Tag Archives: личен пример


Прегръдка за Пини

От доста време искам да кажа нещо за Пини Гершон, но думите някак си не идват. Може би причината е, че не искам да говоря или да пиша за него, а искам просто да го прегърна. По-силно, отколкото мускулите ми позволяват – така, че да разбере, без нито една дума, откъде идва прегръдката ми и колко много означава жеста му за всички мнoгoстрадални любители на баскетбола в България. Ако сте като мен, и вие обичате повече да давате подаръци, отколкото да ги получавате. Има нещо дълбоко удовлетворяващо, нещо носещо продължителна, устойчива топлина в това – да направиш хубав подарък. Сигурно натурата на това усещане е и малко егоистична – аз лично взимам щастлив благодарността от направения подарък и я нося в себе си далеч по-дълго от трайността на предмета, който съм подарил.

Естествено, има и хора, които отговарят на безвъзмездния подарък с подозрение и неблагодарност, но ми се иска да вярвам, че те са малцинство и отношението им, подобно на надуването на спукан балон, е едно безплодно, обречено на неуспех усилие.

Днес много хора се питат защо Пини Гершон пристигна в страната ни и се зае с непосилната задача да реанимира останките на нашия баскетбол? Защо не иска пари? Защо един чужденец дарява премията си в полза на бъдещето на българския спорт, при условие че нито един от богатите български деятели не е направил същото? Защо преди няколко дни Пини Гершон каза следното: „И без български паспорт се чувствам българин!” От къде дойдоха тези думи, при условие, че вече години наред сме свикнали да чуваме следното от всички страни почти през ден: „Въпреки че имам български паспорт, не се чувствам българин.”

Истината е, че Пини Гершон ни направи подарък. Голям подарък и няма никакво значение дали сме се класирали на европейското на късмет или по някаква друга причина. Жестът на Гершон е това, което е от изключително значение. Трябва да вземем този подарък, да го ценим и да му отвърнем с благодарност. Друг въпрос е, че аз съм от тези хора, които вярват, че за да имаш малко късмет, е нужен много труд.

Днес, вместо да се опитам да обясня мотивацията на Пини, ще ви предложа нещо изключително, което може би ще отговори на много въпроси. Един хубав подарък за всички българи по света, но не от мен, а от един от най-влиятелните еврейски мислители на нашето време – д-р Харолд Шулвайс. Г-н Шулвайс е философ, поет, теолог, писател, учен и равин в една от най-големите синагоги в Америка – Вали Бет Шалом в Лос Анджелис. Въпреки че е на 80, продължава да работи активно върху поредната си книга. Наскоро в Лос Анджелис бе създаден и институтът „Шулвайс”.

Признавам с неудобство, че не знам много за еврейската история, култура и религия. Знам със сигурност обаче, че еврейският народ е изстрадал неописуема варварщина, която никога не трябва да бъде повтаряна. Ние също сме изстрадал народ. Народ, който в продължение на столетия е мачкан и тъпкан, но е оцелял. Робството обаче ни е научило на човечност и състрадание към слабите, на толерантност и доброта. Възможно е някъде в робството да са се породили и някои от комплексите ни, но според мен нито един от тях не е неизлечим. Светът все още не знае много за България. Ние нямаме Нобелови лауреати (Елиас Канети е живял само 10 години в България), нямаме значителни Оскари, нямаме Моцарт, Шопен, Вaн Гог или Достоевски – имена, познати на всеки човек по целия свят. Ограбени от Ренесанса си, ние не сме имали дори възможността да развием огромния си потенциал.

Но българският народ е дал на света нещо изумително и може би по-ценно от всичко изброено по-горе. Ще бъда вечно признателен за това, което са направили дедите ни, защото те са ми дали вечен повод да се гордея, че съм българин.

На 12 април 2002г. Шулвайс изнесе реч на другия край на света, в Лос Анджелис. Сред публиката му личаха имената на холивудски звезди и на някои от най-влиятелните жители на прочутия град. В края на речта, в прочутия, претъпкан храм цареше абсолютна тишина. Ако някои беше изпуснал игла, звукът от падането й щеше да отекне като гръмотевица навсякъде. После тълпата излезе мълчаливо, с настръхнала кожа и неочаквана, вечна любов към една непозната, малка страна, наречена България.

Аз все още не мога да чета думите на Шулвайс, без да се развълнувам. Дори днес, след като ги знам почти наизуст, ако не ги гледах върху монитора, а върху лист хартия – по него щеше да има петна от солени сълзи. Преди години публикувах обръщението на Д-р Шулвайс във вестник 7 Дни Спорт. Тогава причината бе по-тъжна – днес тя е хубава, защото се казва Гершон. И когато свършите да четете, сигурно ще се съгласите с мен, че Пини навярно е много благодарен на България и е човек, който знае как да превърне своята собствена благодарност в подарък. Г-н Шулвайс се съгласи да ми предостави речта си със следните думи: „Иво, за мен ще бъде чест да говоря с българския народ.“

Д-р Харолд Шулвайс, 12 април 2002:

На нас ни трябва точно тази вечер. Трябва ни точно това събитие. Трябва ни точно тази част от миналото. Те са ни необходими, за да съхраним разсъдъка си. Необходими са, за да намерим утешение. Необходими са, за да запазим вярата си. Ето че сърцата ни отново натежават. Смятахме ги за изчезнали, но травмата на разрушението, наречието на геноцида и атмосферата на холокоста отново надигат главите си и ние сме омаломощени от тяхната глобализация.

Трябва ни ново сърце, с което да надвием антракса на циничност, токсините на разочарование и безнадеждност. Нека днес потърсим лъча на надеждата в миналото. Колкото и да е парадоксално, ще открием тази искра в пепелта на крематориума. Днес ние ще се преклоним пред България! Защо България? Какво общо има синагогата с Българската православна църква? Какво общо имат евреите по света с така нареченото Народно Cъбрание?

Нека цитирам професор Ед Гафни и ви напомня, че България е единствената страна в тази част на света, на чиято територия е имало повече евреи в края на Втората световна война, отколкото в нейното начало. България е единствената страна (с изключение на Дания и Финландия), която въпреки нацисткото присъствие е предпазила изцяло еврейската си популация: 50 000 човешки живота! 50 000 еврейски души са били спасени благодарение на българския народ!
Нека днес насочим очите си към хората на България, тези, които идват от друга вяра, от други религии: православни християни, католици, мюсюлмани и атеисти. Хора от най-различно потекло, които отказаха да се престорят на глухи, които не пожелаха да се поддадат на афазията – това престъпно мълчание, което в историята често е равнозначно на съучастие в убийство. Нека днес насочим очите си към героизма на българските свещеници: Софийския митрополит Стефан, Пловдивския митрополит Кирил и Видинския митрополит Неофит. Тези изключителни църковни служители са изпратили спешни телеграми до цар Борис III, който бил под постоянен нацистки натиск да предаде българските евреи на Германия. В тези телеграми свещениците са настоявали влаковете, в които хиляди евреи вече са били натоварени като сардини, да бъдат незабавно спрени. Тези църковни служители заявили пред царя, че ще легнат на релсите пред всеки влак, натоварен с евреи за лагерите на смъртта.

Ние винаги ще помним тези лидери, които убедиха Светия синод не само да заклейми расистката държавна политика, но и да издаде масово сертификати за покръстване, с които да предпази съгражданите си от депортиране. Когато правителството се опита да спре църквата чрез заплахи и натиск, свещениците отговориха ясно и без колебание.

Техният отговор бе: „Не!“ Това „не!“ бе гласът на съвестта. Това „не!“ отекна в цяла България и бе подето от цялата нация. Да можеш да кажеш „не!“ на злото е най-дълбокото потвърждение в божественост. Да кажеш „не!“ на убийците означава да кажеш „да!“ на живота. Тази вечер благославяме и обикновените хора, и свещениците, и младите, и старите, и бедните, и богатите – целия български народ, който сякаш знаеше дума по дума напътствието на пророка Исая: „…и превърна себе си в подслон срещу вятъра, скривалище срещу бурята, пълноводна река в сушата и могъща сянка в пустинята.”

Днес ние сме се събрали тук, за да отбележим пред целия свят една голяма добрина. Добрината не бива да бъде погребвана в анонимност. Добрината е доказателство за Божественост. Дължим го на децата си. Нашите деца трябва да получат урок по Божественост. Нашите деца трябва да научат имената на истинските знаменитости, на истинските герои на нашето време, на героизма да отречеш бруталната сила, на благородството на алтруистичния дух.

Защо децата ни да познават само името на злото – имената на Химлер, на Хайдрих, на Хитлер? Защо да не познават името Димитър Пешев, бившия говорител на Народното събрание? Този мъж се дистанцира от антиеврейския закон и когато научи, че се планира българските евреи да бъдат изпратени на сигурна смърт, събра подкрепата на още 42-ма парламентаристи, които не позволиха достойнството на България да бъде опетнено завинаги. Пешев загуби политическата си власт, работата си, но спечели безсмъртие.

Човещината на България е част от историята, която не трябва да бъде забравяна. Тази човещина ни научи и ще учи децата ни, че е имало, има и винаги ще има начин да се противодейства срещу злото. Тази човещинa ни научи, че в даден момент, в даден върховен момент отговорът „не“ е в състояние да спаси света и да даде сили на цивилизацията.

Какво значат тези хора за нас: Цар Борис III, Димитър Пешев, свещениците? Та, нали те са все хора с толкова различни от нашите догми, доктрини и духовност. Но те някак си са осъзнали интуитивно и екзистенциално, че религията се лишава от смисъл, ако не е в състояние да надмогне границите на собствената си църковност. Величието на една религия е в нейната способност да покаже състрадание към онези хора, които принадлежат към друга вяра, друга доктрина и друг начин на живот.

Питате какво означава България за нас? Тя е ръката на приятелството, добрината, предаността и надеждата. Добрината не трябва да осиротява. Нека винаги я помним в молитвите си, защото добрината заслужава единствено безсмъртие.”

Иво Иванов, Канзас
Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

„Който няма нищо, може да даде всичко” | Историята на Карл Рабедер

„Гласът на сърцето звучи тихо във всеки един от нас. Дали го чуваме или изобщо следваме, определя съществуването ни и не на последно място, състоянието ни на щастие.” Тези думи посрещат посетителите на личната страница на Карл Рабедер. Кой е Карл и защо му отделяме внимание в ОМ?

Карл е на 49 години, родом от австрийското градче Линц. През 1986г. създава фирмата си за производство и търговия с вещи за бита, на 32г. вече е милионер. Дава работа на близо 400 човека. През 2004г. Карл продава фирмата си на своя главен конкурент и създава дружество с нетърговска цел. Решава с парите от продажбата да подкрепя сираци и деца, живеещи на улицата в страните от Латинска Америка. Четири години по-късно в Гватемала се осъществява и първият работещ проект на един 18-годишен младеж с пари, отпуснати под формата на „микро-кредит” от Карл. Към днешна дата, след като се е отказал от фирмата си и е разиграл на лотария огромната си къща в Тирол на стойност 1,5 млн. евро, той изцяло се е отдал на своя глас на сърцето: чрез отпускането на малки безлихвени кредити да помага на идейни, но бедни хора в Латинска Америка да започнат свой собствен бизнес, чрез който могат да изхранват себе си и семействата си.

За себе си Карл казва, че преди е бил богат, а сега е благосъстоятелен. Благосъстоятелният човек е този, който може да предизвика нещо хубаво със своето притежание или богатство. Отказва се от къщата в Тирол, вилата в Южна Франция, от шестте безмоторни самолета, от няколко автомобила … За да помага с тези пари на бедните и бездомните в Латинска Америка да си спечелят сами препитанието.

Година след продажбата на фирмата, Карл прекарва в непрекъснато пътуване. Застоява се най-дълго в Аржентина, където е потресен от бедността на хората. В началото дарява средства за тамошните сиропиталища. Но един въпрос не му дава мира – от какво и как ще живеят младежите, след като напуснат това сиропиталище? Карл мечтае да им даде нещо, с което те да имат достатъчно свобода, да се трудят независими и по този начин да си осигуряват средства за живот. Решава да опита с най-лесното, което му идва на ум – заедно с един аграрен специалист обучават младежи как да си направят оранжерия и да отглеждат плодове и зеленчуци. Първите микро-кредити, които Карл отпуска са точно за оранжерии с площ 400 кв.м. срещу 600 евро. Проектът носи името „Зелена къща” (GREENHOUSE).

Карл Рабедер, снимка: rabeder.com

Карл основава „Моят МикроКредит” през 2009г. Идеята му с отпускането на микро-кредити всъщност не е негова, а на носителя на Нобелова награда за мир за 2006г. Мухамад Юнус. През 70те години на миналия век Юнус помага на хората в Бангладеш с малко пари да станат предприемачи, a с това и господари на съдбата си. Карл разказва с особена гордост за момчето от Гвателама – Хосе Луис Баран, за което стана дума в началото на статията. С него той се запознава по време на пътуването си из Латинска Америка. Дава му на заем пари, достатъчни да си направи малка оранжерия за отглеждане на домати, както и да закупи на първо време семена и торове. След девет месеца Хосе връща заема си към Карл, като междувременно той е наел работници и успява да изхранва своето голямо семейство. Карл споделя колко малък е рискът при този начин на кредитиране. Частта на непокритите заеми е едва около 2%.

За да е наистина успешен замисълът на „Моят МикроКредит”, Карл има нужда от пари, много пари. С разрешение на властите в Австрия разиграва лотария, като голямата награда е къщата му в Тирол. Всеки може да участва с билетче от 0,99 евроцента. В края на 2009г. къщата е спечелена от една жена, а така събраните пари отиват за фондацията. Тази година от печат излезе и автобиографичната книга на Карл Рабедер. Заглавието й е „Който няма нищо, може да даде всичко: как замених богатството си срещу смисъла на живота”. Обяснението на Карл затова как на 30 години вече е бил милионер е съвсем просто: така се е случило, защото така е бил научен от семейството си. Животът е даден на човек, за да работи и изкарва пари. Едва след като си е изпълнил дълга, той може, вече в една напреднала възраст, да започне да се наслаждава на придобитото и да живее, както душата му иска. Карл вътрешно е чувствал, че това не е правилният път и че се движи в грешната посока, но се е нуждаел от време – повече от 20 години, за да послуша гласа на сърцето си. „Смисълът на живота е животът сам по себе си.” Дори и да има задължения, човек нека се стреми към това, което му доставя удоволствие и не се отказва от него. Като равновесие в ежедневието на Карл му е служило хобито – безмоторното летене и самолетите. В небето той се чувствал истински свободен, „като орел”, както сам се сравнява.

Карл пише книгата първо за самия себе си – за да може да преосмисли всичко преживяно от последните години. Едновременно с това, той иска да помогне на всички, които все още търсят смисъла на съществуването си. И разбира се, средствата от продажбата на книгата отиват за „Моят МикроКредит”. След като се „отървава” от фирмата и имотите си, Карл живее с 1000 евро месечно, в 19 кв.м. жилище под наем.  Необходимите му материални неща се побират в две раници. Роден в планината, Карл обожава природата и прекарва голяма част от времето си, стоейки на слънце на терасата и съзерцавайки планинските върхове. Последното, което иска, е да бъде пример за подражание. Напротив, хората не трябва да го следват, а сами за себе си да чуят и послушат своя вътрешен глас.

Няма да е преувеличено, ако кажем, че хора като Карл Рабедер са бели лястовици в презадоволеното общество на Запада. Доброволно да се откажеш от богатството си, при това не наследено, а придобито от теб самия с труд, за да помагаш да млади предприемачи от развиващите се страни, звучи отчаяно идеалистично. Но Карл, въпреки хобито си, е стъпил здраво на земята човек, дал воля на вътрешния си глас, за да заживее живот, който го прави щастлив. А че при това помага на хора в нужда, е още една причина да му се възхищаваме.

Книгата на Карл на немски език може да намерите и разгледате ето тук.

Posted in За Обществото | Tagged | Коментарите са изключени

Детски център „Слънце”

Мечтата на Яна Стоянова е да се занимава с театър или кино. Е, не се получава и тя започва работа в корабна агенция. След четири дълги и тежки за нея години там, заедно с още две приятелки се решават и с много ентусиазъм правят детски център. Наемат етаж от къща, украсяват стаите, стените, рисуват, шият и лепят. Началото е устремно, но скоро става ясно, че приятелките са мислели повече за бизнес, отколото за мисия и се отказват. Оставят Яна сама, почти без помощ и подкрепа. Без да се оплаква, разделяйки времето между занималнята и новородената си дъщеря, Яна бавно и полека продължава напред. Не изоставя първите деца, към които се е привързала и първите родители, които са й са се доверили. Постепенно привлича чудесни възпитателки и има постоянна група деца, които наистина са като едно голямо семейство. Минава курс по обучение в метода Монтесори (ненасилствено възпитание на деца, основано на много игри, личен опит и широк досег с природата) и въобще не спира да се развива. Не приема помощ, но никога не отказва такава. Няма случай на върнато или нехаресно дете, на отказ да си оставя моите за малко, когато на мен ми се налага. Отдадена и привързана към ‘децата си’, Яна е човек и професионалист, които продължава. Когато нещо е различно от общоприетото, по-раздвижено, по-вярващо в децата, по-истинско, мислено и правено с много любов към тях – то няма как да не успее.

Posted in За Децата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Отблагодаряваме се за стореното добро

Когато ни правят добро, ние трябва да благодарим веднага. Така изразяваме благодарността си словесно. Понякога сме толкова признателни, че искаме да благодарим и с действие, не само с думи. Аз, например, се отблагодарявам след години, когато съм сигурен, че човекът, който ми е сторил добро, вече е забравил за това. Така въпросният човек разбира, че добрината му се помни и се вдъхновява за още добрини. Дали ще се отблагодарите с известна сума пари, бутилка първокласно вино, мил жест или просто с една неочаквана картичка, си остава ваше решение. Важното е да се отблагодарите. Да благодариш означава просто да изкажеш благодарността си. Но да се отблагодариш означава да направиш нещо „от благодарност“

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Пазим мравките, когато стъпваме

Знаете ли, че в Тибет хората събират червеите от пътя, за да не ги сгазят колите. Колко благородно! Хубаво е и ние да се поучим от положителния пример и да пазим дребните животни и насекоми. Те са точно толкова живи същества, колкото и ние. И техния живот също заслужава уважение.

Когато крачите забързано и нервно по улиците сигурно не обръщате внимание на мравките и ги настъпвате – толкова много мравки, една по-малко, една повече… Но, поставете се за момент на мястото на мравката. Забързали сте се както всякога за работа, а отнякъде изскача камион. Нервният му шофьор си казва: -Толкова много пешеходци, един по-малко, един повече… Затова, когато видите мравка пред краката си, не бързайте да я стъпчете. Продължете пътя си и вижте как и тя продължава своя път.

Ще ви разкажа какво ми случи. Тази година в полунощ срещу Великден отидохме на черква. Оказа се, че празничната служба този път ще е в друг храм. Тръгнахме обратно, а камбаната заби – беше станало 24 часа. Христос Воскресе! Точно в този момент пред нас изскочи някакво по-странно насекомо. За щастие се намирахме точно под уличната лампа и когато се наведохме разпознахме мравка, която носеше на гърба си … кръст от сламка. Който иска да вярва, ние видяхме с очите си и мравката, и кръста. Продължихме с вяра напред. Воистина воскресе!

Добавка от Крум Сяров – след дъжд и напролет е пълно с охлюви, червеи и жабки по асфалта. Винаги гледам да хвърля колкото се може повече от тях в тревата, за да не ги сгазят колите, велосипедистите и забързаните пешеходци.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Лоло и цифрите

Статията е писана през 2008ма година.

Сигурно си мислиш, Лоло, че ще избера Юсеин Болт, откъснал се с внезапна лекота от преследващите го в пакет спринтьори, като нетърпелива светкавица от флегматичен облак? Или може би Майкъл Фелпс, обелил розови венци в Росинантска усмивка пред камерите, окичен с повече медали от целия десети десантен батальон на Съветската армия „Освободителка”? Или пък Дуейн Уейд в яростен, птеродактилен полет към коша на испанците, миг преди да забие с две ръце на финала?

Не, не и пак не, Лоло! Ако в съзнанието ми имаше място за един единствен момент от Олимпиадата в Пекин през 2008г. , то аз щях да го запазя само за теб – Лоло Джоунс. Знам, знам: учудена си и дори озадачена. Понеже вече те познавам, сякаш чувам точно какво ще кажеш: не заслужаваш такова внимание, нищо не си направила, откъде – накъде точно ти, и т. н., и т. н.…

Нека обясня на всички тогава и то на езика, който ти най-добре разбираш: този на цифрите. Нали винаги са те привличали със своята яснота и непоклатима абсолютност. По принцип хората от твоя бранш са обсебени от стойността на цифрите – особено тези, които измерват дистанцията и времето. Но за теб, Лоло, те навярно крият втори смисъл, защото във влудяващата нестабилност на твоя откачен живот, те като че ли са единственото нещо, на чиято постоянност винаги си можела да се облегнеш.

1 и 5.

Един родител и пет деца. Такава е била ситуацията в семейството на Лоло. Върху крехките рамене на майка й Лори, се е крепял в отчаян невъзможен баланс животът на Лоло и невръстните й братя и сестри. Майката ставала рано, за да отиде на работа. След осем часа изтощителен труд се втурвала… към втората си работа. В 16 часовите си работни дни, някак си успяла да промъкне и възпитанието на пет прекрасни деца.

Най-големият й приоритет бил тяхното образование и хляба на масата. Как е успявала тази силна жена да жонглира толкова много отговорности, без да загуби разсъдъка си, е почти непонятно. Не само това, но от цяла купчина невъзможности е съумяла да омеси живот, пълен с възможности за невръстните си деца.

8, 8 и 8

Осем години, осем града, осем училища. Истински кошмар за едно дете, но Лоло нямала избор. Гонено от смазваща бедност, съкращения и липса на постоянна работа, семейството не успявало да хвърли котва никъде и обикаляло отчаяно от град на град, в търсене на пристан. Децата имат нужда от постоянство. Относителната предвидимост на всеки следващ ден им е необходима, особено в първите години от живота им. Лишено от корен, дървото би трябвало да увехне, но вместо това, Лоло се научила да се адаптира мълниеносно дори към най-нестабилната ситуация.

3 и 9.

В трети клас и едва навършила девет години, Лоло и семейството й най-после се озовали на дъното. В невъзможност да плащат наем за бедния си апартамент, Лори и децата й били изхвърлени на улицата. Семейството намерило подслон в мазето на църква, известна с милосърдието си към бездомници. През ваканцията в църквата идвали деца на летни лагери и Лоло се измъквала много рано от мазето, за да избегне подигравките им.

Колкото и да е невероятно, момичето трупало шестица след шестица в училище и свирело великолепно на цигулка и виолончело в оркестъра. Това, което обичала най-много обаче, това, без което не можела дори да диша, било да тича. Правата писта, вятърът в косите, хленчът на покорения тартан под шпайковете сякаш опиянявали Лоло и й давали това усещане за независимост, контрол и сигурност, което определено й липсвало в живота.

100, 10, 83.8.

Сто метра и десет препятствия. Всяко 83.8 см високо. Защо именно тази толкова изнурителна, толкова сложна дисциплина се отдала с инстинктивна лекота на малката Лоло? Може би заради великолепната й координация? Или усета й към ритъм, усвоен от музиката? Невероятната гъвкавост? Или може би онова вродено, необяснимо качество, което треньорите наричат „леки крака”? Кой знае? Лоло притежава всичко това, както и желание постоянно да предизвиква себе си и дори да търси с нетърпение всяко следващо препятствие.

15.

Лоло се раздели със семейството си на петнайсет години в най-големия град на щата Айова – Де Мойн. Когато майка й казала, че ще трябва да се преместят отново – този път в малкото градче Ривър Сити, Лоло я прегърнала и казала: „Мамо, не мога да се преместя в град без лекоатлетическа писта. Аз трябва да следвам мечтата си.”

4 и 4.

Лоло останала да учи и тренира в Де Мойн, милосърдно подслонена от четири различни семейства в четири последователни години. Докато учела, си докарвала пари, работейки в местна пекарна. Изключителните й резултати на пистата и високи оценки й спечелили стипендия в университета Луизиана Стейт, където Лоло стана трикратна шампионка на щатите. Афинитетът на Джоунс към цифрите и математиката й помогна да вземе диплома по икономика, при това със забележителен успех.

2004.

Мрачна цифра за Лоло. На квалификациите за Олимпиадата в Атина през 2004г., Джоунс направи грешка и не намери място в отбора. „Гледах финала по телевизията, безпомощна и обляна в сълзи” – спомня си днес спринтьорката. Вместо да се откаже, Лоло решава да отложи икономическата си кариера и да започне работа като сервитьорка и продавачка в магазин за домашни потреби. Тези временни професии й дават възможност да плаща наема си и да тренира. Това обаче, става все по-трудно. Американският Олимпийски Комитет и Лекоатлетическата федерация не плащат нито цент за подготовката тук и всеки е сам за себе си.

През 2005г. Лоло нямаше спонсор и се състезаваше с един чифт шпайкове. Но хората малко по малко започнаха да забелязват таланта й и може би нещо друго: външността й. Според мен, тя бе основната причина Асикс и Окли да поемат спонсорството й. Има нещо много особено, екзотично и нестандартно в лицето на Лоло. Зелените очи, класически черти, комбинацията от светли и тъмни кичури, бронзът в кожата: Лоло е много красива, но това е етнически шифрирана красота, чийто код е меко казано уникален.

25%.

Лоло е 25% французойка, 25% чернокожа, 25% индианка, и 25% норвежка! Този разнопосочен сблъсък от глобализирани гени е отговорен за една великолепната амалгама. Лоло е изключителен физически екземпляр. 100 метра с препятствия по принцип не е благосклонна към женското тяло дисциплина. Няма място за никаква подкожна мазнина – всичко е кожа и мускули.

Въпреки това, Лоло успява да бъде женствена, благодарение на вродената си красота и на изумителните си, изящни крака, които спокойно биха могли да принадлежат на някое от бронзовите ваяния на Роден. Когато се понесе върху тях и влезне в ритъм между препятствията, Джоунс сякаш се превръща в гъвкава, щастлива антилопа, създавайки впечатление, че краката й не блъскат, а галят тартана. Точно този елегантен стил й даде световната титла на закрито и я превърна в претендент #1 за Олимпийската титла в Китай.

4 000.

Точно толкова в долари беше премията на Лоло за първото място в квалификациите и точно толкова бе дарението, което направи моментално в полза на самотна майка в Айова, изгубила дома си поради наводнение. Въпреки, че самата тя няма кой знае колко, Лоло също дари 3000 $ на гимназията си и купи шпайкове за всички състезателки от отбора.

12.21.

Дванайсет секунди и двайсет и една стотни е световният рекорд на нашата Йорданка Донкова, който се е превърнал във фикс-идея за Лоло. Тя едва ли някога ще го подобри, но тази година успя, макар и с попътен вятър, да постигне невероятните 12.29 на Олимпийските квалификации.

4 и 3188.

„В четвърта пътека с номер 3188 – Лоло Джоунс от Съединените Щати!” Лоло изглеждаше спокойна и уверена на големия финал в Пекин, въпреки че целият й живот, всичките й амбиции и мечти бяха събрани в този изпълнен с напрежение момент.
Стартовият сигнал избухна в съзнанието й премина като спазъм през тялото й и… кой знае защо Лоло излетя от блокчетата последна. Изглеждаше просто невъзможно да се възстанови от катастрофално бавният си старт.

1, 2, 3, 4.

Едно, две, три, четири – скок… Едно, две, три, четири – скок… Всичко е въпрос на ритъм и когато имаш тялото, волята и дарбата на Лоло, невъзможното става възможно. Джоунс набра неописуема скорост в средата на дистанцията, прелитайки ниско над препятствията с добре познатата лекота на северноафриканска газела. На петото препятствие вече бе настигнала съперничките си, на 7-то се бе откъснала от тях. На 8-то вече нямаше съмнение кой ще бъде шампион.

Оставаха още няколко метра от вихрено спринтираща формалност между Лоло и златото. Две препятствия… още само две препятствия… Но на деветото препятствие, петата на водещият й десен крак закачи летвата. Лоло се препъна, загуби равновесие и почти падна. 1, 2, 3, 4, 5, 6… скок… С огромно усилие на волята успя да остане на крака и да завърши… седма.

Невярваща, смазана, обезверена, Лоло се строполи на колене, грабна лице в шепите си, изкрещя нещо към небесата и удари с всичка сила тартана с юмруците си. Съотборничката й Доун Харпър, която грабна златото, не се обърна нито за миг да я погледне или утеши. Вместо това се обви в американският флаг и се втурна да прави победна обиколка.

3.

Три минути по-късно, видях нещо изумително: Лоло, усмихната, спокойна и лъчезарна даде интервю за NBC на пистата. Очите й се смееха, а гласът й дори не трепваше: „Усещах медала на шията си. Откъснах се от всички, но като че ли препятствията летяха към мен прекалено бързо. Вижте: в края на краищата, това е бягане с препятствия. Ако не можеш да минеш над всички тях – не заслужаваш да бъдеш шампион. Такива неща се случват поне веднъж-два пъти на година. На мен просто ми се случи на най-важното състезание в живота ми”. Лоло прекъсна интервюто, за да прегърне минаващата покрай нея австралийска спринтьорка и да я поздрави за среброто.

120.

И ето че само 120 секунди по-късно станах свидетел на момента, с който ще запомня 29-тата Олимпиада: Подслонила се в малък тунел под стадиона, неподозираща подлото присъствие на прикрита камера, Лоло Джоунс плачеше, облегната на стената. Но това не бе просто плач, а разстърсващи раменете ридания. Между хлиповете си, Лоло повтаряше: „Защо? Защо? Защо?”

Момичето плачеше с цялото си тяло, с всичките си тъжни спомени, безкрайни тренировки, лишения и бедни години. Почувствах се странно: едновременно виновен и благословен, че съм свидетел на този толкова личен момент и си дадох сметка, каква изумителна личност трябва да си, за да дадеш точно такова интервю преди две минути и да прегърнеш съперничката си, докато в същия този момент целия ти живот ридае с всичките си 26 изстрадани години.

1.

Един шанс, един живот, един миг, една Олимпиада. Такава е за съжаление истината в повечето случаи. 90% от олимпийците се подготвят цял живот, за да се доберат до една единствена възможност. Спринтьори като Лоло рядко имат втори шанс. Ще успее ли да се добере до Лондон? Да се лиши от още толкова много, за да бъде отново на финал? Ще бъде ли някога отново фаворит? Трудно. През 2012, тя ще е на 30 години, а cаваните на леката атлетика са пълни с млади, лакоми пантери, които заслужават своя дивеч. Но Лоло твърди, че гледа напред, не се отказва и продължава да мечтае за своята голяма победа.

0.

Нула златни, нула сребърни и нула бронзови медала за Лоло Джоунс, но един безценен, напоен със сълзи момент, който ще остане незабравен. Ако наистина можех да говоря с теб, Лоло, щях да ти кажа, че в богатия музей със спомени, оставени в съзнанието ми от тази Олимпиада, твоят е най-красивият експонат.

И също щях да ти кажа, че независимо какво твърдят Питагор, нумеролозите и Леонардо Фибоначи, не всичко на този свят е цифри и няма как да вместиш в алгоритъм сълзите върху тартана, агонията от загубата и величествената самота на ридаещия силует в тунела. 25% това, 25 % онова… какво значение имат тези неща, щом само 100 процентов човек може да осъзнае колко много благородство има в това, да загубиш достойно.

Не плачи, Лоло. Извади това хубаво лице от шепите си, махни сълзите от зелените очи и излез завинаги от тъмния тунел. Ти си научила много от майка си и знаеш, че дистанцията на живота е осеяна с препятствия. Понякога летят към теб прекалено бързо и не винаги човек може да мине над тях, без да го препънат. Важното е да не останеш да лежиш, победен от някаква си летва, а да се изправиш и да покажеш на следващата на колко много си способен.

Не всичко може да бъде изчислено, Лоло, защото дори в леката атлетика, където уж господар са цифрите, понякога нахълтва човешката душа с нейната плюс-минус безкрайност, обръща всичко наопаки, спира хронометъра и ни дава нещо хубаво, нещо извън времето и пространството, което да носим и помним завинаги.

Благодаря ти от сърце!

Иво ИВАНОВ, Канзас

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Чистим боклуци от природата

Винаги съм се възмущавал на произволно изхвърлените боклуци сред природата и в града. И винаги съм се учудвал на бабичките и дядовците в Германия, които почистват боклука около спирките, докато чакат трамвая. Но това не доведе първоначално до никакви действия у мен. До мига, в който не видях, как едно дете, на около 5-6г, което чакаше само автобуса към детската градина, не почисти всичките боклуци около спирката! Тогава нещо се обърна в мен и когато се разхождам сред природата, си нося торби и почиствам боклуци.

Много се радвам, че в моя град, Карлсруе, всяка пролет има седмици на почистването и почистваме целия насъбрал се боклук. Още повече се зарадвах, когато се реши да направим акцията постоянна и от общината, която отговаря тук за събирането на боклука, раздадоха на желаещите торби, щипки и ръкавици, за да можем да събираме целогодишно. Направихме няколко дни и срещи за събирането на боклуци с кауч сърфинг. Чувството е прекрасно.

Още по-хубаво е, че действия за почистване на боклука има не само в Карлсруе и в Германия, а и в цял свят. По примера на естонците, които си почистиха страната през 2008г, а след тях и много други, вече има световна страница за почистване на боклуците – Нека да го направим, свят. Има вече и българска страница – Да изчистим!, която координира и събирането в България. Избрания ден за почистване е 21.4.2012. Колкото повече хора се включат, толкова по-добре!

Но, за да не остане всяко чудо за един ден, призоваваме всеки един да си носи една торбичка и когато ходи из планината, на плажа, в гората, в парка или другаде сред природата, особено там, където не се чисти, да събира натрупалите се боклуци. Сливи за смет няма, но удоволствието е огромно, защото правим нещо устойчиво за природата и за децата си и те ще ни се отблагодарят многократно за добрината. Положителният пример на всеки един от нас по непринуденото събиране на боклуци ще доведе непременно до промяна на съзнанието у хората и ще спрем да цапаме. Колкото и да чистим, ако продължим да цапаме, все ще е мръсно. Замърсяването е първоизточника на неприятностите. А то се корени в съзнанието на хората, което пък от своя страна може да се промени чрез положителен непосредствен пример от ежедневието.

Posted in За Обществото, За Природата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Марио Сиан – за мечтите и сбъдването им (част 2)

Продължение на интервюто с Марио Сиан.

Една от мечтите ти е да посетиш 1000 града до 2014г. В колко градове си бил до сега??

До момента са 213. Ще бъде доста трудно да стигна до 1000, но разчитам на две големи пътувания от по един месец и няколко кратки обиколки с автомобил, които да ми помогнат да наваксам.

Можеш ли да ни разкажеш някоя интересна история от многобройните си пътувания?

Добре – ето една необичайна и вероятно доста неочаквана история. Преди няколко седмици си бях в нас с приятелката ми. Почивахме си малко след като бяхме закусвали. Беше събота и не знаехме какво да правим – да отидем на кино? Да си останем в нас? Валеше дъжд и нищо интересно не ни идваше наум.

Намерихме в интернет една много изгодна оферта за самолетни билети до Париж – от онези, които си купуваш „в последната минута” – полетът беше само след 2-3 часа. Беше абсолютно случайно, но и много романтично, тъй като тя никога не беше ходила в Париж. Просто отидохме там и имахме само един ден (всъщност дори по-малко от 24 часа!) и просто се разхождахме и се наслаждавахме на един от най-красивите градове на света.

Това е за мен пътуването – приключение, романтика, преоткриване на себе си и на другите хора и просто да се радваш на живота и красотата на света.

Прекрасна история! А аз си мислех, че подобни неща стават само в приказките… Друга интересна твоя идея е „Един навик на месец” (макар че в един от месеците си придобил десет нови навика). Разкажи ни повече за това.

„Един навик на месец” вероятно е една от най-успешните ми идеи. Общо взето си избирам нещо малко (някакъв детайл или малка промяна), което ще ме направи по-добър, по-продуктивен или по-успешен човек. И след това си поставям за цел да правя това нещо всеки ден в продължение на един месец. Примерно да ходя на фитнес всяка сутрин, да пиша по една страница от книгата си всяка вечер преди да си легна, да си задавам (и да отговарям!) вдъхновяващи въпроси всяка сутрин (примерно „Защо този ден ще бъде специален” и т.н.)

Така вече съм добил доста навици (към 15-20) – вече им изгубих бройката, тъй като не всеки месец се получава, понякога пропускам по един месец, заради пътуванията си или пък ми е нужно малко време, за да свикна напълно с придобитите навици.

Тайната е в това, че ако правиш нещо в продължение на един месец и без изключения, то се превръща в нещо естествено. Първите няколко дни, понякога дори и първите две седмици, е наистина трудно, но след това просто ти става навик. Важното е да правиш само по едно нещо на месец (десет на веднъж си беше наистина лудост!) – така можеш да концентираш цялата си воля и енергия върху придобиването на един конкретен навик.

И накрая, ако почувствам, че изисквам прекалено много от себе си, си давам един месец почивка, в който да позволя на вече придобитите навици да се уталожат.

Винаги се занимаваш с много вълнуващи неща. Кой е най-интересният проект, по който си работил?

Трудно е да избера само един! Точно сега тъкмо започнах работа за една компания в Дания. Все още отделям много време и енергия за проектите си, свързани с интернет, но исках да видя и какво е да имаш „нормална” работа. И до момента го намирам за много интересно и разкриващо много нови за мен неща.

Работя за най-голямата компания в Дания по една много вдъхновяваща програма – „Проект за реагиране при бедствия” (‘Disaster Response Program’). Изграждам и управлявам тази програма, която включва всички възможности и активи на компанията, както и група от експерти, като целта ни е да подпомогнем усилията по справяне с последствията от бедствия в различни части на света. Работим заедно с още три големи организации, както и с ООН. Смятам, че с този проект наистина можем да допринесем за една положителна промяна и да направим света малко по-добро място за живот.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Марио Сиан – за мечтите и сбъдването им (част 1)

Запознах се с Марио Сиан преди повече от три години, още в първите часове след пристигането си във Виена, като студент по програма Еразмус. Той беше дошъл две седмици преди нас и през следващите няколко дена беше нещо като наш неофициален водач из града – помогна ни не само да се справим с всички дребни административни задачи, но и да се влюбим във Виена от пръв поглед. През онези незабравими за мен пет месеца Марио винаги беше душата на компанията – винаги пълен с много идеи, планове и неизчерпаема енергия за осъществяването им. Единствен той успя да стане доброволец на провеждащото се тогава Европейско първенство по футбол, само той успя да научи немски на едно доста добро ниво и мисля, че обиколи повече държави, отколкото който и да било от нас. Защото умее не само да мечтае, но и да сбъдва мечтите си. Никога няма да забравя думите, които ми каза един ден – „Ако искаш нещо, просто го направи!” Може да ви се стори преувеличено, но тези думи ме промениха и имат доста голяма роля в това животът ми да е такъв, какъвто е в момента. Надявам се това интервю с Марио да вдъхнови и вас.

Една от многото интернет страници, които си създал и поддържаш е „Палат на вдъхновението” (Inspiration Palace). Къде намираш вдъхновение?

Вдъхновението е навсякъде – както в самите нас, така и в нещата, които ни заобикалят. Искам да постигна много, да изпълня целите, които си поставям и да живея живота, за който винаги съм мечтал. Знам, че е трудно и знам, че изисква много работа и затова се нуждая от вдъхновение, за да продължавам напред. Знам, че в края на краищата всичко зависи от мен и никой друг не може да ме принуди да продължа или да превърне моите мечти в реалност.

Получавам вдъхновение и от хората – от своите приятели и от големите личности, останали в историята. Виждам някой, който има прекрасен живот или е постигнал голяма цел и си казвам „Трябва да науча нещо от него (или нея). И аз също мога да постигна нещо голямо”. Много е важно да поддържаш вдъхновението си. Затова често посещавам конференции, чета книги и търся места, където мога да намеря вдъхновяващи истории.

Знам, че имаш наистина големи мечти. Разкажи ни повече за тях.

Да, мечтите ми наистина са големи, а и са много на брой. Най-големите ми мечти са да се изкача на Еверест, да замина на експедиция в търсене на изчезнали древни градове в централна Азия, Близкия Изток, Северна Африка и дори да се занимавам с политика и да се кандидатирам за президент на Аржентина.

Разбира се, имам и други мечти – искам до края на живота си да имам свободата да решавам с какво да се занимавам, както и да имам до себе си прекрасен човек, с когото да споделя радостта от живота.

Какво би казал на хората, които се страхуват да мечтаят?

Много хора се страхуват, че няма да могат да изпълнят целите си. Аз не се страхувам – просто знам, че е малко вероятно някога да изпълня всичките си мечти. Надявам се, че ще успея, но в същото време имам толкова много мечти и цели, че е нормално някои от тях да отпаднат с течение на времето.

Не е чак толкова трудно – ако начинанието и целите ти харесват, то най-вероятно и целият път към постигането им ще ти хареса, дори и дребните стъпки в началото. Аз мечтая да посетя всяка страна, дори и най-отдалечените кътчета на света, но това не ми пречи да се наслаждавам на всеки етап от пътуването.

Какъв съвет би дал на хората, които са започнали да следват мечтите си?

Борете се за мечите си! Животът ни дава достатъчно време, но всеки ден отминава и никога не се връща и ще дойде момент, в който ще се обърнете назад, ще се погледнете в огледалото и ще осъзнаете, че животът ви е бил прекрасен и сте постигнали всички онези неща, които сте желали.

И внимавайте – избирайте си правилните мечти. Онези, които ви изпълват с изгаряща страст и направо сте луди по тях. Докато тази страст гори във вас винаги ще имате енергията, необходима за работата по постигането им.

По пътя към мечтите си често се изправяме пред проблеми и дори се проваляме от време на време. Случвало ли ти се е и на теб и как се справяш с такива моменти?

Да – винаги срещаме проблеми и нерядко падаме по пътя към мечтите си. Случвало ми се е и естествено ще се случи отново. Когато се преместих в Бразилия, например, нещата не бяха точно такива, каквито очаквах. Не можех да намеря своето място, да се установя и бях недоволен. Беше трудно, но взех решение да се откажа от мечтите си да работя по плажовете на Бразилия и продължих нататък – към следващото приключение.

А за по-големите ми мечти, като например тази да имам абсолютна свобода, просто знам и приемам, че често ще ми се случва да не успявам. Понякога новите ми проекти не тръгват според очакваното или речите, които изнасям не са толкова интересни за аудиторията, колкото ми се иска, и т.н. Но всеки провал служи и за мотивация – той ти дава момент на почивка, на размисъл, за да видиш къде е нужно да бъдеш по-добър, да работиш повече.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Патриарх

Download

Посвещавам на Негово Светейшество Патриарх Максим, който на 29.10.2011 навърши 97 години.

Възхищават се на Максим
от Владивосток до Таксим.
На години сто без три,
той с молитви ни дари.

Роди се за живот вековен,
за българи във миг съдбовен.
И надживял е сто монарха,
на българите Патриарха.

Дълголетен, а не стар,
е духовният овчар.
Тъй и Християнска Вяра
вечна е, а не е стара.

 

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , | Коментарите са изключени