Tag Archives: мир

123

Реч на Камел Будиарджо при връчване на Награда за цялостен житейски принос (2)

Реч на Камел Будиарджо при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 8.12.1995

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

В самата Индонезия през 70-те години имаше силни репресии срещу студентското движение. През 1984г. в Танджунг Приок, Джакарта бе извършено най-голямото зверство след убийствата от 1965/1966г. Стотици мюсюлмани бяха застреляни от армията, след като войниците бяха осквернили джамията им. И до ден днешен не са ясни пълните измерения на това злощастно събитие. То бе последвано от поредица съдебни процеси, които ние описахме и анализирахме в книгата „Мюсюлмани изправени на съд”. Това е третата ни книга след предишните две за Източен Тимор и Западна Папуа. Може би тя ще ви даде някаква бегла представа за ужасните нарушения на човешките права, с които се сблъскваме.

По-късно през 80-те години дойде и индонезийското нападение над силите за освобождение в Ацех, Северна Суматра. TAPOL пое водеща роля в разкриване на зверствата, извършвани в тази част на страната.

В TAPOL се концентрираме основно върху анализ на политиката на Индонезийското правителство и промените във фокуса на режима. Мониторингът на индонезийската преса е особено важен за нас и заема голяма част от времето ни. Опитваме се да осигурим на движението за солидарност нужната информация и анализ, които биха помогнали за едно по-добро разбиране на политическата обстановка и причините за вълните на насилие. Също така редовно изпращаме доклади до органи на ООН, занимаващи се с човешките права и правим всичко възможно да осигурим полезна информация за журналистите, посещаващи Индонезия и Източен Тимор, както и да разговаряме с тях след завръщането им.

Как успяваме ние в Лондон да бъдем в час със случващото се в този отдалечен край на света? Това е изключително важна част от нашата дейност. Понякога потокът информация тече много гладко, друг път събирането й се оказва неимоверно трудно. През изминалите 20 години на окупация и изолация, жителите на Източен Тимор са доказали, че са истински майстори в информирането на света за случващото се в страната им. В същото време понякога минават години преди да получим надеждни данни за ситуацията в Западна Папуа. През последните няколко месеца, обаче, нещата се промениха и вече можем да изготвим подробни доклади за събитията и злоупотребите, извършени там от 1994г. насам..

Информацията ни за Индонезия до голяма степен зависи от контактите, които сме изградили през последните няколко години с различни тамошни организации, борещи се за демокрация и защита на човешките права.

В сферите, където смятаме, че ще сме най-ефективни, се опитваме да водим кампании по конкретни въпроси, наречени Спешни действия. Създали сме широка мрежа от британски неправителствени организации, които работят по въпросите на мира, развитието, търговията с оръжие, правата на коренносто население, свободното слово. Поддържаме контакти и с държавни служители, като няколко чуждестранни премиери отговориха на молбите ни за помощ при поставянето под въпрос на външната политика на Великобритания. Един от важните аспекти на дейността ни е съпротивата срещу продажбата на британски оръжия на насилническия режим в Индонезия.

TAPOL не е организация, която активно набира членове, но бюлетините ни имат широк кръг читатели от цял свят. През последните 23 години те се издават редовно на всеки два месеца и един колега от Индонезия наскоро ми писа, че нашите бюлетини са се превърнали в един вид алтернативна медия, която поддържа жив огъня на свободното слово, който за съжаление отдавна е бил изгасен там.

Както много от вас навярно са усетили, интернет значително е подобрил и ускорил достъпът ни до информация. Интересно е, че това е една сфера, в която неправителствените организации изпреварват правителствата. Повече от пет години използваме мрежата, за да разпространяваме из цял свят информация за случващото се в Западна Папуа и Източен Тимор, но индонезийските въоръжени сили разбраха за ефективността на тази тактика едва преди няколко месеца. И съм сигурна, че те също ще се включат към мрежата, опитвайки се да опровергаят „цялата злонамерена информация за Индонезия, която се разпространява по света”, незасегната от цензурата на тамошния режим. 

Наскоро бяхме обвинени от индонезийските власти за водене на манипулативна световна кампания за очерняне на Индонезия и за намеса в дейността на неправителствените организации в страната. Те твърдят, че TAPOL, със скромния си лондонски офис и тримата си служители е измислил и режисирал „комунистически заговор” за дискредитиране на Индонезия. Поласкани сме от подобно внимание и дори сме благодарни за безплатната реклама в индонезийските медии, но подобни неправдоподобни твърдения няма да помогнат на режима да се справи с надигащата се вълна на съпротива, както в страната, така и в Източен Тимор, Западна Папуа и Ацех.

Позволете ми в заключение да кажа, че честта, която ми оказвате чрез тази награда, ме кара да поема пред вас отговорност да продължа дейността на TAPOL докато имам сили за това.

Благодаря ви.

Posted in За Обществото | Tagged , | Коментарите са изключени

Реч на Камел Будиарджо при връчване на Награда за цялостен житейски принос (1)

Реч на Камел Будиарджо при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 8.12.1995

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Г-жо говорител, уважаеми председател на Наградата за цялостен житейски принос, почитаеми гости,

За мен е огромна чест да бъда избрана за един от носителите на тазгодишната Награда за цялостен житейски принос и бих искала да изразя дълбоката си признателност към Фондацията за цялостен житейски принос. Истинска чест е за мен да следвам стъпките на един от миналогодишните носители на наградата, великият нигерийски драматург и борец за човешки права, Кен Саро-Вива, чиято трагична смърт почетохме миналия месец.

Споделям тази чест с всички, които работят или са работили заедно с мен в TAPOL през изминалите години, както и с множеството организации във Великобритания и по света, които са част от международното движение за солидарност с Индонезия и Източен Тимор.

Трябва да призная, скъпи приятели, че интересът ми към опазването на човешките права възникна едва когато близки до мен хора, съпругът ми, приятелите ми, колегите ми, а накрая и самата аз се оказхме жертви на нарушаването им. Това се случи през октомври 1965г., когато военните завзеха властта в Индонезия, превръщайки страната в арена на масови убийства, мащабни арести и нарушаване на човешките права на милиони граждани.

През първите три години нямах работа, тъй като бях позорно уволнена, а съпругът ми беше в затвора. През септември 1968г. самата аз се озовах в затвора и прекарах там три години. Срещу мен никога не бе повдигнато обвинение, нямаше съдебен процес, нямах дори право на адвокат. Освобождението ми и експулсирането ми от Индонезия ми позволи да се върна във Великобритания, родната ми страна, и да се опитам да направя нещо за съпруга си и за множеството жени и мъже, които останаха в затвора. По онова време политическите арести се бяха превърнали в обичайна практика за последните шест години и въпреки това в Индонезия липсваше движение за защита на човешките права. С изключение на един-двама смели мъже, освободените от затвора никога не се осмеляваха да надигнат глас и да разкажат за случилото се с тях.

Това, което ме шокира, когато се върнах в Лондон, бе че хората не знаеха почти нищо за политическите арести в Индонезия, въпреки че според Амнести Интернешънъл страната бе сред най-големите нарушители на човешките права. И така, малка група от близки и приятели създадохме TAPOL или Британска кампания за освобождение на политическите затворници в Индонезия. През годините това название се промени, защото дейността ни значително се разшири, но името TAPOL остана. То означава „политически затворник”, съкращение от „tahanan politik”, а терминът бе създаден след военния преврат в страната.

Може би е съвпадение, че скоро след създаването на TAPOL индонезийското правителство забрани използването на думата „tapol”, защото според тях в страната нямаше политически затворници, а само престъпници. Военният режим направи много, за да прекрои индонезийския език за собствена изгода, но този закон специално никога не бе приет от хората.

Думата „tapol” никога не е изчезвала от техния речник. Репресивният апарат насочи вниманието си към други „проблемни” групи от населението и така се появиха няколко нови поколения от политически затворници. Първо бяха комунистите, след това студентите, после мюсюлманите, след тях активистите, последвани от хората, защитаващи правото си да притежават земя и хората, борещи за за правото си да се самопределят. Един безкраен поток от „tapols”. Но това не е всичко.

През 1974г. научихме за зверствата, извършвани в Западна Папуа, която бе анексирана от Индоензия през 1964г. Година по късно стана ясно, че Източен Тимор е на прага на ужасна катастрофа, заради заплахата от индонезийско нападение. Знаейки на каква бруталност е способна индонезийската армия, издадохме информационен бюлетин, който разказваше за масовите убийства, извършени в Индонезия през 1965 и 1966г. Искахме да привлечем внимание и да отправим предупреждение.

Немислимото се случи, когато индонезийската армия нанесе своя удар. Ужасът на случилото се в Дили на 7.12.1975г. (годишнина от тази дата отбелязохме вчера) остана скрит в продължение на няколко години. Много от подробностите ни станаха ясни едва когато интервюирахме Мартино да Коста Лопес, пенсиониран водач на католическата църква в Източен Тимор, който посети Лондон през 1984г.

Posted in За Обществото | Tagged , | Коментарите са изключени

Реч на проф. д-р Мирко Педжанович при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Реч на проф. д-р Мирко Педжанович при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 8.12.1995

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Увачаеми членове на Шведския парламент, почитаеми гости, дами и господа,

Поздравявам ви от името на Сръбския граждански съвет на Босна и Херцеговина.

Идвам от Сараево – град-жертва и град-герой; град, в който по време на обсадата, продължила три години и половина, бяха убити 12 000 души; 1600, от които, деца.

За Сръбския граждански съвет е истинска чест да бъде сред носителите на престижната Награда за цялостен житейски принос. Изразяваме своята признателност към всички хора и организации, които ни подкрепиха и станаха причина да получим тази награда. Бих искал да отправя специални благодарности и към журито, което реши, че сме достойни за нея.

Името на Наградата за цялостен житейски принос символично е свързано с програмите и действията на Сръбския граждански съвет. Организацията ни бе основана в условия на война с цел да се бори срещу съществуващите условия и причините за тях. Да се бори за създаването на едни нормални условия за живот за всеки човек без значение от произход, религия, националност или политически пристрастия.

Още от създаването си съветът се нарича сръбски, за да покаже на местната, европейската и световната общност, че голяма част от етническите сърби в Босна и Херцеговина не подкрепят политическите идеи за една „етнически чиста” държава, каквато се опитва да създаде режимът на Радован Караджич. Ние осъждаме геноцида и престъпленията срещу босненците и хърватите. В същото време не сме съгласни и с несправедливото очерняне на целия сръбски народ, заради неприемливите доктрини, средства и цели на режима в Пале. С подобни намерения през 1994г. 428 сръбски делегати от територии под контрола на законните босненски власти, както и сърби, намерили убежище в чужбина, се събраха в Сараево и основаха Сръбски граждански съвет, който да защитава техните интереси и цели.   

Дейността на Съвета е насочена към ПОСТИГАНЕ НА МИРНО РАЗРЕШЕНИЕ В БОСНА И ХЕРЦЕГОВИНА, БОРБА ЗА ДЕМОКРАЦИЯ, ИЗГРАЖДАНЕ НА ОБЕДИНЕНА И МУЛТИЕТНИЧЕСКА БОСНА И ХЕРЦЕГОВИНА И ПРИЛАГАНЕ НА УНИВЕРСАЛНИ ПРИНЦИПИ В ЗАЩИТАТА НА ЧОВЕШКИТЕ ПРАВА.

Борейки се за постигането на тези цели, ние отказваме да следваме пътя на НАЦИОНАЛНАТА СЕГРЕГАЦИЯ и изключителност, както правеха сърбите, водени от режима в Пале. Ние не приехме етническата омраза, етническото разделение и принудителното изселване на мирни граждани.

Ние продължихме да съжителстваме мирно, понасяйки нещастията заедно с босненците и хърватите в Сараево, Тузла, Зеница, Мостар, Бихач и много други градове в Босна и Херцеговина.

Ние осъждаме военните престъпления, извършени от сърбите или от други народи и настояваме те да бъдат наказани. Защитаваме правото на всеки човек на живот, роден дом, културна и национална идентичност. Участваме в многонационално и плуралистично движение, подкрепящо изграждането на една демократична Босна и Херцеговина. Вложихме много воля и усилия в съхранението на доверието между етносите по време на войната.

Живеейки съвместно с босненци и хървати в Сараево и в други градове, ние допринасяме за съхранението на многоетническото население в Босна и Херцеговина.

Сръбският граждански съвет представи своето предложение за МИРНО РАЗРЕШЕНИЕ НА ВОЙНАТА В БОСНА пред правителствата на повечето европейски държави, Русия, САЩ и ЕС, както и пред многобройни международни организации. Това предложение защитава интересите на всички жители на Босна и Херцеговина и на всеки народ по отделно – сърби, хървати и босненци. Най-важната цел, която обединява всички нас, е МИРЪТ. В продължение на векове жителите на Босна и Херцеговина са живели в една разнообразна смес от етности, ТОЛЕРАНТНИ един към друг. В миналото ПРИНЦИПИТЕ НА МУЛТИКУЛТУРНОТО ОБЩЕСТВО И РАВЕНСТВОТО МЕЖДУ ЕТНОСИТЕ са били спазвани. В много градове, включително и в Сараево, преди войната е имало около 30% смесени бракове. Тогава Босна и Херцеговина е била символ на мултиетническото единство в Европа. Бъдещето на страната се състои в МИР, РАВЕНСТВО МЕЖДУ ЕТНОСИТЕ, ДЕМОКРАЦИЯ И СПАЗВАНЕ НА ЧОВЕШКИТЕ ПРАВА.

Тези ценности представляват дългосрочните цели на Сръбския граждански съвет. В бъдеще присъствието на международната общност и особено на ЕС, който твърде дълго се колеба да предприеме действия, трябва да се превърне в гаранция за ИКОНОМИЧЕСКОТО И ДЕМОКРАТИЧНО ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА БОСНА И ХЕРЦЕГОВИНА и за участието й в европейската интеграция. Най-важният въпрос, засягащ бъдещето на Босна и Херцеговина, е СПАЗВАНЕТО НА ЧОВЕШКИТЕ ПРАВА. Войната нанесе особено тежки щети в сферата на зачитането на човешките права, на практика заплашвайки самото право на живот на повечето цивилни граждани на Босна и Херцеговина. Половината от жителите на страната са бежанци. Първото изпитание за спазването на човешките права ще бъде отношението към правото на тези бежанци да се завърнат по домовете си.  

Основната ни цел е да гарантираме спазването на международните стандарти при защитата на човешките права в Босна и Херцеговина. Това изисква дългосрочен ангажимент от страна на международната общност и осъществяване на мониторинг от тяхна страна. Този въпрос засяга стратегическото развитие на демокрацията в Босна и Херцеговина и предполага промени в политическата организация на нашето общество. Факт е, че след изборите през 1990г. политическата власт попадна в ръцете на партии, основани на етнически принцип. Две от трите управляващи партии дойдоха на власт благодарение на връзките си с политици от Загреб и Белград. Чрез тези две партии националистическите политики на външни държави ОКАЗАХА СИЛНО ВЛИЯНИЕ ВЪРХУ ВЪТРЕШНАТА ПОЛИТИКА НА БОСНА И ХЕРЦЕГОВИНА. Освен това партиите проявяваха различно отношение спрямо различните етноси при упражняването на своята власт и при изпълнението на проекти за социално развитие.

Много човешки права са били ОТНЕТИ НА ЕТНИЧЕСКИ ПРИНЦИП или пък създадени въз основа на него. Това прави развитието на една мултиетническа общност в Босна и Херцеговина изключително трудно, като същевременно забавя процесите на интеграция.

Правата на малцинствата, като например сърбите в Сараево, Мостар, Бихач, Тузла, Травник и Зеница, са отнети заради етноса им. Членовете на сръбската етническа общност в Босненско-хърватската федерация имат по-малко граждански права от членовете на босненския или хърватския етнос. Това важи и за правото на труд. Причината за това е добре известна: в сръбската област под контрола на режима в Пале, всички, които не са сърби, нямат никакви права. Не се зачита дори и правото им на живот и местожителство. Ето какво се случва, когато попаднем в капана на национална или по-лошо, националистическа, оценка на човешкото съществуване и човешките права. Трябва да се измъкнем от тази пропаст, в която са изпаднали човешките права. Но не можем да го постигнем сами. Трябва ни помощ от страна на развитите демократични държави. Нуждаем се от международен мониторинг на човешките права във всички местни и регионални общности в Босна и Херцеговина. И не само за една година, а за цяло десетилетие.

Сръбският граждански съвет, съвместно с правителствени и неправителствени организации от различни европейски държави, ще продължи да следва своя път – път на борба за демокрация и човешки права.

Ние желаем една демократична Босна и Херцеговина в една свободна Европа, в която ОСНОВА ЗА ЧОВЕШКИТЕ ПРАВА ще бъде ИНДИВИДЪТ, а не някакъв колектив, създаден на социални или национални принципи. Всеизвестно е, че всички социални движения, основани на монопола на един колектив, рано или късно водят до тоталитаризъм или различни форми на фашизъм. Надяваме се, че в бъдеще водещите политически сили в Европа и по света ще оценят моралната и политическата сила, както и ролята на Сръбския граждански съвет в демократичното развитие на Босна и Херцеговина.

Оценяваме високо тази награда и я приемаме като символ на върховенството на СПРАВЕДЛИВОСТТА И РАЗВИТИЕТО, СВОБОДАТА И ДЕМОКРАЦИЯТА НАД НЕСПРАВЕДЛИВОСТТА, ЗЛОТО, ТОТАЛИТАРИЗМА И ВОЙНИТЕ.

Благодаря ви!

Posted in За Обществото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Сръбски граждански съвет

Статия: Сръбски граждански съвет (Босна и Херцеговина) на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

„…за това, че продължават да подкрепят изграждането на една човечна, многоетническа, демократична Босна и Херцеговина.”

Сръбският граждански съвет (Serb Civic Council – SCC) е създаден през март 1994г. от видни сърби, живеещи в Босна, останали лоялни към многоетническото демократично Босненско правителство и отхвърлили режима на Радован Караджич в Пале[1]. SCC нараства на около 50 000 члена, около 1/3 от всички босненски сърби, живеещи на териории все още контролирали от босненското правителството при подписването на Дрейтънското мирно споразумение. Координацията се осъществява чрез 20 офиса, разположени в различни градове.

При основаването си SCC приема Мирна декларация, включваща четири основни цели: постигане на мир чрез политически средства; съхраняване на една обединена и многокултурна Босна и Херцеговина, налагане на парламентарната демокрация и спазване на човешките права. SCC поддържа връзки с босненци в изгнание, с демократични партии, противопоставящи се на режима на Милошевич в Белград, както и с опозиционни лидери от областите, контролирани от Караджич. Тези водачи често получават заплахи за живота си, а по членове на SCC са стреляли снайперисти.

SCC съставя своите миротворчески планове въз основа на следните принципи:

(a) съхранение на една демократична, международно призната и суверенна Босна и Херцеговина;

(b) равенство между всички граждани на Босна и Херцеговина и пълна гаранция за гражданските свободи и човешките права според най-високите международни стандарти;

(c) даване на право на всички изселени или изпратени в изгнаничество граждани да се завърнат по домовете си;

(d) осъждане на всички военопрестъпници.

Част от водачите на SCC са:

Мирко Педжанович, роден през 1946г. в окръг Тузла; президент на SCC; член на Босненския президентски съвет и бивш професор в Университета в Сараево;  

Любо Берберович, вице-президент на SCC; професор по растителна генетика и член на Академията на науките;

Райко Живкович, вице-президент на SCC; журналист към издавания в Сараево всекидневник „Освобождение” и търговски директор на информационна агенция Онаса;

Жарко Булич, вице-президент на SCC; адвокат и президент на BH Bar Association.


[1] Пале – град в Босна и Херцеговина, който по време на войната през 1991-92 е превърнат от босненските сърби в техен административен център и главен щаб по време на обсадата на Сараево. (бел.пр.)

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Реч на Ида Куклина при връчване на Награда за цялостен житейски принос (2)

Реч на Ида Куклина при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1996г.

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

През февруари 1995г. представители на Комитета се срещнаха с премиера В. Черномирдин и отново се опитаха да убедят правителството, че последствията от военните действия в Чечения ще бъдат катастрофални и че необявената и незаконна война трябва да бъде прекратена незабавно. В специално писмо, адресирано до висшите руски държавни органи, Комитетът посочи основните проблеми, засягащи нарушения на човешките права на военните, и предложи практически и законови мерки за решаването им. Тези проблеми засягаха и продължават да засягат военнопленниците, безследноизчезналите и военните, нежелаещи да участват в тази война.

По време на чеченската война в Русия бяха основани много организации, подобни на нашата. Комитетът на войнишките майки си сътрудничи тясно с тези организации, борещи се за мира и спазването на човешките права. Днес съществуват около 50 независими НПО, обединяващи войнишки майки, а Комитетът служи за нещо като техен координатор.

Войнишките майки винаги са били убедени, че основната отговорност за престъплението, наречено „чеченска война” принадлежи на руските държавни власти. Ние вярваме, че това е престъпление не само срещу мирните жители на Чечения, но и срещу интересите на всички руски граждани, и по-точно срещу бъдещето на Русия и Чечения. По време на международния конгрес на войнишките майки „За живота и свободата”, делегатите поискаха срещу хората, носещи лична отговорност за решенията, довели до началото на въръжения конфликт в Чечения, да бъдат отправени съдебни обвинения.

През август 1996г. чеченският конфликт се превърна в истински срам за руските власти. Войнишките майки отново доказаха, че могат да мислят по-разумно и да предвиждат бъдещето по-добре от т.нар. политически елит, който не успя или по-скоро не искаше да разбере, че чеченският проблем не може да бъде решен, чрез военни действия. Ние сме убедени, че документ, подобен на споразумението Часавюрт, подписано от двамата генерали Лебед и Машкадов (което доведе до прекратяване на огъня и стартиране на мирни преговори), е можел да бъде подписан и много по-рано и вероятно би довел до много по-благоприятни за руската страна условия. Липсата на политическа воля бе основното и единствено препятствие пред мирните преговори, които биха спасили живота на многобройните жертви на чеченския конфликт. Ето защо ние не можем да простим на виновниците за войната. 

Днес проблемите, влизащи в обсега на дейността на Комитета, непрекъснато нарастват. Огромните очаквания на войнишките майки, че Руската държава, разполагайки с една доста демократична конституция, ще спре да нарушава човешките права на военните, не се сбъднаха.

Скорошните развития в социалната и политическата сфера, войната с Чечения и нейните последствия ни докараха и много нови проблеми, които все още са доста далеч от намирането на решение.

Жалбите за нарушаване на човешките права не намаляват. Изключително важно е, особено на регионално ниво, да продължим програмите си за образование и обучение по темата за човешките права. Съществуват опасни тенденции в сферата на военното законодателство и те изискват от членовете на Комитета да бъдат постоянно нащрек. Самото разширяване и умножаване на военните структури се превръща в проблем. Дори и „Красная звезда”, официалното издание на Министерството на отбраната говори открито за опасностите, свързани с легитимирането на т.нар. „паралелни армии”, които изникват като гъби през последните години. Те продължават да убиват синовете на Русия, чрез глад, болести и унижения. Държавата принуждава синовете ни да карат военна служба, а в същото време не успява да поеме отговорност за тяхното здраве и живот, докато те изпълняват задълженията си. Ето това е трагично абсурдната ситуация в Русия. Почти няма надежда за осъществяването на военната реформа, описана в Декрета на Елцин. Което означава, че проблемът с демилитаризирането на страната продължава да е все така належащ.

Много от проблемите, които Комитетът се опитва да разреши, са свързани с последствията от войната в Чечения. 

Все още съществува опасност от възобновяване на въоръжения конфликт с Чечения. Кампанията ни за продължаване на мирните преговори между двете страни си остава една от най-важните задачи на Комитета.

Руското общество все още не е запознато с реалните и официално признати мащаби на човешките загуби по време на войната. По мнение на Комитета официално обявените данни са непълни и неточни. Можем да кажем, че Комитетът на войнишките майки и някои други НПО в страната разполагат с по-точна информация за броя на убитите, ранените, безследно изчезналите и инвалидите от двете страни на невидимия фронт, отколкото Руските власти.

Проблемът с безследно изчезналите също е от изключителна важност за Комитета. От една страна има огромен брой изчезнали в Чечения военни, от друга – 1500 мирни чеченски граждани са били заловени от различни военни и цивилни власти, след което просто изчезват. Издирването на тези хора и размяната на военнопленници върви много бавно и трудно, защото никой не знае къде са изчезналите. Никой не знае дори дали все още са живи. Всички военни и държавни органи, създадени, за да се справят с проблема, се провалят в изпълнението на задълженията си. А може би всеки ден, в който не правим нищо, струва живота на още един от тези безследно изчезнали.

Всички военни, участвали в Чеченската война, се нуждаят от възстановяване. Връщайки се удома, те внасят в обществото т.нар. Чеченски синдром, който е много по-опасен от Виетнамския или Афганистанския. Във Виетнам и Афганистан военните се биеха на чужда територия. В Чечения войниците бяха принудени да убиват хора, които според официалната позиция на държавните власти са били и продължават да бъдат руски граждани. Те говорят същия език и споделят нашето общо съветско минало. Нормалният човешки разум просто не е в състояние да проумее и възприеме подобно нещо. Завръщането на участниците от чеченски конфликт във военните им подразделения в Русия доведе до нова вълна от насилие в армията. И въпреки това няма надежда в скоро време руската държава да създаде система за възстановяване на огромния брой войници, носещи психически травми от войната.

Движението на войнишките майки е напълно наясно с предизвикателствата, които ни предстоят. Съществуват проблеми, свързани с институционалното развитие, комуникацията между организациите на войнишките майки, държавната политика по отношение на човешките права и неправителствените организации и т.н. Трябва да сме наясно и с факта, че общото социално, политическо и финансово положение в страната не е особено благоприятно за демократичните действия на НПО. Не случайно нашият превод на названието на наградата „right livelihood“ не е „правилни начини за поддържане на живота”, а по-скоро „правилен начин за оцеляване”.

Войнишките майки ще продължат своите действия в името на мира, човешките права и демократичното гражданско общество. Ние се гордеем, че днес нашата дейност получава международно признание. Гордеем се, че днес вече имаме множество приятели сред НПО, борещи се за мира, човешките права и правата на жените в Швейцария, Германия, Швеция, Норвегия, Франция и много други европейски страни. Международната подкрепа за Комитета помага на войнишките майки да преминат през един от най-трудните периоди в съвременната история на Русия – Чеченската война. Изпитваме дълбока благодарност към всички наши приятели за помощта, която продължават да оказват на членовете на комитета, които ежедневно работят в доста екстремни и специфични за руската държава условия.

Бихме искали да уверим всички наши приятели, че Наградата за цялостен житейски принос ще бъде използвана за укрепване на движението на войнишките майки в Русия и по-специално за развитие на регионалните му подразделения.

Благодаря ви.

Posted in За Обществото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Реч на Ида Куклина при връчване на Награда за цялостен житейски принос (1)

Реч на Ида Куклина при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1996г.

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Г-жо говорител, ваши превъзходителства, дами и господа,

Да застана тук пред вас в Шведския Риксдоген[1], като един от носителите на Наградата за цялостен житейски принос, е огромна чест за мен, за Комитета на войнишките майки на Русия и за всички организации, подобни на нашата.

Не случайно движението на войнишките майки се роди още по времето на Съветския съюз. То възникна в една милитаризирана земя, обхваната изцяло от тоталитарна идеология. Можем да кажем, че военните служби в бившия СССР бяха една огромна държавна тайна. Т.нар. „женски съвети”, които бяха напълно подчинени на военните и политическите органи, бяха единственият начин жените да получат някакъв достъп до тази сфера.

Комитетът на войнишките майки на Русия (CSMR) бе създаден през 1989 в еуфорията на „перестройката”. Това бе първата женска неправителствена организация в бившия СССР и тя бе насочена към една изцяло мъжка област – военната. По това време за първи път ни се отдаваше възможност да надникнем отвъд „желязната завеса”, обхванала съветските държавни органи. И майките, които успяха да надникнат през процепите на тази „желязна завеса”, бяха ужасени от истините, които видяха. Техният усет им подсказваще, че незабавно трябва да се предприемат някакви дейстивя. Затова успоредно със създаването на CSMR, в много страни от бившия Съветски съюз възникнаха подобни на нашата организации.  

И до днес в Русия все още няма други женски организации, работещи с обикновените хора и то в такъв голям мащаб, както го правим ние. Това е доказателство, че „всемогъществото”, последствията от студената война и новите проблеми във военната сфера в постоталитарното развитие на Русия, все още са единствената причина за подобно единство сред жените.

В началото Комитетът имаше само една цел – да гарантира правото на мъжете да продължават образованието си без да го прекъсват, за да изкарат задължителната си военна служба. По това време всеки студент трябваше да мине двугодишно военно обучение след като завърши първата си година в университета. Майките на войниците-студенти успяха да постигнат тази цел и около 180 000 студенти се върнаха отново в университетските аули.

Но тази победа не сложи край на движението ни. Жените бяха свидетели на нечовешките условия във всяко военно поделение, което посещаваха. Войниците от т.нар. „легендарна и непобедима” съветска армия трябваше да се борят за физическото и психическото си оцеляване. Майките бяха ужасени от униженията, на които бяха подлагани 18-годишни момчета, облечени във военни униформи; от нехигиеничните, нездравословни условия в казармите, от неуважението към човешкото достойнство, оправдавано със съществуващите закони; от действията на военните власти. За тях бе истински шок да научат, че в мирно време около 5000 войници годишно умират от глад, болести, побой, самоубийства, убийства и травми.

Още от създаването на Комитета на войнишките майки при нас непрекъснато се стичат хора, търсещи помощ. Обичта на майките и техният стремеж да защитят децата си много скоро се превърнаха в реални действия с една основна цел – да предотвратят нарушаването на човешките права на войниците, каращи задължителна военна служба, на наборниците и на техните родители. Това означава, че Комитетът трябваше да защити правата на пет милиона войници и моряци, на 10 милиона родители, на безброй млади хора, чиито права бяха сериозно нарушавани, докато караха задължителната си военна служба. Трябваше да защитим правата и на всички бъдещи войници. 

Комитетът бе напълно наясно, че за една женска неправителствена организация няма да е никак лесно да прокара идеята за спазването на човешките права сред руските военни служби. За да решим как да постигнем целите си, през 1990г. организирахме първият форум на войнишките майки „От каква армия се нуждаем? Майки срещу насилието”. Комитетът изисква цялостна военна реформа, създаването на професионална армия, подлежаща на граждански контрол, демилитаризиране на военните съдилища и разработване на закон за армията, който да защитава правата на войниците. Войнишките майки осъзнават, че за да защитят децата си, те трябва да променят изоснови държавата и обществото. Техният призив за спазване на човешките права във всички военни структури, всъщност е призив към демокрация.

По онова време темата за човеките права бе напълно непозната в страната ни. Организациите на войнишките майки и много други руски НПО в сферата на човешките права започват работа в условия на пълна изолация от други международни женски организации, НПО и кампании, борещи се за човешките права. Комитетът сам създава свои механизми за предотвратяване на посегателствата срещу човешките права в армията, която особено в Русия винаги е била особено чувствителна към външна намеса.

Комитетът успява да намери ефективен начин да обработва около 10 000 жалби на година, като установява работни връзки с военни и държавни структури на различни нива. Майките изграждат училище за човешки права, в което се обучават бъдещите войници и техните родители. Още от 1989г. редовни образователни срещи се провеждат вски понеделник от 18:00. Когато липсват подходящи конферентни зали, се е случвало срещите да се провеждат и на улицата. Войнишките майки участват активно в много граждански протести срещу недемократични промени във военните закони. Те водят кампания за реформа на армията и създаване на алтернативна гражданска служба, както и срещу насилието и беззаконието във военните поделения и срещу принудителния труд в строителните батальони. Ненасилието е основният принцип, залегнал в дейността на Комитета.

След избухването на войната в Чечения войнишките майки са принудени да работят в екстремни условия.

Дейността на Комитета по време на войната в Чечения е логично и естествено следствие от действията му за защита на човешките права отпреди това. От края на 80-те години членовете на Комитета са натрупали достатъчно знания и опит, за да изградят една мирна и анти-военна стратегия.

Същността на тази стратегия се състои в оказване на натиск над руските държавни власти за прекратяване на войната, изтегляне на руските войски от Чечения и стартиране на мирни преговори без поставяне на предварителни условия за това. Водихме и безкомпромисна кампания срещу нарушаването на човешките права на участниците в конфликта, независимо към каква етническа, национална, религиозна или социална група принадлежат те.

Комитетът на войнишките майки използва всички възможни начини и средства за постигане на целите си. Гордеем се с това, че Комитетът бе първата неправителствена организация в страната, която изпрати свое становище до всички високопоставени лица в Русия, обявявайки се срещу войната. Това се случи още на 27.11.1994г. след първата битка при Грозни, т.е. още преди масовото нахлуване на руски войски в Чечения. Комитетът установи тесни контакти с чеченската страна и още от самото начало на конфликта помага на чеченските жени да се справят с проблемите, с които се сблъскваме и ние. Комитетът участваше в процеса на размяна на военнопленници, както и в доставките на хуманитарни помощи за мирните жители на Чечения и за ранените войници. Съвместно с други НПО Комитетът организира антивоенни протести, събра десетки хиляди подписи срещу войната, изпрати изявления и доклади до международни организации с искане да предприемат необходимите стъпки за прекратяване на въоръжените действия в Чечения.

Стотици войнишки майки получават съдействие от Комитета и благодарение на него успяват да върнат удома синовете си, пленени от чеченците. Много от тези майки отиват в Чечения с наша помощ и измъкват синовете си от държавните военни поделения. Комитетът изготвя и специална проекто-декларация, която цели да предотврати съдебното преследване на онези мъже, които отказват да участват в мръсната и незаконна война срещу Чечения. През пролетта на 1995г. се проведе Маршът на майчиното състрадание, подкрепен от жените на Русия и Чечения. Той бе израз на отчаяните ни опити да сложим край на тази война. За първи път в Русия бе проведена подобна новаторска антивоенна кампания и това се случи благодарение на войнишките майки и тяхната вродена неприязън към насилието.


[1] Шведския парламент (бел.пр.)

Posted in За Обществото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Комитет на войнишките майки на Русия

Статия: Комитет на войнишките майки на Русия (CSMR) на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

„…за куража им в отстояването на човечността на руснаците и чеченците и за противопоставянето им на военните действия и насилието в Чечения.”

CSMR е основан през 1989 и официално регистриран през същата година от 300 майки на войници. Първоначалната им цел е да проведат кампания за по-ранно завръщане на синовете им от военна служба, за да могат младежите да продължат образованието си. Комитетът помага на близо 180 000 млади мъже да се завърнат по домовете си.

Майките са ужасени от това, което чуват и научават за условията на живот на въоръжените сили: бой, злоупотреби, унижения, липса на храна и други продукти от първа необходимост, почти робски условия в строителните батальони, които съставляват около 30% от всички войскови части. Майките отправят искания за пълна реформа на военните структури, демократична реформа на войските, прекратяване на насилствения труд в строителните войски, демилитаризиране на съдебната система, установяване на ефективен граждански контрол върху военните и законодателство, което да осигури алтернативни граждански служби.

През 1990г. част от тези искания, включително частично демобилизиране на строителните войски, са приети от Президента Горбачов, но на практика ситуацията почти не се променя. CSMR изгражда Център за рехабилитация на войници, напуснали армията по здравословни причини. Дейността на комитета постепенно се разнообразява и включва образование в областта на човешките права за наборни войници и техните родители, разглеждане на индивидуални жалби за нарушаване на човешките права, редовни проверки на военни части, съставяне на проектозакони и организиране на мирни протести.

През ноември 1994г. започва войната в Чечения и по думите на CSMR „мирното време на комитета приключи”. Още от самото начало те се противопоставят на войната, както заради насилието, така и заради заплахата, която тя поставя пред младата руска демокрация. Новите дейности на Комитета включват разглеждане на индивидуални жалби на войници и техни майки, провеждане на ежеседмично Училище за наборници, контрол на специалната военна част за рехабилитация на т.нар. дезертьори, която е под егидата CSMR, както и участие в работни групи към Държавната Дума. През първите шест месеца от войната Комитетът получава около 200 писма на ден, а близо 10 000 души търсят лично тяхната подкрепа.

Стотици майки, организирани от CSMR, заминават за Чечения, за да отведат синовете си и да ги спасят от войната. Те водят преговори с чеченската армия и помагат за освобождаването на военнопленници. CSMR организира забележителен „Поход на майчиното състрадание”, засипва руското правителство с петиции и молби, води кампании в подкрепа на младите мъже, отказващи да служат в Чечения и обявяващи се за съзнателни противници на насилието. Една от най-противоречивите им кампании е в подкрепа на майки, защитаващи правото на синовете си да се откажат от военна служба. Част от членовете на комитета пътуват и в чужбина, за да подкрепят идеята за създаване на Международен трибунал за Чечения.

Основателите на CSMR са пет жени – две от тях са инженери, една журналистка, учителка и икономист. Организацията работи изцяло на доброволни начала и не разполага с редовен бюджет. Днес CSMR обединява около 50 регионални организации на майки на войници и поддържа връзка с много други. През 1995г. CSMR получава Награда Шон МакБрайд от Международното бюро по въпросите на мира, както и награда от норвежкия Комитет за човешките права.

В края на 90-те години и началото на новото хилядолетие, Комитетът се опитва да предотврати антидемократичните промени в руското законодателство и изисква незабавна забрана на принудителната военна повиност, която „превръща войката в източник на социално напрежение в Русия и заплаха за хората и обществото”.

През 2003г. CSMR започва кампания за стартиране на преговори с командирите на чеченските въоръжени сили. През 2005г. в Лондон те водят преговори с представители на Чечения. „Лондонският меморандум”, подписан и от двете страни, призовава освен всичко останало и за намиране на конструктивно решение на чеченската криза. CSMR възнамерява да разшири кръга от участници в мирните преговори с Чечения.

Цитат

Войнишките майки осъзнават, че за да защитят децата си, те трябва да променят изоснови държавата и обществото. Техният призив за спазване на човешките права във всички военни структури, всъщност е призив към демокрация.

Posted in За Обществото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Реч на Весна Терселич при връчване на Награда за цялостен житейски принос (2)

Реч на Весна Терселич при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1998г.

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Макар следвоенната реалност да е жестока, това не пречи на малки местни организации да се опитват да я подобрят. Женският клуб и Младежкият клуб правят всичко по силите си, за да облекчат страданията на хората. Понякога човек просто не може да направи повече от това. Не е случайно, че именно в Женския клуб са най-дейните активисти. Жените обикновено са първите, които се опитват да установят диалог и се осмеляват да изградят наново прекъснатите връзки в обществото.

С наближаването на края на този век, белязан от насилие, бих искала да спомена приноса, който някои хора и организации са дали за прекратяването на войните и страданието. Както и да отбележа, че нашето разбиране за насилието днес е такова, каквото е в голяма степен благодарение на феминистките, които през 70-те години са задали въпроса „кой притежава нашите тела?”. От осъзнаването на факта, че мъжете не притежават женските тела, се е родило цялото движение срещу домашното насилие, което ни помогна да разберем, че почти във всеки квартал по света има малтретирани жени и деца. Които се нуждаят от сила, за да се противопоставят на насилието.

Бих искала да отдам заслуженото и на всички хора, участвали в изготвянето на Декларацията за човешките права, приета преди 50 години. По този начин те ни дадоха инструмент, с който да се противопоставим на насилието с помощта на правните институции на местно, национално и международно ниво. Бих искала да спомена и личностите, които ни дават пример за ненасилие – Ганди и Мартин Лутър Кинг, които са говорили „на властта”, както са казвали квакерите. Тези хора са отивали направо на мястото на конфликта и чрез своето поведение са давали пример за начините, по които можем да се справим с несправедливостта чрез ненасилие. Бих желала да спомена и хората, реботещи сред местните жители по цял свят и опитващи се да изградят култура на ненасилие. Те обединяват своите усилия в мрежи, като Международни противници на войната и Международна дружба за помирение – две организации, основани в последната година на Първата световна война.

Антивоенната кампания Хърватска черпи вдъхновение от тези три източника и обединява защитатата на човешките права и правата на жените и търсенето на мирни решения на конфликти. В същността на нашата работа е даването на права и сила на всяко човешко същество. Още от самото начало всеки, който се приседини към нас, се приема като най-ценния и важен резултат от нашата миротворческа дейност. Всеки нов човек, посветил се на каузата ни, означава още една стъпка към промяната на културата на мълчание и подчинение. Всеки човек, който надигне глас, за да защити своите интереси и права, намалява вероятността властимащите да предизвикат нови вълни на насилие. Не, че няколко стотин души, работещи в различни граждански инициативи срещу преобладаващата нетолерантност, ще успеят да спрат следващата война. Но зад тези хора стоят и много други, които ако се наложи, са готови да действат от свое име и от името на близките си. Защото нещата ще се променят само ако реагираме активно срещу всяка една проява на насилие.

Кой може да си позволи да не се противопостави на насилието? Кой може да си позволи да отвърне очи, когато съседът му бие жена си? Кой може да си позволи да стои безучастно, докато бежанците в Косово биват момбардирани? Кой може да си позволи да бездейства, когато жителките на Стокхолм не смеят да излязат нощем от дома си? Кой може да си позволи да гледа мълчаливо докато девствените гори биват изсичани, за да задоволят неутолимата ни жажда за притежание?

Нормално е понякога да се чувстваме безпомощни и смазани от обстоятелствата – майка ми, например, постоянно пази разни неща „просто за всеки случай”. Запасила се е с храна и сапун „в случай, че избухне нова война”. Когато е била на шест години, италианските фашисти я арестували заедно с братовчедка й, защото двете разнасяли листовки на съпротивата. След няколко минути размисъл пуснали майка ми да си върви. Но братовчедка й Ерна била убита. След като прекарала няколко месеца в затвора. Била е само на 18. Просто една от многото убити през тази война. Майка ми знае, че насилието избухва за секунди и положението може много бързо да се влоши, затова се запасява с разни неща и „винаги е готова”.  Но какъв е истинския начин да бъдеш готов и да се изправиш срещу насилието?

Майка ми се страхува. Много други хора също се страхуват. Страхуват се да се изправят срещу – според мен – най-важния проблем на този век. Страхуват се дори да погледнат в очите насилието. Страхуват се да мислят отвъд насилието. Страхуват се от дълбоко скритата в човека способност да извършва най-ужасни престъпления. Или от източника на истинско състрадание.

Бихме искали да ви помолим да научите, да се опитате да намерите отговора и може би дори да започвате деня си със следните въпроси: Какво мога да направя днес, за да се противопоставя на насилието? Какъв съзнателен избор мога да направя, за да помогна за изграждането на един свят без насилие?

Нуждаем се от нещо повече от облекчаване на страданието или извършването на едно добро дело на ден. Трябва да преживееш болката от видяното насилие, да го назовеш, да го посочиш с пръст и да помогнеш на хората да намерят път. Какво би могъл да направиш самият ти на всяко едно ниво – от личното, до най-високите етажи на политиката? Какво би могъл да направиш ти, за да повлияеш на решенията на правителството и международните организации, които реагираха твърде късно в случая с Босна и Херцговина, едва след като ужасното клане в Сребреница бе вече факт?

Нека не позволяваме същото да се случи и в Косово. Все още има време да се намесят международните власти и да гарантират воденето на един мирен диалог. Но всеки изминал ден на бездействие ни приближава с още една стъпка към поредното масово убийство. Колкото по-голяма власт имаш, толкова по-голяма отговорност носиш за събитията, които си могъл да предвидиш, но не си ги предотвратил. OSCE вероятно няма да успее да се справи, заради ограничените си сили и мащаб на действие; скоро те ще се превърнат само в безпомощен наблюдател на все по-ожесточени битки. Урокът за неефективността на международните организации, действащи без ясна политическа цел и с недостатъчно финансиране, трябваше да бъде научен още в Босна и Херцеговина.

Имаме ли достатъчно енергия, за да се посветим изцяло на своите цели и да предприемем решителни действия? Разбираме ли, че средствата, енергията и времето са нужни сега? Имаме ли нужния творчески подход? Имаме ли куража и волята да действаме?

Posted in За Обществото | Tagged , | Коментарите са изключени

Реч на Весна Терселич при връчване на Награда за цялостен житейски принос (1)

Реч на Весна Терселич при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1998г.

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Г-жо говорител, Дами и Господа, уважаеми колеги, скъпи приятели,

За мен е огромна радост да бъда тук днес. Изключително съм благодарна, че дейността на стотици хора, работещи за мира, човешките права и правата на жените, получава подобно признание. То означава много и лично за мен, защото е доказателство за това, че дейността на Антивоенната кампания Хръватска не е била напразна. Благодаря ви.

Когато тръгнах на училище, все още съществуваше практиката на учениците да се показват филми за Втората световна война. Филмът, който си спомням, беше за Козара[1] и показваше реки от хора, бяхащи от родните си села малко преди нападението на нацистите. По това време бях на осем и не разбирах защо съучениците ми приветстваха с възторг действията на партизаните и освиркваха тези на нацистите.

Разбира се, дълбоко в себе си усещах, че трябва да съм на страната на партизаните, но някакси се чувствах неловко в тази атмосфера, напомняща футболен мач. В началото филмът описваше ужасния живот на бежанците, а след това показваше как партизаните печелят част от битките си срещу противниковите войски. И в този момент започваше отмъщението. Внезапно на екрана изникваше картина на ослепени нацистки войници, препъващи се из гората. На мястото на очите им имаше кървави дупки. Сред съучениците ми настъпи вълнение и някои от тях викаха „да, да, заслужихте си го”.

Аз започнах да плача и не можех да спра. Наложи се да ме изведат навън и да извикат психолог. Макар картината на умишлено осакатените войници да бе достатъчно тежка, това, което ме шокира най-много бе реакцията на другите деца.

Големият проблем за мен се състоеше в това, че те приемаха насилието. Ослепяването на нацистките войници бе нещо нормално за децата, защото в техните очи то бе форма на въздаване на справедливост. Бях по-ужасена от тяхната реакция, отколкото от факта, че отмъщението на партизаните бе така жестоко.

Предполагам, че в днешния свят децата се сблъскват с вълни от насилие – отчасти виртуално, но и отчасти напълно реално – сцени на масови убийства в различни части на света достигат всеки ден до домовете ни, благодарение на телевизията. За децата насилието не е нещо отблъскващо само по себе си, а по-скоро е част от историята за „победители и победени”. Техните нива на чувствителност спрямо насилието, извършено от деца или възрастни, са поставени на изпитание. С намаляването на чувствителността им, те започват да приемат убийствата, мъченията и осакатяването за нещо нормално просто защото ги виждат да се случват твърде често.

И продължавам да се питам какво ли още можем да приемем. Можем ли да приемем, че насилието е част от живота? Можем ли дори да започнем да приветстваме насилието? Аз лично имам нужда да тегля чертата някъде. Сигурна съм, че не мога да приема клането в Сребреница. Все още не знам как просто да продължа да живея нормално след случилото се. Бях там само веднъж, през 1996г. Гледах пустите поля, напълно лишени от смисъл. Нямаше и следа от съжаление. Нямаше дори и една малка свещ, запалена край пътя, оказал се последен за хиляди души.

Днес там живеят хора от Сараево. Живеят сред руините и канавките, в които са били захвърлени телата на убитите. Само след няколко минути просто избягах от там, опитвайки се да избягам и от въпроса как можеш да върнеш достойнството на хората, живеещи на подобно място. Как можеш да гарантираш, че децата, растящи сред руините, ще уважават околните, след като всеки ден са заобиколени от спомена за клането? Можех само да си представям какво ще е нужно, за да могат тези хора отново да водят нормален живот. Но не хранех никакви надежди, че това може да бъде постигнато в обозримо бъдеще.

Приемайки съдбата на Сребреница щях със сигурност да се превърна в част от мълчаливото множество, което само наблюдава, но не прави нищо по въпроса. Ако човек не надигне глас, той по някакъв начин допринася за съществуването на един свят, в който стават твърде много убийства. Едно ясно „НЕ” може да ви се струва доста безпомощно, но всъщност е много по-силно от мълчанието.

Смятам, че изправянето пред насилието, разбирането на причините за него и заставането срещу него е важна задача. Тази задача се състои във възстановяване на човешкото достойнство. И в поддържане на една малка свещ, която да гори дори и сред бурния вятър на разрушението. Всичко, което прави Антивоенната кампания Хърватска е един скромен опит за изграждане на острови на ненасилие и здрав разум сред кървавата река на лудостта, наречена война.

Спомням си ранното си детство, когато виждах как реки от хора бягат от домовете си в началото на войната през 1991г. и по времето, когато основавахме Антивоенна кампания Хърватска. Беше се събрала малка група от хора, които се опитваха да направят нещо, за да предотвратят разрастването на войната, защото вече бяха изгубили илюзиите си, че ще успеят изцяло да я спрат. В крайна сметка не успяхме да я спрем изобщо.

През 1991г. бяхме само 20 души, които макар да не знаеха как да се противопоставят на насилието, бяха сигурни в едно – че ще се посветят на ненасилието и че са готови да се учат. В оказването на подкрепа на хора, които отказват да убиват, не се нуждаехме толкова много от умения, колкото от огромен кураж. За защитата на човешките права вече ни бяха необходими повече знания и дейността ни започна по-сериозно през 1992г.

През тази година нашите усилия получиха допълнителна подкрепа, когато от мечтата на двама души се роди Центъра за мир – Осийек и бързо привлече около себе си много хора. През онова лято от чужбина при нас дойдоха доброволци, за да работят с децата в бежанските лагери. Така се роди проектът Сънкокрет. През декември група жени основа Център за жени, жертви на война, който оказваше директна помощ на бежанки и техните деца.

През 1993 се проведе първото обучение по ненасилствено разрешаване на конфликти. По-късно по същата програма бяха обучени общо 5000 преподаватели. 1993 бе годината на новите неща и това бе много вълнуващо, особено заради стартирането на Доброволчески проект Пакрак – първият ни опит за изграждане на мир в град, разделен на две от демаркационната линия. Като казвам изграждане на мир, нямам предвид опит за помирение преди да бъдат решени проблемите, свързани със справедливостта. Диалогът, дори и да е на висок глас и да е изпълнен с конфронтации, е повече от добре дошъл. Уроците, които научихме в Пакрак, по-късно бяха използвани в Горни Вакуф/ Ускоплие и Травник в Босна и Херцеговина. В Хърватска ние ще продължим обученията по изграждане на мир на основно и на по-високо ниво; ще продължим да подкрепяме хората, които отказват да воюват и ще работим за спазването на човешките права.

Преди да дойда тук посетих отново Пакрак. Този път водех със себе си телевизионен екип, който да документира каква е ситуацията там в наши дни. Целта беше да видим как върви процеса по изграждане на мир след края на войната. А истината бе, че той не върви никак. Тази област, както и цяла Хърватска, беше етнически прочистена. Останаха много малко сърби, а завръщането на други не е безопасно. Въпреки усиленото строителство на нови сгради там, дори и хърватите предпочитат да живеят в други, по-развити места. Възможности за намиране на работа почти липсват. Това със сигурност не е бъдещето, което си представяха първите доброволци, които дойдоха в града, за да се опитат да установят диалог.   


[1] Козара – планина в западна Босна и Херцеговина (бел.пр.)

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Катарина Крухониа и Весна Терселич за мира на Балканите

Статии: Катарина Крухониа и Весна Терселич на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

„…за отдадеността им към дългия процес на миротворчество и помирние сред жителите на Балканите.”

Катарина Крухониа е родена в Осийек през 1949г. Тя е един от основателите на Центъра за мир, ненасилие и човешки права в Осийек в региона Източна Славониа в Хърватска. Крухониа е физик и национално признат специалист по ядрена медицина в болницата в Осийек. Центърът за мир, ненасилие и човешки права е основан през 1992г. и в началото е част от Хърватската кампания срещу войната (ARK). Центърът става независим през 1993г., но все още е член на ARK.

Весна Терселич е родена през 1962г. и до голяма степен е отговорна за основаването на Хърватската кампания срещу войната (ARK) през 1991, като в продължение на няколко години е и неин национален коордиантор. След като учи в Загребския университет, Терселич започва да се занимава с уличен театър, а по-късно активно се ангажира с опазване на околната среда.

Днес ARK представлява мрежа от около 15 местни и специализирани организации; мирно движение, което същевременно е и най-силната и активна част от зараждащото се в Хърватска гражданско общество. ARK се занимава и с обучение за ненасилствено разрешаване на конфликти; защита на човешките права; социални трансформации и помирение; подкрепа на бежанци и изселени; подкрепа на безработни и пострадали от войните; насърчаване на цивилни вместо военни корпуси. Днес организацията разполага с над 12 центъра, в които са застъпени различни аспекти на нейната дейност.

Центърът в Осийек има огромен принос към изграждането на мир в региона. Дейността му води до основаването на няколко независими миротворчески групи, както и регионални и национални мрежи. Центърът организира инициативи, свързани със защита на човешки права; образование по темите за мира; семинари за начални учители и ученици; изграждане на траен мир след края на войната, включително оказване на психологическа подкрепа на ранените и подготвяне на почвата за завръщане на бежанците и изселените. Осъществени са множество проекти, целящи отново да съберат хората заедно, да изградят доверие между отделните етнически групи и да поставят началото на междуетическо сътрудничество за възстановяване на общността.

В резултат на усилията на Терселич и Крухониа през март 1996г. три сръбски и осем хърватски организации се събират и основават „Координация на миротворческите организации за Източна Славониа, Бараниа и Западен Сирмиум”, което има огромен принос към предотвратяването на прояви на насилие и на масово изселване на сърби от региона. Мрежата помага за интегриране сърбите в Хърватска и за изграждане на доверие между разделените етнически групи.

За да бъде оставено миналото назад и да се започне начисто, както и за да се изяснят фактите за войната през 2004г. Центърът за мир, ненасилие и човешки права Осийек, Центърът за изследвания на мира, Гражданският съвет за човешки права и Хърватският Хелзински комитет основават заедно DOCUMENTA, Център за преодоляване на миналото. Основната причина за създаването на този център са опитите за прикриване и фалшифициране на военните престъпления в най-новата история на Балканите. Весна Терселич е директор на DOCUMENTA.  

Отдадеността на тези две жени и многото организации и действия, вдъхновени от тях, значително улесняват прехода на района от война и етническо разделение към демокрация, справедливост, ненасилие и мирно съжителство.

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени
123