Tag Archives: мъдрост


Посвещението 3 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Един следобед вратата се отваря – и влиза Има. Гледам го втренчено. Как се появи той тук – и то в такова облекло? Прегръщам го и питам:

- Каква е тази дреха?

Той също ме поглежда толкова изненадано, колкото и аз него:

- Що за въпрос, мамо? Каква е тази дреха на мен? Сякаш ме виждаш за пръв път облечен така! Това е униформа на летец! Знаеш това или…?

Стоя объркана, като че ли пак трябва да се събудя от някакъв сън. Да, разбира се, униформа на летец е. А той е милото ми, единствено дете! И все пак знам, че той е Има. Аз все пак го познавам! Има! Наистина ли е мой син? Виждам го в неговата жреческа дреха. Той ме учеше как да се концентрирам. Ах! Той още тогава имаше това стоманено излъчване. Познавам го…
Обаче той не ме познава и се прави, че няма нищо общо с храма:

- Мамо – казва той, – моето поделение отива на друго място, защото самолетите ни не могат повече да останат на това летище. Ще ни бомбардират, заедно със самолетите ни. Ще се изнесем някъде на село. Не зная кога ще се видим отново.

Сърцето ми изстива от ужас. Вече свикнах с това, да знам, че е изложен на постоянни опасности. Тогава, когато стана летец, имах чувството, че са ме пребили. Ходех из къщи ни жива, ни умряла, сякаш сънувам кошмарен отвратителен сън… Как може това да е истина – майките да са принудени да изпращат синовете си, своите здрави млади силни синове, в тази масова касапница? Това е само кошмар, хората да са паднали толкова ниско, че да се избиват помежду си с най-жестоки средства – и то точно най-здравите, най-силните млади мъже, които са призвани да създадат ново, здраво и силно поколение. Тях ги убиват най-напред, защото само те са „годни“ да станат войници. Слабите болнави мъже си остават вкъщи, следователно тези слаби болнави мъже създават с жените си у дома деца, а многото здрави млади хора биват изтребени във войната. Това е най-краткият път към дегенерацията на цялата човешка раса. А човечеството вече е паднало толкова ниско, че не проумява тази ужасяваща истина! В сляпата си омраза един към друг и от страх се избиват най-здравите, най-добрите представители на това поколение!… Сън??!… Кошмар!!!

После бавно се възвръща чувството ми за реалност и аз предавам детето си на Бога! Нищо не може да стане без Божията воля, а това, което става, винаги е добро, защото Бог го желае. Балансиране! Всичко, което се случва, е само стремеж към изгубеното равновесие, към изгубения рай! Тези думи на милия ми учител Птаххотеп и всичките му други поучения, които съм чула от Него в голямата пирамида, са се запечатали така дълбоко в мене, че това ми дава кураж да продължа да живея и да изпълнявам всекидневните си задължения, въпреки че постоянно трябва да нося в сърцето си болката, че моето дете и още милиони други стрелят един срещу друг в тази касапница и са просто само живи мишени.

Но сега вече знаех, че ще бъдем разделени, ако той напусне столицата, защото съвсем наскоро вражеският обръч щеше да се затвори около града. И дали той, или ние ще се измъкнем живи от това масово убийство и дали ще се видим пак в този живот, бе голям въпрос…

И въпреки това не бива да ме боли, защото не бива да се привързвам към никоя личност! В този млад мъж (когото съм носила под сърцето си, за да може да се роди отново), който сега е мой любим син, аз обичам не тялото му, не външния му вид, а обичам Бога в него! Неговият божествен Висш Аз също е създал това тяло – за да може да се прояви – точно както телата на всички хора, животни, растения, дори формите на неживата материя. Така че аз и в негово лице, в красивото му тяло, обичам проявлението на неличната божественост. Цялата вселена е проявление на един-единствен Бог. Но защо ли треперя сега, може би да не загубя точно това проявление на Бога и повече да не го видя? Затова ли, че неговата плът е моя плът и кръвта му е моя кръв? Но моят Аз и неговият Аз са същият Аз – същото висше Себе, а то не е нито плът, нито кръв. Не бива да се отъждествявам с плътта и кръвта. Трябва да навляза в моя висш Аз, да стана напълно съзнателна, тогава ще бъда идентична с висшия Аз на моя син (но също и с висшия Аз на цялата вселена) и вече не ще мога да губя нищо и никого! За мене не трябва да има разлика, дали умира човек, който ми е близък по плът и кръв, или съвсем чужди хора, понеже висшият божествен Аз сменя едно от своите безчислени тела всеки път, когато умира някое живо същество – било тялото на единственото ми дете или на някой непознат. Трябва напълно да победя плътта и кръвта си, колкото и да ме боли сега… О, Господи! Дай ми сили да издържа този изпит! Дай ми сили, без да съм достигнала вселенското съзнание, да постъпя така, сякаш действам от позициите на това божествено ниво на съзнанието!

Отивам при сина си, коленете ми треперят, прегръщам го и казвам:

- Синко, мили! Единствено мое скъпо дете, на добър час! Ще се моля Бог да те пази. Той няма да те изостави, нито нас. Знай, че всичко ще премине, само истинската обич не изчезва, никога! Ние и сега се обичаме, защото сме едно в Бога, и това духовно единство – тази истинска любов – ни събра и сега тук, на земята. Ние не можем да се изгубим един друг! Ние пак ще се намерим и ще се срещнем, ако не в този, в някой следващ живот или в друга форма на живот. Където и да сме, любовта отново ще ни доведе един към друг. Сбогом, мой мили, мой скъпи, и в тежки часове се дръж здраво за тази невидима сила, която стои зад нас, която никога не ни напуска и която наричаме Бог!
И двамата не плачем. Прегръщаме се дълго, дълго, целувам чистото му чело, той ме притиска към сърцето си и тръгва. Аз му махам от прозореца, той ми се усмихва в отговор, после изчезва…

Тази вечер ще празнуваме Коледа. Оръдията непрекъснато гърмят, но ние въпреки това приготвяме всичко, за да прекараме коледната вечер колкото е възможно по-хубаво. За мен е безразлично, защото във вечността няма Коледа, нито празнични и почивни дни, за мене всички дни са празници, защото в Бога вечността е несекващ празник, обаче съпругът ми обича коледните вечери, щастлив е, когато може да ми подготви изненада, а и той обича да го изненадват. Вече украсява елхата в салона и Бо-Гар му помага. Бо-Гар е при нас от няколко седмици, защото, когато една вечер поиска да си тръгне за вкъщи, бе невъзможно поради ежедневните бомбардировки напоследък. И сега живее в стаята на сина ми. На запад е дошъл преди няколко години – от далечната си родина със задачата да донесе на хората от нашия континент прастарото учение на своите предци: как може тялото да се постави под контрола на духа. Ателието ми, в което правех големите композиции от камък или бронз, беше празно, откакто не можех вече да се снабдявам с тези материали поради войната, и аз го предоставих на Бо-Гар, да провежда там курсовете си. Още от самото начало той се държеше така, сякаш бе наше дете, а ето, че подготвят и коледната вечер сега с мъжа ми.

Ние с готвачката се мъчим да измислим как да приготвим за утре нещо „празнично“ от набавените с огромни трудности хранителни продукти, защото тази вечер цялото ни семейство е поканено у баща ми. На вратата се позвънява – влиза по-малкият ми братовчед, съвсем пребледнял.

- Естер – казва той, – врагът обкръжи града и войските настъпват съвсем изненадващо не откъм другата страна, откъдето ги очаквахме, а идват точно към нас. Бях с татко в града и позвъних на мама, тя каза, че вражеските войски вече са завзели нашата къща и се движат към центъра с огромни танкове. По странно стечение на обстоятелствата, телефонните кабели още не бяха прекъснати. Всеки момент вражеските танкове и войски могат да дойдат и тук. Стягайте се, аз трябва да изчезна. Сбогом! – и си тръгва.

Изтичвам при съпруга си и му казвам новината, после тръгвам из къщата да уведомя сестрите си, брат си и баща ни, а и семейството на портиера, за да знаят всички какво ни очаква. Нашата къща е на склона на един хълм. От прозорците можем да виждаме надалече широката улица в посоката, откъдето се приближават вражите войски. Засега още всичко е спокойно. Мъжът ми казва, че може да продължи с часове, докато врагът стигне до нашия район, предлага веднага да започнем да празнуваме Коледа и да идем при татко долу, където сме поканени на вечеря, заедно с цялото семейство. Там всички ще бъдем заедно и ще можем да изчакаме по-спокойно каквото има да става.

Съпругът ми запалва свещичките по коледното дърво. Мисля за сина си, който сега навярно трябва да вземе участие в някоя въздушна атака някъде, и се моля Богу за него; стискаме си ръцете, разменяме си подаръците, после оставяме всичко и бързаме долу при татко.

- Деца – казва баща ни, – да хапнем набързо, че не се знае дали не ще трябва да идем в мазето.

Сядаме. Столът на мама остава празен до масата – както е било винаги, откакто тя почина. На мястото на чинията й гори свещ… Храним се вглъбено и безмълвно, но спокойно. Усещаме ясно, че предстои сериозно време за разплата със съдбата ни. Сервират. Бомба избухва съвсем близо до прозореца. Силна детонация. Споглеждаме се.

- Хайде да си продължим вечерята – казва татко, – може би ще можем да си довършим коледната трапеза.

Храним се бързо, но тътенът приближава и гърмежите зачестяват. Звъни се. На вратата стоят офицери от нашата армия:

- Искаме да разположим оръдия в градината. Тук в къщата ще се настанят наши части. Дайте ключовете на всички жилища! – казва един офицер.

Мъжът ми става, за да отведе офицерите. Чуваме силна експлозия. Цялата къща е разтърсена като от земетресение. След няколко минути влиза мъжът ми:

- Татко – казва той, – най-добре е да слезем в мазето. Мина проби гаража. Котелът на централното отопление е отнесен нанякъде, веднага трябва да спрем отоплението и да източим водата. Слизайте долу, животът ви в жилището вече не е в безопасност. Вражеските войски сигурно са вече съвсем близо. Офицерите дори казват, че са от другата страна на главната улица. Няма да продължи много, но може да се наложи да прекараме няколко дена в мазето.

Баща ми казва сериозно и спокойно:

- Всички жени и деца трябва да слязат долу. Аз ще си довърша вечерята. Донесете кафето.

Знаем, че не можем да противоречим на татко. По-малката ми сестра става, взема бебето на ръце, аз хващам за ръка малкото момченце, другата ми сестра хваща момиченцето и отиваме в скривалището. Брат ми, съпругът ми и Бо-Гар остават при татко и също пият кафето си.

Гърмежите стават все по-силни, ние в мазето усещаме, че всеки път къщата се разтърсва до основи. След известно време дебелата желязна врата на скривалището се отваря и влизат мъжете. Съпругът ми идва при мен и ми казва тихичко, тъй че никой да не чуе:

- Разполагат оръдия в градината и искат да защитават къщата ни до последна възможност. Не искат да предадат града. Нашата къща е на ключова позиция. Ако бъде завзета от вражите войски, вече няма да могат да ги спрат чак до реката. Трябва да се подготвим за борба на живот и смърт. Аз обаче се надявам, че няма да трае дълго. Ние сме обкръжени отвсякъде и най-малката по-нататъшна съпротива означава безсмислено разрушаване на целия град. С портиера ще смъкнем всичките ни дюшеци, за да можем някак си да спим – и той тръгва, за да ни подготви място за спане.

И след най-дългата нощ все някога настъпва утро. Така минава и тази нощ. Желязната врата и сега постоянно се отваря и затваря. Мъжете влизат и излизат, а също и непознати войници, за да се постоплят малко. Навън е -15° и бушува снежна буря. В мазето също е студено, ние сме се увили в кожените си дрехи и сме се навлекли възможно най-много. В цялата сграда вече няма отопление. Войниците са съвсем млади момчета, треперят побледнели от студ и страх. Още полудеца, те биват гонени с брутална грубост от по-големите младши сержанти навън, в битката. Бедните деца! Те са на не повече от шестнайсет-осемнайсет години и вече са изтръгнати от домовете си и хвърлени в тази масова касапница!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Посвещението 1 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Както винаги, наблюдавам какво ще се случи. Нищо не се случва. Лежа в саркофага и гледам в тъмнината. Тъмнина? Всъщност не е тъмнина, защото и в най-дълбокия мрак виждам в средата на моето зрително поле една зеленикава постоянно фосфоресцираща светлина и наоколо плаващи и просветващи светли точки, които непрестанно се появяват и изчезват. Наблюдавам тези светлинни точки и се опитвам да отгатна откъде идват и къде биха могли да отиват. Изведнъж забелязвам, че светлите точки не се появяват тъй близо една до друга, а в средата, където по-рано фосфоресцираше синкаво-зеленикавата светлина, остава едно място, към което вече не се приближават светлинни точки. Те избягват това място в постоянно уголемяващ се кръг и така настъпва абсолютна тъмнина, една съвършена липса на светлина като черна дупка, през която надничам в Нищото…

Тогава забелязвам, че в тази абсолютно мъртва тъмнина, в тази дупка, се появяват две точки, които бавно се приближават и ме гледат втренчено като очи. Не виждам очите, те нямат нито светлина, нито форма, и въпреки това ги усещам, знам, че в мене са вторачени две очи. Те не принадлежат на никакво тяло. Това са енергийни центрове на възникнали изведнъж потоци енергия, които действат невидими в тази тъмнина. Тези тъмни енергии нападат светлите точки. Те биват засмукани от тази сила, унищожени, образува се един контур, който очертава границата около тази празна тъмна дупка, излъчваща невидима енергия. Така постепенно ужасените ми очи различават едно лице, муцуната на чудовище, силует, който се откроява само поради това, че там, където се намира, всъщност няма нищо и така възниква един негативен образ.

Осъзнавам, че безтелесното чудовище е самото зло. Познавам го, понякога съм виждала отвратителния му облик да прозира в лицата на хората като вътрешен израз. Сега пред мен е причината за този израз, самата същност, без човешко лице, без тяло! Или винаги го е имало, само че аз не съм го усещала…? Безтелесният образ прилича на муцуната на козел. Силуетът ясно показва формата на рогата, издълженото тясно лице завършва с козя брада. Или и тези форми са само излъчвания на невидими сили? Неговите близко разположени едно до друго очи имат ужасно въздействие: те са бездънни въртопи, които неудържимо увличат всичко в себе си, засмукват го, за да го унищожат там напълно.

Сега чудовището излъчва всичките си разрушителни сили през тези две очи-въртопи към мен и в мен. Те пробиват, проникват цялото ми същество и ме обгръщат с желязна сила. Смразяващ ужас се вкопчва в сърцето ми като ноктите на чудовището. Усещам, че от ужас се вкаменявам и животът ме напуска. Жестоките му очи се приближават все повече, стават все по-проницателни. Чувствам как сатанинската му същност (а не е ли самият Сатана ?) ме въвлича във властта си. Тя се разпростира над мен, поглъща ме и в следващия момент имам чувството, че вече не съм самата себе си, а съм станала то! Усещам муцуната му вместо моето лице, неговата безтелесна същност изпълва тялото ми, неговите адски силови потоци текат като моя кръв в жилите ми. От това адово въздействие цялото ми същество изстива и се вкаменява, гърчи се в мъчителен спазъм. И то говори вътре в мен, без думи, само с енергията, която създава думите – чрез смисъла им: „Сега си моя плячка! Сега си в моя власт! Напразно си ме гонила от твоето съзнание, ти въпреки това ми принадлежиш! Аз и ти сме едно, вече нищо не ни разделя. Аз съм „аз“ в теб и ти си „аз“ в мен. Ти подлежиш на моите закони на охлаждането, свиването и обездвижването. Усещаш ли как тялото ти се свива на топка, как краката ти се приближават до тялото, съвсем близо до корема? Кръстосват се и ходилата ти се притискат плътно до тялото, а стъпалата ти са като сраснали, ръцете ти се кръстосват пред гърдите, стискаш юмруците, те прилепват плътно до тялото ти, сякаш се срастват с него. Главата ти клюмва върху гърдите, притиска се между юмруците ти – тъй, още по-плътно, още по-плътно! Като в утробата на майка ти, едно парче месо! Сега вече си се сраснала в един къс и ще ставаш все по-студена и по-твърда, докато станеш заоблен, яйцевиден каменен къс! Скала, неподвижна, твърда и мъртва! Но въпреки това имаш съзнанието си, за да знаеш, че си мъртва, че си се вкаменила в този скален блок, който си сега, че си зазидана и мъртва в него за безкрайно дълго време… За безвременната безкрайност… Огледай се наоколо, виждаш ли тези издигащи се до небето планини? Виждаш ли всички тези скали и камъни наоколо? Не ги гледай само отвън, но и отвътре, надникни в тяхната същина, виждаш ли, че всички тези камъни са подобни на теб, вкаменени, но съзнателни същества, изложени на изгарящото слънце, на разрушителните бури и на разцепващия ги студ?!… Всяко живо същество, всяко животно, всеки човек ще стъпва върху тебе, както стъпва върху всички тези камъни. Водата от стопения сняг ще ви влачи в своя буен поток и вие ще се търкаляте и ще се изглаждате един друг в тези въртопи безкрайно дълго време… безвременна безкрайност…“

Преживявам ужасена всичко, което казва злото. Ад! Това е адът! Жива и съзнателна да бъда затворена в неподвижността, да се срасна в този саркофаг, без възможност да дам знак, че съм жива, да бъда тежък, мъртъв камък… Да бъда! Но не! Аз не съм това! Аз съм само затворена, вградена в този камък, но аз не съм камъкът, моят Аз не е материя! Аз съм висшият безкраен Аз, един дух извън времето и пространството! И с вътрешната сила на духа, с която по време на моите телепатични упражнения съм се научила да говоря само на ум, без тяло, без уста, крещя без глас на чудовището: „Не! Аз не съм ти и ти не си аз! Нашите същности са разделени завинаги, защото ти си смъртта, а „Аз“ съм животът! Ние никога не можем да се отъждествим! С твоята неподвижност ти си негативът, огледалното отражение, карикатурният образ, на вечния извор на живота, на „почиващия в себе си Бог“! Ти не си ужасен образ, не си чудовище, ти не си „злото“, защото нямаш самостоятелен живот, теб те е създал божественият висш Аз, който те създава всеки път, щом се облече в материална обвивка – в тяло. Ти си вътрешната същност на материята, ти си законът, който съхранява материята, значи ти имаш власт над моето тяло, защото е трябвало да го създадеш по заповед на моя висш Аз, когато съм се родила в този материален свят и съм станала личност. Обаче ти нямаш власт над мене, над моя сътворяващ висш Аз, защото не си нищо друго, освен оживелият чрез духа ми закон на материята. Аз не съм ти, защото аз съм този който СЪМ, и ти също си това, което съм Аз! Твоята същност е свиването, което се проявява на духовно ниво в съзнанието като страх. Ти обаче трябва да изчезнеш, защото АЗ НЕ СЕ БОЯ!“

Въздействието на моите безгласни думи е ужасно! Става тъмно като в рог и планините се сгромолясват с оглушителен тътен. Падат камъни и скали, земята се отваря, абсолютният хаос бушува наоколо, само аз стоя твърдо като скала на краката си при този свършек на света…

Когато всичко става отново тихо и аз идвам на себе си, се сещам, че сънувам нещо твърде кошмарно. Колко е хубаво, че се събудих от тези кошмари… Първото ми усещане е, че съм необичайно гладна и жадна! Обаче не искам да губя време в ядене и пиене, понеже моята цел е Бог. Искам да се придвижа към нея колкото е възможно по-бързо. Оглеждам се наоколо. Виждам, че съм в зала, осветена с мека червеникава светлина. Мили хора ми предлагат разкошни съдове с най-изискани ухаещи апетитно ястия и златни кани с божествени питиета и искат непременно да ме склонят да ям и да пия с тях. Аз им се усмихвам: желанията на езика и стомаха никога не са били изкушение за мен. Как бих могла по пътя си към Бога да се оставя да ме спрат глад и жажда?! Благодаря за сърдечната покана и продължавам нататък. Странно е, но вече не изпитвам нито глад, нито жажда, ала все още не мога да различа ясно къде съм и какво става тук. Вече виждам само, че тук всичко се намира в постоянно хаотично движение. Обаче първото ми впечатление от това място е странният мирис, мирисът на загрети човешки тела, който всъщност не е неприятен, но въпреки това е отблъскващ за мен. Очите ми постепенно свикват с приглушената светлина. Аз съм в подземна пещера, където безброй мъже и жени се търкалят в хаотично безредие върху дивани или, олюлявайки се и залитайки, танцуват прегърнати и съвсем плътно притиснали тела, извършват впечатляващо странни движения. Наблюдавам ги смутена: пияни ли са или душевно болни? Разбира се, вече съм виждала животни в любовно опиянение, как природата създава ново поколение, но дори и когато цялото им тяло тръпне в приповдигнато огнено състояние, те не губят самообладание и никога не се държат като тези хора тук. Също и жриците, които служат в храма на любовта, изпълняват службата си с душевна извисеност, защото знаят, че поднасят жертва пред олтара на божествената любов. Как може хората да падат толкова ниско, че да принизят възвишения и божествен акт на любовта до самоцел? Тези хора все пак са уважавани достойни люде (образ и подобие Божие!), а се държат тъй, сякаш са лишени от разум. Струва ми се, че познавам някои от тях, няколко благородници, държавници и дворцови дами от нашите – те обаче не ме виждат, те изобщо нищо не виждат и не чуват освен себе си. Външният свят не съществува за тези хора. Те са затворени в своите собствени представи! При това те си говорят, но изглежда тези мъже и жени са забравили, че езикът е духовна проява на човека. Те употребяват езика, за да си кажат възможно най-глупави и съвсем нелогични неща. Чувам как един мъж пита многократно шепнешком жената, с която танцува в интимна прегръдка: „Моя ли си?“ – „Твоя съм“ – отвръща жената и продължават да танцуват. След известно време пак минават край мен и аз чувам как мъжът, с полупритворени очи пита отново, може би за стотен път: „Моя ли си?“ – „Твоя съм“ – отговаря жената все така неуморно. Какво им е на тия? Не е ли достатъчно да попиташ за нещо веднъж и да получиш отговор? Защо трябва да се повтаря въпросът сто пъти? А колко пък е безсмислено това, да питаш някого за нещо такова! Един човек принадлежи само на себе си. Той е свободно същество с ненарушимо право на самоопределение. Как тогава този мъж иска да притежава една жена? Дори лъв не можеш да притежаваш. Щом дори тези царствени животни не се отказват от своята самостоятелност, как може този мъж да си мисли, че жената „му принадлежи“, и защо пита за това сто пъти? Да не би да е душевно болен, а също и жената, която винаги отговаря на тази безсмислица? И всичките тези жени и мъже тук, които се държат също смешно и безсмислено? Към мене пристъпва едър широкоплещест мъж, който, както изглежда, може да чете мисли, понеже отговаря на моите вътрешни въпроси: „Красива госпожо, не знаеш ли, че това е любов?“ Любов ли? О, аз познавам любовта! Това е прекрасно, възвишено, свято нещо, когато две живи същества се обичат с пълна всеотдайност – но не с жажда за притежание! Обаче в сърцата на тези хора аз не виждам любов! Виждам само, че са изгубили ума си и че страстта, тази треска, която притъпява и засяга най-фините нервни центрове, създадени за духовни откровения, ги държи изцяло в своя власт. Би трябвало да ги спасим и да ги събудим от тяхното полусъзнателно състояние! Насочвам се към една съвсем млада жена, хващам я за ръката и й крещя в ухото:

- Събуди се! Не оставяй страстта да помрачи съзнанието ти! Ти си дух, а не тяло! Не се оставяй тялото да те завлече надолу и да те принизи, да паднеш по-ниско от животно. Събуди се, чуваш ли, събуди се и се спаси, докато не е станало твърде късно!

Младата жена ме поглежда, сякаш през някакво було, като сомнамбул:

- Остави ме, остави ме, искам да бъда щастлива! – и продължава да танцува.

О, сляпата тя! Как би могла да постигне щастието с една физическа прегръдка без душевна всеотдайност, без духовната любов? Щастието човек преживява в съзнанието си, щастието е във висшия Аз. Как би могла да бъде щастлива само от една игра на тялото?

- Остави сега разума си на мира – казва ми мъжът, – не можеш да съдиш, защото никога не си опитвала това. Ела, танцувай с мен, и сама ще го преживееш.

И той ме прегръща и ме въвлича със себе си във водовъртежа, като се държи с мен точно тъй неразумно, като останалите… Танцувам с него и се наблюдавам с любопитство… И аз ли ще стана от това близко докосване така пияна, така отнесена като тези бедни заслепени същества? Обаче мога само да установя, че ми е крайно неприятно да имам такъв тесен контакт с този мъж. Дъхът му е горещ и ми действа доста отблъскващо това, че той диша в лицето ми и във врата ми. Издишването е употребен въздух! Защо трябва да вдишвам неговия употребен въздух? А неговият мирис също ми е много неприятен. Не обичам да вдишвам мириса на пот – а още повече на мъжка пот, който е много по-силен от мириса на женската пот. Искам да изляза на чист въздух и да се махна от това противно място… Щом искам да се избавя от него, мъжът изведнъж се променя. Той се превръща в огромен огненочервен дух, вече няма тяло, а е само пламък, който сега иска да ме задържи насила в своя власт. Обгръща ме, иска да влезе в устата ми, в тялото ми, обаче енергията, която аз излъчвам, силата на моето трезво съзнание, го държи настрана от тялото ми. Той не може да ме достигне. Тогава се разгорява още по-силно, става огромен, изпълва цялото помещение, тъй че всичко това (също и тези овладени от страстта същества) изгаря в неговия огън и изчезва. Не виждам тела, вече няма абсолютно нищо, само море от пламъци, което поглъща и унищожава всичко …

Обаче аз оставам недокосната, ненаранена и съм тази, която съм Аз! После чувам от пламъците един гръмовен глас:

- Ти победи, ти издържа изпита, обаче внимавай! Ти не победи, защото си по-силна от мен, не можеш да бъдеш по-силна от мен, понеже аз съм огънят на собственшя ти Аз, а ти не можа да се запалиш, защото между теб и мене все още стои твоята чистота, твоята неопитност. Тялото ти, сетивата ти още спят и това те спаси. Но внимавай, ние пак ще се срещнем, пак ще се срещнем!… – и с това изчезва всичко: пещерата, огънят, димът, всичко, и аз оставам сама …

- Не се боя от тебе! Дори тялото ми да се беше запалило, това не би досегнало моя Аз. Аз стоя над всичко плътско …
И все пак, какво е това? Сякаш чувам подигравателен саркастичен смях. Оглеждам се наоколо, откъде ли идва този глас. Тогава виждам, че стоя насред смарагдовозелена поляна и към мене се приближава някаква внушителна фигура. Това е прекрасно мъжко тяло, обвито в гъста мъгла, като в трепкащ от вятъра воал. Искам да проникна с поглед през гъстата мъгла, която обгръща разкошната фигура, искам да махна мъглата, но не успявам. Той обаче ме интересува и аз питам:

- Кой си ти?

Тогава фигурата идва съвсем близо и с глас, който дълбоко се запечатва в мен, ми пошепва в ухото:

- О, сладка моя любима! Аз те търся от толкова дълго време, от цяла вечност, откакто ние паднахме от райската градина и бяхме разделени един от друг. Най-сетне те открих! Ела в обятията ми, ела, положи нежната си главица на гърдите ми, ела и ми позволи да се слеем отново един с друг в божествено единство, в райско блаженство! Как прекрасно е, че не се поддаде на животинските инстинкти на тялото и се запази чиста и непокътната за мен. Ти ми принадлежиш, аз ти принадлежа, ние съвършено се допълваме! Усещаш ли непреодолимото привличане, което ни свързва и ни тласка все по-близо един към друг? Ела, съедини се с мен, ти, скъпо създание, ти – моя единствена небесна годеница. Обичам те!

Чувам гласа му, виждам мъжката му походка, усещам излъчващата се от него могъща сила, която ми въздейства… Но той все пак ми е чужд. Не го познавам! Как може той да е моята допълваща половина? Не! Допълващата половина никога не можеш да намериш навън. Птаххотеп ми обясни, че допълващата половина се намира зад изявената форма на проявление, като допълващ огледален образ в неизявеното. Не! Няма човешко същество, което може да бъде моята допълваща ме половина. А защо той е обвит с тази гъста мъгла?

- Не знам кой си ти – му отговарям, – но който и да си, лъжеш се! Ти не си моята допълваща половина. Търси я на друго място, ако вярваш, че можеш да я намериш във външния свят. Всеки може да открие допълващата го половина само в самия себе си. Във външния свят е възможно да откриеш само подобните отразени образи на истинската, допълващата те половина. Но нито ти, нито аз можем да се допълним с една картина, с една проекция. Блаженство може да ти донесе само божественото единство на висшия Аз! Искам да намеря своята допълваща половина в самата мен!

- Да намериш твоята допълваща те половина в самата теб означава точно, че ти вече си идентична в съзнанието си с божествения Висш Аз. Как така искаш да преживееш първо следствието – него преди причината? Божественият висш Аз е райското състояние на единство, в което можеш да се върнеш само благодарение на това, че ще станеш едно с твоята допълваща те половина. Как искаш да постигнеш това без мене, без твоята допълваща те половина? Ти забравяш, че както ти въплъщаваш едната половина на цялото, тъй и аз въплъщавам другата. Ние сме въплътените огледални отражения един на друг и си принадлежим също и в нашата личност. Както ти ме носиш в своето несъзнавано, така и аз те нося в моето и ние се търсим един друг, без да искаме, с непреодолимата сила на привличане на райската съпринадлежност. Нашата съдба ни събира отново и отново през еоните, докато ние се осъзнаем един друг вътре в нас (ти мен в себе си и аз теб в мене) и се преживеем напълно един друг също и в личностна форма, с тяло и душа. Само в това божествено единство можем да бъдем тоталното съзнание на цялото – на Висшия Аз! Как ще намериш отново райското единство без мен? Как искаш да избегнеш това, че ние си принадлежим един на друг също и на земно ниво? Как искаш без мен да събереш необходимия на всяка цена опит?

Аз обаче не се оставям да ми повлияят думите му.

- Ако искаш така да ме убеждаваш, аз просто не искам! На мен ми стига, че си там, в несъзнаваната част на моя Аз и искам да те опозная само вътре в мен, а не във външния свят. Върви си по пътя и ме остави аз да вървя по моя!

След думите ми фигурата се отдалечава и започва да се разсейва като мъгла под падащите слънчеви лъчи. И гласът говори от увеличаващото се все повече разстояние, но въпреки това се запечатва дълбоко в сърцето ми:

- Аз ще продължа – да те търся на земно ниво, ще продължа да те търся, ще продължа да те търся… – чувам от далечината, после бавно настъпва тишина.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Последни приготовления 5 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Когато преминаваш през всичките си изпити, ще преживяваш всички животи, които би трябвало да преживееш като паднала на земята, но извън времето и пространството (като сънища) и ще се събуждаш отново и отново в следващото ниво. Най-накрая ще се събудиш на седмото ниво на съзнанието: във вселенското съзнание на висшия Аз. В това божествено състояние ще станеш едно с последната и единствена действителност, със самата теб, с Бог. Това вече не е събуждане, а възкръсване! След това ще бъдеш свободна от твоята „личност“ (която също е само проекция) и освободена от личната ти съдба. Ще си избавена, спасена.

После ще изпълняваш задълженията на жрица в храма. А когато като жрица чрез упражняване се издигнеш със собствени сили на седмото ниво и можеш да го задържиш като трайно състояние на съзнанието, ти ще станеш богочовек. Тогава ще бъдеш достойна да станеш върховна жрица в храма.

- Татко на душата ми, ти каза, че възможността да изпаднеш от по-високата степен на съзнание съществува и тогава, когато вече си получил посвещението. Каза още, че един посветен пропада по-ниско от човек, който живее във физическата действителност на плътта, ако се отъждествява с тялото си, като направлява висшите си енергии в него. Обясни ми още, че по време на посвещението един кандидат преживява цялата си бъдеща съдба, както е била предопределена от момента на първото му изпадане до завръщането му в божественото единство. Как е възможно тогава един посветен, който е сънувал до края всички събития, всички изкушения на съдбата си и по време на посвещението е издържал всички изпити (значи и ония, които евентуално по-късно биха му причинили ново грехопадение), как може той после, въпреки това, да падне отново във външния свят, в триизмерния свят на времето и пространството? Ако е сънувал цялата си съдба докрай, защо не е сънувал и грехопадението си като бъдеща съдба?

- Ако хвърлят един бумеранг – отвръща Птаххотеп, – в момента на хвърлянето вече е определено как ще лети и колко време му е нужно, за да измине този път. Значи той носи в себе си цялата си траектория като своя неизменна бъдеща съдба. Но би могло да стане и така, някаква външна помощ да му бъде оказана насред пътя и тя да го доведе до изходната му точка и цел по по-кратък път и за по-кратко време. И тогава бумерангът се връща. Но понеже е запазил формата и теглото си, той носи в себе си възможността да бъде хвърлен отново и да измине нова траектория, която той сам определя чрез собствената си форма и теглото си. Един посветен, който е постигнал посвещението с помощ, намираща се извън него, прилича на такъв бумеранг. Защото той е сънувал докрай бъдещата си съдба (до завръщането си в божественото единство), но е преживял тези състояния само в съзнанието си. Неговата личност и условията, произтичащи от характера и съдбата му, остават все още в материалния свят. С посвещението той не е завършил сегашния си живот, тъй както и ти след него ще си останеш все още дъщеря на фараона и заместничка на владетелката. И ако един посветен не е събрал преди посвещението всички необходими земни опитности, ако не се е научил да разпознава и овладява съзнателно всички творчески сили в себе си, следователно се е завърнал в божественото единство само до известна степен и все още е неопитен, тогава той още не е напълно освободен от личната конфигурация на собствените си сили – неговата личност все още не е напълно унищожена. Следователно, по време на преходния период, докато постигне само със собствени сили седмата степен като постоянно състояние на съзнанието, той носи в себе си възможността и опасността да изпадне отново от високата степен на съзнанието си и да навлезе в съвсем нов кръг на съдбата. Но понеже е осъзнал божествено-сътворяващата енергия, макар и с външна помощ, тази могъща сила го изхвърля надалеч и тогава той трябва да измине един много по-голям кръг, отколкото при първото грехопадение, когато все още не е бил осъзнат в божествената енергия. Това се е случило например с черните магове, които са разрушили дома на Божиите Синове – пропаднали са в най-ниския кръг на творението. Те сега лежат върху земята като планини, скали, камъни и трябва да се преборят отново за издигането си по продължаващия цели еони път на съзнанието от мъртвата материя през живота като растение, през животинското съществуване, докато станат хора. Сред тях имаше и такива, които пропаднаха само до нивото на растения или животни, а също и такива, които слязоха само в различни нива на човешко съществуване. Житейският път на едно създание в материалния свят има свое определено време, но отделни същества винаги могат да изминат кръга за по-кратко време и да достигнат целта си с хиляди или евентуално с милиони години по-рано. Обаче това е възможно само за човека. Защото само благодарение на осъзнаващия разум той може да преживее състоянията на съзнанието извън времето. Животните или растенията не са способни на това; сега ще разбереш вече защо и животните трябва да страдат! Както всичко на земята, и те са ограничени проявления на съзнанието на паднали духове, стояли някога по-високо.

При посвещението всички отрицателни енергии, които са се проявили при падението, биват уравновесени с положителни. Така се изплащат „дълговете“! След като издържиш посвещението, за тебе започва състояние на безсъдбовност. Докато изявяваш Божията воля, ти нямаш личност, следователно нямаш и собствена съдба. Ти си свободна от закона за причината и следствието. Ако обаче в съзнанието си се отъждествяваш с твоята личност, с тялото си, ти пак си създаваш един нов кръг на съдбата – и тогава и за теб започват безкрайните реинкарнации.

Сега вече знаеш всички последици от посвещението. И аз те питам за последен път: имаш ли смелостта да приемеш посвещението?

Аз отговарям съвършено уверена в себе си:

- Да!

Тогава в залата влиза една висока достолепна фигура. Познавам този човек. Той е жрец от най-висок ранг, също върховен жрец, заместник на Птаххотеп. Пристъпва към нас. Тогава Птаххотеп ми прави знак с ръка, че трябва да вляза в саркофага и да легна в него. Правя каквото ми повелява. Когато вече лежа в саркофага, Птаххотеп ми хвърля един последен излъчващ безкрайна обич поглед, после двамата жреци вдигат каменния похлупак, който лежи до саркофага, поставят го над мен и аз лежа, затворена в пълна тъмнина, в каменния саркофаг.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Последни приготовления 4 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Днес по земята има още много същества, които отговарят на условията за великото посвещение. Наш дълг е да дадем посвещението на всички кандидати, които, въпреки нашето предупреждение, повторят три пъти желанието си да го получат.
При посвещението кандидатът става осъзнат на всяка степен на Сътворението. Всички несъзнавани части на душата му стават осъзнати, той вече няма „подсъзнание“, но няма и „свръхсъзнание“. По време на посвещението съзнанието на човека става пълно съзнание за Цялото. Цикълът, започнал в мига, когато (след отделянето му от единното) той е станал осъзнаващ се в материята, в тялото, сега се затваря. Кандидатът се съединява съзнателно със своята допълваща го половина, която досега е присъствала като несъзнавана част на душата му, като негатив – чуждо същество, – и която чрез магнетизма си, проявяващ се в тялото като инстинктивна сила, е предизвиквала постоянен носталгичен копнеж и безпокойство. Съзнанието се връща обратно в единството, повече няма допълваща половина, защото тя също е станала осъзната. Това ново свързване ние наричаме „мистична сватба“.

„Сватба“ винаги означава свързване на положителното и отрицателното. Обаче на земята „сватба“ означава само напразният опит да постигнеш тялом единство с друго същество. Духовно-мистичната сватба се осъществява в съзнанието и съвестта и донася съвършена, никога не преставаща пълнота, понеже съединяването със собствената допълваща половина означава и съединяване с Бога. Кръгът се затваря!

Човешкото тяло е устроено така, че съдържа по един специален нервен център за всяка вибрационна октава. От една страна, тези нервни центрове са разпределители – разпращат по нервната мрежа вибрациите, които получават от по-горните центрове. От друга страна, те действат като трансформатори – предават преобразуваните вибрации на следващия по-долен център.

При обикновения човек трансформаторите в нервните центрове работят автоматично, без намесата на съзнанието. Затова именно той не може да ги контролира. Природните закони властват над него, без той да знае какво става в тялото и в душата му – в неговото несъзнавано.

По време на посвещението, с навлизащия в него поток от висши енергии, кандидатът трябва съзнателно да придобие опитност за седемте главни центъра и за съответстващите им енергии. Той първо се потапя със съзнанието си в най-дълбоката сфера на Сътворението. Трябва да преживее властващите там енергии и да ги овладее и контролира добре. Това е първият изпит. Ако го издържи, преминава с една степен по-нагоре във втората вибрационна октава и трябва да я опознае, да я преживее, за да може да владее и тези вибрации. Това е вторият изпит. После преминава нагоре към третата, четвъртата, петата, шестата и накрая в седмата вибрационна октава, и ако е издържал всички тези изпити и е могъл да остане съзнателен господар на всички сфери, той е станал посветен.

Съзнанието, или съвестта, е светлина, несъзнаваното е мрак. Ако на земята е светло, ние наричаме това ден. Всяко съзнателно състояние (чиста и ясна съвест) значи е един божествен „ден“, защото Бог познава себе си на всички нива във всяко отделно съзнание – от най-ниското, на физическата материя, до най-високото, съзнанието на висшия Аз на богочовека. Във всички „дни“ (на всички нива на съзнанието) има активност, действие, движение, само в седмия „ден“ (деня на Бога) няма движение, нито активност, нито творчество! На седмия ден творчеството престава, понеже тогава царува абсолютното единство и съвършеното равновесие. Тогава Бог почива в себе си!

Ако, след като е получил посвещението си, посветеният успява по време на медитация да става отново осъзнат във вечното СЪМ и да изживява това състояние, което означава, че със собствени сили се издига от шестото си на седмото, божественото ниво, и ако прави това все по-често и по-често, за да затвърди своята позиция в това висше ниво на съзнание така, че то да стане негово всекидневие, само тогава той става богочовек. Така че човекът, чието съзнание е самият олицетворен мир и покой, за да може всичко, което мисли, чувства и върши, да бъде продиктувано именно от това божествено състояние, човекът, който при всички обстоятелства изявява Божията воля и я изпълнява и реализира, който излъчва само позитивните енергии на Божията любов чрез себеотдаване, само той наистина е син на Бога: богочовек! Птах-хотеп!

Богочовекът съзнателно изявява и владее всичките седем нива на Творението. Но неговото съзнание се идентифицира само със седмото, божественото ниво, а не с по-нисшите. Той ги познава, управлява ги, използува ги – обаче не яде от плодовете на Дървото на познанието на доброто и злото! Съзнателно остава в Бога, в райското състояние. Богочовекът обединява в себе си всичките седем нива в божествено единство: той е минерална материя – има тяло; растение е – одушевен е, храни се и се грижи за тялото си като за добър инструмент; той е и животно – има инстинкти и чувства; той е човек – има разум и логично мислене; той е гений – има интуиция и действа от нивото на причините; той е и пророк – извисява се над пространството и времето, следователно вижда бъдещето и миналото, обича цялото мироздание със самоотвержена всеобхватна любов и помага на всички живи същества да бъдат освободени от оковите на света; той е и богочовек: всезнаещ и всесилен, той е каквото е, вечното СЪМ, самият живот, Бог!

Всички посветени не са на еднакво ниво, понеже повечето достигат седмата степен по-късно, едва след по-нататъшна упорита работа. Затова и сред жреците има различни нива. Задълженията на върховен жрец може да изпълнява само оня, който със собствени сили е достигнал седмата степен на богочовека и вече не очаква и не възприема най-висшата сътворяваща енергия, както е при посвещението (когато кандидатът я очаква и получава), а самият той я излъчва и я отдава.

Всъщност шест от седемте нива на съзнанието получават своите творчески вибрации, жизнената си сила, от седмата степен, от Бога. Дори посветеният, който е могъл само по време на посвещението си да достигне седмото, божественото ниво, все още очаква и получава творческата жизнена енергия от това седмо ниво, от Бога. Само Бог и станалите равни с него богочовеци са изключително „даващи“ в излъчванията си. Материята пък – като негативен образ на Бога – е само „вземаща“. Съществата от останалите нива действат отчасти вземайки отгоре, отчасти давайки надолу.

Растението въздейства оживяващо върху минералната материя, но от по-висшите нива то получава пет пъти повече. Животното излъчва даващо в двойна доза, но приема тройно повече. Човекът действа, като дава трикратно на по-нисшите и получава трикратно от по-висшите сфери, понеже съзнанието му стои по средата. Геният, понеже е осъзнат на петото ниво – нивото на причините – отдава своите творчески енергии на четирите по-нисши нива и получава енергии само от двете по-висши нива. Пророкът (посветеният) предава изпълнените си с благословия вибрации върху явленията от петте по-ниски степени на съзнанието и получава енергията си от божественото равнище. Той все още се намира в дуалистично отношение с Бога, не се е слял с него. Само човекът, постигнал съвършеното вселенско съзнание със собствени сили, действа във всяка посока и върху цялата вселена изключително положително, като дарява живот с безрезервна и всеотдайна щедрост. Той живее в Бога, в монистичното съзнание на висшия Аз.

Ти вече научи, че даването (излъчването) е закон на Бога, на духа, а вземането (свиването) е закон на материята. Всяка честота надолу действа проникващо, пробиващо, но нагоре няма никакво въздействие. Един стоящ на ниска степен на развитие човек (или както го наричат „лош“ човек) може да навреди на един по-извисен от него човек само на материално равнище, само чрез дела, но никога чрез излъчвания, понеже силите му не могат да влияят нагоре. Надолу, т.е. на нивата, които са под степента на съзнанието му, може да навреди и излъчването му, особено неговия „лош поглед“. И обратното, един посветен може да предава и пренася своята висша вълшебна сила върху всяко живо същество без изключение.

По време на посвещението божествено-сътворяващата енергия ще протече през твоя гръбначен стълб, последователно през седемте ти главни нервни центъра и ти ще преживееш тази енергия на всяко ниво, в съответния трансформиран вид, като състояние на съзнанието. Но запомни много добре това, което ще ти кажа: Щом станеш осъзната в границите на определена вибрационна октава, ще бъдеш включена на тази честота и затова нейният обхват за тебе ще означава абсолютна „действителност“. След като издържиш изпита на едното ниво, ще се събудиш в следващата сфера и ще разбереш, че на по-ниското ниво само си сънувала. Ако обаче не издържиш изпита, т.е. ако се идентифицираш със събитията и не можеш да останеш господар над тях, тогава всички тези съновидения ще си останат за теб действителност и ще трябва да ги преживееш докрай във времево-пространствеиия свят като истински случки. Това обаче означава, че тялото ти ще умре тук, в този саркофаг и ти ще продължиш да сънуваш собствените си сънища в безбройни реинкарнации, по дългия път на смъртните, борейки се много хилядолетия, за да се издигнеш постепенно от това ниско стъпало, на което си паднала, до най-високото. Защото разликата между сън и действителност е само тази, че действителността се превръща в сън, когато се събудиш в едно по-високо ниво на съзнанието и разбереш, че това е било не действителност, а проекция на висшия Аз, значи сън. Действителност ще стане всеки сън, ако сама повярваш, че той е действителност. Помни, че има една единствена действителност – единствената обективна реалност е висшият Аз, Бог!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Последни приготовления 3 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Веднъж при един грънчар имах възможността да надникна през дупката за наблюдаване в пещта му. Там видях много глинени съдове един зад друг, нажежени до бяло от огромната температура, напълно прозрачни. Човек може да ги види всичките един зад друг. Те също излъчваха светлина. Същото е и с тази огромна призма от светлина, с формата на тухла, която също излъчва необикновена светлина. Да, светлина, но не и топлина!
Има и други непонятни неща в това помещение, които са направени от особена материя и имат такива странни форми, че изобщо не мога да си представя за какво биха могли да служат. Обаче сега не е време да разглеждам тези съоръжения, защото единствено ме интересува как ще стане посвещаването ми и какво ще преживея.

Птаххотеп ме отвежда до един стоящ в най-отдалечения ъгъл на залата каменен блок с формата на празен саркофаг, който не бях забелязала, и казва:

- Досега винаги си чувала какво е посвещението, но не знаеш как става то. По време на посвещението в тялото на този, който иска да бъде посветен, се въвежда по-висока честота от честотата, съответстваща на степента на съзнанието му, с цел неговото съзнание да може да се пробуди и на това по-високо ниво! Само този, който се е подготвил чрез строго обучение, може да бъде посветен, без да му се навреди. Само този, който е способен – с помощта на разума и мисълта си – да овладее своето тяло чрез желязната сила на волята, може да настрои нервите си на по-високи честоти.

Както вече знаеш, животното не може да променя начина си на живот и жизнените си условия, значи не може да понесе по-високи честоти от своите. Например една маймуна, ако вкараме в нея енергиен поток, съответстващ на човешката степен на развитие, би умряла за няколко мига от „удар“ в ужасни нервни гърчове. Човекът обаче може да се пренастрои на различни до една октава вибрации и да ги понесе, без да умре. Така обикновен човек, ако е подготвил достатъчно тялото си, би могъл да понесе енергийния поток на нивото на гений – т.е. на петата степен – и дори би се почувствал в небесно блаженство. Защото всяка по-висока вибрация, доколкото е поносима, събужда въодушевяващото усещане за щастие. После обаче вибрацията се превръща в болка, понеже нервите не могат да издържат продължително прекомерно напрежение. По-нисши вибрации от собствените предизвикват чувства на съсипаност, страх и отчаяние. Ако по-късно обикновеният човек успее да постигне състоянието на посвещение в пета степен (от копнеж по преживяното блаженство, със собствени сили, с упоритост и упражняване), тогава неговите нерви и клетките на тялото му постепенно се закаляват и преобразуват така, че той може да се издигне с една степен и наистина да стане гений. По-нататък той ще живее в постоянно интуитивно състояние.

Чувството на щастие, свързано с особено приповдигнато състояние, е познато на всички надарени с интуиция индивиди. Същото щастие на повишеното нервно напрежение търси и всеки човек, който пие вино или посяга към други възбудителни средства. Обаче след това пропада още по-ниско към дъното.
Великото посвещение се състои в това, да се въведат в тялото всичките енергийни потоци, съответстващи на седемте степени на съзнанието, като се започне с най-нискочестотните и се стигне до най-високите вибрации на божествено-сътворяващата енергия. Кандидатът бива посветен във всички енергии: той става осъзнат на всички степени. Ако издържи жив, това е знак, че съзнанието му и съпротивителната сила на тялото му преди това вече са стигнали шестата степен. За по-нискостоящи в развитието си същества този акт би означавал смърт. Значи при посвещението кандидатът достига с помощта на енергийния поток седмата, божествената степен, която никога не би могъл да достигне със собствени сили, понеже никой не може да достигне със собствени усилия божествено-сътворяващата степен. Тук е големият обрат: от негативната нагласа в мисленето (да взема или получава) човекът се насочва цялостно към позитивната – да дава, а за това всеки смъртен има нужда от помощ. Случва се някои кандидати да се развиват така със собствени сили, че стават напълно готови за посвещението в седма степен. В този случай е достатъчно само едно полагане на ръка, за да бъдат посветени в божественото космично съзнание на висшия Аз. Тези посветени никога вече няма да изпаднат от нивото на божественото съзнание, защото са изминали кръга на тоталното осъзнаване с целия необходим за това опит, и на тях им предстои само затварянето на кръга – съединяването на двете вече напълно осъзнати допълващи се половини. Само тази последна помощ те трябва да получат отвън, но от този миг нататък ще живеят непрекъснато в божественото съзнание.

Но при великото посвещение в нашия храм съществува възможността кандидати, които все още не са се развили до седмата степен, да получат, въпреки това, посвещението в тази божествена степен, ако са станали вече съзнателни най-малко на шестата степен и ако достатъчно добре са подготвили тялото си. С тази външна помощ при посвещението им се отваря пътят към истинския висш Аз и по време на акта съзнанието се включва в божествения енергиен поток. Впоследствие такъв посветен не може да запази (за дълъг период след посвещението си) състоянието на божествено самосъзнание и изпада в своето предишно състояние. Но си спомня за блаженството, което е изпитал при посвещението, и понеже пътят към Бога е отворен за него, има възможност със собствени усилия да достигне седмата степен на развитие по-бързо и по-лесно, отколкото по дългия път на земния опит и на осъзнаването. Значи посвещението в храма може да върне много повече хора в блаженството на единението с божествения висш Аз, отколкото ако я нямаше тази помощ.

Обаче съществува и опасността един посветен по този начин човек, във времето след посвещението, преди да е станал богочовек със собствени усилия, да се поддаде на земните изкушения и тогава да пропадне още по-дълбоко, отколкото при първото грехопадение. Без посвещението тази опасност не съществува. Ако той извърви пътя на живота си докрай без посвещение, по дългия маршрут на смъртните, до великата цел, до завръщането в Едемската градина, за него няма да остане нищо неизпитано, нищо непознато. Той ще постигне божествена степен, след като е събирал опитности на всички равнища, и в резултат на това постепенно се е освободил от своята егоистична личност. Но за да я постигне, ще трябва да премине много дълъг път на сътворяване.

Божия воля е обаче, че великото посвещение в храма – въпреки тази опасност – е все още открита възможност за известно време. Много бяха и ще бъдат спасени по този начин и ще бъдат върнати при Бога. А малцината, които след посвещението отново ще пропаднат, ще се въплъщават отново и отново в по-късни периоди, понеже човечеството ще бъде оставено на собствените му сили. Те ще си спомнят за великите истини, които са преживели по време на посвещението, и ще ги оповестяват на хората, с които живеят, чрез живо слово, чрез писания или дела. Тайната на великото посвещение ще се пази още известно време в храма. Но когато властта на земята завземат все повече хора със земно мислене, ние ще затворим пирамидата на посвещението отвътре със скални блокове и ще дематериализираме всичко в помещението за тази церемония. Тайната на божествено-сътворяващата енергия няма да попадне в непосветени ръце. Хората, които след хилядолетия ще проникнат в пирамидите, няма да намерят в затворените отвътре помещения нищо, абсолютно нищо, дори и човешки скелети.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Последни приготовления 2 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Докато човекът приема волята на своя висш Аз – волята на Бога – и я изпълнява, на материално-физическо ниво (в тъй наречената „действителност“) му се случва точно това, което самият той съзнателно желае. Следователно той сам кове и контролира съдбата си, понеже висшият му Аз има способността да освобождава мечтите-съновидения, очакващи в подсъзнанието своето осъществяване, и да ги превръща в духовна енергия. Обаче в момента, когато човекът се идентифицира не със своя висш Аз, а с някакви сили, произхождащи от нисшата му физическа природа (тялото), и ги признава като своя собствена воля, вече не се случва онова, което той самият иска, а онова, което иска тялото му, макар че той все още твърдо вярва, че именно това е неговата „собствена“ воля. Така той губи контрола над съдбата си и тя става напълно подвластна на слепите сили на фатални случайности, и в този случай „съновиденията“ му (латентни в подсъзнанието) ще се проектират неизбежно и непременно в „реални“ събития на земно равнище.
По време на посвещението, преди да напуснеш твоето физическо съзнание (за да се пробудиш за божественото космично съзнание на Единната Цялост), енергиите, които ти, в съответствие с твоя характер, си създавала в продължение на еони – с постъпките си и с резултатите от тях – и които сега в твоето подсъзнание (като семенца на събития) очакват времето на своето осъществяване, ще се появяват в съзнанието ти като сънища. Не можеш да ги унищожиш, защото те произхождат от сътворяващи сили. Обаче можеш да предотвратиш тези енергии да слязат до нивото на материално-физическия свят и да се реализират, ако съзнанието ти проникне в глъбините на душата ти – там, където тези сили очакват в латентно състояние да ги събудиш за живот и да изживееш сама тези сънища като съвършена истина. „Да ги изживееш, да ги изпиташ“ означава да върнеш обратно в съзнанието изпратените някога енергии и да ги преживееш като състояния на съзнанието или съвестта. По този начин се избягва вътрешното изкушение и напрежение на силите. Те отслабват и заглъхват, стават бездействени и биват унищожени. Значи по време на посвещението ще преживееш цялата си бъдеща съдба като поредица от най-различни състояния на съвестта – като съновидения, извън времето и пространството. Тогава и ти ще станеш свободна от своята „личност“, следователно и от личната си съдба. Оттам нататък ще употребяваш тялото като абсолютно безличен инструмент на Бога. Защото всеки посветен има задачата да остане на земята, за да освободи останалите си „проекции“ (личностни) от веригите на материята и от затвора на тялото, а значи и от ноктите на сляпата съдба, и да ги върне в духовно-божественото състояние на единство, тъй като всичко, отделило се от него и паднало до нивото на материята, трябва да може отново да намери своя път към „райската градина“, за да се върне в единението с Бога.
Ако обаче един посветен действа в обратната посока, т.е. ако с висшите духовни енергии си създава своя индивидуална действителност, при което работи, изхождайки единствено от личностното си съзнание или егото, с най-висшите сътворяващи (преминаващи през всичко) енергии и ги насочва и използва в тялото си, той изпада по-ниско от онзи, който прави същото, но от нивото на своето изпаднало от райското единство съзнание. Обикновеният човек насочва към материята само произхождащите от неговото материално-физическо същество енергии. В своето тяло той преживява физически сили и това за него не означава падение, тъй като откъдето идват тези енергии, там ги и проявява: материалните сили остават на материално ниво. Обаче посветеният вече не работи с физически сили и когато насочи своите висши духовни енергии към тялото си, това означава, че той предприема едно ново, още по-дълбоко падение. Колкото по-висши са енергиите, толкова по-ниско ще пропада той.

Щом се стремиш към посвещението, трябва никога да не забравяш, че това, което може безнаказано да прави един обикновен човек, ти като посветена не можеш да допуснеш. Защото от мига на посвещението нататък ти ще излъчваш не човешки сили, а божествени енергии, за да ги включваш в действие. Ако насочиш тези енергии в своето тяло, ще прогориш нервните си центрове и ще се върнеш, като падаща комета, на дъното на най-дълбоката бездна.

Чрез подготвителните упражнения ти си вече стигнала до тези истини. Тъй че можеш да ми отговориш с пълно съзнание: имаш ли смелостта да поемеш върху себе си тези закони, опасността и огромната отговорност? Искаш ли да получиш посвещението или предпочиташ да се откажеш и да продължиш живота си на земята по законите на човешкото съществуване?

Известно време оставам безмълвна. После отговарям сериозно и категорично:

- Татко на душата ми, през годините на подготовка имах достатъчно време да реша дали искам да избера храма, или светския живот. И през тези последни три дена се съсредоточих още веднъж само върху този въпрос. Копнея единствено за божественото изначално състояние. Напълно съм решена. Моля те за посвещението!

- Добре – казва Птаххотеп. – И нека Бог е с тебе! Последвай ме сега!

Той ме отвежда в друго крило на храма, където живеят духовните ученици. Там ме предава на един млад жрец, ръководител на интерната, когото познавам по лице и който вече ни очаква. Птаххотеп се обръща към мене:

- Сега ще подготвяш тялото и душата си за посвещението и в деня, когато луната се изпълни, ще ми се обадиш след залеза на слънцето.

Двамата се покланяме и Той си тръгва.

Жрецът ме отвежда в малка стая, където ще прекарам следващите дни сама, посветена единствено на упражненията си. Те се състоят в това, да избистря чистотата на мислите си, на душата си, но също и на кръвта и тялото си до възможно най-високата степен. Още по времето, когато посещавах духовното училище, трябваше да спазвам строга диета, за да се сменят постепенно клетките на тялото ми, да се преобразуват химически и да се развие онази съпротивителна сила, която ще може да издържи на най-високите вибрации. Защото всяка химическа промяна в материята променя и нейното съпротивление спрямо въведените в нея енергии. През следващите дни този процес ще бъде завършен. Позволено ми е да приемам само някои билки и корени, които трябва старателно да сдъвквам; мога да поглъщам само изстискания сок. Тези билки и корени са така подбрани, че някои действат подсилващо върху отделителните органи, други – върху сърцето и нервите, тъй че тази процедура да не отслаби организма. Резултатът е, че след няколко дена ще се усещам като невероятно лека, почти безтелесна, а ще се увеличи като никога досега и способността ми за вътрешна концентрация – да мисля кристално и спокойно и да виждам духовните истини. С обикновено постене, без усилващите билки, също е възможно да се постигне висока степен на концентрация, но това е малко опасно за нервите, защото от постенето те стават свръхчувствителни, но и същевременно отслабват значително. С помощта на тези билки се премахват всички недостатъци на гладуването.

Дните минават, настъпва пълнолунието. Вглъбена дълбоко в себе си отивам при Птаххотеп. Влизам в мига, когато слънцето изчезва зад хоризонта.

- Следвай ме – казва Птаххотеп и тръгва напред.

Той ме отвежда в храма до жертвената маса, заобикаляме я и заставаме пред стената. Огромните скални блокове са прилегнали един върху друг със съвършена точност – аз вече знам защо и как е станало това. Птаххотеп пристъпва към средния каменен блок, който изведнъж се обръща и открива в стената отвор. Вижда се широка, водеща надолу каменна стълба. Слизаме по нея до края й, после тръгваме по дълъг коридор. Според сетивата ми за ориентиране и от усещането в белите ми дробове, ние сме под земята. Прави впечатление, че няма плесен и не мирише на застояло, а напротив, въздухът е изпълнен с ободряващ дъх на озон. Този подземен коридор завършва при друга, водеща нагоре, стълба, по която се изкачваме. После Птаххотеп ме води през други галерии, които са ту широки, ту тесни, минаваме през по-малки и по-големи помещения, в които са скрити неразбираеми съоръжения, и после се изкачваме по-нататък. Накрая стигаме до голяма зала. Всички галерии и залата са светли, сякаш осветени от дневна светлина, но не виждам никъде източника на тази светлина. Изглежда така, сякаш самите скали я излъчват. Обзавеждането на залата е толкова тайнствено, че приковава цялото ми внимание. Помещението е лъчисто светло. Там има нещо огромно, призматично, странно, което създава у мен впечатлението, че е не от твърда материя, а от светлина, сякаш се състои от някаква концентрирана, сгъстена и втвърдена светлина. Тази светлинна маса излъчва наистина необикновена светлина и затова в залата е тъй светло.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Последни приготовления 1 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

На другия ден едва дочаквам да настъпи вечерта, за да се обадя на Птаххотеп. Вече тъй съм напреднала в себевладеенето, че дори нещо да ме трогне дълбоко и да ме разтърси до дън душа, не изпускам юздите на чувствата си. Наблюдавам съвсем съзнателно как външните впечатления въздействат върху нервните ми центрове и – ако не искам – не позволявам моите нерви да изпаднат във възбуда. В мига на пораждането на някоя съвсем естествена реакция, заставам със съзнанието си между този процес и нервните си центрове и изисквам от цялата си нервна система абсолютно спокойствие. Но сега, понеже Птаххотеп има важно съобщение за мен, изобщо не мога да избягна учестеното биене на сърцето си – всеки път, щом се сетя за това, а днес се сещам доста често.

Най-сетне вечерта настъпва. Вървя през дългата галерия с колоните към малката му приемна, за да се появя после пред Него напълно овладяна. Птаххотеп ме посреща както обикновено. Благородното му лице излъчва неописуема извисеност и не предусещам нищо по-специално.

- Малка моя дъще – започва Той, – вече си овладяла напълно способностите на духа и си постигнала степен, в която природните сили в тялото ти са вече съвсем съзнателни. Занапред само от твоята воля зависи дали ще дадеш израз на някоя сила, или не. Ти повече не си робиня на природата – не само в духа си, но и в душата, и в тялото си. Аз обаче привличам вниманието ти, че не е изключена възможността отново да станеш робиня. Ако пожелаеш това съзнателно, никой и нищо не е в състояние да ти попречи да съхраниш духовната си свобода или пък отново да се оставиш да те поробят силите, произхождащи от собствения ти Висш Аз. Божията воля – следователно законът – изисква всеки дух да има пълна свобода на волята и право на избор. И никой няма право да нарушава тази свобода. Значи никога не трябва да изпускаш от вниманието си самоконтрола… Ти си вече съзряла за посвещението. Но не забравяй никога, че всезнанието и всесилието на посветения изискват и включват съответната отговорност. Време е внимателно и окончателно да решиш дали искаш да получиш посвещението, а с това да поемеш и огромната отговорност, която то носи. Остани три дни у дома си и се упражнявай в абсолютно мълчание. Ако си решила, на четвъртия ден – при новолуние, баща ти ще те придружи дотук, за да можеш да направиш последните приготовления за посвещението.
Искам да му кажа, че вече окончателно съм решена, но забелязвам, че и Той вижда решимостта ми. Въпреки това, предписанията трябва да бъдат спазени, покланям му се ниско и си тръгвам.

Използвам трите дена, за да се простя с всичко, към което съм имала и все още имам лично отношение. Знам, че когато се върна от храма вкъщи след посвещението, ще бъда съвършено друго същество. Отивам още веднъж в градината, където някога, като малка, се разхождах с мама между дърветата. Намирам всичките си любими местенца, където съм играела, а после съм мечтаела за живота. Спирам се навсякъде и се сбогувам с всяко цвете, с всяко дърво и същевременно с малкото момиченце, с личността си, която някога бе тъй щастлива тук. После отивам при големия басейн с червените рибки, които някога, много отдавна, съм започнала да храня, правейки първите си стъпчици, а изящната, стройна, облечена в бяло фигура на мама е държала ръката ми, за да не падна във водата. И днес още усещам това бяло, ефирно-нежно същество до себе си. То и днес е дълбоко свързано с мен, знам, че по законите на инкарнацията ще ми помогне да премина прага между този и онзи свят, както някога ми е помогнало като врата, за да се родя от отвъдното в този свят После отивам и в лъварника, за да се разделя с любимите си лъвове Докато не съм посветена, мога да влизам вътре само в присъствието на пазача им. И ето, днес той ме придружава за последен път, понеже посвещението ще ми даде власт върху всички животни и повече няма да се нуждая от закрилата му. В този лъварник живеят само лъвовете, които служат на семейството на владетеля. Тук живее разкошният лъв на баща ми, който по време на аудиенция седи до него като символ на неговата свръхчовешка власт. Тук са и лъвовете, които теглят колесницата ни, а също и двата ми млади лъва: Шу-Гаар и Шима. Те са рожби на представителния лъв на баща ми, също така интелигентни, свръхчувствителни, великолепни представители на своята раса. И двете животни ме обичат тъй пламенно, сякаш не съм жена, а лъвица. Особено Шу-Гаар е влюбен в мене така, че става нервен и ревнив, когато галя не само него, а и Шима. Трябва да внимавам любовта му да не се превърне в ревнива ярост. Това би било опасно. Веднага, щом вляза, Шу-Гаар изтичва срещу мен и пъха гальовно едрата си глава под мишницата ми, за да гъделичкам ушите и шията му и да галя гривата му. После иска, както обикновено, да ближе лицето ми и аз трябва да отклоня хитро тази ласка, за да не се почувства огорчен и да не се разгневи. Подавам му къс топло кърваво месо и докато той го яде, ми разрешава да погаля и Шима и да дам и на него къс месо.

През третия и последен ден преди залез слънце излизаме с Татко на разходка с лъвовете. Носим се с колесницата към храма. Аз не трябва да говоря, както ми е поръчал Птаххотеп. Но ние и без това указание мълчим, защото се разбираме без думи. Истината е като невидим човек. Той може да стане видим само ако се облече в дрехи. Ако е много навлечен и дрехите са широки и свободни, имаме доста непълна представа за него. Колкото по-малко дрехи носи, колкото по-тънко и тясно е облеклото, толкова по-добра представа добиваме за него. Обаче, дори когато дрехата очертава добре формите му, той все пак е облечен и скрит за окото, вижда се само дрехата, никога самият невидим човек. Точно така е и с истината! С колкото по-малко думи изразяваме една истина (т.е. обличаме я, за да я направим видима), толкова по-добре можем да я разпознаем. Но изразявайки истината с думи (покривайки я с думи), пречим тя да може да се вижда непосредствено – в нейната голота, в истинската й същност. За хора, които не могат да надникват в душите си взаимно, думите са единствената възможност да се разбират помежду си. Те обаче никога не виждат онова, което другият мисли или иска да каже, а възприемат само думите, които са одеждата. Обаче ние – Татко и аз – се виждаме истински един друг! Защо тогава да покриваме мислите и душите си с думи? Ние просто сме тук един заради друг и се наслаждаваме на единството на съществуването!

Лъвовете препускат… Ние мълчим… и двамата знаем какво означават тези последни дни.

В ранното утро на великия ден се сбогувам с Мену и Бо-Гар. Мену плаче отчаяна, сякаш отивам на собственото си погребение. Тя предчувства нещо ужасно, нещо съдбовно. Не мога да я утеша. Малкият Бо-Гар няма и представа какво ще стане, но и той плаче горчиво, защото вижда, че заминавам, и защото Мену плаче. Когато понечвам да го прегърна, той се хвърля на колене пред мене, прегръща краката ми и съвсем сериозно и тържествено, от най-съкровените глъбини на душата си, ми казва:

- Царице, вярна моя царице, не забравяй това, в което ще ти се закълна сега: когато и където и да изпаднеш в опасност, аз ще те спася! Дори и ако съм на другия край на света, ще дойда при тебе, за да те спася! Не забравяй това, Бог ми е свидетел: ще те спася!

Милият малък Бо-Гар! Иска да ме спаси! Но от какво? Щом Птаххотеп смята, че съм достатъчно зряла за посвещението, как бих могла да попадна в опасност? И защо малкият казва, че би дошъл от другия край на света, за да ме спаси? Нали е тук, при мене, как изобщо би могъл да отиде толкова надалеч? Обаче не мога да разсъждавам над думите му, защото трябва да тръгна. Прегръщам ги и двамата, после отивам отсреща в покоите на Татко. Той ме посреща сериозен и тъжен и виждам в очите му, че е вглъбен в себе си. И той ли вижда нещо съдбовно в бъдещето ми? Прегръща ме, после полага своята излъчваща обич десница върху главата ми и ме благославя. Сетне тръгваме.
Птаххотеп ни чака в малката си приемна. Преди да влезем, за миг в дългата галерия с колоните се появява Има. Ангелското му лице сияе, очите му ми се усмихват окуражително, после отново изчезва. Знам: в тежките часове на изпитанията ще ме съпътства и неговата обич.

Татко ме отвежда при Птаххотеп и поставя ръката ми в неговата. Поглежда ме още веднъж с много любов, после излиза от стаята.

- Мила моя дъще – казва Птаххотеп, – днес се затваря един голям кръг на закона, в който твоята съдба се проявява в света на времето и пространството. Този кръг (твоят земен път) е бил определен от оня миг, когато за пръв път си изпаднала от божественото единство: като бумеранг, който в момента на излизането си вече носи в себе си силите, които определят в кой кръг и колко далече ще излети той и колко време ще му е нужно, за да се върне обратно в своята изходна точка. Твоят сегашен характер и съдбата ти са били изградени от едни и същи сили и са резултат от причините и следствията, от действията и реакциите, от делата и опита в твоите безбройни животи, благодарение на които висшият Аз се е проявявал от еони насам и които накрая са изкристализирали в твоята нежна личност. Какъвто е характерът, такава е и съдбата, следователно и бъдещето. Висшият Аз изпраща лъчите на творческите си енергии през ситото на характера във въплътеното тяло и от тези енергии, чрез образи (сили в глъбините на душата) се появяват съновидения, които се отразяват навън, в материалния свят и там се изявяват като“личност“ и като „съдба“. Висшият Аз изпраща в един млад човек същите сътворяващи сили, а от тези излъчвания възникват най-различни сънища (личности и съдби), което е следствие от различните въздействия, на които човеците са били подложени след отделянето си от райското единство. Дали в бъдеще проекциите на висшия Аз (които още не са се материализирали) ще се осъществят в дълбините на душата – в подсъзнанието, – дали ще станат „действителност“ на материално равнище, или ще си останат само „съновидения“, зависи от това, с кое ниво човекът идентифицира своето съзнание. „Сънят“ също е „действителност“, в невеществения създаващ образи енергиен свят. А това, което става тук на земята и ние наричаме „действителност“, е също само „сън“, проекция на висшия Аз, само че става в материалния свят и се отразява в атмосферата на планетата. Значи съдбата е въплътена проекция на бъдещето, материализиран сън.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Епохите на света 4 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Но към края на тази епоха, когато точката на пролетното равноденствие се приближава вече към следващото съзвездие – Водолей, хората правят технически открития, базиращи се на енергията на вълните. Това вече е предварителното влияние на Водолея – епохата на техническите завоевания. Излъчването на съзвездието Водолей, което не познава граници и разчиства всички препятствия по пътя си, се проявява в идеите и социалните възгледи на човечеството. В края на епохата на Рибите тези нови енергии причиняват значими революции там, където хората най-силно реагират на тези вибрации и ги приемат като собствени. Виждам хиляди хора от господстващата класа по затворите и един дух, който вече носи чертите на следващата епоха, да обезглавява безброй люде от висшата класа или да ги отстранява по друг начин. Една сцена от времето, в което енергиите на Водолея действат с пълна сила, ми показва, че великият учител на тази епоха ще премахне границите между трите основни религии. Със своята собствена личност той ще докаже, че ядрото на всички религии е една и съща истина – Бог е един и единствен. Ще изчезне и границата между религия и наука, понеже хората ще открият, че всичко, включително и материята, е вълново движение, че между проявленията на духа и проявленията на материята има разлика само в честотите, но в същината си всичко е проявление на единствения първоизвор на всички енергии: на Бога. Всичко е вълна, както показва символичното изображение на зодиакалното съзвездие Водолей: едно свръхземно същество излива вода от делвата си.

Духовните течения по земята доказват това явление. Науката открива „вълновата теория“ и аз виждам безброй открития, които се базират на нея. Виждам изображения на лица, пейзажи и предмети, които са направени благодарение на светлинните вълни. Виждам апарати, които излъчват вълни, проникващи през материята и показващи каква е нейната плътност. Има вълни, които показват от какви елементи са съставени планетите и звездите, има електровълни, има звукови, светлинни и ароматни вълни. Медицината е приключила с водолечението и е преминала към лечение с вълни. Тя лекува с вълни в спектъра от инфрачервени до ултравиолетови, но и с къси вълни и с още по-къси и проникващи през всичко вълни и честоти …

Зодиакалното съзвездие Водолей принадлежи към въздушното лице на Бога. И човечеството побеждава въздуха с въздух, т.е. с енергии, които биват добити от материята във въздушно агрегатно състояние. Виждам, че хората преминават от парните към друг вид машини, които се задвижват с газ. И изненаданите ми очи проследяват високо горе във въздуха построени от човешка ръка гигантски скакалци, в чийто кореми седят хора! Тези машини се задвижват с газ: въздухът овладява въздуха…
Чрез допълващото зодиакално съзвездие Лъв хората пак усещат най-силното проявление на Бога върху Земята: Слънцето (великият Ра) пак бива възприето като първоизвор на всички земни енергийни проявления. Хората пак го почитат, макар и вече не с религиозни церемонии. Влиянието на Лъва се вижда и на едно друго ниво: действието на Водолея премахва всички граници. Но безграничност без централна кондензираща точка означава душевна болест, духовна смърт. Затова хората ще започнат да се концентрират все повече в своята индивидуална същност – Божията искра. Същевременно безграничността на Водолея предизвиква и някаква всеобща душевна болест, анархия и разрушителен хаос. Чрез допълващата го зодия Лъв, духът за властване се концентрира в някои личности, диктатори, които ще се опитат да обединяват и направляват човешките маси чрез жестокост и насилие.

През тази епоха хората преоткриват силата на мисълта, телепатичните връзки помежду си и връзките с други планети и звезди във Вселената – постепенно и бавно се връщат към Бога. Границите и пречките, изолиращи Земята в космоса, биват сринати, изчезват и границите между държавите. Цялото човечество се насочва към един естествен духовен център. „Един обор, един пастир.“

Вечните колела се въртят по-нататък и Земята попада в нова епоха – в полето на действието на съзвездието Козирог и на допълващото го съзвездие Рак.

Вниманието на хората пак се насочва към земята. Те забелязват, че макар и да знаят твърде много за собствената си велика майка – Майката Земя, все още недостатъчно добре я познават. И през тази епоха тяхната задача е да овладяват земята със земя, понеже зодията Козирог принадлежи към земното лице на Бога. Те конструират машина по принципа на нашия кивот и с нея преодоляват теглото, т.е. премахват гравитацията с противодействащи енергии, или увеличават теглото чрез ултраматериално излъчване. Хората се свързват, преминавайки през земната маса – в недрата на планините, по най-късото праволинейно разстояние, вместо да пътуват дълго по повърхността. Машина излъчва напред енергия, която дематериализира всичко така, че тя да може да се движи безпрепятствено, а след себе си излъчва кондензираща енергия – и целостта на материята отново бива възстановена. Хората овладяват външната материя чрез своята материя – става своеобразно одухотворяване на физическата материя. Висшето преобразува нисшето. Това означава обаче, че те ще могат да навлизат телепатично – като одухотворена материя, и в дълбините на земята, за да опознават могъщите сили и енергии, които бушуват в нейните недра.

Допълнението на зодията Козирог – Рак, оказва твърде дълбоко въздействие върху душевния живот на хората. Великият учител на тази епоха открива пред човеците тайната на скритите неизчерпаеми извори на енергия в глъбините на човешката душа, които дават на всеки, който притежава ключа към тях, духовните способности, наричани от невежите „свръхестествени“ дарби. По цялата земя виждам навсякъде обществени училища, където децата се учат как да постигат тези висши способности чрез упражнения, които при нас са позволени само на кандидатите за жреци в храма. Знанието се разпространява бързо и прониква във все по-широки и по-големи кръгове…

Изведнъж картините избледняват, аз пак се връщам към себе си. Още лежа върху постелята за упражнения, съвсем замаяна от страхотните преживявания на бъдещето. Птаххотеп стои пред мен и след като се съвземам напълно, ми помага да стана.

- Както виждаш, детето ми, жителите на земята получават посвещението в малки групи, които стават все по-големи и по-големи кръгове, действащи един върху друг. Един човек може да получи посвещението лично в рамките на един единствен живот. Също и един народ може да го получи, стига да се издигне до най-високото ниво на развитие и да изпълни мисията си на земята. И цялата Земя ще добие посвещението, след като измине кръга на четирите лица на Бога и преживее като опитност постепенно всички степени на посвещението по пътя на едно системно развитие, за да стигне накрая своето пълно одухотворяване – освобождаването от материята. Това ще продължи много времена – неизразими чрез земните години. Земята ще преминава по зодиакалния кръг неизброимо много пъти. Аз ти показах само една много малка част от този безкрайно дълъг път. Историята на човечеството на земята не е резултат от случайности. За теб е важно да разбереш, че всяка стъпка в развитието се осъществява по Божия промисъл, според Божия план. Човек може да измине този безкрайно дълъг път за един единствен човешки живот, ако концентрира без остатък цялата си воля за постигането на тази цел.

Птаххотеп ме благославя и казва на раздяла:

- Ела утре пак, имам да ти казвам важни неща.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Епохите на света 3 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Когато посветеният, носещ скрижалите, вижда, че народът се кланя на златния телец, разбива двете плочки о земята с такава ярост, че те се пръскат на парчета, и моли Бог да накаже непокорния народ. Тогава от небето падат отровни змийчета – символи на изкусителката, на змията – силата на физическите инстинкти, от съзвездието Скорпион, – и хапят хората, които са боготворили златния телец. И те много страдат от отровните ухапвания. Посветеният се смилява над нещастния народ. В средата на лагера, където е народът, той изправя две греди във формата на буквата Т и поставя вертикално на тях една змия от месинг, с главата нагоре. Това е символичното изображение на Дървото на познанието и мъдростта, т.е. дървото на змията. Вече не насочена надолу, а нагоре, змията престава да бъде великата изкусителка, която примамва и дебне хората в тленни тела, а се превръща в символ на най-висшата мъдрост, водеща човека обратно към единството, към Бога. Всички болни, които обръщат очи към тази месингова змия, внезапно оздравяват.

Разбирам: хората, които не могат или не искат да приемат идеите на една нова епоха, биват поразени от душевни болести. Те не намират място сред другите и изпадат в тежки душевни конфликти. Това състояние на човека може да се излекува, ако той намери своя собствен център, където е дървото със змията. Щом погледне към него – без да вкусва от плодовете му, – мигом прозира божествената истина и – ако не я използва егоистично за себе си, бива излекуван. Понеже мъдростта и безкористното всезнаене лекуват всяка болест на душата.

Картините от бъдещето продължават да се нижат: великият посветен довежда своя народ до прага на новата епоха – до обетованата земя, после отива на един връх и изчезва. Никога не ще намерят тялото му. Аз знам – той ще се дематериализира точно така, както и последните посветени висши жреци ще се дематериализират в пирамидата с всичките си тайни инструменти. Избраният народ, призван да реализира идеите на новата епоха, продължава пътя си и пази, верен на всяка буква, мъдростта и тайното учение на своя духовен учител. Само кивотът постепенно изгубва вълшебната си сила, а вече няма друг посветен, който би могъл да го зареди отново със своя жезъл на живота…

Един космичен месец изтича и оста на Земята се е изместила отново с една дванадесета от конусовидната си орбита. Точката на пролетното равноденствие се плъзга бавно към съзвездието Риби. Хората пак са неспокойни, вече не намират истината в изчерпаните и закостенели идеи. Като стадо без пастир са. И в това преходно време се ражда един аватар – Син на Бога, за да стане учител на идващата нова епоха и да изпълни висшата мисия, най-голямата тайна на Творението: Бог в тяло да ходи по Земята.
Този Син на Бога е земният образ и подобие на небесния жертвен агнец, защото, както божественият космичен висш Аз се жертва, поемайки товара на материята в триизмерния свят и изстрадвайки вечното разпятие върху двата големи клона време и пространство, така и този Син на Бога, напълно изявяващ в човешкото си тяло божествения висш Аз, трябва да понесе отмъщението на материята към духа и да приеме смъртта от невежи люде.

Всеки, който в своето съзнание се отъждествява с тялото си, живее в духовна тъмнина и прилича на обор, където живеят различни животни – животинско-плътските нагони. Ала някоя нощ, в този обор и в този мрак, се ражда божественото дете: съзнанието на висшия Аз. Два типа хора разпознават детето-бог и се прекланят пред него: простите, съвсем необразовани и неграмотни хора, все още не познаващи колебанието, което сее човешкият интелект, и живеещи в единение с природата, като например овчарите; и онези, които знаят, посветените, извървели вече предългия път на интелекта и превъзмогнали неговите ловки и хитри капани, започнали да виждат нещата с вътрешния си взор като мъдреците и маговете от Изтока!

Религиозните символи на новата епоха са Риби и Дева – двата взаимно допълващи се зодиакални знака. Синът на Бога избира съратниците си сред рибарите. Данъка си, който дължи на земята, заплаща с късче злато, което е взел от устата на една „риба“. И именно от тези две допълващи се съзвездия той поема и учението си, което дава на човечеството,. Неговото слово обаче слушат хора с различна степен на развитие. На онези, които вече са осъзнаващи се в духа (достигнали са петото, духовното ниво), дава цялото си знание, двете риби и петте хляба, петте житни зърна, които в символичното изображение на Девата се намират на житния клас върху ръката й.

Но и тези „пет хиляди“ души, които вече са се събудили в духа, не могат да асимилират напълно неговите най-висши идеи, дори и за цяла една епоха! От храната, която той е дал, остават дванадесет пълни коша. Това означава, че човечеството трябва да се научи да узнава тайнствата на висшия Аз в проявлението на всяка от дванадесетте зодии. А за да разбере тези висши истини и за да ги осъществи, човечеството се нуждае от дванадесет епохи, значи една цяла космична година – повече от 25 000 земни години!

На всички ония, които са достигнали в развитието на съзнанието си само четвъртото ниво – на „четирите хиляди“ души – Синът на Бога не предава всичките истини на двете зодии, а само „малко“ риба и пет хляба. Но и това „малко“ от неговите идеи те не могат да асимилират и остават още седем пълни коша. Материалистично настроените хора първо трябва да се запознаят с тайните на седемте духовни нива. Едва тогава ще бъдат зрели, за да получат космичните истини на висшия Аз.

Зодиакалното съзвездие Риби се числи към водния триъгълник. Следователно през тази епоха човечеството трябва да издържи изпита си чрез водата: да победи водата с вода. И пред смаяните си очи виждам машина, с която хората използват енергията на превърнатата в пара вода. Виждам и огромни кораби (колкото цял град!) да пресичат с много голяма скорост океана – те също са движени от силата на водата, от парата. Човечеството преминава изпита успешно: побеждава водата с вода.

Също и в медицината – водата преобладава и става лекарство. Виждам навсякъде кьпални, курорти и различни видове водолечения: морски и кални бани, топли и студени бани, компреси и други методи за лечение с вода. Хората искат да използват дори и лечебната сила на росата, като ходят боси по мократа трева.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Епохите на света 2 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.


Соколът Хор с фараона – Музея в Кайро
Посветеният изявява чрез своята личност висшия Аз и е свободен в духа си като бога-сокол Хор

Ела, малка моя дъще – казва ми накрая Птаххотеп, – сега ще сложа ръка върху главата ти, за да видиш сцени от бъдещето.
Птаххотеп ме отвежда към постелята, където духовните ученици упражняват под негово ръководство способността да движат свободно съзнанието си във времето, т.е. да търсят съзнателно миналото и бъдещето и да го преживяват като настояще. Казва ми да легна и едва поставил ръка на челото ми, вече усещам познатото бръмчене и боцкане в главата. В следващия миг се появяват картини, които чрез символния език на сънищата ми показват смисъла на събитията в далечното бъдеще.

Виждам залата за приеми на фараона – непозната зала и непознат фараон, който не е посветен като баща ми, а има излъчване от много по-нисш вид. Пред него стоят две достолепни фигури. Двама братя, прекрасни хора с благородни черти на лицето. По излъчването им познавам, че единият е посветен, другият обаче е само остроумен и умел оратор. Посветеният мълчи, но брат му се опитва да убеди с красноречието си фараона да разреши на народа им, който работи като роби в служба на господаря, да напусне страната под водителството на тях двамата. Властелинът е непреклонен и не иска да позволи това, той иска чудеса. Тогава говорещият хвърля на пода пред фараон тоягата си, която държи в ръка. Тя тутакси се превръща в змия, която започва да пълзи. Фараонът свиква своите магове, за да му дадат отговор. Дошлите също хвърлят тоягите си на земята и те също се превръщат в змии. Обаче първата змия поглъща всички змии на маговете.

Аз тълкувам видяното: тоягата е разумът, който е могъщ помощник. Ако обаче разумът е свързан със земята и служи само за материални цели, той се превръща в пълзяща по земята змия, изкусителката към егоизъм – хитростта. Двамата благородни мъже се борят безкористно за своя народ, в техни ръце хитростта става мъдрост, която унищожава всичките егоистични аргументи на раболепните магове.

После картината се променя: безбожието на египтяните и техният егоизъм им навлича все по-тежки удари на съдбата. Въпреки това фараонът не отстъпва, не иска да пусне на свобода поробения народ. Най-напред идва най-тежкото наказание: всички първородни – от семейството на фараона или от народа, или пък първородните чеда на животните биват убити за една нощ от божиите ангели. Само онези, които са яли от месото на едно агне и са написали имената си с кръвта на агнето на страничната греда на вратата, не са убити, от ангелите.

Какво означава символът? През следващата епоха ще действат зодиакалните енергии на Овена и на допълващия го знак – Везните. През времето, когато това въздействие още няма да се е проявило с пълна сила, Овенът ще действа първо под формата на малкото овне, т.е. на агнето. Около един посветен се събира един народ, който има в кръвта си същите енергии, които съответстват на излъчванията на съзвездието Овен. Те са предшествениците на новата епоха, „избраният народ“, който ще успее да провъзгласи пред човечеството старите истини в нова форма.

Който е осъществил старата епоха, сега вече трябва да си отиде. Задачата е приключила. Ангелите божии идват да го приберат.

Нова сцена: виждам как силният посветен извежда народа си от Египет. И понеже Овенът е огнен знак, пред него се движи един огнен облак, за да му показва пътя. Той извежда народа си от духовния мрак, който цари в Египет в края на тази епоха. Но сърцето на фараона пак става на камък, той съжалява, че е пуснал поробения народ, и се впуска с цялата си войска след бежанците. За да защити народа си, посветеният използва своя жезъл на живота. Той насочва срещу войската на фараона честотите на ултраматерията, които значително увеличават земното притегляне. Изведнъж фараонът и всичките му воини, бойни колесници и животни стават толкова тежки, че неудържимо се прилепват към земята, сякаш са пуснали корени, вследствие на огромното увеличаване на теглото си. И понеже това става на брега на морето, с гигантските си вълни то залива накрая цялата войска.

Аз съм много учудена! Не от действието на жезъла, а от животните! Във войската на фараона видях доста странни животни, които теглеха бойни колесници и върху които яздеха много воини. Бяха като зебри, но по-едри и различни на цвят – кафяви, бели, сиви и черни! Никога не бях виждала такива животни! Не бяха ли те онези четириноги, за които веднъж ми разказваше Татко? Разкошни животни!

Но картината се сменя: посветеният със своя народ е в пустинята, във винаги трудното преходно време между две епохи. Защото два еона никога не са ясно и точно разграничени, а се преливат постепенно един в друг. Така възниква едно преходно време, в което действията на двете съзвездия – на отминаващата епоха и на настъпващата, се отслабват взаимно от противодействието си. Закостенелите идеи вече не удовлетворяват новото поколение, старите поколения пък не могат да приемат все още новите идеи и да ги направят свои. По-голямата част от народа се връща към закостенелите си схващания, значи към идеите на епохата на Телеца, който обаче вече не може да действа с мощта на бика в разцвета си, а е доста отслабен и има силата на малък бик – на теле. И в своята визия от бъдещето наблюдавам как народът на посветения танцува около един златен телец и го боготвори, понеже на символния език на сънищата духът винаги се изразява чрез златото.

През това време посветеният е „на планината“ и говори „лице в лице с Бога“. Той има най-високата степен на съзнание – тъждествен е с Бога. Носител е на Божията воля и трябва да предаде на народа си новите идеи с два религиозни символа: жертвеното агне – символ на съзвездието Овен и двата скрижала с десетте Божи заповеди – символ на допълващото го съзвездие Везни.

Жертвеното агне е божественият висш Аз, който, облечен в материя, се оставя да бъде разпнат на двата големи клона на триизмерния свят: времето и пространството, и отдава живота си, за да одухотвори Земята и да я спаси. Двата скрижала със заповедите, поставени в нашия храм върху главата на свещения сокол Хор, който символизира прелитащия през пространството творчески принцип – божествения висш Аз, са вътрешната структура на Аза, която се проявява в душата като морални закони. Тези божествени истини ще бъдат водещите идеи, религиозните символи, през повече от две хилядолетия. Чрез тях ще се извърши изпитът на новата епоха.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени