Tag Archives: личен пример


Къпем се с любим човек

Къпем се с любим човек е действие от инициативата Ние сме това, което вършим. Така не само спестяваме голямо количество вода, но и правим къпането едно още по-приятно изживяване.

Posted in За Духа и Душата, За Ежедневието | Tagged , | Коментарите са изключени

Садим дърво

Садим дърво е действие от инициативата Ние сме това, което вършим.

Posted in За Природата | Tagged , | Коментарите са изключени

Слaгаме енергоспестяващи крушки

Слaгаме енергоспестяващи крушки е действие от инициативата Ние сме това, което вършим.

Ако желаете да разберете повече, можете да се обърнете към:

ОМ е Общество на Действието. Всеки е добре дошъл да се включи със собствените си действия или предложения за такива, защото заедно можем повече! Добре дошли са и всякакви примери за положителни действия. С удоволствие ще участваме и по проекти на действието с партньори и приятели. Не се колебайте да се свържете с нас!

Posted in За Природата, За Разума | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Усмихваме се и се усмихваме, кoгато ни се усмихват

Усмихваме се и се усмихваме, кoгато ни се усмихват е действие от инициативата Ние сме това, което вършим.

Участват всички :)

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Четем приказки на децата

Четем приказки на децата e действие от инициативата Ние сме това, което вършим.

Ако желаете да разберете повече, можете да се обърнете към:

Posted in За Децата | Tagged , | Коментарите са изключени

Не използваме пласмасови торбички

Не използваме пласмасови торбички е действие от инициативата Ние сме това, което вършим.

Posted in За Ежедневието, За Природата | Tagged , | Коментарите са изключени

Използваме обществения транспорт

Използваме обществения транспорт е действие от инициативата Ние сме това, което вършим.

Плащам малко пари за това и ръцете и мислите ми са свободни за неща, които ценя: четене на приятна книга, на важна информация, писане на приятели или създаване на нещо полезно и приятно. Виждам се по този начин с повече хора, усмихвам се, запознавам се с някои, обменяме житейски опит и се смеем.

Ако желаете да разберете повече, можете да се обърнете към:

ОМ е Общество на Действието. Всеки е добре дошъл да се включи със собствените си действия или предложения за такива, защото заедно можем повече! Добре дошли са и всякакви примери за положителни действия. С удоволствие ще участваме и по проекти на действието с партньори и приятели. Не се колебайте да се свържете с нас!

Posted in За Ежедневието, За Природата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Оказваме първа помощ

Оказваме първа помощ е действие от инициативата Ние сме това, което вършим.

Posted in За Духа и Душата, За Тялото | Tagged , | Коментарите са изключени

По пътя

Свали аудио.

Смисълът на живота е в пътя, не в целта.

Днес съм на път. Отивам да се срещна с Уолдо. На 482 км оттук, в градчето Куинтър, на другия край на Канзас. Летя по-бързо от позволеното и право на запад по прекрасната магистрала 70, която се губи на хоризонта в тайнствената свивка между зелената прерия и безкрайното безоблачно небе. Някои хора обичат уюта на дома, сигурността на собствената си крепост, но аз винаги съм бил и винаги ще бъда влюбен в пътя. Големият, пълен с неизвестности път. Той постоянно вика името ми и никъде не се чувствам по-свободен, вдъхновен и щастлив, отколкото, когато се кача на него.

Колелата се търкалят и поглъщат лакомо асфалта със 120-километров апетит в час, но шосето е като масло и скоростта не се усеща. Така ми се иска днес да бъда безгрижният, лишен от посока скитник, да подмина целта си и да продължа да карам на запад по пътя, който така добре познавам. Ако продължа, ще мина през божествените Скалисти планини в Колорадо и тунела „Айзенхауер”, ще видя отново неописуемите пейзажи в Южна Юта, които сякаш са от друга планета, ще се отбия до каньона Брайс, ще хвърля двайсетина долара на кoмap във Вегас и ще прелетя през самия клокочещ търбух на пустинята Мохаве.

Знам, че ако карам ден и нощ, ще оставя хиляди километри зад гърба си и пътят ще свърши във великия Тих океан, където Негово превъзходителство Слънцето потъва всяка вечер с елегантно достолепие. Но не! Днес в пътя ми има цел и причина: чакат ме точно 482 км, защото наистина много, много държа да се срещна с Уолдо. Искам да науча толкова неща от него, да му задам безброй въпроси. Докато се нося из прерията и пътят ми се скъсява с всяка изминала секунда, започвам да пиша тази статия в главата си и мислите ми ме отнасят към любима тема. Сещам се за прочутите последни предсмъртни думи на известни личности. Спомням си с усмивка за френския граматик Бухор, който миг преди смъртта е казал: „На път съм да почина или всеки момент ще умра: и двете изречения са правилни и могат да бъдат използвани в случая.”

„Кажи им да си чакат!”, са последните думи на революционера Итън Илан, който ги е изрекъл, когато свещеникът му казал, че ангелите го чакат на небето. Лорд Байрон е бил още по-лаконичен, казвайки просто: „Лека нощ!” Но може би най-уникален в смъртта си е гениалният Оскар Уайлд, който, както знаем, е бил страхотен сноб с изтънчен стил и пристрастност към скъпите вещи. За негово нещастие смъртта го е застигнала в разнебитен евтин хотел в Париж. На смъртния си одър писателят се огледал с възмущение и казал, миг преди да издъхне: „Тези тапети са ужасни – един от нас трябва да се разкара незабавно!”

Продължавам да се нося през широкия, равен като тепсия Канзас и този път мислите ми ме отнасят към Уолдо Макбърни – човекът, с когото ще се срещна след няколко часа. Обикновена личност, в обикновено, забравено от света градче, запокитено сред безлюден океан от пшеница. Уолдо е пчелар. Има ферма за мед с около сто кошера и е от тези хора, които живеят чрез земята, разбират я и нямат нищо против да се трудят върху нея от изгрев до залез. Пчеларството е трудоемка и капризна работа, която изисква както много труд, така и много познания. Медът от пчелина му е от най-високо качество, бизнесът процъфтява, а Уолдо върти фермата с ентусиазъм и последователност.

Но защо? Защо съм тръгнал по дългата магистрала, за да се срещна с най-обикновен пчелар? Заради пътя. И пак заради него мислите ми ме отнасят надалеч, към работническите квартали на Южен Лондон и един друг мъж на име Бъстър Мартин. И той е свикнал да се труди, да вади хляба с ръцете си, макар и по друг начин.

В момента Бъстър припечелва като мияч на коли и механик за фирмата „Пимлико”. Работи човекът и обича работата си. Но точно преди два месеца, късно вечерта, англичанинът излязъл от местното барче след задължителната халба бира и се отправил към автобусната спирка. Изневиделица влажният лондонски мрак изплюл право върху него трима млади, сипещи заплахи хулигани, които се нахвърлили с юмруци върху Бъстър и го свалили на земята с няколко удара. Целта им била скромното портмоне на работника. Но Бъстър не е от покорните жертви. Той бързо успял да се изправи и вкарал жесток кунгфy шут в слабините на единия от нападателите.

Хулиганите се разпръснали с подвити опашки, а Бъстър запазил парите си. Но защо ви разказвам точно за него, при условие, че подобни неща се случват всеки ден по цял свят? Заради пътя. И пак заради него се сещам за Том Лейн от Сан Диего, който първо е бил пилот в армията, но по-късно се захваща с плуване, фитнес, голф и ветроходство и постига завидни резултати във всички тези области. Най-големите му спортни успехи са през 80-те и 90-те години. Но той не е олимпийски или световен шампион – защо ви разказвам за него? Заради пътя, разбира се.

И пак заради него ще ви разкажа и за една жена на име Елзи Маклийн и за нейното уникално постижение. Навремето някой беше казал за голфа, че това не e спорт, a приятна, но опропастена разходка. Други го наричат билярд на трева и т. н. Аз самият признавам, че не съм голям фен на голфа, но знам колко трудно е човек да отбележи hole in one. С други думи, да изпрати топката с първия удар директно в дупката. Иска се много сила, мощен замах, безупречна техника и чак на последно място доста късмет.

Преди седмица Елзи замахна с изключителна сила в Калифорния, уцели идеално топката и я прати на цели сто метра право в целта. Добре, но защо? Защо Иво ни занимава с тези малки хора и техните малки постижения? Защо не ни разказва за Майкъл Фелпс, Тайгър Уудс или Кобе Брайънт? Естествено, че заради пътя, но не моя, а техния. Пътят на тези хора е изумителен и може да ни дари c нещо много ценно.

Пчеларят Уолдо, когото ще срещна след малко, е на 104 години и е най-старият работещ човек в Америка. Бъстър, каратистът механик от Лондон, е на 102. Плувецът Том Лейн наистина е бил пилот в армията, но през Първата световна война! Започнал е да се състезава на 80 години и не е спрял до 103-годишна възраст! Елзи скоро ще чукне 103 години и е най-възрастният човек на планетата, който е постигал hole in one. Много бих искал да знам каква е тайната на тези хора. Как успяват да останат млади в старостта си, да не спират да се движат, работят и самоусъвършенстват, дори в залеза на дните си? Уолдо Макбърни не е просто пчелар. Започнал е да се състезава в бягане на дълги разстояния на 85 години, участвал е в безброй кросове и е носител на цяла поредица трофеи и световни рекорди за неговата възрастова група. Наскоро той написа и книга, озаглавена „Моите първи сто години”.

Защо продължава да работи? „Тежката работа никога не ми е вредила, само ми е помагала – обяснява Уолдо. – Най-сигурният начин човек да си скъси живота, е да не върши нищо.” Подобно на Уолдо, сърцатият столетник Бъстър Мартин от Лондон е най-възрастният работник във Великобритания. През последните 80 години е бил един-единствен ден в отпуск по болест! Взел го е само седмица преди нападението до бара, за да оперират инфектиран нокът на крака му. Същия крак, с който е изритал крадеца в слабините. След нападението Мартин е трябвало да прекара нощта в болницата поради натъртвания и малки рани. На следващата сутрин както винаги се появил навреме на работа. „Ще спра да работя тогава, когато вляза в дървена кутия”, обича да казва Мартин.

Подобна е и историята на Том Лейн, който пък на 103 години блъскал щанги и лицеви опори, правел упражнения за гъвкавост и тренирал паметта си, запомняйки дълги стихотворения. Тренирал е минимум по час на ден, шест пъти в седмицата. Елзи също се движи непрекъснато и играе голф от 70 години. След като нанесе прочутия си удар в Калифорния, бе поканена като гост в най-престижните предавания. Интересното е, че първият телевизионен сигнал в Америка е бил излъчен в годината, в която Елзи е навършила 44!

Процесът на стареене е методичен, постъпателен и безмилостен. Казват, че започва още в средата на 20-те. Клетките бавно умират, калцият в костите намалява, връзките и сухожилията изсъхват. Не е ли парадоксално, че според много учени именно кислородът, без който не бихме живели и минута, е тихият убиец, който ни разрушава бавно, но сигурно.

Всички помним Цикъла на Кребс и знаем как хитро кислородът участва в метаболитния процес и разграждането на протеини, въглехидрати и мазнини. Резултатът е въглероден двуокис, вода и най-важното: енергия, която ни движи и без която не можем. Но на клетъчно ниво кислородът оставя вторични продукти, наречени „свободни радикали”, които вилнеят из клетките, нанасяйки необратими, разрушителни последствия. Точно свободните радикали са в основата на стареенето и смъртта на клетките. Всички малко или повече сме програмирани и имаме предел – срок на годност, който изтича с всеки изминал ден.

Постиженията и дълголетието на хора като Уолдо, Бъстър, Том и Елза изглеждат почти свръхестествени. Те са идеалът ми за старост. Аз не бих искал да живея 100 или 200 години, ако ми бъде отнет достъпът до съзнанието, до спомените ми, ако не мога да се движа и да участвам в света около себе си. Не ме е страх от смъртта – смъртта е закономерна и човек може само да спечели, ако гледа на нея като на начало, а не на край – страх ме е от мисълта, че мога да стана безмълвен наблюдател и да съществувам само като безучастно, обездвижено присъствие. Такава старост е далеч по-жестока от смъртта.

Споменатите столетници са победили времето, защото не са се спирали, защото всяка нощ са си лягали с мисълта за работата си, задълженията си, за това какви са непосредствените им цели на следващия ден. Това са хора, които вече сто години живеят с мотивация и причина да се събудят на сутринта. Те не работят за пари – работят, за да живеят.

Не знам дали и в България е така, но тук все повече хора спират да се движат и да бъдат активни още от млади. Просват се на дивана пред телевизора, пенсионират мускулите си и ги оставят да атрофират. Това са хора, които крадат от себе си, от най-ценното нещо, което имат – живота. Мисля си какво ще ми каже мъдрият пчелар след няколко часа, но вътре в себе си знам, че той вече ми е дал най-ценния си урок. Дори утре да спечеля сто милиона от лотарията, пак ще отида на работа на следващия ден.

Няма нищо по-важно от това да се чувстваш полезен, да имаш някаква мисия, колкото и малка да е тя. Вглеждам се в монотонно, тичащото под колата шосе и започвам да разбирам, че смъртта не настъпва, когато умрем, а когато спрем да живеем. Пътят, широкият, виещ се път, вика името ни и ние всички се носим по него: някои по-бавно, други по-бързо от позволеното. Гумите се търкалят, поглъщат лакомо асфалта и с всяка измината секунда скъсяват пътя ни.

И там някъде, където пътят свършва, ни чака големият, бездънен, търпелив океан. Когато стигнем до него, нека го посрещнем със страхопочитание, но не и със страх – океанът е красив, тайнствен и безбрежен. Той е част от кръговрата – мястото, откъдето сме дошли и където ще си отидем. Но нека не бъдем като хората, които са спрели колите си край пътя и чакат океанът да прелее и да дойде при тях. Може би така е по-лесно, но ако просто чакаме покорно вълните да ни погълнат, нали ще изпуснем да видим пътя, с неговите прелестни пейзажи, неочаквани авантюри и колоритни стопаджии.

В самия път е смисълът и ако колата ми се счупи и остане без гориво, ще сляза и ще я бутам, но ще продължавам да драпам по него, докато имам сили. Вече съм натрупал доста километри зад гърба си. Годините, прекарани в скачане и тичане по неравни терени, счупени паркети, игрища и асфалтови площадки, са оставили следи по тялото ми. Дясното ми коляно е като димящо бойно поле, четири от пръстите ми са изкривени от счупвания и болката в тях е вбесяваща и постоянна. Когато сутрин стана, и двата ахилеса надават крясък и ме съветват да се върна незабавно в кревата. Но аз се радвам и приветствам подобна болка. Тя ми напомня, че живея.

Всяка сряда и петък тренирам с аматьорски футболен отбор, спонсориран от местна пивоварна. В неделя играем официални мачове на 100-метров терен. В понеделник и четвъртък тичам 5 км. Пак в четвъртък играя баскет с група приятели. Във вторник и събота тренирам детски отбор. Когато намеря време, вдигам тежести, плувам и играя тенис. Мисля да карам така, докато мога, и когато някой ден тялото ми се предаде, ще намеря някакъв друг начин да се движа, работя и спортувам – по възможност непрекъснато. Но кога точно е време човек да намали оборотите? Кога е време да кажем: „Стига вече! Време е да спра! Време е за заслужена почивка!” Не съм пророк – не знам кога, но искрено се надявам точно тези думи да се окажат моите лични, скромни и крайно непретенциозни предсмъртни слова.

ИВО ИВАНОВ, КАНЗАС

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Всяка грешка е напълно изключена

1 Април 2007

15-годишната Джесика Лонг с наградата „Съливан”, която се връчва от 76 години. На игрите в Атина през 2004г. тя спечели три златни медала. Плувкинята е първият параолимпиец, избран за спортист на годината в САЩ.

Честито, Джеси! Ти го заслужи!

„Здрасти! Казвам се Джесика. Джесика Лонг. Но това не е съвсем сигурно. Преди 14 години се казвах Татяна Кирилова. Въобще, в моя случай много неща не са съвсем сигурни. Ох, страшно мразя да говоря за себе си, но щом настоявате, ще ви разкажа… Шшшш! Cамо по-тихичко! Ще трябва да я караме шепнешком и да не повишаваме даже вътрешен глас, защото сме на много тежкарско място – балната зала на NYAC в Манхатън. Такъв лукс, такова нещо не съм виждала през живота си! Тези лилави завеси например са толкова тежки, че ако си ги закача на прозореца, сигурно ще ми сгромолясат цялата стая в кухнята и къщата ни като нищо ще стане едноетажна. Поне, ако не друго, леглото ми ще бъде до хладилника. Но това, което ме шашка тотално тук, са полилеите. Произведения на кристалното изкуство, откъдето и да ги погледнеш! Представяте ли си физиономиите на наш’те, ако си гушна един такъв полилей оттук и си го посадя в моята спалня? Направо ще ги разбия!

Ох, още не мога да повярвам, че ме поканиха да присъствам на тази церемония. Знаете ли, че в тази зала от 100 години е забранено на мъж да влиза без сако и вратовръзка. Луда работа! Ако погледнете през прозореца, ще видите Сентрал Парк, файтони, лимузини и обувки „Прада”, пълни с богаташи, разхождащи ги по „Пето Авеню”. Но да ви кажа честно, тук вътре е по-интересно, тъй като сме в разгара на церемонията по връчване на супернаградата „Джеймс Съливан” за спортист на Америка за 2006г. Ако погледнете наоколо и видите всички легенди в залата, ще се хванате за главата: Жоаким Ноа, в който всичките ми приятелкки са влюбени (добре де, признавам, че е готин), Аполо Антон Оно (как лети по леда само този човек!), баскетболистката Кандис Паркър, която може сама да бие цял отбор (помните ли как спечели състезание по забивки срещу момчета?), фигyристката Саша Коен (страшна е направо!) и още сума ти суперзвезди.

В момента някакъв важен чичко от Щатския Олимийски комитет се е качил на подиума и обяснява защо сме се събрали, но аз нещо тази вечер не мога да се съсредоточа – сякаш съм оглушала. И кълна се, направо не го чувам този човек какво казва. Значи, въобще не мога да се концентрирам и проблемът е Майкъл! Майкъл, Майкъл, Майкъл – само той ми е в главата, само за него мисля. Аз съм тук на тази церемония с една единствена цел: да стискам палци до припадък на моя идол – великия, единствен, гениален, великолепен, фамозен, неповторим и естествено, безумно сладък Майкъл Фелпс. Просто няма друг като него. Приятелките все ми се подиграват, че съм си загубила aкъла по Майкъл, че стените ми са покрити с негови постери, че мечтая да го срещна. Даже казват, че не бил хубав, че приличал на карикатура и имал зъбата усмивка. Една позната дори има нахалството да ми подметне, че ако отидел да си купи обувки и се усмихнел на продавачката, тя сигурно щяла да го отведе на щанда за подкови. Хахаха – много смешно!

Супер си е Майкъл – във всяко едно отношение, а усмивката му направо ме разтaпя. Аз си мисля, че той ще стане спортист на годината и ще ви обясня защо. Значи, наградата „Съливан” не е просто някаква си там награда. От 76 години я дават на най-добрия аматьор и гласуването е направено така, че да спечели най-достойният. Има жури, съставено от членовете на Олимпийския комитет, най-добрите специалисти от най-различни спортове и като капак, 1/3 от гласа принадлежи на феновете из цялата страна. Всички гласуват независимо един от друг и няма място за  измама и злоупотреба, т. е. моят идол ще грабне наградата. Това е най-мъдрото възможно жури. То знае точно какво прави – грешката е изключена!

Значи, бях започнала да ви разказвам за себе си. За моята скромна особа Джесика Лонг, позната също с по-близкото до вас славянско име Татяна Кирилова. Какво да ви кажа? Aз съм най-обикновен тийнейджър с типични тийнейджърски проблеми. Имам тийнейджърски речник, тийнейджърски стремежи и тийнейджърски влюбвания. Обичам Джъстин Тимбърлейк, пица, разговорите в интернет и филмите с Орландо Блум. Като всеки тийнейджър мисълта ми подскача прекалено бързо от тема на тема и майка ми все ме тормози, че злоупотребявам с паразитни думи като „значи”, „жестоко” и „тотално”, на което ще отговоря така, както винаги отговарям на всяко незаслужено обвинение: „Тотално жестоко обвинение, значи!”

Определено не се различавам от останалите момичета на моята възраст, като изключим, че наистина, ама наистина не обичам да говоря за себе си. Това, което го правя в момента, е крайно нетипично и има голяма вероятност да е скалъпено от автора на базата на мои интервюта, блогове и фактология. Както виждате, не съм кой знае колко интересна и направо не мога да ги разбера всички тези хора, които постоянно се превъзнасят и ме наричат уникална и невероятна. Значи, предпочитам да говоря за майка си и баща си, които обичам до безумие. Казват се Стив и Бет, но и това май не е съвсем сигурно. Имам и други родители, но техните имена не знам. Не е ли тотално странно, че сега имам толкова приятели, познати и дори фенклубове, а навремето никoй не ме е искал?

Родила съм се в Иркутcк сред замръзналите сибирски тундри и майка ми веднага ме е дала в сиропиталище. Не мога да я виня. Кой знае, милата, каква е била съдбата й, колко мъчителна е била самата мисъл да ме отгледа. Сигурно тотално се е изплашила, като ме е видяла. То и аз да бях, навярно щях да се изплаша, но и това не е съвсем сигурно, защото не си спомням някога да съм се плашила от нещо. Напротив, всички ми повтарят, че имам заразителна усмивка, която никога не свалям от лицето си. Еми, щастлив човек съм, какво толкова – има ли смисъл да се мотаем наоколо вечно тъжни и начумерени? Между другото, казах ли ви с каква рокля съм дошла на церемонията – тотално, жестоко невероятна! Червена, със страхотен дизайн, който ме прави да изглеждам голяма – поне на 17! Ох, дано да спечели Майкъл. Не може да не спечели. Споменах ли вече, че наградата се дава от най-мъдрото възможно жури? Те знаят точно какво правят – грешката е изключена. Аз обаче ще cи му стискам палци, за всеки случай.

Та значи, Стив и Бет пристигнали в сиропиталището в търсене на дете за осиновяване. Не знам дали знаете, но няма по-важно нещо за едно изоставено дете от нова майка и татко. За мой късмет, те са искали точно дете, което никoй, ама никoй не би осиновил. Това се оказало тотално в моя полза, защото, щом ми видели русата глава, големите зелени очи и сладката бебешка физиономия, те посочили: „Ето това е нашето дете!” Значи, така съм се озовала в Америка на годинка и два месеца и от Татяна Кирилова съм се превърнала в Джесика Лонг.

Ето, че следващият говорител се качи на сцената и започна да разказва за бившите носители на наградата „Съливан”. Чувам имена на легенди: Карл Луис, Марк Шпиц, Джеки Джойнър Кърси, Бони Блеър, Пейтън Менинг. Така е – винаги най-добрият печели. Журито наистина знае какво прави. Грешката е тотално изключена. Значи, винаги съм знаела, че Фелпс е висок, но на живо той си е направо гигант. Не случайно има толкова уникален стил и ъгъл на загребване – просто е създаден за плуване. Дългите крайници, огромните длани и стъпала. Ех, ако аз имах такива крака? А, не така! Това е вредна мисъл. Никога не съм завиждала на никого за нищо. Сигурно затова съм вечно усмихната. Щастието и завистта са тотално несъвместими.

Всичко, което съм постигнала, го дължа на факта, че съм благодарна за това, което имам и не се изтезавам за това, което нямам. Като стана дума за краката – плавници на Фелпс, е време да си призная, че аз всъщност въобще нямам крака. Родила съм се без кости в подбедриците и кой знае – сигурно затова съм попаднала в сиропиталище. Когато ме довели в Америка, лекарите дълго клатили глави и накрая казали: „Горкото бебе. Ще трябва да му отрежем крачетата под колената.”

Така се оказах без крака, с ново име и нова националност на годинка и половина. Значи, повечето хора сигурно си мислят, че съм била обречена на тотално обездвижен живот в количка, но и това не е съвсем сигурно. Научила съм се да ходя c протези още след месец и оттогава нямам спиране. Знаете ли, че аз самата съм плувкиня? Е, не като Майк – на съвсем друго ниво, но много хора твърдят, че съм чудо на природата. Глупости! Както казах – съвсем нормално тийнейджърче съм, но някакви специалисти разправят, че имам неописуем витален капацитет и страшно силни ръце. Казват, че мускулите ми произвеждат по-малко млечна киселина и се уморяват по-бавно, отколкото при други хора. Също твърдят, че ако съм имала крака, сигурно съм щяла да бъда невиждано явление в световното плуване.

Вероятно за това спечелих три златни медала в Атина, въпреки че бях на 12 години! Значи тогава ми беше мъчно за жените, които бих. Те толкова искаха да спечелят и да ви кажа честно, го заслужаваха повече от мен. Просто имах късмет. Тогава много исках да срещна Майкъл, но параолимпийските игри започнаха, след като редовната олимпиада беше завършила. Значи, тотално се разочаровах. Напоследък побеждавам много. На парасветовното в Южна Африка взех девет златни медала! Как точно стана това, не знам. Според мен имах тотален късмет. Особено на 100 метра бътерфлай; китайката Уеиян е супер и заслужаваше да е първа. А да – пак миналата година счупих 18 световни рекорда и държа рекордите в 12 дисциплини. Но не се надувам, защото аз си знам, че ме гони, както казах, тотален късмет и поне два-три рекорда се дължат на него.

Би трябвало да съм на 15 години, но дори това не е съвсем сигурно. Родена съм на 29 февруари 1992, високосна година, тоест може да се каже, че съм само на три годинки. Жестоко, нали? Значи, искам да си призная, че не е много лесно да се състезавам без крака. Плувам без протези и е малко като да караш велосипед на едно колело… непрекъснато! Също губя страшно много време на старта, защото не мога да отскоча от коленете си. При обръщането пак губя време, тъй като не мога да се отблъсна по същата причина. После наваксвам с прехвалените си ръце и витален капацитет. От друга страна, какво толкова? Акулите и те нямат крака, а я ги вижте какви яки плувци са! Тренирам в спортен комплекс в Мериленд и там често бия останалите състезатели, които са си редовни плувци. Най-гот е, когато дойде нов човек и осъзнава, че нямам крака, чак когато изляза от басейна. Тотално го шашкам. Въобще, често правя неща, които не са за хора без крака. Скачам на батут например, карам кънки, играя баскетбол и най-откаченото ми хоби – скално катерене! Да – скално катерене без крака! Добре, че имам силни ръце.

Ето, че идва моментът на истината. Ще обявят победителя. Стисвам здраво палци! За теб, Майкъл. Ти си най-великият. Обичам те повече от Джъстин Тимберлейк, пица с шунка и Орландо Блум, взети заедно! Сигурна съм, че ще спечелиш – нали това е най-мъдрото жури. Всяка грешка е напълно изключена. Не мога да се концентрирам, като оглушала съм. Произнасят името на победителя и слава Богу, Майк се надига от стола. Но защо не тръгва към подиума, защо ме разтапя с усмивка? Защо всички гледат в мен и ръкопляскат? Аполо Антон, Саша Коен, Ноа, Паркър… Какво искат те от мен? Какво искат да ми кажат с тези добри очи и широки усмивки? Какво?”

Стани, Джеси. Изправи се в прелестната си рокля. Отдавна вече никoй не вижда протезите. Толкова си хубава в тази пролетна вечер! Застанала от двете страни на детството. Толкова лъчезарна в наивната си илюзия, че изглеждаш по-голяма от петнайсетте си години. Уж нямаш крака, а стъпваш по-здраво на земята от повечето от нас! Уж съдбата те е ограбила, а ти й благодариш за богатството! Уж не можеш да ходиш, а знаеш как да летиш! И стига с тези невярващи очи! Къде е прочутата ти усмивка? Кажи й да даде шанс на аплодисментите и да озари лицето ти! И после нека краката, които уж нямаш, те отведат към подиума и към още безброй прекрасни неща. Защото бъдещето е твое. Защото човек трябва да заслужи това, което му предстои.

Честито, Джесика – спортист на годината! Първият параолимпиец в историята, спечелил наградата! И моля те, не ми казвай, че си имала късмет, че са ти я дали по милост или че е станала някаква грешка. Държа да ти напомня, че това е най-мъдрото възможно жури. Те знаят точно какво правят. Всяка грешка, Джеси, е напълно изключена.

Вътрешният монолог на Джесика Лонг е хипотетичен и е конструиран от автора на базата на мнoгoбройни интервюта, биографични данни и наблюдения от нейния живот.

ИВО ИВАНОВ

Канзас

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени