само, че са били сред най-бързите хора на планетата. Брайън бил изключителен, но Гейл е бил явление – един на милиони. Бягал като газела и не случайно бил наречен Канзаската комета. Брайън знаел, че докато Сейърс е в отбора, той няма да помирише игрището. Но въпреки че спорели за едно и също място, въпреки че нямали нищо общо помежду си, въпреки че дори кожата им била с различен цвят, те станали неразделни. Понякога в приятелството няма логика: нещо прещраква, някакъв тайнствен механизъм се задейства и така, както денят и нощта не могат един без друг, двама различни мъже стават приятели завинаги.
***
Това, което не можех да разбера, бе как е възможно един човек на име Емил да не знае български. Впоследствие научих, че момчето е прекарало по-голямата част от младия си 8-годишен живот в Украйна, поради което българският му се състоеше само от десетина думи. На моя чин имаше свободно място и в първия си учебен ден, объркан и малко изплашен, Емил седна до мен. Нещо прещрака, някакъв тайнствен механизъм се задейства и от този ден нататък Иво и Емил станаха неразделни.
***
Малко време е отнело на Сейърс да плени Америка с таланта си. С него в редиците си отборът на Чикаго станал непобедим, а атрактивният му стил му спечелил милиони фенове в цялата страна. В същото време Брайън съумява да тренира някак си, без да позволи на спортната завист да застане между него и приятеля му. В деветия мач за 1968 г. жестока контузия прекъсва шеметния бяг на Сейърс. Коляното му е напълно разрушено и лекарите изказват съмнение, че Гейл въобще ще стъпи някога на игрището. Брайън заема мястото му и бързо се превръща в новия любимец на публиката. Сейърс потъва в депресия и този, който го изтръгва от нея, е именно Брайън – човекът, които е най-заинтересуван той да остане контузен. Всеки ден верният приятел почти насила мъкне Сейърс на рехабилитация, мотивира го, провокира го и дори го кара да избухва в смях с неповторимото си чувство за хумор.
***
През годините стигнах до извода, че няма сила на този свят, която да ме скара с Емил. Приятелството ни бе рядко срещано, неразрушимо явление. Нямахме братя и сестри, така че взаимоотношенията ни бяха много близки до братските. Спомените изтъняват, но все още успявам да се върна към безкрайните, горещи летни дни, които заедно насищахме с игри, мечти и пакости.

Годините отлитаха и един ден осъзнах, че приятелството ни е надживяло детството. Променихме се, но продължавахме да бъдем неразделни. Заедно бягахме от училище, за да гледаме „Плешивото куче“ в кино „Витоша“, заедно ходехме на море, заедно викахме по футболните мачове и заедно опитвахме да разгадаем метафорите в песните на „Пинк Флойд“. Дори неизбежното влюбване в едно и също момиче не можа да ни скара. Беше ясно, че съм намерил приятел за цял живот.
***
Благодарение на Брайън, Гейл възстановил напълно раздробеното си коляно и за отрицателно време се превърнал отново в неудържимата Канзаска комета. През 1969 Сейърс мачка безапелационно рекорд след рекорд. Брайън отново сяда на резервната скамейка и отново без грам завист и съжаление. Точно обратното – радостта от възстановяването на приятеля му е искрена и неподправена. Гейл споделя с него, че ще му бъде признателен до края на дните си.
***
Като тийнейджъри често водехме дълги разговори с Емил и крояхме грандиозни планове за бъдещето. С някакъв величествен наивитет си мислехме, че някой ден ще променим света и хората. Мислехме да напишем книга заедно като Илф и Петров. Мечтаехме за някакъв по-добър живот, за околосветски пътешествия и опасни антикомунистически авантюри. От време на време говорехме и за времето и приятелството. Казвахме си, че като станем на 80, сигурно ще бъдем пак толкова безотговорни и ще закачаме бабичките на улицата.

Чудехме се, ако един ден имаме синове, дали и те ще станат неразделни приятели като нас. В един от тези разговори Емил най-неочаквано ми направи най-големия и незаслужен комплимент, който някога съм получавал. Беше свързан с характера ми и с това как искал някой ден да съм кръстник на детето му.

Ние, мъжете, не си правим комплименти по същата причина, поради която не разбираме, защо трябва да плачем в края на „Титаник“. Две приятелки могат да ласкаят прическите си с часове. Ние сме по-различни. С най-добрия ми приятел от години се обръщаме един към друг с „Как си бе, идиот?” Преведено от мъжки, това означава: „Много ми липсваш напоследък, скъпи приятелю.” Тогава, вместо да върна комплимента на Емил, го сподавих с някаква дебелашка шега и с намек, че приятелят ми явно е препил.
***
Брайън започнал да кашля лошо по време на мач през 1969г. Наложило се да излезе от игра и няколко дни по-късно открили тумора и жестоките му метастази в дробовете на Пиколо. Химиотерапията не могла да спре развитието на болестта. Отчаян, онкологът изрязал изцяло единия бял дроб, но и това не помогнало. Брайън бил на смъртно легло и Гейл бил съкрушен в същата вечер, в която трябвало да получи наградата за най-сърцат спортист на годината. Сейърс се изправил на трибуната в Ню Йорк и облян в сълзи, заявил следното: „Тази награда принадлежи на Брайън. Гордея се, че имам такъв приятел, и го обичам с цялото си сърце и бих искал и вие да му дадете обичта си. И нека тази нощ паднем на колене и помолим Бог също да му даде обичта Си.” Но Бог не отговорил и Брайън Пиколо издъхнал на 16 юни 1970, преди да е навършил и 30 години.
***
Емил си отиде от този свят нелепо. Преди да е навършил 30 години. Така, както често става. Днес си тук – утре те няма. Летял е твърде бързо по проклетия път София – Бургас и някъде около Сливен е излетял от шосето. До него на място загина момичето, което трябваше да стане негова жена. Аз бях на хиляди километри, когато телефонът звънна зловещо и някой ми каза, че Емил вече не е между нас. Но преди да дойдат сълзите, дойде усещането, че съм бил жестоко излъган. Надхитрен от съдбата. Че никога няма да видя приятеля си. Че никога няма да напишем книгата си. Че няма да кръстя детето му. Но най-жестоко бе прозрението, че никога няма да мога да му върна онзи безценен комплимент и да кажа на Емил, колко много значи за мен. Да му призная, че на него дължа толкова много от характера си, от начина, по-който мисля и виждам живота, от чувството си за хумор. Ако не бе ти, Емиле, аз нямаше да бъда аз. Дано ангелите да могат да четат и тези думи да стигнат някак до теб.

Някой някога някъде е казал, че истинските мъже не плачат. Вярно е. Един мъж не трябва да пилее сълзите си – те са благородна течност, която трябва да бъде пестена. Не е редно да плачем, защото е паднал любимият ни отбор, или да заскърцаме като Страдивариус, защото ни е гръмнала водната помпа, или дори да зароним метросексуални сълзи като Дейвид Бекъм, който се разрида, когато синът му тръгна на училище. Но има неща, за които на един истински мъж му е разрешено да плаче.

Адам Морисън плака, защото хвърли всичко от себе си, въпреки че цял живот се бори с коварна болест.

Тайгър Уудс рида не за друго, а защото усети невидимото присъствие на баща си Ърл, който бе починал от рак само седмица по-рано.

След 20 години къртовски труд, Агаси също бе заслужил да изпрати кариерата си със сълзи.

Ние, мъжете, имаме много недостатъци, но едно от най-хубавите ни качества е предаността към приятеля. Човек може да няма и една стотинка, но истинската, опустошителна бедност идва, когато си загубил истински приятел. Задайте си този въпрос: Имате ли поне един-двама приятели, на които бихте дали единия си бъбрек, за да оживеят? И ако нямате, значи в живота ви липсва нещо много съществено, тъй като това означава, че ако и на вас ви потрябва бъбрек, той няма да има откъде да дойде. Ако притежавате такива приятели обаче, ценете ги, обичайте ги, правете жертви за тях и ако искате да им кажете нещо хубаво, никога не го отлагайте. Всеки човек трябва да напише поне един куплет към песента на Брайън.

Наскоро синът ми стана на 6 години. Това дете расте безобразно бързо. Така ми се искаше да си хареса баскетбола, но футболът като че ли спечели битката. Играе в отбор, наречен Ураганът Хобит и вкарва гол след гол. В събота бе последния им мач за сезона и моят юнак се разписа два пъти. Въпреки това „ураганчетата“ паднаха с 3:4, а синът ми пропусна да изравни на празна врата. Видях, че е съкрушен и сълзите се стичат по лицето му. „Ето – казах си – сега е моментът да бъда родител. Да използвам ситуацията за урок. Да дам мъдър съвет. Да му кажа кое е важно в живота и кое не е.“

Но когато го вдигнах и се взрях в невинните, сини, разплакани очи, забравих всичко, което бях намислил и успях да промълвя само онази глупава лъжа, която ни следва, откакто свят светува: „Емиле, не плачи, сине. Нима не знаеш? Нима не си чувал, рожбо, че истинските мъже никога, ама никога не плачат?”

Иво Иванов, Канзас

Posted in За Духа и Душата | Tagged | Коментарите са изключени

Пускаме поне една кола пред нас

Пускаме поне една кола пред нас е действие от инициативата Ние сме това, което вършим.

Колкото и да бързаме, когато сме с колата си, то винаги имаме време да пуснем поне една кола пред себе си. Това е един от малките и лесни за изпълнение жестове, които радват хората дълго и могат да променят настроението за цял един ден.

Posted in За Ежедневието | Tagged , | Коментарите са изключени

За будителите, но не народните

Много хубаво предаване е това „Полет над нощта“. Сигурен знак, че остарявам, е фактът, че съм готова да жертвам излизането в петък вечер или да се прибера по-рано, за да го гледам. Та, за всички, които чуват за първи път името „Полет над нощта“ – това е предаване, което се излъчва всяка петък срещу събота вечер от 00:10ч. по БНТ1 и БНТ САТ. Гостуват обикновено по две интересни личности от културно-обществения живот на България. През цялото време има активна връзка със зрителите чрез телефон, скайп и фейсбук.  Повечето от желаещите да споделят мнение или да зададат въпрос на живо в ефир са българи, живеещи в чужбина.

Този петък темата бе предстоящият на 01.11. празник на Народните будители. Въпросът, поставен „на нощен ред“, не бе изненада – кои са днешните будители на народа? Аз бих казала, че това е реторичен въпрос. Не за друго, а защото дори и да събудиш някого, той се случва скоро пак да заспи – понякога принуден от житейската си ситуация или поради липсата на воля да остане буден. Така днешната роля на народния будител в повечето случаи е като да прелива от пусто в празно. Нали е казано, че от сън спомен няма? Затова въпросът трябва да е не кои, а има ли изобщо народни будители? Нужни ли са ни те и не е ли безсмислена тяхната дейност в 21-ви век?

Като чуем „народни будители“, първото, за което се сещаме са нашите възрожденци – хора, помогнали на народа ни да открие и осъзнае себе си след вековете на робство. Тях аз не ги мисля като политици, писатели, музиканти, инженери или каквито са били по професия. За мен те са хора на духа и новаторството, на риска и вярата. Кой е такъв от моите съвременници? Моите учители? Да. Моите родители? Да. Моите приятели? Също! Не мога да не спомена тук колегите и приятелите ми от „Будители“ – българският студентски клуб в района Бон/Кьолн в Германия. Колкото повече време минава, толкова повече осъзнавам колко подходящо и смислено име сме си избрали! Когато се стремиш да поддържаш българския език и култура зад граница, да помагаш на сънародниците си в чужбина да запазят българското в себе си, какъв друг можеш да бъдеш освен будител?…

Публичното ни пространство е изпълнено с имена, известни с личния си положителен принос за развитието на обществото във всяка една от областите му. Но не се сещам за личност, която да нарека от раз, без дълго мислене, съвременен, при това народен, будител. Може би всеки един от тях е такъв в полето си на работа. Но ми липсва човек, известен с мащабното си, променящо хода на историята, безкористно дело за народа. Или нищожната дистанция на времето е причината за моята недосетливост? Будителите, които аз познавам, не са народни. Те са мои лични будители. Даже някои от тях не съзнават, че са такива.

Днес в България народни будители от величината на Паисий, Ботев, Каравелов и Алеко не може да има. Не защото при нас вече всичко е измислено и подредено и няма дейност, която да роди „народен будител“. Даже напротив! Днес будителите сме аз, ти, родителите ни, приятелите ни, учителите ни. Такива сме, ако поискаме да бъдем. Няма гръмки имена и големи дела. Може да махнем дори „народен“ от „будител“. Защото най-важно е да събудим и вдъхновим първо себе си и близките си. Бавно, с малко, но постоянно. След това може да преминем към хората от нашата среда в офиса или в училище. Защо да не пробудим и съгражданите си? А за целия народ ще имаме ли сили?

Вече минава 02:30ч. и „Полет над нощта“ е към края си. Категоричен пример за народен будител не произлезе от дискусията в студиото. Време е за сън. Да се успя сутринта не мога. Моите будители са до мен.

Posted in За Обществото | Tagged | Коментарите са изключени

Тухлени Стени

Иво Иванов, Канзас
Статията е писана през 2009-та година

„Последната лекция“
1. Безтегловност
2. Професионален футбол
3. Световна енциклопедия
4. Да бъдеш капитан Кърк
5. Огромни плюшени мечета
6. Въображател

Шест странни, привидно произволни неща с огромно значение за мен и, по всяка вероятност, за вас. Денят, в който научих техния смисъл ме дари с животопроменящ момент. Предполагам, знаете за какво говоря: дните, месеците, годините ни са наситени с тривиални, неусетени и предсказуеми моменти. Те, разбира се, са важни, защото на тях дължим ежедневието си. От време на време обаче, се натъкваме и на животопроменящи моменти – в тях се крият безценните неща, които осмислят това ежедневие. Всеки човек има поне няколко от тях. За мен подобен момент настъпи в деня, в който чух последната, станала легендарна лекция на професор Ренди Пауш. Непосредствено след като бе изнесена в един септемврийски ден миналата година, лекцията набра изумителна инерция в Интернет, превръщайки се в глобален феномен с безпрецедентни пропорции.

Мястото бе великолепната аудитория на университета Карнеги – Мелън в Питсбърг. Спомням си, че когато доктор Пауш се качи на сцената, две мисли се сблъскаха едновременно в главата ми, търсейки ожесточено някакво преимущество. Първата беше: няма начин този 30 годишен мъж да е всъщност на 46! И втората: нима е възможно толкова снажен, пъргав, сияещ човек да е на смъртното си легло?!

Поне на повърхността Ренди бе въплъщение на здраве, атлетичност и жизненост. Хората на негова възраст просто не разполагат с подобни момчешки фигури, гъсти коси и детински усмивки. След 35 метаболизмът се забавя значително, активността намалява, контузиите се натрупват. Човек започва да акумулира килограми, порите по кожата да се прозяват, а годините да се въргалят в търсене на тежка сянка под уморените очи. Не и Ренди! Този уникален екземпляр се движеше с пружиниращата походка на човек, който никога не е спирал да се занимава активно със спорт.

Строен, весел и ухилен до ушите, Пауш се изправи пред близо 400 студенти, всеки един от които знаеше, че на любимия им професор по компютърни науки и дизайн му остава съвсем малко живот. Облечен в тъмно зелена фланелка и светли панталони, преподавателят излъчваше с цялото си същество някакво хлапашко безгрижие и заразителна енергия, която не оставяше никакво място за съжаление или съчувствие.

Ренди започна лекцията си, показвайки на огромен екран 10-те тумора, които бяха протегнали метастази в черния му дроб. Разсейките бяха навсякъде. Едно от най-смъртоносните заболявания – рак на панкреаса – бе превърнало вътрешностите му в димящо бойно поле само месец след диагнозата. „Това е! Cитуацията е такава, каквато е и повече няма да говорим за рака ми тази вечер. Съжалявам, ако съм разочаровал тези, които са очаквали от мен да бъда депресиран и грохнал” – каза Пауш. – “Темата на моята последна лекция е: Как наистина да реализираме детските си мечти?”

Според мен е важно да се спомене, че през следващите 76 минути професор Пауш успя да създаде без видимо усилие нещо много рядко, с универсална наследствена стойност, излизаща извън държавни граници и конкретни култури. Всички в залата знаеха, че като преподавател Ренди е непредсказуем шоумен и сигурно ще използва нестандартни похвати, но това което направи лекцията му уникална, бе не толкова нейната структура и фойерверки, колкото крайната й цел.

Защо ли хората винаги се вслушват с внимание в думите на един умиращ човек? Моята теория е, че в такъв момент съзнанието се освобождава от предразсъдъците си и човек посяга към мисли, чувства и спомени, които до този момент е държал в най-непристъпните помещения на съзнанието си. Логично е всеки да иска да отвори вратите им, преди пристигащата смърт да ги зазида завинаги в килиите им. Когато последната лекция пристигне в съзнанието на човек с енциклопедични познания, въображение, интелект и чувство за хумор като д-р Пауш, последствията са изключителни.

Ренди започна, заявявайки, че се чувства страхотно, спортува активно и е толкова железен, че ще отнесе повечето младежи в залата на 400 метра. След това, за всеобщо изумление, се хвърли на пода за да изпълни поредица от перфектни лицеви опори, някои от които с отскачане от земята. Идеята на лекцията му изглеждаше относително лесна: да идентифицира шестте големи мечти, който е имал като дете и да илюстрира с примери от собствения си, завършващ живот, как точно ги е постигнал.

Безтегловност: Да се носиш в безтегловност, разбира се, е често срещана момчешка мечта, която на пръв поглед изглежда почти недостижима. Ренди е бил късоглед и още от малък е знаел, че няма да може да лети в космоса. По-късно обаче е научил за съоръжението на НАСА, наричано на шега „вомит комет”. По същество това е самолет, движещ се в параболична арка. Тези, които имат щастието да се качат в него, изпитват безтегловност в продължение на 25 секунди при почти свободно падане. След невероятни усилия и бюрократични препятствия, Пауш е успял да се добере до борда на „вомит комет” и да реализира първата си мечта.

Американски футбол: Като дете Ренди винаги е искал да бъде професионален футболист. „Това е мечтата, която така и не постигнах” – каза Пауш – „но опитът е това, което получаваме, когато не сме получили това, което искаме. Футболът ми даде огромен опит и ми помогна да постигна всичко останало в живота си.” Ренди твърди, че до ден днешен се чувства най-удобно на футболното игрище и че е научил много ценни уроци от спорта като юношески играч: колко е важно да тренираш без топка, да изградиш фундаментални качества, да се самоусъвършенстваш непрекъснато, да бъдеш отборен играч и да вършиш всичко с ентусиазъм. „Може би най-ценното нещо” – каза Пауш, „е, че разбрах стойността на финтовото движение. Повечето важни неща, които научаваме в живота, ги научаваме косвено – чрез финтово движение. Човек трябва да се вглежда, за да разпознае финтовете – те са навсякъде около нас.”

Световна Енциклопедия: За малкия, влюбен в науката Ренди, въпросната енциклопедия е била абсолютна институция и той е мечтаел някой ден името му да бъде в нея. Постепенно се утвърдил като един от най-големите специалисти в областта на програмирането и виртуалната действителност и след мнoгoгодишни перипетии дошъл деня, в който Световната Енциклопедия го помолила да напише статия по темата върху страниците й.

Kaпитан Кърк: друга фикс-идея на мaлчугана била да се превърне магически в идола си от сериала „Стар Трек” – капитан Кърк. Това естествено не станало, но един ден актьорът Уилиъм Шетнър, играещ Кърк, се свързал лично с него, за да се срещнат във връзка с един от проектите на професора. „Бях извън себе си от щастие” – спомня си Пауш. Едно е да се cтремиш цял живот да срещнеш идола си, но съвсем друго – той да поиска да се срещне с теб.“

Плюшени мечки: Като дете Ренди все не можел да спечели огромните плюшени животни, които се раздават като награди по стрелбищата на карнавалите. „Мечтаех да съм голям и да мога и аз да ги печеля. Искам да ви покажа нещо…” – каза професорът, след което цяла върволица от негови асистенти излязоха на сцената, за да поставят на нея армия от огромни плюшени мечки във всички цветове на дъгата. Оказа се, че Пауш не само ги е спечелил през годините, но не е изхвърлил нито една от тях.

Въображател: Знаехте ли, че тази дума съществува? Аз също не знаех. Малкият Ренди обаче, е бил наясно, че има тайнствени личности, наречени „Дисни въображатели“ и повече от всичко е мечтаел някой ден да бъде един от тях. Те работели в абсолютна секретност и били отговорни за изобретяването на вълшебните концепции в парковете на компанията Дисни. Тази мечта се оказала невероятно трудна за постигане, но след много години на тропане по заключената врата на ревностно пазещите тайните си въображатели на Дисни, тя най-после се отворила и за доктор Пауш. Професорът станал един от тях и е отговорен за създаването на някои от най-популярните концепции в увеселителните паркове на мега-компанията.

”Знаете ли, винаги съм крайно последователен в преследването на детските си мечти, колкото и налудничави да изглеждат на другите хора. Неизбежно се натъквах на препятствия, които понякога приличаха на непробиваеми, тухлени стени” – каза Ренди – „Но за вас стените трябва да имат една единствена функция – да ви покажат колко много искате да стигнете целта от другата страна на стената. Те са поставени там, за да спрат не вас, а хората, на които не им пука.”

В рамките на лекцията си професорът буквално съсипа публиката от смях, разказвайки с неподражаемо чувство за хумор и детски ентусиазъм перипетиите, през които е минал, за да постигне мечтите си. Ренди успя да обясни в подробности и революционната си програма Алис, която обучава с лекота деца на сложни компютърни езици, благодарение на идеята за „финтовото движение” получена от футбола. По лицата на студентите и колегите му, бършещи сълзи между усмивките си бе изписано колко много е обичан и уважаван този умен и чаровен човек. Научих много и за самият него, за прелестните му три дечица Дилън, Логан и Хлои, и малко по малко започнах да схващам смисъла на лекцията му.

„Разкрепостените pодители са много важни за това, какъв човек ще стане детето им” – заяви в един момент Ренди – „Моля ви, ако някой ден детето ви грабне четка с боя и започне да рисува по стената на стаята си, като лична услуга към мен – не го спирайте!” Едно по едно Пауш изброи нещата, които биха могли да ни помогнат да постигнем мечтите си: никога не се отказвайте, не губете детското си любопитство, работете неуморно, вслушвайте се във всяка критика, помагайте на другите, не бъдете неблагодарни, не се оплаквайте, не се възгордявайте, бъдете честни и лоялни. „Търсете хубавото в хората” – каза към края Ренди. – „Повярвайте ми – ако сте търпеливи и му дадете шанс, дори и най-лошият човек на света ще ви изненада с нещо хубаво.”

Минута преди да завърши, професорът покани съпругата си Джеи, на сцената и помоли цялата зала да изпее „Честит Рожден Ден на Теб”. Обляна в сълзи, рожденичката го прегърна дълго и силно, сякаш се страхуваше, че някой ще и го отнеме точно в този момент и после прошепна нещо в ухото му. Честно казано, едно от нещата, които ме изумиха бе, че Ренди не само че не бе проронил нито една сълза, но гласът му дори не бе трепнал през цялата лекция. Единствено след тайнствените думи на ридаещата си съпруга, нещо в него сякаш се пречупи.

„Преди да се разделим – разбрахте ли къде беше първото от двете финтови движения в тази лекция?”, попита професорът и веднага си отговори сам, „лекцията не беше за това, как да постигнем мечтите си, а как да живеем живота си.” А разбрахте ли второто финтово движение? Тази цялата лекция въобще не беше за вас, а за децата ми: Логан, Дилън и Хлои”. Оказа се, че чрез лекцията, професорът бе вкарал целия си живот и мъдрост в бутилка, с конкретната идея, че някой ден вълните на океана ще я изхвърлят, за да бъде намерена от децата му.

Ето, че вече мина почти година откакто последната лекция бе изнесена. Ренди Пауш се подложи на убийствена химиотерапия и кошмарната хирургия, наречена „процедура на Уипъл”, което му помогна да надмине всички очаквания на лекарите. През цялото време не е спирал да кара колело и да спортува. Междувременно лекцията му се разпространи вирулентно по целия свят, благодарение на youtube и други Интернет носители. Без да иска, Ренди се превърна в една от най-големите знаменитости на 21 век, а списание Тайм го обяви за един от 100-те най-влиятелни хора в света. Преди няколко месеца лекцията бе издадена в книга. На обложката имаше детска рисунка на космически кораб, отправил се към звездите. Това е точно копие на космическия кораб, нарисуван от малкия Ренди с блажна боя на стената в стаята му. До ден днешен родителите му не са я докоснали. Книгата продаде два милиона екземпляра и е бестселър номер едно в Съединените Щати, водейки Гришам, Стивън Кинг и т. н.

Един прекрасен ден, Пауш получи обаждане от режисьора Джей Джей Ейбръмс, който го покани да участва с филмова роля в новата версия на Стар Трек. В един още по-прекрасен ден, Ренди се озова на футболното игрище на моя нов любим отбор Питсбърг Стийлърс по тяхна покана и игра за пръв път в живота си с професионални футболисти, реализирайки още една мечта.

Съвсем наскоро видях Ренди отново по телевизията: този път се опитваше да убеди комитет от конгресмени да отделят 1/10000 от парите, които харчат за оръжия и вместо това да ги вложат в борбата срещу рака. Беше все така енергичен и жизнен и аз си казах, че това трябва да е най-здравословно изглеждащият умиращ човек в целия свят.

Купих книгата с надеждата да науча още нещичко, което много ме интересуваше и не останах разочарован. В края Пауш споделя какво е прошепнала жена му на ухото му. Оказа се, че не е благодарност, а просто една молба. Молба, която за повечето хора е почти невъзможна за изпълнение, но Ренди явно толкова много обича жена си, че е намерил начин да й се подчини.

Естествено, че всеки човек има правото да не вярва в детските си мечти. Лошото е, че прекалено много хора се възползват от това право. Ако човек не подценява мечтите, формирани в началото на живота му, той не само ще постигне с лекота всичко друго, но има голяма вероятност да остане вечно млад и жизнен. Като Ренди Пауш. Дръжте се здраво за откачените неща, в които сте вярвали като малки и бийте шута на намръщения прагматизъм. Не го допускайте в живота си, защото той се храни с мечти.

Надявам се, че неочакваният, лавинообразен ефект на популярност на „Последната лекция” се дължи донякъде на факта, че светът е започнал да се уморява от ширещия се в последните години цинизъм и е разбрал, че чистият идеализъм, пристигнал от съкровеното място между живота и смъртта, му е крайно необходим. Затова прочутата лекция се носи в мрежата, от компютър на компютър, от човек на човек и сигурно никога няма да спре дигиталното си пътешествие в търсене на нови въображатели, колекционери на плюшени мечета или безтегловни играчи на американски футбол.

Но стига съм ви досаждал. Знам, че искате да знаете какво е казала красивата, плачеща Джей на ухото на съпруга си, за да го разтърси толкова. Знам, че искате да научите каква е тази хубава молба, на която Ренди просто не е можел да не се подчини, при това завинаги. Ето я, скъпи приятели. Само четири малки думи: „Моля те, не умирай!”

Посвещава се на Ренди Фредерик Пауш
(23 Октомври 1960 – 25 Юли 2008)
Не почивай, приятелю!
Смъртта не е нищо повече от тухлена стена.

Иво Иванов, Канзас

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Ервин Кройтлер в защита на правата на коренното население в Бразилия

Статия: Ервин Кройтлер (Бразилия) на Награда за цялостен житейски принос

Превод от английски език: Рослава Стоянова

„…за целия му живот, посветен на защита на околната среда и човешките права на коренното население; и за неуморните му усилия за опазване на Амазонските гори“

Снимка: Karl Gabor Източник: www.rightlivelihood.org

Eрвин Кройтлер (Еrwin Kräutler), католически свещеник, мотивиран от теологията на освобождението, е един от най-значимите защитници на правата на коренните жители на Бразилия. Още през 80-те години той помага за включване на правата на коренното население в конституцията на страната. Играе важна роля и в противопоставянето срещу един от най-мащабните и противоречиви проекти в Южна Америка – язовирът Бело Монте.

Кройтлер е роден в Австрия на 12.07.1939г., става свещеник през 1965г, и скоро след това заминава за Бразилия като мисионер. През 1978г. става жител на Бразилия (макар че запазва и австрийското си гражданство). Работи сред хората от долината Ксингу ( Xingu-Valley), които представляват коренно население от различни етнически групи. През 1980г. Кройтлер е назначен за свещеник в Ксингу – най-голямата епархия в Бразилия. Между 1983 и 1991г., както и от 2006г. насам той е президент на Мисионерския съвет за коренното население (Indigenous Missionary Council – CIMI) на католическата църква в Бразилия.

В своята дейност Кройтлер е мотивиран от теологията на освобождението. Той учи, че християните трябва да вземат страната на по-слабите и да се противопоставят на тези, които ги експлоатират.

Работа в защита на правата на коренното население

В продължение на пет века коренното население на Бразилия непрекъснато намалява и тази тенденция е в сила и до днес. Причините вече са известни и документирани, включително явното насилие (макар и рядко разследвано и наказвано от закона) при отнемане на земи от местните хора с цел развитие на енергийни и индустриални проекти, добив на полезни изкопаеми, земеделие, животновъдство, строеж на нови градове, военни разработки, свързани с необходимост от големи открити пространства.

По време на президентството на Кройтлер, CIMI се превръща в един от най-значимите защитници на правата на коренното население, като основната дейност е насочена към опазване на земите им, осигуряване на здравеопазване и помощ за самоорганизиране. През 1988г. усилената работа на CIMI води до включване на правата на коренното население в конституцията на Бразилия. Съветът повдига въпроса за правата на коренното население и сред средите на Католическата църква.

От 1992г., освен дейността си в CIMI, Кройтлер работи неуморно и на място в долината Ксингу. Проектите, които той започва, включват построяване на къщи за бедни хора, създаване и поддържане на дейността на училища, изграждане на инфраструктура в помощ на майки, бременни жени и деца, основаване на „подслон“, в който хората получават грижи след престой в болница, спешна помощ, правна помощ и дейности в защита на правата на местните фермери.

Противопоставяне на проекта Бело Монте

В продължение на 30 години Кройтлер е активен участник в борбата срещу изграждането на огромния язовир Бело Монте по поречието на река Ксингу. Ако язовирът бъде изграден, благодарение на силната подкрепа на президента Лула (статията е писана през 2010та година, бел.ред.), това ще е третият най-голям язовир в света. Построяването му ще разруши 1000 кв.км. гора, ще остави под вода 1/3 от град Алтамира и ще създаде едно езеро с площ от 500 кв.км. застояли води, които ще станат причина за развъждане на комари, а това от своя страна ще направи живота в останалата част от града невъзможен. 30 000 души ще трябва да бъдат изселени.

Заплахи

Активната дейност и откритите заявления на Кройтлер го излагат на постоянен риск. През октомври 1987г., само няколко месеца преди решението на парламента да даде пълни права на коренното население, той е сериозно ранен в автомобилна катастрофа, за която се подозира, че е била предварително планирана. От 2006г. Кройтлер е под постоянна полицейска закрила, отчасти защото настоява за пълно разследване на извършеното през 2005г. убийство на активистката Дороти Станг – монахиня, която от 1982г. работи заедно с него. Наскоро той получава и заплахи заради противопоставянето си срещу проекта Бело Монте, както и заради предприетите от него правни мерки срещу криминална група, известна със сексуално насилие над малолетни.

Награди и книги

През 1989г. Кройтлер получава от Лихтенщайн Голямата награда на Биндинг за природа и опазване на околната среда (Grosser Binding-Preis für Natur und Umweltschutz), а през 2009г. става Доктор хонорис кауза към университета в Залцбург, Австрия. Пресата казва за Кройтлер „За всички, които смятат, че човешкото достойнство и запазването на човешкия живот не са само празни думи, лишени от смисъл, той е израз на гнева срещу социалните условия, които нарушават това достойнство; той е и въплъщение на надеждата, че един по-добър свят наистина е възможен“.

Кройтлер е автор на няколко книги, последната от които „Цветя, червени, като кръвта: един свещеник между живота и смъртта“ (Rot wie Blut die Blumen – Ein Bischof zwischen Leben und Tod) е публикувана на немски през 2009г.

Цитат

„Убеден съм, че е възможен един друг свят, в който коренното население и бедните хора ще живеят достойно и в мир“

Ервин Кройтлер

Posted in За Обществото, За Природата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Участваме активно в училищния живот на децата си

Интересува ме силно как се развиват нещата в училището на едното ми дете и в детската градина на другото. Затова съм представител и на класа, и на групата, в училищните настоятелства. /Доброволното ми кандидатиране бе провокирано от мълчанието на останалите родители и посрещано с облекчение от учителите./ Харесва ми и настоявам да знам какво е постигнато до този момент, да участвам във вземането на решения за бъдещи действия, да поемам отговорност за своето и всички останали деца като родител. Да предлагам нови, по-добри неща, да раздвижвам мисленето на настоятелството с идеи и предложения, да разяснявам резултатите пред родителите в класа.

Също така, на електронната поща на класа изпращам много предложения за участия в конкурси, за предстоящи детски забавления в града ни или за различни социални каузи. Макар и леко, раздвижване в положителна посока има. Макар и колебливи, резултати в положителна посока има.

Нека бъдем обединени и активни, децата ни го заслужават!

 

Posted in За Децата, За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени