Tag Archives: личен пример


Родопчани

Това, което винаги ме е омагьосвало в Родопите, е не само прекрасната природа, а и прекрасните хора, които живеят там. Родопчани могат да те накарат да се влюбиш в планината им с топлия си говор и диалектните думи, които сякаш ти шептят на някакъв древен език. Но истинската тайна е в характера им. В онези човешки ценности, които са съхранили непокътнати във времето.

Родопчани са топли и гостоприемни. Винаги те посрещат с усмивка и отварят вратите на дома си за теб. Щом веднъж си бил на гости на родопчанин, винаги ще си добре дошъл у тях. И дори и при изненадваща среща след повече от година, ще те срещнат сякаш едва вчера сте се разделили и ще се засуетят, че не си ги предупредил, та да сложат трапезата. Случвало ми се е момиче, с което сме прекарали само 4-5 часа заедно и само от време на време поддържаме контакт, да ме кани на гости у тях за края на седмицата. Или хора, при които сме настанени, да не приемат плащане за вечерята, защото дъщеря им има имен ден.

Родопчани са щедри. Готови са да ти дадат много, без да искат нищо в замяна. И почти всеки път, когато стане въпрос за пари, започват да се суетят – ти искаш да им платиш, а те „е, сега, за какво?! то, ние нищо не сме направили… за нас беше удоволствие“ и т.н. Те са едни от малкото хора, от които можете да чуете думи, като „аз ти го давам, а ти ако искаш нищо не ми плащай; ако ми дадеш нещо, нека да е колкото сърцето ти дава“. Винаги са готови да ти помогнат, с вярата, че един ден помощта ще им се върне; може да е след години, може да не се върне точно чрез теб, може да се върне не на тях, а на децата или внуците им, но направеното добро не се губи.

Родопчани са работливи и предприемчиви. Какъвто и да е животът им, никога няма да ги чуеш да седнат и да се оплакват. И никога не чакат някой друг да реши проблемите им. Познавам хора, които сами по собствена инициатива са изградили еко-пътека, направили са дървени мостчета над реката, сложили са перила над опасните места. На друго място са направили алпийска люлка – дълго въже висящо над свода на пещера, на което можеш да се люлееш. Направили са маршрут през водна пещера. И „Градина на Тарзан“ сред няколко високи бора. Не чакат помощ и пари от европейски проекти. Изградили са всичко сами и сега изкарват прехраната си, благодарение на туристите, които посещават тези все още малко известни места, където природата се цени и съхранява. Сигурно само в тази планина можете да срещнете хора, които в свободното си време редят камъни край деретата, за да не отнася водата почвата. И правят това без да очакват заплащане или благодарност.

Родопчани умеят да живеят. Усещаш това най-силно, когато чуеш песните им. Когато след тежък, усилен ден, ги видиш събрани край масата и разбереш как могат да се веселят. Без да се оплакват, без да мислят за това, което ги очаква утре, сякаш всичко изчезва и остава само настоящият миг. И когато в такъв момент запеят, дори и най-тъжната си песен, знаеш, че магията на Родопите те е пленила завинаги.

Posted in За Обществото | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Отпечатък във времето | Подаръкът на Джо

Иво Иванов (Канзас)

Марти Холанд става рано. В 5:30 всяка сутрин се изтръгва на сила от уюта на сънищата си и скача на крака, изпреварвайки с едни гърди дори изгрева. Мъжът се движи целенасочено и ефикасно, подпомаган от неприкритата голота на аскетичната си, тясна стая. Опъва перфектно одеалото върху спартанското легло, измива бързо зъбите си, хвърля върху раменете си винаги една и съща дреха, и закопчава педантично грубите копчета -от първото до последното.

Дните му се движат мъчително бавно, в монотонен ритъм, чиято смазваща еднообразност е в състояние постепенно да сдъвче с беззъба уста енергията, самоличността и желанието за живот на всеки нормален човек. Но Марти Холанд няма избор – той е един от милионите американци, чийто живот протича зад решетките. Някъде в миналото му са грешките, а в настоящето са техните последствия. Дни, месеци, години – живот… Това е най-скъпото, което имаме и тази е безценната валута, с която обществото иска да платим за греховете си.

Няма друга страна по света в която да има толкова затворници колкото в Съединените Щати! Един на всеки 100 американци е лишен от свобода в „страната на свободата“! Далеч на второ място е Китай с общо 1.5 милиона зад решетките. Не е ли изненадваща тази статистика? Какво кара силни, будни, пълни с потенциал мъже като Марти да обменят дните си срещу безличнo съществуване в тясна клетка? При толкова много други възможности, защо му е трябвало на този 30-годишен човек да тъпче закона, да продава кокаин на килограм, да се забърква в гангстерски групировки и в крайна сметка да прекара години зад решетките? Той е просто един от мнoгoто, чиито съдби ми задават невъзможни за отговор въпроси. Винаги съм си мислил, че колкото повече остарявам, толкова по-рядко ще си задавам въпроса „Защо?“ Напротив – случва ми се все по-често и естествено това ме кара да се питам едно нещо: „Защо?“ Някои неща обаче просто нямат отговор.

Да вземем коренната противоположност на Марти Холанд – един изключителен мъж на име Джо Делейни. Горе-долу на същите години, той е постигнал неща достойни за неподправено възхищение. Може би не толкова заради феноменалните рекорди, които постави като играч по американски футбол още в първия си сезон в Канзас Сити Чийфс /Kansas City Chiefs/, колкото заради други, по-обикновени на пръв поглед неща. Вярно е, че името му веднага се покри със слава сред мнoгoбройните любители на този спорт, но това което прави този мъж особено обичан в нашия район са безбройните, станали митични разкази за неговата добрина, скромност и отзивчивост.

Нека не забравяме в какви времена живеем и какъв е общият разглезен профил на съвременният професионален спортист. Всеки път, когато говоря с човек, който се е срещал с Джо, чувам приблизително същата история, за това колко бил добродушен, неподправен и дори срамежлив. Като получил първият си огромен чек от лигата купил скромна къща за семейството си и обикновен, светлосин Меркури Кугар, който се откроявал с фрапираща невзрачност сред бляскавите Мерцедеси и БМВ-та на съотборниците му. Жена му Керолин твърди, че Джо никога не е слагал и един цент в джоба си – „Получи ли заплата, я слага цялата върху телевизора за мен. Питам го: Джо ти не искаш ли нещо, а той отговаря: Ами, дай ми малко джобни пари – друго не ми трябва.“ Само за две години Делейни се прочу в Канзас Сити с безкористна благотворителност и с това, че няма човек, на когото да е отказал автограф или снимка.

На терена геройствата му бързо се превърнаха в легенда. Oще като новобранец, Джо смачка почти всички отборни рекорди в неговата позиция, бе обявен за най-полезен играч на Чийфс и участва в „Мача на звездите“ на НФЛ! При това, въпреки силата и бързината си, със своите 178 сантиметра, Джо е един от най-дребните тичащи бекове в историята на лигата. Най-изумително бе изпълнението му срещу Денвър, в което пробяга 83 метра, промъквайки се през иглени уши, за да отбележи тъчдаун. Казват че това било нищо в сравнение със слаломите, които правел като ученик в отбора си в Луизиана. Всеки петък, целият град се стичал да гледа в захлас геройствата на любимия си син.

Знаете ли теорията за „отпечатъците във времето“? Идеята е базирана на наблюденията, че много от т.нар. паранормални явления проявяват странно поведение. Защо „духовете“ винаги се появяват на едно и също място? Защо не обръщат внимание на никого? И защо винаги повтарят едно и също действие като на плейбек? Опитвайки се да обяснят хилядите видения, наблюдавани на точно определени места от много хора, някои учени са стигнали до интересна хипотеза. Според тях високоемоционални или травматични събития, свързани с отделяне на огромно количество положителна или отрицателна енергия от хора в миналото, са в състояние да се самозапишат във времето подобно на филмов материал. Тази остатъчна енергия е една от теориите, опитваща се да обясни „призраците“ и техните странни навици. Невероятните изпълнения на Джо Делейни на игрището в Луизиана сигурно могат да бъдат наблюдавани и днес, записани завинаги върху целулоида на времето, благодарение на океана от емоции оставен от целия град на стадиона.

Джо никога не е забравял откъде е тръгнал, така че всяко лято отново става жител на малкото си, скромно градче в Луизиана. Въпреки че е милионер, винаги отива при възрастната си съседка два пъти на седмица, за да окоси тревата пред дома й. Казват, че често ходил да помага и на самотен старец, който живеел сам без познати и роднини. Появявал се и в стария си квартал с торби, пълни със скъпи маратонки и дрехи, които раздавал на щастливите хлапаци по улицата.

Но този разказ, както вече споменахме, е за въпросите без отговор и моето голямо „защо?“ започва да зрее и пулсира неспокойно в един прелестен и слънчев, юнски ден. В град Монро, щата Луизиана има живописно място наречено Ченот Парк. В центъра му лежи огромна индустриална яма пълна с вода. Изкуственото „езеро“ е изровено, за да се използва пръстта за друго съоръжение и впоследствие са го напълнили с естетични цели. Джо се разхождал в парка и забелязал три малки момчета на самия бряг на езерото. Някакво зловещо предчувствие го накарало да им подвикне да не навлизат в него. Но десетгодишните не знаят страх и предпазливост и естествено малко по-късно нахълтали във водата. Това, което не подозирали било, че само няколко крачки навътре, плиткото дъно пропадало директно надолу в 7 метров, леден кладенец. Делейни чул виковете на давещите се деца и се хвърлил във водата без да се замисли нито за миг. Казват, че няма по-благороден акт от този да спасиш детски живот. Но какво да кажем за Джо Делейни, които не само, че знаел прекрасно, че не може да плува, но винаги е изпитвал панически ужас от водата? Силните му ръце успяли някак си да изтръгнат едното момче от гладната, водна паст на бездънната яма и да го хвърлят на брега. После Джо се втурнал обратно към водата, за да спаси другите две деца.

В този ден четиригодишната му дъщеря Кристъл го чакала да се върне на верандата пред къщата. Така, както правела всеки ден. Детето било толкова привързано към баща си, че не можело да върши нищо докато не се върнел татко й. Видела ли светлосинята му кола, Кристъл неизменно се втурвала към него, за да за да се хвърли щастлива в обятията на баща си, още щом отворел вратата.

Колата не пристигнала в този топъл юнски ден, но малката Кристъл продължавала да чака. Не искала да повярва и разбере дори когато и казали, че баща й повече никога няма да се върне. Че е загинал, опитвайки се да спаси три човешки живота. Момичето просто седяло на прозореца с дни, с очи, вперени навън, в очакване на някакво чудо. При всеки шум на двигател се втурвало навън и това продължило със седмици. Накрая се наложило да бъде извадена бавно и мъчително от това състояние с помощта на детски психиатър, но крехката й, детска душа останала наранена завинаги. Смъртта на Джо остави белези върху всеки свързан с него. Съпругата му Керолин, загуби възможността си да контактува с останалия свят в продължение на месеци, потъна в жестока депресия и даде обет да не се омъжва повторно: „Какъв е смисълът? Той беше моят духовен спътник.“ – каза един ден жена му, „Човек има само един духовен спътник на тоя свят. Никoй, никога няма да може да бъде като моя Джо.“

В Канзас Сити номерът „37″, с които играеше Джо, е замразен завинаги в негова чест. Докато съществува отборът никoй няма право да играе с него. В родният му град в Луизиана вече има и парк наречен на негово име, но празнината, оставена от преждевременната му смърт, едва ли някога ще бъде запълнена. Нищо няма да може да обърне хода на времето, да предотврати това, което вече се е случило и да ни върне живота на един добър човек.

Може би в някакво друго пространство и измерение нещата стоят по друг начин, но тук, в нашия хаотичен свят и вселена, въпросите винаги ще бъдат повече от отговорите. Толкова много неща са лишени от логика и поверени на случайното съвпадение. Колко много фактори и обстоятелства е трябвало да се стекат в наша полза, за да може от една единствена древна клетка да пръхне органичен живот точно на нашата планета? А питали ли сте се колко много произволни съвпадения е трябвало да се сблъскат, за да се срещнат точно вашите родители и те да сътворят живот в точно необходимият момент, за да съществувате точно вие и точно сега да четете точно тази статия, написана от някой, чието присъствие на този свят също е плод на колосално съвпадение.

Никoй, никога няма да узнае какво е отвело точно Джо Делeйни, точно в този парк, точно в този момент. Защо именно човекът, който не може да плува, се е хвърлил във водата, знаейки колко е обречен подвига му? Джо не успя да спаси две от момчетата – те загинаха на дъното на езерото заедно с него. Третото бе спасено – едно зъзнещо и уплашено до смърт десетгодишно дете. Дете на име Марти Холанд. 20 години по-късно същото това момче ще става много рано – в 5:30 всяка сутрин в затвора Оачита Периш, където излежава присъдата си, след като насити миналото си с верига от безумни престъпления. Но далеч по-жестока е другата присъда, която някой ден Марти ще трябва да излежи в душата си.

Животът е нестабилен, трепкащ пламък, който ни е подарен за малко или от Бога, или от капризната съдба. Той е най-ценното и необяснимо нещо, което притежаваме. И в краткото време, в което сме негови собственици, ни е дадена изключителната отговорност да решим какво да правим с него. Понякога, много рядко, хора като Джо Делейни попадат в ситуация, в която им е даден най-тежкият избор. Той никога не е мислил за себе си и затова реши да подари живот на другиго, плащайки със своя собствен.

Ако можех, щях да кажа на Марти, че просто няма право да пропилява подаръка на Джо. Нима не осъзнава колко голяма е цената? Нима не разбира, че прахосвайки спасението си, прахосва не само своя живот, но и този на една изумителна личност? Не виждаш ли, човече, че за да дишаш ти, е угаснал друг живот? Че най-голямата жертва е била вложена точно в теб и тя сега очаква именно от теб да я оправдаеш?

Този юни се навършиха 25 години от смъртта на Джо Делейни. Казват, че Марти Холанд вече бил излязъл от затвора и се опитва да намери покаяние, за да започне наново живота си за трети път.

Дано да е така, Марти, защото някъде там в горещата Луизиана едно красиво, четиригодишно момиченце все още се взира с големи, разплакани очи през прозореца в очакване на баща си, който никога няма да се върне. Един безкрайно мъчителен, вечен отпечатък върху фината тъкан на времето. И колкото повече мисля за всичко това, толкова повече ми се иска да обърна поглед към съдбата, Боговете или голямото абстрактно нещо, което движи нещата и да ги попитам с тъжния глас на човек, който знае, че никога няма да получи отговор: „Защо по дяволите? Защо?“

Posted in За Разума | Tagged | Коментарите са изключени

Написах

Download

Написах аз една поема,
написах аз една мечта,
но истина се не приема
и всеки тегли ми черта.

Написах аз един роман,
написах аз една любов
и всички казаха: „Профан“,
„неблагодарен и суров“.

Написах аз една пиеса,
написах аз един живот
и никому не се хареса,
и всеки каза: „Идиот“.

Написах бързо още нещо,
написах аз една лъжа
и вече любят ме горещо,
и казват: „Ето, възмъжа!“

 

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Греъм Хил: Защо съм делничен вегетарианец

Всички знаем защо да си вегетарианец е по-добре за околната среда, както и за животните, но в една месоядна култура може да е трудно да направиш промяната. Греъм Хил има едно силно и практично предложение…

Греъм Хил: Защо съм делничен вегетарианец от TED, май 2010

Текст на речта:

Преди около година се запитах, „Знаейки нещата, които знам, защо не съм вегетарианец?“ В крайна сметка, аз съм един от зелените типове. Израснал съм с родители хипари в дървена къща. Поставих началото на уеб страница, наречена Treehugger (бел. прев. буквално – „прегръщач на дървета“). Грижа ме е за тези неща. Знаех, че ако ям само един хамбургер дневно мога да увелича риска си от преждевременна смърт с една трета. Жестокост – знам, че десетте милиарда животни, които отглеждаме годишно за месо, живеят в промишлени ферми при условия, които най-лицемерно дори не бихме обмислили за собствените си котки, кучета и други домашни любимци. От екологична гледна точка е поразително, но месото е източник на повече емисии отколкото всички видове транспорт заедно – коли, влакове, самолети, автобуси, кораби, всичко това. Производството на говеждо използва 100 пъти повече вода, отколкото производството на зеленчуци.

Също така знаех, че не съм само аз. Като общество ядем два пъти повече месо отколкото през 50-те. Така че това, което някога е било специално, някак странично удоволствие, сега е основното ястие, много по-редовно. Така че, наистина, всеки от тези доводи трябваше да е достатъчен, за да ме направи вегетарианец. Обаче ето ме, кръц-кръц-кръц, зает с огромната си пържола.

Защо бях спрял? Разбрах, че досега всъщност ми беше предлагано само двоично решение. Или си месояден, или си вегетарианец. И предполагам, че не бях напълно готов. Представете си последния си хамбургер… Така че, здравият разум и добрите ми намерения бяха в конфликт с вкусовите ми рецептори. И решавах да го направя по-късно. Не е изненадващо, че това по-късно така и не дойде. Звучи ли ви познато?

И така, започнах да се чудя дали няма трето решение? Мислих по въпроса. И измислих нещо. Вече го практикувам цяла година и е страхотно. Нарича се делничен вег. Името казва всичко. Нищо с лице от понеделник до петък. През уикенда – както си решите. Просто. Ако искате да го подобрите още, помнете, че основните виновници по отношение на околната среда и здравето са червените и преработените меса. Така че може да искате да ги замените с добра, отговорно уловена риба. Структурирано е, така че е лесно да се запомни. И няма проблем да направиш някое и друго изключение. В крайна сметка, ако спрете да ядете месо пет дни в седмицата, ще намалите консумацията си със 70%.

Програмата много ми харесва – делничен вегетарианец. Въглеродният ми отпечатък е по-малък, намалявам замърсяването, не се притеснявам толкова за животните. Дори пестя пари. Най-хубавото е, че съм по-здрав, зная, че ще живея по-дълго, дори свалих няколко килограма.

И така, запитайте се за здравето си, за портфейла си, за околната среда, за животните. Какво ви спира да не опитате да бъдете делничен вегетарианец? В крайна сметка, ако всички намалим с 50% консумацията си на месо, ще е все едно половината сме станали вегетарианци.

Благодаря ви.

Преводът на речта е направен от Веселина Добринова, преводач за TED, и е проверен от Гер Кузмова, преводач за TED.

Posted in За Тялото | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Любовта

Ако говоря с човечески и ангелски езици, а любов нямам, ще съм мед, що звънти, или кимвал, що дрънка. (I. Кор. 13:1)

Думата „любов“ е станала много прозаична в устата на хората; дотолкоз прозаична, че няма вече никакъв смисъл. Когато някоя дума изгуби своя смисъл, избезсолява, а всичко онова, което се избезсолява, няма в себе си сила и, вследствие на това, в него настъпва упадък. В органическия свят, когато известна храна влезе в стомаха и не може да реагира правилно върху него, образува се едно състояние, което лекарите наричат „мъчно храносмилане“ и което, от своя страна, произвежда известна неприятност на самото тяло. Този закон е верен не само по отношение на физическия свят, но и по отношение на умствения живот: когато ни се представи една мисъл, която не може да реагира върху нашия мозък и умът ни не може да я възприеме, образува се и у нас същото състояние. Тъй става и с човешкото сърце: когато едно желание влезе в сърцето на човека и не може да реагира върху него, а сърцето, вследствие на това, не може да го възприеме, образува се пак едно подобно състояние.

Човешкото естество има трояко разбиране върху нещата. Вземете един плод, ябълка червена, пъстра, красива; най-първо нейната форма мами вашите очи; ще вземете, ще я обърнете откъм едната, после откъм другата ѝ страна и ще си съставите чрез очите, според нейната външна форма и цвят, известно понятие за нея. След като вашите очи свършат този процес, ще приближите ябълката до носа си, да видите дали издава някакъв мирис и вашето обоняние ще определи качеството на тоя мирис. Когато вашето обоняние свърши своята работа, ще поискат вашият език и вашите зъби да опитат ябълката и те ще направят последната операция върху горката ябълка – ще развалят нейната красива дреха, и от тази пъстра премяна няма да остане нищо; езикът ще каже: „Тази ябълка е вкусна“. Тъй и Любовта има в живота трояко проявление по отношение на хората, и поради неразбиране нейните съотношения се ражда онова криво схващане за нея, което съществува у хората. Едни казват, че тя е чувство, други – сила, трети – илюзия и т.н. Какъвто е умът на човека, такъв му е и халът, дето се казва; следователно според него ще бъде и схващането му за Любовта. За да познаете съждението на един човек върху известен въпрос, вижте какво той говори и пише; за да познаете една жена, посетете я, вижте домът ѝ какъв е; за да познаете една готвачка, влезте в кухнята ѝ и вижте какво и как готви; за да познаете един войник, пуснете го в бойното поле; за да познаете един учител, трябва да го видите в училището; един свещеник – в църквата и т.н. Всяко нещо трябва да бъде изпитано на неговото място. Следователно, когато дойдем да говорим за значението на Любовта в обширен смисъл, разбира се, не всички ще сте готови да разберете това, което мога да ви кажа, и за да мога да предам тази мисъл, да ви бъде понятна, трябва да я облека в проста форма. Мога да говоря на език непонятен вам, не защото имам желание да бъда неразбран, но защото има причини, поради които езикът ми може да бъде неразбираем. Когато се роди едно малко дете, майката първо му дава мляко, после, като поотрасте то, приготвя му жидка храна, сетне му сдъвква, и то, от своя страна, първо смуче и гълта млякото, и много му е приятно; за да му даде майката обаче по-твърда храна, трябва да му изникнат зъби: инак ще се развали стомахът му. Но преди растенето на зъбите става известен процес – детето боледува. И тогава майката си казва: „Детето има огница, дали няма да умре, ще викам лекар“; обаче когато зъбите израстат, това състояние минава. И в човешкия живот се явява също такова състояние – когато му дадат твърда храна, Любовта, той преминава през процеса на страданията. Следователно, когато казваме: „Страданията са необходими“, подразбираме, че е необходимо да ги минем, да израснат нашите зъби, за да можем да се нахраним с тази твърда храна. Какви са тия зъби – после мога да ви ги изтълкувам; но сега ви казвам, че щом почнат вашите страдания в света, то е признак, че са почнали да ви никнат зъби. Когато минете през този процес, вие сте вече сформирани, имате 32 зъба, и сте във възрастта на Христа – 32 години.

Сега, да направя един малък разбор как апостол Павел е схващал Любовта. За да разберем Любовта, трябва да сравним това понятие с противоположните нему понятия. Когато човек иска да опише някой предмет, трябва да намери отличителните му белези; описва, например, един кон, една крава, овца, вълк и т.н. – трябва да намери белезите, които отличават едно от друго всяко от тия животни. В описанието правим разбор обикновено на външната страна, но можем да направим разбор и на вътрешните особености, като изтъкнем разликите, които съществуват между тях. В съвременния свят всички хора искат да са красноречиви оратори, понеже всеки знае, че един оратор със силата на словото може да влияе на тълпата. Но апостол Павел казва: „Ако имам всички красноречия, които човешкият език може да добие, нещо повече, дори ако имам красноречието на ангелите, а не разбирам Любовта, нищо няма да ме ползва“: отношението ще бъде също такова, както когато гледаме една ябълка само отвън. Сега всеки у нас се запитва каква ще бъде неговата съдба и оная на България? Ако можехте да пророкувате, всички ще се стекат да ви питат, и вие ще бъдете на почит, ако вашето пророчество се сбъдне. Но апостол Павел казва: „И ако имам пророчество, и зная всичките тайни и всяко знание, и ако имам всичката вяра, щото и планини да премествам, а Любов нямам, нищо не съм“. Тия неща, които стават днес, не съставят живота. Можете да местите планини и градове, можете да разпределяте цели царства, но всичко това е само външната страна на живота. И по-долу апостол Павел още казва: „И ако раздам всичкия си имот за прехраната на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а Любов нямам, нищо не се ползвам“.

Значи дори да имаме всички дарби, които апостол Павел оповестява, а сме лишени от Любов, ние сме лишени от най-важното. Не че тия неща не струват, но са само външната страна на човека, не засягат човешката душа. И той започва по-нататък да описва положителните качества на Любовта. Първото нейно качество е дълготърпението. А знаете ли смисъла на търпението? То е основният стълб на живота. Имате ли търпение, можете да постигнете всичко; нямате ли го, нищо няма да постигнете в живота. Човек с търпение е като кораб с котва; човек без търпение е като кораб без кормило. Именно това е отличителното свойство на Любовта. Затова е казано: „Бог е Любов“, понеже Той е дълготърпелив. Дълготърпението е признак на великата Любов, която Бог храни към нас. Ако Той нямаше тази Любов, не би ни изтърпял досега; не би изтърпял нашето невежество и нашите низости и отдавна би очистил света от нас. Та с каквато работа да се заемем, каквито блага и да искаме да добием в живота, за нас търпението е безусловно необходимо. Мнозина казват: „Търпението – това е волевост“. Не, търпението е велико качество, и в човешкия характер няма по-благородна черта от него. Търпението не се ражда с човека, трябва да се добие; Любовта може да ни дойде даром, но търпението трябва да го придобием. А страданието е един процес, чрез който може да се придобие търпението; този е методът за придобиване на търпение.

За да търпим, трябва да сме заквасени с три основни качества: Мъдрост, Истина и Добродетел. Защо майката претърпява известни грешки на своето дете, а гледа да го възпита? Тя предвижда, че то, макар и да има своите слабости, ще стане в бъдеще велик човек, човек, полезен на своя дом и на своята родина. Именно като предвижда това, майката си казва: „Аз за това дете ще се изложа на всички несгоди и ще претърпя всички негови слабости“. И тя умно постъпва. Търпеливият човек е умен и предвижда бъдещето. Вземете една мома; когато не е още омъжена, тя държи ръцете си много чисти, не иска да ги накваси дори с вода, маже ги с парфюми; но когато се омъжи, не се стеснява да ги намаца вече в парфюма на детенцето, и дори това ѝ е приятно. Какво намира тя в това дете? Какво я привързва към него? Да го претеглиш – ще излезе само няколко килограма. В него има една Божествена душа, която привлича любовта на майката дотолкоз, щото тя със своето дълготърпение е готова във всичко да му угоди, грижи се по всякакъв начин за него. Ако останеше да го отгледа мъжът, той би го захвърлил, би казал: „Тази работа не е за мене“. Следователно всяка работа в този свят, за да можем да я свършим, непременно трябва да имаме Любов – тя е велик фактор в сърцата на ония, които я имат.

Говоря ви върху Любовта в нейния широк смисъл; не ви говоря за същността ѝ. Някои хора считат Любовта за едно усещане, за едно приятно разположение на сърцето. Това не е Любов, защото човек може да пийне половин кило винце, пак ще му стане приятно на сърцето; за известни болки правите известни разтривки и от тях също усещате известна приятност; но това не е оная приятност, която дава Любовта. Когато човек ви люби, може някой път да ви причини и болка: Любовта едновременно причинява и страдание, и радост – то е нейно свойство. Тя е сила с две острила: тя милва всички, но и наказва всички. И как ви наказва? Като се отдели от вас, ставате тъжен и казвате: „Нещастен съм“. Защо сте нещастен? От отсъствието на Любовта. Аз съм щастлив – защо? – защото Любовта присъства в мене. Но Любовта казва и друго – търпението е пътят, по който тя може да дойде в човешкото сърце. Дълготърпението създава условия да се прояви Любовта. Без търпение Любовта не може да дойде у нас. То е първото основно качество – авангард на нейното идване. Когато усвоите туй търпение в неговото широко разбиране, вие ще видите, че то е голяма сила в ръцете на смелия, на решителния човек – такъв човек има велико бъдеще пред себе си.

Сега ще оставя думата „благосклонност“ – тя е положителната, активната страна на Любовта, когато дълготърпението е пасивната, съхранителната страна, при която имате да издържите известен товар; благосклонността е Любов, готова да гради, да направи услуга някому, комуто и да е – срещнете един просяк, иска да му направите известна услуга, направете я; един ваш приятел има благородни черти, иска да му направите известна услуга, направете му я, макар той и да не е от вашето убеждение и вяра. Искаме хората да ни обичат и да бъдат учтиви, а често ние нарушаваме това правило, и освен че нямаме търпение, но често не показваме поне дължимата към хората обикновена благосклонност. Някои казват, че обичат някого, а говорят на други лошо за него. Ехото на това говорене един ден ще се чуе, защото каквото човек посее, това и ще пожъне; ако посее ябълка, ябълки ще събере; ако посее тръни, тръни ще пожъне. Не говоря какви трябва да бъдат моите отношения към вас, всякога гледам какви трябва да бъдат отношенията ми към Бога, към Любовта, сиреч към онова, какво се изисква да сторя спрямо своите братя. Как ще разбера моите постъпки, то е второстепенен въпрос, важно е за мене дали съм приготвен, дали мога да изпълня онзи основен закон, който Любовта ми налага – мога ли да бъда търпелив, както тя иска, мога ли да бъда благосклонен, както тя желае. Това е нужно за всекиго едного, за целия свят, за онези, които действително имат сърце. Онези, които не разбират това – тях ще оставя. Някои питат: „Какво ще стане с лошите, грешните хора?“ Това, каквото ще стане с камъните, с мравките, с малките буболечки. Па нима мислите, че положението на мравките е по-лошо от вашето? Те са хиляди пъти по-щастливи от вас: те не усещат тия страдания, които вие усещате. Трябва да съжаляваме само ония хора, в които се е пробудило Божественото съзнание, които разбират Любовта, доброто и злото, които страдат и се терзаят. Някои хора казват: „Мене не ми върви в света – аз съм нещастен човек“. Отговарям: „Защото Любовта не те е посетила, затова си нещастен“. „А защо не дохожда?“ – „Защото си нетърпелив.“ – „Ама мъча се да бъда търпелив.“ – „Хубаво, почнал си.“ – „Пак не ми върви.“ – „Защото не си благосклонен.“ Ще кажете: „Тия неща са много хубави и лесни да ги направи човек, ще ги направим“; но не ги правите. Аз ви казвам като лекар: „Всинца сте болни“; защото не съм срещал човек здрав в пълния смисъл на думата; напълно здрави са само светиите и ангелите, които живеят на Небето; хората са болни – разбира се, не в еднаква степен. Един лекар, като влезе в къщата ви, ще ви каже: „Вашата къща не е хигиенична, защото е на север; ще излезете от тая стая, ще се преместите в южна; трябва да държите прозорците доста отворени, за да влиза чист въздух и светлина; ще промените постелката; ще обърнете внимание на храната и т.н.“. И Любовта казва същото – „Вашата стая е на север, нехигиенична, трябва да влезете да живеете в южна стая, дето слънцето може да ви огрее“, сиреч тя иска да каже: „Трябва да бъдете търпеливи и благосклонни“. Тя казва: „Това са моите две ръце, с които постоянно работя – те са ръцете на Любовта“. И знаете ли колко струват тия две ръце? Неоценими богатства. Когато имате тия ръце, вие сте в състояние всичко да работите. Повтарям, за да израстат вашите духовни ръце, трябва непременно да имате търпение и благосклонност. Щом се откажете от тия две качества, и външните ваши органи не могат да реагират, па и вътрешните не могат да се развиват, за да се проявят добродетели. А защо трябва да бъдете добродетелни? Защото добродетелите ще ви донесат всички необходими материали за съграждане на вашата къща, ще ви донесат всички ония сокове, които са потребни за вашето израстване. Добродетелта не е нищо отвлечено, а е нещо реално, което винаги е в състояние да гради.

Та затуй онези от вас, които могат да разбират, трябва да схванат в какво се състои търпението в пълния смисъл на думата – не онова търпение да понасяш обиди: то още не е търпение; тайната на търпението е, когато човек ви обиди, да намерите в обидата добрата страна и да я използвате. Обидата – това е един много корав орех, който ви е дал някой; вие трябва да го счупите, да извадите ядката отвътре и да я изядете. И ако можете така да се храните, вие ще станете напълно здрав. Хората, когато говорят лошо за вас, когато ви охулват, те ви дават храна, и ако умеете да използвате тая храна, ще бъдете предоволни. Хората ви хвърлят твърди камъни; вие трябва да ги разчупите, защото вътре в тия камъни има съкровища, които можете да използвате и с това да се обогатите. Като отидете у вас, почнете да размишлявате и да се молите на Господа да разберете търпението. Досега много хора се занимават с глупави работи, много християни искат да бъдат велики, знаменити, да имат много знания. Хубаво, знанията сами по себе си ще дойдат, стига да бъдете човеци, да умеете да ги възприемете и използвате; те може да бъдат и като сила, която може да облагодетелства вас и вашите ближни, стига да умеете да ги използвате както трябва; но може да бъдат и като раница на гърба на човека.

Любовта не завижда. Значи, за да видите дали ви е посетила истинската Любов, трябва да се поизпитате дали не завиждате. Завиждате ли – нямате Любов. Любовта трябва да съществува вечно в нашите дела: тя е потребна и в тоя наш живот, и в следващия, и в по-друг живот, и колкото по-нагоре отиваме, толкова по-дълбок смисъл ще намерим в нея. Трябва отсега да хванем този път: друг път за Небето няма. Ще кажете: „Този път е труден, не може ли без него?“ – Не може. Без него всякъде другаде можем да влезем, но не и в Царството Божие. Любовта не завижда, на неправдата не отговаря с неправда, на злото не отвръща със зло, всичко претърпява. Разбира се, не казвам, че завистта, че гордостта няма да посетят никога нашето сърце; по някой път ще дойдат като гости, но и затуй няма да ни съдят; работата е да не правим приятелство с тях. Но някой път се хванем ръка за ръка със завистта и казваме за хората: „Той е лош, трябва да се пазите от него“, и правим живота на човека нещастен. Завистта не е нещо отвлечено, както виждате, това са съществата, които са добили отрицателни качества; дори има на земята хора, които са олицетворение на завистта.

Само след като научим тия две качества – търпението и благосклонността – ние ще научим историята на нашия живот, ще научим защо сме слезли на земята. Пак ще ви наведа примера с житното зърно, че в света няма от всички сегашни плодове по-примерно от житното зърно: ако искате да изучите процеса на търпението, вижте търпението на житното зърно. Без търпение ще имате разочарование. Много хора няма да ви повярват. Ще кажете: „Мене не ме следват хората“. Защо ще ви следват: хората не са родени вас да следват? Ще слушат вашето учение, но да ви следват – никога. Питате често: „На кого сте последовател?“; на хората, наистина, може да бъдете последователи, но понякога може да бъдете излъгани, когато ако бъдете последователи само на Бога, няма да бъдете никога излъгани. Един е пътят, и Исус Христос го казва: „Аз съм Пътят“. Ако не те следват хората, ще рече, ти не си в пътя. Може да каже някой: „Аз не вярвам“, и да тръгне по друг път; но един ден бездруго ще се убеди, че този е пътят; животът ще му го каже, защото той е един велик изпит. Ама ще кажете: „Убеди ме, че тогава“. „Не искам да те убеждавам. Аз ти казвам, че този хляб, който ти давам, той ще те нахрани.“ – „Ама кажи ми от какви елементи е съставен, с каква вода е замесен.“ – „Нямам време. Ще вземеш ли хляба да ядеш?“ – „Не искам.“ Турям го в торбата и заминавам. Ще запитате също: „Какво е Любов, от какви елементи е тя съставена?“ Ако много запитваш, ще я туря в торбата, ще я метна на гърба и ще тръгна на път по-нататък; ще ти кажа: „Нямам време да разправям сега тия въпроси“. Животът е нещо положително – опитайте, вземете, наяжте се от този хляб и ще видите. Любовта е храна на живота: без нея не може да се живее и да се постигне нещо в света. Някои хора имат твърде смътно понятие за Любовта, било по отношение на търговия, било в учение, било във война. Всякъде трябва да имаме Любов; тя е велика сила. И тази сила, с която аз повдигам туй стъкло, също е Любов. Същата тази сила може да се сложи и в един топ, да хвърли граната и да убие сума хора, може да се прояви в земетресение, може да разруши дори и цялата земя, може да създаде и един свят. То е отношение в нейната употреба – как се употребява известна сила. Любовта е една сила, която чрез известно регулиране може да се използва. Хората са себелюбиви – като дойде Любовта, искат да я затворят в себе си. Но ако тя беше затворена в нас, ще разруши нашите стени и ще излезе навън. В такова жилище, в каквото искаме да я затворим, не може да стои. И се ражда смърт. Смъртта е процес на разрушение на всякаква егоистична мисъл и желание; с нея Бог разрушава всички огради, в които лошите духове са се вградили. Нашето сърце и нашият ум трябва да имат всички условия, за да я възприемат. Тя е тиха, спокойна, но същевременно със своите действия тя е сила ужасна. Когато сме в хармония с нея, светът е блаженство; не сме ли в хармония, няма по-опасна сила в природата от Любовта. И затова хората от практика казват: „Който много обича, много и мрази“. Колкото тя е силна в положителната страна, толкова е силна в отрицателната; затова трябва да бъдем с нея много внимателни. Когато я имаме, да не действаме отрицателно, защото тя тогава действа разрушително – явяват се болести, страдания, разрушение на цялото общество. Мнозина казват, че Господ е Любов и като Любов, не трябва да наказва. Господ, като е толкова благ, е в същото време и взискателен. Като ни види недоволни, казва: „Турете му един килограм на гърба“. Ние питаме: „Защо ми турят тази тежест?“ Но Той, без да отговори, казва: „Турете му още един килограм“. – „Ама не мога да нося.“ – „Турете му още един килограм.“ И като ни притисне така, не можем да мърдаме. Тогава почваме да казваме: „Господи! Прости ми“. – „Снемете му един килограм“, отговаря Господ. Повтаряме молбата – „Снемете му още един килограм“; колкото повече се молим, толкова повече килограма ни се снемат от гърба. И като снеме всичката тежест, Господ ни попитва: „Е, научи ли урока?“ – „Научих го хубаво.“ – „Ако искаш да не те товаря вече, трябва да бъдеш благосклонен и търпелив спрямо околния свят, към всички, които са около тебе, както и те към тебе трябва да бъдат благосклонни и търпеливи; тия малки твои братя може да грешат, но ти трябва да имаш търпение, както аз търпя; в деня, в който престъпиш закона, ще почна пак да те товаря.“ – „Не мога да нося.“ – „Ще носиш.“ Аз ви казах как можем да се освободим от нашия товар. Всеки от сърце трябва да каже на Господа: „Аз съм благодарен от душа и сърце за всичко, което Си ми дал“; защото Бог е дал на всеки човек хиляди блага, но той не знае как да използва тия блага – „Вода гази, жаден ходи“. Много търговци са недоволни – защо? – защото имали 10,000 лева и не им стигали. Като им дадеш 20,000, пак не им стигат; дадеш им 50,000, 100,000, пак са недоволни. Знаете ли съвременното човечество на какво мяза? Сигурно сте чели за онзи рибарин, който намерил едно красиво око. Попитали го: „Колко искаш за това око?“ – „Колкото то тежи.“ – „Претеглете го.“ Турили 10 грама, окото недоволно, турили 20 грама – пак недоволно, турили 100 грама – недоволно, турили един килограм, 100 килограма, 1000 килограма, 10,000 килограма, всичкото злато – окото останало пак недоволно. „Какво ще правим – не може да се изплати?“, взели да се питат. Най-после повикали един стар мъдрец и го попитали: „Какво да правят?“ – „То е много лесна работа – отговорил мъдрецът, – вземете малко пръст и посипете окото.“ Направили това, и къпоните с окото се вдигнали нагоре. И Господ един ден, като ни види недоволни, ще каже: „Турете пръст на очите му“, и ние вече ставаме доволни. Както ние често обичаме да подсоляваме и подпиперяваме нашето ястие, така и Господ, като не сме доволни, ще ни тури малко сол или пипер, за да ни направи доволни. Защото животът не седи в многото, което имаме, а в онова, което можем да използваме в даден момент, и в това – да бъдем благодарни от туй, което Бог ни е дал. Тогава Бог ще ни даде още по-големи блага.

Та тази глава от апостола трябва да я приложим в практическия живот: да почнем да работим и да бъдем полезни на своите братя, които са около нас. Ние сме като в училище – учим нещата; не сме като в разсадник. Църквата е голям разсадник; там може всичко да посееш; училището е обаче градина, в която трябва да се посеят само неща, които ще принесат полза. В училищата трябва да се научим как да обработваме и насаждаме хубавите и полезни неща. И по отношение на училището има една връзка между сърцето и ума – ние трябва не само да разсаждаме, но и да култивираме и покажем ония основни закони, по които трябва да се развива животът.

Казвате: „Защо Бог не ми е дал по-големи способности, по-голяма сила, повече пари?“ – Аз виждам много причини за това. Защото колкото пъти ви е пращал на нивата, вас, вашите деди и прадеди, да работите, вместо да се завземете да обработвате умовете и сърцата си, вие сте се занимавали с вкуса на забраненото дърво, да правите все нови и нови опити, които са коствали всичкия ваш капитал. Колкото пъти сте идвали целокупно на тая нива, вместо да работите, вие сте бягали и сте се връщали при Него и сте се молили пак да ви даде нещо наготово. Вие сте като ученици, които бащата и майката искат да направят учени, а те не се учат, бягат от училището; мнозина от вас са бягали от това Божествено училище. Казвате: „Туй нещо не може да се изкара на глава, ами хайде да го ударим през просото“. Много пъти сте говорили това, па и сега може да го кажете; но то не е умно нещо. Онзи, който иска да научи Божествения закон, да приеме една по-висока степен, да се издигне в областта на светиите, отгдето да гледа ясно на живота, и Господ да гледа благосклонно на него, непременно трябва да свърши Божественото училище на земята със зрелостен изпит. В това свършване седи благото на всекиго. Неподготвени в тоя свят, ще карате коне, ще орете, ще трошите камъни, ще правите пътища, докато научите онова, което конете, ралото, камъните и пътищата ви учат – да се подготвите за Царството Христово. Непослушните деца Господ ги туря камъни да трошат, а на послушните дава благородни занятия. Ще кажете: „Тежко е това учение!“ Да, вярно, за мързеливите, съгласен съм, че е тежко; но за прилежните, за трудолюбивите и смирените – то крие богатства. Знаете ли защо червеят е в земята, жабата – във водата, птицата – във въздуха и човекът – посред тях? Това са четири велики положения на живота. Но ще ми кажете: „Това са неща отвлечени“. – Не са отвлечени; това са четири велики истини, които ви показват тесния път – пътя на Божията мисъл. Той е тесен – вярно; но за това нещо има дълбоки причини, които сега не мога да обяснявам. Те лежат извън границите на тоя свят.

Но да се върна на думата „любов“, която хората са обезсолили, извратили; потъпкали са нейната доброта, нейната красота и са развалили нейната звучна хармония дотолкоз, че сега са останали само нейните дрезгави звуци, които дращят ухото ни. И ние си казваме: „Любов – това са илюзии на живота, празни мечти на младите и зелени моми и момци, които гонят неуловимата сянка на живота“. Да, сянка; но зад тая сянка има реалност, от която произтича сокът на живота, от който душата постоянно утолява своята жажда, както утруденият пътник при студения и бистър планински извор. Какво неоценимо богатство, какви знания са скрити в тая едничка дума! И ако хората знаеха как да я произнасят правилно, тъй, както тя е произнесена първоначално от Божествената уста, всичко наоколо им щеше да се усмихва и с умиление да слуша тоя небесен зов. Те щяха да имат магическия жезъл на древните мъдреци, пред силата на който всичко се е прекланяло за добро. Мнозина ще кажат: „Какво щастие е човек да притежава тоя жезъл!“ Вярно, най-голямото щастие, което човек може да добие на земята. И може да го добие, стига да иска да се стреми непреодолимо към това благо.

Сега само това ще ви кажа: ако вземете първо да изучите търпението в живота – всякога и всичко да претърпявате със смирение и радост – ще намерите истината. С вашето нетърпение и лоши мисли създавате една тежка атмосфера във вашата къща. Жената недоволна, защото мъжът взимал 150 лева; това иска, онова иска – желания, желания, желания; а кой ще работи заради вас, кой друг ще ви ги достави, а не вие сами? Например, ако всички поискат да имат пълни хамбари, без да работят, отде ще ги вземат? Благата се добиват мъчно – с труд. Затуй трябва да бъдем доволни от онова, което Бог, в Своята велика Мъдрост, е благоволил да ни даде.

Не ви съветвам никога да слушате хорски съвети. Може да извлечете известна поука от тях, но всеки трябва да слуша онзи съвет, който Бог е вложил в неговата съвест. Вижте какво казват хората и ако то е в съгласие с онова, което Господ ви казва вътрешно във вашата съвест, послушайте ги; ако не, не следвайте чужди съвети никога. Ако искате да бъдете свободни от грешки, непременно трябва да слушате Господа: всеки един, който не слуша Господа, не е умен човек, а е роб на своите външни влечения, на хората, на всички.

Вие търсите Господа – къде? Той е у вас, във вашия ум, във вашето сърце, Той се проявява в тия две дарби. Слушайте добре ума си и сърцето си – чрез тях Господ ви говори. Ама някои ще ви проповядват, че умът и сърцето са развалени. Не е право. Ако нашият ум и нашето сърце бяха развалени, с какво ще познаем Господа? Има неща у нас развалени, но не всичко е развалено. И аз ви питам: ако не вярвате на своя ум и на своето сърце, на кого ще вярвате? Ако вашият ум и вашето сърце са развалени като моето, защо ще вярвам във вас? В кого трябва да вярваме? В Господа, Който живее в нас. И когато вярваме на себе си, ще вярваме и на своя брат. Който не вярва в Господа, Който живее в него, не може да вярва на другите хора. И онзи, който не е благосклонен към ближните си, не е угоден Богу. Затуй Господ казва да обичаме ближните си. А вашият ближен е наранен, разпнат, прикован на кръста. Не е вашият Господ на Небето; вие сте Го приковали. Че туй е истина, четете Евангелието. Вашето спасение ще стане не иначе, а чрез това приковаване – търпение и благосклонност. Тогава ще дойде вашето освобождение. Ще кажете: „Това е мъчна работа“. Не е мъчна. Не се бойте. Да те приковат на кръста е приятна работа. Господ хиляди години търпи приковаването. „Да не пострадаме?“ – Няма да пострадате. Хората, които ги е страх от страдания, ние не ги искаме в училището ни. Вие трябва да благодарите на Бога за тия страдания: те са пратени от Него. И тия страдания, които сега ви се дават, вие ги заслужавате, вие сте достойни за тях. Ако Христос не бе носил този трънен венец, ако не бе прикован на кръста, как щеше да прояви тази Любов? Бихте ли Го обичали днес, ако искаше и би живял като цар? Вие Го обичате, защото бе прикован на кръста за нашето спасение.

Затуй отсега нататък бъдете герои, не се страхувайте от страдания, а казвайте на света, че сте мъже и че не един кръст, а десет сте готови да носите. Един се оплакал, че кръстът, който носел, бил много тежък; Господ рекъл: „Вземете му го“, и го въвел в една голяма зала и му рекъл: „В тази зала има големи и малки, златни, сребърни, железни и каменни кръстове, избери си един“: Човекът, като ходил, ходил, намерил един малък кръст и рекъл: „Туй кръстче искам“. – „Ами че това е кръстът, който ти носеше досега; този кръст бях ти дал“, рекъл Господ. Та често ние преувеличаваме нашите страдания. А те са пътят на нашето възлязване към Бога. И затуй, когато някой страда, да си казваме: „Той е грешник, който се спасява“. Аз го ублажавам и му казвам: „Братко, ти си по-близко до Небето; бих желал да бъда на твоето място“. Когато някой каже: „Аз не съм видял страдания“, аз му казвам: „Ти си още зелен“. Зеленото е приятно, но когато почне да зрее, дохождат страданията. Сега вземете тази мисъл в себе си, давам ви я за размишление от страна на Господа: когато ви дойде страдание, да се радвате и да благодарите на Господа, че ви обича, та ви го праща. Страданията са признак на Любовта Божия, и нека всинца да носим този кръст. Затуй и на целокупния български народ, като душа, Господ му даде тия страдания, да усвои тия две велики качества – дълготърпението и благосклонността. „Ама – казвате – гърците и сърбите са такива, онакива.“ – Нищо – не обръщайте внимание, вие си научете урока за вашето спасение, а какви са те, оставете: те нищо не са спечелили, и те ще дойде време да учат този урок, който вам е даден по-рано, за което трябва именно да благодарите, а не да роптаете. „Нас ни разпнаха.“ – „Няма нищо – вие сте по-близо до Мене – отговаря Господ, – другите не са; те са сега далеч, но и те ще дойдат на това място“ Когато ви разпнат, тогава ще влезете в Царството Божие. Затуй нека се радваме, че имаме нещо повече на тоя свят. Нека всинца бъдем последователи Христови и достойно да носим това име на земята – християни. Какво ще кажат други, да оставим настрана. Нека бъдем дълготърпеливи и благосклонни и да изпълняваме дълга си към Бога тъй, както го разбираме в нашите чисти мисли и желания. И в тоя велик път никога да не се спъваме, а да воюваме смело, решително, и да насърчаваме всекиго, който воюва заедно с нас. Това е силата, с която ще надделеем сегашните мъчнотии.

Беседа, държана на 6 юли 1914 г. в София.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , | Коментарите са изключени

Живей силно

Иво Иванов (Канзас)

6 Юли 2005 г.

Армстронг намери отговора на въпроса кое надделява – страхът или надеждата.

„Искам да умра на 100 години… след като съм се спуснал със 110 км в час надолу по Алпите. Ще мина за последен път през финалната лента, а после ще легна сред прочутите слънчогледи на Южна Франция, заобиколен от жена си и десетте ни деца, и ще напусна този свят грациозно и без страдание.“
Ланс Армстронг

Тонове мастило са изписани за Армстронг, за неописуемите му победи, за шестте Тура, за чудовищната му сила в планинските етапи и за легендарните му двубои с часовника. В тази статия няма да говорим за всичко това. В тази статия ще стане дума за жълти гумени гривни, много скъпо червено вино, течна платина, горяща човешка кожа и, разбира се, за най-големия успех на Ланс, който няма нищо общо с Обиколката на Франция.

Ние всички сме имали досег с рака, всички познаваме приятел, колега или роднина, който е заставал лице в лице с ужасното заболяване. Ракът е част от живота ни и в произволната му, безмилостна селекция на жертви няма справедливост. Често болестта пристига без предупреждение и отнема любимите ни хора, замествайки ги хладнокръвно с нестабилни спомени. На 20 октомври 1996 ракът се стовари с цялата си смъртоносна мощ и върху един от най-силните мъже на планетата – Ланс Армстронг. Болестта обаче не подозираше какво я чака. Ланс подходи към ситуацията така, както към всяко предизвикателство – агресивно и без колебание. Ужасяващата диагноза беше рак трета степен с 14 метастази в белите дробове и мозъка. Положението е изглеждало толкова отчайващо, че личният приятел на Армстронг – д-р Джим Рийвс от Остин, Тексас, признава, че се е разплакал, когато е видял рентгеновите му снимки. Близките на Ланс били съкрушени в очакване на най-лошото, а самият той усеща себе си на ръба на бездната и за пръв път остава насаме с мисълта за собствения си край.

„Кое е по-силно в този живот – страхът или надеждата?“ Това е въпросът, който си зададох в този ден – спомня си Армстронг. – Бях толкова изплашен, когато осъзнах, че моята собствена смърт ме гледа в очите, но нещо ми каза, че страхът не може да властва над сърцето.“ След като намира отговор на този екзистенциален въпрос, Армстронг се хвърля с всяка клетка от тялото си в най-неравностойното и мъчително състезание в живота си. Това по оцеляване. В болницата в Индианаполис Ланс е приет от светилото в онкологията д-р Крейг Никълс и подложен на кошмарна химиотерапия. Именно в тази клиника за първи път в света е използван цисплатин, който всъщност е втечнена платина. Свръхтоксичната съставка се вкарва във вените на пациента в комбинация с още три силно отровни вещества. Коктейлът, наречен ВИП, е толкова опасен, че медицинските сестри носят специални предпазни дрехи, когато сменят системите. „Големият въпрос е какво ще бъде убито първо – ракът или ти“, казва Ланс.

Никълс не дава гаранции и предупреждава Армстронг, че химиотерапията наистина може да се окаже смъртоносна за него. Отровата се стича като киселина във вените на колоездача в продължение на седмици. Ланс губи безвъзвратно десет килограма мускулна маса и започва буквално да се топи. Косата, миглите и веждите му са изпепелени, а тялото му е разяждано от неописуема болка. Ланс започва да повръща непрекъснато, а от дробовете му с кървене изригват кървави тъкани. Венците и вътрешността на устата му също се покриват с жестоки рани. Останало почти без имунна система, тялото му се превръща в отворена покана за смъртоносната инфекция. „Накрая само можех да лежа, свит на топка, и се чудех дали лечението всъщност не е по-жестоко от болестта“, разказва Ланс, който открива върху ръцете си тъмни следи като от гуми на колело.

Това се оказва т. нар. химиоизгаряне – токсините са минали през тъканите чак до кожата и горят отвътре навън. Проблемът с туморите в мозъка е не по-малко сложен – един е в близост до очния нерв и замъглява зрението на Армстронг. Друг е на милиметър от центъра на равновесието и докторите се опасяват, че дори да оперират, Ланс никога няма да може да се състезава. Само благодарение на изумителната прецизност на неврохирурга Скот Шапиро ракът е отстранен от мозъка на колоездача без трайни последствия.

Един ден до леглото на полуживия Ланс се изправя висок французин с неловка усмивка на лицето и 500-доларова бутилка червено „Бордо“ в ръцете. Името му е Ален Бондю и той е шеф на френския отбор Кофидис, с който Армстронг има договор за 2,5 млн. долара. Виното е повече от неадекватен подарък за човек, който едва преглъща няколко капки вода през разранената си уста, но новината, която Ален е донесъл, е още по-шокираща: Кофидис искат да разтрогнат с Ланс. В контракта, твърди Бондю, има клауза, според която колоездачът трябва да се яви на физически тестове. Ако не ги вземе още на следващия ден, Кофидис могат да анулират договора. Агентът на Ланс Бил Степълтън изпраща французина в родината му с няколко думи, от които нито една не става за публикуване. Така Армстронг напуска отбора, без нито веднъж да е карал за него. Кофидис бяха решили, че хвърлят парите си право в завещанието на един обречен човек. Напълно е възможно, докато сме живи, да не видим по-глупав мениджърски ход в световната спортна история.

В същото време се оказва, че Ланс е останал без здравна осигуровка и въпреки че продава любимото си Порше, не е в състояние да поеме астрономическите разходи по лечението. В безизходицата той се обажда на шефа на компанията „Оукли“ Майк Парнъл и му се примолва за помощ. Всеки път, когато видите Ланс да носи очилата на „Оукли“, си спомняйте, че именно тази фирма пое сметките на Армстронг още преди той да бе станал прочут и без да има гаранция, че въобще ще оживее. В крайна сметка, както повечето съперници на Ланс, така и ракът падна жертва на нечовешката му издръжливост и неописуемата му жажда за победа. Защо и как Ланс надделя болестта, винаги ще остане мистерия, но безспорно има няколко допринасящи фактора. Армстронг е роден малко по-различен от повечето от нас. Когато е бил на 16 години, една от най-реномираните лаборатории по спортна физиология в света – „Куупър Клиник“ в Далас, прави изследване на виталния капацитет на юношата. Хиляди елитни спортисти минават през тази клиника, но до ден днешен нито един дори не се е доближил до резултатите, дадени от тийнейджъра.

Армстронг също произвежда далеч по-малко млечна киселина от нас, простосмъртните, а нейното натрупване е това, което блокира мускулите при продължително натоварване, т.е. във физиологическо отношение Ланс е от друга планета и може би това е една от причините да се справи с рака. Според самия колоездач основни фактори са били агресивното лечение и огромна доза късмет. Д-р Никълс също има теория. Според него съдбата е имала конкретен план за Ланс и му е пратила болестта, защото е знаела, че той ще я победи и може да инвестира победата във велики дела.

От 1999 г. насам Армстронг прави всичко възможно, за да оправдае тази теория. С излизането от болницата той основава фондацията LAF, чрез която събира колосални суми, за да финансира борбата с рака. Миналата година LAF започна да продава жълти гривни с надпис „Livestrong“ („Живей силно“). Гривните струват $ 1 и всеки цент отива за болните. Ланс не сваля гривната дори когато се къпе. Почти няма човек, който да не иска да се идентифицира с него и да носи гривната с любимия му цвят на шампион. Само в Америка са купени над 30 млн. броя. В България ги забелязах върху китките на Бербатов и Ивет Лалова.

Когато човечеството открие лекарство срещу рака, огромна заслуга за това ще има и Армстронг. За него това ще е по-важно от спечелването на 20 последователни Тура. След химиотерапията Ланс трябваше да промени стила си заради изгубените мускули. Безумният му тренировъчен режим би убил средностатистическа антилопа, а начинът му на хранене е потискащ. Колоездачът носи навсякъде със себе си малък кантар, с който измерва всяка хапка и изчислява калоричната й стойност. Френската преса и особено „Л’Екип“ и „Льо Монд“ от години сипят хули върху Армстронг, въпреки че той е най-тестваният колоездач и в пробите му няма дори намек за забранени стимуланти. Повечето материали по темата са абсолютни инсинуации, подхранвани от криворазбран шовинизъм и завист. Като журналист разбирам цената на един сензационен материал, но като човек никога няма да разбера точно от кой мрачен ъгъл на човешката натура се изсипва цялата тази омраза. Ланс винаги е бил много наранен от това, че най-много хули идват именно от страната, която той обича като втора родина, в която има дом, на чиято Обиколка е посветил толкова много и в която би желал един ден да умре.

Армстронг е един от малкото хора, за които мнението ми не може да бъде променено от нищо – ако иска, може да вземе повече стероиди от цяло стадо източногермански гребкини. За мен и за милиони като мен той винаги ще бъде уникален и достоен за уважение човек.

Безброй са хората, поразени от рак. Телата им са опустошени от метастази, волята – сломена от болката, и силата им – отнета от химиотерапията. Ние всички познаваме такива хора и няма гаранция, че един ден и ние няма да заемем мястото им. Повечето жертви имат поне една застрашена мечта. Някои искат да застанат поне веднъж на северния ръб на Великия каньон, други – да се разхождат из Лувъра, трети – да чуят на живо Павароти.

Кое е по-силно – страхът или надеждата? За тези хора историята на Армстронг е отговор на въпроса, който без съмнение ги преследва в най-тежкия им час. Затова и този юли ще стискам силно палци в продължение на три седмици за победа на Армстронг. Не за него лично или за Америка, или за някаква безсмислена кауза. А за тези милиони красиви, но застрашени мечти, които имат нужда точно от човек като Ланс, който да им покаже, че човешката воля е по-силна от всичко. И е в състояние да победи и болката, и жестоките алпийски върхове, а някой ден дори и френската преса.

Всяка титла на Ланс неизменно провокира някои въпроси: Какво да правим с живота си, така че да не го пропилеем напразно? Как да внесем някакъв смисъл в мимолетното си пребиваване на този свят? Не е ли дошъл моментът да направим нещо стойностно, преди този скъперник времето да ни е затръшнал вратата?

Разбира се, не всички можем да бъдем като железния Ланс, да спечелим шест пъти Тур до Франс и да въдхновим стотици милиони по целия свят. Но, ако не друго, поне можем да се лишим от две кафета, да бръкнем в джоба си и да си купим една малка, жълта, гумена гривна.

Posted in За Тялото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Ние можем (почти) всичко

Житейско предприятие „Собствено производство”

Автор: Матиас Ферстерер за „Oya – мисли различно, действай различно”

Превод от немски: Александрина Цонева

Махалото се люлее обратно: крайното осигуряване и зависимост на живота ни от други кара дейността „Направи си сам” да разцъфти отново и преоткрива значимостта й. Да си направиш нещо сам е приятно, прави те независим и те приземява едновременно. То е като преживяна медитация и отваря пътя на човек към майсторството.

Спомняте ли си Лота – малкото четиригодишно момиченце, сестра на Йонас и Миа-Мария от „Улица „Тряскаджийска” на писателката Астрид Линдгрен? Лота казва за себе си: „Странно ми е, мога толкова много”. Колкото повече размишлява върху това, толкова по-сигурна е, че може всичко или почти всичко. Но веднъж се надценява и любимата й играчка – прасе-мече изчезва… Но тук не става дума за това, а за можене и самоделие.

Да си направиш сам? Направи си сам!

Хората започнаха отново сами да майсторят или поне много се говори и пише за това – през 2008 г. дизайнерката Вивиан Уестууд призова публиката си по време ревю от Парижката седмица на модата: „DIY – do it yourself! Не купувайте дрехите ми … Направете си сами. Смесете дрехи втора употреба и стари дрехи от етно-платове, използвайте носни кърпички за бельо и безопасни игли за бижута. Но преди всичко: Направете нещо!” В същата година цайтгейст-движението на име „Марка Собствено производство” предвижда „въстание на хората срещу масовата продукция”.  Толкова много оптимизъм в това отношение не трябва да ни подвежда, защото още живеем в зависимо общество, в което повечето хора не си спомнят, как могат да си направят неща от ежедневна нужда. Погледнато повърхностно, крайната зависимост, в която живеем, се проявява и като един рай, като изпълнение на една мечта на цялото човечество. И умираме от глад на сложени маси, ако не физически – то духовно и психически: изтощението, депресията и загубата на смисъл за живот са се превърнали в болести с огромен размер. Привидното благосъстояние на нашия индустриален свят от стоки може бързо да се окаже бедност, когато човек опита само веднъж да събере какъв да е лист, извън стандартния DIN-формат, в стандартно изработен пощенски плик. Най-добрата и бърза помощ в такава ситуация е „Направи си сам.”

Самоделието може да предизвика в очите ни сълзи на радост или отчаяние – в зависимост от това, дали искаме или дали трябва да си направим нещо сами и дали сме принудени от външна липса или сме окрилени от вътрешна сила.

Да си направиш нещо сам те прави силен

Някой, който си майстори сам, защото иска и може, е Леа. Двайсетгодишната студентка живее в „едно магическо малко градче, някъде в Германия”. Под името „Simplicita”, от латински „простота”, тя е подложила себе си на опит, който описва редовно в блога си. Леа иска да живее 100 дни без да консумира, като дава пари единствено за наем и за касата за храна на съквартирантите си. Но тъй като само да се откажеш от консумация не е достатъчно, тя започва и да си майстори сама, каквото може – това, което не успява, го получава срещу замяна. Например, домашно направен сладкиш срещу поправка на обувки.

При това Леа открива неподозирани качества у себе си – при готвене и шиене развива дълбоко доверие във взаимодействието между нейното тяло и разум. Все едно като че ли е наследничка на Лота и обяснява самоуверено: „Ако поискам, мога всичко. Това упълномощаване на самата себе си е подаръкът на самоделието. На хората с творческо мислене и свободно време са им поставени по-малко граници от на тези с една камара пари.”

Със сигурност е имало и ще има крайни опити човек да се откаже от консуматорството. Докато говорех с Леа по телефона, имах чувството, че тя не говори само за себе си, а представлява все повече растящата група на тези, които живеят в градски жилища и търсят изход от вредното за живота потребителско общество. И за Андрю Вагнер, издател на списание „American Craft Magazine”, най-решаващото при самоделието е упълномощаването на самия себе си. „Ако хората веднъж са си дали власт, няма връщане назад”, обяснява той в документалния филм „Саморъчно направена нация” (“Handmade Nation”). Филмът разказва за зародилото се в Щатите движение „Направи си сам”.

Но как млади хора като Леа ще променят градската среда? Крещящо шарени ли ще са градовете на бъдещето? Може би такива, както би ги проектирал съвременният австрийски  архитект Фрийденсрайх Хундертвасер? Зелени и енергийно независими като Градовете на прехода (Transitios Towns) в наръчника на Роб Хопкинс за енергийния преход? Или животонасърчаващи и общи като града, в който би искала да живее изследователката Вероника Бенхолт-Томзен?

Да си направиш нещо сам е подривно

Хората, които днес омагьосват цветни петна в градовете, са наричани “yarn bomber”, на български „прежда-бомбадировачи“ или “urban knitter”, на български „градски плетачи“, защото са оборудвани с куки за плетене и вълнени кълба. Те правят градския пейзаж да изглежда по-уникален, по-цветен и по-радостен, като оплитат в прежда улични лампи, огради и улични табели. Разнообразието на градското плетене се простира от пухкаво градско украсяване до изкуство с послание, като примерно оплетените в прежда врати, телефонни кабини или танкове в Дания като израз на несъгласие с войната в Ирак. Заедно с такава показна обществена критика самоделието само по себе си е политическо послание. Да си направиш нещо сам подрива процесите на глобалната продукция. Достатъчно е един път човек да проследи пътуването на каква да е индустриално произведена дреха. Нейният път буквално минава през половината земно кълбо, преди  да стигне до закачалката в магазина. Нищо не е толкова екологично и пестящо ресурси като дрехи, които са направени на място и са малка бройка.

Подобно на Леа, и една “Мис Елмлид” заменя саморъчно направено срещу натура. Тя е на 30 и успоредно с основната си работа за една датска модна фирма, приготвя домашен хляб от шведски корени. Липсвал й белият хляб от вкъщи, приготвен от кисело тесто без мая, който не се продава в Германия. И решила да се пробва да си направи сама. Временно в жилището на ‘Мис Елмлид” от всички ъгли се чувал звукът от образуване на балончетата на киселото тесто. След една година опити тя най-на края останала доволна от способностите си на хлебар-пекар. С нарастването на производството започнала да заменя: хляб срещу неща, които са направени с отдаденост, продават се с добро намерение и които са непотребни за собствениците им, но ценни за други. „Мис Елмлид” не иска да продава хляба си, защото и без това за нея е безценен. „Каква цена може да му дадеш? Киселото тесто трябва да втасва поне 24 часа, в началото го размесвам на всеки 20 минути, а понякога си навивам будилника и за през нощта. Освен това новопридобитият опит ме интересува повече от парите. Не всичко е продажно.”

Самоделието те прави независим

На Керстин Брьомер също й било странно в началото да продава направените с толкова любов кукли и детски дрешки. Междувренно тя отваря магазин в двора на къщата си близо до Хамбург и е горда с парите, спечелени от него, „защото те идват от идеите на сърцето й и от работата на ръцете й.” Със спечеленото тя може да напазарува от био-магазина за семейството си и да купи дрехи от естествени тъкани за децата си. Нейната тогава все още неродена дъщеря била основният подтик за Керстин, за да се насочи тя към това, което й доставя най-много радост – „осъществяването на идеи с ръцете ми и от хубави материи.” По време на бременността у нея узрява желанието да направи кукла – ангел-пазител за нероденото дете. Ръкоделието Керстин научила от леля си и като малка прихванала истинския „вирус на плетенето”.

За много хора „направи си сам” е началото на финансовата им независимост. Както и при сестра ми Регина: Преди три години, когато майчинските й заплашваха да свършат, тя беше изправена пред избора или да подаде молба за социални помощи, или да осъществи мечтата на живота си – реши се за независимост. Отдавна беше открила любовта си към кроене, дебнеше по битаци за платове, които може да прекрои и да съчетае с цветни и модерни тъкани, за да ушие уникални дрешки за малки разбойници. Керстин ги прeдлага през интернет-страницата DaWanda. Създадена през 2006 г. по пример на американската Etsy, тази страница прокарва пътища за предлагането на ръчно изработени стоки. През нея не се продават стандартни стоки, а ръчно изработени уникати. Но този непринуден начин на предлагане не трябва да ни заблуждава, защото при Etsy и DaWanda са се настанили и големи фирми като Holtzbrinck и Burda.

Да си направиш сам е преживяна медитация

При самоделието Регина открива чувството „аз със самата себе си” и за нея то се превръща в начин да се успокои и върне при себе си, както при медитацията. „Закотвянето в осезаемата действителност” е едно от възнагражденията при придобиването на занаятчийски способности и за социолога Ричард Сънет. Той нарича „занаят” не само класическите дейности, а всяка работа, която сама за себе си е свършена добре и при която практическо действие и мисъл са в постоянен диалог. За подобен опит разказва и Леа, момичето, за което стана дума в началото на статията. Ръкоделието може да ни уравновеси и обогати по един конкретен, но и всеобхватен в същото време начин. Примерно, в ерготерапията се използва ръкоделие, за да се помогне на пациентите да се върнат обратно към изначалните си нужди. Регина говори и за едно следващо стъпало: след като имала възможност да бъде толкова често сама със себе си, се засилило чувството й на връзка с природата. От тогава тя е в търсене на повече устойчивост, като достига при това до граници – тези на пазара, защото местно изработените еко-тъкани могат да бъдат намерени само в сиви цветове и с „невдъхновяващи шарки” и границите на ръкоделието, защото тя като малко предприятие в момента не може да поръча да й украсят нейни тъкани. Въпреки това Регина иска да продължи да преследва желанието си за обединение на красивото с етичното.

Еко-психологията описва нашето разбойническо отношение към природата като „колективна невроза”. Ще разберем ли, че само сме част от природата и ще се отнасяме ли по-внимателно с нашата родна планета, ако преживяваме по-често и сетивно материите на Земята? Все пак не само грънчарят вае глината, но и глината грънчаря, както философката Кристине Акс цитира Аристотел. Сатиш Кумар, мирен активист и издател на списание „Resurgence”, на български “Съживяване”, отива още по-далеч: „Ръкоделието и занаятчийството са духовни дейности, чрез които ние оценяваме материалния свят и развиваме чувство за красота и щедрост в живота си.“ Дотук представените героини в статията са самоуки и начинаещи, дори „дилетанти”, но не в лошия смисъл на думата. В първоначалния си смисъл „дилетант” е бил човек, който се радва на нещо си, начинаещ, „любовник”, който върши една работа от страст. Който е самоук, се намира в добра компания – Абрахам Линкълн се е хвалил с това, че не е ходил нито година на училище; Райнер Вернер Фасбиндер и Орсън Уелс не се посещавали никога филмово училище, виртуозът-цигулар Николо Паганини се е научил сам да свири чрез упражнение, подобно на композиторът Арнолд Шьонберг. Дори Алберт Айщайн е бил самоук. Това, че в началото на своето професионално развитие не са признати официално, не възпрепятства тези майстори да продължат да се трудят и развиват в своята област.

Поне десет хиляди часа опит са необходими, за да се научи човек на занаят, пише Р. Сенет. Това отговаря приблизително на от пет до седем години, които висшите училища поставят като изискване за мастър-диплома. Не за количеството вложено време, а за качественото отношение говори Макс Хоркхаймер в съчинението си „Понятие на образованието”: „На това, на което подарявам време, подарявам любов.“ Да посветиш време и любов на едно нещо или на един майстор-учител, от който искаш да учиш, е качество, което ни води по пътя към усъвършенстването. Би трябвало да добавим поне още едно нещо – желанието да се усъвършенстваш изобщо, защото „нашите желания са предвестници на способностите, които са заложени в нас, предвестници на това, което сме в състояние да постигнем”, както казва Гьоте.

Направи си сам значи да учиш

„Никога не съм учила толкова активно и толкова много, както през годините на моята самостоятелна работа”, разказва Регина. Желанието да направим нещо сами може би е свързано с това, че родителите ни съвсем съзнателно и без ограничения са ни оставяли да опитваме – да готвим, да майсторим, да шием, да лепим – нищо не беше забранено. За разлика от училище, където всичко беше забранено, освен ако не е изрично позволено. Това, което американският философ Алън Уотс критикува през 1967 г., все още е на дневен ред: „Нашата образователна система не прави и най-малкото, за да ни предаде основни житейски способности. Нито се учим да готвим, да шием, да построим къща, да се обичаме, нито да правим каквито и да е други елементарни неща от живота. Училищното образование на децата ни е изцяло абстрактно и отвлечено. То ги възпитава да бъдат едри или дребни търговци, административни служители или някакви подобни образи”.

„Всяко дете”, пише Кристин Акс в „Обществото на моженето”, „се ражда със съзнанието за съвършенство”. Затова образованието трябва да заложи на „насърчаването на всички способности и дарби, които са ни нужни, за да имаме един добър живот.” Ето, че се връщаме отново при Лота. История със заглавие „Лота тръгва на училище” Астрид Линдгрен така и не написва. Ако всичко можещата Лота трябва някога да тръгне на училище, й пожелавам да ходи в едно училище на добрия живот, където ще бъде напътствана от майстори да върви по собствения си път, вместо да бъде напасната като колелце в двигателя на един боледуващ апарат.

Не, това не искам да си го представям – една Лота, която ще работи по-късно я в бюро, я на каса в магазин или в някаква си служба и в почивките ще си клюкари с колежките си за къдрене, а след работа ще мине набързо в супера и ще е забравила, че някога е можела всичко. „Пфуи, само това не!”, както казва Лота. И искам да й извикам: „Ние можем почти всичко, малка Лота …”

По-долу са връзките към блоговете на героините от статията:

Керстин Бьомер: www.broemmerhof.de

Мис Елмлид: www.elmlid.com

Регина Шербарт: www.rebell-und-blumenkind.com

Simplicitta: www.konsum-los.de

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Ефектът на пеперудата и онкоболните деца

Признавам, чудих се дали да опиша тази история, защото има реална опасност на някого тя да прозвучи самохвално. И все пак, ще ви я разкажа накратко, защото е съвсем жив, истински пример за успех, дори пробив в отношението, гласността и условията за лекуване и живот на българските деца, болни от левкемия и други онкологични заболявания.

Та, проблемът с редовно липсващи лекарства против рак – за съжаление – не е новост за България. Когато обаче става дума за същото, но по отношение на деца, това вече е напълно недопустимо. В началото на 2010 г. излезе наяве този проблем – в отделенията няма животоспасяващи медикаменти, родителите пътуват в чужбина, за да ги доставят за децата си, като така стават трафиканти, тъй като нямат право да вкарват такива лекарства в страната, и … Дотук как ви звучи?

(Няколко думи за детската лимфоидна левкемия, която е различна от тази при възрастните. Болестта не е заразна, не е наследствена, не се знае какво я причинява и защо, а приемането на съответните медикаменти трябва да започне веднага. Медикаментите са само за болнична употреба, предписва се съответен коктейл за съответния вид и степен заболяване и не могат да се купят от аптеката. За щастие, при навременно лечение, цели 80% от децата оздравяват напълно, порастват безгрижно и забравят, че някога са били толкова болни.)

Та, в продължение на цяла година аз (а скоро и голяма група съмишленици) започнах да пиша за проблема на Министерство на здравеопазването и много други институции, да ги обсаждам по мейл, поща и телефон, да се свързвам с медии, да давам интервюта, да участвам в телевизионни предавания, да създам фейсбук група (която за кратко време достигна над 30 000 участника), да описвам седмичния напредък в блога си, да сезирам Омбудсмана на Републиката, да участвам чрез невероятните си партньори от инициативата „Спаси, дари на…” в организираната от него обществена дискусия, да разпространявам предписаната от него подкрепяща каузата позиция, да пътувам няколко пъти от Варна до София и въобще да съм отдадена на каузата със сърце и душа…

През тази една година беше трудно, но накрая – удовлетворително. И си заслужаваше! В каузата доброволно се въвлякоха много хора, получи се сериозна разгласа, в обществото се заговори за проблемите на онкоболните деца (които дотогава бяха  невидими, затворени в отделенията), родителите им получиха силна и масова подкрепа, появи се помощ, изведнъж производителят на медикаментите започна да ги дарява безвъзмездно и безсрочно. Започнаха да се организират благотворителни събития и кампании в полза на каузата. Любими творци, артисти и певци посвещаваха на децата изложби, представления и концерти. И нещо изключително важно – създаде се сдружение на родителите на „Деца с онкологични заболявания”, което да отстоява  интересите на болните деца. Такъв орган досега нямаше и неговите създатели споделиха, че донякъде са получили смелост и вдъхновение от нашата група и работа!

Ето това е ефектът на пеперудата… Ако проследим хронологично събитията, се откроява последователност от взаимносвързани действия, едно след друго, едно от друго… Категоричният извод е, че ефект има! Ефект от всяко активно действие, на всеки един от нас, към по-добър живот в България има.

Това е пример, че с воля и вяра в доброто, силна мотивация, поддържана достатъчно дълго време и любов, целите се постигат, пластовете се раздвижват, нещата се получават. Чрез каузи и реални действия като тези, гражданското общество в страната израства и се развива, хората се обединяват и се грижат заедно един за друг. И особено за нашите деца, за нашите слънца!

 

 

Posted in За Децата, За Ежедневието, За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Котоошу

Калоян Махлянов – Котоошу е български сумист, постигнал серия от рекорди в професионалното сумо в Япония. На връх българския празник 24 май 2008 той става първият и единствен европеец в хилядолетната история на сумото, съумял да спечели купата на императора. Той е и първият европеец, който е достигнал до ранга голям шампион (одзеки). Това е втората най-висока титла в сумото и го нарежда между най-добрите пет в света в последните години. За изключително големите му заслуги за развитието на българо-японските отношения е награден от президента на Република България с най-високото отличие: Oрден „Стара планина“.  Посвещавам на Калоян следните стихове:

Често родните Балкани
раждат славни великани.
И да бъдем оптимисти:
вече раждат и сумисти.

От Джулюница е Котоошу,
за съперниците – лошо.
Със осанката си, зная,
той японките омая.

А пък ранга му – одзеки,
не е получавал всеки.
Йокодзуните изложи –
стари хватки им приложи.

От България е терминатора -
вдигнал купата на императора.
Даде му Япония с поклон,
своя славен спортен трон.

Добродушният Калоян започна от едно българско село и стигна до върховете на Япония. В началото на  21-ви век, едва 19-годишен Калоян попада в японска сумо-школа със строги средновековни правила. Историята му и личният му пример ни учат да имаме търпение и никога да не се отказваме. Още през 2003 Калоян получава тежка травма на коляното и му е препоръчано да се оперира и да се откаже от състезания. Той отказва и макар коляното му да се вади 5 пъти под тежестта на 200-килограмовите му съперници, успява само за 2 години (2002-2004) да се изкачи от най-долната до най-горната дивизия на професионалното сумо. Изкачването му до най-висшата дивизия (от общо 6) е най-бързото в историята на сумото. Калоян е истински българин, когото цяла Япония обича, не само заради успехите му, но и заради положителното му излъчване.

Posted in За Тялото | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Марк Безос: Житейски урок от доброволец пожарникар

Марк Безос, доброволецът пожарникар, разказва история за акт на героизъм, която не протича според очакванията му, но му носи важен житейски урок: „Не чакайте, за да бъдете герой“.

Марк Безос: Житейски урок от доброволец пожарникар от TED, март 2011

Текст на речта:

В Ню Йорк, където живея, съм начело на отдела, отговарящ за развитието на организация с нестопанска цел, наречена „Робин Худ“. Не се боря с бедността, боря се с пожари, като помощник-капитан в група от доброволци пожарникари. Сега, в нашия град, където доброволците допълват висококвалифициран професионален персонал, трябва да стигнете до мястото на пожара доста рано, за да се включите в някакво действие.

Спомням си първия пожар, в който бях помощник доброволец. Бях втория доброволец на мястото, така че имаше доста добър шанс да вляза вътре. И въпреки това беше истинска надпревара с другите доброволци, докато стигнем до командващия капитан, за да разберем какви ще бъдат нашите задачи. Когато открих капитана, той водеше доста оживен разговор със собственичката, която със сигурност имаше един от най-лошите дни в живота си. Ето я посред нощ, стояща отвън в проливния дъжд, под чадър, по пижама, боса, докато къщата й гореше в пламъци.

Другият доброволец, който беше пристигнал малко преди мен – нека да го наречем ​​Лекс Лутър – стигна до капитана първи и беше помолен да влезе вътре и да спаси кучето на собственичката. Кучето! Бях заслепен от ревност. Ето ви някакъв адвокат или бизнесмен, който до края на живота си ще разказва на хората, че влязъл в горяща сграда, за да спаси живо същество, и то само защото ме е изпреварил с пет секунди. Хубаво, аз бях следващият. Капитанът ми махна с ръка и каза: „Безос, искам да влезеш в къщата. Искам да отидеш на горния етаж, да прескочиш огъня, и искам да донесеш на тази жена един чифт обувки.“ Кълна се. Така че, не беше точно това, на което се надявах, но се отправих навътре – нагоре по стълбите, надолу по коридора, покрай „истинските“ пожарникари, които почти бяха приключили с гасенето на пожара в този момент, после до главната спалня, за да донеса един чифт обувки.

Знам какво си мислите, но аз не съм герой. Понесох полезния товар обратно надолу, където се срещнах с моя съперник и скъпоценното куче на входната врата. Ние отнесохме нашите съкровища навън на собственичката, където, не беше изненадващо – неговото получи много повече внимание, отколкото моето. Няколко седмици по-късно отделът получи писмо от собственичката, с което ни благодареше за проявените доблестни усилия при спасяването на дома й. Актът на доброта, който беше й направил силно впечатление и тя отбеляза повече от всички други беше, че някой дори й беше донесъл чифт обувки.

Както в моята работа в „Робин Худ“, така и в моето призвание като доброволец пожарникар, съм свидетел на актове на щедрост и доброта от монументален мащаб, но също съм свидетел на актове на благородство и смелост в индивидуален мащаб. И знаете ли какво научих? Че всички те имат значение. Така че, понеже виждам в тази зала хора, които или са постигнали, или са на път да постигнат забележителни нива на успех, бих искал да ви предложа едно напомняне: не чакайте. Не чакайте, докато спечелите първия си милион, за да промените живота на някого и да му помогнете. Ако имате какво да дадете, дайте го сега. Сервирайте храна в социална кухня, почистете парк в квартала, станете ментор.

Не всеки ден ще ни предложи възможност да спасим нечий живот, но всеки ден ни дава възможност да повлияем с нещо добро на някого. Така че – влезте в играта, спасете обувките!

Благодаря ви.

Преводът на речта е направен от Антон Хиков, преводач за TED, и е проверен от Дарина Стоянова, преводач за TED.

Posted in За Обществото | Tagged , , , , , , | Коментарите са изключени