Tag Archives: мир

123

Реч на Аша Хаги при връчване на Награда за цялостен житейски принос (1)

Реч на Аша Хаги при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 8.12.2008 г.

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Г-жо говорител, лауреати на Наградата за цялостен житейски принос, почитаеми гости, членове на Парламента, дами и господа,

За мен е огромна чест да бъда носител на Наградата за цялостен житейски принос за 2008г. Благодарна съм за това признание от страна на членовете на Фондацията за цялостен житейски принос. То ми показва, че работата ми в понякога болезнени и опасни условия си заслужава. Въпреки трудностите, разочарованията и враждебността, с които се сблъсквам, осъзнавам, че съм приета за част от една по-голяма общност, която цени и работи за защитата на човешките права. Аз не съм сама. Благодаря ви за това.

Пътуването бе дълго. От 18 години страната ми, Сомалия, е в гражданска война и политическа нестабилност. При всички въоръжени конфликти жените и децата са първите и последните жертви, макар че те нито са пожелали, нито са започнали войната. Жените биват убивани, изнасилвани, измъчвани и изселвани от родните си места. Те губят близките си: братя, съпрузи, бащи, деца и грижата за семействата им пада върху крехките им рамене. Жените са принудени да поемат тази нова роля, защото мъжете им са или убити, или заети да убиват. Поради културни и религиозни причнини задачата да изкарват прехраната на семейството винаги е била на мъжете и затова за жените е още по-трудно да поемат върху себе си тази роля и да запазят семейството единно. Най-силно пострадали са жените, сключили брак с мъж от друг клан. Те са отхвърлени както от него, така и от клана, към който принадлежат по рождение. Нито един от двата не им се доверява и жените са подложени на силна емоционална травма.

Аз съм жив пример за жените, платили високата цена на войната. Когато избухна гражданската война в Сомалия осъзнах, че със съпруга ми сме от различни кланове, че имаме различна идентичност. Тази война беше война между клановете, а тези, към които принадлежах аз – по рождение и в следствие на брака си – бяха големи кланове дълбоко въвлечени в конфликтите и силно настроени един срещу друг. Кланът на съпруга ми гледаше на мен като на непознат, външен човек, дори предател. Те не искаха да знам или дори да слушам това, за което говореха. Родният ми клан също ме смяташе за външен човек. Роднините ми ме възприемаха, като някой, който не принадлежи към семейството им, защото „част от мен” бе свързана с врага. Не искаха да слушам разговорите и плановете им. Това ми причиняваше голяма болка – да бъда в капан между два различни свята без да имам собствена идентичност. Чувствах, че не принадлежа напълно към своя клан, защото никой нямаше доверие към мен, като към пълноправен член. Този болезнен момент ме накара да осъзная, че войната няма какво да предложи на жените, освен смърт и разрушения. От тук дойде и мотивацията ми да поема риска да работя за изграждането на мир.

При тези ужасни условия аз трябваше да направя своя избор между две възможности. Можех да позволя на болката и гнева да ме потопят или да вдигна глава и да кажа „не”, да се опитам да създам нещо добро. По това време знаех, че има още хиляди жени като мен; майки и съпруги, намиращи се в същата болезнена ситуация, но несмеещи да изразят гласно чувствата си. Използвайки болката като инструмент за направата на нещо добро, аз създадох една нова идентичност: тази на жените. Жените бяха изгубили своята идентичност, хванати в капан между два враждуващи свята и се нуждаеха от ново място, което да чувстват свое и към което да принадлежат. Започнах да разговарям с жени като мен, сключили брак с мъже от друг клан. Така се роди „Спасете жените и децата на Сомалия”. Осъзнах, че мирът е единственият шанс за живот на жените и че те имат пълно основание да поемат риска да тръгнат по пътя на мира, за да изградят едно нормално бъдеще за своите деца. Като майка мислех и за бъдещето на собствените си дъщери. Не исках те да се се сблъскат със същата болка, която изпитвах аз.

SSWC се роди от гнева, болката и разочарованието на жените на Сомалия по време на гражданската война. Основателите бяха жени от различни кланове, с различни политически възгледи и различен социално-икономически статус, но споделящи същите грижи и желания за насърчаването на мира и спазването на правата на жените. Организацията направи нова стъпка в конфликта в Сомалия, като преодоля границата между клановете и придоби национален облик. Независимо към кой клан принадлежаха, жените работеха солидарно за насърчаване на мирния процес. Браковете с мъже от друг клан вместо да изолират и разделят жените, би трябвало да действат като мостове между клановете с цел насърчаване на мира. SSWC използва този силен инструмент за развитие на една култура на мира и дух на помирение. И докато преди жените нямаха своя идентичност, днес те са посланници на мира.  

Тези взаимоотношения и тази организация ни помогнаха да изградим една по-обширна визия: шестият клан. През 2000г. президентът на Джибути свика първата национална среща за помирение, целяща да прекрати конфликтите между клановете и да изготви подробен национален план за справяне с проблема. За разлика от предишни подобни опити, участието в конференцията Арта/ Джибути беше на база кланова принадлежност. В Сомалия жените нямат място в традиционната кланова структура, защото в патриархалните общества жените нито са длъжни да защитават клана по време на война, нито имат право да присъстват на масата за преговори. Поради това водачите на клановете напълно изключваха жените от участие в конференциите. Гледната точка на жените нямаше никакво място в процеса. SSWC взе смелото решение да оспори това и да се опита да намери начин гласът на жените да бъде чут и взет под внимание. Куражът, упоритостта, визията, активността и динамиката на SSWC под мое ръководство, успяха да мобилизират жените, независимо от клановата им принадлежност и да ги обединят в един нов клан, който да участва в процеса на търсене на мирно решение. Ние поискахме да заемем мястото, което ни се полага в процеса на помирение. Бяхме твърдо убедени, че приносът ни е жизненоважен и си заслужава. Оказахме натиск върху Джибути, върху водачите на кланове и религиозните водачи. Изградихме стратегически партньорства с част от тях, с ислямски учени, политици и т.н., които подкрепяха нашата кауза. Докато се борех за включването на жените в конференцията, видни политици и водачи от собствения ми клан се опитаха да ме подкупят, като ми предложиха да участвам в ръководството му, ако се откажа от борбата си. Благодарих им и отхвърлих предложението. Казах им, че не са боря за себе си, а за една по-висша кауза. Подробно им обясних отдадеността и решимостта си да продължа тази борба. Призовах ги да се присъединят към мен в тази битка и част от тях ми повярваха и се присъединиха към стратегическия ни съюз. След множество трудности и препятствия правото ни да участваме в конференцията бе признато. Така се появи Шестият клан, който постави начало на участието на жените на Сомалия в политиката и мирния процес.

Следва продължение…

Posted in За Обществото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Реч на Дека Абди при връчване на Награда за цялостен житейски принос (2)

Реч на Дека Ибрахим Абди при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 7.12.2007г.

Първа част

Научих, че Важир не е изолиран. Дори и да постигнем помирение и да изгладим вътрешните си различия, ние си оставаме неразделна част от кенийското общество и Африканския рог. Затова не е достатъчно да работиш за собствения си Мир. Всъщност, за да поддържаш мира в собствения си град или страна, трябва и в околните градове и държави да цари мир. Осъзнаването на този факт ме накара да създам една нова структура и нов начин за действие както в самия Важир, така и извън него. Моята колежка, Халима Шурия, която е тук днес, се грижеше за външните отношения на Важир със съседните кенийски региони. През 1997г. пътувахме до долината Рифт, за да говорим с местния комисар г-н Мохамед Юсуф Хаджи и да се опитаме да го убедим, че преодоляването на конфликтите в Кения е възможно само благодарение на обединението на всички кенийци, имащи достатъчно опит и познания в сферата на миротворчеството. Искахме да обучим всички регионални комисари, за да могат те да имат единно разбиране за миротворческия процес. Искахме г-н Кибити Ринтари, тогава регионален комисар, да играе ключова роля в този процес. Макар да имаше нужда от обучение, липсваше политическа воля за това, моментът не бе избран подходящо и обучението така и не се сътоя. Въпреки това, на 25.09.2007г., точно когато научих, че съм избрана за носител на Наградата за цялостен житейски принос, аз се намирах в Наниуки, Кения, където обучавах голям брой представители на властта, включително и регионални комисари. Тяхната енергия, въображение и отдаденост ме докоснаха дълбоко; нещо, което не бе възможно да се случи преди 10 години. Благодаря на всемогъщия Бог, на Правителството и жителите на Кения, които имаха търпението и упорството да се борят за идеята си за мир. Те запазиха обществото цяло, мислеха и работеха заедно. Изграждането на устойчив мир в едно общество изисква време. Ако си късметлия можеш да видиш плодовете на труда си, но по-често се случва така, че ние просто подготвяме почвата за следващото поколение, оставяме му наследство, чиито плодове то прибира.

Както казах и по-рано за мен е чест да получа тази награда. Тя е за мен, но и за всички онези, които продължават да се борят за мира, както и за тези, които вече не са между нас. Тук искам да спомена специално кенийката Роус Бармасай, сомалийката Иса Абди и д-р Стийв Уилямс (нека душите им почиват в Мир), които изгубиха живота си, докато се бореха за мира по света. Те ни напомнят, че светът, в който живеем е жесток и пълен с насилие, но все още има способност да ни бъде подслон и защита. Моят принос към това е толкова малък, а има още толкова много да се направи.

Хората са важни във всеки процес, защото те създават енергията, нужна за осъществяване на мирната промяна. Те правят растежа възможен и по-лесен. Знам, че като индивиди ние натрупваме знания и опит и се превръщаме в обществена памет. Как може тази информация, знания и умения, тази натрупана мъдрост да стане достъпна за обществото? Осъзнах, че тази иформация е източник на власт, а властта, ако не внимаваме, опорочава. През 1997г. разбрах, че поради ролята си на координиращ секретар съм се превърнала в пазител на знанието за мирния процес във Важир. За мен това беше истински шок, защото си помислих какво би се случило, ако загина, какво наследство съм оставила? Ще продължи ли движението да съществува и без мен? Това беше началото на промяната и изграждането на една структура, която може да се поддържа сама. За целта си зададох два основни въпроса: Как мога да накарам повече хора да се заинтересуват от миротворчеството и да започнат активно да работят за него, така че Мир за Важир да се превърне в едно професионално движение, в което участват всички? Как да подготвя следващото поколение миротворци? Този нов начин на мислене ме накара да преразгледам ролята си на координиращ секретар и да започна да действам повече като ментор, учител, набиращ средства, така че да изградя у хората уменията, нужни в миротворчеството и изграждането на нови структури във всеки град и село.

Образование за Мир в училищата във Важир бе начин за поддържане на мира, чрез подготвяне на следващото поколение миротворци, разширяване на хоризонта им и предоставянето на въможност да опознаят света и взаимовръзките в него. Осъзнах, че младите хора в нашето общество остават неразбрани. Тяхната страст и енергия трябва да бъдат използвани и насочени в правилна посока. Чрез програмата Образование за Мир, ние им казвахме, че те са днешните водачи и трябва още от сега да се научат да поемат отговорност. Бях свидетел на това как децата поемат ролята на медиатори – в класната стая, на спортната площадка и в квартала, в който живеят и така помагат на семействата да се сдобрят.

И макар аз и други хора да продължаваме да работим за Мира в Кения и да споделяме своя опит с останалия свят, за мен е пределно ясно, че същинските причини, структурните проблеми си остават неразрешени и продължават да подхранват конфликтите. Научих се да разглеждам всеки проблем по отделно, да го разбирам и да намирам решения. Научих се да поставям под въпрос всичко, което се възприема и смята за нормално. Например нападенията с цел отвличане на стадата животни е икономическа и политическа стратегия, която цели да дестабилизира даден регион точно преди изборите, така че хората да не се регистрират като гласоподаватели или да нямат достъп до местата за гласуване. Нападенията на селата, отнемането на човешки животи и кражбата на стадата, всъщност представлява отнемане на правото на хората да разполагат със собствения си живот и източник на препитание. А това са основни човешки права, всъщност самата основа на живота. И случващото се не е нормално, а е престъпление.

Научих от баща си (нека Бог даде покой на душата му) колко е важно да цениш взаимоотношенията между хората, да се опитваш да виждаш положителното в тях и дори и във времена на насилие да поддържаш духа си висок. Подобни мисли ми помагаха да продължавам напред. През 2005г. участвах заедно с религиозни водачи в помирителния процес в региона Мандера в Североизточната провинция. Всяка вечер разговарях с водачите по телефона. Помагах на екип медиатори да разработят възможни решения и да видят положителното във всяка на пръв поглед безизходна ситуация. Научих, че Мирът не е нещо, което се случва отведнъж, а е пътуване по дълъг, труден и криволичещ път. Изграждането на справедлив и дълготраен мир включва запазване на част от старото, промяна на друго, напрежение, сложни решения. Промяната на обществото и взаимоотношенията често изкарва на преден план болката от миналото и настоящето. Предизвикателството е в това да останеш в сегашния момент, да признаеш съществуването на миналото, но без да губиш от поглед бъдещето, от възможността за изграждане на един справедлив мир за всички.

Посвещавам себе си и Наградата за цялостен житейски принос на служба в името на Мира. Тази награда ще ни даде нова енергия за развитие на миротворческия процес чрез силата на знанието. Във Важир, Кения ще бъде основан Университет на Мира, като символ на Мира и моя непрекъснат стремеж към трансформиране на конфликтите в мирно съжителство. Знанията ми, трупани цял живот, ще бъдат моето наследство. Заедно с жителите на Кения и световната общност аз ще продължавам да се боря за мира в Африка.

От 1995г. насам организирам връчването на местни Награди за мир, като начин да мотивирам хората и да поддържам идеята за ролята на гражданите в миротворчеството. За мен е истинска чест днес самата аз да бъда носител на Наградата за цялостен житейски принос и бих искала да благодаря на всички вас, на Фондацията за Цялостен житейски принос и най-вече на нейният основател Якоб фон Уекскул, на всички нейни поддръжници. Мир и благослов за всички вас.

Благодаря ви.

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Реч на Дека Абди при връчване на Награда за цялостен житейски принос (1)

Реч на Дека Ибрахим Абди при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 7.12.2007 г.

Г-жо Говорител, носители на Наградата за Цялостен житейски принос, почитаеми гости, членове на парламента, дами и господа,

В името на Бог, най-благодетелния и милостивия

За мен е огромна чест да бъда носител на Наградата за цялостен житейски принос за 2007г. Изпитвам огромна благодарност към членовете на журито, служителите и сподвижниците на Фондацията, които направиха това възможно. Когато научих новината, се бях отдала на пост, защото беше точно по време на свещения месец Рамадан. Работех с разнородна група миротворци от Африканския рог (представители на правителството, военни, женски организации, младежки водачи, членове на граждански организации, партньори от международната общност) и именно с тях споделих този прекрасен момент.

Почувствах, че Наградата е признание и оценка за миротворческата дейност на гражданските организации, които се опитват да претворят насилието в мирни взаимоотношения между религии, етноси и социални класи. Тази награда е всъщност не само за мен, а и за семейството ми, което ме подкрепяше; за страната ми Кения, държава с богато културно наследство, което формира моя мироглед и благодарение на което аз придобих нужните ми знания и умения. Наградата е и за общността във Важир, която ме вдъхновяваше, учеше и поставяше пред изпитания всеки ден, както и за всички миротворци по света, които работят неуморно, макар и далеч от публичното внимание.

Започнах да се занимавам с миротворчество през 1990г., период на промяна за страната ми Кения и съседните държави – Сомалия и Етиопия. Като държава и нация бяхме осигурили подслон на много бежанци, но едва по-късно разбрах пълния смисъл на сомалийската поговорка „ако обръснат главата на приятеля ти, подготви се и ти за това”. Доколко бях готова за промяната? Доколко сме наясно с ролята си в една широка мрежа от взаимосвързани и заплетени конфликти? Когато местните конфликти във Важир доведоха до насилие – убийства на деца, изнасилвания на жени, съседи, които не смееха да се поздравят – изпаднах в шок и бях парализирана. Този шок доведе до вълна от емоции, които дадоха на мен и други жители на Важир енергията и мотивацията, необходими за извършване на една промяна в обществото.

Майка ми казваше „това вече сме го виждали и преди, нищо не се променя”. Гневът и разочарованието, желанието да прекъсна този порочен цикъл и необходимостта да осигуря нов живот за тогава две и половина годишната ми дъщеря и синът ми Ибрахим, който бе на път да се роди, ми даде нужните сили да се обединя с други жени и загрижени мъже и заедно да потърсим изход от тази ситуация. Нямаше конкретни формули, насоки или правила. Създадохме свои собствени; чрез работата си ние разработихме един нов модел, който днес стои в основата на Националната политика за мир в Кения; моделът на Комисията за мир и развитие на Важир.

Това беше включваща всички желаещи структура; институции, които реагират на конфликта и го трансформират в мир, чрез ненасилствени методи и обединяващи действия от страна на местното общество и на правителството.

Осъзнавайки, че всяка страна е допринесла по един или друг начин за конфликта, става ясно, че всяка трабва да даде своя принос и за разшрешаването му. Изграждайки мирния комитет, аз разбрах, че числата и процентите и това кой е мнозинство и кой малцинство, нямат никакво значение. Важно е многообразието, участието и поемането на отговорност от всички засегнати в конфликта и всички, живеещи в конфликтния регион, т.е. участие на всеки един. Християнската общност във Важир представлява само 1% от цялото население и въпреки това тя участваше активно в Мирния комитет. Като координиращ секретар, аз отговарях за срещите на Комитета. Балансирах всичко, включително и молитвите, благославящи срещите, като молех християните да открият срещата със своя молитва, а мюсюлманите – да я зкрият с тяхна, или обратното. Понякога това не бе приемано добре, но с времето се превърна в част от нашата култура и стандартна практика при публичните ни участия.

От религиозните водачи, шейх Мохамед Шукри, отец Криспин Табоне и шейх Али Гуре научих, че миротворчеството е призвание и задължение на всеки човек, което той трябва да изпълни с пълна отдаденост.

Конфликтът във Важир продължи и в началото на 90-те и ние все се надявахме, че някой ще дойде и ще оправи всичко. Обвинявахме по-старите хора, обвинявахме правителството, обвинявахме търговците на оръжие, обвинявахме съседните държави. Докато най-накрая не осъзнахме, че трябва да виним себе си и да поемем отговорност за конфликта и разрешаването му. Поемайки отговорност и самоорганизирайки се, ние можехме да си помогнем сами и да продължим напред. В противен случай щяхме да си останем завинаги жертви с пораженческо мислене, които никога няма да се измъкнат от агонията си! Това ни накара да създадем комитет, да наберем средства и да подкрепим един екип от медиатори. Осъзнах какво огромно количество ресурси и неизползвано богатство от знания и умения имаме в Кения (относно воденето на преговори и диалог). Открих, че много мъже и жени имат нужните умения, знания и опит в културата и традициите. Именно те ни помогнаха да изготвим първата мирна декларация, която внесе малко здрав разум в общността ни.

Следва продължение…

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Реч на Кристофър Виъръмантри при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Реч на Кристофър Виъръмантри при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 7.12.2007

Г-жо Говорител, почитаеми гости, членове на Шведския парламент, дами и господа,

За мен е удоволствие да бъда един от носителите на Наградата за цялостен житейски принос за 2007г. Получаването на тази престижна награда ми дава кураж да продължа да работя активно в областите, с които се занимавам вече 50 години.

Най-важните предизвикателства, пред които сме изправени днес често не получават вниманието, което заслужават, защото обществото все още не е достатъчно чувствително към тези въпроси и остава настрани от тях. Опитах се да направя всичко възможно да предоставя на обществото достатъчно информация по тези теми, за да привлека вниманието му.

Областите, в които съм най-активен, включват:  

  1. Незаконност на ядрените оръжия. Повечето хора не знаят, че ядрените оръжия са в пълно нарушение на поне 15 основни принципа на международното право; принципи, постигнати с цената на милиони човешки животи. Чрез своето мнение, изказано пред Международния съд, чрез многобройните си книги и статии и от позицията си на Президент на Международната асоциация Адвокати срещу ядрените оръжия (IALANA), аз се опитах да обясня тези принципи.
  2. Уеднаквяване на международното право, за да бъде то по-приемливо за международната общност. Международното право е изградено на основата на монокултурни, евроцентрични принципи, но трябва да бъде разширено, за да обхване мъдростта на всички култури по света. Те са огромен източник на вдъхновение, което може да превърне международното право в една наистина международна система и така да затвърди авторитета и приемането му по цял свят.
  3. Опит за справяне с взаимното неразбиране между световете на исляма и християнството. И двете страни нямат никакво понятие за богатството и вдъхновяващите ценности на другата и затова е налице склонност, породена от невежество, тя да бъде иронизирана. Това взаимно неразбиране е един от основните източници на потенциални бъдещи конфликти и затова трябва спешно да го преодолеем.
  4. Образование по въпросите на мира на всички нива в обществото – от децата в училище до представителите на съдебната власт. Налице е пълно непознаване на дейността на големите борци за мир, мирните движения и мирните конференции в миналото. Когато това знание стане по-достъпно, значително ще се увеличи и участието на обществото в различни процеси за изграждане на мир.
  5. Науката и учените по света не подлежат на съдебен контрол и това в много случаи накърнява човешките права и човешкото достойнство. Превръщането на науката в кариера е една от най-големите заплахи пред човечеството в технологичната ера, в която живеем. Написал съм няколко книги по тази тема и по молба на Комисията за човешки права към ООН съм водил в Университета на ООН обучение за положителните и отрицателните аспекти на научното развитие.
  6. Проучване на причините за разделението между богати и бедни и търсене на начини за информиране на обществото относно проблемите на развиващите се страни. Това включва проучване на последствията от колониализма и начините за преодоляването им. Задълбочаващата се пропаст между Севера и Юга е потенциална причина за сериозни бъдещи конфликти.
  7. Устойчиво развитие. Как може да бъде използвана древната мъдрост за постигане на баланс между необходимостта от развитие и опазването на околната среда. Говорил съм за това надълго и нашироко пред Международния съд и в момента провеждам подробно проучване по темата за Съвета за Световно бъдеще.
  8. Расова дискриминация; провеждане на проучване за Апартейда и начините за противодействие срещу него. Това проучване, публикувано през 1986г. бе забранено в Южна Африка веднага след излизането му и на два пъти е тайно препечатвно от Съпротивата в страната, което отчасти помогна за борбата с Апартейда.
  9. Правно образование. Представителите на съдебната власт по света често нямат достатъчно познания по международно право и това трябва да бъде поправено чрез продължаващо образование и разработване на етични съдебни кодове. Бил съм председател на комитет от международни съдии, които създадоха подробен етичен код на съдиите.
  10. Представителите на съдебната власт не трябва да бъдат откъснати и да стоят по-високо от хората, на които служат. Писал съм подробно по този въпрос и това доведе до създаването на Ден на Правото или Седмица на Правото в много държави, включително Австралия и Шри Ланка. През този ден и седмица представители на съдебната власт посещават училища или други публични учреждения и разясняват на обществото как действа правната система в страната.
  11. Изследване на общото ядро на всички религии. Всички религии ни учат на едни и същи основни ценности и концепции – мир, човешко достойнство, обединение на човешкия род, защита на околната среда, мирно разрешаване на споровете, оказване на помощ на нуждаещите се, избягване на алчността и суетата.
  12. Изследване на връзката между религиозните учения и мира. Хората, които твърдят, че следват дадена религия, често не спазват принципите й, които ни учат на мирно съжителство.

Чрез част от гореизброените подходи се опитах да направя както националната, така и международната правна система по-ефективен инструмент за постигане на равенство, мир и справедливост.

По света все още има много страдание, несправедливост, неравенство, насилие, дискриминация. И всичко това се дължи в голяма степен на липса на достатъчно обществено внимание към тези проблеми. Което е същински парадокс в епоха, в която:

  • Производството се е развило и е достигнало ниво, при което можем да осигурим комфортен живот на всеки жител на планетата.
  • На теория демокрацията и човешките права са достигнали такова ниво на приемане и подкрепа от международната общност, каквото не са имали никога досега.
  • Комуникацията с хора от другия край на света никога не е била по-лесна и бърза.
  • Технологията е толкова развита, че може да предложи ефективни решения на повечето от проблемите, пред които сме изправени.
  • Знанието за трудностите и нуждите на различни народи по света е напълно достъпно.
  • Правните системи са достигнали ниво, при което покриват всички аспекти на всяка човешка дейност.

Накратко, пропастта между законите и реалността, между добрите намерения и осъществяването им, между това, което се твърди в книгите и това, което се случва на практика, е достигнала невероятни размери.

Опитах се да разреша тези проблеми с помощта на закона, като подтикна адвокатите и съдиите да осъзнаят своята социална отговорност и насоча вниманието им от буквалното четене на закона към разбиране на принципите, залегнали в него.

За целта проведох множество проучвания, често интердисциплинарни и така изследвах пресечните точки между правото и на практика всяка друга дисциплина – философия, теология, семантика, икономика, физика, химия, медицина и много други.

Дейността ми ме отведе в различни точки по света – Южна Африка, за да изследвам Апартейда, Науру, за да проуча експлоатирането на природните ресурси, Хирошима и Нагасаки, за да разбера последствията от използването на съвременните оръжия.

В около 25 книги се опитах да обясня на разбираем език какво могат да постигнат правистите и обществото в области, вариращи от ядрени оръжия до отговорности на попечителите според международното право. Чел съм лекции по тези теми в над 40 страни по света и съм написал над 200 статии или глави на книги.

Писал съм и поредица от Особени мнения до Международния съд, опитвайки се да направя международното право по-общоприето. Тези Мнения са и основата за една информирана дискусия по теми, като незаконност на ядрените оръжия, същност на равнопоставеността в международното право и влияние на устойчивото развитие.

Накратко, дейността ми е широка и разнообразна, но в основата й стои използването на всички дисциплини заедно с правото с цел подобряване на състоянието на хората по света и премахване на причините за потенциални бъдещи конфликти, които в сферата на ядрените оръжия биха могли да застрашат цялата човешка цивилизация.

Благодаря ви.

Posted in За Обществото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Кампания срещу търговия с оръжия

Статия: Кампания срещу търговия с оръжия (СААТ) (Великобритания) на Награда за цялостен житейски принос

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

„..за новаторските и ефективни кампании срещу световната търговия с оръжия.”  

От 1974г. Кампанията срещу търговия с оръжия (СААТ) неуморно работи за прекратяване на износа на оръжия от Великобритания. СААТ информира обществеността за търговията с оръжия, помага за ограничаване на субсидиите, които производителите на оръжия получават за износ и оказва натиск върху институциите да изтеглят инвестициите си от оръжейните компании. СААТ разкрива случаите на корупция, двуличие и смъртоносните последствия от търговията с оръжия и търси отговорност за това от правителството на Великобритания и оръжейните заводи. Благодарение на СААТ, един от най-големите производители на оръжия в света, ВАЕ Systems, е подложен на безпрецедентна проверка заради неетичните си практики.

История и цели

СААТ е основана от широка и разнообразна коалиция от групи, борещи се за мир, които са силно загрижени за разрастването на търговията с оръжия след войната в Средния Изток през 1973г. Основната цел на СААТ е да неутрализира влиянието на оръжейните компании над правителството на Великобритания, която е една от основните износителки на оръжие. СААТ работи съвместно с организации от други държави, споделящи техните цели, за да повиши информираността на международната общност относно проблема.

В борбата си срещу търговията с оръжия, СААТ си поставя следните приоритети:

1. Прекратяване на износа на оръжия за региони, където те могат:

  • да доведат до изостряне на конфликта; да подкрепят насилието или да увеличат напрежението;
  • да подкрепят потиснически режим или да подкопаят демокрацията;
  • да заплашат социалното благоденствие, като увеличат средствата давани от държавата за въоръжаване.

2. Прекратяване на всякаква правителствена, политическа и финансова подкрепа за износа на оръжия.

3. Насърчаване на демилитаризирането в страните, производителки на оръжие.

CAAT смята, че темата за сигурността трябва да бъде разглеждана в по-широки рамки, които не се ръководят от интересите на военните и оръжейните производители. Една цялостна политика за сигурност би могла да разпределя ресурсите в зависимост от реалните заплахи и ползи, както и да помогне за справянето с основните причини за несигурност – неравенството и климатичните промени.

Централата на СААТ е в северен Лондон; структурата й е нейерархична; има девет служители, а Управителният комитет, който взема решенията, се избира от членовете й. Организацията получава подкрепа от голям брой доброволци и активисти, както и от Християнската мрежа и Мрежата на Университетите.

Противопоставяне на ВAE Systems и оръжейния договор със Саудитска Арабия

През септември 1985г. ВАЕ е един от участниците в най-голямата оръжейна сделка във Великобритания. Според договора Ал Ямамах правителството на Саудитска Арабия трябва да получи военни самолети, както и техническа поддръжка за тях. Скоро тръгват слухове за корупция, които през последните две десетилетия продължават да съпътстват всяка сделка за оръжия, сключена със Саудитска Арабия. През 2004г. Бюрото за крупни измами (Serious Fraud Office – SFO) започва разследване в следствие на разкритията за „черна каса” в размер на £60 милиона и обвиненията, че от 1985г. насам ВАЕ с разрешението на правителството на Великобритания превежда стотици милиони паунда към частни сметки в Саудитска Арабия. След като през декември 2006г. под натиска на правителството на Великобритания SFO решава да прекрати разследването, СААТ заедно с Corner House (НПО, бореща се с корупцията) завеждат частно дело.

На 10.04.2007г. Върховният съд в Лондон отсъжда, че SFO са действали незаконно, като са прекратили своето разследване. На 30.07 обаче Камарата на Лордовете отменя решението на Върховния съд и заявява, че SFO е действала законно и в интерес на националната сигурност.

Макар за ВАЕ да няма никакви правни последствия, дейността на СААТ подчертава съмнителния характер на действията на компанията и правителството на Великобритания, което води до по-голямо обществено внимание към оръжейната индустрия в страната.

Намаляване на субсидиите за оръжейните компании

Отделът за кредитни гаранции за износ (Export Credits Guarantee Department – ECGD) предоставя гаранции за изтеглените заеми на компании, изнасящи продукция (включително оръжия) от Великобритания. От 70-те години насам ECGD е обезпечила износа на самолети Hawk, танкове Scorpion и друго военно оборудване за бруталния диктаторски режим на генерал Сухарто в Индонезия. Налични са доказателства, които показват, че тези оръжия са използвани при атаки срещу цивилното население, включително и при жестокото нападение над Източен Тимор.

В продължение на години СААТ води кампании за прекратяване на държавните субсидии за износ на оръжие. Субсидиите, отпускани от ECGD за военния сектор, които през 2007-08 достигат до 57% от общия размер на субсидиите, за периода 2011-12 представляват едва 1% от цялата сума. Очевидно е, че действията на СААТ са помогнали за ограничаване на субсидиите, които държавата отпуска на оръжейните производители за износ на продукцията им.

Противопоставяне на оръжейните изложения

Оръжейните изложения представляват търговски изложения за военната промишленост и са важна част от световната търговия с оръжия. Най-голямото оръжейно изложение във Великобритания, Оборудване за отбрана и сигурност (Defence and Security Equipment International – DSEi), се провежда на всеки две години в Лондон. Оръжейните изложения помагат на производителите на оръжия да рекламират продуктите си и да ги представят на потенциални клиенти, включително и на диктаторски режими, които жестоко нарушават човешките права.

През 2007г. след години на иновативни и ефективни кампании, водени от СААТ, международната компания Reed-Elsevier, която притежава оръжейното изложение, се оттегля от организирането му. Днес СААТ продължава да води кампании срещу правителството на Великобритания и настоящите организатори на изложението – Clarion Events.

Насърчаване на етичните инвестиции

СААТ постоянно изкарва на показ случаи, в които се оказва, че организации с етични стремежи (от университети до местни власти) притежават акции в компании, търгуващи с оръжия. Кампанията на СААТ „Чисти инвестиции“ дава добри резултати, като най-големият й успех идва през 2001г. В отговор на Християнската прежа на СААТ, църквата в Англия променя критериите си за инвестиции и заявява, че вече няма да влага средства в оръжейни производители. Мрежата на Университетите на СААТ също води ефективни кампании, в резултат на които университетът Св. Андрюс приема политика за етични инвестиции, а лондонският Юнивърсити Колидж създава комисия за етични инвестиции, която преразглежда всичките му досегашни вложения.

Проследяване на износите на оръжие от Великобритания и насърчаване на прозрачността

CAAT се позовава на Закона за свобода на информацията, за да научи подробности за срещите между държавни служители и представители на оръжейните компании. В опит да насърчи прозрачността в един сектор, обвит в потайност, СААТ наскоро пусна уеб-приложение, което дава на медиите и обществото достъп до всички разрешителни за износ на оръжия, които правителството на Великобритания дава. СААТ се надява в бъдеще това приложение да обхване и всички страни от ЕС. 

Разкриване на лицемерието на правителството на Великобритания по време на Арабската пролет

През 2011г. авторитарните режими в Либия и Бахрейн използват произведени във Великобритания оръжия, за да потушат демонстрациите на собствените си граждани. И докато британското правителство отрича това, в същото време премиерът Дейвид Камерън прави заедно с представители на осем оръжейни компании обиколка на Средния Изток, надявайки се да сключи договори за продажба на оръжия. СААТ разкрива това двуличие и превръща търговията с оръжия в обществен въпрос, който политиците вече не могат да игнорират. Анкета на Съндей Таймс показва, че 74% от обществото не е съгласно правителството да подкрепя подобни оръжейни сделки.

Международен план

СААТ работи и съвместно с други организации, борещи се срещу търговията с оръжия. Основната й насока на работа е в Европа чрез Европейската мрежа срещу търговия с оръжия (European Network Against Arms Trade – ENAAT). Заедно с Великобритания, Германия и Франция редовно са сред петте водещи износители на оръжие. Но големите европейски държави не са единствените участващи активно в производството и търговията с оръжия. Холандия, Испания, Италия и Швейцария също са сред големите износители, а за 2011г. Швеция има най-голям износ на оръжия на човек от населението в световен мащаб. През 2011-12 ENAAT проучва, анализира и сравнява износа на оръжия в страните от ЕС. CAAT и ENAAT работят съвместно с организации извън Европа, включително такива от Южна Африка и САЩ.

Цитат

„Великобритания доставя оръжия в конфликтни зони и на режими, които системно нарушават човешките права. Правителството не само разрешава продажбите на оръжия, но и активо ги подкрепя. Докато правителството продължава да се занимава с търговия с оръжия, няма как да се надяваме то да наложи контрол върху тях. Прекратяването на държавната подкрепа ще позволи извършването на един обективен анализ на последствията от оръжейния износ и вероятно поне най-опасните сделки ще бъдат спрени. Заплахите за сигурността на хората могат да бъдат правилно оценени, а ресурсите – разпределени там, където са най-нужни. Отклоняването на парични средства от военната индустрия към решаването на неотложни проблеми, като промените в климата, ще доведе до създаването на много нови работни места в сферата на възобновяемите ресурси. Към настоящия момент интересите на международните производители на оръжие се поставят пред интересите на обществото.”

Кай Стиърман, връзки с обществеността на СААТ

Posted in За Обществото | Tagged , | Коментарите са изключени

Реч на Дейвид Ланж при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Реч на Дейвид Ланж при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 8.12.2003г.

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Горд съм да приема тази награда от името на многобройните хора, които ми помогнаха да направя Нова Зеландия страна без ядрено оръжие.

Движението за Нова Зеландия без ядрена енергия и оръжия е широко и полулярно. Статутът ни на страна без ядрени оръжия е истинско предизвикателство спрямо това, което се счита за нормално в международните отношения. Тази стратегия е приета още по време на студената война, като форма на съпротива срещу доктрините на ядрено въоръжаване. Тя все още е вид укор към безпринципното упражняване на икономическа сила и военна мощ.

Нашето анти-ядрено движение започна с протести на малко на брой активисти. В началото си преди 40 години кампанията за ядрено разоръжаване включваше почти само духовници и синдикалисти. Политиците с лекота ги отхвърляха като ексцентрици и комунисти. Но скоро към тях се присъединиха и много други хора.

Това, което превърна кампанията на Нова Зеландия за ядрено разоръжаване в гражданско движение, бе използването на Южния Пасифик като място за тестове на ядрени оръжия.

През 1973г., в атмосферата над Френска Полинезия бяха извършени ядрени опити. След това имаше и опити под земята, които поставиха под огромна заплаха една от най-крехките екосистеми в света. В Нова Зеландия страхът от ядрено замърсяване и отвращението от арогантността, с която бяха извършени тествете, постепенно насочиха общественото мнение срещу злоупотребата или потенциалната злоупотреба с ядрени технологии.

Непосредственият фокус на протестите в Нова Зеландия бяха носещите ядрени оръжия и задвижваните с ядрена енергия военни кораби на нашите съюзници – САЩ. От време на време корабите акостираха по бреговете на Нова Зеландия, където биваха посрещнати от нарастващ брой протестиращи. Работническата партия заяви, че ако спечели изборите, ще забрани преминаването на такива кораби през акваторията на Нова Зеландия. През 1984г. те спечелиха изборите  и забраната незабавно влезе в сила.

Забраната бе замислена като форма на контрол върху оръжията. Но постепенно се превърна в много повече. Тя изразяваше позицията на страната, че не желае да защитава територията си с помощта на ядрени оръжия. Не искахме нашите съюзници да ни защитават, като използват или заплашват да използват ядрени оръжия. Не искахме да бъдем под т.нар. ядрен чадър.

САЩ настояваше, че стратегическите им доктрини изискват съюзниците им да приемат всички кораби, които те решат да изпратят. Твърдяха, че отказът на Нова Зеландия да приеме носещи ядрени оръжия и задвижвани от атомна енергия кораби, е нарушение на споразумението. САЩ обявиха, че вече не са обвързани с военно споразумение с Нова Зеландия. Споразумението никога не е било официално отхвърлено, но си остава недействащо.

Още от влизането на забраната за ядрени оръжия в сила, тя оказва сериозно влияние върху международните отношения на страната.

Ние не сме държава, която традиционно се стреми да запазва неутралитет. През по-голяма част от най-новата си история сме предпочитали да следваме великите сили. Затова когато повечето от членовете на западния блок ни обвиниха в неспособност да поемем своя дял от световната ядрена защита, ние се озовахме в напълно непозната територия.

По-консервативно настроените, както и служителите във външното министерство и министерството на отбраната държаха на съюз с Америка на всяка цена. Това, което преобърна общественото мнение вероятно бе усещането, че бившите ни съюзници се държат грубо и се опитват да се налагат.

Статутът ни на страна без ядрени оръжия бе официално приет като закон през 1987г. Натискът на общественото мнение помогна този статут да се запази през годините, независимо коя партия е на власт.

Краят на студената война не помогна за сближаване на отношенията ни със САЩ. Новозеландското правителство често е давало ясни сигнали към бившия ни съюзник, че бихме приели в пристанищата си задвижвни с конвенционално гориво и носещи конвенционални оръжия кораби. Но САЩ отклонява тези предложения. Нова Зеландия често е правила много в подкрепа на интересите на САЩ в други области. Въпреки тези усилия САЩ продължава да определя анти-ядрената ни политика като пречка във взаимоотношенията ни.

Това е мярка за ефективността на политиката на Нова Зеландия.

Това, че не притежаваме ядрени оръжия, означава, че отказваме да се примирим със стратегиите за употребата им като средство за защита. Няма да се преструваме на слепи и да се правим, че оръжията вече не са заплаха. По никакъв начин няма да допуснем тестването, производството или разпространението на ядрени оръжия.

Ние не можем сами да намалим броя на ядрените оръжия по света, но правим всичко по силите си един ден тези оръжия да бъдат напълно премахнати. Няма да приемем, че съществува ситуация, която би оправдала тяхното притежание или заплаха за употребата им. Отхвърляме потайността и двуличието около продължаващото усъвършенстване на ядрени оръжия.

Статутът ни на страна без ядрени оръжия е израз на вярата ни, че един ден ние и нашите братя по света можем да изградим институциите, които ще ни позволят да се откажем от притежанието и употребата на оръжия за масово унищожение. Ние сме малка държава и възможностите ни са ограничени. Но както и при всеки друг жизненоважен въпрос, все от някъде трябва да се започне.

Posted in За Обществото | Tagged , | Коментарите са изключени

Реч на Клаудио Марано от името на Младежки център Каменж

Реч на Клаудио Марано при приемане на Награда за цялостен житейски принос от името на Младежки център Каменж, 9.12.2002г.

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Г-н говорител, ваши превъзходителства, членове на парламента, скъпи приятели,

Тук сме за церемонията по връчване на Наградите за цялостен житейски принос за 2002-ра година. Представляваме Младежки център Каменж. Тук сме от името на всички, които не могат да присъстват тази вечер, 20 000 регистрирани членове на Центъра и 200 000 жители на северния район на Буджумбура, където живеем, работим и мечтаем.

От името на всички тях ви благодаря за огромната чест, която ни оказвате. Вие ни  поставяте на международната карта и ние сме ви благодарни за това. Идваме от една страна, Бурунди, където в продължение на 40 години хората са живели в условия на криза, войни и масови убийства на етническа основа и където през последните девет години се води гражданска война, която сякаш никога няма да свърши. Според официалната статистика има 250 000 убити и 2 000 000 бежанци от население от 6 000 000 души.

След 1990г. започнахме да организираме срещи и проекти за младите хора в северна Буджумбура с цел да им позволим да се срещат и да живеят в мир, диалог и помирение или с други думи – да живеят заедно.

Идеята е проста. В средата на Северния район, на парцел от 1.5 хектара, изградихме Младежкия център Каменж, център, който днес привлича всички хора от областта. Това е социален проект на Католическата църква на Буджумбура. Целта му е да приеме всички, за да могат те да открият, че различията между нации, етнос, религия, социално положение и политически възгледи могат да бъдат преодолени без да се избиваме взаимно. Тези различия могат да обогатят всеки. Това е посланието, което отправяме към младежи на възраст между 16 и 30 години в нашия Център. Всъщност това е послание към всички – млади и стари. Това е послание за съвместен живот в различните дейности на общността, които след това прерастват в срещи на приемане, диалог, помирение, докато най-накрая се стигне до прошка. Този процес не е лесен.

Проектът бе създаден от Симон Нтамвана, бивш епископ в Буджумбура и бе поверен на италианските мисионери ксаверианци. Това се случи в период на демокрация, избори, мир и хубави събития. Продължихме с изграждането на програмата и Центърът официално отвори врати един месец преди държавния преврат през 1993г. Първата група регистрирани членове се състоеше от 2500 младежи.

След началото на войната настъпиха ужасни месеци, през които Центърът бе изоставен и затворен, защото никой не идваше в него. В продължение на четири безкрайни месеца в района се водеха безкрайни боеве. Само в Северния район хиляди умираха около нас. После Центърът се превърна в полева болница за белгийските Лекари без граници, помагащи на ранените. Докато навън се извършваха масови убийства, в Центъра десетки ранени живееха заедно. Това ни накара да проумеем, че така наречената „етническа война” е просто измислица и фалшиво оправдание за случващото се. Реалността бе доста по-различна. Жителите на Северните райони искаха да живеят зедно, но екстремистите и всякакви въоръжени групировки искаха война, затова плащаха и подтикваха младите хора да се бият. Това беше отвратително и чудовищно. Малката групичка чуждестранни граждани в Центъра непрекъснато даваше свидетелски показания, водеше безбройни телефонни разговори, за да привлече вниманието на международните организации, посланиците, специалните пратеници на ООН…

В края на тези четири месеца, първият етап от престоя ни в Района завърши със задължението да предадем Центъра на войниците, защото те твърдяха, че животът ни е в опасност. След като бяхме спасили стотици животи, след като бяхме освобождавали Тутси от Хуту и Хуту от Тутси*, след като бяхме преживели смъртни заплахи и по Центъра бе стреляно с автомати и бе ограбен… след всичко това дойде една безсънна нощ на преговори, защото войниците настояваха да напуснем Центъра. Последва едно кошмарно пътуване с ескорт от танкове под обстрел на автомати и гранати. Всички, чужденци, местни, ранени, пациенти с перфузии на ръцете, напуснахме Северните райони в два претъпкани микробуса. Мислехме, че това е краят на едно ужасно преживяване, което всъщност едва започваше.

След една седмица, придружени от двама офицери и апостолическия нунций, се върнахме обратно в Центъра, за да докажем, че животът продължава независимо от различията между хората. Предстояха ни трудни години, през които бяхме подлагани на разпити, заплашвани, вземани за заложници, свидетели на стотици убийства и ежедневно потопени в заобикалящата ни омраза. Дейността ни винаги се състоеше само в едно: да показваме на всички колко е хубаво да живеем заедно. И малко по малко младежите започнаха да се връщат, първо от един район, после от друг, всеки канеше свои познати и така ден след ден Центърът продължаваше да съществува.

Най-трудно беше нощем, когато всякакви хора атакуваха, палеха пожари, рушаха и убиваха – един ден бяха бунтовниците, на следващия гангстерите, после войниците… Това продължава и до днес.

Всеки ден се вършат престъпления, а Центърът получава заплахи – писмени или по телефона. Едни ни обвиняват, че подкрепяме Тутси, други – че сме привърженици на Хуту. В такава среда – не особено предразполагаща към общуване, но понякога и много окуражаваща – стотици и дори хиляди младежи се срещаха, за да говорят, да обсъждат, да разказват за злините на войната, и продължаваха да вярват, че може да бъде намерен изход. Докато едни младежи крадяха, други се опитваха да ги спрат, отчасти защото ограбването на квартала щеше да означава невъзможност да се живее в него в бъдеще, но и защото унищожението на един район засилва омразата към жителите на съседния, а това води до още по-ожесточени конфликти. Ето това е етническата война в Бурунди.

Районите бяха толкова разделени, че в тези под влиянието на Тутси администрацията, училищата, здравеопазването, организациите, религиозните общности бяха изцяло под техен контрол, а в районите на Хуту по същия начин всичко бе в техни ръце. Така имахме два квартала Тутси и два Хуту.

Какво се случи? Беше 1996г. и един ден правителството и местните власти ни казаха, че Центърът създава проблем в Района. В действителност много младежи се местеха в Центъра от етнически разделените райони, за да живеят заедно. Тези младежи не искаха повече да живеят в разединение и отиваха в кварталите на „враговете” или в центъра, за да се срещнат със своите приятели – техни връстници от различни етнически групи. Поради тази причина властите ни помолиха да се намесим и в кварталите и да използваме същите методи, за да помогнем за стартирането на диалог и съвместен живот. Искаха да предприем действия, които ще съберат хората заедно и ще им помогнат да приемат околните.

И така ние излязохме от Центъра и започнахме да организираме срещи, прожекции на филми, представления и много други дейности… Това бе третият етап в дейността на Центъра: малка група; хиляди млади хора; кварталите. Годините минаваха; проектите ставаха все по изпълнени с живот, стремежът към мира ни поглъщаше напълно. Днес организираме по около 30 дейности на ден; четири външни проекта; 50 младежи-ръководители (някои доброволци, други – платени, защото работят на пълен работен ден); доброволци от Франция и общност от монахини. Организираме срещи в 35 начални и 34 основни училища, 27 здравни центъра, шест зони, 4 католически, 12 протестантски и 8 мюсюлмански общности. Имаме 20 000 регистрирани членове на Центъра и 200 000 жители на Северните райони. Координация, срещи, игри, състезания, възстановяване, походи, борба срещу СПИН, взаимодействие с 300 асоциации, литературни класове, всякакви действия, свързани с изграждане на едно ново общество, нова страна, в която животът е хубав. И това може да бъде постигнато само със съвместна работа на всички – на национално и международно ниво, на политическите партии, пресата, министерствата, църквата, посланиците… В крайна сметка колкото повече сте и колкото по-добри сте, толкова повече идеи възникват и толкова повече можете да постигнете.

През изминалото лято постигнахме наистина много: шест 15-дневни работни и учебни лагера, в които участваха 1800 младежи; десет срещи и семинара по темите на мира, седем концерта и десет спортни състезания в кварталите; 100 възстановени къщи; голяма мирна демонстрация и 10-километров поход с участието на депутати, министри, асоциации и други официални лица.

За много хора е трудно да разберат как по време на война – с жертви, глад, бежанци и разрушения – може да има хора, които „си губят времето” със спорт, книги, идеи. Но ние сме убедени, че това са съвсем нормални дейности за една нация, която желае да постигне мир. Необходимо е да оказваме хуманитарна помощ, но ако това е единствената ни цел, ние сме почти безполезни. Нужно е и да образоваме, да създадем ново поколение, което да израсне във взаимно уважение, да споделя идеалите на мира и да работи заедно. Ново поколение, ново общество, което ще изведе страната от ужаса на войната. Целта ни е да притиснем правителството и финансиращите агенции да поставят това като свой приоритет, защото досега не сме получили кой знае каква подкрепа от тях. Необходимо е да положим повече усилия в сферата на образованието за мир, диалог, взаимно уважение сред младите хора, въпреки различията между тях.

Дейността на Младежки център Каменж доказва, че сме прави. Младите хора, които посещават Центъра често и хората, които работят с нас в Районите, поставят началото на нови инициативи:

  • Млади хора, които не желаят да се присъединяват към армията или движенията за освобождение, защото вярват в създаването на едно общество без оръжия;
  • Създаване на асоциации за защита на човешките права в обществото, в затворите, в армията;
  • Млади хора, които се обединяват, за да помагат на болните от СПИН;
  • Хора, които влизат в правителството с единствената цел да служат на обществото;
  • Млади хора, които си помагат в търсенето на работни места или сами си създават такива.

Така израства едно истинско общество, което е резултат и от усилията на Младежки център Каменж в Буджумбура. Все още има хора – чужденци, представители на властите – които идват в Центъра, за да видят как млади хора от различни етноси живеят заедно; досега в Центъра не е имало нито един инцидент, породен от етнически конфликт. Те идват да видят и да разберат какво се случва в Центъра; да разберат възможно ли е все още да се работи в Бурунди и да се поддържа жива надеждата за мир. Те идват, за да се срещнат с утрешното Бурунди.

Ще бъдем много доволни ако един ден войниците и членовете на освободителните движения също дойдат в Центъра, за да видят новото поколение, начина му на живот, мечтите му – и да му се доверят, като най-накрая подпишат споразумение за прекратяване на огъня. Жителите на Бурунди искат само едно: мир. Властимащите и техните приятели, екстремистите и техните приятели и бойци живеят в страната като чужденци, като наемници.

Това е нашият опит. Мисля, че това е опитът на всички добри жени и мъже по света. Те живеят като нас, работят в настоящето и мечтаят за едно по-различно бъдеще, макар и да не са сигурни, че ще успеят да го постигнат. Тяхната мечта е един ден всички жени и мъже по света да живеят заедно, ръка за ръка. Също като тях ние даваме своя малък или по-голям принос, ежедневни дейности, чрез които продължаваме да се борим за диалог, мир и помирение и изграждане на един свят, в който всички сме братя и сестри.

Г-н говорител, ваши превъзходителства, членове на парламента, скъпи приятели,

Благодаря ви за честта да получим алтернативната нобелова награда, благодаря ви, че ни поканихте да бъдем с вас тази вечер, да споделим този празник с вас, благодаря ви за това, че сте толкова открити, че ни подадохте ръка да продължим да работим заедно и да променяме този свят, да го правим по-красив за всички. Благодаря ви от името на хората, които представляваме, на Бурунди, което обичаме, на Африка, която често остава забравена, на целия свят!

Благодаря ви.

*Тутси и Хуту са двете враждуващи племена в Бурунди (бел.пр.)

Posted in За Обществото | Tagged , | Коментарите са изключени

Международен ден на Мира

На днешата дата, 21.09, отбелязваме Международният ден на Мира. За първи път той се отбелязва от ООН през 1982г., а от 2001г. насам е и световен ден за ненасилие и поне временно прекратяване на огъня в съществуващите военни конфликти.

Тази година мото на Междуанродния ден на мира е „Устойчив мир за устойчиво бъдеще“. И наистина, не е възможно да съществува устойчиво развитие или бъдеще, ако преди това не сме постигнали стабилен мир. Мирът е необходимата основа, върху която след това можем да надграждаме и да построим едно общество, в което всички да живеят в хармония помежду си и с природата. Ако основата не е стабилна, няма как да очакваме да бъде стабилно и това, което сме изградили върху нея.

Устойчивото развитие и устойчивият мир са взаимосвързани и едното не може да съществува без другото. От една страна мирът е нужен да се развиваме. А от друга, устойчивото и разумно използване на ресурсите може да помогне за постигането на мир. Именно ценните и все по-застрашително намаляващи природни ресурси често стават причина за възникването на конфликти. Ако се научим да използваме ресурсите по един устойчив начин, с уважение към природата и към хората, които могат да бъдат засегнати от употребата им, ще намалеят и конфликтите.

Международният ден на Мира се отбелязва със звъна на Камбаната на Мира, която се намира в Япония. Тя е излята от метал от разтопените монети, събрани от делегатите на 60 държави, участвали в Конференцията на ООН в Париж през 1951г. На камбаната с японски йероглифи е изписано „Нека пълният световен мир живее дълго“.

Част от обръщението на Генералния секретар на ООН по повод Международния ден на Мира, гласи: „Природните ресурси трябва да бъдат използвани за благото на обществото, а не за финансиране на войни. Децата трябва да бъдат в училище, а не да участват в армиите. Националните бюджети трябва да служат за развитие на човешките способности, а не за производство на оръжия… Нека работим заедно за едно безопасно, справедливо и успешно бъдеще за всички.“

Posted in За Ежедневието | Tagged , | Коментарите са изключени

Реч на Керстин Гребек при връчване на Награда за цялостен житейски принос

Реч на Керстин Гребек при получаване на Награда за цялостен житейски принос от името на Квина тил Квина, 9.12.2002г.

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Г-н говорител, скъпи приятели,

За мен е огромна радост и чест да приема тази награда от името на Квина тил Квина.

За нас тази награда е признание за нашата дейност и потвърждение на това, че участието на жените в мирния процес е необходимо, за да бъде мирът дълготраен и стабилен. Тя е и потвърждение, че методите ни на работа, на съструдничество с местни женски организации, са важна част от изграждането на мира.

Квина тил Квина е не само организация, фокусираща се върху особените нужди на жените, но и организация, която желае да проведе и оповести резултатите от изследвания за състоянието на жените в конфликтни региони. Тези изследвания могат да ни помогнат да разберем по-добре какви са възможностите на местното население само да промени бъдещето си към по-добро.

При подписването на мирно споразумение двете враждуващи страни всъщност просто се съгласяват да прекратят огъня (т.е. според мен в по-голямата си част тези споразумения не означават край, а начало на нещо). Понякога тези споразумения, като например Дейстънското споразумение за Босна и Херцеговина, съдържат насоки за това как хората ще живеят заедно в бъдеще. Но тези насоки никога не са дадени въз основа на гледната точка на местното население. А когато се планира бъдещето, жените винаги биват пренебрегвани.

Времето за писане на красиви речи и високопарни прокламации свърши. Ние, световната общност, имаме всички необходими инструменти: договор на ООН, Декларация на ООН за човешките права – с пояснението, дадено през 1993г., че жените също са човешки същества, Международен съд, и множество други международни закони и препоръки, които ни казват как да живеем заедно като добри съседи, които не желаят да решават всичките си проблеми с оръжие. Стига да имаме желание, имаме и нужните ресурси.

Тези инструменти заедно с опита на местното население и желанието им да водят достоен живот, са силите, които могат да освободят днешния свят от оковите на страха и алчността, които ни карат да разработваме все по-сложни оръжия вместо да работим за общото добро.

Според тълковния речник „livelihood”* означава не само поминък, но и начин на живот. И ако всички желаем чрез живота си по някакъв начин да повлияем на световния ред, то според нас е важно какво и как ще направи всеки един от нас за желаната промяна.

„НИКОЙ не ни попита,” пишеше на един от плакатите по време на празненствата по повод осми март през 1994г. в Белград. Никой не ни попита дали искаме тази война.

Основната причина за създаването на Квина тил Квина бе точно тази: да попитаме жените. Да ги попитаме как желаят да живеят живота си, от какво се нуждаят, за да участват активно в изграждането на своето собствено бъдеще и бъдещето на семействата си.

Нуждите на хората са различни в зависимост от това къде живеят и какви възможности имат. Въпросът, който трябва да бъде зададен е: кое е най-голямото препятствие пред жените на това място в този момент? Силните жени, успели вече да създадат собствени организации в районите, където работим, имат отговори на тези въпроси:

Ако нямаш място, където да се срещаш с други хора и нямаш възможност да споделяш с тях опита си и да разбереш, че не си сам, тогава няма как да се развиваш.

Ако не ти позволяват да осъзнаеш, че не ти си странен, а ситуацията, в която си изпаднал не е нормална, тогава няма как да излекуваш душата си.

Ако нямаш достъп до здравеопазване, не можеш активно да участваш във възстановяването на собствената си страна.

Ако нямаш достъп до образование, което ще ти даде по-голям шанс да си намериш добре платена работа (образованието включва всичко – от това да се научиш да чееш и пишеш до това да се научиш да работиш с компютър), тогава нямаш възможност да избираш собствения си път.

Ако не можеш да изкарваш собствената си прехрана, е трудно да вземеш решение да напуснеш семейството си, в което си жертва на насилие.

Жените, които работят в сферата на здравеопазването, образованието, домашното насилие и лечението на психологически травми, познават причините за тези проблеми. Затова техният глас трябва да се чува при вземането на решения. За да постигнем това, е необходимо да съберем данни и информация, да се стремим да повлияем на законодателите и да позволим на повече жени да влязат в политиката. Често именно женските организации обръщат първи внимание на проблеми, които до момента са били табу. Те привличат обществения интерес, предизвикват дебат и изискват промени. Това са жените, които ТРЯБВА да имат място на масата за преговори и да играят роля във възстановяването на своята страна. Как иначе може да бъде използвано и разпространявано знанието, което те имат? За възраждащите се общества би било огромна загуба, ако тези жени не участват в процеса на възстановяване още от самото начало.

Женските организации, действащи в райони, където се възстановяват разрушени къщи, забелязват селищата, където са останали да живеят само деца и жени и правят така, че и те да получат своя дял от помощите. Без тях тези региони биват забравени. Жени, които се срещат отвъд държавните граници, за да говорят за общото си бъдеще, изискват от ООН да включи жените в миротворческия процес. Активните жени се нуждаят от цялата помощ, която можем да им дадем – но преди всичко се нуждаят от това гласовете им да бъдат чути. Както в собствената им страна, така и от международната общност.

Особено радостни сме от получаването на тази награда, заради многобройните спонтанни реакции, които получихме от партньорите си на Балканите, Близкия изток и Грузия; реакции, които ни показват, че те също се чувстват като получатели на това високо признание:

Център за защита на жени и деца, Прищина:

Срещнахме се с Квина тил Квина през 1994г., когато те тъкмо стартираха международната си дейност. Тази първа година на съвместна работа беше изключително важна за нас, жените в Косово, занимаващи се с изграждане на мир и документиране на случаите на насилие. И вие се съгласихте да станете наш глас пред света и да разкриете пред всички огромните нарушения на човешките права. През годините преди да се срещнем свободата ни да разпространяваме информация бе ограничена, не можехме да комуникираме с останалия свят и дори нямахме достъп до интернет. Вие, Квина тил Квина, се превърнахте в наш глас, наш Посланик на Мира и Надеждата за бъдещето.

Йерусалим Линк, Йерусалим:

Жените от Палестина и Израел рядко имат възможност да получат идеологическа, политическа и финансова помощ от женска организация, чиито принципи и визия са толкова близки до нашите собствени. И докато се борим да изградим обща визия за установяването на мир в региона, признаваме, че тази борба щеше да е много по-трудна без солидарността и топлата прегръдка на Квина тил Квина.

Зена Зенама, Сараево:

Участието в проектите на Квина тил Квина ни осигури едно пространство, в което за първи път се почувствахме сигурни и в безопасност и получихме възможност да споделим с вас своите лични виждания за бъдещето, което желаем.

Дори и тук в Швеция много от хората, на които сме помогнали и които сме подкрепили, изразиха подобни чувства на солидарност с нашата организация. Тази награда е и на всички наши партньори. Сега Квина тил Квина е част от едно силно движение.

Надявам се, че ще успеем да отговорим на всички високи очаквания, с които е свързано получаването на Наградата за цялостен житейски принос.

Благодаря ви!

*Част от английското название на наградата Right livelihood award (бел.пр.)

Posted in За Обществото | Tagged , , , , | Коментарите са изключени
123