Tag Archives: мъдрост


Изпитанията се повтарят (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Настъпи последната зима преди края на войната… Градинарят ни отдавна бе мобилизиран и овощната градина в горската вила пустееше. Отидох да спася каквото мога… Една нощ ме събужда ужасен звук. Сирени! В столицата! Скочих от леглото. От трапезарията се вижда в далечината столицата. Слушам в тъмното как безброй самолети прелитат над главата ми, а въздухът трещи. После изведнъж започна ужасна светлинна вакханалия – бомби свистят от небето и избухват като фойерверки, гърмящите оръдия от защитната артилерия в далечината приличат на проблясващи червеникави лампиончета. Падне горяща факла от небето – и някъде някоя майка напразно ще очаква сина си… Тази светлинно-грохотна буря продължи около час и половина. Струва ми се, че стоя цяла вечност до прозореца с вкаменено сърце. Там, където този грохот означава разруха и смърт за хиляди хора, точно там живеят всички скъпи на сърцето ми хора. А синът ми е високо горе – мишена за летящите в много по-съвършени самолети клети млади мъже, които също като него са принудени да стрелят, въпреки човешките си чувства.

Изведнъж усетих, че от близко дърво някаква сила привлича вниманието ми със своето магнитно поле. Погледнах натам и видях две очи със зеленикав блясък. Кукумявка! Бе кацнала и вкаменена като статуя. Никога не бях виждала кукумявка в тази местност. Как ли се бе озовала тука сега? Без да искам, започнах да й говоря на ум: „Птичко, мила птичко, ти не си виновна за това, че суеверието на народа те смята за вестителка на смъртта. А може би все пак искаш да ми кажеш, че всички, които обичам, които живеят там, в столицата, вече не са на тази земя?“ Тогава кукумявката тръгна по клона към мен, разтвори внезапно криле и за миг се изгуби в гората. В този момент знаех, че една сила, която властва над всичко и движи нещата, иска да ми съобщи чрез изчезването на птицата на смъртта, че всичките ми любими хора са живи… Да! Всички мои любими същества! Но хилядите хора, загинали вече в тази ужасна нощ, и всички други, избити в тази отвратителна война, също са били любими същества на някого! Защо трябва да умират? Защо хората се избиват взаимно? Адската драма се повтаряше всяка нощ… През лятото една част от близките ми дойдоха да живеят в горската вила, включително и Бо-Гар. Ние оставахме будни заедно до прозореца в кошмарните нощи и гледахме със свити сърца трагедията. Винаги при силните бомбардировки, след като сирените виеха отбой, позвъняваше телефонът и съпругът ми се обаждаше, за да ме успокои, че са още живи…

През есента останах горе сама и пак работех в овощната и зеленчуковата градина, а вечерите наблюдавах как далече на хоризонта по равнината се придвижват все по-близо оръдията на врага – о, тези нещастни млади хора, които трябва да бъдат наши „врагове“!

Една вечер се реших да отида в града – през тежките часове на обсадата исках при всички обстоятелства да си бъда у дома, да преживея всичко с най-близките си. Телефонът на бюрото иззвъня. Колко странно, изведнъж ме обзе чувството, че вече съм преживяла веднъж тази ситуация! Знаех предварително, че точно сега ще се обади съпругът ми и какво ще си говорим – дума по дума. При това ми се струваше, че сънувам. И това усещане не ме напусна през всичките тежки дни, които последваха, докато дните се превърнаха в месеци, седмици и дори години! Винаги знаех какво ще стане в следващия миг, сякаш бях преживяла всички тези ужасни събития точно по този начин. Просто всичко се повтаряше – знаех го! Но не можех да разбера къде бих могла да преживея точно същите ситуации.
Когато бях вече в града и за пръв път се стреснах от ужасяващото виене на сирените през нощта и с всички обитатели на дома слязохме долу в мазето, когато седях безмълвна и сериозна, със смразено от ужас сърце, очаквайки какво ще се случи, знаех, че вече съм преживяла това някога. И така бе винаги през дългите кошмарни нощи на бомбардировките. Още по-ясно бе усещането, че преживявам това отново, когато един късен есенен ден вратата се отвори и влезе синът ми. Защо бях изненадана, че е облечен в униформа на летец? Да! Това е споменът от Египет за Има, младия жрец – знаех всички нишки, които ни свързват. Но той там е в съвсем друго облекло! Защо ли си спомням от египетския си живот за него в такава униформа? Защо ми се струва, че животът ми сега не е реален, а само сънувам отдавнашни сцени и преживявам наново онзи мой сън при посвещението ми в пирамидата?

Спомням си съвсем ясно всички взаимовръзки в моя живот в Египет, но колкото и да се напрягам, не мога вече да си спомня събитията от виденията при посвещението ми. Колко странно! Как можеш да си спомниш нещо, което не помниш? Та ако не си спомням за нещо, как знам, че е съществувало? Сигурна съм, че при посвещението си в пирамидата видях цялата си бъдеща съдба и че тези видения или сънища бяха всъщност различните ми изпитания. Вярно, Птаххотеп ме предупреди, че ако след посвещението си пропадна, всички изпити от него ще се повторят на земно ниво. Да! Постоянно имам вътрешния усет, че тези случки се повтарят!

Доста време, в продължение на години, всяка сутрин (след събуждане, още в полусънно състояние) записвах в тетрадка сънищата си. Почти година не я бях прелистила. Започнах да чета – и умът ми се вдърви от изненада: повечето сънища бяха елементи от случки, които наистина преживях по-късно, след една или няколко години. Но повечето сънища бях забравила изобщо и ако не беше собственият ми почерк, не бих повярвала, че самата аз съм сънувала и записала тези сънища. Как е възможно по времето, когато всички тези неща стават, вече да не си спомням изобщо, че съм ги сънувала предварително – и то с точност до най-малкия детайл? Бях дълбоко потресена! Каква е тази вътрешна същност у нас, човеците, която с такава точност знае бъдещето ни и ни дава знак? Ние заслужаваме ли тази сила да се грижи неспирно за нас и да ни показва с безкрайно търпение вътрешните истини и закони?… Как е възможно да си спомням за сина си – за Има – в униформа на военен летец от предишния си живот в Египет? Именно този спомен ме накара да му кажа, че всичко това вече се е случило някога… и пак имах чувството, че е само сън… Не се решавах да споделя с никого, опасявах се, че дори самият Има ще си помисли, че от силните емоции не съм с всичкия си. Предпочитах да мълча…

Така преживяхме окупацията. Прекарахме пет седмици в мазето, под нестихващия барабанен огън. Но най-накрая къщата се срути и трябваше да се измъкнем от руините. Съдбата ни подмяташе насам-натам – като просяци – и след тежки изпитания отново започнахме да градим живота си. Съпругът ми бе тежко ранен и не можеше да работи. Ние, Бо-Гар и аз, работехме денонощно, като първобитните хора в джунглата строяхме от руините на родителската ми къща нов дом и пак отворихме нашата школа по йога…

Минаха месеци, работехме прилежно и непрекъснато. Изпитахме и какво е да умираш от глад. За няколко седмици постепенно хората около нас, а и ние, се превърнахме в живи скелети, покрити с кожа. Приятели и познати вече не можеха да се познаят, когато се срещаха по улиците. Страх, някакъв нов панически страх пропълзяваше наоколо, наред с другите ни страхове: какво ще ядем утре? Колко време още ще можем да продължим тази тежка работа, без да сме яли нито веднъж достатъчно, как да се справим – въпреки всичко да останем здрави?… Плодородната земя на страната бе дарила богато съкровище за децата си, но безбройни товарни влакове като безконечни змии изнасяха реколтата към чужди земи…

След тежки дълги месеци постепенно дойде краят и на мизерията. Все по-често получавахме нещо по-питателно за ядене. Бавно се възстановявахме. И пак приятелите и познатите трудно се разпознаваха! Вече бях свикнала всички хора да са съсухрени от слабост и често се случваше да се размина с някого на улицата, и изведнъж да ми се стори, че прилича на мой приятел, но не! не е той, защото приятелят ми е живи мощи! Ала познавахме се отново с огромна радост и се прегръщахме… И си разказвахме теглилата си.

Постоянно имах чувството, че вече съм преживяла всичко това! Този вътрешен усет не изчезна където и да отидех, каквото и да правех, винаги точно в мига, когато нещо се случваше. Не знаех предварително бъдещето. Не знаех и какво е станало със сина ми, когото не бях виждала и от когото нямах никаква вест, откакто се бяхме сбогували.

След година и половина някой позвъни на вратата ни. Отворих и… синът ми бе тук! И пак изпитах същото. Повторение, знам, че всички тези случки са повторение! Но откъде?

И една нощ всичко се изясни… Когато трябваше да издържа най-тежкия изпит – на „жестоката любов“ към човека, който ми е най-скъп на тази Земя, коленичих една нощ – да говоря е Бога, той да му покаже пътя, по който трябва да върви… Концентрирам се дълбоко, за да се откъсна от действителността – и изведнъж се озовавам пред седемте стъпала, пред онези познати седем стъпала! Подскочих с лекота, извиках от радост и ликувайки тръгнах нагоре… познавам пътя… спомням си… о, Боже!… спомням си! Осъзнавам, че всички тези случки, които съм преживяла в живота си на материално, на земно равнище като „действителност“, вече съм преживяла при моето посвещение в пирамидата преди много хиляди години. Тогава тия събития лежаха в глъбините на душата ми като неосъзнавани, все още латентни енергии, още като чиста причина. Защото всичко, което се случва тук, на Земята, е реализиране на онова, което на духовно ниво вече е готова очакваща осъществяването си първопричина. Ако си способен да достигнеш съзнателно тази глъбина на висшия Аз, където духовните енергии очакват реализирането си, едновременно с причините преживяваш и следствието – бъдещето, като абсолютно настояще! А настоящето, нашият живот, всичко, което ни се случва, не е нищо друго, освен възможност да издържим изпитите на посвещението. Да се освободим от вътрешните напрежения, които сме трупали с мислите, думите и делата си от еони насам и които са причините за нашата съдба, за бъдещето ни, и да се отърсим от тях. По такъв начин, когато осъзнаем тези напрежения и ги преживеем, ние освобождаваме обвързаното си от тези енергии и ограничавано от тях човешко съзнание и го отъждествяваме с истинския ни божествен висш „Аз“ – с Бога, и това е

ПОСВЕЩЕНИЕТО.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Има и Бо-Гар (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

После почна войната. Двамата близки на сърцето ми мъже облякоха униформи. Мъжът ми служеше в една от най-големите държавни фабрики, която беше под военно командване. Трябваше да поеме тежкия пост на комендант.

Един ден си седяхме край масата, съпругът ми и аз. Вратата се отвори и влезе синът ни – в униформа на летец. Имах чувството, че земята изчезва изпод нозете ми и пропадам в пропаст. Всичките синове на приятелските ни семейства, които бяха станали летци, бяха поразени от смъртта. При това, щом той влезе и го видях, имах странното усещане, че вече съм виждала сина си в униформа на пилот. Обаче нямах време да разсъждавам кога и къде е било, защото бях ужасена, че е станал летец. Страните, които воюваха срещу нас, имаха много по-добри самолети от нашите. Те избиха като на шега най-добрите ни синове, защото за летци вземат само такива, които са издържали най-тежките физически изпити и имат отлично здраве. Точно по онова време работех над голяма композиция – надгробен паметник на свален летец, другар на сина ни от детските игри. А сега ето, синът ни е тук, в униформа на летец.

- Как се сдоби с тази униформа? – веднага го попитах.

- Как ли? – повтори въпроса и добави с гордост: – Приет съм за летец.

- Но ние помолихме да те вземат в инженерна част, по окопите. Как се озова при летците? Нали без разрешение на родителите не вземат никое момче за летец?

- Мамо, сега е война. Вече няма нужда от позволението на родителите, както виждаш.

Замълчах. Нищо не може да се направи. По цели дни бродя като лунатичка из дома и говоря с Бога. Властта ми над детето приключи. Трябва да го предам в ръцете на Бога. И го правя напълно съзнателно. Наложително е да призная, че Бог обича сина ми (сигурно е, че го обича!) по-добре от мене, несъвършения човек, защото Той е Бог. И трябва също да допусна, че каквото и да се случи, ще бъде най-доброто, дори и тогава, когато за моето майчино сърце, при моята човешка недалновидност, то да изглежда катастрофа. Трябва да приложа практически вярата си в Бога! Сърцето ми не бива да трепва от страх, нервите ми трябва да останат в пълно спокойствие, защото трябва да гледам на съдбата на единственото си дете вече не от човешка гледна точка, а от позицията на великото Цяло, неподвластно на времето и пространството. Другите майки денонощно се молят за синовете си. Но как мога аз да направя това? Бог не се и вслушва в човешките уговорки и добре зная, че според закона за кармата или съдбата, със сина ми ще се случи точно онова, което ще бъде най-доброто за развитието на неговото съзнание. Да! Бог го обича! По-добре от мен! И тази мисъл ми дава сили да продължа да живея.

По време на войната животът е постоянно очакване да дойде краят на тази масова касапница. Външно всичко си остава както преди. Работим, ходим на концерти, на опера, събираме се по приятелски, но това минава някак си покрай нас, защото зад всичко това стои очакването войната да свърши…

Така минаха няколко години и с вътрешното си зрение виждах могъщият валяк от Изток да се търкаля все по-близо и по-близо към нас… Един ден една приятелка ми се обади по телефона, че иска да ме запознае с един много интересен човек. Бил индиец, истински йога, допълни тя. Неведнъж бе искала да ме запознава с „истински йоги“, но винаги се бе оказвало, че съответните хора са съвсем обикновени люде. Затова не бях много въодушевена от новото й откритие. Обаче тя не отстъпваше и настояваше непременно да поговорим. После дойде и ето, че ми разказва една дълга история, как видяла в един вестник снимката на млад индийски йога, как търсила навсякъде този индиец, но не го намирала, докато най-сетне, по една странна „случайност“ не открила, че индиецът, когото напразно търсила из целия град – сред повече от един милион жители, – живее в техния блок! Това е един огромен, съвременен жилищен блок и никак не бе чудно, че живеещите в него не се познават помежду си… Изслушала търпеливо, попитах я, за да избегна други разкази:

- Е, какво искаш сега от мен?

- Трябва да се запознаеш с него. Позволи ми да го доведа тук и да ти го представя. Той не ходи никъде, живее съвсем уединено, но когато му разказах за твоите ежеседмични беседи по философията на йога, веднага пожела да дойде при вас. Виж, тук имам няколко снимки – каза тя най-накрая и ми ги показа.
Поех снимките почти без интерес, хвърлих поглед и… дъхът ми секна: Бо-Гар! Разгледах всички снимки с туптящо сърце. Няма съмнение! Познах погледа на тези големи черни очи, детския израз на лицето, излъчващ неимоверна чистота – това е той! Но вече не е детето, което познавах и носех дълбоко в душата си, а истински млад мъж.

- Хелене – казах на приятелката си, – утре вечер имам време, можеш да го доведеш.

На другия ден дойде Хелене с Бо-Гар. Пихме чай, говорихме за различни неща, обаче през това време в съзнанието си виждах картини от огромен дворец от каменни блокове, където бяха покоите ми, разкошни мебели, една фигура – краката, ръцете, тялото до врата, само главата не виждах, защото аз съм тази фигура, която седи върху кожите от животни, а едно дете стои при нозете ми, едно мило, пъргаво дете, което сега ме гледа с очите на този индиец. А той? Защо ме нарича „царице“? Питам го.
- Защото сте царица – казва той убедено.

- Да! Имате право! – казва съпругът ми. – Тя може да управлява, особено мен – и се смее от сърце.

Всички се смеем с него. Влиза синът ни, вижда госта от Индия и се вкаменява от изненада. После се мобилизира, аз го представям и двамата дълго се гледат изненадано, изследвайки се един друг. Измъквам ги от очевидното смущение, като предлагам чай на сина си. Той го пие, обаче не може да откъсне очи от индиеца…

Така за пръв път у нас дойде Бо-Гар. За кратко време стана любимец на цялото семейство. Родителите ми, брат ми и сестрите ми го приеха сред нас като брат. Той откри своя школа по йога и ме покани да давам разяснения по учението един път седмично, понеже още не бе овладял езика. Започна съвместната ни работа. Войната продължаваше. През зимата всички работехме, както винаги досега, през лятото ходехме в малката горска къщичка. Бо-Гар идваше с мен и живееше в гората, според законите на йога, както се бе учил при своите учители в родината си.
Синът ми вече бе свален веднъж със самолета, при което по чуден начин се бе отървал само със сътресение на мозъка. Той бе отново здрав, само един белег на красивото му високо чело издаваше тежкото нараняване.

А един горещ летен ден, когато валякът от Изток вече бе съвсем близо до границата, майка ми, милата ми добра майчица, се срина на пода и когато искахме да й помогнем да стане, тя каза все още разбираемо: „Удар, това е удар…“ После дълго лежа в леглото и борейки се, произнасяйки думите с усилие, ни обясни, че усеща ясно как едната половина от тялото й вече е мъртва.

- И зна…ете ли – допълни тя, – тол…кова е инте…ресно, че поло…вината съм тук, а поло…вината „отвъд“. Вас вси…чките ви ви…ждам наполо…вина от отвън, но ви…ждам и въ…тре във вас. А ви…ждам и бъ…дещата ви съ…дба. Ка…то ми ста…не по-до…бре, ще ви разка…жа вси…чко, но се…га ми е мно…го тру…дно да гово…ря.
Тя вече бе свързана с другия свят. Ако някоя от приятелките й някъде в града си е вкъщи и говори за нея, тя ни казваше: „Сега тука при мен е еди коя си моя приятелка и казва, че…“ И казваше точно думите, които приятелката й е казала точно в този момент на много километри оттук – можеше да се провери. Често се случваше така, мама седи долу в жилището си сама с болногледачката, а ние горе на втория етаж си говорим с мъжа ми за нея. Тогава тя казвала на гледачката: „Естер е тука и казва…“ Повтаряла точно същите думи, които аз казвах горе, два етажа по-високо… Един ден гледачката позвъни веднага да сляза, мама получила втори удар. Хукнах надолу, мама лежеше смъртнобледа и вече не можеше да говори. Показваше ми с дясната си ръка, че не може да движи езика си… Така лежа много часове, без да може да каже нищо. В един миг вратата се отвори и влезе Бо-Гар. Мама го погледна с нещастното си, разкривено, наполовина неподвижно лице и от очите й бликна радост. Той седна до нея и обхвана китката й със своята ръка.
След една-две минути мама отвори уста и каза бавно, сричка по сричка, но съвсем ясно:

- От ръ-ка-та на Бо-Гар в ме-не се вли-ва ня-как-ва си-ла и тя се-га до-сти-га о-но-ва мяс-то в гла-ва-та ми, къ-де-то у-се-щам на-тис-ка-не, ко-е-то ми пре-чи да го-во-ря. Се-га, с по-мощ-та на та-зи си-ла мо-га да се о-сво-бо-дя от то-ва на-ля-га-не и от-но-во мо-га да го-во-ря. Ис-ках о-ще да ви ка-жа, че… – и тя ни каза няколко важни неща, които бяха последното й желание.

След известно време Бо-Гар си отиде и мама можеше да говори още около час и половина. После внезапно рече:

- Се-га по-сте-пен-но на-ма-ля-ва дей-стви-е-то на си-ла-та, ко-я-то ми-ли-ят ма-лък Бо-Гар ми вля. Все по-труд-но ми ста-ва да про-из-на-сям зву-ко-ве-те и да дви-жа е-зи-ка си. Връз-ка-та меж-ду мен и тя-ло-то ми се скъс-ва. Бог да бъ-де с нас… – бяха последните й думи.

И след два дни изнасяме ковчега от къщи. Мястото й в средата на семейната маса остава празно, само една свещ ще гори отсега нататък пред стола, където тя винаги бе седяла.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Младият жрец се появява (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Минаха няколко години, живеехме със съпруга ми в неизменна обич. Работех – правех скулптури, имах и поръчки, а в свободното ми време идваха все повече хора за консултации по психични проблеми. Спонтанно започнах да говоря пред група за самопознанието и за учението, с което се бях запознала в Египет. А исках ли да си почина, свирех на любимия си роял.

Всеки ден упражнявах йога на духа и можех вече да стигам до състояние на дълбока медитация, но последната врата все не се открехваше. Стигнех ли до определено ниво, някаква пречка се възправяше като стена, която не можех да пробия със съзнанието си. Всяка година прекарвах в горската вила месеци наред сама, за да се упражнявам в йога. Фиданките, които бях засадила, станаха чудни разклонени дървета, а аз се упражнявах непрекъснато, с невъзмутимо упорство, но въпреки това пазачите на прага не ме пускаха…

Пак дойде есента и един ден напуснах за малко гората, за да отпразнуваме с цялото семейство, роднините и широк приятелски кръг седемдесетия рожден ден на баща ми. На следния ден преди обяд, когато се стягах да се върна, една стара приятелка ме попита по телефона какво ще правя следобед. Отговорих, че съм свободна.

- Известният писател, с когото бях в Индия при Махариши, пристигна и живее у дома. Ако се интересуваш от него, ела следобед, ще можете да поговорите – каза приятелката ми.
Отидох. Влязох в салона и видях човека, който бе станал световно известен с книгите си, написани за великите индийски йоги и за системата йога. Онемях от изненада: там седеше младият жрец, който ми бе помогнал в предишния ми живот в Египет при последните приготовления преди великото посвещение!
Поговорихме, споменах, че съм чела книгите му и че от доста време се занимавам с йога на духа, но все още не съм успяла да постигна висшата цел… Говорихме и за други книги – чак до късно вечерта. Но не можах да поговоря насаме с него. После си тръгнах и си мислех: „Значи нищо не стана…“, понеже тайно се бях надявала, че известният „бял йога“ ще ми помогне да се придвижа по-напред в моя духовен път… Но на другата сутрин телефонът пак звънна и приятелката ми отново се обади.

- Писателят иска да поговори с тебе на четири очи – чух в слушалката.

- Ако имаш време, намини пак днес следобед.

Отидох. Писателят стоеше на дивана в лотос и когато седнах, ме попита:

- Какво бихте поискали от мен?

- Нямам желания – отвърнах аз, – живея доволна в абсолютен вътрешен мир.

- Защо тогава дойдохте при мене? Какво очаквате?

- Искам реалността.

Той помълча за миг, погледна ме и попита:

- А този абсолютен мир не е ли реалност?

- Да, реалност е, но търся нещо повече. Чувствам се като Мойсей, който видял обетованата земя, но никога не стъпил в нея. Струва ми се, че виждам всичко, но искам да вляза. Не съм доволна, че виждам отвън какво има вътре. Искам да вляза.
Той се усмихна:

- Да, вие стоите пред голямата врата и ръката ви вече е върху бравата. Вече сте стигнали дотам, а е изключителна рядкост някой, съвсем сам, без помощ на учител, да достигне тази степен. Вероятно някога вече сте преживели веднъж посвещението, в някой предишен живот, а сега трябва да направите само най-последната крачка през вратата, която все още ви дели от великата цел.

Погледнах го. Не си ли спомня, че е бил жрец в Египет и че там ме е познавал? Или просто не иска да говори за това? Не можех да прочета това в непроницаемия му поглед. Отвърнах:

- Знам всичко това и искам да вляза! Дори ако трябва да отворя тази врата с юмрук.

- А мислите ли, че мога да ви помогна?

- Ако моето време е дошло, да, ще можете да ми помогнете.

- И ако вашето време е дошло, вярвате, че аз ще мога да ви помогна? – попита отново той.

- Да!

Тогава, сякаш сам очаквал този отговор, постави стола срещу себе си и рече:

- Седнете, затворете очи и насочете интензивно мислите към сърцето си.

Направих каквото ми каза и видях със затворени очи как от слънчевия му сплит бликва плътна струя ярка светлина, обвива ме като змия, после се увива и около него, после пак около мен и пак около него така, че прави нещо във вид на осмица. Същевременно усетих, че в концентрацията си стигам до онова място, където винаги досега бях възпирана да продължа, и почувствах как в съзнанието ми навлиза някаква непозната енергия и ме увлича със себе си като през врата в бездънна глъбина… Изчезна всякаква представа за време и в един миг чух гласа на белия йога:

- Може отново да отворите очи.

Едва когато отново отворих очите си, ми стана ясно колко съм се била отдалечила от физическото земно съзнание. Не желаех да говоря, защото ми се струваше излишно да казвам нещо. Писателят каза:

- Създадох контакт между вашия личен Аз и свръх-Аза, тъй като вече сте достатъчно зряла за това. Отсега нататък, ако имате някакъв въпрос, концентрирайте се върху мен и ще получите отговора още същия ден.

- Върху вашата личност или върху висшия Аз?

Той се усмихна и не каза нищо. Разбрах, че да се говори за „личност“ е напълно излишно… От този ден нататък с още няколко души се събирахме у моята приятелка и медитирахме под ръководството на йогата. След няколко седмици той си замина. Останах сама и външният ми живот продължи по стария начин…

Мина може би половин година. Веднъж седяхме с неколцина приятели и слушахме как един от тях разказва за черни магьосници. Каза, че те избират няколко ученици, които използват като слепи оръдия, за да изпълняват волята им без съпротива. Така тези ученици изгубват напълно своята самостоятелност и в края на краищата загиват. На другата сутрин се сетих за тези думи и се замислих. Всъщност лекомислена ли бях, като се оставих с пълно доверие във властта на белия йога? Аз и сега съм убедена, че той е „бял маг“, но все пак се бях оставила напълно в негова власт, без да го познавам. Какъв е той – бял маг или черен магьосник? Как мога да узная? Какъв е отличителният знак, по който може да разбереш дали имаш работа с „бял маг“ или с „черен“ магьосник? Този въпрос остана открит…

Същия следобед бяхме поканени у един съученик на мъжа ми. Отидохме и приятелят ни разказа, че сутринта попрелистил някаква стара книга и намерил една много интересна глава за разликата между белите магове и черните магьосници. И започна да чете:

- Белият маг, ако иска да помогне на ученика си да напредне, го привързва във формата на осмица. Така той оставя незасегната независимостта на ученика, понеже по този начин и учителят и ученикът остава всеки в средата на своя собствен кръг, чийто център е самият той. Черният магьосник прави точно обратното: отнема независимостта на ученика си, като го включва в един кръг така, че той, самият черен магьосник да е в средата като център на кръга, и връзва ученика в своя омагьосан кръг, сякаш да стане негов спътник, както една планета е спътник на Слънцето.“

Слушах потресена. Той не знаеше, нямаше и представа, че търся отговор точно на този въпрос. С никого не бях говорила за това. А въпреки всичко получих отговора още същия ден! Висшият Аз – Бог – винаги намира една човешка уста, ако има нещо да ни съобщи. Никакви пречки и препятствия не съществуват за Него.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Роо-Кха и дванадесетте таблетки 4 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

На третия ден след операцията професорът дойде с една медицинска сестра и каза:

- Сега ще си поседите добре в този фотьойл навън. Обуйте си пантофите и сестрата и аз ще ви помогнем.
Бях обидена и възразих:

- Господин професоре, аз не съм болна и от това, че съм лежала три дена в леглото, не съм отслабнала чак толкова, че да не мога сама да седна и да се изправя. Нямам нужда да ми помагате.

Професорът отвърна:

- Добре, можете сама да станете – ако успеете.
Исках да се измъкна от леглото. Протегнах крака и понечих да стана. Тогава дойде изненадата! Ходилата и краката ми бяха толкова слаби, толкова немощни, че щях да падна, ако в същия миг силните ръце не ме бяха хванали здраво отляво и отдясно и не ме бяха задържали права. Краката ми висяха надолу като безсилни дрипи. Но гръбнакът ми също бе съвсем немощен, тъй че истински се зарадвах, когато професорът и сестрата ме настаниха във фотьойла. Какво всъщност бе това? Чух, че професорът се смее:

- Видяхте ли, не можахте да станете сама! От три дена сте в абсолютен мрак, а когато едно живо същество изведнъж остане без светлина, то губи толкова много сили, че вече не може да стои на краката си. Вие скоро ще можете отново да отворите очите си и тогава веднага ще си възвърнете силите. През войната имахме най-големи грижи с нещастните ослепели войници не поради душевното им състояние, а заради абсолютното им безсилие, което неизбежно настъпва с внезапното ослепяване. Човешката душа е създадена по такъв начин, че дори и при катастрофа като ослепяването, човекът намира вътрешни възможности, въпреки всичко, да продължи да живее и да се радва. Обаче най-голямата ни грижа бе, че тези млади хора дълго време не можеха да се изправят на краката си. Ние вече не можехме да им върнем светлината. Но, слава Богу, тялото има способността да се нагажда и с времето кожата поема цялата роля по набавянето на светлина. Първият период обаче наистина е трагично тежък заради настъпващата от липсата на светлина немощ.

Мълчах. Откакто окото ми се разболя, незрящите за мен означаваха много, много повече, отколкото изобщо може да си представи човек със здрави очи. Сега изпитах върху самата себе си какво означава онова място в Библията: „Окото е светлината на тялото; и тъй, ако окото ти е здраво, цялото ти тяло ще бъде осветено; но ако окото ти е болнаво, то цялото ти тяло ще бъде помрачено“ (Матея 6:22-23).

И сърцето ми мъчително се сви при мисълта, че на хората не им стига, че има толкова незрящи по рождение, а те, отгоре на всичко, сами водят войни, в които безброй здрави хора ослепяват, да не говорим пък за останалите осакатявания! Кога човечеството ще стане толкова зряло, че да не се подчинява повече на тиранията на политиците, които безсъвестно подписват документи за обявяване на войни?

След две седмици професорът ме заведе в тъмната стая, за да прегледа и двете ми очи. Той постави пред оперираното ми око много силна лупа и аз прочетох всичко, до най-малката буквичка. Тогава професорът, за моя най-голяма изненада, подскочи от буйна радост, хвана ме и ме вдигна високо във въздуха. Той бе очарователен възрастен господин, но аз все пак не знаех какво го бе зарадвало толкова, та чак да го изведе от равновесие. Той ме остави на пода и рече със сияещо лице:
- Знаете ли, че с този метод, с който оперирах окото ви, мога да си служа само при деца и младежи под двайсет години? Съществува опасност после да настъпи възпаление на ириса и тогава окото е загубено. Наблюдавах ви, когато бяхте при мене първия път, и видях, че сте необикновено подвижна и адаптивна. Рефлексите ви също са силни и, както винаги, се оставих да ме води интуицията. Осмелих се да ви оперирам така, сякаш сте дете. А сега разбирате радостта ми, нали? Операцията излезе блестяща. Вашите тъкани са достатъчно млади, за да издържат тази операция. Поздравявам ви, ще си отидете в къщи с две здрави очи!

Благодарих му за добрината, после се сбогувахме и си заминах у дома. Дванайсетте „таблетки“ се бяха разтопили и светлината се върна в сляпото ми око.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Роо-Кха и дванадесетте таблетки 3 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Операцията на окото ми донесе много интересни познания, от които най-интересното бе, че ония вибрации, които усещаме като „светлина“, са „светлина“ само за нашите очи – за здравите очи. Иначе това е мощна енергия, която може да убие човек, дори и някое много по-едро и силно същество. Зависи само от връзката между чувствителността на кожата на живото същество и интензитета на светлината. Случи се следното: няколко часа след операцията дойде професорът и каза:

- Не се плашете, когато сваля превръзката от оперираното ви око, ще светя с една свещ в него, понеже трябва да видя как то реагира след операцията.

Помислих си: Защо трябва да се плаша от това? – и позволих на професора да свали превръзката. После той каза:
- Отворете си окото.

Бях подготвена, като отворя окото си, да видя горяща свещ. Вместо това, когато го отворих, видях само мрак и усетих някакъв много силен удар като с юмрук върху оперираното си око, който оттласна назад главата ми. Веднага го затворих. Не можех да разбера какво се е случило. Тогава чух смеещия се глас на професора:

- Нали ви казах, че не трябва да се плашите? Ретината на окото ви сега е толкова чувствителна, че възприема и най-слабата светлина не като такава, а като силен удар. Продължавайте да лежите, след няколко часа ще дойда пак да видя окото. Досега всичко върви много добре – рече той и излезе.

Останах сама в тъмното и дълго размишлявах. Какво е светлината? Същата светлина, която с едното си здраво око възприемам като трепкащ пламък на свещ, може да предизвика болки в мен и усещане като от удар с юмрук. Изобщо не видях „светлина“, почувствах само силен удар, който отхвърли главата ми назад. От това си направих извод, че същество, чиято кожа е със чувствителност към светлината като ретината на оперираното ми око, може да бъде убито (дори от много голямо разстояние) просто ако към него се насочи светлина на прожектор. Но вероятно има някаква светлина – или евентуално бихме могли да я наречем „ултрасветлина“, – която действа с неимоверно по-голяма сила в сравнение със светлината, която ние, с нашите човешки сетива, възприемаме и която би могла да убие някое същество, чиято кожа има чувствителността на моята оперирана ретина. Прозрях, че всичко е въпрос на съотношение между действие и противодействие и ми стана ясно, че във вселената могат да съществуват безброй много видове живот на различните планети и небесни тела. Мислех си например за това, че едно човекоподобно същество на Уран или Нептун навярно би трябвало да има също толкова чувствителна кожа като ретината на току-що оперираното ми око, понеже Слънцето е много по-отдалечено от тези планети, отколкото от Земята, и ако това живо същество иска „да вижда“ при слънчева светлина, тъй както ние тук, на Земята, тогава неговите очи непременно трябва да притежават чувствителност, каквато ние не можем дори и да си представим. Но има ли нужда да отиваме толкова далече? Различните животни в дълбините на океана също имат такива очи и способности, които са абсолютно непонятни за нас, защото ние никога не бихме могли да съществуваме в мрака и дълбините на земните океани.

Разсъждавах още дълго за безкрайно многото възможности на световете и за живеещите в тях същества и сърцето ми се изпълни с дълбоко смирение пред могъществото на вечното СЪМ-БИТИЕ, което наричаме Бог…

Друго много интересно знание, което ми донесе операцията на окото, бе фактът, че точно както белите дробове поемат въздуха не само за себе си, а за цялото тяло, вдишват го и го предават по-нататък, тъй и очите поемат светлината не само за себе си, а за цялото тяло и я предават по-нататък. Защото светлината е енергия!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Роо-Кха и дванадесетте таблетки 1 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Това, което се случи после, се разигра толкова бързо, че в спомена ми прилича на сън.

Започнах да предавам на хората около мен истините, които бях научила в храма от Птаххотеп. На лекциите ми идваха все повече хора, като жадни странници, за да гребнат по малко жива вода от най-дълбоките тайни на посвещението в божествения висш Аз и да утолят с тях жаждата си. Оттогава моята работа не се е променила: в началото съм на безкрайно дългия път, в края на който стои блестящата, изтъкана от светлина фигура – творящият космичен висш Аз – и очаква всяка една душа с разтворени обятия. Стоя там и показвам пътя на безбройните малки същества (подобни на овци), които търсят светлината и вървят едно до друго бавно, все към фигурата от светлина, вървят… тъй както някога бях видяла това в едно видение, когато бях в Доломитските Алпи.

Навън, в триизмерния свят, според законите на времето и простран¬ството, преминаваше моята карма, която бе създала съдбата и характера ми. Останах сама със задачата си, без водач или учител, който би могъл да ми даде съвет – както всички, които искат да се развият като самостоятелни благонадеждни труженици на великото дело. Само рядко, когато стигнех до повратен момент в живота си, получавах отново помощ и напътствия от висшите сили, които ръководят Земята. Но все пак трябваше сама да решавам проблемите си. Обаче и в по-късните години отново и отново се случваше нещо да ми напомня за прежи¬вяванията ми в Египет.

Веднъж стана така, че когато отидох за пръв път в една далечна страна за участие в конференция, срещнах човека, когото познавам още от Египет. Там се бяха събрали много хора от всички краища на света. Като пристигнах, отидох в една зала, където вече седяха някои от участниците в конференцията, и забелязах там един мъж, но виждах само полупрофила му. Наистина мислех за всичко друго, само не и за спомени от живота си в Египет. Но още в първия миг разпознах този човек и сърцето ми започна да бие ускорено от изненада – Беше Роо-Кха! Той стана и въпреки че не издадох по никакъв начин вълнението си, той също ме погледна изненадано. После се поклони и се представи:

- Евалт Климке.

Подадохме си ръце. Той остана ням за миг, после каза смутено:

- Странно! Коя сте вие? Имам някакъв смътен усет, че трябва да ви се поклоня ниско с протегнати напред ръце. Много странно! – взираше се в мене, изучавайки ме. – Но защо имам това особено вътрешно усещане?
Отговорих му с усмивка:

- Вие бяхте министър на финансите в Египет при управлението на моя баща.

Присъстващите се смяха от сърце. Мислеха, че се шегувам. Обаче Евалт Климке не се смееше, а продължи да ме гледа изпитателно и смутено и по време на продължилата няколко дена конференция постоянно ме наричаше „Царице“ и колкото пъти ме погледнеше, очите му ме изследваха и повтаряше: „Странно…“ – и ние си говорехме като стари приятели.

От същото време ми остана дълбок спомен и от още едно преживяване. Веднъж си легнах, както обикновено, и сънувах нещо, когато внезапно в съня ми стана съвсем светло… Виждам някаква кола бърза към мене, спира и от нея слизат двама души, облечени в бяло, като лекари. Единият се приближава, изважда от чантата си инструмент, подобен на лъжица, и изгребва болното ми око. Другият държи крушовидно шише с ясно гърло и изважда от него голям кръгъл бял диск, който ми заприличва на таблетка. После го държи пред очите ми, за да го разгледам, и казва:

- Не бива да се плашиш. Ще сложа сега това (и ми показва кръглата таблетка) в дупката, останала от окото ти. Дванайсет такива неща трябва да се разтопят, после ще си получиш пак окото. Не се страхувай, ако ти се стори сега, че си сляпа с това око.

И той поставя таблетката в празната очна ямка, затваря клепача ми и превързва дясното ми око с бяла превръзка…

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Мъгла и ново пробуждане 2 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

- Татко на душата ми, сега разбирам, че моят сегашен живот е резултат от всичките ми дела в предишните животи. Разбирам връзките с лица и събития. Но все още остават някои въпроси, на които не намирам отговор. Например вече знам, че моето обично единствено дете е Има. Сега разбирам и какво той искаше да ми прости в треската си, когато беше още дете и имаше много висока температура. Но как е стигнал до това, да вярва, че някога е бил негър?

От погледа на Птаххотеп отговорът идва като поредица от картини. В душата на Има се разиграва тежка трагедия. В момента, в който е забелязал какво се е случило между мен и червенокосия чужденец, в него нахлува унищожително разочарование и, гонен от безпокойство, той избягва от храма в дебрите на Африка, при негрите. Изведнъж се появява една сцена: Има, такъв, какъвто го познавах в Египет, в една тропическа местност, заобиколен от много негри. Той излъчва божествена любов сред тези примитивни човешки същества и те я усещат и разбират инстинктивно, като животни. Има учи негрите, лекува болните им, помага им във всичко, а негрите отвръщат на обичта и усилията му с детско искрено обожание. В своето най-дълбоко отчаяние той прибира накрая една негърка при себе си и бива увлечен от физическа любов с нея. Съзнанието му постепенно слиза все по-дълбоко в тялото, всекидневната борба за оцеляване в джунглата също го въвлича все повече и повече в човешкия живот. Той умира със съзнание, настроено на вълната на човешките мъки и грижи, и понеже в мислите си се занимава със своите любими негри и се идентифицира с тях, в следващия си живот се въплъщава като негър, според закона на привличането. В този следващ живот той пренася същото хаотично, ниско съзнание, в което потъва вследствие на разочарованието и на плътския си живот. Въпреки това, неговата интелигентност се излъчва от телесната му обвивка и сред своите черни събратя той е много обичан и високо ценен. Имал е също жена и деца. Виждам го като негър (само погледът на очите му ми помага да го разпозная в това въплъщение), как отива на лов в джунглата, в девствената гора, как се катери по дърветата, за да дебне диви животни, да ги убива и да ги носи като плячка вкъщи. Един ден пак отива в гората, тигър го напада, той се бори геройски, но накрая бива победен и тигърът го убива. Виждам още как жена му, която чува виковете и шума от ожесточената борба, се хвърля в гъсталака, за да помогне на мъжа си… После картината избледнява и аз виждам само състоянието, в което се намира Има след смъртта си, как постоянният копнеж, с който той непрестанно ме търси в своето несъзнавано, го приближава към мене в неговата безтелесност, как идва все по-близо. Откакто бяхме заедно в Египет, ние двамата – Има и аз – преминахме дълъг път на развитие. Но и двамата досега не сме били достатъчно зрели, за да можем отново да се намерим. И сега достигнахме нивото, когато бихме могли да се намерим отново без опасността от физическа любов. Волята да съхраним на всяка цена чистотата на нашата обич и да се опазим от всяко изкушение, а и законът за физическото онаследяване подействаха така, че Има да се роди като мое дете. В този си живот той трябва да си отвоюва отново изгубеното ясно духовно зрение. И понеже аз бях причината да загуби вярата си, аз трябва да бъда човекът, който отново ще го върне на пътя към Бога. Обаче още не е настъпило времето за това. Той все още е дете.

- Татко на душата ми – пак питам Птаххотеп, – къде е Атотис, твоят брат и моят баща от Египет? Копнея отново да вляза във връзка с него. Сигурна съм, че и той не ме е изоставил.
Тогава пред духовните ми очи се появява образът на един прекрасен мъж, образът на човека, който в последните години е най-великият учител и вестител на най-дълбоките истини. Бях чела негови книги, които учениците му бяха събрали от лекциите му и бяха издали. Когато четях книгите му, се вълнувах дълбоко, защото при всяко изречение имах сигурното усещане, че познавам този човек, че съм в здрава връзка с него, че познавам всяка негова мисъл! Знаех, че никога няма да имам възможността да го срещна, защото той е починал в една много далечна страна, когато аз съм била все още съвсем малка. Често изследвах портрета на този прекрасен човек, който имаше свръхчовешки способности във всяко едно отношение, и знаех, че познавам отнякъде очите му, божествения му поглед. Не знаех защо в съня си често тичам към него толкова бързо, че бялата ми дреха и косите ми се ветреят, и се хвърлям в отворените му обятия, на широките му гърди с огромната радост, че сме се срещнали отново, и плачех неудържимо от щастие: „Татко! Татко!“ А когато се събуждах, вече не знаех защо в съня си го наричам „Татко“ и защо плача така горчиво, че след съня възглавницата ми е съвсем мокра…

Птаххотеп се усмихва:

- Спомняш ли си?

- Да, Татко на душата ми, спомням си. Един път на брега на морето в Египет той ми каза: „Ще дойде време, когато аз ще бъда на Земята, когато ти няма да живееш в тяло, а ще стане и така, че ти ще живееш в тяло на Земята, докато аз ще работя само от духовната сфера във великото дело за одухотворяването…“ Къде е той сега, Татко на душата ми? Къде е той?

И аз разбирам духовния отговор на Птаххотеп:

- Той обеща, когато бе още на Земята, че след смъртта си няма да напусне учениците си и ще продължи великото дело да посвещава човечеството в прастарите истини. Ти и Бо-Гар, вие двамата вече сте негови – наши – съратници, без да го съзнавате. По-късно ще станете съзнателни духовни труженици.

- Бо-Гар? Той пак ли живее на Земята? Къде е? Познавам ли го вече в този живот? Да не би да не съм го познала?

- Почакай – отвръща Птаххотеп, – той живее в една далечна страна, където се бе превъплътил и Атотис. Той обаче ти бе обещал, че ще дойде и от другия край на света, за да те спаси, когато попаднеш в опасност. Той ще се появи точно навреме тука при тебе.

- Опасност ли, татко? – питам аз. – Каква опасност?

- Спомни си какво ти казах в Египет преди посвещението: Ако паднеш, ще трябва да преживееш в земната действителност всички твои сънища от посвещението, защото сънищата не са нищо друго, освен реалности в нематериалния, творящ образи енергиен свят на човека, а онова, което вие наричате „действителност“, също е „сън“, само че проекция на висшия Аз – действаща надолу до нивото на материята и привлечена чрез сънищата в атмосферата на Земята. И всички изпити, които ти веднъж или повече пъти не си издържала, трябва да изживееш отново, за да станеш посветен и необходим сътрудник. Един стар познат ще ти помогне да преминеш през мистичната врата. Младият жрец които тогава, в Египет, те подготвяше за Посвещението, живее отново на Земята. Той също ще се появи, когато трябва, за да ти помогне да стигнеш до целта по твоя вътрешен път.

- А как Тис-Тха, военачалникът на Атотис, е станал моят многообичан баща в сегашния ни живот?

- Би било твърде дълго да изброявам всички причини, за да се стигне до този краен резултат. Ще назова само най-главните. Знаеш, че най-голямата сила на човешката душа е копнежът, носталгията. Накъдето съзнанието на един човек е теглено от копнежа и носталгията, там именно ще се превъплъти той. Когато, тогава в Египет, те нападна твоят лъв, трима мъже, които видяха нападението, се втурнаха да те спасят: Тис-Тха, Бо-Гар и пазачът на лъвовете. Бо-Гар изтича след тебе, забелязал излизането ти от двореца, и отчаян дотича до лъварника, за да те спаси. Тис-Тха тъкмо искаше да разпрегнат неговия лъв, когато видя, че лъвът те напада, и също изтича към теб, за да възпре животното. Обаче лъвът те настигна по-рано. Той те повали със страхотен удар и докато успеят да те измъкнат от ноктите му, тялото ти бе тъй жестоко разранено, че не бе възможно да те върнем към живота. Тис-Тха взе на ръце твоето разкъсано тяло и заедно с отчаяното до дън душа и ужасено дете, което вървеше до него, ридаейки, те занесе в двореца. Тис-Тха беше искрен и честен човек, той обичаше фараона и теб вярно и без задни мисли. Когато носеше на ръце твоето умиращо малко тяло, го обхвана дълбоко като бездна състрадание и той те носеше като нещастно малко дете – като свое дете, – и те обичаше като баща. Към това се прибавя и последното ти преживяване, че ти, съзирайки Тис-Тха и търсейки помощ, хукна към него. Тези чувства, които изпитахте един към друг, бяха най-дълбоката причина, поради която вие двамата осъществихте в един следващ живот връзката, която съществува между едно дете и закрилящия го баща.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Мъгла и ново пробуждане 1 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Времето е продължавало да тече по големия космичен часовник, по периферията на огромното колело на Творението, макар че аз нямах ни най-малка представа за това… Струваше ми се, че вече цели еони се намирам в неподвижност и че мъките на ада никога няма да свършат, когато усетих, че към мене идва някаква сила, по-мощна от връзката, приковаваща съзнанието ми към моята мумия, която, съвсем сгърчена и изсъхнала, бе отвратително копие на духа на материята, и тази сила ме теглеше неудържимо нанякъде. След необозримо дълъг период на адски мъки и страдания загубих съзнание.

Две души, сродни на моята души, се съединиха и ми дадоха възможност да получа тяло, съответстващо на нивото и вида на моето дълбоко пропаднало съзнание. Понеже бях паднала като жена, трябваше отново и отново да се прераждам като жена, докато пак достигна предишното си ниво. Попаднах в среда, където около мен имаше само изолирани един от друг полусъзнателни човеци, където моите дела и тези на околните се управляваха от страсти и животински наклонности и където се срещах само с бруталност, безлюбие и груб егоизъм. В такова мъгляво полуживотинско съзнание преживях един след друг още много незначителни животи, те служеха само за това, да събудят моя чувствен живот. Мизерия и непрестанен труд събудиха и шлифоваха моите притъпени безчувствени нерви. Мъжете винаги играеха важна роля, мъжете, от чиито тела отново ме изгаряше същият огън и плътските нагони. Винаги срещах огнените очи и шептящия глас на изплетения от огън дух от третия ми изпит и трябваше да бъда в пещерата на похотта и страстите, където хората са превърнали свещения акт на човеко-творчеството в жадна за наслади самоцел, трябваше да танцувам с този дух дотогава, докато едва се държах на уморените си крака и можех да ходя само олюлявайки се. Исках „да бъда щастлива“ и непрекъснато търсех любовта, този един единствен мъж, когото бих могла да обичам и който би ме обичал, копието на моята допълваща ме половина, но намирах само разюздана похот и оголени страсти, които никога не можеха да ме удовлетворят. Продължавах и търсех щастието отново в ръцете на мъжете, за да намеря единствения, когото обичах и с когото бих могла да изживея истинската любов… Тези животи бяха безкрайна верига от разочарования. Съдбата ме шибаше с камшика си и ме гонеше нататък, а душата ми понасяше такива удари, че огънят на мъките проникваше до слоя на безчувствеността около моите нерви и постепенно събуждаше полузаспалото ми съзнание. Непрестанните вълнения ми даваха възможност във всеки от тези животи да издигна нервната си система с едно стъпало по-нагоре. Така вечната любов ми даде възможност чрез страданието отново да усъвършенствам нервите си и да повиша тяхната съпротивителна способност. Но във всеки живот ме водеше несъзнаваният стремеж да намеря отново ония, които бях забравила, ала несъзнателно търсех с всяка капка от кръвта си, тях непрестанно търсех… Подобните на мен! Сред които се чувствах „у дома“ и към които принадлежах с цялото си същество: Птаххотеп, Атотис, Има, Бо-Гар… Но не ги намирах! Струваше ми се, че тук или там срещам един или друг, обич и спомен затрептяваха за миг в мен, обаче веднага ясната картина се забулваше в мъгла и аз пак ги изгубвах. Понякога чувах някой божий служител да говори за някой велик учител, за някой „божий син“ и в съзнанието ми проблясваше, че някъде и някога, в тъмното минало, съм била близо до това висше същество, че съм чувала ученията в живи думи, и в размътеното ми съзнание се раздвижваше някаква сила, която ме теглеше нанякъде, натам, където тези висши същества са „у дома си“. Обаче тези мигове не продължаваха много, понеже съдбата ме тласкаше нататък, груби впечатления изместваха проблясващите спомени и аз пак забравях всичко…

Физическите и душевните лишения непрекъснато пречистваха ограничените ми сетива, докато нервите ми отново не бяха в състояние да потръпват с вибрациите на безкористната обич, и тогава през първичната страст на плътските нагони проблясваше някой небесен лъч на божествената любов! И тази любов в следващия ми живот окончателно прогони мъглата, която затуляше моя духовен хоризонт. Когато после се родих като изоставено дете на крепостни, вече носех в сърцето си божествената самоотвержена любов. Но сега трябваше да бъдат събудени и по-висшите нервни и мозъчни центрове, за да се науча да изразявам и да използвам всички духовни способности. Срещнах отново мъжа с познатия глас и огнените очи, който някога бе червенокосият чужденец и който междувременно също се бе развивал по своя собствен житейски път през много животи. Аз го обичах, трябваше да го обичам, за да добия и последните опитности в любовта между мъж и жена. Обаче с любовта насочвах само физически енергии в тялото, което не водеше към падение. Нашата обща съдба най-накрая ни събра в съсловието на просяците и силният потрес от припомнянето даде тласък на моята все още притъпена духовна дейност. Духовните ми очи се отвориха. Но съкрушението бе толкова силно, че тялото ми отказа – и умрях на часа.

Според закона за наследствеността след няколко столетия бях привлечена от две чисти и изпълнени с обич души, чийто живот също от еони е бил свързан с моя. Пак отворих човешки очи в този живот на Земята и прогледнах в този свят от позицията на целия си досегашен опит… Еднаквите честоти създават еднакви проявления. И понеже в този си живот бях достигнала отново в душевната си структура нивото на някогашната дъщеря на фараона, приличам и външно на нея. Но понеже сега съм станала по-силна в духа и волята си, имам вече и по-стабилни кости, отколкото тогава, в Египет. Но пък формата, цвета и погледът, значи изражението на очите ми, са същите. Оглеждам целия си сегашен живот, от рождението ми, и всичко ми става ясно! Последния път, в онзи си живот в Египет, бях осъзнала себе си и сега, в моето отново пробудено, отново себеосъзнаващо се състояние, изплуват спомени за оня последен значим живот, в който моето съзнание е било будно на същото ниво.

Преживяването в саркофага бе най-последното впечатление от оня живот. Ужасът се бе запечатал тъй дълбоко в душата ми, че това преживяване бе първото, което се събуди у мен с цялата си живост. Но още доста по-рано, в детството ми, се проявяваха несъзнавани или полусъзнавани спомени. Огромното разочарование, когато при събирането на семейството ми край масата осъзнах, че понятието „Татко“ не означава върховния владетел на страната, убеждението ми, че по-късно горещо обичаните ми родители не са моите, истинските, бяха вече първите полуосъзнати спомени от някогашния ми живот.
Кръгчетата мазнина върху супата, вечният ми стремеж и търсене на единство в един кръг от приятели, това бе копнежът по блаженството на единството на висшия Аз, което бях преживяла в храма. Странните положения на тялото, които като малка упражнявах всеки ден вкъщи, без да съм имала възможност да видя някога такива упражнения, които завърналият се после от Далечния Изток непознат нарече асани от „хата-йога“, това са спомени за упражненията, които бях тренирала с Ментуптах в храма. Те бяха спасени от избягалите по другите континенти божии синове в Индия, където великите учители на този народ са ги запазили и до ден днешен.

Повтарящият се отново и отново през дълги години ужасен сън с лъва, който ме гони и чиято муцуна вече усещам във врата си, сънят, който изпълваше детството ми с ужас и страх, беше първият спомен за последните ми впечатления от оня живот в Египет, впечатленията от смъртта, която ме бе постигнала тогава. А „великаните“, „титаните“, „полубоговете“, които стоят със способностите си високо над човешките синове и за които татко – милият ми баща от сегашния ми живот – не знае нищо, защото не си спомня: Птаххотеп, Атотис… божиите синове… къде сте вие? Къде сте? И аз викам без глас в душата си, както се бях научила някога в храма от моя дълбоко уважаван и горещо обичан духовен учител, върховния жрец Птаххотеп, и се вслушвам в себе си, за да доловя някакъв отговор…

Отначало се озовавам внезапно в тъмна пустота. Но съм в пълно съзнание в тази тъмнина и знам, че прожекторът на съзнанието е най-съществената и единствена светлина, която пронизва всеки мрак. И светлината на моето съзнание търси с още по-голяма концентрация! Къде сте, същества, към които принадлежа и аз, на които приличам, същества, живеещи по законите на любовта, които ме разбирате? Вие, които никога не сте ме напускали – дори и в най-дълбокото ми падение, къде сте? Къде сте?… Тогава сред мрака се появява мъничка зеленикава фосфоресцираща светлина, която става все по-ясна, изглежда, че идва все по-близо, та вече виждам как от тази светлина се оформя прекрасната фигура на моя скъп духовен учител Птаххотеп. Разпознавам, че моят висш Аз сега се проектира в малката стая на горската ни вила в онзи, който (по време на моето видение при посвещението) бе извършил опита със стоящия над всичко сътворено творчески висш Аз. Във времето на триизмерния свят е минал само един миг. И в този миг аз видях всичките проявления, които са почивали в мен като възможности за изява и са се осъществили на материално равнище – от най-нисшето несъзнателно ниво на материята до най-висшето – на осъществилия се в материята висш Аз.

Птаххотеп все още стои пред мен и погледът на небесните му очи е спрял върху мен, изпълнен с обич. Този поглед, с проникващият през всичко енергиен поток, отнася и последните останали пред очите ми воали и ми позволява отново да преживея всичко, което съществува в сегашното ми съзнание, като вечност, като безвременно настояще… Все още гледам в тези два извора на живот, в очите на моя духовен учител и с ликуване чак до небето откривам, че разбирам неговите неизречени думи, отново съм постигнала тази способност на духа! Ние пак се разбираме така, както някога в Египет! Искам да скоча и да се хвърля на шията му. Той вдига десницата си и ме възпира. Очите му казват: „Не ме докосвай! Знаеш, че не съм на земно ниво и можеш да ме виждаш само защото си настроила съзнанието си на същата висока духовна вибрация, където се намирам. Ако пожелаеш да ме преживееш с твоите сетивни нерви, ще върнеш съзнанието си на тяхното ниво, на материалното ниво, и образът ми на мига ще изчезне от твоето полезрение. Отсега нататък обаче ще бъдеш способна да настройваш съзнанието си на по-висши честоти и да ме намираш, така, както притежаваше тази способност още в онази проекция на висшия Аз, която ти наричаш твое въплъщение – твоя „живот“, в Египет.“ Оставам мирна и овладяна, защото за нищо на света не искам да загубя състоянието, в което мога да виждам Птаххотеп с духовните си очи. Но душата ми прелива от толкова голяма радост, сякаш нервите ми няма да издържат високото напрежение и сърцето ми ще се пръсне. Птаххотеп пак вдига десница и без да каже нито дума, изпраща енергиен поток в сърцето ми – и то отново започва да бие спокойно.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Лъвът 2 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Изведнъж една безименна сила дръпва съзнанието ми нанякъде и аз се събуждам. Лежа в саркофаг и не усещам тялото си. Съзнанието ми е замъглено, знам само, че искам да стана, но не мога. Тогава виждам Птаххотеп и заместникът му до мен, а Птаххотеп внимателно и нежно ме удържа да остана легнала. Трябва да лежа. Аз съм в духовното си тяло, което обаче още е привързано с магическата връзка към материалното ми тяло от кости и плът. Тялото лежи балсамирано в саркофага и аз в духовното си тяло лежа над него в същото положение. Птаххотеп и неговият заместник са край мен, виждам и духовните им тела, виждам светещите енергийни центрове, които са изградили очите в техните материални тела – и през тези очи те виждат в материалния свят. От двата енергийни центъра на Птаххотеп сега към мен, в мен, се излъчва синкава фосфоресцираща светлина, тя прониква в цялото ми същество и ме оборва сън. Залата и двамата върховни жреци изчезват. Аз пак си почивам в обятията на мама. Сега разбирам, че това не са ръцете й – енергийни потоци са, които някога са изграждали ръцете и цялото й тяло и са се излъчвали от тялото й като любов. Сега тези сили ме носят и изпълват с обич, спокойствие и чувство за сигурност изтормозената ми душа. Изведнъж един неприятен звук ме изтръгва от този мир, рязък звук, който духовните ми уши възприеман отначало като удар. Търся причината за този удар, забелязвам, че това е плющенето на камшика на водача на робите, който задава такта, за да могат всички роби, които ме носят, да вървят едновременно в такт. Лежа върху саркофага, който се плъзга леко като количка по релси. Сигурно току-що сме напуснали двореца. Искам да скоча, но не мога. Изобщо не мога да мръдна крайниците си, защото съм здраво опакована от врата до върха на пръстите си. Лежа като изсечена от камък, ръцете ми са кръстосани на гърдите, краката ми са изпънати един до друг. От това си положение мога да виждам само напред и нагоре. В посоката към върховете на пръстите си виждам под ослепителното слънце блестящите от пот гърбове на мъжете, които, наведени напред, ме носят с ритмични движения. Напред, отвъд гърбовете им, съзирам в далечината постройка от бял камък, в средата на която има дълбок черен правоъгълник, като отворена врата. Сградата ярко се откроява на тъмносиньото небе с гладките си бели стени под силната светлина. Докато мъжете ме носят нататък, тя се приближава бавно и черният правоъгълник става все по-голям. Гледам към небето, което е толкова тъмносиньо, че изглежда почти черно. Две едри птици кръжат над мен – щъркели? Или жерави? Каменната постройка вече е съвсем близо, черният правоъгълник вече е огромен… да… наистина е отвор. О, вече различавам местността – ние сме в Града на мъртвите – това е гробница! Мъжете влизат в отвора, изчезват в мрака… после в черния отвор влизам и аз… и след ослепителния блясък на слънцето сега светът около мене става тъмен, всичко изчезва, покрива ме абсолютен мрак! Обладава ме неизразим ужас и вътре в себе си викам безгласно Птаххотеп:

- Колко, колко време трябва да лежа затворена тук?

И сега още ясно чувам добре познатия глас – гласа на Птаххотеп, който обявява безпощадната неизменна воля:

- Три хиляди години…

Жестоко отчаяние и ужас ме обхващат и в спазъма от страх изплува чудовището, израз на закона на материята. Виждам как неговата убийствена муцуна на сатир ме гледа втренчено, отвратително ухилена, неговият пробождащ поглед се впива дълбоко в мен и ме връзва за мумията, която някога е била аз.
То ми казва:

„А сега вече си в моя власт! Виждаш ли: най-висшето и най-нисшето винаги са огледални отражения. Почиващото в себе си съвършенство и вечната неподвижност са двете страни на една и съща божественост. Ти искаше да станеш осъзната в почиващото в себе си съвършенство, а сега падна в неподвижността!

Да, жреците в храма балсамират тленната обвивка на посветените, за да може още дълго да действа като акумулатор излъчващото божествена енергия тяло. Техният дух е свободен, със съзнанието си те не са свързани със земята. Ти обаче се свърза с тялото. Чрез физическата любов ти насочи божествената сила, която притежаваше, в твоите нисши нервни центрове и изгори себе си. Съзнанието ти е завързано, заедно с духовното ти тяло, към твоята материална обвивка, ти си моя пленница до безкрайност! Докато духовното тяло на посветения е свързано чрез балсамирането с мумията, неговото съзнание все пак е във вечността, ти обаче си прокудена в безкрайността!

Вечността е вечно настояще, безкрайността е вечно бъдеще, което никога няма да бъде достигнато и което никога не става настояще.

Вечността никога не е имала начало, значи няма и край. Вечност е безвременно настояще, което не познава нито минало, нито бъдеще. Безкрайността обаче е изпадане от вечността в бъдещето, без настояще!

Ти искаше да участваш в одухотворяването на Земята. Хайде сега одухотворявай, ако можеш, този малък къс земя, който бе твоето тяло! Хи-хи-хи! Жрицата лежи тук и нейното съзнание не е нищо друго, освен един камък!

Сега ти се намираш на първия изпит на посвещението: в състоянието на съзнание на материята и си с човешко съзнание! Опитай все пак да се освободиш, ако можеш! Ти си моя пленница! Вече не можеш да се освободиш от мене, понеже ти си станала аз. При посвещението ти ме победи, защото трябваше да призная пред твоето божествено-духовно съзнание на висшия Аз, че без него аз също не мога да съществувам. Значи трябваше да призная, че аз съм ти. Обаче сега е обратното: ти си станала в твоето съзнание материя, ти се отъждестви с тялото си и въпреки това си дух като мен – а именно духът на материята, следователно ти си станала аз!

Ти си моя пленница в безкрайността… в тъмнината… затворена в този труп, които някога беше ти и които не може да се разпадне поради балсамирането, а иначе ти би могла да бъдеш свободна. Това е твоето наказание, да преживееш как тази мумия, която сега, както е балсамирана, ще пази твоята хубост като жива, бавно ще се сгърчва и ще заприлича на мен. Искаше да станеш безсмъртна в духа на вечността и стана непреходна в тази мумия в безкрайността, в безкрайността… в безкрайността…“

Безсилна съм. Трябва да слушам. Лежа с духовното си тяло тук, безнадеждно привързана към мумията си. В отчаянието си се опитвам да се спася в несъзнаваното, но не успявам! Трябва да лежа тук в съзнание, без да имам ни най-малка представа за времето, което препуска над мен… Време! Какво си ти, о, време! Ти съществуваш само когато човек е нещастен! В щастието няма време: съзнанието е спокойно, понятието за време изчезва. Само когато щастието отмине, човек осъзнава, че докато съзнанието му е било в безвремието на вечното настояще, времето е продължавало да лети. Времето започва с изпадането от щастието, от рая. Но нещастието пак не познава времето, защото, колкото по-нещастен се чувства човек, толкова по-бавно минава времето, минутите изглеждат часове, а в най-жестокото нещастие, когато мъките и страданията станат непоносими, всеки миг става безкрайност и времето спира! О, колко е прав Сатана! Най-висшето и най-нисшето си приличат като двама близнаци, като действителността и нейното огледално отражение, привидността. Щастие е безвременната вечност, а обратното – нещастието, е безкрайното време – безкрайността.

Лежа тук и нямам нищо, абсолютно нищо, с което бих могла да сравнявам времето! Дърво на познанието на доброто и на злото! Как добре разбирам твоята истина, че познание е възможно само когато можеш да сравняваш! Как мога да разбера колко време е минало, когато не виждам слънцето – този божествен показалец на времето, и когато нямам представа какво означава в онзи мрак един ден като усещане за време? Какво може да ми показва времето, щом нищо не се случва, щом наоколо цари неподвижен мрак? Как мога да знам нещо за времето, когато вече нямам сърце, което някога отмерваше ритъма на живота в гърдите ми и което сега, с пулсирането си, би могло да ми даде представа за време? От няколко минути ли лежа тук и само ми се струва, че лежа вече цяла вечност? Или седмици… години… дори столетия, хилядолетия? Какво е една минута и какво е хилядолетие? По какво бих могла да определя разликата?

Ужасният страх не ме напуска нито за миг. Вече нямам бели дробове, за да вдишвам, за да черпя нови сили от вечния избор и да меря времето с дишането си. Отникъде не мога да очаквам облекчение за изтерзаната си душа… Мъките и страданията нямат край, нямат край, нямат край…

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Лъвът 1 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Лежа на колене пред Птаххотеп. Не говоря – Той разбира неизречените ми думи и когато мълча…

„Татко на душата ми, спаси ме! Отнеми този огън от тялото ми, върни ми свободата! Така не мога и не искам да живея повече… Изгубих себе си, унищожена съм, вече не съм господар на себе си, не мога да мисля това, което искам, а други мисли ме завладяват и разкъсват главата ми. Помогни ми, Татко на душата ми, помогни ми да се върна в небесните висоти, където цари духовна яснота, чистота и свобода. Дай ми отново криле, за да летя горе с вас като творческата сила на Бога – божественият сокол Хор, прекосяващ вселената и създаващ нови светове. Отвори ми отново небето, нека чуя пак музиката на сферите, която отсега нататък ще живее само в спомените ми, а в мене цари гробна тишина, защото ушите ми са оглушали. Отвори отново очите ми, защото са изгорени и виждам светлината на небето, блясъка на Бога само в спомена си, но в мене е мрак, защото вътрешните ми очи са ослепели. Отвори пак дверите на небесната ми родина, където имах всички съкровища на духа, които все още са живи в спомените ми, защото аз паднах и станах беден земен просяк. Открий ми отново блаженството и мира в божественото единство на спасените, които са само в спомените ми, защото паднах в пустошта, в пустинята изоставена и преследвана постоянно от изгарящо безпокойство. Положи благословената си ръка на главата ми и ми разреши отново да бъда освободена от веригата на времето, във вечното настояще, да бъда отново тази, която бях, която в действителност съм, но която в привидния свят на илюзиите вече не мога да бъда. Татко на душата ми, спаси ме, избави душата ми! Позволи ми отново да чувам твоя глас в себе си, като гласа на Бога, защото вече не чувам отговора ти, глуха и сляпа съм и загубих небесните си крила и станах отблъснат прокълнат човек. Приеми ме пак, вземи ме обратно в единството на блажените, защото не мога да живея повече така! Избави ме, Татко на душата ми, спаси ме, ти, представителю на Бога, не ме изоставяй, не ме изоставяй… не ме изоставяй…“

Но не чувам никакъв отговор. Загубих всичко. Разумът, който винаги ми е помагал да вървя напред, е станал мътен, само неясни мисли се влачат като морни странници из главата ми. На леглото си в двореца лежа с единствената мисъл: да умра! На мога да живея повече, не искам вече да живея! Аз съм само сянката на моя Аз. През мъглата от време на време виждам неясни лица – Мену, ридаеща безнадеждно, и Бо-Гар, отчаяните очи на Бо-Гар… Искам да умра, да умра! Преди бях господар на тялото си и можех да го напусна съзнателно. Сега се опитвам – не става! Не мога да изляза от тялото си. Сякаш съм закована в него, не мога да го напусна, станах пленница в затвора на материята. Искам да отида при кивота! Той ще изгори тялото ми, както изгаря с излъчванията си жертвените животни, без да остане и пепел. Забулвам се и бързам към храма, през голямата зала, към вратата, която затваря подземния тунел към голямата пирамида. Но не мога да премина оттам. Във въздуха пред скалната врата се блъскам сякаш в невидима стена. В замъглената ми глава просветва: най-ниската честота на кивота, ултраматерията! Материализираната омраза! Тя обаче пази едно забранено място по-добре и от най-дебелата стена. Опитвам се още веднъж да прекрача, но невъобразимо твърдата стена на ултраматерията ме блъска назад. Няма милост за мен… няма милост… Бавно се връщам по дългия коридор на храма, минавам и покрай малката си килия. Влизам с празна глава и сядам на каменната пейка. Потъвам в спомена… помещението се разширява, от всички страни чувам ехото на безкрайността и в мен изплува картина: една фигура, обвита в мъгла, се приближава към мен… разпознавам я: мъглявата фигура от моето видение при посвещението. Тя идва съвсем близо до мен, после от нея бълва пламък, цялата фигура пламва и се превръща в мъжко същество от огън, което сега ме прегръща неудържимо и прониква в мен, тъй че аз също започвам да горя и се превръщам в пламък. После чувам гласа му, как ми шепти: „Казвам ти, ние пак ще се видим. Ти ми принадлежиш, никога вече няма да се освободиш от мен. Ние пак ще се виждаме, пак ще се виждаме… в безкрайното време, в безвременната безкрайност ще се виждаме…“ – и ехото повтаря хиляди и хиляди пъти: „ще се виждаме пак… ще се виждаме пак… ще се виждаме…“

- Не – викам аз, – не те искам, мразя те!“

Огнената фигура се смее:

- Докато ме мразиш, ще ме обичаш и аз ще имам власт над теб! Няма да се измъкнеш толкова лесно… Ние пак ще се виждаме… – продължава да вика ехото…

Докато слушам този глас, умножен хилядократно от ехото по всички посоки на празната стая, така че целият въздух трепери от връщащите се вълни, знам, че забулената в мъгла и сега горяща фигура ми шепне с гласа и ме гледа с очите, на които вече не мога да устоя. Същият глас и същите очи търсех винаги и във всички гласове, които ми говореха и във всички очи, които ме гледаха, в безбройните мъже, които съм срещала през безброй многото си животи, за които си спомням от видението си при посвещението. Във всички тези мъже търсех този мъж, когото обичам с непреходна любов, с всяка своя капка кръв, единствения, „моя“ мъж: образа-близнак на моята собствена допълваща ме половина… После изплува друг образ, ликът на човек, когото не обичам като моя допълваща ме половина, а като самата себе си: Има! Него не можех да обичам със земна любов, защото с него винаги съм била едно в Бога. Свързва ни вечната обич на райското единство. При него искам да отида сега, нему искам да обясня всичко, той ще ме разбере! Единството, което ме свързва с него, ще ме води като светлина през дългото ми пътешествие, ще осветява моя затъмнен път, за да се върна отново в изгубената си небесна родина, в Бога. Излизам, залитайки, от килията си. В духовната школа, където той работи като свещеник и подготвя кандидатите за посвещение, го търся навсякъде, надничам във всяка зала, да не би да е там, но не го откривам никъде. Изведнъж към мен пристъпва младият свещенослужител, който ми помагаше при последните приготовления за посвещението.

- Има ли търсиш? – пита той.

- Да. Къде да го намеря?

- Тук вече няма да намериш Има. Той си отиде от храма в много отчаяно състояние. Загуби себе си, защото вярваше най-много не в Бога, а в една жена! Изчезна потресен оттук, никой от нас не успя да го задържи. Предпочитал да живее сред диви негърски племена, отколкото тук, в храма, защото при негрите няма да му се наложи да изживее разочарование. „Негрите не лъжат, те са такива, каквито са!“ – бяха последните му думи, преди да избяга оттук. Никога вече няма да намериш Има.

Стоя вцепенена и няма от ужас. О, Има! И теб съм повлякла със себе си в нещастието, в отчаянието! От тази новина адът в мен стана сто пъти по-мъчителен… Но все пак знам, че младият свещенослужител не е прав. Ще намеря Има отново! И ако не в този, то в някой следващ живот! Всичко е преходно, само истинската любов никога не си отива и тази любов, стояща над всичко, свързано с пола, любовта на единството на душите, ще ни събере безпогрешно – Има и мен!… Връщам се в двореца и знам само едно, че трябва да умра. Дори и да не бях жрица, да не бях посветена, пак нямаше да мога да живея повече, но сега, когато знам, че съм повлякла със себе си в ада най-добрия си приятел, душевните ми мъки са непоносими. Всички мои мисли, всичките ми чувства не приемат да съм жива. Искам да се самоунищожа и отново, и отново, с огромни усилия се опитвам да напусна тялото си. Но не мога! Не мога да умра! Трябва да нося в себе си огъня, който ме изгаря и разрушава нервите ми. Не мога да избягам от себе си. Изтощена до крайност, си лягам, за да намеря известно облекчение и мъничко да се поуспокоя, но като че ли цяла планина притиска гърдите ми и не мога да дишам. Пред затворените си очи виждам ослепителен огън, жарава и пламъци, червени, виещи се огнени езици като косите на чужденеца… като гривите на лъвовете…

Лъвовете! – Да, при тях искам да отида. И обличам роклята си за пътуване с колесницата. Пазачът ме пуска при лъвовете, защото знае, че след посвещението имам разрешение от баща ми да излизам сама с тях. Отивам при моите лъвове. Те ме посрещат с наведени глави и разширени ноздри. Подушват чуждия мирис по мен, усещат, че в мен има някакво чуждо излъчване. Отивам при Шима и го галя по главата. Шу-Гар започва силно да ръмжи, бавно прикляква и се приготвя за скок. Ярост и ревност святкат в очите му и инстинктът за живот се събужда в мен. Насочвам волята си срещу Шу-Гар, както го управлявам при излетите с колесницата. Но с ужас чувствам, че вече не мога да изпратя волята си срещу него! Волята ми е осакатена и мъртва – и лъвът скача. Обръщам се, виждам за части от мига как трима ужасени мъже тичат към мен – Тис-Тха, Бо-Гар и пазачът, и тичам с всичка сила навън от лъварника, усещам вече горещия дъх на лъва във врата си, усещам как муцуната му ме достига, после върху главата ми се стоварва удар, но продължавам да тичам… Виждам една врата, през която трябва да вляза в царството, където лъвът вече няма власт над мен, а на вратата стои тънката, бледа фигура на моята майка!

- Мамо! – крещя и тичам без дъх, защото знам, че в нейните ръце ще бъда спасена.

Мама ме очаква с нежната си усмивка, с отворени обятия. Бягам с последни усилия – и падам в прегръдката й. Лъвът изчезва – спасена съм… После всичко става тъмно, знам само едно: аз съм в ръцете на моята майка, която ми помогна да премина прага! Чувствам се добре… спокойна съм… наслаждавам се на обичта на мама, която толкова време не съм виждала, любувам се на мира на любовта…

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени