Tag Archives: медии


Реч на Ейми Гудман при връчване на Награда за цялостен житейски принос (3)

Реч на Ейми Гудман при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 8.12.2008

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Част 1, Част 2

Не сме ли уморени вече от малкия кръг публични лица, които се появяват по всички медии, които знаят толкова малко за толкова много неща, които се опитват да ни обясняват как действа света и тези техни обяснения са толкова погрешни?

Трябва да дадем на хората платформа, от която ще могат да говорят от свое име, да разказват своите истории в тази епоха на световни войни, световни климатични промени и световна икономическа криза. Нуждаем се от хора, способни да мислят творчески, от истински експерти, от местни хора, които могат да посочат решенията на проблемите в собствената си общност и да споделят тези решения с целия свят. Точно това правят и Кришнамал, и Аша, и Моника, и още толкова много защитници на човешките права по света. Защо не чуваме техните гласове? Не само, когато спечелят голяма награда като тази, а всеки ден. Това са хората, които трява да бъдат по първите страници на вестниците и в заглавията на всяка радио и телевизионна емисия и тогава може би някой ден ще успеем и да изградим мир на земята. А вместо това имаме девет секунди за културни новини. Колко може да се каже за това време? Явно ще трябва да прескочим звуковата бариера. Медиите са най-силните институции на земята, по-силни от всяка бомба, по-силни от всяка ракета. В нашата страна, в Америка, Пентагонът контролира медиите и ние трябва да си ги върнем обратно! Защото сегашното положение не е добро за генералите, не е добро за редовите войници, не е добро и за гражданското общество.

Миналото лято срещите на демократите в Денвър и на републиканците в Сейнт Пол трябваше да бъдат истински празник на демокрацията. Екипът на „Демокрация сега!” предаваше и от двете срещи по два часа на ден, а емисията бяхме нарекли „Срещи, война, мир и председателство – от улиците до заседателните зали”. През първия ден на срещата на републиканците имаше голям протест – поход от центъра на Сейнт Пол до сградата, където беше срещата. Начело на похода стояха американски войници, войници, които са се били в Ирак или Афганистан, или и двете и които отказваха да се върнат обратно. Ние бяхме там, предадохме тяхната история, техния глас. После влязох в конгресния център, за да интервюирам делегатите на различните щати. През това време колегите ми бяха навън, на улицата и продължаваха да отразяват протеста. Тогава получих обаждане по мобилния си телефон, че Шариф Абдел Кудус и Никол Салазар, нашите продуценти, са арестувани и може би ранени. Изхвърчах от конгресния център и отидох на адреса, който ми дадоха. Беше огромен паркинг, целият обграден и контролиран от полицията. На врата ми висеше журналистически пропуск, сещате се – този, който ни дава право да интервюираме президенти и вицепрезиденти, членове на конгреса и делегати; същият, който преглеждат, когато минаваме през проверка от охраната. Казах им, че колегите ми са били арестувани, че те имат нужните журналистически пропуски и трябва да бъдат освободени и поисках да говоря с командващия. Те веднага извиха ръцете ми, сложиха ми белезници, притиснаха ме до стената на сградата, а после ме събориха на земята. Поисках да ми дадат достъп до Никол и Шариф, бях чула, че са ранени. Не можех да видя Никол, но на другия край на паркинга забелязах Шариф; ръцете бяха извити зад гърба му, а журналистическия му пропуск висеше на врата му. Най-накрая ме заведоха при него, казахме им, че сме журналисти и че трябва да ни освободят и тогава служителите на  Secret Service скъса пропуска ми. Вкараха ме в полицейски микробус и там видях Никол, която ми разказа какво се бе случило. Отразявали протестите, когато полицаите се приближили към нея. Случило се така, че заснела собствения си арест. Полицаите й извикали да легне на земята, а тя им отвърнала, че е от пресата и им показала пропуска си. Но те я съборили с лице към земята, опрели крак или коляно в гърба й, дърпали я и това разранило лицето й. Взели батериите на фотоапарата й. Шариф се опитал да им каже да се успокоят. Той държал микрофона. Притиснали го до стената, ударили го два пъти в гърдите и го повалили на земята, ръката му кървяла. Арестували го. Отведоха ни, мен – в килиите на протестиращите в гаража на полицията, а тях – в затвора. Накрая все пак ни осовбодиха още същата нощ, защото имаше големи протести – хората непрекъснато звъняха и пишеха. В YouTube се появи 49-секундно видео на моя арест, което през онези два дни бе гледано повече пъти от всеки друг клип. Силата на свободния и неограничен интернет е наистина удивителна! Бях интервюирана по другите медии и един от репортерите ме попита „как така това не се случи с мен?” Отвърнах „о, и вие ли сте били на улицата по време на протеста?”. „Не”, каза той. Нашата работа е да отразяваме всичко, което се случва в обществото. Демокрацията е сложно нещо. Без значение дали става дума за гласовете, които се чуват в конгресните центрове, в офисите на компаниите, в корпорациите, финансиращи празненствата или за гласовете на хората, излезли по улиците. Нашата работа е да бъдем на всички тези места. И когато репортери биват бити и арестувани, когато техният глас бива заглушен, това е все едно да затвориш очите и запушиш ушите на демокрацията. Когато на следващия ден се изправих пред началника на полицията в Сейнт Пол и го попитах „Какви инструкции дадохте на полицаите? Как могат журналистите да работят нормално при такива условия?”, той ми отвърна „Можете да се присъедините към журналистите, внедрени сред мобилните ни екипи.” И това, както и репортерите, внедрени сред войниците в Ирак, е причина журналистиката в днешно време да е на подобно ниско ниво. Ако спите в една стая с войниците, ако се храните с тях, ако те пазят живота ви, каква гледна точка към случващото се можете да представите?

Ние трябва да можем да отразяваме събитията! Трябва да можем да ги записваме без да бъдем арестувани и съдени! А колегите ни в Ирак и Афганистан са изложени на много по-големи опасности от това, което се случи с нас. Важно е да дадем глас на хората, които преживяват неща, за които повечето жители на моята страна, САЩ, дори не подозират.

Бих искала да завърша с няколко кратки истории. Много е важно да отразяваме различни движения. Медиите често омаловажават действията на активистите. Нека да се върнем към 1.12.1955г., Роза Паркс, една изключителна жена се качва в автобус в Монтгомъри, Алабама и сяда на една от предните седалки. Отказва да отиде най-отзад в автобуса и така всъщност отстоява правата на всички нас, не само на афро-американците, а на всеки един от нас. Защото ако един от нас е унизен, всички са унизени. Същата тази нощ нейният приятел, колега и активист, Джо Ан Робинсън, отпечатва на циклостил 35 000 листовки, които поставят началото на Автобусния бойкот в Монтгомъри, който в крайна сметка води до промяна на транспорта в града година по-късно. Няколко дни след тази случка, в момента, в който Роза Паркс е изправена пред съда, Асоциацията за развитие на Монтгомъри провежда среща и избира за свой ръководител един млад човек на име Мартин Лутър Кинг. Роза Паркс е помогнала за избирането му. Преди няколко години, когато Роза почина, медиите казаха „Роза Паркс беше просто една уморена шивачка, тя не е създавала проблеми.” И точно тук сгрешиха. Тя създаваше много проблеми на всички, които държаха на статуквото. Тя работеше заедно с президента, който създаде радикално нова трудова политика и в продължение на години те заедно стъпка по стъпка променяха остарелите расистки закони.

И за да ви покажа колко велик човек беше тя, ще се върнем още няколко месеца назад в лятото на 1955г., когато Мами Тил, една обикновена майка от Чикаго, изпраща сина си Емет Тил, 14-годишно афро-американско момче, при семейството си на юг. Той пътува към Мъни, Мисисипи, когато посреднощ бива изтръгнат от леглото от група бели мъже. След като бива измъчван и осакатен, накрая тялото му е захвърлено в река Талахачи. Това е историята на Емет Тил и тя е доста известна в Америка. Когато тялото му е извадено от реката и върнато обратно в Чикаго, майка му, подобно на Надя МакКафри, прави нещо много смело. Тя настоява ковчегът да бъде отворен. Иска целият свят да види последствията от расизма и бруталността на фанатизма. Хиляди хора се събират около ковчега, а Jet Magazine, прави снимка на отпуснатата глава на момчето и тази снимка бива отпечатана в списания из цялата страна и оставя завинаги следа в историята и съвестта на Америка. Мами Тил, майката на Емет, учи медиите на нещо много важно: Покажете снимките! Покажете образите! Представяте ли си какво би се случило ако само в продължение на една седмица виждаме снимки от войната в Ирак навсякъде около себе си, денем и нощем. Фотографии във всички вестници и списания, репортажи по всички телевизии. Само за една седмица да виждаме мъртвите бебета и деца, лежащи на земята. Умиращите войници. Жените с откъснати от бомбите крака. Само за една седмица! Американците биха казали „Не!” Целият свят би казал „Не!” През 21-ви век конфликтите не трябва да бъдат решавани чрез война.

Ще приключа като се връна към Втората световна война и общността Бяла Роза. Брат и сестра на име Ханс и Софи Шол. Ханс и Софи не били евреи, те били германци, християни. И заедно с професора си и други работници си помислили: Какво можем да направим, за да се противопоставим на нацисткия режим? И решили, че най-доброто, което могат да сторят, е да разпространят информация за извършваните от него престъпления. Затова публикували поредица от брошури и по всякакъв възможен начин ги разпространявали из Германия. Ханс и Софи били заловени, изправени пред съда, намерени за виновни и екзекутирани. Но тяхната философия, техният пример, думите, изписани на техните брошури „Ние няма да мълчим!” трябва да се превърнат в хипократовата клетва на всеки журналист и всяка медия.

Ние няма да мълчим!

Демокрация сега!

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Реч на Ейми Гудман при връчване на Награда за цялостен житейски принос (2)

Реч на Ейми Гудман при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 8.12.2008

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Част 1

Което ни връща отново към 11.09.2001г. Малко преди девет часа сутринта първият самолет удря първата кула на Световния търговски център в Ню Йорк. Ние излъчваме предаванията си от стогодишна пожарна централа, знакова за града сграда. Тъкмо се подготвяхме да влезем в ефир, само на наколко пресечки от Кота Нула (ние бяхме най-близко разположения телевизионен екип) и не знаехме какво се случва. Тогава бяхме още съвсем малки, заемахме гаража и тавана на пожарната централа. Започнахме излъчването си. Беше от девет часа, а сега предаваме всяка сутрин в осем. В девет часа и три минути се удари вторият самолет. Все още не знаехме какво се случва. Но предаването ни онзи ден бе специално – разказвахме за връзката между терора и 11.09.

11.09.1973г. в Чили Салвадор Алиенде умира, а силите на Пиночет завземат властта. За съжаление САЩ подкрепя Пиночет, Никсън подкрепя Пиночет, Кисинджър подкрепя Пиночет, ITT подкрепя Пиночет. Той се качва на власт и така започва 17-годишното убийствено управление, довело до смъртта на хиляди чилийци. 11.09.2001 не е първият случай, в който тази дата става символ на терор.

11.09.1990г. в Гватемала Мирна Мак, гватемалски антрополог, е убита от държавните служби за сигурност. За съжаление САЩ подкрепя силите за сигурност на Гватемала. Сестрата на Мирна, Хелен, е една от носителките на Наградата за цялостен житейски принос. 

11.09.1977г. в Южна Африка Стийв Бико, основател на движение на чернокожите, е пребит до смърт в един микробус от войници на Апартейда. За съжаление САЩ подкрепя Апартейда. Бико умира в ранните часове на 12.09.1977г.

11.09.1971г. в затвора Атика в Ню Йорк затворници се вдиигат на бунт срещу условията за живот в килиите. Два дни по-късно, на 13.09, губернаторът на Ню Йорк, Нелсън Рокфелер вика на помощ щатската войска; те откриват огън и убиват или раняват тежко десетки мъже, както затворници, така и пазачи.

11.09.2001г. не е първият случай, в който терорът стъпва на американска почва. Попитайте всеки афро-американец за робството, попитайте всеки коренен жител за случилото се в страната. Но 11.09.2001г. бе ужасяващ момент в историята. 3000 души убити за миг. Никога няма да знаем точно колко души загинаха на тази дата, защото тези, чиито живот е бил невидим, остават невидими и в смъртта си – това са многобройните имигранти, работещи в Световния търговски център. Трябва да знаем техните имена, трябва да знаем техните истории, защото това прави живота им достоен.

Това ми напомня за Кевин, 9-годишно момче, иранец, роден в Канада. Случи се наскоро, тази година. Родителите му потърсили политическо убежище в Канада, но такова им било отказано и те били върнати в Иран, където били хвърлени в затвора. Някак успели да се измъкнат от там и се качили отново на самолет за Канада, за да се опитат пак да влязат в страната. Но самолетът им кацнал в Пуерто Рико, защото един от пътниците получил сърдечен удар. Тъй като семейството нямало съответните документи, за да влезе в САЩ, то било изпратено в затвор за емигранти. Най-накрая успяхме да се обадим в затвора и да се свържем с това малко момче. Попитахме Кевин „Как се чувстваш сега?” Той сподели, че в затвора спял с глава, облегната на тоалетната чиния. Каза „Просто искам да ходя на училище, искам да съм свободен.” Тези негови думи стояха на страницата ни democracynow.org, но американските медии почти не отразиха случилото се. Знаете ли, живеем в глобализиран свят, но сме толкова изолирани, когато става въпрос до получаването на информация. В САЩ има стотици телевизионни канали, но единственото, което има значение, е кой ги притежава. Има само няколко медийни магната. Трябва да се противопоставим на консолидирането на медиите в САЩ и по целия свят и да гарантираме, че интернет ще остане отворен и свободен. Ние поставихме думите на Кевин в интернет и канадските медии ги подеха в телевизията, в радиото, в пресата. И накрая семейството му бе освободено от затвора и прието на канадска земя. В това се състои силата на медиите – те позволяват на хората да говорят от свое име. Това е освобождаващо!

Но да се върнем към 11.09 и последствията от него. Докато излъчвахме предаването си онзи ден, можехме да видим какво се случва. Военната машина бързо набираше скорост. Решихме да не спираме излъчването си. Това, което се представяше пред останалия свят бе много опасно. То не бе желание за отмъщение, не и в Ню Йорк! Хиляди хора се събираха из парковете, със запалени свещи, плачейки, търсейки близките си. Мисля, че един плакат на група, наречена „Творци срещу войната”, най-добре описва случилото се. На него пишеше „Скръбта ни не е призив за война” и беше разлепен из цял Ню Йорк. Навсякъде бе пълно със снимки. Снимки на изгубени близки. Край входовете на болниците и по пейките в парковете бе пълно с цветни фотографски принтери. На 11.09 Ню Йорк приличаше на един огромен плакат от снимки. Снимка на жена, държаща детето си и под нея надпис „ако сте виждали съпругата ми, последно видяна в Кула 1, обадете се”. Или снимка на млад мъж с надпис „ако сте виждали сина ми, последно видян в Кула 2, моля обадете се на баща му” и оставен телефонен номер. И си мислех колко много приличаха тези снимки на плакатите, носени от майките по време на ежеседмичния им поход на Плаза де Майо в Аржентина. Те също търсеха изчезналите си близки и повтаряха „Виждали ли сте внука ми?”, „Виждали ли сте внучката ми?”

11.09 ни обедини с хората по света и заедно ние се обявихме срещу насилието. Но не това бе усещането, което създаваха медиите. Те изолираха САЩ от останалия свят и даваха глас само на малка групичка хора, които настояваха за война. Не и на хора, като Рита Лазар. Рита бе загубила своя брат Айб Зелмановиц, който се намирал на 27-мия етаж на Световния търговски център. Той работел редом с най-добрия си приятел, Ед, който страдал от параплегия*. Двамата били служители на Blue Cross Blue Shield, частна здравна компания. На 11.09 братът на Айб му крещял по телефона да слиза от кулата, че може да оцелее, ако тръгне веднага. Но Ейб отговорил, че след като пристигне екип да помогне на Ед и двамата ще слязат заедно. Кулата обаче се срутила и той загинал, както и много други. Няколко дни по-късно, когато президентът Буш направи обръщение към нацията във Вашингтон, той разказа историята на Ейб Зелмановиц и го нарече национален герой. Но Рита, сестра му, каза „не”. Тя написа писмо до Ню Йорк Таймс, което дори бе публикувано. В него тя казваше, че макар да е познала най-голямата болка в живота си, страданието й само ще нарастне, ако знае, че някоя жена в Афганистан скоро ще загуби брат си. „Не и в мое име! Не и в името на брат ми!”, казва Рита.  

Сещам се и за Филис и Орландо Родригез, загубили сина си Грегъри Родригез, който се намирал над 100-тния етаж на Световния търговски център. Той работел за Кантор Фицжералд, които в онзи ден изгубиха 700 от общо 1000 свои служители. Те написаха писмо, призив към президента Буш, което се разпространяваше из интернет. В него се казваше, че болката им няма да намалее, ако знаят, че майка и баща в Афганистан скоро ще загубят сина си. „Не в наше име! Не в името на сина ни!”, казваха те. Роди се общонационално движение, наречено „Не в наше име”, семействата на загиналите на 11.09 за едно мирно бъдеще. Понякога човек можеше да ги види по телевизията; разказваха своите истории; описваха близиките си, които наистина са били герои. Но когато от описание на случилото се, те започваха да дават съвети за бъдещите действия на страната, медиите ги прекъсваха и даваха думата на „експертите по тероризма”, подобни на Хенри Кисинджър и Оливър Норт. Оливър Норт – подполковник в американската армия, въвлечен в скандал с продажба на оръжия на Иран, прибиране на печалбата и нелегално финансиране на съпротивата в Никарагуа. И Хенри Кисинджър, всички знаем неговата история. Хенри Кисинджър е подкрепил идването на режима на Пиночет на власт през 1973г., подкрепил е аржентинските генерали в мръсната война, както и войните с Камбоджа и Виетнам, в които загиват милиони, включително десетки хиляди американски войници. През декември 1975г. заедно с тогавашния президент Форд, той посещава Индонезия, за да се срещне с управляващия диктатор и да даде зелена светлина на индонезийското нападение над Източен Тимор, един от най-жестоките геноциди на 20-ти век.

Много е важно медиите да изяснят истината, да разкажат историите на тези, които са отговорни за смъртта и на тези, които се борят за живот. Медиите трябва да дадат глас на тези, които според мен са мнозинство не само в Америка, но и по света. Защото тези, които се противопоставят на мъченията, тези, които се противопоставят на войната, не са крайно малцинство, не са дори и тихо мнозинство, те са заглушеното мнозинство. Заглушено от корпоративните медии. Ето защо медиите отново трябва да станат на хората.

Следва продължение…

*параплегия – нарушения в движението и усещанията в долните ркайници (бел.пр.)

Posted in За Обществото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Реч на Ейми Гудман при връчване на Награда за цялостен житейски принос (1)

Реч на Ейми Гудман при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 8.12.2008

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

За мен е огромна чест да приема тази награда от името на „Демокрация сега!“ и на цялата общност от незвисими медии в САЩ и по света – без значение дали става въпрос за някое малко училищно или университетско радио, за обществени радио или телевизиони станции, за сателитна телевизия или за независими канали, които тук в Стокхолм излъчват всяка сутрин от осем часа.

„Демокрация сега!” стартира преди близо 13 години. Това е ежедневна, местна, световна, незаивисима, международна, разследваща журналистика. Бих искала да поздравя своите колеги от „Демокрация сега!”, който ме гледат, благодарение на излъчването наживо на страницата на Шведския парламент и на democracynow.org. Всички слушатели и зрители в страната и по света, които подкрепят независимите медии са част от семейството на „Демокрация сега!” и бих искала да им благодаря за това, че заедно с мен отдават заслуженото и на останалите носители на Наградата за цялостен житейски принос. За мен е истинаска чест да бъда днес тук сред тях! Аз седя редом с журналисти от цял свят, които дълбоко вярват, че мисията на един журналист е да отиде там, където цари пълно мълчание и да даде глас на тези, които са били забравени, отхвърлени и потиснати от силните за деня. Това е най-добрата причина, която знам, за нас, журналистите, да грабнем химикалите, микрофоните и камерите си. Медиите могат и трябва да бъдат една от основните сили зад изграждането и поддържането на мира. 

Когато представят интервюта на младежи от Палестина, баби от Израел, лели от Ирак, чичовци от Афганистан, деца от Сомалия или Южен Бронкс, медиите всъщност изграждат мостове между общностите, защото хората си казват „това звучи като моето дете, звучи като моята баба, като моята леля или чиво, звучи като моето семейство; и дори и да не съм съгласен с казаното, думите сякаш идват от някой, когото искам да защитя; някой, който има правото да живее”. Медиите могат да изградят мост между общности, а не да защитават бомбардирането на мостове. 

Идвам от общност на независими медии, от Радио Пасифика – заедно ние основахме „Демокрация сега!”. Пасифика съществува вече над 60 години и е основана от Люис Хил, активно обявяващ се против Втората световна война. Когато бива освободен от затвора, където е бил хвърлен заради съпротивата си срещу войната, той си казва, че е необходима медия, която се ръководи от журналисти и творци, а не от големи корпорации, които се облагодетелстват от войната. Така се ражда Пасифика, а първата станция KPFA излъчва в Бъркли, Калифорния през 1949г. Постепенно се разширява до пет станции в Лос Анжелис, Ню Йорк, Вашингтон, Хюстън, Тексас. Станцията в Хюстън, наречена KPFT, започва излъчвания през 1970г. и почти веднага е взривена от Ку Клукс Клан. Те поставят динамит в основата на излъчващата антена. Защото са осъзнали силата й! Разбрали са, че тя може да даде глас на хора, като Пол Робинсън – великият певец, актьор, учен и активист, водач на афро-американците. Той е бил вкаран в „черните списъци”, всъщност аз бих ги нарекла „белите списъци” и изявите му на почти всяко публично място са били забранени. Но не и в Пасифика. Там той е можел да бъде чут. Можела е да бъде чута и дискусията между великия писател Джеймс Болдуин и Малкълм Х за ефективността на ненасилственото неподчинение. Да, Кланът е разбирал колко е опасна Пасифика, защото тя е позволявала на хората да говорят от свое име. А когато чуеш някой да описва личния си опит, това разбива фанатизма и стереотипите, които подхранват омразата и групи, като ККК. Не мога да си спомня името му, но един от водачите на ККК е казал, че взривяването на този предавател е едно от нещата, с които се гордее най-много. Когато KPFT поднови излъчванията си, а това бе трудно, защото те бяха малка станция без рекламодатели, ККК ги взривиха пак и така всъщност оставиха отпечатък в съзнанието на жителите на Тексас. Когато станцията се изправи отново на крака и възстанови излъчващата антена, тя отново бе взривена.

Но независимите медии не могат да бъдат унищожени! Не може да бъде убито желанието на хора с различни политически възгледи да бъдат чути! Не може да бъде отнето правото на публиката да знае! Наша е отговорността да дадем на хората информация, която ще им позволи да вземат най-важните решения; решения за войната и мира, за живота и смъртта. Кое решение може да е по-важно от това една страна да обяви война? Всеки трябва да участва в това решение! Всеки трябва да бъде изслушан! Виждам медиите, като една огромна маса, обикаляща цялото земно кълбо и всички можем да седнем на нея, да разговаряме и да обсъждаме тези важни въпроси. Всичко по-малко от това би било само лоша услуга към всички мъже и жени войници, които изпращаме на бойното поле, защото във военните бази вече е твърде късно за дискусии. Те разчитат на нас, на гражданското общество да реши дали ще им се нагала да убиват или да паднат в битка. Ако медиите не изпълняват тези свои задължения, това само би навредило на демократичното общество!

Наградата за Цялостен житейски принос за първи път се връчва на журналисти и не мога да не се сетя за журналистите в Ирак и опасността, на която са изложени при изготвяне на докладите си. Международната общност от смели търсачи на истината включва хора, като Хосе Коузо, испанският журналист, предаващ за Телесинко и Тарас Протсуик, украински журналист, работещ за Ройтерс. На 8.04.2003г., няколко седмици след нападението над Ирак, те се намират на терасата на своя хотел, Хотел Палестина, заедно с още стотици журналисти, които не се движат с предните линии на войската. Това не са журналистите, които се качват в танковете и самолетите и питат пилота „какво се случва, какво е усещането, когато натиснеш този бутон?”. Това са журналистите, които ни представят гледната точка на набелязаните цели. Те не са внедрени в армията, а в иракското общество; показват ни какъв е животът в него, какви са болниците, какво е чувството да бъдеш набелязана цел и жертва. Тарас и Хосе си стоели там, на балкона, със своите фотоапарати, когато американски танк открива огън по Хотел Палестина и убива двамата смели журналисти. Едва няколко часа по-рано Тария Айуб, млад репортер, предаващ за Ал Джазира и току що преминал границата с Йордания, се бил качил на покрива на офиса само за да настрои ъгъла на камерата. Американската армия напада централата на телевизията и Айуб е убит. Омразата поражда омраза. САЩ казва, че се бори срещу тероризма. Но кой е истинският терорист тук? Мейзен Дана, един от най-добрите оператори на Ройтерс, се намирал извън Абу Гариб, вече е говорил с войниците, но когато взема камерата си, е застрелян от американските военни. Заснема собствената си смърт. Един от войниците казва „убихме оператора”. Изключително важно е журналистите, които са ушите и очите на света в тези конфликтни зони, да бъдат защитени. Защото те защитават всички останали, като записват и предават информация за войната.

В началото на инвазията президентът Буш издаде заповед, с която забранява заснемането с камера или фотоапарат на покритите с американското знаме ковчези на загиналите по време на войната при разтоварването им от самолетите. Защо? Защото осъзнава силата на образите! Мисля си за Надя МакКафри. Когато синът й, Патрик, е извикан във войската, той с часове разговаря с нея. Не смята, че е правилно да отговарят на атаките от 11.09 с война. Майка му го окуражава да не отива, но той чувства, че така би предал приятелите си и заминава за Ирак, където е убит. Когато тялото му е изпратено обратно и пристига на Международното летище Сакраменто в Калифорния, майка му, Надя МакКафри кани фотографи, оператори и журналисти да заснемат свалянето на ковчега на сина й от самолета. Тя окуражава фотографите да правят снимки, операторите да заснемат видео, журналистите – да си водят бележки. Тя казва „синът ми не замина за Ирак в пълно медийно затъмнение, не искам да се върне удома в такова”. Наша е отговорността да отидем там, където цари тишина. Да запишем тези думи и образи.

Следва продължение…

Posted in За Обществото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Насоки в издателската дейност

Миналата седмица посетих един панаир на книгата с няколко малки издателства, които напълно потвърдиха посоката на развитие, която сме избрали с ОМ. Повечето малки издателства са принудени да бъдат много инновативни и да измислят какво ли не, за да оцеляват. Всяко едно от тях беше начертало за себе си различни стратегии. Прекрасно беше да се види, че ние в ОМ обединяваме всички тях. Ето един кратък списък:

  • електронните книги са бъдещето. Особено за млади, нови и все още неизвестни автори най-добрият модел е свободното разпространение по мрежата, тоест отворен лиценз.
  • отворената книга като общо и обществено благо. Книгите на бъдещето няма да бъдат собственост на издателства, автори или читатели, а ще бъдат подаръци, дарение от един автора, Твореца, към обществото. От тях всеки ще може да черпи мъдрост и вдъхновение.
  • печатане по поръчка и пряко продаване. Безмисленото печатане на някакъв тираж без да е ясно дали ще има купувачи за него не е нищо друго освен екологично и финансово издевателство. Важно е да се печатат толкова книги, за колкото има купувачи и търсене. Пряката връзка с читателя е ключова и дава възможност за активен диалог и участие.
  • индивидуализиране на издателската дейност. Печатането по поръчка само по себе си предразполага, че се знае кой е читателя, който си купува книгата. Съответно и услугата може да бъде напълно индивидуализирана, тоест книгата може да бъде специално и лично подготвена за съответния читател. Това включва не само външния й вид, но и самото и съдържание.
  • печатната книга като изкуство. Това е особено необходимо в сферите, в които броя на читателите напрекъснато намалява, например при поезия, къс роман, новели. Предимството на печатната книга е удоволствието от преживяването, която тя създава. Непосредствената връзка с един жив предмет на изкуството е добавената стойност на печатната книга, а не толкова нейното съдържание. Много важни са не само формата, материята, но и графичното оформление с картини, снимки и т.н. Особено силни впечатление например прави съчетанието между поезия и изобразително изкуство; между туристически пътеводител, авторска фотография, лични преживявания на автора и възможност за записване на личните преживявания и на пътуващия читател. Така се създава възможността читателя да донапише книгата според личните си впечатления и преживявания. Това ни навежда и към следващата точка.
  • размиване на понятията автор, издател, читател. Те вече се преливат. Една книга може да бъде издадена без издател. А може и да бъде написана без автор, например ако произлиза от самия процес на четене, възприемане или преживяване на читателя. Също така може да има и повече автори, които например заедно, в мрежата, работят над една книга.
  • книгата не е нещо завършено, което има начало и край. Една книга може да бъде издадена дори без да е напълно готова. Също така може да бъде с отворен край, който да бъде завършен от читателя или от друг автор. Спрямо личната интерпретация, нагласа или желания, дадена книга може да има различна форма и съдържание.
  • ръчно изработената дизайнерска книги се завръща. Кой казва, че книгата трябва да в печатна? Може да е ръкописна. Или ръчно напечатана. Или рисувана. Може да бъде дори сглобена от изрезки от вестници. Може да е от най-различни материали, хартии, подвързии и т.н. Важното е чувството и посланието, което тя отправя дори и със самия си вид.
  • книгата като част от проект. Все по-рядко книгата ще бъде проект сам по себе си. Най-вече книгата ще бъде част от проект. Например детските приказки ще се разказват на децата, а няма само да им се четат. Това може да стане под формата на куклен театър или дори игрален, които да бъдат записани на видео и показвани в интернет. Или дори ще бъдат разказвани от децата. Това може да стане не само с традиционните изкуства, но и с новите технологии, например по интернет. Деца от една държава могат да учат език и да разказват приказки на деца от друга. Медиите и причинно-следствените връзки ще се променят непрекъснато и динамично. Една книга може да започне като медиен проект в интернет, да мине през печатната си форма, да се превърне в театър и да продължи развитието си отново като нова медия, от която пък ще произлезне следващата книга. Цяла една книга или едно разказче или стихотворение може да се напише по картина, снимка или преживяване. Но може да стане и наобратно – по книга или стихотворение може да се нарисува нещо, да се изживее нещо или дори да се създаде нова книга, но с погледа на друг човек.
  • част от книга също е книга. Дори само корицата на дадена книга носи някакво послание само по себе си, носи Духа на самата книга. Корицата може да се превърне, например, в картичка с кратко послание. Същото важи и за отделните и части. Особено интересно е това за поезия по или придружена с рисунки.
  • издаване на сборни книжки, както ОМ вестника например.
  • аудио, видео, мултимедийни, допирни и вкусови книги. Да, ние разполагаме с поне пет сетива и книгите могат да задейства повече от зрението ни. Особено важни са аудио книгите, но не само. Книгите и за другите сетива не трябва да се пренебрегват. Още по-важно е книгите да се създават, така че да се възприемат и чрез сърцето и Душата, а не само чрез сетивата.
  • късата книга ще добие ново значение. Тухли от по 800 страници ще виждаме все по-рядко. По-скоро ще четем книжки във формат А6, че и по-малки в обедната почивка или дори за пет минути. Дигиталните навици и забързаността ще се отразят, но книгата ще запази значението си на медия, която ни дава време да си отдъхнем и да потънем, макар и за кратко в чудни светове. Четейки ще продължим да забравяме света около нас, погълнати от този в книгата, било то посредство кратно японско тристишие, басня, новела или много кратък роман.
  • нови книги от стари такива. Живеем в променлив свят. Това, което е било етична норма в миналото, то днес често вече е безкрайно морално остаряло. Дори детските народни или авторски приказки подлежат на промяна. Нима днес живеем в царство, че всички приказки да започват с имало едно време един принц? Нима днес в Европа войната е нещо, което трябва да се показва на децата? Със съседните държави се води диалог, а не война …
  • книги между езиците и културите. Двуезични книги, особено за деца, които учат и нови езици, тепърва ще се превръщат в стандарт. Връзките между литературните култури на различните държави и езици ще се заздравяват. Обмена на произведения ще се задълбочи и дори те ще се създават заедно. Творбите ще се превеждат по-бързо и непосредствено от авторите или техните читатели и издатели, а и самите автори ще пишат и издават на много различни езици.
  • книгата като част от обмен и общуване. Говорим по телефон, пишем имейли, участваме в онлайн общества – все места, на които имаме възможност да общуваме един с друг непосредствено. Има връзка и в двете посоки. Същото може да се случва и ще се случва чрез книгите и изкуството, така както едно време хората са си писали писма. Едни от най-великите литературни произведения и мисли са записани и запазени за поколенията точно в личната кореспонденция. Това може да се случва най-вече чрез печатаните и разпространявани лично и по поръчка книги, които са предназначени за конкретен читател.
Posted in За Обществото | Tagged , , , , , , , , , , , , | Коментарите са изключени

Безработен на годината

United Colors of Benetton не могат да бъдат похвалени, че са най-устойчивата компания, но определено имат усет за правилното време и творческа мисъл, която им дава силата да провеждат добри кампании. Последната им по-любопитна е тази за безработен на годината. Можеха да се включат млади безработни. Спечелилите 100 ще получат финансова подкрепа, нещо като стипендия.

Posted in За Обществото | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

Творческо развитие

Ето един пример как се случва творческото развитие в разговорите и внимателното слушане и възприемане.

Крум:

Да допълним ли портфолиото с по едно изречение за мечтите и целите, които искаме да постигнем или това не е необходимо и стига написаното под проекти?

Радослав:

Страницата с проектите представлява всъщност това, което правим в момента, страницата с портфолиото представлява това, което можем да правим в бъдеще, а страницата с архива представлява това, което сме правили в миналото. Страницата с книгите е непреходното, създаденото, което остава във всяко време. Вижте менюто и ще се убедите в това. Винаги е най-важно какво правим в момента, т.е. текущите проекти. Цел е постепенно и постоянно някои точки от портфолиото да преминават в проектите и да се осъществяват и сбъдват. Мечтите и целите са част от бъдещето и като такива принадлежат наистина в портфолиото – в неговия увод. Те постепенно и постоянно ще се сбъдват и ще преминават в проектите.

Една примерна мечта може да звучи така: Работим за осъзнаването на човечеството като цяло и на всеки човек поотделно. Осъзнаване на отговорността към бъдещите поколения, към Планетата Земя, към всеки камък, растение, животно и човек. Осъзнаване на Пътя и предназначението на човека. Осъзнаване на смисъла на Живота. Живот, изпълнен с Любов, Благодарност, Светлина, Радост и Мир. Живот, изпълнен с Любов, Мъдрост, Истина, Правда и Добро.

Крум:

Любопитен поглед върху нещата … аз бих казал така:
- страницата с портфолиото е това, от което можем да се издържаме
- страницата с книгите е за Духовно развитие
- архива си е архив, блог, развлечение, място за експерименти, развитие
- страницата с проектите е за действия, за развитие на земята

Но всъщност както сме ги подредили сега, май наистина повече прилича на това, което казваш, не се бях замислял.

Портфолиото е обаче това, което можем сега. Нещата, които можем да предложим, защото вече сме правили. Така го дефинирахме и така го разбирам аз. Нещо като официално представяне на това какво можем, тоест то е моженето, правенето или дори стъпката от моженето към правенето. Проектите са ученето, това е стъпката от знанието към моженето. Книгите са знанието. Архивът, блогът, са просто информацията.

Портфолио – правене 5.0
Проекти – можене 4.0
Книги – знание 3.0
Архив, Блог – информация 2.0

И сега има две посоки на развитие. Тръгваш от долу. От блогът, от архива, от миналото, например както при въпросът, който ми зададоха преди четири години. Тогава всички се бяха юрнали по Уеб 2.0 (пояснение – 1.0 са данните. Къмюнитита, децентрализирано и свободно разпространение на информация) и само единици виждаха възможностите в Уеб 3.0 (свободно разпространение на качествено знание. Това понятие е свързано най-вече със семантичните мрежи. Навързването на информацията в знание). А най-опитния ми колега каза, че това не е интересно. Важно било какво е Уеб 4.0. Е, четири години по-късно никой дори и не се замисля за него, ама аз за себе си знам какво е – следващото след знанието, тоест моженето. А Уеб 5.0 е правенето. Тоест, това са комуникационни и информационни технологии, които дават възможност на човек непосредствено да действа. Първи наченки виждаме в области като роботика, виртуална реалност, променена реалност и т.н. Това е пътя на еволюцията. Безжизнените технологии могат да учат, да могат и да правят много неща, но нещо им липсва. Какво е то? Какво е Уеб 6.0? Последната точка от менюто ни? Връзка? Общите и единни действия на хората? Всичко, което притежаваме, обединено в едно? Но все още на Земно, на физическо ниво, на мозъчно ниво. Къде идват чувствата, сърцето, което роботите, технологията и сегашната наука не могат? Това е еволюцията.

Втората посока на развитие е да тръгнеш от горе, от иДеята, от мечтата, от Бога. Бог не трябва ли да е 13.0? Новото начало, първоначалото? Бога, първоначалото? 12.0? иДеята за Духа, словото? 11.0? Духът, началното движение, торсионните полета 10.0; Абсолюта, етера, пространството с неговите начални характеристики, физическия вакуум, абсолютно нищото, съдържащо всичко, потенциала, „почвата“ върху която работи Духа 9.0; душата, интуицията 8.0; Чувствата, сърцето (модерните науки с най-новите знания от физиката и Духовността го могат) 7.0? Заедно с другите хора, съчетания между всичко това. И тогава търсиш да постигнеш Идеята, абсолютната, Духовната, първоизначална на земята с Действия, с правене, с материално създаване. Те лежат на това, което можеш или знаеш, а пък знанието идва от информацията, която имаш. Това е процес на инволюция.

И двата процеса трябва да вървят ръка за ръка. Това е пътят и на обединението, за което става дума. Първите шест стъпки на западния свят (еволюцията), а вторите шест на източния (инволюцията). Ха, получи се доста любопитно. Затова и промених малко страничката, за да видим на кого какво ще му хрумне. Ето точно такъв вид развитие чрез писане и обмен искам от самото начало да се развие и на страницата, но липсата на възприемане на ключовите понятия свобода и отговорност у българина много пречи. Както винаги и така не е напълно завършено. Ама това е защото не може представянето да е завършено, при положение, че дейността не е … тепърва започваме.

Тодор:

Сега разбрах от къде са се появили номерата версий в менюто. За мен са вече ясни и ще е интересно как останалите ще ги приемат. Съгласен съм с всичко до момента, само си мисля че мястото на мечтите и целите ни трябва да е на отделна подстраница с име мисия или нещо подобно. Там да се обясни цялостната ни мотивация от създаване през проекти и идеи до конкретни действия и книги. Поне съм забелязал че доста професионални страници на фирми и други организации слагат подобна страница с мисия или цели. Тя трябва да е може би без номер и версия, защото е нещо към което се стремим и винаги ще може да се подобри и разшири. Това може да е като план, карта на цялата ОМ страница и да мотивира защо имаме останалите категории и подстраници. Страницата Добродетели е нещо такова или началото на тази страница която трябва просто да направим по конкретна. Добродетелите ги виждам като основните принципи които трябва да следваме по пътя ни. Вие какво мислите за това?

Posted in За Духа и Душата, За Обществото, За Разума | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Трудностите и предимствата на различната работа

Наскоро Гери от Органично ни зарадва с новината, че има подпомагане на преводи от немски на български, а ние вече сме се разбрали с авторите да преведем над 20 книги. Ето, че днес говорих с въпросната фондация за преводите и се оказа, че ако желаем да участваме, то ще трябва да се съобразим с доста формалности, които по никакъв начин не съответстват на начина ни на работа. Което автоматично означава загуба на много време и много подготовка и напасване. Всичко това ще доведе само до разконцентриране от наистина важната работа, а гаранция, че ще получим някакво финансиране – няма.

За пореден път виждам закостенялост и липса на каквато и да е била гъвкавост. В такъв случай най-доброто решение е човек просто да продължи по пътя си да действа така, както намира за най-полезно за себе си и за другите. Явно, че засега ще продължим да си правим всичко без външно финансиране и помощи. Това обаче далеч не е толкова лошо, защото гарантира пълна свобода и независимост. А това далеч не е толкова често явление в днешно време! Здрава е основата, на която сме стъпили с общите действия и общото спестяване и точно над тази основа трябва предимно да работим. Тогава и външно финансиране няма да ни трябва.

Posted in За Обществото | Tagged , , , , , , , , , | Коментарите са изключени

Решавайте проблеми, вместо да създавате организации

Статия: „Възможно ли е твърде големия брой социални предприемачества всъщност да задълбочават проблемите?“ на Рейчъл Сайнър

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Ако желаете да промените света, независимо дали на местно или на глобално ниво, вероятно сте обмисляли възможността да основете собствено социално предприемачество или благотворителна организация. Помислете отново. Писателят и преподавател в Колумбийския университет Браян Райх твърди, че наличието на твърде много организации пречи на разрешаването на най-наложащите световни проблеми. Според него хората трябва да използват съществуващите модели, за да задоволят конкретни нужди и да разрешат дадени проблеми, използвайки гъвкави вместо статични структури.

Райх основава маркетинговата си компания „little m media“ през 2009г., за да помогне на организациите да се фокусират върху „информационния опит”, който според него представлява „нещата, които консумираме и които определят нашето поведение и как функционираме като човешки същества”. Райх преподава потребителско поведение и маркетингови стратегии в магистърската програма по комуникации в Колумбийския университет.

Dowser: Скорошната ви книга, „Shift and Reset“, препоръчва дадени подходи към новите медии, които биха позволили на потребителите да използват пълните възможности, които те предлагат, без да отделят за това твърде много време и ресурси. Това означава ли, че предлагате умерено използване на новите медии? Отделяме ли им твърде много внимание и надежди?
Райх: Живеем в невероятно време. За първи път в човешката история всички сме взаимосвързани. Технологиите оказват огромно влияние върху всички аспекти на живота ни. Това открива пред нас нови и неподозирани възможности. Досега се сблъсквахме само с проблеми непосредствено свързани с нашата общност или най-много държава, а днес с лекота научаваме какво се случва на другия край на света. Имаме достъп до знания и умения, намиращи се извън непосредсвената мрежа от контакти и познати, с които имаме досег.

Но колкото по-свързани сме и колкото по-бързо се предава информацията, толкова по-големи стават и предизвикателствата. Тъй като сме свързани, всички усещаме как нещата стават все по-зле и то все по-бързо. И така, ако не променим мисленето си и не разрешим тези проблеми днес, те ще продължат да се задълбочават по-бързо, отколкото можем да намерим решения. А ние не искаме да губим вярата си, че хората могат да се справят с проблемите. Това, което ни липсва е разбиране, капацитет да направим нещо. Използваме стари модели, остарял начин на мислене. А това, смея да твърдя, само влошава нещата.

Зависим ли твърде много от технологиите и социалните медии?
Въпросът не е толкова до социалните медии, колкото до разбирането на това какво означава да си социално човешко същество. Не мисля, че трябва лично да се срещнеш с някого, за да повлияеш върху поведението му или да го научиш на нещо. Но мисля, че трябва да познаваш начина, по който работи човешкият мозък и начина, по който действаме като идвивиди или в екип. Ако ще разчитаме на виртуални контакти, трябва да имаме някакъв опит и с „аналоговите” такива, трябва да знаем как се случват нещата наживо. Социалните медии не са нещо лошо, но чрез тях придобихме поведение, което не е достатъчно добро – не умеем да изслушваме, не се ангажираме с даден въпрос дългосрочно. Хората могат да се нагаждат към промените в процеса на случването им. Но се фокусираме само върху ефикасността и мащаба – колко „приятели” имаме в социалните медии, колко кликвания, колко „харесвания”, а вместо това би трябвало да измерваме дали настъпват съществени промени в поведението. Важен е не самият инструмент, а начинът, по който го използваме.

Изглежда проблемът е в това, че се фокусираме върху количеството, вместо върху качеството?
Точно така. И това не е изненадващо, защото искаме да сме ефикасни, но ефикасността е важна само в определени сфери. Когато сте изправени пред сериозен социален проблем, повече не значи непременно и по-добре. В много случаи се налага да елиминираме някои аспекти и да се фокусираме въху един, върху някаква малка промяна, която ще направи голямата възможна. Няма значение колко хора са заинтересовани, ако са заитересовани от грешните неща.

Пожете ли да ни дадете пример?
В продължение на две десетилетия учените се опитват да разрешат проблем свързан с генома и вируса на СПИН, но така и не успяват. Затова се обръщат към група геймъри – хора, които играят и разработват видеоигри професионално – и за по-малко от две седмици те решават проблема. И така погрешният начин на мислене, мисленето в епохата на медиите, би стигнало до заключението, че геймърите са решението на всеки проблем. Чуваме за едно интересно решение, дошло от геймърите и вече всеки иска те да му помогнат да реши и своя проблем.

Докато по-правилно би било да кажем, че в продължение на 20 години сме гледали на този проблем по един и същ начин, а сега сме намерили нова гледна точка, която никога не би ни хрумнала, ако не живеехме в едно взаимосвързано общество, в което имаме достъп до различни идеи. Същността е в това да гледаме на нещата и да ги правим по-различно. Но това може да се превърне в проблем, когато започнем да се фокусираме върху резултатите вместо върху самата дейност; тогава започваме да създаваме институции и дълги списъци и това изцяло променя правилата на играта.

В Доузър бихме се заинтересували от това, което са направили геймърите. Може да не става въпрос конкретно за геймъри, но бихме искали да знаем какво са направили, за да стигнат до решението. И след това бихме си задали въпроса как това може да бъде възпроизведено отново или приложено в по-голям мащаб.
Тук не съм съгласен с вас. Онова проучване е било наистина уникално. А когато човек започне да мисли за възпроизвеждане на резултатите, той си казва „нека да използваме геймъри в решаването на всеки проблем, без значение какъв е”. И после като се появят два-три проблема, с които геймърите не могат да се справят, човек си казва „зарежи ги, геймърите не стават за нищо, те не са решението.” Не става въпрос за мащаб и възпроизвеждане на резултатите, а за адаптиране и задълбочаване на способността ни да се учим от всички възможни източници и да прилагаме наученото по подходящ начин.

В книгата си Райх твърди, че хората трябва да мислят по-различно, да се фокусират върху същността на своята дейност, а не върху цифрите.

Точно така, не става въпрос за търсене на еднинственото правилно решение.
Когато сте изправени пред сложен проблем, просто няма как да имате само едно решение. Със сигурност има повече от една причина, затова и не може да има едно решение. В сфера като маркетинга, колкото по-прости са нещата, толкова по-добре, но не говоря за намиране на средства или изграждане на марка, а за решаване на проблеми. А продължаваме да действаме според организационни подходи, използвани в миналото. Дори и компаниите с най-плоска организационна структура са все още твърде йерархични, изграждат си някаква структура, свикват с нея и продължават да се придържат към нея. Но в един свят, където всичко непрекъснато се променя, трябва да бъдем много по-гъвкави.

Това ми напомня за нещо, което казахте на последния Зелен фестивал за необходимостта от по-малко нови организации. В Доузър ние редовно говорим именно за новите организации. Кажете ни повече за мнението си относно създаването на нови социални предприемачества.
Хората не трябва да основават организации. Те трябва да си изберат един проблем и да се опитат да го решат. Трябва да направят всичко, което е нужно, за решаването на даден проблем. Това може да означава смяна на екипа или изобщо въздържане от основаване на организация. След като бъде създадена организация, тя трябва да бъде поддържана жива – трябва да има служители, доброволци, офиси, а това изисква време и отвлича вниманието от реалните действия по решаването на проблема. А ако създадете нова организация пък, много е вероятно тя да се конкурира с вече съществуваща такава, която прави същите неща. Най-успешните проекти в Kickstarter правят нещо конкретно: примерно „ще напишем книга на тема…”; идентифицират някаква потребност на пазара, нещо, което хората искат и после просто го правят. В идеалния случай то носи и социални ползи, а не само пари. Но какъв проблем решава дадена организация освен заложеното във всеки желание да бъде част от нещо? Целта ви като организация трябва да е един ден да спрете да съществувате – да решите проблема, с който сте се заели и вече да няма нужда от вас.

Интервюто е редактирано и съкратено.

Posted in За Обществото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Личен път и обществено съграждане

Преди време, на 1.11.11 малко преди 11 часа ;) Алекс беше написала една статия за будителите, но не народните. Да си призная, не само, че не ми хареса, но дори си позволих и да я сваля временно от страницата. В последствие я пуснах на страницата, защото в нея има много важни и качествени моменти, въпреки че цялостното настроение не е особено свежо. Защо се връщам на нея? Напълно не случайно. Не вярвам в никакви случайности. Предимно заради народните будители се връщам на нея. Защото мисля, че всеки един от нас трябва да има силите да е народен будител или поне будител на хората около себе си, както и Алекс пише.

Преди четири дена случайно открих един тест за деца за определяне на вероятните професионални интереси. Оказа се добре направен и проверен. Нещо, което толкова рядко се случва при всичките тестове, с които ни заливат. Истинско щастие да попадне човек на нещо толкова добро. Веднага си го направих и даде точни резултати за мен. Наясно съм кой съм и какво искам. Хахаха, тук не мога да не засмея, защото Даниел си беше поставил на гласовата поща следното:

Моля, преди да кажете защо ме търсите отговорете на два въпроса: кой сте и какво искате. Имайте предвид, че повечето хора не успяват да отговорят на тези въпроси през целия си живот.

Свежо, нали? И за съжаление вярно. Но, обратно на теста – въпреки, че знам кой съм и какво искам, то той все пак ми помогна да видя по-ясно някои неща в себе си и черти от характера си. Излезе, че топ три на професиите, които най-много ми пасват са даскал, поп и публицист. Нищо ново под слънцето, но все пак толкова ясно не бях го виждал и осъзнавал! И това всичко се случва само няколко седмици след като съм прочел прекрасните книги на Томас Брунер, издадени от Едицион Иманенте на Уля Новачкова. Тогава в съзнанието ми много ясно изплува една дума за мисията ми – Gesellschaftsgeschaltung. Да, дойде ми на немски. На български ще го преведа с обществено съграждане, изграждане, строителство. Тоест, творческа работа в името на благото на обществото и хората.

Малко след това си говорихме отново с Уля и мислехме как да издадем големите български автори, които са толкова малко познати в Европа, първо на немски, а после и на други езици.

Следващото, далеч не случайно събитие, беше изнамирането на книгата на Филип Панайотов „Вестници и вестникари“. В нея става дума за българската публицистика през вековете, започвайки от първата българска държава на Дунава. Като велики публицисти се изброяват Светци като Константин Кирил Философ и Патриарх Евтимий, както и хора като Цар Симеон I, Поп Богомил, Левски и Ботев. Любопитен поглед. За мен, особено последните двама, бяха предимно революционери, борци за национално освобождение. Като се замислим малко обаче, неминуемо ще видим, че са преди всичко именно блестящи публицисти, работили за Духовното и умствено въздигане на народа, посредством силата на словото. А какви са били освен това? Даскали и попове!

Даскал, поп и публицист. Точно такива хора ни трябват (колкото повече, толкова по-добре) и в днешно време. Трябват ни истински народни будители, неуморни добри и Свети Души, които да работят за благото не само на една България, а на цялата Земя. И никакво оръжие, революции и борба! Само мирен напредък, свобода и отговорност чрез Любов, търпение и смирение. Така, както са ни го показали Ганди и Майка Тереза. Ние можем и никога да не достигнем тези светли примери, но пък винаги можем да се стремим. И ако имаме личната свободата да ги достигнем и дори надминем, то имаме двойно повече общочовешката отговорност да го направим!

Снимките са взети от Уикипедия.

Posted in За Обществото | Tagged , , , , , , , | Коментарите са изключени

Крачка напред за отворената екология

Проектът отворена екология, който се ръководи от Ники в Европа, направи една крачка напред след като най-големия и сериозен немски седмичник Die Zeit (времето) писа за него. На темата машини под отворен код беше посветена цяла една страница. Внимание се отделя на така наречените fat labs, например на DingFabrik в Кьолн. Също така се съобщава за Thingiverse – нещо като магазин за дигитално изработени и физически изпринтирани неща. Важмо място в статията заемат 3D принтерите като RepRap или MakerBot. Споменава се и за производителите на коли LocalMotor и Wikispeed. Освен това пишат и за нови производствени възможности като Quirky и Alibaba.

Статията обаче ясно е доминирана от моделите на машини от отворената екология. Показват се както вече съществуващите, така и тези, които занаред да бъдат разработени и произведени. Ясно се съобщава, че отворената екология е не само най-отворения и най-мащабния проект, но и най-песпективен. Често зад други проекти се крият чисто или частично лични предприемачески интереси, докато отворената екология се отдава изцяло на добруването и развитието на цялото човечеството.

Posted in За Обществото | Tagged , , , , , , , , , , , | Коментарите са изключени