Tag Archives: мъдрост


Ние пак ще се видим 4 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Това продължава така, ден след ден. И бързо приближава времето, когато чужденецът трябва да се върне в родината си. В много отношения бих могла да бъда доволна, дори бих могла да триумфирам като „жена“, защото виждам как се е променило отношението му. Той загуби надменността си и по цял ден очаква вечерта, за да бъде с мене. Вече знам, че той всъщност никога не е чувствал превъзходство, а това поведение е било само защита да не се „предаде“ напълно. Не искаше да се лиши от мъжкото си превъзходство. Бе възхитен от мен от първия миг, когато ме бе съзрял, и моята суетност, която отначало непреодолимо ме бе подтикнала да се занимавам с него, сега можеше да бъде напълно задоволена. И въпреки това не съм доволна, а ме измъчва едно постоянно безпокойство. Но пък точно това безпокойство ми дава увереност, че интересът ми към него не произлиза от женския инстинкт на моята нисша природа, защото постоянно се контролирам! Мену казва, че ми личат всички симптоми, недвусмислено разкриващи влюбеността, и се топи от радост, че аз най-сетне „цъфтя“. Това обаче е заблуждение. Мену изобщо не може да съди за това, защото наблюдава всичко от своята земна гледна точка. Тя няма и понятие, че аз изобщо не мога и не бива да се влюбвам, а и не съм влюбена! Как бих могла да съм влюбена в онзи недодялан червенокос великан? Той не ми харесва, физически ми е чужд и дори ми действа някак отблъскващо. Вече много пъти съм се проверявала вътрешно и понеже общуването между мъжа и жената служи за това, да се създават деца, вече често съм си задавала въпроса дали бих искала да имам дете от този чужденец. Опазил ме Бог! Едно дете с такива уши, с такава кокалеста фигура? С такива груби форми и ъгловато тяло? Не! В никакъв случай не искам да имам дете от него! Значи не съм влюбена. Аз искам само той да намери Бога! Занимавам се с всеотдаен интерес с всеки от моите ученици и точно по тази причина мисля толкова често за него. Той обаче все още не е открил Бога. Това не съм постигнала! Ето защо съм тъй неспокойна и тъжна, когато помисля, че скоро ще напусне страната ни и може би никога вече не ще го видя през целия си живот тук… После всичко става по-бързо от светкавица…

Последната вечер пак отивам в храма, за да го видя и да си вземем сбогом. Както обикновено, той се е облегнал на стената, но вече не е така надменен като първия път, когато ме чакаше тук. Изобщо не ме поглежда, а е вперил неподвижен поглед в пустотата.

- Какво ти е? – питам го.

- Мисля си, какъв смисъл имаше това, да те виждам тук всяка вечер. Какво искаше ти от мен, красива царице без сърце? Какво ще ме ползва това, което ми разказа, когато от него станах само нещастен? Постоянно ми говореше, че трябва да намеря сам себе си, а при това с всяка своя дума и с всяко свое дело направи така, че съвсем изгубих себе си. Бях храбър, смел боец, който не трепваше пред никого, а сега станах роб. Роб на една дребна женичка, която не стига даже до рамото ми! И ме е страх от бъдещето – как ли ще мога да живея без тебе?
Гореща вълна от радост ме облива. Иска ми се да е от суетност. Но аз също изпитвам ужас! Защото в началото наистина исках той да признае моята женска красота и власт, но след като постигнах това, исках да употребя властта си над него, за да му помогна да тръгне по своя вътрешен път. Положих всички усилия да пробудя висшия Аз в него. Но вместо това, той се влюби в мене. Дотам не исках да стигна! Не исках и не искам земна любов, исках да създам с него много по-висше единство, единството на висшия Аз. Исках да го отведа при Бога! Но напразно изваждам най-дълбоките истини от моята най-интимна същност, той вижда в мен единствено жената, не може и не иска да се издигне над плътското. Той изобщо не ме вижда, не забелязва, че не обича мен, аз изобщо не съществувам за него, а обича тялото ми, обвивката, която е само проявление на моя истински Аз! Колко унизително, колко ужасно!

- Виж какво – казвам аз трепереща, – наистина не е имало смисъл да идваш тук, за да ме виждаш, защото ние изобщо не можем да се срещнем. Аз искам да те издигна на духовно ниво, а ти искаш да ме смъкнеш долу на нивото на тялото. Нямаше никакъв смисъл да водим тази борба. Върни се с мир в родината си и ние никога повече няма да се видим.

При моите думи кръвта се качва в главата му, виждам как лицето му, шията му, целият става тъмночервен, тъй че косите му изглеждат по-светли от кожата му. Очите му блестят като жарава и аз изплашена виждам как цялото му духовно тяло се превръща в буен пламък. После, без да имам време да се защитя, той хваща страстно ръката ми като в железни клещи, притиска ме към мощните си гърди, прегръща ме, натиска главата ми назад, притиска устата си до моите устни с такава сила, че изгубвам дъха си. После целува лицето ми, шията ми и пак устните ми и между изгарящите целувки повтаря, шепнейки в ушите ми:

- Ти не искаш повече да ме виждаш? Но аз искам да те виждам и ние пак ще се видим… пак ще се видим…

Когато видях дивото му лице да се приближава към мен, ме облада панически унищожителен страх. Исках да го отблъсна и да се защитя, но когато изведнъж ме заключи в яката си прегръдка и притисна горещите си устни до моите, неговият огън се прехвърли върху мен, аз изгубих властта над себе си и без съпротива се оставих напълно на една покоряваща ме върховна наслада и преданост, в която внезапно се бе превърнал страхът. Осъзнавам, че го обичам, че съм го обикнала от първия миг с душата и тялото си, с цялото си същество, че безкрайно, страстно го обичам… Огънят ме залива неудържимо, като гигантски вулкан, огромните пламъци ме поглъщат, усещам как гръбначният ми стълб отново се превръща в мост от пращяща жарава, образувана от седем искрящи факли, сега вече не съм в неподвижната ос на гръбнака си, вече не съм в центъра, откъдето моят висш Аз излъчва огъня на живота, а моето съзнание е паднало в горящото ми тяло. Шибащи светкавици преминават през моите вени, през цялото ми същество. Всичките ми нерви горят, всичките ми мисли се изтриват, те изгарят съзнанието ми и ме унищожават… после всичко изчезва…

Идвам постепенно на себе си… бавно отварям очи: Обкръжават ме каменни стени, разбирам, че лежа на пода на малката си килия. Сама съм… мъртвешки тихо е. Нямам мисли. Вече изобщо нямам нищо, над което бих могла да разсъждавам… Ставам съсипана, увивам уморената си глава във воала и напускам килията. Дългата галерия с колоните е тъмна и изглежда безлюдна. Но след няколко крачки забелязвам една тъмна фигура, която се е облегнала на отсрещната стена: Има! Той стои там като вкаменен и ме гледа с неподвижни очи, с неописуем поглед, който усещам дори и в тъмното… поглед, който прониква дълбоко в мене. После се отделя от стената, обръща се и тръгва бавно в противоположна посока… Връщам се без мисли в двореца. Мену, която бе застанала в ъгъла на храмовия двор, ме придружава безмълвно, но от време на време шумно се прозява…

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Ние пак ще се видим 2 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Преминават много дни, не мога да ходя в храма, толкова съм ангажирана в двореца с гостуването на чуждестранните гости. Празненствата са едно след друго. Представления, излети и празнични гощавки и аз, естествено, трябва да изпълнявам своя дълг наред с баща ми, фараона, и да представлявам властта заедно с него. Мену е в стихията си, облича ме с върховна радост във все нови и нови, все по-красиви и пищни дрехи. Но Бо-Гар е огорчен и нещастен, защото сега изобщо нямам време за него. Роо-Кха често се появява със своите носачи на бижута, за да ми донася постоянно разкошни произведения на ювелирното изкуство. Нося всичко това по задължение, но все пак се оглеждам, изпълнена с любопитство в голямото си сребърно огледало: какво ли ще каже чужденецът за новата ми рокля и за новия ми накит? Особено когато Татко и аз и целият двор се появяваме в носията на чуждестранните гости, за да засвидетелстваме дружелюбното си отношение. Смешно ми е, колко странно изглежда Баща ми в необичайното облекло! А аз? И в тези ли дрехи няма да ме хареса непознатият чужденец? Защото аз вече „го“ познавам! Татко ми представи неговия военачалник и всички благородници, значи и него, и сега всеки ден съм в компанията на чуждите пратеници. Владетелят на тяхната страна бе избрал за делегацията само мъже, които бяха научили за кратко време езика ни, и така ние можехме да разговаряме много приятно с гостите. Само когато съм с този гост от чужбина, който тогава, на празника по посрещането им ме бе гледал така, се смущавам и винаги получавам сърцебиене, защото той има точно същия глас като забулената в мъгла фигура от моя сън при посвещението! Колко странно! Чужденците са особени хора. Некултурни и необразовани, но съвсем не глупави! Свързани са твърде много с природата и без да познават с разума си вътрешните творчески закони и същността на нещата, знаят много за тях от собствения си непосредствен опит и преживявания. Странно е да наблюдаваш, че същата истина, която ние виждаме в духа си чрез наблюдение с вътрешното си зрение, в съзнанието на тези чуждоземци се появява като вяра и суеверие! Ако не познават източника и причината на една енергия, те си представят, че тя произтича от някакво невидимо същество, а после наричат собствените си представи с името „бог“. И те упорито държат на своите представи, на своите измислени приказки за „боговете“ си. Мислят си, че знаят всичко по-добре от нас. Обаче, когато искаш да им обясниш истината, поклащат глава и се смеят високомерно. Разбира се, не трябва да споменавам нищо от тайните на храма, но все пак исках да обясня на чужденеца енергиите, които при буря предизвикват светкавици и гръмотевици. Не биваше да споменавам, че върховните жреци създават в пирамидата светкавици и дъжд с кивота, защото без това никога не би завалял дъжд по естествен начин и страната би била една напълно безплодна част от Земята. Аз обаче се опитвах да обясня, че светкавицата се поражда от срещата на две противоположни енергии и че той сам би могъл да предизвика същото явление, ако удари силно два камъка един о друг. Тогава той се изсмя надменно и каза, че светкавицата била стрелата на „върховния бог“ и че много добре знае, че в някои камъни живеят малки „демони“, които се гневят и мятат светкавици, ако ги обезпокоиш. Но за истинското обяснение на това явление той нищо не искаше и да знае. По принцип няма разлика дали наричам светкавицата „стрелата на върховния бог“ или „среща на положителни и отрицателни енергии“, но ако тези люде останат твърдо при своите суеверия и представи за несъществуващи богове, никога няма да се научат да владеят природните сили, а ще останат роби на суеверието си. След моите обяснения на различните природни явления чужденецът, дори и да не вярва, все пак се заинтересува от по-нататъшни обяснения. Каза, че ще му бъде приятно да го обучавам. Така че всеки ден ще идва в храма и аз ще го посвещавам в най-нисшата степен на знанието.

След залез слънце Мену ме облича в жреческата ми дреха и добре забулена тръгваме двете към храма. Един от духовните ученици бе довел чужденеца в моята малка килия и той ме очакваше. Мену остава на двора, а аз влизам в килията си. Чужденецът се е облегнал в ъгъла на стената и ме гледа с надменната си усмивка. Това винаги ме ядосва! Как си позволява да ме гледа така? Той не ме превъзхожда в нито едно отношение, само неговото невежество го кара да си въобразява, че ме превъзхожда във всичко, защото физически е много по-едър и по-силен. Разбира се, той не знае, че силата на духа стои над всичко. Но аз ще му покажа това! Ще победя този нахален червенокос великан със силата на духа си така, че той ще ми се покори с цялата си физическа сила.

Чужденецът ми се покланя дълбоко, но аз виждам, че го прави, без да е убеден. Тук, в нашата страна, народът ме обожава. Знаят, че съм посветена жрица – служителка на Бога. Чужденецът също знае, че съм жрица в храма, но не знае какво значи „посвещение“. Не знае, че нашето знание се базира не на човешките представи, на „приемането на нещо за вярно“, на „вярата“, а означава познаване на истината, на божественото всезнание! Но ще му отворя очите аз, ще го въведа в тайната на човека и на вселената около него, в загадката на цялото Творение.

- Ако искаш да придобиеш истинско знание – започвам веднага, – най-напред трябва да опознаеш себе си. Трябва да знаеш какво си ти самият. Защото, когато опознаеш себе си, ще откриеш, че всички истини лежат скрити в твоето същество. Със себеопознаването опознаваш и всички тайни на света. Затова реши първо голямата тайна, великата загадка на нашия сфинкс: самият човек! Трябва да узнаеш какво си ти!

Отначало чужденецът ме гледа внимателно, после започва да се усмихва.

- Аз трябва да узная какво съм? Но аз знам това отдавна! Това било голяма тайна, как така? Но ми се струва, о, царице, че ти не знаеш какво съм и затова аз ще ти кажа: аз съм мъж! – и той се смее високо и от сърце, тъй че открива всичките си едри бели зъби.

Ах! Той е като едно голямо дете! Смее се толкова заразително, че и аз започвам да се смея.

- Знам много добре, че си мъж… – казвам, но не мога да довърша изречението, понеже червенокосият юначага ме прекъсва съвсем неучтиво:

- Царице, май ти не само не знаеш, че съм мъж, а изобщо не знаеш какво е мъж. Аз не съм жрец и не мога да чета мислите като вас, но познавам жените и виждам, че ти все още изобщо не знаеш едно нещо – или съвсем си го забравила, – а то е: какво си ти! Ти си жена! Как искаш да ме научиш на съкровените тайни на човека и на вселената, когато не знаеш тази проста истина, която вижда всеки човек?

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Ние пак ще се видим 1 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Един ден дворът се готвеше за тържествен прием. Преди време баща ми бе изпратил в една далечна страна своя пълководец Тис-Тха, съпроводен от много видни личности, с голяма военна част и кораби с подаръци и стоки за размяна. Владетелят на тази страна бе приел нашите посланици изключително сърдечно и не след дълго изпрати в нашата страна войски също с подаръци и стоки за размяна. Днес се празнува пристигането на тези чужди войски.

Мену ме облича в официалната ми рокля, а Роо-Кха донася с обичайните церемонии украшенията на владетелката. После двамата най-възрастни сановници ме повеждат към баща ми през дългите галерии с колони. С нас са и останалите сановници от двора и всички отиваме на терасата на двореца. Там, в средата, на златния трон седи фараонът, от дясната му страна е клекнал неговият лъв за аудиенции, а от лявата, малко напред, почти на края на терасата, е моят трон. До нас, отдясно и отляво, застават благородниците на страната, според своя ранг.

Празникът започва. Войските на чуждата страна минават в тържествено шествие пред нас. Командващият приближава със свитата си към терасата, прави ни дълбок до земята поклон с протегнати напред ръце, държи изписана реч на нашия език, за да покаже, че те желаят дълготрайни връзки с нас. После нарежда на дароносците да излязат напред и да ни връчат подаръците.

Наблюдавам сцените отгоре и разглеждам мъжете от свитата на командващия (всички в пищни празнични дрехи и с бойно снаряжение), които застават в една редица пред терасата – едри, широкоплещести и много мускулести. У нас само потомците на божиите синове са така високи и силни като тези чуждоземни воини, но са доста по-елегантни, гъвкави и подвижни.

Птаххотеп, Татко и още неколцина от коляното на божиите синове – Има, Ментуптах, Имхотеп и няколко жреци – имат силни тела, но са царствено достолепни и одухотворени. Те не изглеждат тъй масивни и с тела като на животни, като тези чужденци. Никога не съм виждала такива хора. Не ми се нравят! Свикнала съм в нашата страна, особено при потомците на божиите синове, а и при вече силно смесената раса, чертите на лицето да са фини и одухотворени, не така неправилни и животински като лицата на тези чужденци. Особено ушите! Нашите уши са малки, тесни и с красиви очертания, обичката не е залепена. Чужденците имат големи, широки уши със срасната обичка, като у маймуните. А това, което ми е съвършено непознато и ми се струва твърде странно, е, че те имат червеникави коси! Отгоре на всичко са и много космати – лицата, ръцете и краката им са покрити с гъсти косми, които на слънцето блестят като златни нишки. Самоуверени са и със самочувствие. Когато говорят или се смеят, се откриват красиви бели, но доста едри зъби. Това също ми изглежда животинско! Излъчват огромна сила, но не духовна. Не! Те не ми харесват!

Виждам, че чужденците ни намират нас също толкова странни, колкото и ние – тях. Ние също не им харесваме. Виждам, че очите им още не са отворени за духовното. Не забелязват изобщо одухотворено красивите и изящни черти, виждат само, че хората при нас са по-дребни на ръст от тях. Тъй като виждам и мислите им, разбирам с какво пренебрежение се отнасят към нашата раса. Свикнала съм, когато един мъж ме гледа, да виждам в очите му как просветва пламъчето на възхищението. Тези чужденци се възхищават на дрехата ми, на бижутата ми, но изобщо не забелязват, че съм красива! Виждам добре с какво любопитство ме разглеждат, мен – владетелката на тази страна, и ме поглеждат при всеки удобен случай, но не знаят, че съм красива! Да, дребната фигура съм наследила от майка си, но красотата на една жена не зависи от ръста й! Обаче тези чужденци, тези чуждоземни бойци смятат, че една жена е хубава само ако е едра и пълна… Наблюдавам се, както винаги: може би се е пробудила суетността ми? Не! Това е далеч от мене! Не ми харесва, че са тъй невежи, незрели и груби, каквито при нас са само човешките синове от най-нисшата класа. Всичките тези чужденци са некултурни – и водачите им, и благородниците, които ги придружават. Там, сред другите, има един, който стои точно под моя трон. Трябва да е висш офицер, защото се появи в най-близката свита на техния командващ. Сега стои там с група воини и не откъсва очи от мене. Но в ъгъла на устните му се таи израз на пренебрежение. Поведението му наистина не е благородническо. Как може един мъж да си позволи да гледа жена тъй дръзко и нахално?! От нашия двор само Роо-Кха е толкова нахален, но неговият поглед не може и не иска да скрие възхищението му от хубостта ми. А този чужденец ме гледа само с нахалство, без ни най-малко възхищение! Но въпреки това не разрешавам на суетността да се пробуди в мене. Вече внимавам и постоянно контролирам себе си!

Извръщам се. Продължавам да наблюдавам празничните ритуали. С най-жив интерес наблюдавам различните борби, които демонстрират чуждите воини. Трябва да призная, тези мъже имат физическа сила, каквато е непозната при нас. Тази раса произлиза от потомството на един син на земна жена и божий син, който е изявил висшата божествена енергия не в своя дух, а в кръвта си и е станал великан. Неговите потомци се кръстосали с първобитните хора и се развила раса с едри кости и изключителна мускулна сила. Те далеч не са толкова умели и подвижни като нашите бойци, но пък правят със силата си такива неща, каквито нашите мъже изобщо не могат. По време на тези публични демонстрации, без да ща, постоянно поглеждам към този нахален чужденец. Той непрекъснато гледа нагоре. Всъщност би било наистина чудесна задача да въведа един такъв некултурен, странен червенокос чужденец в тайните на духа, постепенно да отварям вътрешното му зрение, за да вижда не само плътта на една жена, а и красотата на нейната духовност!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Като жрица (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Жриците в храма имат различни задачи, съответстващи на индивидуалните им способности. Някои обучават храмовите танцьорки. Други подкрепят в светия им сън неспокойните души, които след смъртта си все още витаят в земната атмосфера – ненамерили пътя си към светлината. Без помощ те навярно биха се лутали дори цели хилядолетия, понеже без сетивни органи не могат да събират опит, нито да влизат в контакт с други същества. Затворени са в себе си и не намират път за развитие. Жриците издирват тези неспокойни души, проникват в тяхната същина със силата на любовта и благодарение на вътрешната идентичност облъчват съзнанието им с идеи, които после им помагат да намерят изход от своето състояние. Значи задачата на тези жрици се състои в две неща: помагат на заблудените души да вървят напред и същевременно прочистват земната атмосфера.

Има жрици, които посвещават младежта – духовно и физически здраво младо поколение – в плътската любов. Те учат младите мъже да облагородяват нагона със силата на духа и да се стремят към по-висша душевна връзка – към свещенодействие. Посвещават и младежите, сключващи брак, в тези свещени сили, а те после в брачната връзка ги предават на съпругите си и така създават благородно потомство.

В крайна сметка определени жрици изпълняват същите задачи като жреците. Ръководят групи от духовни ученици, дават напътствия за упражненията за концентрация, приемат хора, които в някаква ситуация имат нужда от съвети, а когато тези жрици достигнат по-висока степен в жреческата йерархия, им е разрешено да лекуват болни с жезъла на живота. По този начин една жрица може да стане и върховна жрица. Аз бях причислена към тази група.

Много обичам своята задача. Прекрасно е да съпреживявам миговете, когато душите на моите ученици и ученички постепенно се разтварят и в тях се проявява божественото. В това виждам жива илюстрация на непрозрачния куб, който постепенно става прозрачен и в него би могъл да се види божествено-творческият принцип. Всеки ден преживявам това, заедно с моите мили духовни ученици, на които помагам. Обичам да се занимавам и с хора, които търсят храма, за да получат съвет за своите душевни или физически проблеми. Приемам ги в малката си килия, която Има ми предостави, когато дойдох за пръв път в храма. Там хората ми разкриват „другото“ си лице, което никой не вижда, а често и те самите. Съзирам това вътрешно лице у всяко живо същество и е много поучително да чуеш какви преживявания, какъв житейски опит и събития са оформили (по закона за причината и следствието) този вътрешен лик. О, ако хората можеха да се видят отвътре, никога не биха се мразили, никога не биха се бояли един от друг! Няма лоши хора! Те често са зли и жестоки, защото мислят, че другият иска да им причини някакво зло, и се бранят предварително единствено от страх. С това те наистина дават повод другият да си създаде убеждението, че са злонамерени. Ако обаче човек убеди и двамата, че нямат лоши помисли, а само се боят един от друг, те с облекчение ще си подадат ръце. Хората са невежи и слепи – не се виждат взаимно, именно това е причината за всичката враждебност и нещастие по земята. Няма нищо по-хубаво от това, да можеш да отваряш слепите очи и да виждаш как в техния поглед изгрява сиянието на разбирането и знанието, на добронамереността.

Успоредно с тази моя ежедневна работа трябва да присъствам, когато Птаххотеп или заместникът му лекуват болни, вливайки нови жизнени сили в болните им тела. Често съм свидетел на това, как за секунди жезълът на живота изцелява напълно счупени кости или силно кървящи рани и на мястото им остава най-много малко удебеление на костта или белег. Както се заваряват парчета метал с оксижен или електрожен така зарастват отново счупените кости и се затварят дълбоките рани, като се възстановяват мускулите, сухожилията, кръвоносните съдове, нервите и кожата. Жезълът на живота лекува също тъй бързо и най-тежки възпаления на белите дробове, бъбреците или другите органи. Велика е милостта на Бога, че е дарил на хората това средство за възвръщане на здравето!

Освен работата в храма продължавам да изпълнявам и задълженията на съпруга на фараона. Седя, както и преди, до баща ми при тържествени приеми или при официални празненства и наблюдавам придворните и всички хора там. Често идват посланици от чужди страни, които са съвсем различни от човешките синове тук. Те имат друг цвят на кожата друга форма на главата, съвсем друга телесна конструкция и излъчване други енергии. Често като дарове донасят чудновати неща, които ние не познаваме. Животни, каквито никога не съм виждала, скъпоценни камъни, платове, печени и пищно изрисувани съдове. Баща ми вече е поръчал да доведат хора на изкуството от тези страни, за да обучаван нашите млади духовни ученици в храма на своите изкуства. Оттук пък заминаха много надарени учени и таланти, за да отнесат в тези далечни страни нашата наука и изкуство. Татко ми каза, че и ние някога ще посетим тези големи страни.

След посвещението ми е позволено сама да предприемам пътешествия е колесницата с лъвовете. Способността да предавам собствената си воля в нервните центрове на други живи същества и да ги държа напълно в своя власт ми се даде с посвещението. Сега владея тези активирани нервни центрове, които при човешките синове са още в латентно състояние, и мога да изпращам дълбокопроникващите лъчи на своята воля в други живи същества. Обаче най-висшият дар от Бога е правото на самоопределение на човека и никой не бива да го нарушава. Да принудя друго същество да изпълни волята ми би било черна магия! Затова никога срещу никого не употребявам силата си. Колко лесно би било в много случаи да помогна на човек да се справи с някой тежък проблем, ако ми е позволено да го изпълня с моята воля! Тогава бих поела отговорността върху себе си, но решението на проблема би било не негова, а моя заслуга. По този начин бих му отнела възможността да издържи своя изпит. Всеки човек трябва да решава проблемите си сам, защото само така може да събере опит, да развие силата на волята си и да разшири хоризонта на съзнанието си.

Животните са подчинени непосредствено на природните сили, те механично изпълняват повелите на природата и нямат дара на самоопределението. Така че на мен напълно ми е позволено да подчинявам лъвовете на своята воля. Колко е хубаво, че тези чудесни животни незабавно превръщат мислите ми в дела. Те реагират и на най-лекото движение на волята ми, тъй че аз често имам чувството, че са част от мене, както ръцете и краката ми. Същият божествен висш Аз е животът на всяко живо същество, а „любовта“ на животните не е нищо друго, освен несъзнателен стремеж да осъществят това единство на висшия Аз на най-нисшето, физическо стъпало на съзнанието. Също и още неосъзнатото дете иска да постигне и преживее това единство и тъждественост съвсем просто, като иска да сложи всичко в устата си или да го изяде. Същият инстинкт имат и животните. Единството, т.е. любовта между мен и моите лъвове, е толкова голямо, че те могат да лапнат в уста ръката и дори главата ми и да се правят, че искат да ме изядат. Разбира се, те не хапят, играта не е сериозна. Аз обаче разбирам, че тези животни следват само своя стремеж към единство, когато например изяждат някоя газела. Инстинктът за самосъхранение има същия първоизточник, както и инстинктът за съхранение на вида: стремежът към състоянието на божествено единство. Именно поради това двата инстинкта са тъй тясно свързани един с друг в проявите си и природата използва този първичен стремеж към единство чрез силата на инстинкта, за да създава ново поколение, а чрез глада – да съхрани тялото. Затова месото, което лъвовете получават от своя гледач, не им е толкова вкусно, както когато могат да изживеят порива си към изначално единство в ловната си страст, като нападнат живо животно. Те се наслаждават на сливането с живото месо – със самия живот, – докато с мъртвото месо могат да задоволят само глада си, но не и стремежа към единство.

Аз обичам да се занимавам с моите лъвове. Толкова е вълнуващо да наблюдаваш как тези разкошни животни изявяват всичките качества на божествения Ра /Слънцето/, трансформирани на животинско равнище. Както всичко, което правя или казвам, така и радостта от лъвовете малкият Бо-Гар изживява заедно с мене. Както някога баща ми ме учеше с безкрайно търпение как да стоя изправена в препускащата колесница, така и аз сега уча него. Той също е много умел в това, инстинктивно прави верните движения и след кратко време вече може да ме придружава при по-дълги пътешествия.

В по-спокойни времена пак ходя с баща ми в малката къща за отдих край морето. Бо-Гар идва с нас и тримата се наслаждаваме на морските радости. Татко също обича да се занимава с момчето. Удоволствие е да виждаш как чистата му душа се разтваря като разкошен цвят. Веднъж баща ми дълго наблюдава Бо-Гар, после го повика при себе си и го попита:

- Е, Бо-Гар, искаш ли да ми станеш помощник?

Той се хвърли ничком пред баща ми и каза с допрени длани в най-дълбоко почитание:

- Господарю, ще посветя целия си живот на задачата, която ще ми възложиш, за да бъда достоен за теб.
Татко го погали по главата:

- Стани, Бо-Гар. Ти ще работиш с нас в голямото дело за спасението на Земята. Само изпълнявай онова, което казват учителите ти в храма, и ще станеш някога наш съратник… Стани, пред мен няма нужда да се хвърляш на земята…

Бо-Гар стана и не можеше да скрие радостта си. Заподскача наоколо като маймунче, после изведнъж стана сериозен като възрастен, който е заслужил доверието на баща ми. Най-накрая изтича до морето, за да търси раковини. Останала сама с баща си, го питам:

- Виж, Татко, аз получих посвещението и когато се издигам на нивото на времето, виждам бъдещето и миналото като вас, само по отношение на моята собствена личност не мога да различа бъдещето. Защо е така? Бъдещето е важно за мен, за да мога да се развия в него до последната, най-висшата божествена степен. Но обясни ми все пак защо виждам бъдещето на всички хора, а само своето не? Мъгла има пред очите ми, щом насоча съзнанието си към бъдещето.

Татко ме гледа, усмихва се и чака. Аз също се усмихвам в отговор и му отговарям в мислите си. Ние се разбираме. Неговият поглед ми казва: „Защо питаш? Ако не виждаш бъдещето, значи това трябва да бъде така, за да можеш правилно да изпълниш задачата си. Не мисли това, а прави всичко, за да постигнеш със собствени сили най-висшата степен, която преживя по време на посвещението с Птаххотеп.

Когато задълженията ни връщат отново в града, дните преминават както преди – отчасти в храма, отчасти в двореца. Върша работата си с огромно удоволствие. Тя напълно ме задоволява и все пак през целия ден трепти в мене радостта, че след задълженията си ще мога да потъна в себе си – в Бога. Всеки път решавам, че ще постигна със собствени усилия най-висшата степен, и действително се приближавам все повече до съвършеното изпълнение, но всеки път, когато се връщам в личностното си състояние, се събуждам разочарована от него. Последната действителност, която преживях по време на посвещението и споменът за която гори неугасимо в душата ми, не постигах нито веднъж. Тогава последната ми утеха е да съпреживявам с Птаххотеп вечерната молитвена медитация… Птаххотеп, заместникът му, жреците и жриците – всички посветени – се събират в храма вечер при залез. Седим в кръг, тъй че Птаххотеп и заместникът му са седнали един срещу друг и образуват два полюса. Ние, останалите, образуваме по един полукръг вляво и вдясно. Нужно е известно време, за да освободим духовното тяло от всички замърсявания, които неизбежно приемаме, докато сме в съприкосновение с човешките синове. После Птаххотеп подава на съседите си своите благословени ръце, ние също си подаваме ръце един на друг и по този начин създаваме енергиен кръг, благодарение на който Птаххотеп и заместникът му вливат в нашите тела тока на най-висшето, божественото ниво. Това ни помага да преживеем най-висшето състояние на съзнанието за божественото единство. По този начин съпроти¬вителната сила на нашите нерви се развива много по-бързо, отколкото ако останехме само с нашите индивидуални енергии. Смисълът и съдържанието на целия ми живот представляват за мен тези мигове на блаженство, които преживявам всеки ден по време на вечерната медитация.
О, Боже! Дай ми сили да Те достигна със съзнанието си чрез моите собствени усилия!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Посвещението 10 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Птаххотеп ме отвежда към кивота. Коленича. За първи път имам разрешение да положа върху него длани. Усещам как излъчената огнена енергия зарежда всяка капка от кръвта ми. Дишам дълбоко – до най-дълбинната си същност, и едва сега в пробуденото си съзнание – в тялото – изпитвам и изживявам съвършенството на райското единство, всемогъществото и всезнанието в Бог… Разбирам и имам вече опитността да БЪДА, на БИТИЕТО. Накъдето и да обърна прожектора на съзнанието си, всичко ми изглежда ясно, светло и висшите истини се откриват пред очите ми. Практически усещам безграничната мощ, която придава на моя висш Аз способността да насочвам творящата божествена енергия… Птаххотеп ме хваща отново за ръка и двамата минаваме през залите, които бяхме прекосили в обратна посока преди посвещението ми. Каменната порта, и ето ни отново в храма. Посветените вървят бавно след нас. Всички ученици ни очакват и аз сега трябва да изпълня първия си дълг като жрица. Заставам пред олтара встрани от Птаххотеп. В мълчалива съсредоточеност учениците идват един след друг към мене, за да получат благословията ми. Поставям дясната си длан върху главата на всеки един. Накрая завършват децата от училището за посвещение. Сред тях е и осиновеният от мене Бо-Гар. Той коленичи и ме гледа с обожание, преди да наведе главата си, за да го благословя. О, Бо-Гар, малки мой Бо-Гар, каква странна роля ти изигра в моя посвещенчески сън!…

Първата ми служба в храма свършва. Птаххотеп ме оставя сама в малката килия, която заемах преди посвещението си. Стриктни изисквания ми налагат да отдъхна, преди да ям или пия нещо. Дълго лежа в размисъл, все още не мога да се освободя от странните видения по време на посвещението. Кошмари! Какво щастие е да знам, че всичко това е само вече отминал сън! Как е възможно да дойдат в съня ми такива образи? Та те не са реални! Немислимо е човечеството да падне тъй ниско и хората да се избиват едни други с такова ожесточение и с такива пъклени оръжия! А избата, отвратителното ни убежище, което видях в този сън! Ала зная неизменния закон – човек вижда във въображението или съня си само това, което би могло да съществува в действи¬телността!

Ето защо всичко, което човек може да помисли, може също и да се осъществи! Иначе той не би могъл въобще да си го помисли!
О, тези видения на страшен ужас! Онези гигантски птици със страховит грохот летяха толкова високо, че дори понякога не се виждаха. И ги управляваха човеци, и те снасяха големи яйца, които разрушаваха всичко долу, където падаха. Видях как тези яйца разрушават цели къщи в пъклен тътен… Възможно ли е всичко това? Защо човешките синове влагат ума си в служба на такъв сатанински абсурд? А и онези странни уреди, които и виждах, и използвах сама? Чувах човешки гласове да идват до мен от много далече, а и мене ме чуваха там. Има ще се смее, ако му разкажа, че хората използват апарати, вместо да влизат просто в телепатичен контакт! Той сигурно ще иска да му опиша съвсем точно тези апарати, а надали ще мога. Както не мога да опиша вътрешната структура на кивота или на жезъла на живота на някого, който би искал да изфабрикува нещо като тях. Но все пак те съществуват! И затова зная, че този апарат за общуване от разстояние също може да съществува. А ти, Има! Ти, който си чист и верен слуга на Бога, в моя сън трябваше да управляваш една такава желязна птица. И то с много други хубави и здрави мъже, вие изглеждахте като омагьосани, та тръгвахте да ви убиват и да убивате и вие… Как можете да правите това? Как можете да се подчинявате на толкова антихуманни заповеди?
А кой беше онзи мъж с огнения поглед, който в съня на посвещението ми беше „моят съпруг“? Беше ми тъй близък, толкова скъп на сърцето ми, наистина беше моята допълваща ме половина. Той беше най-добрият ми приятел! А не знаеше коя съм, а и аз сега не зная кой бе той.

Видение след видение, видях отново тези сънища едни след други. Разпознавам във всеки от тях родителите си, братята и сестрите си, моите многобройни приятели и врагове от сегашния ми живот тук, в Египет. Често ми се случва да се усмихвам на странните взаимо¬отношения и връзки…

Свечерява се и денят приключва с празнична трапеза, на която са поканени всички жреци, жрици и ученици. Фараонът също е там, а според обичая присъстват и близките на посветения. Милата ми Мену! Щом ме видя, че излизам в градината, втурна се към мене, колкото й позволява пълничкото й тяло. Сияе от радост, прегръща ме, плаче от вълнение:

- Жива си, жива си! Кажи ми, ще ме обичаш ли пак, след като вече си жрица? Още ли ме обичаш? Мога ли да остана с тебе?

Милвам старческата й глава, която ми е толкова скъпа, и я успокоявам:

- Мену, Мену, обичам те, естествено, и разбира се ще останеш винаги до мен. Обичта ми към теб е още по-силна!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Посвещението 9 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Търся хората, които съм обикнала, тъй като зная, че те не могат да бъдат унищожени. Но напразно търся в Нищото наоколо. В празното пространство няма нищо друго освен мен. И тогава насочвам вниманието си навътре. Ето! Виждам, че всичко и всички живеят в мен! Вселената е в мен, тъй като всичко, което е, съществува в мен. Аз съм всичко, което е. Обичам себе си в това, което обичам. Разбирам, че всичко онова, което по-рано съм смятала, че не обичам, е било това, което все още не съм приемала вътре в себе си! И сега, опознала се докрай, обичам всичко и всички с една и съща любов, тъй като аз съм едно с тях, аз съм „аз“ в Цялото, едно-с-Цялото.

Аз съм съвършенството, животът, вечното лъчисто безсмъртно БИТИЕ… Няма повече битки, покаяния, страдания. Няма повече упадък, край, смърт. Във всяко нещо, което се ражда, аз, безсмъртното, започвам нова форма на живот, а във всичко, което умира, аз, безсмъртното, се отдръпвам в себе си, във вечното Висше Себе, в божествения Аз, създателя, поддържащ и обновяващ всичко.

Разбирам, че пространството и времето съществуват само по периферията на създадения свят, който е като въртящ се с бясна скорост диск. Но в мене съм вечността в безвремието и извън пространството. И докато почивам вътре в себе си, изпълвам с моята СЪЩНОСТ, с вечното си БИТИЕ, пространството и всичко, което живее в него:

АЗ СЪМ ЕДИНСТВЕНАТА РЕАЛНОСТ, АЗ СЪМ ЖИВОТЪТ! АЗ СЪМ ТОЗИ, КОЙТО СЪМ!

Вътре в себе си чувствам безкраен мир… Но сред този пълен покой чувам как някой ме вика да се върна в тялото си, което съм напуснала. Обръщам прожектора на съзнанието си по посоката на този глас и го разпознавам – познатия и обичан глас на моя учител Птаххотеп. Той ме вика… Напускам моя небесен висш Аз и обличам дрехата на личния ми „аз“. Ала в мен остава пълното съзнание за това, което съм… Отново съм човек, но в сърцето си нося божествения висш Аз, станал осъзнат, Бог. Отсега нататък Той ще действа чрез моята личност… и отварям бавно очи… Погледът ми среща удивително дълбоките сини очи на моя учител Птаххотеп, които излъчват същата светлина, същата обич и същия вътрешен мир, които току-що сама преживях в това състояние на висше щастие и свобода – посвещението – и които все още са в душата и сърцето ми. Не мога да изрека нито дума. Не успявам все още да намеря точното съотношение между моя висш Аз и физическото ми тяло. Но не е необходимо да говоря, защото зная какво мисли и какво иска моят учител. Ние сме в духовното единение, в Бога. Всички в едно! Той поставя дясната си ръка върху сърцето ми и аз усещам как животът се връща в моето тяло. Дишам дълбоко, жизненият поток прониква през вдървените ми крайници. Сърцето ми бие все по-силно и по-сигурно. Постепенно възвръщам пълния контрол върху тялото си.
Птаххотеп и асистентът му ми помагат да седна, а след това и да стана бавно от саркофага. Почти не мога да стоя на краката си. Птаххотеп и другият велик жрец ме хващат за ръце и ме извеждат от нишата, където е саркофагът за посвещението. Виждам, че всички посветени от храма, всички жреци и жрици са в голямата зала на Кивота, ковчега със скрижалите, и ме очакват тържествено. Когато пристъпвам към тях, придружена от двамата велики жреци, те ме посрещат с тайния поздрав на посветените, магическата свещена сричка
ОМ…

Чувствам се като новородено бебе в кръга на възкръсналите. Тялото ми е същото, както беше преди, но сякаш съм съвсем друг човек. И се намирам в нов свят – вече виждам нещата не само отвън, а и в тяхната същност, виждам ядрото, около което се е изградила външната форма, служеща за проявлението.

Аз съм сред възкръсналите. Всичко вътре в мене вибрира в съзвучие с божествената магическа дума – мантра. С помощта на тази неописуема вибрация и нейната тоналност изживявам във физическото си съзнание единението на висшия Аз с всички тези посветени и с вселената. Тук са и кроткият учител Ментуптах, и скъпият ми брат Има. Щом очите ми спряха на неговия благороден поглед, той ми се усмихва и мигом си спомням всички съновидения – най-трудните изпитания и самото посвещение, „абсолютното себеотричане“ и „суровата жестока обич“. Има, скъпи и обични Има, знаеш ли, че ти ми помогна да мина най-страшния изпит?

Снажната фигура на една жрица с неопределена възраст се отделя от кръга на посветените. Тя подава на Птаххотеп пала-мантия, която обличам като жрица. После му подава диадема, символа на посветените, и Той поставя на главата ми златната лента с глава на змия, символ на пресътворяващата жизнена енергия, която е преобразувана и одухотворена – сега вече имам правото да я нося не само като царица, но и като посветена.

Жрица съм на най-долното стъпало в йерархията. Само от мене зависи дали ще се изкача постепенно по степените, за да стана достойна да използвам жезъла на живота.

Птаххотеп идва към мене, поставя длан върху главата ми в знак на благослов, след това за ръка ме отвежда към посветените, най-напред към втория главен жрец, които също ме благославя. После се озовавам пред обичния ми баща и усещам как цялата обич на сърцето му се излива от дланта му към мен. Минавам пред всички посветени поред, съответно на ранга им, и получавам и тяхната благословия. Последният е Има, получил посвещението малко преди мене. И той ме благославя, но чувствам, че ръката му трепери…

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Посвещението 8 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

След известно време ми се налага да понеса единственият ми син, съществото, което ми е най-скъпо в света, да живее в студена неотоплявана стая, без одеало, без никаква храна – при студ в продължение на седмици, когато температурата не се покачва над -20 градуса. Лесно бих могла да му намеря отоплена стая, да му дам храна или други неща, от които има нужда. Но нямам никакво право да го направя. Зная, че за него е по-добре да спаси душата си, отколкото тялото си. И защото го обичам, трябва да бъда жестока към него! Коленичила пред леглото си, говоря с моя Бог: „Бъди с него, Боже! Помогни му да Те намери отново и да намери себе си. Нека намери пътя към Тебе и нека никога повече не се отклони от него! Пробуди го, събуди се вътре в него, Боже, Ти, който си в него, пробуди се, за да го събудиш, защото моите сили не стигат. Той трябва да осъзнае кой е. Иначе е загубен. А Ти знаеш единствения път, който може да го доведе при Тебе, да Те познае, о Господи, Боже мой, за да познае себе си – той трябва да се почувства изоставен от всички и да се убеди, че и аз също съм го изоставила. Трябва да се разочарова от всички и да загуби и последната надежда, за да Те намери, за да стане осъзнаващ Тебе, осъзнаващ и себе си. Ти знаеш, Боже мой, че няма друг начин за спасението му. Аз не мога и не трябва повече да му доказвам обичта си. Той трябва да Те открие само чрез себе си. Аз съм само една слаба жена, Боже мой. Но Ти, Ти си Бог. Ти си любов и го обичаш много повече от мене – така, както никога не мога да го обичам аз. Боже, бъди с него винаги и навсякъде, защото сега аз трябва да бъда сурова. Обичай го с Твоята божествена любов! Вземи го под Своя закрила по време на тази битка, докато той мине през това мъчително изпитание, за да не загуби завинаги здравето си. Ти знаеш, че ако той прави грях срещу здравето си, прави го само защото е изгубил вярата си и несъзнателно желае да се саморазруши и да умре. Пази го, отвори духовните му очи, не го изоставяй… не го изоставяй… не го изоставяй…“ И така много нощи наред, една след друга…
Една вечер, докато се готвя да коленича за разговор за моя син с Бога, се случва нещо странно. За моя най-голяма изненада светлината около мене става все по-силна и по-силна и в нея пред мене се появява една великолепна гледка. Висока планина и по нея се вие тясна стръмна пътека. Знам, че тя води към целта, към Бога, и без никакво колебание тръгвам по нея. Пътеката минава през чудни места и ме води все по-нагоре до мига, в който остава зад мене цялата зеленина и аз се озовавам сред суровостта на най-високите планини. Все по-стръмна, все по-тясна и все по-камениста е пътеката ми, но аз вървя с учудваща лекота, сякаш съм носена от някаква опорна вълна.
Населените места са далече назад, хоризонтът се разширява и погледът ми обгръща всичко под мене. Но не трябва да се заплитам в разсъждения. След толкова много завои пътеката стига до каменна стълба със седем стъпала, като всяко следващо стъпало е два пъти по-високо от долното. Сама под небесния свод гледам тази стълба и твърдо знам, че ще трябва да я изкача. Вземайки дълбоко дъх и с твърда вяра в силите, които Творецът е дарил на всяко от своите деца и които през моя предълъг преход не са се изчерпали, а напротив – доста са нараснали, пристъпвам към стълбата.

Първото стъпало е лесно. Трябва да преодолея тежестта на тялото си, за да го мина. Наистина не е трудно.
Второто стъпало е по-високо и предизвиква съпротивлението на тялото ми. Но аз вече отдавна владея силите на тялото си и минавам и това стъпало без затруднение.

Третото стъпало е значително по-високо. Трябва да овладея напълно чувствата си, за да мога да се изкача. И щом като ги овладея, минавам и него.

Съмнението нахлува в душата ми, като виждам четвъртото стъпало. Как да го мина? Дали имам още сили? Веднага разбирам, че точно съмнението отнема силите ми и ме парализира. Съмнението е мисъл. Значи трябва да победя мислите си, за да преодолея съмнението. Благодарение на продължителното трениране с толкова много практически упражнения в храма зная как да се справя: концентрирам всички сили на духа си, аз съм вярата в Бог и не мисля за нищо. И с мислите ми изчезва и съмнението – ето ме на четвъртото стъпало.
Имам странно усещане, сякаш съм станала по-голяма с изкачването. Много по-висока съм в сравнение с ръста ми пред първото стъпало. Но все пак петото стъпало е толкова високо, че само катерейки се с ръце и крака мога да се извися до него. С много мъка се протягам нагоре, хващам се здраво и стъпвам. Но внезапно усещам с неописуема изненада, че нямам повече тяло. Всичко материално в мен е изчезнало и аз съм се превърнала в невидим дух.

Допълнителна трудност ме чака в подножието на шестото стъпало: тъй като нямам тяло, нямам вече нито ръце, нито крака, с които да се хващам и да стъпвам. Какво да правя? Оглеждам се, за да намеря решение, и изведнъж виждам целия свят пред краката си! Всички страни, селищата, къщите, безбройните хора – като играчки… Усещам в мен да прелива безкрайна обич към тях. Мисля за страданията на всички, които вървят по дългия път на труда към знанието. Мисля за всички тях, толкова много, о, толкова много са те, онези, които тънат в мрачината, пленници на собствения си егоизъм, каквато и аз бях някога!…
О чудо! В мига, в който сърцето ми се изпълва с универсалната обич, изкачвам шестото стъпало.

Така се озовавам пред седмото, последното стъпало, най-високото – високо колкото и мен самата. Горещо желание ме обзема цялата – трябва, искам да го изкача. Напразно. Не зная как да го направя – нямам нито ръце, нито крака, нито мускулната сила на тялото, за да стигна до целта. Всичко, което зная, е, че искам и трябва да се кача, защото горе ще открия Бог и искам да видя лика Му. Стоя там и чакам. Нищо не става. Като поглеждам около себе си, забелязвам, че не съм съвсем сама - на това шесто стъпало вече е дошло още едно същество. Моли ме да му помогна да стигне до целта. Разбирам пламенността на желанието му и забравяйки моето желание, опитвам се да му помогна да изкачи седмото стъпало… В мига, когато забравям собственото си желание, не зная какво се случва, аз се оказвам горе, а другият изчезва безследно. Той е бил само една илюзия, за да ми помогне да забравя последното желание, което е центрирано върху мене самата: докато искам да извися личността си, невъзможно е да преодолея стъпалото, което е високо колкото мен.

Пристигнах! Веднага забелязвам светлия силует на едно небесно същество - моята допълваща ме половина – другия аз! Неговата сила непреодолимо ме привлича и – очарована и щастлива – аз се сливам с него, със сърцето му, в съвършено единение. Прекрасно съзнавам, че винаги Той е бил Аз и Аз съм била Той, двойствения образ на моя божествен реален висш Аз. В това състояние на двойственост съм гледала на Бога като на отделено от мене същество и съм го усещала като „Ти“. Сега, в това райско единение, чувствам, че ще стана тази невидима сила, която по-рано съм наричала Бог. Около мене се завъртява огнен диск. Точно там, в неговата неизменна ос, в моя гръбначен стълб, живее моето истинско Себе, моят Аз… Чувствам, че гръбначният ми стълб гори като огнена дъга, като мост от жизнен ток, излъчващ блестяща светлина от всеки от седемте ми енергийни центрове и оживотворяващ цялото ми тяло.
Извън времето виждам представени едновременно в безконечен наниз всички форми на живот, в които съм се въплътявала от мига на първото си отделяне от райското единство и които ми показват дългия, много дългия път на развитие – всичко онова, което съм била, и всичко, което съм преживяла до този миг сега и тук. Виждам, че неизброимите ми животи са били, са и ще бъдат свързани винаги с едни и същи души. Събитията от предишните животи са създали нови връзки, начало на нови пътища за развитие, нови взаимоотношения, които се допълват едни други като малки части от огромна мозайка или пъзел… Разбирам какви връзки ме държат към моята допълваща ме половина, към Птаххотеп, Има, Бо-Гар и много други. При всички наши преживени взаимоотношения виждам как по-напредналите души подпомагат по-изостаналите, как взаимно си помагаме и как работим за одухотворяването на Земята, като разгръщаме съзнанието си в материята и във физическото тяло. Опитът, който набираме през всичките тези животи и от който всички хора имат полза, служи за разширяването и задълбочаването на човешкото съзнание в тялото, което постепенно става все по-одухотворено и по-красиво. Материята, съставляваща нашите различни форми на проявление, става все по-мека, все по-пластична и все по-бързо и по-точно отговаря на волята и на излъчванията на духа, за да стане най-накрая физическото ни тяло напълно подчинено на висшия Аз, който пропуска безпрепятствено всички лъчи на Духа. Разбирам тайнството на пирамидата, тъй като самата аз съм станала пирамида, като използвам материята, тялото си, изключително като здрава основа за постоянното проявление на божественото!

Около мене земята, небето, цялата вселена се сливат в огнено море. Заобиколена съм от огромни пламъци. За миг имам усещането, че съм разрушена заедно с целия космос. Светкавици пробягват по вените ми, огънят унищожава цялото ми същество, след това внезапно всичко се променя: огънят не ме гори повече, самата аз съм този небесен огън, който прониква, оживотворява и изгаря всичко. Изцяло съм проникната от светлина, но тази светлина се излъчва от мен. Аз съм източникът на тази светлина и на всичко, което е. Земята не ми влияе повече, гравитационната сила, която ме държеше като с верига, не действа повече. Нося се плавно из Нищото, моето СЪЩЕСТВО не знае вече що е граница. Аз съм сега това, което привлича всичко към себе си, защото към нищо вече не съм привързана и нищо не ме привлича…

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Посвещението 6 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Минават още дни – или седмици? Вече не питаме. Съпругът ми събира сняг навън в градината, зад една прикриваща го стена, внася ведрото вътре и се бръсне в друго избено помещение. Той не се отказва от навиците си. Всички останали мъже вече имат бради и мустаци. В този ад само моят съпруг и Бо-Гар се бръснат всеки ден. После мъжът ми сяда при нас, пак започва атака – мъчение дълги тежки часове. Сестра ми донася биберона и дава на бебето да пие. Тя всеки ден се качва по четири пъти до жилището си и докато куршумите удрят наоколо, готви. След като детето се е нахранило,- идва при мен и пита неизменно всеки път:

- Вярваш ли, че ще свърши вече?

- Не – прошепвам й в отговор, – усещам, че още не е дошло времето.

В следващия миг една мина пада точно над главите ни, всичко пращи и скрипти, после пак чуваме да падат тухли – и сега таванът на скривалището издържа. Но докога? Оставаме безмълвни, а аз питам Бог в мене: „Трябва ли да се подготвя за смъртта? В хороскопа ми пише, че ще загина при срутване на сграда. Сега ли ще е? Ще умра ли, или ще трябва да продължа да се боря за живота?“

И изведнъж в този мрак виждам образ: мъничко възвишение и една свещичка на върха му, мъничка като от коледна елха, гори с малко пламъче. После възвишенийцето започва да расте пред очите ми и се превръща в голям хълм, покрит със смарагдовозелена трева, а свещичката се превръща във факел, който гори с висок светъл пламък!… Картината изчезва, но вече зная, че няма да умра, а трябва да бъда този факел, трябва да нося на всеки мой ближен светлина, светлина, светлина, светлина!

Цялата нощ бебето плаче непрекъснато, докато Бо-Гар пак не го залюлее. Опитваме се да заспим, тогава току до нас избухне мина и после усещам да нахлува леденостуден въздух. Мъжете скачат, за да разберат какво се е случило. Стената на мазето, която досега ни е пазила, е пробита. Зее огромна дупка, всички мислим за следващата атака… Чакаме. Прошепвам на по-малката си сестра:

- Вече свършва. Сутринта къщата ще падне.

- Да – отговаря тя, – аз също го усещам така, иначе всички ще умрем. Мъжът ми ми шепне:

- Днес стават точно пет седмици, откакто седим в скривалището…

Странно е, но днес врагът не стреля с оръдия. Не падат и бомби. Чува се само дългото трещене на автомати. Съпругът ми седи до мен и ми шепне на ухото:

- Това значи, че пехотата е вече пред нас, те не стрелят с оръдия, иначе могат да улучат своите войници. Вражеските войски могат всеки момент да нахлуят в къщата ни.
Следобед излизам навън, за да видя къде е останал баща ми. Когато се показвам от скривалището, виждам горе, през входната врата, че от съседната изгорена къща към нас тичат облечени в бяло чужди войници.

- Татко, татко, чуйте всички – крещя аз, – врагът е тук!
Всички се вмъкваме бързо вътре, а чуждите войници вече нахлуват с готови за стрелба оръжия. Мъртвешка тишина! Ние и те се гледаме един миг. Имам чувството, че времето е спряло… Всички войници са облечени в широки бели шинели, вън всичко е засипано от сняг. Те изглеждат като деца, играещи в коледна пиеса. Сетне първият войник казва някаква неразбираема дума и посочва жените. Разбираме, че трябва да отидем вдясно – правим го. После пак една неразбираема дума и сега посочва мъжете, които веднага трябва да тръгнат с един от войниците. Нямаме време да се сбогуваме. Мъжете изчезват, а ние, жените, оставаме сами с чуждите войници. Те се втурват с готови за стрелба автомати към всички ъгли на мазето, да не би да има някъде скрити войници. Междувременно един млад войник се приближава до количката, където спи бебето. Гледа детето. Сълзи се появяват в очите му и с безкрайна нежност изрича една чужда дума, която ние всички все пак разбираме: „детенце…“, после ни поглежда, сочи с ръка по посока на родината си и показва, че и той вкъщи има „детенце“… Мисля си успокоена, че тези войници са мили хора и имат сърца. После влиза офицер, сяда на един стол и казва на един европейски език:

- Няма да ви направим нищо, ние сме щурмови войски от синове на такива хора, които принадлежаха към изчезнал днес род. Внимавайте обаче, ние трябва да продължим, а след нас идват съвсем друг тип войници. Те не са като нас. Внимавайте!
Късно следобед обстрелът пак започва. Сега обаче по нас стреля не чуждата войска, а собствената ни армия. Те искат да си възвърнат къщата. Ние пак седим безмълвни в тъмното мазе и през дебелата стена чуваме как вън на улицата се вихри страхотен ръкопашен бой. Изведнъж се разнася оглушителен гръм, нахлува студен въздух – експлозията е отворила навън дебелия железен кепенк на прозореца на мазето. През отвора валят куршуми като парчета от градушка. Отскачаме настрани, до стената, но вече не можем да се движим из мазето. Положението е опасно за живота, всяка крачка означава смърт. Кепенкът трябва да се затвори! Озъртам се. Жените отиват с децата до стената край прозореца в прикрито място, защото, покажеш ли се пред прозореца, ще завалят върху ти куршуми като град. Положението е неудържимо. Кепенкът трябва да бъде затворен! Усещам в себе си странен хлад. Цялото ми тяло е студено, като замръзнало, тъй че аз изобщо вече не усещам себе си. „Страх ли е това?“ – питам се. Не! Кой в мен би трябвало да има страх, щом имам чувството, че изобщо не съществувам? Само знам, че аз съм онази, която трябва да затвори железния кепенк! Въпреки това, наблюдавам себе си с любопитство – какво усеща човек, какво преживява, когато е в такова положение? Как реагира човешката природа в някого, който, без да иска, трябва да бъде герой?!… В ъгъла на скривалището има туристическа тояга със закривена дръжка. Лягам по корем и бавно, много предпазливо, запълзявам към тоягата, хващам я за долния край, после пълзя по корем към прозореца. През това време в главата ми проблясва като светкавица странна мисъл: Кандидатите в пирамидите е трябвало да издържат изпит за „презрение към смъртта“! Може би сега ще издържа този изпит тука, в скривалището? Навярно всичко е само сън по време на посвещението ми в пирамидата?… Докато пълзя внимателно по корем към отвора на прозореца, моят ум ми отговаря: „Да, на кандидатите в пирамидите им е било по-лесно! Те са знаели, че става дума само за изпити за посвещение. Но тези куршуми тук не са сънища! Те наистина убиват! Колко много бедни млади войничета вече са убити тук! И въпреки това, кепенкът трябва да бъде затворен, и то точно заради това! Клякам, после, приготвяйки тоягата, изведнъж ставам, протягам ръката си с нея навън през прозореца, сетне, понеже кепенкът е отишъл съвсем далече, трябва да се покажа до кръста навън, докато с кривия край достигна ръба му. Протягам се още повече, имам чувството, че цялото ми тяло се удължава, най-сетне го докопвам и бавно, но сигурно, го притеглям навътре. Сега сестрите ми скачат да ми помогнат да поставим тежкия железен кепенк отново на мястото му и най-накрая да го зарезим както трябва… Така, готово! Всичко беше съвсем просто. Никакво вълнение, никаква театрална сцена. Много чудно обаче, че снайперистите, които досега засипваха прозореца ни с град от куршуми, не изпратиха нито един изстрел срещу мене. Може би нещо им е попречило. Или не са искали да стрелят, защото са видели, че съм жена?

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Посвещението 5 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Седим в скривалището. Няма ли да престане барабанният огън? Държа в полата си момченцето, тялото ми е вкочанено от смъртен ужас, защото, ако човек в душата си все още може да гледа спокойно смъртта в очите, тялото се бунтува. Не знаем дали ще бъдем убити от бомба, или ще бъдем погребани живи, или пък ще измрем от жажда. Детето моли:

- Разкажи ми приказка, лельо Естер, хайде, разкажи ми!
И аз разказвам една безкрайна приказка, за да стои мирен. Стиска в ръка автомобилче и аз трябва отново и отново да му навивам пружинката: с малкия си механизъм то свири някаква песничка. Но какво е това? Тя ми звучи толкова познато… Сега се сещам коя е – песничката на прасенцето от филма на Уолт Дисни: „Кой се бои от големия лош вълк…“ Щастие е, че в мазето е тъмно. Никой не вижда, че за няколко мига губя контрол над себе си и сълзите неудържимо се търкалят по бузите ми. Боже! О, Боже! Ти си тук! Твоето послание казва на всички ни тука, че не бива да се боим!

- Лельо Естер, разкажи ми какво става по-нататък. Защо не разказваш? – пита малкият Петер. Притискам го до сърцето си и продължавам:

- Тогава майката на козленцата се върнала и…
След безкрайно дълги часове барабанният огън спира. Мъжът ми излиза, както всеки ден, за да носи вода. Когато се връща, ми маха с ръка да се приближа:

- Естер – казва той с треперещ глас и дълбоко потресен, – бях горе, в нашето жилище. Красивите мебели, които сама беше резбосала и прекрасните ти пластики – всичко е разбито. Подът на една стая е пробит, другите стаи са без стени. Нямаме вече дом… – и старото момче заридава и хлипа на рамото ми като дете.

Прегръщам го в дебелото му зимно палто:

- Не плачи! Важното е, че ние сме живи! Че сред това разрушение все още сме живи и не сме ранени! Скулптури, статуи? Пак мога да направя. Защо се грижиш за материални неща? Животът е над всичко!

Обаче той трудно може да се успокои:

- Толкова много обичах всичките ти статуи и цялото ни жилище, а сега всичко изчезна… всичко…

- Голяма работа, и този ад все някога ще свърши…
За миг слагам главата си на широкото му рамо. Прегръщаме се, после се връщаме в тъмното скривалище. Сега не е моментът да ставаме сантиментални. Бо-Гар идва и ни шепне:

- Какво е станало? Чухме трополене на тухли и греди точно там, където е вашето жилище.

Казвам му каквото ми е разказал съпругът ми. Бо-Гар, винаги спокойният и весело усмихващ се човек, се вълнува:

- Ще отида горе! Трябва да спася диапозитивите си и филма си за йога. Моята задача, работата ми ще се провали, ако те бъдат повредени. Отивам.

- Бо-Гар, не можеш! Врагът е оставил снайперисти да обстрелват къщата ни. Не ти разрешавам да ходиш горе!
Брат ми е чул разговора ни:

- Аз ще отида с Бо-Гар. Ще му помогна.

И двамата излизат безшумно от мазето… Чакаме в напрежение. Текат минута след минута… Минава четвърт час, цял час, ние все още чакаме. Най-сетне вратата се отваря и Бо-Гар и брат ми влизат сияещи, но изцапани и потънали в прах, а в ръцете им са кутийките с диапозитиви и ролките с филма. Брат ми разказва:

- Всички стени са срутени, обаче гардеробът в ъгъла е останал все още върху малко парче от пода. Но не можехме да отидем дотам, защото вече нямаше под, а само железа от арматурата. Трябваше освен това да внимаваме да не ни забележат вражеските снайперисти. Така ние – Бо-Гар и аз – лазихме по корем по арматурните железа, той изрови от разбития гардероб всички кутийки, а аз ги поемах една след друга. Всичко е тук!

Щастливи сме, че двамата пак са долу при нас. Бо-Гар скрива съкровищата си в един ъгъл, тъй че никой да не може да ги открие. В следващия миг почти сме повалени – ужасен взрив с оглушителен трясък разтърсва цялата къща. Още една жестока атака! Чуваме самолетите как бучат над нас, бомби, мини, изстрели от малки и големи калибри валят като градушка от всички страни на къщата. Грохотът постоянно се приближава и след всеки гръм чуваме как се разбиват тухли, греди, мазилка и остатъци от стени. Сега изстрелите са тъй начесто един след друг, като тракането на огромна шевна машина. Подготвени сме за това, че следващият изстрел ще пробие и последната ни защита, последния таван над мазето, и ще ни убие всички. Седим неми и изстинали, в адско напрежение – сковани от смъртен страх. Колко ли още ще издържат стените? После някакъв чудовищен удар, подът ще се издъни под нас, камериерката на баща ми крещи, получила нервен шок, останалите жени от персонала също закрещяват. Аз скачам и викам с все сила:

- Тишина, успокойте се! Бог е тук! – Бог е с нас!
Гръм след гръм, гласът ми не се чува, но аз крещя, трябва да крещя, от цяло гърло:

- Бог е тук! Всеки трябва да мисли за Бога, за нищо друго, само за Бога! Бог е с нас! Бог! – Бог! – Бог! – и постепенно всички започват да повтарят с мен:
- Бог е тук!… Бог… Бог… Бог…

Не знаем колко продължава това… Постепенно става по-спокойно, експлозиите са се разредили, и най-сетне всичко утихва. Чуваме, че войниците влачат нещо тежко навън. Излизам. На стълбището лежат неподвижни тела. По пода има кръв. Разпознавам повечето от младите войничета, които преди час се топлеха в скривалището и разказваха разни неща за вкъщи. Родителите им! – Напразно ще очакват децата си! Синът ми! Къде ли е сега бедното ми момче? В кой ли кръг на ада? …После хапваме набързо, искаме да използуваме кратката почивка. Трябва да засилим съпротивителната сила на телата си, докато имаме все още какво да ядем… Двама мъже пак отиват да донесат вода… Откога сме в това мазе? Минали са седмици, откакто седим под огъня на непрекъснатия обстрел. Съпругът ми казва:

- В Добердо през Първата световна война ние също бяхме сред барабанен огън, обаче след около четирийсет и осем часа ни оставиха на мира. Мислеха, че нервите ни няма да издържат по-дълго. Но никога не съм и предполагал, че толкова много седмици, без прекъсване, под постоянен барабанен огън, ще седя с малки деца и жени.

Всички седим тук, увити в кожените си дрехи и дебелите зимни палта, не сме съблекли нищо, откакто сме слезли долу. Малкият Петер лежи в ръцете ми. В едната си ръка държа куфарчето с бижутата си и парите и една кутия бисквити, за да има бебето нещо за ядене, ако трябва да бягаме. Всички сме готови да скочим. Съседната вила е изгорена с огнехвъргачки и мъжът ми заповядва: всеки да бъде готов за бягство, защото не знаем в кой миг врагът ще запали къщата и ще ни изгони навън с огнехвъргачките. А накъде ще бягаме? – Нямам представа. Само напред, далеч оттук. Снайперистите застреляли съседа и сина му в момента, когато искали да избягат от горящата къща. Само жената успяла да се спаси, влачела се по корем до четвъртата къща, там я приели… Чакаме така в готовност, по-малката ми сестра с бебето на ръце… Беловласият ми баща в голямото си черно кожено палто, семейството на по-голямата ми сестра, брат ми, прислугата – всички напрегнати, с жизнено важните си неща в ръце… После за известно време пак настъпва тишина. Искаме да поспим малко, нервите ми горят, в главата ми е хаос. Затварям очи и искам да оттегля съзнанието си, за да поспя. И точно тогава бебето заревава с пронизителен, стигащ до мозъка на костите глас. Сестра ми се опитва да го успокои в прегръдката си, но то пищи ли, пищи, без да спре… Тогава и аз поемам детето, опитвам всичко, но то продължава да пищи, отчаяно пищи… Връщам го на сестра ми, реве, та реве. Бо-Гар тръгва неуверен в тъмнината към сестра ми, взема бебето на ръце и му затананиква някаква песничка от неговата родина, с която укротяват змиите. Детето моментално се успокоява, настъпва тишина. Ние заспиваме начаса, тъй както сме седнали. Само Бо-Гар седи с бебето на ръце и тананика.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Посвещението 4 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Опитваме се да поспим малко, но бебето плаче, крещи пронизително, та стига до мозъка на костите ни. Не може и дума да става за сън. На разсъмване изведнъж влиза татко, ужасно пребледнял:

- Деца – казва той, – простреляха водопровода. Трябва много да пестим водата. Вече нямаме вода в къщата – и пак излиза.

Чувам, че мъжете навън говорят: откъде ли е възможно да вземем вода. Останалата е все още по тръбите – може да се източи навсякъде във ваните, а в скривалището има дървено корито, пълно с вода за в случай на пожар. И ще трябва да пием тази застояла, неприятно миришеща вода? По-малката ми сестра ме поглежда. Зная, че мисли за бебето! Млякото й секна, когато съпругът й изчезна безследно. Оттогава детето яде само варена храна. Обаче за това трябва вода! А и биберонът винаги трябва да се измива добре. Прошепвам й:

- Изглежда ще си правим вода от снега.

Мъжът ми ме чува и ме извиква в преддверието на скривалището:

- Имаш ли представа колко вода се получава от снега? Войниците ще ни я вземат всичката. Ако не искаме да измрем от жажда, трябва да си донесем отнякъде. Човек може да гладува дълго, но ако няма вода, сърцето спира. Трябва да имаме вода. Ние сме двайсет и шест възрастни и не можем да си сготвим дори боб без вода. Ще се опитам да донеса от съседите – казва той и тръгва. След малко се връща:

- Цялата улица няма вода. Трябва да ходим с котлите до следващата голяма улица и оттам да носим.

- Не отивай – казвам му, – стрелят така жестоко – оръдия, автомати, а и от самолетите. Могат да те улучат. Остани тук и чакай!

Съпругът ми се усмихва:

- Не бъди дете! Вярваш ли, че през Първата световна война са стреляли напосоки? И въпреки това, все още съм жив! Бог няма да ме изостави. Винаги става това, което трябва да стане.

Прегръщам го и той изчезва зад вратата на мазето. Връщам се в скривалището и сядам. Чакам. Спокойно и хладнокръвно – чакам. Ако Божията воля е съпругът ми да се върне, тогава няма да го улучи нито един куршум. Ако това се случи, значи е трябвало да стане така. „Нещата никога не са лоши, зависи само от това, как ги възприемаш“ – чувам един глас в сърцето си. И мисля, че още стотици хиляди, дори милиони жени седят така, както аз сега, и се молят за мъжете си. Тези мъже са като моя съпруг. Това, че моята личност обича неговата тъй дълбоко, е проявление на висшия Аз, който е един и същ във всяка личност, а ако двама души се обичат, това означава, че в съзнанието си те преживяват единството на висшия Аз. Чувстват, че взаимно си принадлежат, защото са едно във висшия Аз. И успокоявам треперещото си сърце, което – въпреки това – продължава да бие тревожно:

- Остани спокойно, бий бавно и равномерно. Така, съвсем бавно, и да дишам дълбоко – още по-дълбоко и още по-дълбоко, – да остана спокойна! Всички ние някога ще напуснем тялото си. След сто години вече ще е абсолютно без значение кой си е отишъл по-рано. Времето и пространството са откритие на ума, обаче духът, висшият Аз, стои над разума, над всички мисли, над всяко понятие за време и пространство. Да дишам, спокойно, равномерно да дишам, и да не мисля за нищо, само да бъда… да не мисля… само да бъда…

Не зная колко време съм стояла така, изведнъж желязната врата се отваря отново и мъжът ми е тук с десет литра вода. Имаме вода за един ден, всички ние, двайсет и шестимата… Не ставам и не се хвърлям на шията му. Не, великите мигове винаги са съвсем обикновени! Никакъв рев и хлипане, никакви думи. Оттам, където с брат ми разпределят справедливо водата, той ме поглежда. Очите ни си казват всичко. Мисля си: „Отсрочка! За колко ли време?“

Седим в мазето, в мрака навън непрекъснато се разнасят гърмежи. Земята трепери под нас, трябва да се държим о пейката, да не би детонацията да ни хвърли на пода. Барабанен огън! Гърмят оръдия, танкове, преминават самолети, избухват бомби! Откога седим тук в мазето? Загубила съм всякаква представа за време. Изобщо не прониква светлина отвън, винаги е тъмно, можем да имаме само една прихлупена едва мъждукаща светлинка. Отдавна няма ток, а газта трябва да се икономисва. Когато барабанният огън от време на време стихва, отиваме в друго помещение на мазето да хапнем по нещичко. За щастие всички имахме някакви запаси. Ала често трябва да спираме изведнъж и да се втурваме през глава обратно в скривалището, защото къщата се обстрелва интензивно вече и от тази страна. След всяко точно попадение чуваме как върху последния таван, който ни пази все още, се чупят керемиди и греди от покрива и от разбитите стени. Никога не знаем дали следващият точен удар няма да пробие и последното покритие над главите ни и да ни погребе живи.

Един ден една стена се срутва с оглушителен трясък в съседното избено помещение. За щастие не е в скривалището. После, след като барабанният огън затихва за половин час, излизам с мъжа си да видя какво е станало. Много тъжна гледка! В стената на мазето зее огромна дупка, ярка слънчева светлина нахлува през нея, тъй че трябва да замижа. Наоколо са пръснати тухли. Парчета дърво, останки от прозорци, всичко покрито с дебел слой раздробена мазилка, а върху една греда е кацнала неподвижно на един крак, също под дебел слой прах, една кокошка. Тя си седи безразлично там, сякаш нищо не се е случило. Тя е от татковото стопанство и е единствена оцеляла. Бедната птица! Каква ли представа има за хората!?

След няколко дена готвачката приготвя от кокошката вкусна супа. По време на яденето се установи, че е била тежко ранена. Костта на крака й е била простреляна, една част от крачето липсваше. Затова седеше на един крак. С какво равнодушие понасяше тя раняването си! Не издаваше никакъв звук, че страда.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени