Tag Archives: личен пример


Проектът „Свобода“

Цяла година CNN посвещава значителна част от телевизионното си време на проекта „Да сложим край на съвременното робство“ (The CNN Freedom Project), в който участват активно както всички репортери и журналисти от екипа на американската телевизия, така и известни и безизвестни хора от цял свят.

През целия този период се излъчиха безброй репортажи, разказаха се ред трогващи, а и направо разстройващи лични случки, посетиха се места из света, където този проблем е най-разпространен, разкриха се случаи, бяха освободени хора. Сред ангажиралите се звезди е Деми Мур, която участва в документалния филм „Откраднатите Деца на Непал“, създаден от CNN по случай проекта.

Оказва се, че размерите на съвременното робство надхвърлят и най-лошите прогнози – днес то е по-голяма напаст, откогато и да било в човешката история, по-голямо и по-застрашително дори от времената, когато робството е било със узаконен статут. Милиони хора, сред които и милиони деца (между 10 и 30 милиона), по света стават жертва на този ужас: поради трафик на хора, попадане в дългове и изплащането им чрез труд, продаване и експлоатиране от най-ранна възраст, и всякакъв друг вид измами, издевателства и нечовечности спрямо отчаяни, често бедни и необразовани хора.

Но нека не прибързваме – както научаваме от CNN, този проблем не е толкова далече от нас, колкото ни се иска да вярваме. За повечето от тези нещастия в „третия свят“ всъщност виновни се оказваме ние – от „първия“ и „втория“. Ръката на робството може да е стигнала до близкия магазин, от който си купуваме домати, до известната марка дрехи, която предлага уникални модели на изненадващо приемливи цени. Много пъти самите търговски компании и фирми не са наясно кой, къде, как и при какви условия е произвел стоките, които те продават. Това е същинският „удар“ на проблема – свикнали сме да мислим за него в онези най-тъмни, може би най-далечни краски на проституция и наркотици, а той отдавна, освен тази своя най-грозна страна, е надянал и една на пръв поглед напълно невинна премяна.

Но нека и с черногледството не прибързваме. Ето какво е постигнал до момента Проектът Свобода: наред с хилядите индивидуални прояви на загриженост и съпричастност от обикновени хора и активисти от цялото земно кълбо, наред с конкретните проведени акции по освобождаването на хора, и значителния брой предложения за решения на проблема, в инициативата се включиха и едни от най-големите и не толкова големите компании по света. В различни предавания те обявяваха действията, които на корпоративно ниво са започнали да предприемат, за да спрат проблема с робството на хора. Значителен брой предприемачи и собственици на бизнеси от всички сектори поеха публично отговорността да работят в посока изкореняване на този източник на страдание. Тези, които не вярват в безкористността на тяхната проява  – нека бъдат спокойни, прави са. Световните компании, както сами признаха, просто са стигнали до извода, че никой не желае да купува стоки, произведени буквално с потта, сълзите и кръвта на други човешки същества и искат да предотвратят всякаква асоциация на марката си с имиджа на експлоататор.

А как се е стигнало до това „самопризнание“? Отново благодарение на проекти и мащабни акции, целящи да информират населението, че проблем има и той е пред очите ни – висящ по красивите и лъскави витрини, прокрадващ се по тъмните улички, ухаещ приятно от чинията ни в ресторанта. CNN, за щастие, не са първите и няма да са последните, които работят за постигане на масово осъзнаване или поне узнаване за проблема. Подобни инициативи, сайтове и неправителствени организации, занимаващи се със съвременното робство, съществуват отпреди този проект.

И какво, може би е време да запитаме, е по силите ни да направим ние оттук? На обикновените хора CNN предлага следното: съзнавайте, че има хора „без глас“ и „без лице“, отказвайте да купувате стоки, за които имате съмнение, че са произведени в експлоататорски условия и не забравяйте колко е хубаво да си свободен. Ако пък искате да подкрепите кампанията с нещо макар и малко, но по-конкретно и от сърце (и не се притеснявате от камера), можете да изпратите кратък клип на CNN, в който заявявате, че сте съпричастни; или да направите хартиен самолет, да напишете на едното му крило „Да спрем съвременното робство“ и да го пуснете да лети из вашия град. Повече за тези предложения и идеи, както и за много други, с които можете да се включите в проекта може да намерите на официалния сайт. Има още достатъчно време, тъй като кампанията продължава до края на годината.

Благодарим на Преслава Петрова за тази Творба.

Posted in За Ежедневието | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Независимост и велосипеди

 

Днес децата от първи и втори клас на 7 СОУ  „Найден Геров“ Варна съчетаха двата празника – Денят на независимостта и Световният ден без автомобили – във велопоход, наречен  ‘Поход на свободата’.  Освен националния празник, учители, родители и деца празнувахме мобилността,  срещата си след дългата лятна ваканция, удоволствието от разходката край морето… Почивният ден, неформалната атмосфера и поздравленията с усмивка дадоха прекрасен старт на похода ни. Закачихме си ‘табелки’, на които вместо номера имаше прекрасни мисли, посветени на свободата, независимостта и достойния живот. Учителката ни събра и разказа накратко на децата за днешния празник и защо трябва да сме благодарни на нашите предшественици, сътворили този така важен за страната ни исторически момент.

Велосипедистите тръгнахме, водени от учител, всяко дете придружено от родител. В редиците на пешеходците се включиха всички без колела, по-малките деца – някои от тях също с колелца – и майките с колички. При добра организация, обезопасени с каски, преминахме по крайбрежната алея и – с няколко почивки – стигнахме до края й. Хората, които срещахме по пътя си, ни се радваха, подкрепяха, поздравяваха… Усмихнати оглеждаха дългата, празнична колона. Изчаквахме се с пешеходния поход, снимахме се, а един баща бяга през цялото време покрай колелата. Морето беше бурно и красиво.

Накрая на алеята се изкачихме по стръмния завой и тръгнахме обратно по прословутата ‘Станчова алея’ в Морската градина, която вече се беше напълнила с празнично облечени хора, майки с деца, такива, които разхождаха домашните си  любимци или бяха избрали да седнат в заведенията на открито.

На последното място за почивка се събрахме всички, децата рецитираха стихчета и се веселиха. Вече поуморени, се разделихме с пожелания за приятни почивни дни.

Събитието се провежда за втора година на тази дата и се превръща в традиция за училището ни. Миналата година бяхме два първи класа, тази година бяхме два втори и един първи, догодина ще сме повече:) Беше чудесно, възпитаващо децата в уважение към традициите, към спорта, към природата и прекрасен пример за разбирателство и работа в екип. Пример за приятелското отношение и сътрудничеството между родители и учители в името на децата. Сигурна съм, че  всяка следваща година изненаданите да видят голямата ни колона ще стават все по-малко, за сметка на запознатите и присъединилите се към нея.

Честит празник!

Posted in За Децата, За Ежедневието | Tagged , , , , , , , | Коментарите са изключени

„Търсете и ще намерите“ – Живот след живота

Темата за смъртта е колкото отбягвана, толкова и банална. За тези обаче, които са загубили любим човек, тя не само „оживява“ с ужасяваща сила, но става дори по-важна от темата за самия живот.

Каквото и да казва човек за смъртта, ако не е загубил близък, който „не е трябвало да умре“, няма и най-малка представа за разрушителната стихия, която смъртта води със себе си. Затова често пъти е по-добре да не говори, защото в такива случаи той, без да иска, по-скоро „изтърсва“ болезнено празни приказки. Дори тези, които сме виждали засадата на смъртта в близък план, всъщност нямаме истинска представа за това, което тя скрива от очите ни. И тук идва моментът на избора, който ще определи остатъка от нашия живот: някои искат да намерят пролука и да надникнат отвъд „желязната“ завеса с надеждата, че ще „узнаят“ къде е техният любим, а други потъват все повече в „живота на смъртта“, напълно убедени, че завеса няма, няма къде да надзърнат и няма какво да видят. Това е индивидуален избор за справяне с болката и скръбта и никой няма право да съди или да се меси. В крайна сметка и за едните, и за другите нещата ще останат малко или много така, както майка Тереза е казала: „най-голямата тайна – това е смъртта“.

Въпреки това, за тези, които имат усещането, че душата, която обичат, всъщност не е спряла да съществува, а просто „е заминала“ някъде, и за тези, които въпреки рационалните обяснения дълбоко в себе си усещат, че нещата са много по-сложни от тясната ни плътна реалност, предлагаме следващия филм, който ни разказва за хора с преживявания близки до смъртта, които са минали през желязната врата и са видели отвъд нея, а после са се върнали. Филм, в който освен самите „очевидци на отвъдното“, участват известни лекари, хирурзи, неврохирурзи и учени, които са успели да уловят тези невероятни случки в клинични условия – т.е. вече е натрупан емпирично-научен материал, който ясно посочва, че каквото и да става „там“, не всичко свършва тук.

От самите хора, преживели смъртта (колкото и парадоксално да звучи това определение), оставаме с впечатлението, че не само „това не е краят“, а че край няма. Но нека всеки сам направи своя избор. Който иска да вярва, ще повярва, а който не иска – ще повярва в нещо друго. В каквото и да вярваме, обаче, оказва се, че почти винаги, за всички ни, важи тази „зловеща“ поговорка: разбирайки смъртта, ще разберем по-добре живота.

* Качеството на субтитрите не е добро, за което се извиняваме, но това не прави филмът по-малко ценен за тези, които се нуждаят от него в този момент.

Част 1

Другите части на филма:

Част 2
Част 3
Част 4

За повече информация:

Книгите на д-р Реймънд Мууди, признат световен авторитет парапсихолог с медицинско образование и докторска степен по философия и психология, пионер в научните и клинични изследвания на т.нар. от него „преживявания на прага на смъртта“. Филмът, който изгледахте, е направен благодарение на него.  На български можете да намерите: Живот след живота, Светлина отвъд и Живот след загуба. Първата, бестселърът му, можете да прочетете онлайн тук.

Книгите на д-р Майкъл Нютон, който е световно известен специалист, един от водещите в областта на регресивната хипноза: Живот между преражданията, Пътят на душите и Следите на душите. Втората може да прочетете онлайн тук.

Разбира се, в мрежата можете да откриете безброй сайтове и публикации, посветени на темата, но ако търсите материали предимно на български език, започнете от тук.

Благодарим на Преслава Петрова за тази Творба.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Никога не се отказвай!

Видеото казва всичко! И за да почерпите още малко сили, погледнете също:

Повече за невероятния Ник, можете да научите от страницата му „Начинът на мислене е в основата на собствените възможности и поведение

Много ми се иска да припомня и българската поговорка:

Каквото сам си направиш, никой не може да ти го направи.

Само и единствено ние сме господари на съдбата си и само и единствено ние можем да се направим щастливи, защото щастието е нещо лично, което идва от дълбочината на душата ни.

И като заключение мога само да кажа, че не е толкова важно с какви възможности разполагаме, а как ги използваме по най-добрия начин, за да дадат плод и за да са полезни на Бог, на обществото и на нас самите!

Posted in За Разума | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Зеленото потребление като наркотик

Автор: Лара Малийн за Oya – „мисли различно, действай различно“

Превод от немски: Александрина Цонева

Кристоф Харах вярва в потенциала за развитие на зелената икономика. Конгресът, който той организира ежегодно под името „КармаКонсум”, на български „Кармапотребление” и блогът му със същото име снабдяват с креативна информация и идеи хора от всички области, в които те вземат решенията.

На www.karmakonsum.de може да намерите изследването „Повече от зелен блясък”. Това е повече от заглавие, това е програма.

„Кармапотребление”? Когато преди пет години за първи път се озовах на блог-страницата на Кристоф Харах, трябваше да преглътна. В заглавната графика на страницата един ангел тика пазарска количка, пълна с продукти, върху които е изписано съответно „органично”, „справедливо”, „зелено”, „социално”. Винаги ставам скептична, когато се предполага, че зеленото потребление е ангел, който ще спаси света.

Но продължих да разглеждам. Статиите, които тогава бяха едва две, на блогърите Кристоф Харах и Ноел Клайн-Резинк бяха прекалено добри, за да затворя бързо страницата – написани интелигентно, смешно, самокритично. Като следствие от един доклад на „Оя”-издателят Йоханес Хаймрат по време на втората конференция „Кармаконсум” – се запознах с двамата млади хора, които разбират напълно от своя свят и искат активно да влияят върху изграждането на духа на времето.

Блогърът Кристоф Харах, снимка "Оя"

Блогърът Кристоф Харах, снимка "Оя"

„Темата за консумацията беше началото”, разказва Кристоф, който междувременно движи вече сам проекта. „В движение дойдоха много нови неща.” Всичко започва с една история на отказ/уволнение. След следването си по икономика Кристоф започва работа в отдела за онлайн-продажби на Некерман. Ходи на работа с хавайска риза и джапанки, докато колегите му са в костюм. Това не вървяло дълго добре. Следващата му работа като ръководител на маркетинга в фирмата „Хес Натур” била по-добра, но все още не правилната. Още по време на работата си за Некерман, Кристоф започва курс по йога, след като тя му помогнала да се излекува от астмата си. Тази вглъбена или още „вътрешна” работа, резултат от йогата, му освободила мисълта да заработи сам като съветник, тренд-скаут и мрежовик. Първо се въодушевил от модата, идваща от Щатите, представяща устойчивост чрез дизайн и естетика. „Зелен блясък” беше началото на „Кармаконсум”, разказва Кристоф, „но бе и само встъпването в един обширен процес на промяна. За много хора модерната идея за устойчив живот е като наркотик. Ако известно време се храниш без отрови и тялото ти се изчисти, духът се „отваря” за неща, които са над хедонизма. Изведнъж социалните въпроси придобиват значение, условията, при които продуктите се произвеждат, също. Справедливата търговия (fair trade) и изразходването на ресурсите чрез начина ни на живот започват да те интересува, заедно с новите модели на благоденствие, препитанието, духовните ценности, и така нататък.”

Да засилим всички процеси на промяна  

Блогът на Кристоф е дневник на неговото опознавателно пътуване във всички възможни творчески начинания, свързани с оформянето на света около нас. Например новото откритие на 24.07.2009 е било „партизан-плетенето и плетените графити” – вместо да изрисуват града със спрей, го обличат в прежда. Това обединява дейността „направи си сам”, гражданската активност и творческото градско оформление. Малко след това Кристоф докладва в блога си за „Критична маса” (Critical Mass) във Франкфурт – международно велосипедно рали, при което велосипедисти завладяват централните части на градовете. След това в блога следват статии за продукти, събития или ревюта на книги. И тогава идва репортажа за „Морковеният поход” (Carrotmob), на близо 200 „зелени”хора, които си организирали парти за опазване на климата в скромна кръчма във Франкфурт. В последно време в блога зачестяват съветите за градско градинарство, като на 15.12. Кристоф пише: „При бъдещето потребление става дума все по-малко за притежанието и се говори все повече за замяна, даване, ползване, заемане и наемане.”

Като своя задача той вижда това да направи известни политическите и обществени движения, идващи от населението, както и да подсили културно-творческото движение на фона на преобладаващо комерсиалното. При това Кристоф споменава социолога Пол Х. Рей, според когото до една трета от хората от всички социални кръгове са отворени за екологични и социални ценности, каквито са и културно-творческите, за които говори Кристоф. „Централното ядро е още много малко, но много хора се намират в преходна фаза. Точно заради тях пристъпването към други начини на живот трябва да бъде леко и привлекателно.”

Кристоф ще изследва в докторската си работа как частния устойчив начин на живот при желание влияе върху професионалния, когато налице е желанието човек да се развива в професията си устойчиво, независимо и смислено. „Някой ден никой няма да иска да работи в компании, уж представящи се за „зелени”, но в които има йерархични структури. Предприятията ще се променят отвътре и ще се роди смелост за изцяло нови форми на работа, които ние днес дори не можем да си представим.”

Posted in За Обществото | Tagged , | Коментарите са изключени

Децата и рисуването

 

Вярвам, ще се съгласите с мен, че всяко дете обича да рисува и рисува много хубаво. Всяко. Много хубаво, прекрасно.

През лятото голямата ми дъщеря Кристина (на осем години) посещаваше школа по рисуване. Ето какво разказва тя за преживяванията си:

„Това бяха незабравими моменти, много обичам тази школа. Беше много  хубаво там. Госпожата е мила и много я харесвам. Докато рисувахме ни четеше приказки, за да не ни стане скучно. Всеки час беше изпълнен с въображение. Толкова беше хубаво, че и сега питам всеки ден за там. Децата бяха много мили и всички на моята възраст. Какво правихме ли? Например в първия час оцветихме (вече оформени от глина) човечета. Направихме и рисунки на тема „Морско дъно“. Вторият час рисувахме, после правихме сами глинени фигурки, които единия час оформихме, а другия оцветихме и лакирахме. Рисувахме и една илюстрация по книжка. А може и да не повярвате, може да звучи невероятно, обаче рисувахме и върху порцеланови чинии. Правихме дори рисунка върху текстил!“

 

Прекрасни са, нали?

 

А триизмерният замък и особено начина, по който е нарисувала и надписала комикса са забележителни творби за дете на нейната възраст, нали?

 

И всичко това, постигнато за два часа един път на седмица през лятото. На другите участници в школата нещата бяха дори още по-добри! Децата ни могат толкова много, нуждаят се само от подходящо мотивиране и – разбира се – обич.

Всяко дете заслужава такива ‘незабравими моменти’. Когато твори, човек е цялостен, близо до същността си, щастлив. При влезлите ни в някакви социални рамки от съвсем малки деца е нещо много повече – в тези мигове те са истински свободни.

Повече информация за школата тук.

 

 

Posted in За Децата, За Духа и Душата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Писмо до Любимата

Иво Иванов (Канзас)

Никога не съм бягал от теб и никога не съм те предавал.

3 Март 2007 г.                               

Здравей, скъпа! Здравей и честито!

Не съм много по нежностите и може би затова не съм ти писал отдавна. Все нямам време. Пълня страниците с многословни разкази за други, по-маловажни неща – празни приказки за някакви си баскетболисти, милионери и разглезени звезди. Но днес е третият ден от третия месец – твоят ден, твоят празник. Ако и сега не седна да ти драсна някой ред, сигурно с право ще ми се разсърдиш и повече няма да ме погледнеш в очите.

Знаеш ли, мила, наскоро пак си мислех за теб и докато се чудех как си, се запитах как е възможно нашата връзка да продължи толкова дълго. Да бъде все така силна след толкова години? Да устои на времето и да пренебрегне разстоянието? По принцип взаимоотношенията са сложно нещо. Хората казват, че искрата угасва, когато влюбените живеят разделени, че трябва непрекъсната комуникация и постоянен контакт. Не им вярвай – аз все още съм по-влюбен от осмокласник в стажантката по физкултура.

Онзи ден се натъкнах на стар албум и докато прелиствах страниците, попаднах на пожълтяла снимка. На нея в цялото си черно-бяло величие бяхме само аз и ти. Просто ние двамата – снимани преди толкова много години от незнаен фотограф някъде в прекрасните Родопи. Не знам защо, но дълго и мълчаливо останах на тази страница от албума, мислите ми отплуваха към теб. Явно годините са се търкаляли, без да ги усетя – ако не знаех, че голобрадото момче на снимката съм аз, нямаше никога да се позная. Сякаш виждах напълно различен човек, недокоснат от грижи и отговорности. Човек, с когото някой трябва да ме запознае отново. Но ти!!! Ти, от друга страна, както винаги изглеждаше прелестно.

Взрях се в снимката и прости ми, но не можех да не се възхитя на неповторимите ти меки форми, на прелъстителната ти свежест и ослепителна женственост. Как го правиш? Как успяваш да останеш вечно млада, жизнена и красива? Сякаш, колкото повече остаряваш, толкова по-хубава ставаш. Имам чувството, че ако ще и на 1300 години да си, пак ще си неотразима. Започвам да разбирам защо толкова много са те желаели през годините, защо са се опитвали да те отнемат насила, да откраднат с подлост, кръв и жестокост лицето ти и да го запазят само за себе си. Наивници! Нима не знаят, че нито пет, нито 500 години в тъмницата могат да те превърнат в робиня, да задържат оковите върху краката ти.

Вярно е, че си страдала, че са те тъпкали и изтезавали, но винаги си черпела сила от болката и си се изправяла още по-здрава и още по-силна след всяко покушение. Отдавна се каня да те питам, но не е нужно да ми отговаряш: Как така наистина си хем стара, хем млада? Хем малка, хем безкрайна? Хем нежна и уязвима, хем непристъпна и непобедена? Не знам как го постигаш, но не познавам друга такава вълшебница.

Ох, за малко да забравя. Имаш много поздрави от Луис и Боби, сигурно ги помниш, те са двамата американци, които доведох миналата година, за да се запознаете отблизо. Няма да повярваш, но днес и те празнуват. Оказа се, че и те, горките, са безнадеждно влюбени в теб и твърдят, че днешният ден е и техен празник. Луис дори е научил няколко думи на български, за да можете да си говорите. Акцентът му е като на заекваща чайка, но все пак произнася успешно думите „ракия”, „майката”, „шопска” и „Родино”. Когато доведох тези твои ухажори, тръгнахме да те търсим навсякъде. Качихме се високо в Рила, където в дълбокото синьо на езерата се бяха скрили очите ти. После, водени от древните ти тайни, слязохме в Родопите. Някъде там чухме гласа ти в тъжния плач на гайдите. Ходихме навсякъде – на север и на юг, на запад и на изток, и те откривахме малко по малко, парче по парче. Златните ти къдрици – в Добруджа. Червената ти гъста кръв – в Мелник. Душата ти – в Търново. Но най-важното откритие, моментът на прозрението настъпи в онзи слънчев, топъл ден, в който най-после се добрахме до онова свято място, наречено връх Шипка, и се вгледахме в теб, красавице, отвисоко. Около нас шепнеха толкова призраци, толкова много неумиращи сенки редяха героичните си спомени. Помня как омекнаха коленете ми, как гледката отне силите ми.

Всеки твой син и всяка дъщеря трябва поне веднъж да минат нагоре по пътеката между гробовете на загиналите, да застанат на това свещено място и да те видят в цялата ти прелест. Някои неща могат да бъдат видени само от много, много високо. Погледнахме на юг и видяхме лицето ти – свежо, копринено и червено, с кожа, ухаеща на рози. Погледнахме на север и застинахме, омаяни от зеленото безбрежие на формите ти. После оставихме очите си бавно да се взрат в добрата Стара планина, в изящната извивка на гръбнака ти. Аз винаги съм те разбирал и обичал, но в този момент дори двамата чужденци усетиха магията ти и без да кажат много, оставиха сетивата си да те поемат и да запомнят образа ти завинаги. Ето, че пак започнах да се обяснявам в любов, а ти навярно имаш своите съмнения.

Сигурно ще ме попиташ за изневярата – за 1990 година и за жената с короната и факела. Как така, ще кажеш, си позволявам да те лаская и в същото време да бъда с друга? Знаеш ли – сигурно си права. Единственото ми извинение е, че никога не съм бягал от теб. Никога не съм те предавал. Просто така се е стекъл животът ми. Съдба и обстоятелства. Чувам, че имало още поне един милион като мен. Разхвърляни из цял свят твои обожатели. Може и да сме флиртували по малко, но ако погледнеш в сърцата ни, ще видиш, че те винаги ще бъдат само твои. Няма изневяра. Няма лъжа. Всеки един от нас те носи със себе си; има те от Южна Африка та чак до Камчатка – стотици хиляди малки парченца от теб, разхвърляни по планетата. Интересно как възприемаш тази странна ситуация? Дали ни усещаш от толкова далеч в себе си така, както ние теб?

Чувам, че на 1 януари (2007) си се преместила в ново жилище. Някъде в Европа. Това означава ли, че като дойда да те видя това лято, няма да те намеря на старото място? Странно, аз пък съм си мислил, че ти винаги си живяла в Европа. Дълго преди да се нанесат повечето съквартиранти. Нищо, важното е, че и те най-после са разбрали значението ти и нямат нищо против да делите жилището. Дано да са добри съквартиранти и да стане по-лесно да се плащат наемът и сметките. Но да се върнем към празника.

Време е да честитя първо на теб, а след това и на толкова много други хора, които би трябвало да празнуват на тази светла дата. Честито на всички твои чеда, които те обичат и милеят за теб. Честито най-вече на тези, които ти останаха верни и не те изоставиха в тежък момент. Прекланям се пред всички тях, защото се бориха за теб и не изгубиха вяра тогава, когато бе по-лесно човек да си стегне куфара и да се откаже от всичко. Знай, че те са хората, на които можеш да разчиташ винаги, които те обичат безпрекословно.Честито на децата ти и на младите, защото в техните бистри съзнания живее надеждата за твоето бъдеще и просперитет. Честито и на хората, които те обичат отдалеч – знай, че те не са те забравили. Някой ден много от тях ще те намерят отново. Честито и на тези, които ти си отгледала, но които казват, че те мразят и вече не вярват във връзката ви. Те също те обичат, макар и да не го осъзнават. Не мога да си представя, че някой може да те мрази.

Според мен тези хора те бъркат с друга. Може би с някоя неверница от рода на някаква държавна институция, да кажем. Честито на войниците ти, които рискуват живота си; на прелестните ти учители, които са ни формирали като хора; на волейболистите, които тренират в мизерия; на красивата танцова двойка, която ни научи да не се предаваме, на учените ти, които работят без пари, на силния ти мъж в Япония и на умния ти мъж в Русе; честито на музикантите ти, които те прославят навсякъде; честито на най-добрите родители на света и на верните приятели; честито на Левски и на ЦСКА; честито на всички, всичко и всеки, който е имал допир с теб. Без значение кой е и откъде е – дали е тук или там, беден или богат, небесен или земен. Нека честитим и на тези безбройни твои синове и дъщери, които са мечтали този ден да бъде действителност и са дали живота си, за да го има. Знам, че и те празнуват някъде, защото, както е казал един от тях, те не умират.Честито и на съседката – тази в югоизточния апартамент, която те нарича комшу и която се беше нанесла в твоя дом за цели 500 години. Днес е светъл ден и за нея, защото на тази дата тя веднъж завинаги се отърва от собственото си мрачно минало и кърваво наследство. Оковите, които се опита да сложи върху този рай, се впиваха в собствените й глезени и я дърпаха неумолимо надолу. Празнувай, съседке – този ден беше толкова необходим на  нас, колкото и на теб!

Днес, мила, е хубав ден. Щастлив за всички ни, защото твойта радост принадлежи на милиони хора по целия свят. Ето че за кой ли път твоят празник пристига с пролетта и кокичетата, като обещание за ново начало и невинна хубост. Какво чудесно съвпадение. Писмото ми върви към края си. Уж не бях по нежностите, уж исках просто да ти честитя, а то взе, че се превърна в дълго обяснение в любов. Въпреки това не успях да ти кажа точно какво мисля за теб. Все пак това е спортен вестник, повечето читатели са мъже – няма как да се размекна като табуретка. Затова има голяма вероятност да съм кодирал някое и друго послание до теб в писмото си. Възможно е, да кажем, да съм го направил в различен цвят.

Вглеждам се в твойта стара снимка от албума и отново се прехласвам пред черно-бялата ти прелест. После с усмивка си спомням, че тя е нищо, сравнена с цветния вариант. Ах, ти, хубавице, кога ще спреш да ме изкушаваш от толкова далеч, да ме прелъстяваш и викаш у дома нежно и настойчиво. Чертите ти ме гледат отвсякъде – от спомените, от старите снимки, дори от някакво потайно място в бъдещето. Знам, че не само аз мисля така. Познавам хиляди твои обожатели тук и знам, че макар и далеч, всички сме луди по теб, обичаме те и повечето от нас нямат никакво намерение да те забравят. Истината е, че никога не сме си тръгвали и животът ни е едно голямо, продължително завръщане. До скоро виждане, Българийо!
Край.

Posted in За Обществото | Tagged | Коментарите са изключени

Общуване

Големите мъдреци твърдят, че на света не съществува нищо друго освен живите същества и отношенията между тях. Всичко е отношение, всичко е общуване. Щастието и Любовта, Истината и Мъдростта, Правдата и Добродетелта, Взаимодействието и Създанието, Развитието и Радостта, с една дума – всичко, се заражда и развива единствено и само благодарение на общуването. Целият свят се е зародил от една идея, от словото, от общуването. Всичко е единно и взаимосвързано. Това е междувременно показано не само от духовните водачи, но и от науката.

Особено вярно е това в днешни дни, когато обществото ни постепенно минава от крайна материализация към по-духовно ниво на развитие. Време, в което технологиите изпреварват човешкото развитие значително и светът ни се технологизира и виртуализира. Време, в което на земята живеят много повече хора, отколкото са я населявали в цялата й история досега взети заедно. Време, в което хората живеят по-събрано на едно място, от когато и да е било. Време, в което хората пътуват повече, от когато и да е било. Време, в което много повече хора живеят в други страни, сред други хора, от когато и да е било. Време, в което количеството на обменяните и създавани данни, знания, действия, стоки, услуги и т.н. е по-голямо от когато и да е било. Време, в което всичко около нас е много, разнообразно и разнородно. Време, което е изключително вероятно никога да не се повтори с такова голямо количествено натрупване.

Благословени сме да живеем в едно невероятно време, изпълнено с толкова много прекрасни възможности. От нас зависи да ги използваме, да превърнем количеството в качество. Всичките тези количествени натрупвания минават през главите на хората, биват преработвани и предавани. Така сме свидетели на образуването на един колективен Свръх-Разум, мозък, компютър или както решим да го наричаме. И също както и при мозъка, всеки един човек е една клетка, а отношенията между хората са като едни неврони. И цялата връзка, цялата работа, всичко, което се случва, се случва благодарение на разпространението по невроните, благодарение на общуването между хората. От общуването между хората зависи какво ще се случи с цялото ни общество и със Земята. Не предаваме ли правилно по невроните това, което трябва и когато трябва (разбирай общуваме лошо с другите хора), запушват ли се отделни клетки (разбирай, отделни хора не са отворени към света), то не се използва достатъчно добре всеобщата сила, общия Свръх-Разум.

Природата си знае работата – да погледнем, освен мозъка, пчелите или мравките – всяка една от тях изглежда, че знае точно кога какво върши. Това е така благодарение на непрекъснатото и непосредствено, отворено общуване на всеки един индивид с останалите. При тях няма затвореност и неправилен или непълен обмен. Всичко е в едно безкрайно единство, подчинено на благото на общия организъм, на обществото. И каквото и да прави една мравка или пчела, колкото и тежък и непосилен товар да носи, никога не пренебрегва общуването с останалите. Това е най-важното и се прави при всяка една среща с друга мравка, поне 20-30 пъти на минута. Може да се каже, че животът на мравките се състои само от общуване, което действа прекрасно. Нашият живот също се състои само от общуване, но ние, като по-висши същества, имаме свободата на избор и не сме, както мравките, от Бог предопределени как точно да общуваме. И това е прекрасно. Но нека никога да не забравяме за мравките. И нека винаги, когато имаме трудности, да отидем да гледаме мравките. Те знаят как бързо-бързо да ни помогнат – мъдростта за общуването, която споделят, е безценна.

Всичко казано до тук е вярно и за ОМ. Броят на участниците расте. Важността от отворено общуване е все по-голяма. При ОМ запушването на клетките и непълното предаване на данните по невроните е нещо, което противоречи на основната ни ценност – отвореността. Не сме ли отворени, не сме ОМ. Не сме ли отворени и открити, не правим това, което обещаваме да правим, не сме това, заради което хората са при ОМ. И най-важното – не сме ли отворени ние от ОМ, няма да успеем да постигнем стремежите си за едно по-добро, отворено и положително българско общество.

Говорейки за общуването в ОМ, е важно да не се разграничава прекалено силно между външно и вътрешно общуването. Разбира се, че във всяка жива система, общност и т.н. има неща, които трябва да останат вътре в нея, неща, които не са от значение за външния свят и той не трябва да бъде затормозяван с тях. В същото време трябва да се внимава да не се изпадне в затвореност и самоцел.

Най-важното, свързано с отвореността е, че всичко, което правим, се появява на страницата. В дългосрочен план това е най-добрият начин за отворен обмен. Всичко, което е създадено и направено, но не е напълно съвършенно, а нищо никога не е съвършенно, се доразвива и се помества отново на страницата. Така се заражда един жив разговор, едно устойчивото, отворено и положително общуване в ОМ, живото слово.

Пожелаваме си да сме благословени и да общуваме в сговор! Правим ли го, имаме всичко!

Posted in За Обществото, За Разума | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Дядо Добри

Чували ли сте за дядо Добри? Може би не, но е доста вероятно да сте го виждали пред храма „Александър Невски“. Дядо Добри е един много възрастен човек, над 95 годишен, който седи пред катедралния храм и събира дарения. Да, той не проси, а събира дарения за българските православни храмове. Той е и най-големия дарител на храма „Александър Невски“!

Но това далеч не е единствената му заслуга. Дядо Добри е направил много добрини и е раздал всичко, каквото има. Дядо Добри е един истински, жив светец, който ни показва един по-различен, но по-истински и близък до Бога, до обществото и до хората път – всеотдайния живот за другите. А който дава на другите получава най-големите възнаграждения. Дългият и щастлив живот е само едно от тях.

Нека следваме примера на Дядо Добри, защото такива примери са безценни и са ни пратени, за да се учим от тях. Бъди благословен, дядо Добри. Благодарим Ти за това, което правиш неотстъпно и дълготърпеливо!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Толкова много фосфор в нас, а толкова малко огън

Текстът, който ще прочетете по-долу, е един монолог на големия наш актьор Георги Калоянчев от гостуването му през 2002г. в “Шоуто на Слави”. След повторението на този епизод през лятната ваканция на предаването, той се разпространи много бързо в социалните мрежи. Ето го разписан от мен.  Уточнявам, че на места ми бе трудно да разбера развълнуваните думи на Калоянчев:

“Безбройни са световните повратности, които човек среща през своя си живот. Докато е малък човек, стига да протегне ръчичка, да се усмихне или просто да каже „мама” и всички го трупат с похвали. И колкото повече се източва човек, колкото по-голям става, толкова повече похвалите намаляват, за да се изгубят на края, кой знае къде по трудните друмища на голямата световна похвала, за да се разпилеят в глупашки битки, наивни победи и подвизи… Кога мравката срещне мравка, тя я докосва с краченца, за да й каже къде има зрънце, тревичка и сладко коренче. Когато се срещнат две пчели, те танцуват разни танцове, за да си съобщят къде има повече цвете и прашец. А ние, людете, уж умни и разумни, все тичаме някъде, все не ни остава време за човешка приказка, за крехката радост от окуражителния поглед, за един единствен лъч на взаимно разбиране и топлина. А колко разумно може да бъде, дами и господа, ако се поспрем за малко от тази непрекъсната гонитба на наивна слава, власт, богатства …, ако си спомним, че тичащият човек не само трудно диша, но и трудно се смее, че дори влюбените, когато се целуват, се спират на място. Лъжовен е този свят, господа, лъжовен, лъжовни са хората, но най-лъжовно е времето. Чака то човека да се захласне във въздуха, във влюбени очи, лунен залез и хоп, тури му бръчка на лицето, резка на душата, бяло му плисне в косите… Какво си викате, а? Калата какви ги приказва, колко е нещастен! Нищо подобно, млади хора! В мене няма боязън, в тялото на всеки един от нас има толкова много фосфор, че от него могат да се направят 2000 клечки кибрит. Представяте ли си, какъв огън ще бъде това! А ние какво? Тук драснем клечка, там драснем клечка и на края последната догаряща клечка лекичко пада в премръзналите ръце на стария човек.

Мой беден български народ, в душата ти препускат хладни ветрове, в нивята ти кълнят бурени, в домовете ти кълне безверие. Мой нежен и раним български народ, надарен и търпелив, лъган и ограбван, от цветове и интереси, от чужди съветници и свои безбожници, мой нещастен български народ! Ние, твоите чеда, където и да се намираме далеч извън България, на тази граница митничари няма. На тази граница стои нашата съвест, нашата доблест, нашата толерантност, гробовете на тези, които са били преди нас и люлките на тези, които идват след нас. Мой нещастен български народ, заради страданието ти – поклон!

Уважаеми дами и господа, когато няма хляб, има една стара приказка: „Имало едно време един дядо и една баба …”, когато няма сол, има сълзи и от тях ще добием, но когато няма вяра, тогава е страшно. И когато нямате хляб, аз ще ви обичам, и когато нямате работа, аз ще ви обичам, и когато се чудите, как да свържите двата края, аз ще ви обичам. Спомнете си, че някой някъде ви обича, че тази страна ви обича – слънцето, небето, цветята, горите, полята, морето. Че България ви обича. Млади хора, дано във вашите спомени звънне понякога и моят гласец. Дано във вашия път напред се гушне някъде и моя милост. Дано когато ви е доста тъжничко или веселичко, си спомните за оня стар господин, който в късните дни на есента на своя живот дойде при Слави Трифонов.”

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени