Tag Archives: преживяване близко до смъртта

123

Карин Шефър – Преживяване близко до смъртта

Карин Шефър – Преживяване близко до смъртта.

Източник: www.near-death.com

Карин ШефърКато тинейджър Карин Шефър е имала няколко душевни преживявания често появяващи се в сънища. Като е пораснала и животът е станал по-забързан, тези преживявания намалили и почти изчезнали до преди нейната бременност с първото й дете. В едно душевно преживяване й е било предсказано ужасна катастрофа с кола. На Карин е показано бъдещето и й е казано, че може да промени резултата, ако поиска. Поради това, бъдещето което тя е видяла предотвратено.

Малко след неговото раждане имах този страшен сън, че претърпявам катастрофа с кола, която ще ми вземе живота. С месеци бях ужасена и бях крайно предпазлива и на щрек за това чудовищно превозно средство. Когато моя син стана на 7 месеца се убедих, че това е било само сън … нищо, което да се случи. Имах чисто ново учителско място, бебе, дом, съпруг, за който да се грижа … Бях вложила твърде много енергия в това нещо. Тогава то се случи.

Веднага напуснах училище този ден. Исках да взема сина ми от баба му и да побързаме да се върнем обратно в училището да гледаме една баскетболна игра. Беше перфектния начин да прекарам следобеда с моя син. Като излизах от магистрала с обикновената предпазливост, завих на ляво на светлина, която беше зелена известно време. Този ден е моя късметлийски ден, си помислих. Тогава за момент изчезнах.

Веднага се озовах в най-красивото и ведро място, където съм била. Моят дядо, друг човек, който познавах от моя предишен живот и един пазител бяха готови да ми помогнат с преминаването. Казаха ми за произшествието и ми показаха мястото. Беше моето време да се връщам у дома, казаха те.

Тяхната непреодолима любов и радост на това място беше толкова привлекателна.

Почувствах се по-лека всеки един момент. От истеричен страх и паника започнах да плача. Не, не можеше да съм умряла. Какво щеше да се случи със сина ми? Той беше на седем месеца! Никога няма да ме запомни. Неговият баща дори не знаеше как да се грижи за него. Не исках да бъде отгледан от родителите на баща му. Не, не, не … това не беше времето за тръгване. Имаше нещо грешно.

В обичлива прегръдка, те ме успокоиха и ми показаха, че синът ми и цялото ми семейство ще бъдат наред след моята смърт. Моята майка можеше да разчита на моята баба. Щеше да отнеме време, но тя щеше да се оправи. Моят съпруг, ранен, тъжен и самотен също щеше да се оправи и евентуално щеше да срещне любовта отново.

Смъртта беше част от уроците, които трябва да научим на Земята и моята смърт беше важен урок, за тези свързани с моя живот. Беше ми показано погребението, бях научена как да бъда близко до тези, които обичах и ми казаха, че евентуално мога да комуникирам с тези, чиито духове са били отворени. Можех да приема това. Те ще бъдат наред.

Чувствах се по-лека през цялото време. Но чакай … моя син. Не можех да напусна сина ми! Бебетата имат нужда от техните майки. Нуждаех се да съм негова майка. Не можех да го оставя. Толкова много търпение ми беше показано, толкова много любов.

Моите водачи ми обясниха, че чувствата, които имах все още са били свързани с моята човешка страна. Вендъж, когато моята човечност изчезне, ще се почувствам лека като вятъра, с пълна радост и абсолютна любов.

Думите не оправдаха чувствата. Те работеха, за да ми помогнат да отхвърля човешкото тегло. Чувствата бяха толкова огромни и сякаш ме дърпаха все по-силно, но моята връзка със сина ми беше толкова здрава.

Разходихме се в това красиво място сякаш завинаги. Обсъждахме моя живот, обсъждахме религията, обсъждахме тайните на душите, които ние като хора трябва да забравим, за да не би да не можем да виреем на Земята. През цялото време бях в страхопочитание. Някои неща бяха точно както си мечтаех, че ще е живота след смъртта, за други бях просто видимо сгрешила и си спомням, че си мислех, “Уоу”. Къде са другите ми любими? Кога мога да видя другите ми баби и дядовци, които са починали? С времето те бяха в други измерения. Когато моето преминаване беше завършено, можех да избера да отида на други нива, когато бях готова.

От време на време мислите за сина ми ме правеха по-тежка отново. Не можех да понеса мисълта, че ще порасне без майка. Беше ми казано, че други ще му бъдат майка вместо мен. Първо моите баба и дядо и те ми показаха живота на Джейк. Той беше най-красивото момче, толкова щастливо, но с мъничко скръб, която пронизваше душата му. Това беше неговия урок, с който да се бори. Той знаеше идвайки в този живот главните уроци, които трябваше да научи. Така беше наредено. Видях нова майка за Джейк, когато той беше около 7 или 8 годишен. Красива жена, мила по сърце, която определено се грижеше за Джейк добре, но тя щеше да има свое дете с моя овдовял съпруг и любовта, която показваше към своя собствен син беше различна и нееднаква с любовта, която показваше към моя син, нейното доведено дете. Не бях си представяла това за Джейк. Не можеше да бъде това. Бях щастлива за моя съпруг. Той беше добре. Той беше щастлив. Моя син беше друга история. Други уроци научих по време на тази постоянна търпелива работа свързана с преминаванетo ми на другата страна. Трябваше да го оставя. На моменти ставах хистерична и после моменти след това бях спокойна и тиха.

Видях едно дете момиче, което беше предназначено на мястото на Джейк, но преди зачеването плановете са се променили и духът на Джейк е имал нужда да заеме нейното място. Имаше голям катаклизъм, който Джейк можеше да поправи, и той успя.

В момента, в който бях най-близо до приемане на смъртта ми, преживях съживяване на тъгата и болката, плачеща за моя син, за моя живот. Не можех да оставя човешкия ми живот. Моите водачи опитаха най-доброто, което успяха. Никога не се предаваха. Никога не се обезкуражаваха. Не е за вярване колко търпение и любов излъчваха. Въпреки техните молби да им се даде още време, беше им казано, че от този момент, моя дух няма да е спокоен. Най-добре беше за мен да се завърна, да успокоя моя дух и да науча още уроци. Моята молба спечели завръщането ми засега. Преди моето слизане разбрах, че моите приятели и семейство са имали уроци, които са били отложени, но те ще трябваше да научат уроците по някое време, на които моята смърт ме научи.

Приготовления бяха направени кога, къде и как моя дух ще се завърне, с какви уроци ще се обогатя и ще придобия нови. Някои уроци, които научих при моето пристигане на другата страна трябваше да бъдат забравени и не беше добре за моя син да знае отново кога щях да умра и аз като човек трябваше да се фокусирам само върху това, най-вече когато времето наближаваше.

Последното нещо, което си спомням беше, че ме върнаха на мястото на произшествието и точно преди моето слизане ми беше казано, че когато децата ми станат по-големи, ще е време да се върна у дома завинаги. Приех го веднага, но тогава, чакай! Какво определяше по-големи? Означава ли само няколко години по-големи? Тинейджъри? Ще доживея ли да ги видя оженени и да имат свои собствени деца? Това беше труден аспект, с който да се боря, веднага след произшествието.

Отново имах живот със сина ми. Трябваше да го прекарам добре, защото си нямах представа, за колко дълго бях напуснала.

Бяха ми казали, че съм късметлийка, че съм жива. Един голям камион е минал на червена светлина и е ударил страната на шофъора на моята малка компактна кола. Въпреки, че носех предпазен колан, докторите казаха, че нямаше да оживея, ако не се бяха отворили въздушните възглавници, нещо, което не се предполага да се случи при страничен удар.

Първата година след произшествието беше опит да живея най-добре, колкото можех, най-щастливо, колкото можех. Но страдах от сериозна болка от фрактура на раменна кост, счупени ребра и две фрактури на таза. Казаха ми, че болката ще изчезне след шест месеца или до година в най-лошия случай. Всичко, което исках беше да се върна на това място, този живот, който беше толкова страхотен, толкова изпълнен с любов и щастие. Моят син и по-късно и моята дъщеря бяха единственото нещо, което ме караше да продължа. Бях тук за тях. Днес, само три години по-късно, приех моето завръщане на Земята, моя дълъг период до моето завръщане у дома след смъртта, и борбата да намеря мир и щастие, докато моето време настъпи за края.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Гюнтер Вагнер – Преживяване близко до смъртта

Гюнтер Вагнер – Преживяване близко до смъртта.

Източник: www.near-death.com

В ПБС-то на Гюнтер Вагнер неговата дискусия за “черния свят” е много добро описание на преживяване на празнотата, която много преживяващи са описали.

В празнотата или както Библията я нарича “външната тъмнина”, съществуват всякакви злонамерени души. Тези души отказват да влезнат в светлината поради някаква причина. Те са души с тежко негативни енергии и често се считат за “демони”. Но души с по-горни вибрации (например светлинни същества) се опитват да върнат тези нещастни души в светлината и накрая успяват.

Много ПБС-та включват тази празнота и тя е принципно само транзитно място, през което минават хората (обикновено с помощта на тунел), за да стигнат до светлината. Някои хора прекарват повече време в празнотата отколкото други, но очевидно душите остават там, докато намерят любовта в себе си, която им помага да бъдат привлечени към светлината и да напуснат празнотата.

ПБС-то на Гюнтер е подобно на много други по това, че преживява Съществото от Светлина (което той идентифицира с Исус), празнотата и има много интересен преглед на живота. Той преживява и пътуване във времето. Въпреки, че неговото ПБС изглежда необичайно на моменти (защото преживяването на празнотата може да бъде необичайно), това е един добър пример за относителното естество на ПБС-тата.
Не знам точно колко голям бях, когато имах това преживяване, но всичко се случи в нашия нов дом, така че трябва да съм бил поне на 11 години.

В този ден излязох от апартамента на първия етаж, когато внезапно чух глас зад мен. Бързо се обърнах, но нямаше никой. Не мога да си спомня точните думи, но гласа каза, че качеството на моя свят, който познавам беше нищо в сравнение с този, който можеше да ми покаже. “Глупости”, казах си и продължих буйно и бодро надолу по стълбите до мазето. Оставаха ми само няколко стъпки, когато скочих нависоко и си ударих главата в тавана.

Ударът ме изпрати долу на колене и бързо починах. Почувствах се в дълбока тъмнина. Спомням си, че минах през нещо като черни панталони. В края им почувствах, че някаква мистериозна сила ме дърпа, но аз отказвах, защото не исках да минавам отново през тези черни панталони. Минах напред и изведнъж се озовах в сиво пространство.

Не знаех къде съм и се оглеждах, видях на известно разстояние някой да се движи бавно към мен. Всъщност не видях тази фигура, защото не можеше да се види нищо. Въпреки това усетих, че има една сива фигура. Определено знаех, че има някой там и казах:

“Загубих се. Моля те, можеш ли да ми покажеш пътя наобратно?”

Следващото нещо, което знаех е, че лежах на пода на мазето. Чух този крайно неприятен звънлив шум, който постепенно ставаше все по-интензивен. Тогава шумът спря и изведнъж осъзнах, че един бял, приличащ на газ, материал бавно се изтичаше от моята глава.

Той прие формата на много дълъг чорап и се носеше под лек ъгъл точно над мен. Много се обърках, защото не исках някой да ме види с този материал, излизащ от мен. Междувременно, повече от този газообразен материал се събираше под тавана и не можех да направя нищо, за да го спра. Не почувствах болка или нещо подобно по време на този процес.

Изведнъж ми стана ясно, че бях извън тялото ми. Май се случи в момента когато изтичането спря. Видях моето тяло да лежи на пода, което можеше само на мен да принадлежи. Треперих и бързо исках да се завърна в тялото ми и топлината му, когато чух някой да казва:

“Спри! Преди да се върнеш, погледни как е отвън!”

// бележка на Кевин Уилиамс: вярвам, че този глас е на злонамерена душа в празнотата

Въпреки това не обърнах внимание на гласа. Въпреки, че не можех да видя никакво физическо тяло, освен моето, този глас беше доста близо. Тогава го чух отново, този път ме молеше много сериозно.

“Моля те, не се връщай обратно, умолявам те. Защо не искаш да откриеш твоите нови способности? После пак можеш да се върнеш, ако не ги харесаш.”

Почудих се. Все пак гласът беше прав. Защо да не се опитам? Тогава гласа каза бързо:

“Тествай ума си! Ако го направиш, ще видиш, че можеш да мислиш по начин, по който никога досега не си изпитвал.”

Гласът беше прав. Наистина можех да мисля много бистро, можех да разбера много бързо с целенасоченост, която не оставяше и следа от съмнение. Тогава чух гласа отново:

“Ако искаш да останеш извън тялото ти, ще направиш страхотно пътешествие и ще видиш много интересни неща. Въпреки това, трябва да решиш бързо! Побързай!”

Евентуално започнах да обмислям цялата ситуация. Наистина зависеше от мен дали исках да се върна в тялото ми и да напусна живота на Земята с всичките му недостатъци и всичките му радости или да остана навън в това състояние на ясно мислене. Гласът ме подкани да побързам и да му кажа дали съм решил.

Приех. Реших да остана отвън и мигновено осъзнах, че моето тяло ще умре, означавайки тотална разруха от гниене. Помислих си:

“Колко тъжно за моята майка!”

Относно мен, не чувствах никакви съжаления, защото моето тяло беше само обвивка, тегло, от което се освободих в момента, в който реших да остана навън.

Скоро осъзнах, че можех да се движа свободно по начин, който никога досега не бях изживявал. Носех се точно през стените на нашата къща (Видях майка ми пред кухненската печка, да готви) и нагоре към небето. В далечината видях голяма светеща топка, която беше слънцето. Почувствах се неустоимо привлечен към него от неговата яркост и исках веднага да отида в него. Не след дълго като си го помислих и ударих нещо, което ме изстреля като катапулт далече навън в тъмнината. Опитах се още веднъж, но всичко се повтори. Бързо научих, че би трябвало да има невидима бариера, която можех само да достигна, но не и да преодолея.

Пробвах се отново, този път спрях точно пред бариерата, за да гледам слънцето, което грееше огнено. Неговия размер беше относително малък, защото трябваше да го гледам от разстояние, което беше определено от тази невидима бариера. Въпреки това огненото сияние на слънцето не ме задоволи изобщо. Внезапно гласът каза:

“Има още светлини!”

Както се оглеждах, видях в далечината множество от други светлини, които блестяха много по-ярко от Земното слънце. Исках да бъда с тези светлини! Въпреки, че бяха далече, много далече от тук, можех да ги достигна за миг. Въпреки това, всяка индивидуална светлина имаше своята собствена ефективна бариера, която ме отблъскваше отново обратно в тъмнината всеки път, когато се опитвах да я достигна.

Допира с тези бариери беше много неприятен, защото всеки път като ги докоснех, цялото ми същество се разтресваше. Изведнъж гласът каза:

“Търси една ярка светлина и я приближи бавно.”

// бележка на Кевин Уилиамс: вярвам, че този глас е или на помагащо светлинно същество или на помагаща душа в празнотата

Избрах една светлина, чиято яркост беше много по-голяма от всички други светлини около нея и се приближих много внимателно. Видях много голяма топка, горяща невероятно ярко. Гласът ми каза, че тя е една от многото звезди, които можех да видя от Земята.

Гледах тази топка доста продължително време, докато не можех повече да я гледам. Затова, се върнах отново в тъмнината и започнах да преценявам ситуацията. Не можех да остана в тъмнината завинаги. Трябваше да има изход. Огледах се наоколо и видях друг клъстер от звезди, който беше странно огънат. Поисках да отида там, но чух гласът да казва:

“Те са всичките еднакви. Отивай нагоре!”

Не знаех къде е горе и видях много далече от тук, над тъмнината, една блещукаща линия. Исках да отида там въпреки това невероятно дълго разстояние, но исках само да отида до края на тази линия, защото не знаех дали имаше бариера или не.

Изминах разстоянието мигновено. Този път нямаше бариера, която да ме отблъсне. Светлината дойде от друг свят. (Макар че нашия свят е черен със светлини в него, другия свят е лъчезарен). Въпреки това не можех да влезна в този свят. Движех се наоколо във всяка посока, опитвайки се да намеря проход към този свят. Скоро осъзнах, че има само една възможност, да се хвърля надолу в тази черна пропаст, която беше точно пред мен. Нямах куража да скоча. Но изведнъж чух гласа отново:

“Няма друг начин! Ще трябва да скочиш! Скачай! Скачай!”

Тогава скочих. Не знам какво се случи после, но си спомням много ясно, че изведнъж се движех със страшна скорост през тунел от тъмнина. Бях влезнал в този тунел с главата напред. Цялото ми същество беше в един вид цилиндър или тръба и аз се изстрелях в този тунел като капсула в тръбите на въздушна поща.

Движех се все по-бързо, докато бях изхвърлен далече в тази нова вселена. Тъмнината беше заменена от един вид мъглива светлина (ако мога да се изразя така). Търколих се много буйно няколко пъти и усетих, че този нов свят ми намаляваше скоростта. Спомням си, че си мислех:

“Защо се държат толкова грубо с мен?”

Почувствах, че този нов свят се затваряше едновременно, докато стария свят се отдалечаваше, и бях напълно погълнат от този нов свят. Като ме изхвърлиха чух гласът да ми вика:

“Това е твоя свят! Не принадлежиш на нас! Трябва да останеш в този свят! Никога не се връщай обратно.”

Обърнах се обратно и видях част от тъмния свят, на който би трябвало да съм оставил следи след мен, когато ме изхвърлиха, да се оттегля към отвора, където най-накрая беше изсмукан.

В момента, в който стария свят беше закрит, веднага ми хареса този нов свят, толкова много, че бях твърдо убеден, че можех само да продължа да съществувам в този нов свят. И без това нямах друг избор. Тъмният свят си беше отишъл. Сега бях неразделна част от този нов свят. Помислих си:

“Този мошенически глас! Той ме предаде като ме принуди да дойда в този свят. Няма изход на обратно! Това е края! Надявам се, че ще мога да дишам и че няма да се задуша до смърт.”

Затова се опитах да дишам, но скоро открих, че нямаше нужда от дишане. Просто съществувах. Докато бях в тъмния свят, никога не си бях помислял за дишане.

Както казах по-рано, всичко около мен беше мъгливо светлинно. Въпреки че беше ярко, не можех да гледам ясно. Въздействието на безвъзвратността върху състоянието, в което се намирах, беше поразително. Въпреки, че бях част от този нов свят, нищо не знаех за него. Почувствах се напълно сам, предаден, много мъничък и незначителен. Никоя друга душа не беше наоколо. Започнах да се оплаквам от ситуацията ми. Не знаех какво да направя. Почувствах се много мизерен.

Добре, можех да се движа свободно, където си исках. Но къде да отида? Никои нямаше тук! Никой? Въпреки това имаше гласове много далече от тук! Всъщност чух два гласа. Успях да ги чуя да казват, с пълна липса на вяра, нещо като това:

“Виж, виж, там има малка душа! Виж там има млада душа! Какво прави той тук? Как е дошъл тук?”

Гласовете в този свят всъщност не бяха никакви гласове. Нещо се помисляше и аз веднага разбирах какво си приказваха. Това което споделям сега са впечатленията, а не точните думи. Но тези впечатления са толкова ясни, че не се съмнявам за тях.

Продължих да се оплаквам, че не познавам никого в този светъл свят и че насила съм докаран тук. Гласовете се приближиха. Въпреки това не виждах никой. Просто усещах тяхното присъствие, което ме удовлетворяваше. Сега знаех, че има същества в този свят, с които можех да си комуникирам. Същества, които ми бяха едновременно чужди, но и приятелски.

Съществата ме подканиха да се връщам там, откъдето съм дошъл. Сметнах това за много смешно, като сега съм част от този нов свят. Освен това, ако исках наистина да се върна обратно, което беше невъзможно, какво трябваше да направя? Плюс това, дори ако успеех да намеря пътя на обратно, нямаше да имам ни най-малката идея къде лежеше моя роден свят, Земята. Тогава почувствах, че те искат да ме изпъдят от този свят и се развълнувах и казах:

“Никой не може да ме принуди да напусна този свят. Имам правото да остана тук, защото съм част от него.”

Двете същества разбраха какво си мислех, защото не можах да усетя вече техните гласове. Тогава едно от тях ме упъти (не знам как) до едно място, каквото не бях виждал преди. Другото би трябвало да е отишло да викне помощ, за да се опитат да намерят правилния подход, по който подобна ситуация може да реши.

Мястото се оказа една ливада с много цветя. Беше прекрасна ливада, но знаех, че е само картина на ливада, някак си извикана и окачена в този нов свят. Съществото поиска да поиграя на ливадата, но не можех. Просто не знаех как.

Изведнъж усетих малка ярка светлина в далечината в “небето”, но бързо идваща все по-близко. Беше оформена като топка и беше неописуемо ярка. Опитах се да си закрия очите, но нямах нужда от това. Въпреки нейната невероятна яркост и сияние, изобщо не ме заслепи!

След малко тази светлина спря точно над мен. Беше слънце със същия размер като слънцето на нашия свят, но беше неописуемо по-ярко. Продължих да гледам това слънце и да се чудя как една светлина може да притежава такова сияние. (Яркостта на светлините в тъмния свят същи беше блестяща, но от друг вид).

Изведнъж осъзнах, че тя ме гледаше критично много внимателно. Тогава се отвори и един лъч се изля върху мен и чух да ми вика:

“Мога да те унищожа ако не ми кажеш истината защо си тук!”

Отговорих: “Но аз не знам нищо друго освен истината!”

Тогава нещо се случи, което никога, никога няма да забравя. Любов, чиста, абсолютна любов се изсипа върху мен заедно с невероятна топлина. Цялата ми душа или същество се беше потопило в тази любов. Той ме издигна и ме целуна по устата. Това Същество от Светлина ме обичаше дълбоко, безкрайно дълбоко и все по-интензивно. Бях много щастлив! Можех да остана в този лъч от обич завинаги. Ако моята история беше лъжа, Съществото от Светлина щеше да ме унищожи. Но ясно осъзнавах, че няма причина да се страхувам от нищо.

Постепенно обичта стана по-слаба и почувствах, че има нещо грешно с мен – нещо, която пречеше на светлината да продължи да ме обича. Тя се опита да не ми казва защо. Накрая, не успя да се сдържи и бързо каза:

“Имащ вонящ дъх. Имаш нужда от баня.”

// бележка на Кевин Уилиамс: вярвам, че това е свързано със пречистващ процес, през които преминават някои души. Фразата “вонящ дъх” може да се свърже с “вонящи мисли” или негативни мисли, които не пасват със съществуването в по-високите нива след живота. Такива мисли също са описани в други ПБС-та във формата на “мислени бактерии”. Някои ПБС-та показват, че такива мисловен процес трябва да се пречисти, преди да се влезне в по-високите нива.

Останах с впечатлението, че трябва да си взема душ, подобен на този, който си взимах на Земята, но чрез потапяне на цялото тяло. Обясни ми се, че този процес щеше да е неприятен, но можех да го спра, когато стане твърде болезнен, за да го понеса.

Въпреки, че не разбрах причината, исках да направя това, което Съществото от Светлина искаше да направя. Повдигна ме и ме сложи в една червена светлина. Затворих очите си. Не можех да почувствам нищо. Не знам колко дълго бях в това състояние. След известно време обаче, осъзнах, че бях подхвърлян доста грубо. Все едно бях в пералня. Извиках:

“Мисля, че е достатъчно!”

Веднага бях снижен, любовта и топлината бяха изключени, но останах в този лъч (или сфера).

Изведнъж слънцето изчезна и видях една луна. Бях в различен свят. Всичко беше черно с изключение на луната, която беше точно пред мен. Беше по-ясна и по-сияеща от луната в нашия свят. Нямаше и следа от тъмнина по нея. Луната беше обиколена от венец от малки ярки звезди. Продължих да гледам тази лъскава луна, когато изведнъж почувствах нещо странно да влиза през лявото ми око и да се разпростира дълбоко в мозъка ми.

Чудех се, че можех да ясно да виждам луната с моето ляво око, което винаги е било по-слабо от дясното ми и веднага осъзнах, че точно пред мен стояха отговорите на всички въпроси, които имаме на Земята. Много се развълнувах за това и се опитах да определя местонахождението на мястото, за което исках да кажа на нашите учени на Земята, че трябва да дойдат и да видят това необикновено място.

Опитах се да определя точно мястото, като гледах наляво от луната и броях малките ярки звезди. Но като правех това осъзнах, че това не бяха звезди, ами малки луни.

Отново, гледах към лявата страна на луната и колкото повече гледах, толкова повече малки луни се появяваха в права линия, една малка луна след другата. Нямаше никаква надежда да определя мястото. Тогава започнах да се чувствам студено и треперих. Спомних си слънцето от нашия свят, неговата топлина, която понякога ми беше твърде гореща, но като цяло, живото-даваща топлина. Отчаяно исках да се върна към яркото живо слънце. Чак тогава осъзнах, че гледах към луната с моето ляво око, а дясното ми беше затворено. Исках да си отворя дясното око за да видя слънцето отново, но не можех.

Исках да напусна луната, която не представляваше вече интерес за мен. Исках да се върна при яркото живо слънце. Опитах се много силно, но напразно, дори почувствах крайно неприятна болка в главата ми. Но изведнъж луната със своите тъмни околности изчезна и отново видях това невероятно ярко слънце.

Внезапно слънцето започна да се движи наобратно, променяйки цветовете си до дълбоко тъмно червено. Продължих да се движа назад в небето, докато то стана много мъничка червена светлина, като точка. Тогава започна да се движи много бързо. Наведнъж видях яркото слънце от лявата ми страна и тогава червеното слънце от дясната ми страна да танцуват от ляво надясно и от дясно наляво.

Почувствах, че слънцето искаше да си комуникира с мен. Помислих си, че тук слънцата не можеха да говорят, ами се движеха наоколо и това беше техния начин на комуникация.

Тогава се спрях и видях яркото слънце отпред на малкото червено слънце. Въпреки това не разбрах какво означаваше това. Сметнах целия спектакъл по-скоро за весел и забавен отколкото нещо друго. Но не беше изобщо весел. Изведнъж почувствах, че ще бъда изпратен обратно в света с лъскавата луна и си спомних неприятната болка и студа, с който се сблъсках там.

Изведнъж осъзнах, че яркото слънце пред мен беше лъскавата луна и че червеното слънце я контролираше безопасно, правейки я слънце. Това беше съобщението на слънцето, което искаше да предаде.

Тогава Съществото от Светлина искаше да приказа с мен като мъж с мъж. Остави на върха на висока планина, където трябваше да седя на едно голямо парче скала.

Попитах го защо искаше да ме унищожи, и той ми каза, че съществуват също злонамерени, но много силни и хитри същества, които са били негови врагове, с които се е борил постоянно. Каза ми да предупредя моя свят за тях и автоматично поклатих глава в знак на съгласие. Каза, че неговите врагове са искали да го измамят като използват мен като вид клопка, но той трябвало да защитава този свят и тъмния. Но неговия свят би бил много по-лесен за него да се защити, защото злонамерените същества нямали никаква сила в него и той нямал сила в тъмния свят.

Осъзнах, че като се намирам в такава ситуация, успях да пропусна огромната разпереност от облаци, които бяха чудно осветени отдолу. Изведнъж проблясък на светкавица, чиято интензивност беше много по-огромна от тази на яркия свят, ме накара да погледна нагоре. Тогава последва голям взрив, но бях напълно необезпокоен. На хоризонта видях пушек от облаците и постепенно приемащ формата на гъба. Ставаше все по-голям и по-ярък. Бях в пълно възхищение. Изведнъж всичко изчезна. Чух светлината да вика:

“Погледни тук!”

Обърнах се и чух писъци, видях огън и дим, почти обгръщащи ме. Не разбрах за какво е всичко това, когато изведнъж светлината извика:

“Ще направя всичко по моите сили, за да предотвратя това да се случи!”

Тогава всичко спря. Отново ярката светлина искаше да приказва за своите врагове. Но все още бях много впечатлен от всичко това, което се случи. И си помислих:

“О не, не отново!”

Но светлината ми каза, че тази война ще продължи много дълго време, и че злите същества са станали все по-силни и че ако това продължи така, тя няма да намери начин, по който да ги спре да завземат всичко. Каза, че ако врагът наистина успее да влезе в неговия свят, войната е загубена. Тя би била без съмнение достатъчно силна, за да ги отблъсне, но войната можеше да се загуби в края на краищата. Тя беше наистина уплашена да загуби тази война. Тогава ми се намекна, че тя има нужда от помощ. Исках да помогна, но отговорих:

“Да, но как?”

Тя отговори, че единствения начин, по който мога да й помогна е да се върна обратно и да кажа на моя свят какво ми се е случило. Бях напълно шокиран да го чуя да ми каже това, защото не исках да се връщам обратно. Бях толкова депресиран, че почти започнах да плача. Изведнъж тя ме попита:

“Искаш ли да знаеш какво ще стане от теб по-нататък в твоя живот?”

Погледнах нагоре и отговорих бодро: “Да, с удоволствие.”

Светлината каза: “Ще станеш учител.”

До известна степен бях разочарован и отвърнах: “Учител?”

Светлината отвърна: “Представи си учител в твоя свят и ми покажи какво е да бъдеш такъв.”

Представих си, доста ясно, учител, който стоеше пред учениците си и даваше уроци. Светлината каза: “Не, не такъв учител.”

Тогава си помислих, за университетски професор, даващ лекции на студентите му. Светлината каза: “Не такъв вид учител. Ти ще учиш университетските учители!”

Бях изненадан и почти не можех да повярвам. Освен това, помислих това за доста трудно. Представих си карта на моя свят и се видях в бъдещия ми живот да отивам от място на място, от университет на университет да обучавам университетските професори в моя свят. Но светлината каза: “Не, не по този начин. Те ще дойдат при теб!”

Отговорих: “В моята къща?”

Светлината каза: “Да, представи си тази ситуация.”

Представих си нашата къща на Земята, нашата всекидневна, видях се да седя на един стол срещу строго гледащ, респектиращ професор, опитвайки се да го уча. Но не успях. Бях твърде затруднен и твърде срамежлив. Казах: “Не мисля, че съм достатъчно умен да го направя. Освен това заеквам.”

Светлината отговори: “Ти ще станеш нов вид учител и ще ти обясня след малко.”

Тогава се спрях, погледнах нагоре и се видях лежащ в едно болнично легло, което се буташе по един много дълъг коридор от член на медицинския състав. Попитах, лека обезпокоен: “Болен ли съм?”

Светлината отговори: “Не! Само малко объркан. Ще бъдеш отведен в болница, където ще ти бият инжекция и ще заспиш дълбоко.”

Вече не ме беше страх и светлината каза: “Но нека да ти обясня този нов вид учител. Ще обучаваш, докато си в състоянието на сън. Но няма да е този вид сън, който познаваш. Докато сънуваш, ти ще можеш да чуваш и приказваш и те ще идват при теб и ще ти задават въпроси.”

Бях силно впечатлен, но и притеснен. Тогава попитах: “Ще чувствам ли болка в този процес?”

Светлината отвърна: “Не, това няма да те нарани.”

Постепенно свикнах с идеята да стана учител. И попитах: “Те ще научат ли техните уроци?”

Тя направи физиономия, че не е много сигурен за това. Питах го друг въпрос: “Ще ги уча ли докато съм буден?”

Светлината отговори: “Не, ти със сигурност ще приказваш с тях, докато си буден, но каквото казваш докато спиш, ще бъде от много по-голямо значение.”

И тя ми показа една стая, в която се видях да седя на един стол приказвайки с някой. Всъщност не се видях, нито видях човека, с който си приказвах. Но определено знаех, че това беше така, защото сега бях в тази стая и се оглеждах. Видях ниска маса, книги на стените, два прозореца, пердета, които се движеха пред прозореца от лек вятър. Изведнъж стаята изчезна и светлината каза:

“Преди да направиш това, ще трябва да напишеш всичко това, което ти се е случило. Всеки един детайл. Трябва да направиш научен доклад.”

Казах: “Разбира се.”

Светлината каза: “Но се опасявам, че ще забравиш всичко.”

Поклатих главата в знак на неодобрение. Но тя каза: “Ти дори не можеш да ми кажеш как си дошъл тук.”

Не й повярвах и се опитах да си спомня какво се случи на Земята. Но за моя голяма изненада, не можех да си спомня. Светлината каза:

“Не се притеснявай. Една книга ще ти помогне. Всъщност ще има две книги, но първата ще е най-важната. Освен това, ще имаш много книги.”

Изведнъж светлината стана доста ентусиазирана и каза, че щях да съм първия учител от този нов вид, и че ще дойдат още много. Бях разочарован да я чуя да го казва. Но светлината искаше да ми покаже какво означава да си първия. Та ме попита:

“Какво мислиш? Колко хора има на твоя свят?”

Казах: “40 милиона може би?”

Светлината отвърна:

“Не, много повече. Не трябва да мислиш само за тези, които са живи. Вземи предвид всички същества, които са мъртви и ще имаш доста голям брой хора. Нека да отидем назад във времето, възможно най-назад, и ми кажи колко назад трябва да отидем.”

Казах: “Средновековието?”

Светлината отвърна: “Не, по-назад.”

Казах: “Раждането на Христос?”

Светлината каза: “Не, още назад.”

Помислих си: “Адам и Ева?”

Светлината отвърна: “Не, не това. Отиди още назад във времето и помисли какво си научил от твоите часове по история.”

Помислих си за известно време. Накрая избъбрих: “Каменната Ера?”

Тя се разочарова и каза: “Трябваше по-добре да знаеш, но мисля че Каменната Ера ще бъде достатъчна.”

Тя ми каза, че в тази ера е нямало много хора живеещи на Земята. Но били свободни да вървят където си пожелаят и че е нямало граници, които да ги спрат да се разхождат. Казах: “Колко красиво!”

Представях си картата на Европа, която бях видях в моя Атлас с всичките й граници. Нямах време да помисля за всичко това, защото изведнъж видях човешки същества обратно на Земята.

Гледах надолу към група от хора, мъже и жени, които бяха облечени в кожени дрехи, седейки около лагерен огън. Можех да видя една жена с нейното бебе на гърба и мъж, който стоеше пред групата, очевидно изнасяйки реч. Друг мъж седеше малко настрани.

Изведнъж чух силен вик на разочарование и гърления глас на мъжа отпред на групата от хора. Не разбрах какво казваше. Тази сцена изчезна и светлината каза:

“Ще ти преведа, но трябва да много усилено да се концентрираш.”

Със сигурност исках да го направя, защото нямах търпение да чуя какво беше казал този човек. Затова започнах да се съсредоточавам. Светлината каза:

“Ти наричаш това съсредоточаване. Трябва много по-силно да се съсредоточиш!”

Бях учуден да я чуя да приказва така, защото сметнах първия ми опит доста удовлетворителен. Но тя искаше да се справя по-добре. Светлината каза:

“Нека да опитаме пак!”

Затворих си очите и започнах да се концентрирам доста силно. Но светлината изобщо не беше доволна. Тя каза:

“Мисля, че е напразно.”

Но изведнъж тона на нейния глас стана много благ и дойде близо до мен и каза нежно:

“Причината, поради която искам да се концентрираш е, че по-късно ще трябва да можеш да кажеш на всички възможно най-точно. Затова трябва да се концентрираш както никога досега върху това, което този мъж ще каже.”

Тогава тя прибави с различен глас, който показа нейното разочарование:

“Това е последен опит. Ако се провалиш този път, няма смисъл да се опитваме повече!”

Бях решен да дам най-доброто от мен. Затворих очите си и се опитах възможно най-усилено да чуя това, което трябваше да чуя. Изведнъж можех да разбера какво казваше мъжа: Той казваше:

“Сега имаме доказателство. Току-що чухте за себе си. Това което подозирахме е истина. Той, който предприе тази трудна задача да направи такова опасно пътешествие, току-що се завърна и потвърди нашите подозрения. Искат да ни се съпротивят. Но ние няма да се примирим с това. Казвал съм ви отново и отново. Сега дойде времето да се бием с тях. Не трябва да чакаме, докато станат по-силни. Те са толкова слаби сега. Истина е. Но помислете за бъдещето! Ние трябва да ги нападнем сега.”

Той се обръщаше към групата от хора по много впечатляващ начин. Бях напълно впечатлен и можех да разбера много добре защото искаше да атакува враговете си. Но изведнъж чух този другия мъж, който стоеше настрана, да казва:

“Аз съм предимно ловец и се боря с животни. Нямам намерение да се боря с хора, който започват да бягат в момента, в който ни видят. Всеки ловец ще нарани гордостта и честта си ако направи подобно нещо. Ние ловците се борим с животните, които за сега са по-опасни. Много смели ловци са се наранявали в техните битки. Но ние сме подготвени и искаме да поемем риска, защото сме ловци. Аз никога няма да се бия с тези слаби хора.”

Аз не можах да разбера какво казваше. В края на краищата, някой трябваше да се бие с нечии врагове. Не можех да разбера, че трябва да е по-гордо да се биеш с животните отколкото с хората. Но не можех да мисля подобни неща, защото моите очи бяха наложени на земята, която започна бавно да се мести. Първоначално бавно, после по-бързо и по-бързо докато не можех да различа никакви детайли.

Движението изведнъж спря. Видях пасище пред мен и в далечината беше края на гората с много високи дървета. Изведнъж се озовах сред дърветата. Въпреки, че не можех да видя нищо, знаех, че бях в гората и точно по средата на едно село. Можех да чуя гласовете на някои хора и чух някой да казва:

Не можем да бягаме завинаги. Колко пъти трябваше да бягаме? Много, много пъти! Такива зверове! Те идват и унищожават нашето село! И всеки път ние бягаме. Но не и този път! Този път ще стоим! Не може да продължи така завинаги.”

Можех да почувствам страха и напрежението. Те биха искали да избягат както са правели много пъти преди. Но този път бяха решили да се придържат към тяхното твърдо решение. Но всички бяха изпълнени със страх. Някои гласове казваха:

“Те ядат месо! Представете си! Месо! Освен това те строят големи огнища в прерията. Танцуват около огъня и се къпят в кръв. Но най-лошото остава: Те ядат месо. Самата мисъл за това! Накрая те ще изядат и нашето месо.”

Един глас, глас жена, която седеше в колибата си, повтаряше отново и отново: “Страх ме е. Ужасно ме страх. О колко ме е страх! Страхувам се, толкова се страхувам.”

Можех да почувствам нейното притеснение. Нейният страх ставаше все по-голям. Тя продължаваше да казва: “Страх ме е, страх ме е.”

Нейния страх започна да ме обвзема. Първоначално си помислих: “Защото се страхува толкова? Трябва да е истерична. Как за бога можеш да бъдеш толкова уплашен?!”

Но бях толкова погълнат все по-дълбоко от нейното чувство на пълен страх. Не можех да го изтърпя повече! Помислих си: “Иска ми се да спре да се притеснява сега.”

Беше крайно неприятно наистина. Изведнъж всичко спря и светлината ми каза:

“Ако те не бяха направили нищо, нищо нямаше да се случи. Вярно е, че щяха да дойдат същите. Но нищо нямаше да се случи. Но това ще доведе отново до мъртви хора!”

Той наблягаше на думите – мъртви хора – отново и отново. Почувствах голямо опасение от страна на светлината за големия брой мъртви хора, и аз попитах, “Отново?” защото бях на мнение, че гледах първите хора на Земята. Но светлината отговори:

“Десетки хиляди.”

Бях изумен от това и можех да почувствам как светлината страдаше от този огромен брой мъртви хора.

Не съм сигурен какво се случи после, но изведнъж чух гръмоносен, гневен глас, обвиняващ човечеството, включително и мен, за унищожаването на градината на Земята. Той извика:

“Направих ви, на вас човешките същества, красива градина и вие унищожихте всичко. Човешките същества са отрова за водата и въздуха. Те унищожават всичко. Първоначално ефекта от тяхното унищожение беше ограничен. Но стана все по-зле. Те унищожават всичко, до което се докоснат. Въпреки, че Човека постоянно търси други места, той има само едно място (Земята). Можете сами да видите. И ако продължат да унищожават всичко, те ще взривят цялата Земя накрая!”

Бях напълно объркан. След известно време светлината каза: “Кажи ми, че не знаеш как да информираш твоя свят.”

Аз отговорих: “Но ти току-що ми каза как да го направя!”

Но тя настоя като каза: “Сега ти си отново малко и невежо дете, което не знае как да го направи!”

И го попитах, като бях това малко и невежо дете, че не знам как да информирам моя свят. За моя най-голяма изненада, светлината отговори с ядосан и гневен глас:

“Ще знаеш как да го направиш, когато му дойде времето.”

Но не исках да я оставя завинаги. И я попитах дали можех да се върна след като кажа на моя свят и да остана с нея постоянно. Тя каза:

“Не, трябва да се върнеш и да живееш.”

Въпреки, че още не знаех пътя наобратно, този път няма съмнения. Ако Съществото от Светлина искаше да се върна и да живея, просто ще го направя. Нямаше значение вече как ще бъде направено. Светлината имаше абсолютна сила. Но все още не можех да разбера защо. Постоянно се молех:

“Защо? Защо не мога да се върна? Защо? Защо?” Защо? Защо не ми е разрешено да остана в твоята обич и топлина?”

Светлината ми отговори, че никой не може да остане постоянно с нея. Но аз не бях задоволен. Ако не беше възможно да остана с нея, със сигурност можех да се върна обратно и остана в този ярък свят, в който живееха тези две същества! Но светлината отговори: “Не, трябва да се върнеш и да живееш!”

Отговорих: “Но защо е позволено на тези две същества да останат?”

Светлината отговори, че дори тези две същества не могат да останат постоянно. Те са били в този свят само за да учат. Освен това, тя наблегна на значението на обичта и знанието. Искаше да бъда нейния ученик. Тя учителя, аз ученика. Но не виждах какво общо имаше обичта и учението с моето желание да остана в този ярък свят.

Трябваше, беше истина, да призная, че не обичах светлината, но със сигурност исках да науча всичко, но което тя искаше да ме научи.

Тогава светлината започна, за мое голямо съжаление, да се отдалечава обратно към небето, и не можех да почувствам присъствието й вече, защото лъча беше спрян. Изведнъж се почувствах студен и много мизерен.

Но едно от другите същества ми каза да гледам едно определено място много внимателно. Наистина те ме насърчаваха да не мърдам, ами да фиксирам очите си на това място. Направих това, което ми казаха и видях тази панорамна гледка. Много жива и забележима. Бях вцепенен. Картините от филма се движеха много бързо, показващи ми моя минал живот на Земята. Можех мигновено да разбера всичко, което ми беше показано.

(Не си спомням детайлите, защото това беше само експеримент, за да тестват способността ми, дали съм успял наистина да разбера какво гледах)

Съществата ме питаха няколко пъти, дали ясно разбирах какво ми се показва. Отговорих нетърпеливо: “Разбира се, разбира се!”

Бях леко подразнен от техните въпроси.

(Като комуникирах с тези същества, винаги използвах устата ми както го правех на Земята. Това не беше така, когато приказвах със Съществото от Светлина)

После Съществото от Светлина започна да ми показва моя минал живот отново, но този път наблегна на качеството на моята душа по време на моето съществуване на Земята. Като гледах моя живот за първи път, бях много щастлив да мога да видя моя предишен свят и мен си. Счетох това по-скоро за забавление отколкото за нещо друго. Вече не се чувствам мизерно.

Но втория път, предишните случки от моя живот на Земята ми бяха показани с наблягане на моята реакция в определени ситуации свързани с обичта или лоши нрави или дори омраза. Стана ми напълно ясно и знаех за какво да се оглеждам по време на втория преглед. Всичко започна отначало. Не можах да видя как се появих на Земята, защото само си бях насочил вниманието към любовта или омразата.

Отначало бях много доволен, че нищо не се случваше, на което да реагирам с любов или омраза. Тогава филмът се забърза, но все още нямаше нищо, за което да ми кажат, че съм отговорен. Бях достатъчно глупав да кажа триумфално: “Виждаш ли, няма нищо!”

Тогава видях сцена, в която моята сестра близначка и аз се карахме (Не можех да разбера причината за това), но знаех веднага колко грозно съм се държал. Казах на светлината:

“Но ти трябва да разбереш! Това е лошо, добре, но това е начина, по който хората се държат на Земята! Не можеш да ме обвиняваш за това!”

Великата светлина не ме обвиняваше за нищо, което бях направил на Земята.

Тогава ми бяха показани още няколко отвратителни сцени на Земята, в които се държах лошо. Но все още си имах извинения. Тогава мисля, че великата светлина стана малко нетърпелива с моята глупост, без съмнение.

Изведнъж филмът се ускори до така степен, че не можех да различа никакви картини. После спря рязко и бях изправен пред ситуация, в която се държах крайно зле.

Моето държание беше извънредно подсилено, така че всеки лош аспект на моя характер се появи ясно пред мен. Бях ужасен! Едва вярвах, че този характер е моя! Най-накрая бях убеден! Такава душа никога не можеше да остане в този светъл свят! Нямах право! Бях напълно потресен и обезсърчен. Исках да се върна. Да, наистина нямаше друга възможност. Тогава видях светлината да изчезва в “Небето” и чух смях и думите: “И той наистина си мислеше, че може да остане!”

Тогава Съществото от Светлина си отиде. Едно от другите същества ме закара обратно на Земята. Не знам как. Само чух, докато бях обратно в тялото ми, щракащ звук като този, който се чува, когато сложите капак на върха на ламарина и ги закрепите със нещо. Когато отворих очите си, спомням си че започнах да плача: “Не искам да умра, не искам да умра и не искам да умра!”

Тогава се стегнах и се приближих до стълбището, чудех се дали има път наобратно и чух един глас да ми вика: “Поправи се!”

И друг глас каза: “Трябва да убиеш майка си!”

// бележка на Кевин Уилиамс: гласът е очевидно на злонамерена душа от празнотата

Тогава се качих по стълбите, по които скачах толкова щастливо. Можех да почувствах само леко подуване на върна на главата ми, което не беше особено болезнено.

// край на ПБС-то на Гюнтер Вагнер
Повече за Гюнтер Вагнер:

Аз съм немец, неженен, роден през 1942. Веднага след моето преживяване, бях много обезпокоен и не можех да разбера какво ми се е случило. Просто не знаех какво да направя след това. Не можех да приказвам с никой за това.

Исках да се подчиня на Съществото от Светлина и да напиша научен доклад, но не можах. Просто не знаех как да процедирам. Тогава изведнъж чух един глас да ми казва, че трябва да науча друг език. Точка.

През нощта се чувствах много мизерно. Това продължи за около 2 седмици, когато една нощ Съществото от Светлина се завърна и каза, че трябва да забравя всичко. Но по-късно в моя живот ще се сблъскам с голяма мизерия.

Успокоен, обърнах се на другата страна и заспах. Когато се събудих на следващата утрин, не можех да си спомня и една дума!

За следващите 25 години, живеех живота ми както исках да го живея. Станах алкохолик и се отписах от църквата. Не вярвах нито в Бог нито в друг свят. Но развих желанието ми да уча Английски.

Голямата промяна настъпи през 1980, малко преди Коледа. По телевизията имаше предаване за ПБС-та и те приказваха за някаква светлина. Тогава изведнъж се сетих, че аз също бях видял такава светлина. Благодаря на Бога, че успях не можех да си спомня всичко наведнъж. Със сигурност щеше да ме убие!

Лично аз наричам това моето Сол/Йоан преживяване, защото то имаше подобен ефект върху мен. Сол е бил 3 дни сляп и е станал по-късно апостол и е станал войн срещу дявола в и около мен.

Позитивният ефект на всичко това беше, че веднага се отървах от алкохолния ми проблем. Негативните последици бяха три опита за самоубийство през 1981. (Третият беше почти успешен).

Като след-ефект от алкохолизма, развих херния на стомаха ми през 1986, когато се разминах на сантиметър с гроба. Те ми изкарах целия стомах плюс други органи. Между другото, нямах рак. Съществото от Светлина беше право в крайна сметка.

През 1980/1981 не можех да напиша моето преживяване на немски и дори днес не съществува немски превод, защото все още нямам вътрешното одобрение от Съществото от Светлина, което е нашия Господ Исус Христос.

Освен това, по-трудно ми е да преведа моята история на немски, защото спомена от преживяването ми е напълно на английски и имам проблем с намирането на правилните немски термини (никога не съм бил добър в превода така или иначе).
Интервю:

Въпрос: Ти си бил на около 11 години по онова време. Възрастта и мирогледа имат влияния върху ПБС-то преживяно от личностите. Мислиш ли, че Съществото от Светлина се държало с теб като с дете?

Вагнер: Не, не мисля. То ясно искаше да приказва с мен както мъж с мъж. В края на моя доклад то казва и цитирам.

След известно време светлината каза: “Кажи ми, че не знаеш как да информираш твоя свят.”
Аз отговорих: “Но ти току-що ми каза как да го направя!”
Но тя настоя като каза: “Сега ти си отново малко и невежо дете, което не знае как да го направи!”
И го попитах, като бях това малко и невежо дете, че не знам как да информирам моя свят.

Въпрос: Толкова съдеща светлина, наблягаща на битки, казваща да убиеш майка си. Как се почувства от това?

Вагнер: Със сигурност, нямаше глас само в края на преживяването, но също и в началото.
Няма само добри момчета в този духовен свят. Библията ги нарича демони, дяволи, зли същества, змии, дракони и т.н. и на Земята ние сме постоянно обиколени от тях – понякога хората биват обсебени от тях.
Боря се с тези зли духове от 1980 и това ще продължи докато умра, т.е. докато напусна моето тяло завинаги.
Например, злите гласове ми казаха веднъж, че ще ме убият. Те мразят Исус Христос и всеки човек, който го е избрал. Мога да удостоверя това. Точно след моето ПБС/ОБЕ обаче, нямах си и идея, на кой беше този глас или от къде идваше.

Въпрос: Как се чувстваш от това?

Вагнер: Ами, въпреки всичко, което се случи, не искам да изпускам нито едно събитие от моя живот. От Коледата през 1980 успях да създам лична връзка със Съществото от Светлина чрез вътрешни борби, видения и слухове и сега съм в състояние да разкрия публично моето преживяване.

Въпрос: Харесваше ли майка си?

Вагнер: Да. Не я убих. Тя умря мирно на 92 години през 1994.

Въпрос: Има аспекти от ада и от рая към това, и добри и лоши. Как си обясняваш обичащите части и не толкова обичащите части, начина, по който са се отнасяли с теб, какво ти беше казано? Много ми е любопитно да знам след това.

Вагнер: След 1980 претърпях много изкушения и затова се научих на повече неща отколкото целия ми престой в другия свят. Може също да се каже, че чрез тези изкушения привлякох Господ Бог Исус Христос да се появи на Земята. Моля не ме разбирайте грешно тук. Обичащите части идват определено от нашия Господ Исус Христос, който е Бог. Терминът Бог включва безкрайност, вечност, всемогъщество, въздесъщност, всезнание и т.н. Но никой не знае какво означават тези думи. Затова повечето евреи не споменават името Бог.

Но това не е така с името Исус Христос. Той е Бог във форма, видим Бог, реален човек, в който живее пълнотата на Божеството (според Йоан). Исус Христос е обикновен човек и всички други човешки същества са направени по Негова картина. (Той е оригинала, ние сме копия, така да се каже). Неговия баща е Божествена Любов и Той е Божествено Знание и Неговата воля е Светия Дух. Тези три правят един Бог в Исус Христос.

През 1996, Той ме накара да разбера, какво наистина означава, когато кажеш, че си се молил на Бог, именно нищо. Много неприятно преживяване наистина, всъщност едно най-лошите ми преживявания, които съм имал по това отношение. (Ужасно, ужасяващо, мъчително).

Не толкова обичащите части произлизат от злобни духове. Не знам дали сте изпитвали тяхното злобно и клеветническо държание. Тяхната омраза е неописуема.

Те са били преди физически човешки същества. Но те са обичали и обичат да правят зло и без обич никой не може да съществува. Нашият Господ Исус Христос има силата да ги унищожи, но без съмнение, Той няма да направи това, защото те имат свободна воля и тяхната любов. Любовта е това, което представлява човека.

Съществото от Светлина (нашия Господ Исус Христос) е моя господар и аз съм Неговия слуга, и Той ми каза това в моето ПБС/ОБЕ. Всъщност аз не се боря срещу тези зли същества, Той го прави. Той ми каза в Неговата “лекция” за важността на любовта и учението. Казах моя доклад и цитирам:

“Освен това, той наблегна на значението на обичта и знанието.”

В самото това изречение е скрито повече, от това което могат да кажат думите и така е и със цялото преживяване. През Януари 1987 например, Той ме научи:

“Аз съм нищо. Не мога да направя нищо. Нямам нищо. Аз съм мъртъв. Аз съм това, което съм чрез Господа Исус Христос. Мога да направя това, което мога да направя чрез Господа Исус Христос. Имам това, което имам чрез Господа Исус Христос. Аз съм жив.”

През Април последната година Той ми се яви лично (въпреки, че не го видях) и запали сърцето и гърдите ми. Но това е друга история. И така нататък.

Въпрос: Как беше след инцидента?

Вагнер: Моля вижте горе.

Въпрос: Бил си само 11 годишен. Тялото ти беше ли различно по някакъв начин? Твоите способности или възприятия били ли са различни по някакъв начин? Как си се чувствал отвътре? Как беше училището след това? Почувствал ли си се различно в твоето семейство?

Вагнер: Забравих моето ПБС и водех нормален живот. Нямах специални чувства, случки или каквото и да е.

Въпрос: С твоята сестра близнак?

Вагнер: Тя не знае нищо за това. Никой от моето семейство не знае за моето преживяване, дори моите колеги.

Въпрос: Трябва да си усетил годините на войната и какво се е случило с Германия и с Нацистите.

Вагнер: Не, не съм. Бях роден през 1942, войната свърши през 1945. Имах щастливо детство. Нямахме много за ядене, но никога не умирахме от глад. Моя роден град не беше нападан и остана непокътнат.

Въпрос: Повлия ли ти твоето преживяване на 11 години по начина, по който виждаш, усещаш, относно това, което се случва около теб?

Вагнер: Не, не повлия. Просто не разбирах какво се беше случило с мен и продължавах да си мисля за него.

Въпрос: Предполагаш ли, че твоето преживяване те е подготвяло за войната?

Вагнер: Не. Тогава бях още бебе.

Въпрос: Предполагаш ли, че Съществото от Светлина е било толкова лошо и е приказвало толкова много за борба, защото така е бил света около теб по онова време?

Вагнер: Не. Освен това нашия свят е все още пълен с борба. (Съществото от Светлина никога не е лошо, никога.)

Въпрос: Това преживяване подготви ли те за войната и за след войната, как ти се е отразило като младеж и през какво е трябвало да преминеш?

Вагнер: Не. Забравих всичко.

Въпрос: Вярвам, че си имал преживяване близко до смъртта, а не само извън тялото.

Вагнер: Така е.

Въпрос: Открил съм, че с повечето детски изживявания на състояние близки до смъртта, трябва да минат около 20 или 30, или дори 40 години, преди хората да разберат какво се е случило с тях и да интегрират тяхното преживяване.

Вагнер: Това е наистина така.

Въпрос: Много се обръщат към алкохола до 5 или 8 години след тяхното преживяване.

Вагнер: Прав сте наистина. Обърнах се към алкохола, когато бях на около 20 години. Между другото, имам три ОБЕ-та (преживявания извън тялото), първото по време на раждане, второто когато бях около четири години, третото когато бях на 11 или 12 години. През 1980/1981 докато си спомням моето преживяване, си спомних и тези две други преживявания, които влошиха още повече нещата.

Въпрос: Подозирам, че има още относно вашата история.

Вагнер: Със сигурност сте прав.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Хауърд Сторм – Преживяване близко до смъртта

Хауърд Сторм – Преживяване близко до смъртта.

Източник: www.near-death.com

Хауърд СтормПреди ПБС-то си Хауърд Сторм, професор по изкуствата в Северен Кентъки Университет, не е бил приятен човек. Той е бил открито признат атеист и е бил груб към всякаква форма на религия и тези, които я практикуват. Често би използвал гняв, за да контролира всеки около него и не намирал радост в нищо. В Нищо, което не беше видял, докоснал или почувствал не е вярвал. Считал е всички вярвания свързани с религията да са фантазии на хората, за да самозаблуждават. Освен науката е нямало нищо друго.

На 1. Юни, на 38 години, Хауърд Сторм преживява ПБС поради дупка (perforation) в стомаха и неговия живот така коренно се е променил, че той е отстъпил поста си на професор и посветил времето си да посещава Обединената Теологична Семинария за да стане пастор на Обединената Църква. Следва ПБС на Пастор Хауърд Сторм:
Покана за ада от странни същества:

Борейки се да каже довиждане на жена си, молех се с моите емоции. Казвайки й, че я обичам беше повече от довиждане, понеже едвам издавах звук поради моето емоционално страдание.

Отпуснах се, затворих очи и чаках края. Това беше, чувствах го. Това беше голямото нищо, голямото изгубване на паметта, от което никога не се събуждаш, края на съществуването. Бях абсолютно сигурен, че нямаше нищо друго освен този живот – защото така разбираха нещата умните хора.

Докато преживявах този стрес, молитва или нещо подобно никога не ми се беше случвало. Нямало е и случай да си помисля за това. Ако споменех Божието име изобщо, то е било само като богохулство.

За известно време имах чувството, че съм в безсъзнание или заспал. Не съм сигурен колко дълго продължи, но се почувства наистина странно и отворих очите си. За моя изненада стоях изправен до леглото и гледах тялото ми да лежи на леглото.

Моята първа реакция беше, “Това е лудост! Не мога да седя тук гледайки себе си. Това е невъзможно.”

Това не е това, което очаквах, не беше правилно. Защо бях жив? Исках забвение. И все пак гледах към нещо, което беше моето тяло и то нямаше толкова голямо значение за мен.

Сега знаейки какво се случва се ядосах. Започнах да викам и да крещя на моята жена, а тя седеше там като камък. Не ме поглеждаше, не мърдаше – и продължих да крещя псувни, за да й привлека вниманието. Объркан, ядосан и гневен опитах се да привлека вниманието на моя съквартирант, но имах същия резултат. Той не реагираше.

Исках това да е сън и си повтарях, “Това трябва да е сън.”

Но знаех, че това не е сън. Осъзнах, че странно, но се чувствах по-буден, по-осъзнат, по-жив отколкото съм се чувствал преди в целия ми живот. Всички мои сетива бяха извънредно заострени. Всичко се усещаше треперещо и живо. Пода беше студен и моя бос крак се почувства студен и влажен. Това трябва да е реално. Стиснах юмруци и бях учуден колкото много чувствам в ръцете ми просто от стискане в юмрук.

Тогава чух моето име. Чух, “Хауърд, Хауърд – ела тук.”

Чудейки се първоначално, откъде идваше, открих че идваше от входа. Имаше различни гласове, които ме викаха.

Попитах, кои са те и те казаха, “Ние сме тук, за да се погрижим за теб. Ние ще те оправим. Ела със нас.”

Отново и отново питах, кои са те, попитах ги дали са доктори или сестри.

Те отговориха, “Бързо, ела и виж. Ще разбереш сам.”

Питах ги въпроси, а те ми даваха уклончеви отговори. Продължиха да ми казват, че е спешно, настоявайки да мина през входа.

С малко нежелание минах през него и влезнах в коридора, и в коридора бях в мъгла, или замъгленост. Беше леко оцветена замъгленост. Не беше силна замъгленост, можех да видя ръката ми например, но хората, които ме викаха бяха около 5 или 6 метра пред мен и не можех да ги видя ясно. Бяха по-скоро силуети или форми и като се движех към тях те отиваха обратно в мъглата. Като се опитвах да се доближа до тях, за да ги идентифицирам, те бързо се оттегляха по-надълбоко в мъглата. И така влизах в мъглата по-надълбоко и по-надълбоко.

Тези странни същества продължаваха да ме подканят да отида с тях.

Неведнъж ги попитах към отиваме и те отговаряха, “Побързай, ще разбереш.”

Не искаха да отговорят на нищо. Единствения отговор беше, че настояваха да побързам и да ги следвам.

Много пъти ми казваха, че болката ми няма значение и не е необходима. “Болката е глупост,” казваха те.

Знаех че пътуваме с километри, но от време на време имах странната способност да погледна назад и да видя болничната стая. Моето тяло лежеше още там неподвижно на леглото. Поглеждайки обратно към стаята, видях моята жена и моя съквартирант и реших, че те не са в състояние да ми помогнат и затова ще ходя с тези хора.

Вървейки на около доста голямо разстояние, тези същества бяха всички около мен. Водеха ме през мъглата. Не знам за колко дълго време. Имах истинско чувство на безвременост за това преживяване. Реално не знам колко дълго продължи, но го чувствах много дълго – може би дни или седмици.

Като пътувахме, мъглата стана по-гъста и по-тъмна и хората започнаха да се променят. От начало изглеждаха по-скоро игриви и щастливи, но след като изминахме определено разстояние, някои от тях започнаха да стават агресивни. Колкото повече въпросителен и подозрителен бях, толкова по-враждебни, груби и авторитарни ставаха те. Започнаха да си правят шеги относно моя гол задник, който не беше покрит и колко патетичен съм бил. Знаех, че приказват за мен, но като се опитвах да разбера какъвто точно говореха, те казваха, “Шшт, той може да те чуе, той може да те чуе.”

Тогава другите изглежда предупредиха по-агресивните. Сякаш ги чух да предупреждават агресивните да бъдат по-внимателни иначе ще ме уплашат.

Чудейки се какво се случва, продължих да задавам въпроси и те постоянно ме караха да бързам и да спра да задавам въпроси. Чувствайки се неловко, особено след като продължиха да стават агресивни, помислих си да се върна, но не знаех как да се върна. Бях се загубил. Нямах знаци, по които да се ориентирам. Имаше само мъгла и студена влажна земя и нямах чувство за посока.

Всичките ми разговори с тях се проведоха с думи както обикновен разговор. Не изглеждаше, че знаят какво си мисля и аз не знаех те какво си мислят. Това което беше все по-очевидно, беше че са лъжци и помощта се отдалечаваше все повече докато стоях с тях.

Преди няколко часа се надявах да умра и да свърши мъчението ми в този живот. Сега нещата бяха по-зле понеже бях принуден от сган неприятелски и жестоки хора да вървя към непозната дестинация в тъмнината. Почнаха да викат и да ме обиждат, настоявайки да побързам. И отказваха да ми отговорят на въпросите.

Най-накрая им казах, че няма да продължа нататък. В този момент те се промениха напълно. Станаха по-агресивни и настояваха да вървя с тях. Част от тях започнаха да ме блъскат и бутат и аз им отвръщах с удари по тях.

Настана дива оргия от обезумяло подиграване, пискане и удряне. Борех се като див мъж. През цялото време те изглеждаха, че се забавляват страхотно.

Това изглеждаше почти като игра за тях и аз като централното неща на техните забавления. Моята болка стана тяхното удоволствие. Сякаш искаха да ме наранят – завивайки ноктите си по мен и хапейки ме. Когато се измъкнех от някои, идваха още пет повече да го заменят.

В това време беше почти пълна тъмнина, и имах чувството, че вместо да са двадесет или тридесет, бяха безбройна тълпа. Всяко едно сякаш идваше да ме нарани за спорта. Моите опити да отвърна на ударите само провокираха по-голямо веселие. Започнаха да ме унижават физически по най-долните начини. Като продължих да се боря осъзнах, че те не бързат да спечелят. Те си играеха с мен както котка си играе с мишка. Всяка нова обида носеше бой от какафония. Тогава по едно време, те започнаха да раздират плътта ми. За мой ужас осъзнах, че ме взимат на части и че ще ме изядат жив, бавно, така че тяхното удоволствие да продължи възможно най-дълго.

По никое време не съм си помислял, че съществата, които ме примамиха и ме атакуваха бяха нещо различно от човешки същества. Най-добрия начин да ги опиша е да си помисля за най-лошия човек, които може да се представи, изкоренен от всякаква възможност да прави добро. Някои от тях сякаш казваха на другите какво да правят, но не усетих някаква структура или йерархия в организационния смисъл. Не изглеждаха да се контролират или направляват от някой. Просто бяха сган от същества, тотално подбудени от необуздана жестокост и страсти.

По време на нашата борба забелязах, че те не чувстват болка. И освен това не изглеждаха да притежават някакви специални нечовешки или супер-човешки способности.

Въпреки че първоначално ги възприех да са облечени, по време на нашия физически контакт никога не почувствах някакви дрехи или нещо подобно.

Биейки се добре и усърдно за дълго време, най-накрая се изморих. Лежах там изтощен между тях, те започнаха да се успокояват понеже вече не бях забавлението, което бях. Повечето от съществата се отказаха с разочарование, защото не бях вече забавен, но няколко все още ме пипаха и гризяха и ми се надсмиваха, затова че вече не съм забавен. Тогава доста ме бяха оскубали. Скубеха ме от време на време, а аз седях там, целият разкъсан, нямащ сили да се съпротивлявам.

Точно какво се случи … няма да се опитам да обяснявам това. От вътре почувствах глас, моя глас да казва, “Моли се на Бог.”

Моят разум отговори на това с, “Аз не се моля. Не искам да се моля.”

Това е човек лежащ на земята в тъмнината обиколен от както изглеждаше дузина, ако не стотици стотици враждебни същества, които тъкмо го бяха разкъсали. Ситуацията изглеждаше крайно безнадеждна и сякаш нямаше никаква помощ независимо дали вярвах в Бог или не.

Гласът ми каза отново да се моля на Бог. Беше дилема, защото не знаех как. Гласът ми каза за трети път да се моля на Бог.

Започнах казвайки нещо като, “Господ е моя господар, няма да … Бог да благослови Америка” и всичко друго, което изглеждаше да има връзка с религията.

И тези хора полудяха сякаш хвърлях врящо олио върху тях. Започнаха да викат и да ми крещят, казвайки ми да престана, и че няма Бог и че никой не може да ме чуе. Докато те викаха и крещяха мръсотии, те също започнаха да се отдръпват от мен – сякаш бяха отрова. Като бягаха, те ставаха все по-яростни, проклинащи и викаха, че това което казвам няма никаква стойност и че съм бил страхливец.

Отвърнах им, “Нашия Баща, който рисува в рая,” и подобни идеи. Това продължи за известно време, изведнъж осъзнах че ме изоставиха. Беше тъмно, аз бях сам и виках неща, които звучаха църковно. Беше ми приятно, че тези църковни приказки имаха такъв ефект върху тези ужасни същества.

Лежейки там дълго време бях в такова състояние на безнадеждност, мрачност и отчаяние, че не можех да преценя колко време бях там. Просто си лежах там в едно неизвестно място, целия разкъсан и разпран. Нямах никакви сили, всичките си бяха отишли. Сякаш увяхвах и всяко усилие от моя страна би изразходвало последната енергия, която имах. Съзнателно чувствах, че загивах или просто потъвайки в тъмнината

Спасение от ада от Исус Христос:

Сега дори не знаех дали съм в света. Но знаех, че съм тук. Бях реален, всички мои сетива работеха твърде болезнено добре. Не знам как се озовах тук. Нямаше упътване да следвам дори ако можех физически да се движа. Агонията, от която страдах през деня беше нищо в сравнение с това, което изпитвах сега. Тогава знаех, че това е абсолютния край на моето изживяване и то беше по-ужасно от каквото изобщо можех да си представя.

Тогава се случи най-необичайното нещо. Чух много ясно, още веднъж от моя глас, нещо, което бях научил в детското неделно училище. Беше малката песен, “Исус ме обича, да знам …” и продължавах да си я повтарям. Не знам защо, но изведнъж повярвах в това. Останал без нищо, исках да се задържа на тази мисъл. И аз, вътре, извиках, “Исусе, моля те спаси ме.”

Тази мисъл я извиках със всяка трошица сила и чувства, които бяха останали в мен.

Когато направих това, видях в тъмнината някъде, най-малката звезда. Не знаейки какво е това, предположих, че е комета или метеор, защото се движеше бързо. Тогава осъзнах, че идваше към мен. То бързо ставаше много светло.

Когато светлината стигна близо до мен, нейното излъчване се изля върху мен, аз просто се издигнах – не с мое усилие – просто се издигнах. Тогава видях – и го видях много ясно – видях всички мои рани, всички мои сълзи, цялата ми съкрушеност, да се разтопяват. И станах цял в това излъчване.

Това което направих, бе да плача неконтролирано. Изведнъж знаех много неща. Знаех неща … Знаех че светлината, това излъчване ме познаваше. Не знам как да ви го обясня, че ме познаваше, просто беше така. В интерес на истината, разбрах, че ме познава по-добре отколкото моята майка или баща. Светещото тяло, което ме обгърна ме познаваше интимно и започна да комуникира обширни знания. Знаех, че знае всичко за мен и бях безусловно обичан и приет.

Светлината ми предаде, че ме обича по начин, по които не мога да започна да описвам. Обичаше ме по начин, по който никога не знаех, че любовта може да бъде. Беше концентрирано поле от енергия, лъчист неописуем блясък, освен да кажа божественост и любов. Това е по-обичащо от колкото някой може да си представи.

Знаех, че това греещо същество беше силно. Караше ме да се чувствам от всякъде добре. Можех да почувствам неговата светлина върху мен – като много нежни ръце около мен. И можех да почувствам, че ме държи. Но ме обичаше с изумителна сила. След това през което минах, да бъда напълно опознат, приет и интензивно обичан от това Същество на Светлината, надмина всичко, което можех да си представя. Започнах да плача и сълзи се стичаха и стичаха. И ние, аз и тази светлина, тръгнахме нагоре, извън това място.

Започнахме да се движим по-бързо и по-бързо далеч от тъмнината. Обгърнат от светлината, чувствайки се прекрасно и плачейки, видях далече нещо, което приличаше на картина на галактиката, с изключението, че беше по-голяма и там имаше много повече звезди от колкото бях виждал на Земята.

Там имаше голям център на брилянтност. В центъра имаше огромно струпване на светлина. Извън центъра безброй милиони сфери от светлина летяха, влизайки и излизайки от това, което беше великото съществуване в центъра. Беше далеч.

Тогава аз … аз не го казах, аз си го помислих. Казах, “Върни ме обратно.”

Това което имах предвид като казах на светлината да ме върне обратно, да ме върне обратно в ямата. Бях толкова засрамен от това, кой бях и как бях през целия ми живот, че всичко което исках, бе да се скрия в тъмнината. Не исках да отивам към светлината вече – исках, но все пак не исках. Колко пъти в моя живот отричах и се подигравах с реалността пред мен и колко хиляди пъти я използвах като проклятие. Каква невероятна интелектуална арогантност да използвам име като обида. Беше ме страх да се приближа. Осъзнах също, че невероятната интензивност от излъчванията може би ще раздели това, което чувствах като моето небарнато физически тяло.

Съществото, което ме подкрепяше, моя приятел, осъзна моя страх, нежелание и срам. За първи път то проговори на моя ум с мъжки глас и ми каза, че ако се чувствам неудобно, можем и да не се приближаваме. И спряхме където бяхме, все още на безбройни мили от Великото същество.

За първи път, моя приятел, ще го наричам занапред така, ми каза, “Ти принадлежиш тук.”

Виждайки целия блясък ме накара да осъзная моето лошо състояние. Моя отговор беше, “Не, направил си грешка, върни ме обратно.”

И той ми каза, “Ние не правим грешки. Ти принадлежиш.”

Тогава той извика с музикален тон светещите тела, които заобикаляха големия център. Няколко дойдоха и се събраха около нас. В това, което следва нататък, някои идваха и си отиваха, но нормално имаше пет или шест и понякога даже осем с нас.

Все още плачех. Едно от първите неща, които тези чудни същества направиха, беше да ме питат, с мисъл, “Уплашен ли си от нас?”

Казах им, че не съм.

Те казаха, че могат да намалят яркостта си и да се явят като хора и аз им казах да останат каквито са. Бяха най-красивите, най- …

Пък и аз съм художник. Има три основни, три вторични и шест третични цвята във видимия спектър. Тук виждах видимия светлинен спектър с поне 80 нови основни цветове. Също виждах тази брилянтност. Беше разочарование за мен да се опитвам да го опиша, защото не мога – виждам цветове, които никога досега не бях виждал.

Това, което ми показваха тези същества беше тяхната слава. Реално не виждах тях. И бях перфектно доволен. Дошъл от свят на фигури и форми, наслаждавах се на този нов безформен свят. Тези същества ми даваха това, от което се нуждаех по онова време.

За моя изненада и също нещастие, изглеждаше, че можеха да знаят всичко каквото си мислех. Не знаех дали ще съм в състояние да контролирам мислите си и да запазя нещо в тайна.

Започнахме да разменяме мисли, разговор който беше много естествен, лесен и обикновен. Чух техните гласове ясно и индивидуално. Всеки имаше отделна личност с глас, но те приказваха директно в моя ум, а не моите уши. И те използваха нормален английски. Всичко, което си помислех, го знаеха.

Всички те изглежда ме познаваха и разбираха много добре и бяха напълно запознати с моите мисли и минало. Не почувствах никакво желание да питам за някой, който познавах, защото те всички ме познаваха. Никой не можеше да ме познава по-добре. Също не ми се случи, да се опитвам да ги идентифицирам като чичо или дядо. Беше като да отидеш на голямо събиране с познати по Коледа и да не можеш да запомниш техните имена или с кой са оженени или по какъв начин са свързани с теб. Но знаеш, че си с твоето семейство. Не знам дали ми бяха близки или не. Чувствах, че те бяха по-близо до мен, отколкото тези, който познавам.

По време на разговора ми със светещите същества, който продължи много време, физически бях поддържан от съществото, от което бях обгърнат. Бяхме като напълно неподвижни и все пак висяхме в космоса. Навсякъде около нас имаше безброй лъчезарни същества, като звезди в небето, идващи и отиващи. Беше като супер увеличена гледка на галактика, супер сгъстена със звезди. И във огромното сияние във центъра те се бяха толкова сгъстени заедно, че индивидуалните не можеха да се идентифицират. Те бяха в така хармония със Създателя, че бяха наистина едно.

Една от причините, беше ми казана, е че всички безбройни същества трябваше да отидат обратно до източника за да се освежат с това чувство на хармония и единство. Като са надалече за твърде дълго време те отслабват и започват да се чувстват отделни. Тяхната най-голяма наслада беше да се върнат в източника на целия живот.

Нашия първоначален разговор беше просто, за да ме утешат.

Нещо, което ме притесняваше беше, че съм гол. Някъде в тъмнината си загубих моята болнична мантия. Бях човешко същество. Имах тяло. Те ми казаха, че това е добре. Бяха добре запознати с моята анатомия. Постепенно се отпуснах и престанах да се опитвам да покривам срамните ми части с ръцете ми.

После те поискаха да поговорим за моя живот. За моя изненада животът ми протече пред очите ми, може би около 2 метра пред мен, от началото до края. Прегледа на живота ми беше най-вече под техен контрол и ми показаха моя живот, но не от моята гледна точка. Видях се в моя живот – и това всичко беше един урок, въпреки че тогава не го осъзнах. Опитваха се да ме научат на нещо, но не знаех, че е учене, защото не знаех, че ще се завърна.

Просто гледахме живота ми от началото до края. Някои неща се забавяха, уголемяваха се, а други неща просто ги пропускаха набързо. Животът ми беше показан по начин, по който никога не се бях замислял. Всички неща, за които работех да постигна, признанията, за които бях работил, в началното училище, в гимназията, в университета и в моята кариера, те не означаваха нищо в тази среда.

Усещах тяхната скръб и страдание, или радост, докато се разкриваше моя живот. Те не казаха, че нещо е добро или лошо, но аз го чувствах. И усещах всички тези неща, към които те бяха безразлични. Например те не погледнаха моята страхотна диплома в гимназията. Те просто не почувстваха нищо към нея, нито към други неща, от които бях много горд.

Това на което те реагираха беше как си взаимодействам с хората. Това беше краткия смисъл на дългия преглед. За съжаление, повечето от моите взаимодействия не отговаряха на това, което трябваше да бъдат, по нежен/обичащ начин. Винаги когато реагирах с обич по време на моя живот, те се веселяха.

Повече от времето забелязах, че моите взаимодействия с хората са били манипулативни. По време на моята професионална кариера например, видях се да седя във офиса, като професор в университет, докато един студент беше дошъл при мен с личен проблем. Аз изглеждах отвън състрадателен, търпелив и обичащ, докато вътре ми беше втръснало/досадно. И си проверявах часовника под бюрото, докато чаках нетърпеливо студента да свърши.

Трябваше да мина през всички тези изживяване в компанията на тези великолепни същества.

Когато бях тинейджър, кариерата на баща ми му причини много стрес, 12 часа на ден работа. И заради моето възмущение, понеже той беше пренебрежителен към мен, когато се прибираше от работа, аз бях студен и безразличен към него. Това го караше да се ядосва, и това ми даваше още едно основание да чувствам омраза към него. Карахме се и майка ми се разтревожваше. През повечето време от моя живот съм мислел, че моя баща е злодея, а аз съм жертвата. Като прегледахме живота ми, видях как аз самият причинявах доста от това. Вместо да го поздравя щастливо в края на деня, постоянно поставях тръни във него – за да оправдая моята болка.

Видях, когато сестра ми имаше лоша вечер една нощ, как отидох в спалнята й и я прегърнах. Без да казвам нищо, просто лежах до нея прегърнал я. И се оказа, че тази случка беше един от най-големите ми триумфи в живота ми.

Целият преглед на живота ми щеше да бъде емоционално унищожителен, да ме остави откачен човек, ако не беше факта, че приятелят ми и приятелите на приятелят ми ме обичаха по време на самия преглед. Можех да чувствам тази обич. Винаги когато малко се разстройвах те спираха прегледа за малко и просто ме обичаха. Обичта им беше осезателна. Можеше да я усетиш в тялото ти, можеше да я усетиш вътре в теб, обичта им минаваше направо през теб. Бих желал да мога да ви го обясня, но не мога.

Терапията беше тяхната любов, защото прегледа на живота ми ме разкъсваше. Беше жалко да се гледа, просто жалко. Не можех да повярвам. Въпросът е, че ставаше все по-зле като продължаваше. Моята глупост и егоизъм като тинейджър само се увеличиха като станах възрастен. Всичко под гримасата на това да бъда добър съпруг, добър баща и добър гражданин. Лицемерието на всичко това беше отвратително. Но през цялото това време я имаше тяхната обич.

Когато свърши ревюто те попитаха, “Искаш ли да питаш нещо?” и аз имах милиони въпроси:

Питах например, “Какво ще кажете за Библията?”

Те отговориха, “Какво за нея?”

Попитах дали е вярна, и те казаха, че е. Като ги попитах, защо тогава когато се опитвах да я чета виждах толкова много противоречия, те ме върнаха на прегледа на живота ми – нещо, което бях изпуснал. Показаха ми, как за малкото пъти когато бях отворил Библията, че съм я чел със идеята да намеря противоречия и проблеми. Опитвах се да докажа на себе си, че не си заслужава четенето.

Казах им, че не ми е ясна Библията. Нямаше смисъл. Те ми казаха, че съдържа духовна истина и че трябва да я чета духовно, за да я разбера. Трябва да се чете молитвено (prayerfully). Моите приятели ме информираха, че не е като другите книги. Също ми казаха, и по-късно разбрах че е вярно, че когато я четеш молитвено, тя ти говори. Тя се разкрива за теб. И после не ти трябва да работиш повече над нея.

Моите приятели ми отговориха на много въпроси по забавен начин. Те наистина знаеха много по това, което ги питах, дори преди да задам въпросите. Когато си помислех за въпроси, те ги разбираха.

Попитах ги например, коя е най-добрата религия. Очаквах отговор като “Презвитерианството”. Разбрах, че тези човечета бяха всички Християни.

Отговора, който получих беше, “Най-добрата религия е религията, която те доближава най-близо до Бог.”

Като ги попитах дали има живот на другите планети, техния изненадващ отговор беше, че вселената е пълна с живот.

Поради моя страх от ядрено унищожение попитах дали ще има ядрена война в света и те казаха не. Това ме учуди и нашироко им обясних как съм живял под заплахата за ядрена война. Това беше една от причините, за това какъв бях. Разбрах, че когато бях в този живот, целия той беше безнадежден; светът така или иначе щеше да избухне и нищо нямаше смисъл. В този контекст, чувствах, че мога да правя каквото си искам, понеже нищо не беше от значение.

Те казаха, “Не, няма да има ядрена война.”

Попитах ги дали са абсолютно сигурни, че няма да има ядрена война. Те ме убедиха отново и аз ги попитах как могат да са толкова сигурни. Техния отговор беше: “Бог обича света.”

Казаха ми, че най-много едно или две ядрени оръжия да излетят случайно, ако не са били унищожени, но ядрена война няма да има. Попитах ги, как така е имало толкова много войни. Те казаха, че са позволили на малко от тези войни да се случат, от общо много, които човечеството се е опитало да започне, за да върнат хората към техните чувства и да ги спрат.

Науката, технологията и други облаги, казаха ми, че са дарове дадени на човечеството от тях – чрез вдъхновение. Хората са били водени до тези открития, много от които по-късно са били извратени от човечеството за да се използват за неговото собствено унищожение. Можело е да направим твърде голям удар на планетата. И с планетата, имаха предвид цялото Божие Създание. Не само хората, но и животните, дърветата, птиците, насекомите, всичко.

Обясниха ми, че тяхната грижа е за всички хора по света. Не бяха заинтересовани от една група да е по-напред от друга група. Искат всеки човек да счита всеки друг човек по-висок от тяхната собствена плът. Искат всеки да обича всеки друг, напълно, повече, дори те да се обичат сами. Ако някой, някъде другаде по света се нарани, тогава ние ще се нараним – ни ще чувстваме болката. И ние ще им помогнем.

Нашата планета се е развила до момента, за първи път в историята на човечеството, когато имаме силата да направим това. Ние сме глобално свързани. И ние можем да станем един народ.

Хората, на които те бяха дали привилегията да водят света в по-добра ера, се издъниха. Това бяхме ние, в Съединените Щати.

Когато си приказвах с тях за бъдещето, това може да прозвучи като измъкване от моя страна, те ясно ми обясниха, че ние имаме свободна воля.

Ако променим начина, по който сме, ние можем да променим бъдещето, което те ми показаха. Те ми показаха картина от бъдещето, по време на моето преживяване, базирана на това как сме се държали в САЩ по това време. Беше бъдеще, в която масивна световна депресия ще настъпи. Ако променим държанието си обаче, тогава и бъдещето ще се промени.

Питайки ги, как е възможно да променим пътя на много хора, видях че това е трудно, дори ако не невъзможно да променим нещо на Земята. Споделих мнението, че е безнадеждна задача да се опита.

Моите приятели ми обясниха доста ясно, че всичко, което е необходимо е да се промени един човек. Един човек опитвайки се, и после поради това, друг човек ще се промени за по-добро. Те казаха, че единствения път да променим света е да започнем да ставаме един човек. Една воля, става две, която става три и т.н. Това е единствения начин да се допринесе глобална промяна.

Запитах къде ще е света в едно оптимистично бъдеще, едно където някои от промените, които те желаеха, ще се осъществят. Картината на бъдещето, която те ми дадоха и това беше тяхната картина, не някоя, която аз съм създал, ме изненада.

Моята представа преди беше подобна на Междузвездни Войни, където всичко беше космическа ера, пластмаса и технология. Бъдещето, което те ми показаха нямаше почти никаква технология.

Това което всички, абсолютно всички, в това еуфористично бъдеще правеха е да прекарват времето в отглеждане на деца. Главния проблем на хората бяха децата, и всички считаха децата за най-ценната стока в този свят. И когато човек стане възрастен, нямаше чувство на тревога, омраза или надпреварване. Имаше само това огромно чувство на доверие и взаимен респект.

Ако човек, в тази картина на бъдещето, беше неуравновесен, тогава общността от хора, всички те ще се погрижат за този човек, излизащ от хармонията на групата. Духовността, чрез молитва и любов, и други ще издигнат пострадалия човек.

Това което хората правеха през свободното си време беше да обработват градината без почти никакво усилие. Показаха ми че растенията, с молитва, дават големи плодове и зеленчуци. Хората, в хармония, можеха да контролират планетата чрез молитва. Всеки ще работи с взаимна вяра – и хората ще викат дъжда, когато имат нужда и слънцето да грее. Животните живееха с хората в хармония.

Хората, в този най-добър от всички светове, не бяха заинтересувани от знания, те се интересуваха от мъдрост. Това беше, защото те бяха в позицията, където всичко, от което имаха нужда, в категорията знание, можеше да се приеме просто чрез молитва. Всичко за тях можеше да се реши. Те можеха да направят каквото си поискат.

В това бъдеще, хората нямаха желание да пътешестват, защото те можеха, духовно, да си комуникират с всеки друг по света. Нямаше нужда да се ходи някъде. Те бяха толкова завладени там където бяха и хората около тях, че те не трябваше да отиват на почивка. Почивка от какво? Те бяха напълно изпълнени и щастливи.

Смъртта в този свят беше време, когато индивидът е изживял всичко, което той или тя е имал нужда да изживее. Да умреш означавало да легнеш и да се оставиш, тогава духа ще се изкачи и общността ще се събере наоколо. Ще има голямо щастие, защото всички те имаха прозрение относно рая и духа ще се свърже с ангелите, които са дошли да го посрещнат. Те можеха да видят духа да напуска и знаеха, че е време за духа да се придвижи, израснал е нуждата за растеж в този свят. Индивидите, които умираха, постигаха всичко на което са възможни относно любовта, уважението, разбирането, работата в хармония с другите.

Усещането, което имах от тази красива гледа от бъдещето на света, беше като градина, градината на Бог. И в тази градина на света, цялата пълна с красота, имаше хора. Хората бяха родени в този свят да се развиват в тяхното разбиране за Създателя. След това да сменят кожата си, тази обвивка, във физическия свят, да завършат и да се изкачат в рая – там, да имат по-интимна и развиващо се отношение с Бог.

Учейки се какво се случва след смъртта:

Попитах моя приятел и неговите приятели, относно смъртта – какво става като умрем?

Те казаха, че когато обичащ човек умре, ангелите идват долу да го посрещнат и го вземат нагоре, първоначално постепенно, защото би било непоносимо за този човек, да бъде веднага показан на Бог.

Знаейки какво има във всеки един човек, ангелите не трябва да доказват нищо чрез излагане. Те знаят какво всеки един от нас има нужда и ни го дават. В някои случаи то ще е райска нива, в други нещо друго. Ако човек има нужда да види някой познат, ангелите ще донесат този познат. Ако човека наистина харесва скъпоценни камъни, те ще му покажат скъпоценни камъни. Ние виждаме това, което е необходимо за нашето въведение във света на духа, и тези неща са реални, в райския, божествен смисъл.

Те постепенно ни образоват като духовни същества, и ни закарват в рая. Ние растем и се увеличаваме, растем и се увеличаваме, и премахваме грижи, желания и основни животински неща, с които сме се борили през повечето време от живота си. Земния апетит умира. Вече не се борим с него. Ставаме тези, които наистина сме, които сме част от божественото.

Това се случва на обичащите хора, хората които са добри и обичат Бог. Те ясно ми обясниха, че ние нямаме никакво знание или право да съдим, който и да е – във връзка с това и връзката на сърцето на някой човек с Бог. Само Бог знае какво има в сърцето на човек. Някой, които си мислим, че е жалък, Бог може да го знае като прекрасен човек. Подобно, някой, който си мислим, че е добър, Бог може да го счита за лицемер с черно сърце. Само Бог знае истината за всеки индивид.

Бог ще съди всеки индивидуално. И Бог ще позволи на хората да бъдат дърпани в тъмнината от създания, които мислят подобно. Казах ви, от моето лично преживяване, какво се случва там. Не знам повече от това, което видях, но имам подозрението, че само видях върха на айсберга.

Заслужавах да съм там, където бях – бях на правилното място в правилното време. Това беше местото за мен и хората, с които бях наоколо бяха перфектната компания за мен. Бог ми позволи да преживея това и след това ме отстрани, защото видя нещо балансиращо като ме постави в това преживяване. Беше начин да ме прочисти. Хората, на които не им е позволено да бъдат дръпнати в тъмнината, поради тяхната обичаща природа, са привлечени нагоре, към светлината.

Никога не видях Бог, не бях и в рая. Бях далече в предградията и това са нещата, които те ми показаха. Говорехме дълго време, за много неща и тогава погледнах към мен. Когато се видях, аз греех, светех. Бях станал красив – не толкова красив като тях – но имах определени искри, които преди нямах.

Още неподготвен да видя Земята отново, казах им че желая да съм с тях завинаги. Казах, “Аз съм готов, Аз съм готов да бъда като вас и да бъда тук завинаги. Това е чудесно. Обичам го. Обичам ви. Вие сте прекрасни.”

Знаех си, че те ме обичат и знаеха всичко за мен. Знаех, че всичко ще бъде наред от сега нататък. Питах дали мога да се отърва от тялото ми, което определено беше пречка и да стана същество като тях със силите, които те ми показаха.

Те казаха, “Не, трябва да се върнеш.”

Обясниха ми, че съм много недоразвит и, че ще е от огромна полза да се завърна в моето физическо съществуване за да се уча. В моя човешки живот бих имал възможност да се развивам, така че следващия път когато съм с тях, ще съм по съвместим. Нуждаел съм се да развия важни характеристики, за да стана като тях и да се заема с работата, която те правят.

Отговаряйки че не мога да се върна обратно, опитах се да поспоря с тях и видях, че ако нося тази мисъл – мисълта, че може да се върна във ямата отново – ги молех да остана.

Тогава моите приятели казаха, “Мислиш ли че очакваме от теб да бъдеш перфектен, след всичката любов, което чувстваме към теб, дори след като ти беше на Земята богохулствайки и заплашвайки всички около теб?” И това, въпреки факта, че изпращахме хора да се опитат и да ти помогнат, да те научат на истината? Мислиш ли наистина, че ще сме разделени от теб отсега нататък?”

Попитах ги, “Но какво относно моето чувство за провал? Вие ми показахте, колко по-добър мога да бъда и съм сигурен, че не мога да достигна до това. Не съм толкова добър.”

Част от моята егоцентричност избликна и каза, “Няма начин. Няма да се върна обратно.”

Те казаха, “Има хора, които ще се грижат за теб, твоята жена, твоите деца, твоята майка и баща. Трябва да се върнеш обратно за тях. Твоите деца имат нужда от твоята помощ.”

Аз казах, “Вие можете да им помогнете. Ако ме накарате да се върна обратно ще има неща, които просто няма да станат. Ако се върна там и правя грешки няма да бъда в състояние да го издържа, защото вие ми показахте, че мога да бъда по-обичащ и по-милостив и ще ги забравя. Ще бъда лош към някого или ще направя нещо ужасно на някого. Просто знам, че ще се случи, защото съм човешко същество. Ще се проваля и няма да съм в състояние да го издържа. Ще се чувствам толкова зле, че ще искам да се самоубия и няма да мога да направя това, защото живота е ценен. Може би ще стана неконтактен. Та затова не можете да ме пратите обратно.”

Те ме увериха, че грешките са приета част на човешката природа.

“Тръгвай”, казаха те, “и прави всички грешки, които искаш. Грешките са начина, по който се учиш.”

Докато се опитвах да направя това, което знаех, че е правилно, те каза, че ще бъда на правилния път. Ако направя грешка, ще трябва напълно да я призная като грешка, след това да я сложа настрана и просто да не правя същата грешка отново. Важното нещо е да даваш най-доброто от себе си, да запазиш стандарта си за доброта и истина, и да не им правиш компромиси за да спечелиш одобрението на хората.

“Но,” казах аз, “грешките ме карат да се чувствам зле.”

Те казаха, “Ние те обичаме, такъв какъвто си, с грешките и всичко. И ти можеш да почувстваш нашата прошка. Можеш да почувстваш нашата любов всеки път, когато пожелаеш.”

Казах, “Не разбирам. Как мога да го направя?”

“Просто се обърни навътре,” казаха те, “Просто помоли за нашата любов и ние ще ти дадем, ако я искаш от сърце.”

Те ме посъветваха да разпознавам кога съм направил грешка и да се помоля за прошка. Преди думите да излязат от устата ми, ще ми бъде дадена, но аз трябва да приема прошката. Моята вяра в принципа на прошката трябва да бъде реална и аз ще знам, че ми е дадена прошка. Признавайки, публично или лично, че съм направил грешка, след това трябва да се помоля за прошка. След това, ще е обида за тях, ако не приема прошката. Не трябва да продължа наоколо с чувството за вина и не трябва да повтарям грешки – трябва да се уча от моите грешки.

“Но,” казах аз, “как ще зная кой е правилния избор? Как ще зная какво искате да направя?”

Те отговориха, “Ние искаме да правиш, каквото ти искаш да правиш. Това означава взимане на избори – и не съществува обезателно някакъв правилен избор. Има спектър от възможности, и ти ще трябва да направиш най-добрия избор, който можеш от тези възможности. Ако правиш това, ние ще ти помагаме.”

Не се предадох лесно. Спорих, че там обратно е пълно с проблеми и че тук е всичко, което искам. Поставих под въпрос моята способност да извършва каквото и да е, което те считат за важно в моя свят. Казаха, че светът е красиво изражение на Върховното същество. Може да намерите красотата или грозотата зависимо как ще си насочите ума към него.

Те ми обясниха, че финото и сложно развитие на нашия свят е извън моето разбиране, но аз съм полезен инструмент за Създателя. Всяка част от създанието, те обясниха, е безкрайно интересна, защото тя е манифестация на Създателя. Много важна възможност за мен би била да изуча този свят с учудване и забавление.

Никога не са ми дали директна мисия или задача. Бих ли могъл да построя олтар или катедрала за Бог? Казаха, че тези паметници са за човечеството. Те искаха да си живея живота, да обичам хората, а не нещата. Казах им, че не съм достатъчно добър да представям това, което току-що бях изживял с тях на световно ниво. Те ме увериха, че ще ми бъде дадена необходимата помощ, когато ми потрябва. Всичко, което е трябвало да направя е да я поискам.

Светещите същества, моите учители, бяха много убедителни. Силно осъзнавах, че не далеко беше Великото същество, което знаех, че е Създателя. Те никога не казаха, “Той го иска по този начин,” но това се разбираше от всичко, което те казваха. Не исках да споря много, защото Великото Тяло беше толкова прекрасно и изумително. Любовта, която излъчваше беше поразителна.

Поднасяйки моя най-голям аргумент против връщане обратно в света, аз им казах, че това ще счупи сърцето ми и ще трябва да умра, ако трябва да напусна тях и тяхната любов. Да се върна обратно ще бъде толкова жестоко, казах, че не мога да го понеса. Споменах, че света е пълен с омраза и надпревара и не исках да се връщам в тази водовъртеж. Не можех да понеса да ги напусна.

Моите приятели поясниха, че никога не са били разделени от мен. Казах им, че не съм осъзнал тяхното присъствие и че ако се върна обратно отново, няма да зная че са там. Обяснявайки ми как да комуникирам с тях, те ми казаха да утихна, вътре, и да поискам тяхната любов, тогава любовта ще дойде и аз ще зная, че те са били там.

Те казаха, “Няма да си далеч от нас. Ние сме с теб. Ние винаги сме били с теб. Ние винаги ще бъдем точно с теб през цялото време.”

Попитах, “Но как ще знам това? Кажете ми това, но като се прибера обратно там, това ще просто една хубава теория.”

Те казаха, “По всяко време, когато се нуждаеш от нас, ние ще сме там за теб.”

Аз казах, “Имате предвид, че просто ще се появите?”

Те казаха, “Не, не. Няма да се намесваме в твоя живот по какъвто и да е голям начин, освен ако не се нуждаеш от нас. Ние просто ще сме там и ти ще почувстваш нашето присъствие, нашата любов.”

След това обяснение, аргументите ми се изчерпаха, и казах, че мисля да се връщам обратно. И просто ей така, се върнах. Върнах се обратно в тялото, болката беше там, само че по-силна от преди.”

(край на ПБС-то)
Завръщането към живота не е било лесно за Хауърд. Освен неговите физически проблеми, той се е сблъскал с обичайната поредица от неразбиращи и нечувствителни отзиви на неговото ново духовно състояние. Започна в болницата, каза той.

Хауърд казва: “Почувствах изумително чувство на любов към всеки. Исках да прегърна и целуна всеки, но не можех дори да седя. Казвах ‘О колко си красив/а’ на всеки. Бях вица на етажа. Хората го намираха за много забавно.”

Като други хора, преживели ПБС, чувството на Хауърд на съпричастие се увеличило, както и неговата милост. Той можел, казва той, да почувства емоциите на другите по-силно, отколкото неговите собствени. Хауърд решил да стане Християнски свещеник след неговото ПБС.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Жоазиан Антонете – Преживяване близко до смъртта

Жоазиан Антонете – Преживяване близко до смъртта.

Източник: www.near-death.com

Жоазиан АнтонетеРодена във Франция и обучавана като медицинска сестра, Жоазиан Антонете има преживяване близко до смъртта през 1966, когато осъзнава своите възможност за “комуникиране с другата страна”. Около 30 години, тя е работела с мъртви и живи, в болници като свещеник, в университети като учител, като духовен съветник, лечител и водач на ритуали. Нейното разбиране за живеенето, умирането и духовните измерения е докоснало много хора. Следното е извадка от нейната книга “Шепоти на душата”.
Измерението на неспокойните духове

Моето преживяване близко до смъртта разтресе моя свят. Накара ме, да си припомня духовното и други измерения на живота, които съм знаела като дете, но съм забравила, за да мога да се приспособя към обществото. Чувствах тласъците на линейката, докато бързаше през тъмните улици на Марсейле към болницата. Двадесет и четири часа бяха минали от моя таен аборт с един feuseuse d’anges, “творец на ангели”. Абортът е нелегален във Франция сега и много жени умират поради нехигиеничните обстоятелства на процедурата. Аз съм само двадесет и четири годишна, млада сестра. Умирам ли? Извън мен ли съм наблюдавайки? Виждам тялото ми и то е болка. Гледам краката ми, те са бледи и безжизнени. Краката ми не могат да се мърдат. Моето лице е бяло и изпито.

Гледах как стените на линейката се загубваха. Виждам светлините на града да се насочват към мен. Мога да видя звездите! Какво правя токова високо? Защо всичко изглежда толкова малко изведнъж?

Спомени минават пред очите ми като на филм.

(Тя моментално се завръща в тялото си)

Виждам хора от семейството на края на моето легло през мъгла. Изведнъж те изчезват. От където те стояха, виждам лица да бързат към мен с невероятна скорост. Движеха се бързо към моето лице, разширяваха се и след това изчезваха. Лице след лице се отмиваха в мен! Бях ужасена. Политам. Не мога да затворя очите си.

Кои са тези хора? Някои ги разпознавам като хора, които знам че са умрели. Други не ги разпознавам.

“Отдръпнете се! Къде е моето семейство?”

Сега цялата стая се изпълни със духове! Те се надвиснаха върху мен и ме гледаха в очите. Опитах се да ги изпъдя. Борих се с тях. Преживяването изглежда продължаваше завинаги. Това са духовете, които са неспокойни. Техните лица са усукани с болка. Изглеждат загубени. Страховито е да ги видиш да идват и да си отиват от леглото ми. И сега духове с лъщящи лица се приближиха до мен. Те излъчваха нежна силна светлина, напомняйки ми на картините на красиви ангели, които толкова обичах. Почувствах се нахранена и обичана от тях и те ме обвиха с тяхното излъчване. Тези същества бяха направени от светлина и въпреки, че тяхната яркост е интензивна, не бях ослепена. Огромна мила обич ме обгръщаше!

Сега съм пълна със същината на любов и милост. Тази магнетична сила изпълва всеки мой атом. Никога досега не бях изпитвала толкова дълбоко силата на любовта. Аз съм силата на любовта! Съединявайки се в личен танц, където всички граници изчезват, аз се почувствах едно с тези същества на милостта.

Никакви думи или звуци не бяха обменени и въпреки това комуникация се осъществяваше.

Силно присъствие ме увери, “Да, ти умираш от света на хората. Но за нас ти се раждаш. Не се страхувай. Ти винаги си била със нас, ние винаги сме били с теб. Ние те познаваме. Ти просто заспа по време на твоя живот на Земята и забрави коя си. Сега си спомняш.”

Това разкритие изпълни моето съзнание – разбира се, да! Аз съм от Съществата от Светлина и те са от мен! Каква е тази нова вълна от енергия? Започва като много нежна вибрация качваща се по дължината на тялото ми, от краката до върха на главата ми, но сега моето цяло аз вибрира. Чувам бръмчене. Става все по-силно и сега вибрацията и бръмченето стават едно.

Чувствам толкова прекрасно освобождаване! Свободна съм! Не мога да устоя на тази нова и прекрасна вълна от енергия разстилаща тялото ми нагоре. Сега съм на тавана на болничната стая и гледам надолу! Всичко изглежда толкова малко. Виждам леглото ми, тялото ми изглежда малко и безцветно, хората около леглото са мънички. Изумителна скръб и печал изпълват стаята и все пак аз се чувствам напълно отделена от сцената под мен. Носех се по-наблизко и погледнах странната форма лежаща на леглото. Почувствах милост, която не мога да опиша с думи. Разбрах всичко, но нямах чувство на връзка с някой. Погледнах всеки човек, който стоеше до леглото и почувствах огромна любов.

Искам да им кажа, “Аз съм добре. Не трябва да се притеснявате. Аз съм добре. Погледнете ме! Аз съм добре!”

Аз съм любов, аз съм разбиране, аз съм милост!

Моето присъствие изпълни стаята. И сега чувствам моето присъствие във всяка стая на болницата. Дори най-малкото пространство в болницата е изпълнено с моето това присъствие, което съм аз. Чувствам себе си извън болницата, над града, горе обикаляща Земята. Сливам се с вселената. Аз съм навсякъде едновременно. Виждам пулсираща светлина навсякъде. Такова обичащо присъствие ме обгръща!

Чух глас да казва, “Живота е ценен дар: да обичаме, да се грижим, да споделяме.”

Виждам свят от тъмнина:

Въпроси бързо ми минават през съзнанието: Защо има толкова много болка по света? Защо хората са с различни цветове? Защото с различни породи? Защо с различни езици?

Появи ми се видение. Виждам нашия свят от гледната точка на звезда или друга планета. Земята изглежда като сфера разделена наполовина. Повърхността на планетата е плоска и безцветна. Почвата е гола. Няма живо растение на Земята. Клоновете на дърветата са голи. Няма плодове, няма цветя, няма листа. Безплодните хълмове са скрити зад едно сиво було. Безмилостен свят е, където никой не се радва на изгряването на слънцето и никой не знае кога идва нощта. Голи като фантоми хора стоят на това което изглежда сцена. Всички актъори са кукли, анимирани от невидима сила. Те се движат в унисон и спират всички заедно.

На едната страна на полусферата, слънцето се опитва да блести над сцената, но никой не го забелязва и не издава звук. Дори птичките на мъртвите дървета са тихи и неподвижни. Другата страна на полусферата е в тъмнина. Гледам как тази тъмнина расте с ужасна скорост и покрива цялата планета. Никой не забелязва. Сега тъмнината покрива слънцето и сега покрива всички ярки планети във вселената.

“Това е света в липсата на светлина, любов и свободна воля,” каза гласа. “Изборите на хората създават света, който току-що видя.”

С тези думи кошмарния свят започна да изчезва и беше заменен от другата половина на планетата – място с изпълнена с живот, поразителна красота. Усетих как земята, слънцето, луната, тъмнината, светлината, планетите и всички форми на живот – растения, скали, животни, хора – са взаимно свързани. Те са дошли от източника на светлина. Всичко е свързано с невидима мрежа и всяка нишка блести с великолепно излъчване. Всичко трепти със същата сияйност, величествена светлина с нямаща равна на себе си блясък.

“От светлината сме дошли и в светлината ще се върнем”, продължи гласът.

Сега осъзнах, че стоях по средата на двата свята. С това разбиране, картина на пътя, по който вървях се появи. Той е тесен и скалист. Имам чувството, че губя баланс. Изпълних се със страх, че ще падна в тъмната планета. Свободна воля! С това запомнено, погледнах към невидимия ми крак. Тесният път се измени в широк път. Тъмнината е заменена със светлина.

“Никога, никога не забравяй”. Чух гласът да казва.

Сливайки се със светлината, толкова съм обхваната от благодарност и изумена от любовта, която ме изпълва, че плача.

Изведнъж, времето и пространството са различни отново, и аз моментално осъзнавам тялото си.

Усещам, че прозореца от лявата страна на леглото ми е пълен с жива, силна светлина. Изглежда ме вика и ме дърпа към себе си като магнит. Чувам бръмчене отново и … фииу! Гледам през прозореца! Съединявам се със светлината! Аз съм светлината и светлината е мен.

“От светлината сме дошли и в светлината ще се върнем”, повтори гласът.

Какво щастие да се изкъпя в тази невероятна всичко-знаеща, всичко-обичаща …

Мога да пътувам през стените, таваните, пространството с удивителна скорост! Посещавам моя син, Филип, който е само на четири години.

Огромна сила ме движи. Аз съм безгранична, безформена, не се контролирам от моите емоции. Аз съм всичко. Всичко е мен!

Обратно съм в болничната стая. Мъгла идва от вратата срещу леглото ми, която грабва моето внимание. В средата на мъглата е същество с най-райската усмивка. Жан Пиер! Това е моя братовчед, Жан Пиер! Аз съм залята от радост. Като погледнах Жан Пиер болничната стая изчезна. Ние останахме във въздуха. Нямаше прозорци или врати, нямаше таван или под. Ярко излъчване напълни цялото пространство. Той бавно се доближи до леглото ми и се наведе да ме целуне. Почувствах влажността на устните му по лицето ми, тежестта на тялото му върху моето, нежното докосване на неговите ръце върху моите.

Жан Пиер е братът, който никога нямах. След дълга и болезнена борба с рак на белите дробове, той умря преди две години, когато беше само на двадесет и две. Все още съм опечалена от неговото почиване. Колко прекрасно да го видя отново! И какво е това? Той носи неговото карамелено яке. Това е яке е било обект на много дискусии. Той го обича. Аз го мразя.

“Как разбра, че съм тук?”

Моя въпрос е мисъл, все още неизказана с думи, когато Жан Пиер отговоря, “Ние знаем всичко за теб, и те приветстваме.”

Такова топло чувство на мир! Аз съм пълна, цяла! Свободна съм от болка и страх. Няма минало или бъдеше, всичко е! Няма нужда да приказвам за да бъда разбрана или за да комуникирам. Чувствам такова спокойствие, какво не съм имала досега. И радост на радостите: мога да летя! Лесно се завъртам и с огромна скорост ускорявам около моя братовчед по закачлив начин, изразявайки максимална радост, че той е с мен. Всичко е по начина, по който трябва да е. Никога не се бях почувствала толкова чиста, толкова пълна и толкова обичана. Поглеждам към мен: аз съм цяла и излекувана! Мога да си общувам и играя с Жан Пиер с моята естествена жизненост. Подобни Същества от Светлината също са тук. Потопявам се в тяхното обичащо присъствие. Сякаш те ме защитават и ме носят. Ние всички сме взаимно свързани. Почивам си в безвременна радост. Какво славно чувство! Искам да бъда тук завинаги. Жан Пиер ме поглежда сега, когато другите същества започват да се отдалечават. Неговите тъмни очи са изпълнени с огромна нежност и чистота. Той се обръща да напусне с другите, а аз му се моля да ме вземе с него. Неговите очи се изпълват с тъга.

“Не сега”, отвръща той. “Има много, много работа за теб. Ще трябва да се върнеш и да им кажеш. Живота е ценен дар. Всеки момент е изпълнен с огромни възможности. Не си губи времето на Земята. Разпространи любовта и разбирането. Ние винаги ще бъдем с теб, напътствайки те, защитавайки те, чакайки времето, когато ще се съединим, когато твоята работа на земята свърши.”

Гледам как Жан Пиер изчезва в същата ярка светлина, от която беше влезнал. Светлината угасва също.

Стаята е празна сега. Моята скръб е силна. Започвам да плача от отчаяние и самота.

Изведнъж съм обратно в болницата в леглото. Напълно осъзнавам моите околности и моето физически състояния. Тръбите са имплантирани в тялото ми. Болката е поразителна. Моята тъга е силна. Толкова съм слаба и не мога да говоря. Загубих гласа си и докторите са обезпокоени от сълзите, които изчерпваха силата, от която се нуждаех за да възстановя. Исках само да плача! Моето тяло се чувстваше като костюм, който беше твърде тесен, стаята се ограничаваше, миризмата на болест нападаше чувствата ми, човешкото състояние ме натъжаваше.

“Жоазиан, ти се върна!” разпознах гласа на сестра ми. Видях нейния загрижен поглед. “Била си в кома за три дни. Не знаехме дали ще се върнеш обратно.”

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Жулиет Найтингейл – Преживяване близко до смъртта

Жулиет Найтингейл – Преживяване близко до смъртта.

Източник: www.near-death.com

Жулиет НайтингейлЖулиет Найтингейл е минала през много преживявания близки до смъртта като последствие от живото-заплашваща болест, която е имала от дете. Едно от тях се случва през 70-те години докато се бори с рак на дебелото черво, което я кара да изгуби съзнание. Тези преживявания заедно с много други извън-тялото и духовно трансформиращи преживявания са имали дълбок и траен ефект върху нейния живот. Въпреки това отначало рядко е говорила за тях, защото е била грубо обиждана и неразбрана, когато го е правила. После се присъединява към Международната Асоциация за изследване на ПБС-та (IANDS).

Въведение:

Преживяванията близко до смъртта (ПБС) – от които съм имала няколко – предимно се случваха по време, когато ПБС-тата рядко се документираха и малко се приказваше за тях. Беше нещо, което можех да споделя само с определени индивиди, които вече бяха духовно осъзнати, отворени … или поне отзивчиви. Все пак все още се случваше понякога някой да ме обвини, че съм имала халюцинации или че се нуждая от “психиатричен преглед”, защото все още невежеството/незнанието преобладаваше по това време.

Добрите новини са, че в последните години, не само се говори за ПБС-тата, те се документират и са получили широк медиен интерес в телевизията и в печатната медия. Добър пример за това е, като виждам моето в статии в САЩ, Канада, Англия и Австралия в близкото минало … включително и рубрика, в която аз се появявах. Учените, физиците, психолозите, пасторите, мистиците и други, всички са се събрали заедно за да разберат по-задълбочено феномена ПБС. То е нещо, което много хора, както и аз, са преживяли, много от нас са върнати обратно, за да споделят нашите преживявания с другите. С пълно право, някой ще се чуди защо толкова много от нас са се завърнали … докато другите остават на Другата Страна. Това се дължи предимно на факта, че ние се нуждаехме да завършим и изпълним нещо важно в нашите животи … както и да почетем специална мисия да помогнем на човечеството най-накрая да стигне до осъзнаването, че наистина няма смърт. Ние просто “се придвижваме нататък” и продължаваме да се развиваме по нашето пътешествие към Светлината.

Понеже хората винаги питат, “Какво се случва?” и “Как е?” ще се опитам да обясня какво се случи с мен, за да ме доведе то едно от моите ПБС-та … както и какво преживях на Другата Страна. Моля извинете ме, ако това не пасва в кратка хронологична последователност, понеже няма такова нещо като линейно време на Другата Страна. Всичко се изживява в настоящето – включително минало и бъдеще.

В това тук, ще се опитам да обясня и да уловя моето преживяване на Другата Страна и как то ми повлия. Скромно ще се опитам намеря подходящите думи, с които да опиша това най-възвишено преживяване, която имаше дълбок ефект върху мен … и промени живота ми завинаги.
Преживяването:

В средата на 70-те години се разправях с неизличим рак, рак на дебелото черво, когато моя живот отслабваше. Бях принудена да лежа през повечето време, но можех понякога да стоя изправена за малко време. Понеже съм съзерцателна, винаги слушах и наблюдавах – поемайки неща и опитвайки се да разбера дълбоката мъдрост зад това какво ми се случваше и накъде отиваше всичко това. Като резултат от това, станах по-уединена и откъсната … като се оглеждах всичко около мен започна да се променя. Твърдата материя стана по-прозрачна и повече като течност, цветовете станаха по-живи и трептящи, звукът беше по-ясен и остър … и т.н. Вече не можех да разбера нещо написано на хартия, защото то не означаваше нищо за мен в моето променено състояние на съзнанието. Беше като че ли се опитвам да чета и разбера чужд език! Вече бях напуснала по-голямата част от триизмерната област … и моето съзнание обгърна тези неща.

Влизах в това, което по-късно нарекох сцена на “здрача”. В това състояние, всичко беше променено. Стигнах до точката, където моето съзнание минаваше от една област в другата – ставайки по-осъзнаваща други реалности в други измерения. Виждах и възприемах неща и други същества многопространствено – въпреки това, бях все още нещо като съзнаваща физическото ниво. Тогава осъзнах, че това е това, през което много умиращи хора преминават … (като тези в болниците, частни клиники или други), докато един наблюдател би си помислил, че те халюционират или виждат някой или нещо, което “наистина не е там”. Действително, това е състояние, в което някой като мен преживява други пространства едновременно, докато е все още във физическото, защото реално ние сме многопространствени същества.

Най-накрая изпаднах в кома на втория ден на Коледа, 26. Декември, и иронично обявена за “мъртва” на моя рожден ден, 2. Февруари! (Сега имам два акта за раждане!) Докато други виждаха, че съм в кома – която продължи около пет седмици – имах напълно различно преживяване! Някой ще погледне моето тяло и ще си помисли, че съм в безсъзнание … заспала … неосъзнаваща какво се случва … или каквото и да е. Все пак бях много дълбоко осъзнаваща, защото наистина ние никога не спим, само нашите тела спат. Ние сме винаги съзнаващи … и активни … на едно ниво на съзнание или друго. Просто факта, че сънуваме докато спим е знак, че нашето съзнание е било винаги активно. И наистина нашите тела се нуждаят от почивка, за да можем да се влеем в … и преживеем други аспекти на нашето съзнание и същество.

Най-добрия начин да опиша преминаването от да бъдеш “жив” на физическото поле и минаването на Другата Страна е като преминаване от една “стая” в друга. Вие не преставате да бъдете или да губите съзнание, вашето съзнание просто се премества от една позиция в друга. Преживяването се променя, твоите възгледи се променят, твоите чувства се променят. И чувствата, които съм изпитала бяха дълбоки за мен и определено те станаха тази част, която надминаваше всякакво разбиране …

Моето преминаване беше постепенно като следствие на неизлечима болест – не беше внезапно, случило се от произшествия, сърдечни пристъпи и т.н. Усетих “Същество от Светлина” да ме прегръща. Всичко беше зашеметяващо красиво – толкова трептящо и светещо … и беше пълно с живот – да, живот! – по начин, по който не може да се види или преживее на физическото поле. Бях тотално и напълно обгърната от Божествена Любов. Беше безусловна любов … най-истинското значение на думата. Бях в постоянна връзка с тази Светлина и винаги чувствах нейното обичливо присъствие с мен през цялото време. Постепенно нямах чувство на страх или подобно … и никога не бях сама. Това беше специална възможност да преживея да съм едно със Всичко – никога отделена … и никога загубена.

Цветовете бяха толкова красиви – гледах Светлинния вихър навсякъде около мен, пулсиращ и танцуващ … издаващ профучаващи звуци … е беше толкова игрив на моменти … след това много сериозен в други моменти. Много неща приемаха формата на светещо сияние – един вид мек цвят на праскова. Всичко беше толкова изпълнено с живот – дори когато видях дълбокия космос! Постоянно бях в състояние на изумение … Имаше винаги красиви неща около мен – помагащи ми … напътстващи ме … успокояващи ме … и също изсипващи любов към мен. Никога не бях сама.

Едно от първите неща, които си спомням че преживях, беше прегледа на живота, който включваше всичко, което съм изживяла във физическото въплъщение до този момент. Беше като в кино – гледайки филм за моя живот и всичко ставаше едновременно. Мисля, че повечето ПБС-ри (хората преживели ПБС) ще се съгласят, че прегледа на живота е един от най-трудните аспекти на ПБС-то. Да видиш целия ти живот пред теб – с всяка мисъл, дума, действие и т.н. – може да бъде доста обезпокоително. Все пак, това което се случи бе, че никой не ме съдеше. Само чувствах постоянно прегръщане на божествената любов от Съществото от Светлина, което беше винаги с мен. Това, което тогава осъзнах е, че ние сами се съдим! Нямаше “Той-Бог” да стой на трона и да хвърля обвинения към мен, (не че очаквах да видя такова същество). Никога не съм се съгласявала с такива религиозни митове. Явно бях единствената, която се чувстваше неудобно и най-критично към мен. Все пак, като казвам това, също осъзнах, че не идвах от изгодната позиция на “егоистичното Аз”, ами от моята душа, която беше много по-отделена и не чувствах да съм емоционална заредена, и т.н. Вече не се идентифицирах с моята личността от физическото Аз. Затова, това което почувствах беше много различно – идващо от напълно друга перспектива на самата душа … или моята истинска идентичност.

Въпреки, че не бях във физическото тяло, имах форма – един вид тяло. Най-добрия начин да го опиша е, че се чувствах като мехур, летейки и движейки се без усилия – понякога много бързо … или нежно носейки се наоколо. Почувствах се празна от вътре и толкова чиста – дори усещах бриз да духа вътре в мен. Не чувствах глад, жажда, умора или болка. Такива неща изобщо не ми идваха на ум! Уви, бях чисто съзнание, въплътено в светлина и неземна форма, разхождайки се наоколо … или стоейки спокойно и наблюдавайки умишлено … и винаги в състояние на страхопочитание. Беше такова възхитително чувство, докато изпитвах такова успокоение и дълбоко чувство на мир и постоянно доверие. Също не изпитах слепота, (както с физическите очи, които са законно слепи), и какво чувство на страхопочитание и учудване е да можех да виждаш!

В този момент все едно бях на разходка, посещавайки и наблюдавайки различни места, същества и ситуации, някои много приятни и някои много болезнени. Най-добрия начин, по които мога да обясня тази “разходка” е като да бъда в кръгова ограда с прозорци, всяко стъкло разкриваше нещо различно … но когато се фокусирам на определено стъкло, веднага виждам стъклото в пълен размер (много прилича както “прозорец” на вашия компютърен монитор когато е на пълен размер, full screen) и стоях неподвижна – просто гледах …

Едно стъкло разкри сцена, която някои ще интерпретират като “ада” или “чистилище”, където безхарактерни, сиво оцветени тела се движеха безцелно и пъшкаха. Очевидно страдаха и бяха в огромна агония и изпитваха силна болка. Видях тези души като наранени души – такива, които са извършили неописуеми варварщини по време на предишното им въплъщение. Използвах аналогията на душа, която е ретроградна/дегенерирала – много подобно на една планета да изглежда, че се движи на обратно. Преобладаващото чувство, което имах, докато наблюдавах тези души беше дълбоко съчувствие и копнеж да ги успокоя. Толкова много исках да ги видя успокоени от техните ужасни страдания. Но уви, колкото и болезнена да беше тази гледка, бях убедена, че тези души са тук само временно и че те също ще бъдат излекувани и ще се върнат обратно в посока напред и в края на краищата ще се завърнат в Светлината. Всички души, без изключение, накрая се завръщат в Светлината … според това, което ми беше разкрито.

Горната гледка ме доведе до една друга гледка, където видях образи на хора, които познавах от моя настоящ живот, очевидно тези все още инкарнирали във физическото поле, на моето виждане на тях от Другата Страна беше в сцена, която ще се състои в бъдещето. (Отново, всичко преживяно на Другата Страна е винаги в “Настоящето” – дори “минало” и “бъдеще”). Това бяха индивиди, които също бяха извършили жестокости в една форма или друга, индивиди, които сериозно са ме наранили, или хора, които обичах. Но гледката виждах, беше такава, че те бяха накарани да страдат … като резултат от това, което са направили, като може би кармичен резултат от техните решения и действия, и т.н. Отново почувствах дълбоко чувство на съжаление за тях … и се чувствах тъжна, че трябваше да изтърпят такова страдание, все пак осъзнах, че беше неизбежно. Никога не почувствах гняв или враждебност към тези индивиди … но исках само да ги видя да се излекуват … за да може и те да опознаят любовта.

Друга сцена, която си спомням беше тази, в която наблюдавах област, която се състоеше от вода. Гледах цялата й красота и величие и тя работеше заедно с живота. Тогава, преди да разбера, се озовах под водата и не се притеснявах за дишането! Движех се без усилия и се смесих с всичко, което гледах първоначално. Същото нещо се случи, когато се движех през космоса … и танцувах и се носех със всички райски тела и светлини. Имаше много време за игра и жужукане с всички светлинни същества движещи се около мен като комети. Това беше възможност да изпитам огромна радост и да се почувствам толкова светлинна/лека и напълно лишена от притеснения и страх. Можех да се движа без усилия … и да се адаптирам към всяка среда, в която бях в даден момент. Просто си помислях за нещо и то веднага се появяваше … или си помислях за някакво място и бях там! О какво чувство е да изпиташ такава сила, да бъда навсякъде, където исках да бъда и да създавам всичко, което исках … и да се чувствам толкова напълно свободна!

След като преживях “разходката”, приключенията и времето на игра и създаване, и т.н., нещата станаха по-сериозни … и отново общувах със Съществото от Светлина. Сега ме беше помолило да “помогна” или да “подпомогна” по някакъв начин … в създаването и определянето на изхода на определени събития, ситуации или дори неща, които касаеха другите! Аз? Малката Аз? Това е важна и сериозна отговорност. Почувствах се толкова почитана … и толкова скромна … да ме помолят да участвам в такъв подвиг … но какво ако се проваля да извърша моята част както трябваше, чудех се. Тогава бях уверена, че всичко ще протече по начина, по който трябва, дори ако не бях се справила с нещата, които исках. Изглежда, че смисъла на всичко това беше факта, че ние създаваме със Светлината … и ние сме също част от Светлината. По-нататък независимо какво се случва … Светлинния Източник винаги ще контролира … и ще го има, за да вижда през нещата … въпреки нашите недостатъците като души. Колко предвещаващо добро беше тогава, да разбера, че като души, ние всички сме част от цялото създание и взимаме участие в самия процес на създаване!

Самата мисъл, че са ме помолили да създавам със Светлината, ме накара да се чувствам истински специална и важна в по-голямата схема на нещата, но по никакъв начин от егоистична гледна точка. Както казах преди, почувствах се дълбоко скромна и сериозно чувство на отговорност за всяка мисъл и действие, което правех. Единствената мисъл ми беше, че исках да правя това, което е правилно. Беше много важно да съм обичаща и креативна … и никога да не наранявам по какъвто и да е начин … и това беше дар. В този момент осъзнах, колко тотално свързана бях с живота … чрез всички вселени … Аз съм. Почувствах се едно със Всичко – никога отделена, никога изоставена. Все още нямаше страх. Все още имаше само любов. Завинаги не можех да съм самотна … защото никога не бях самотна. Не беше възможно да съм самотна, защото живота е навсякъде, любовта е навсякъде … и това е нещото, което ме държеше и стоеше с мен.

Толкова много обичах това общуване със Светлината. Всичко беше комуникирано телепатично, дали със Светлина или други същества, приятели или хора, които обичаме. Нямаше значение. Винаги беше честно, отворено и реално … и винаги беше направено с любов. Няма такова нещо като “да се държим високомерно” и нямаше нужда да се крием на Другата Страна. Никой няма да ви нарани по никакъв начин, ни най-малко, защото го няма чувство на липса … или нужда да се “открадне” силата на някой или енергията. Вие работите като сте душа, не сте центрирани в его или личност. Добре е да осъзнаете, че ще имате всичко, от което се нуждаете, защото имате капацитета и силата да го създадете веднага!

Като започна да се променя настроението … почувствах сякаш имаше нещо сериозно, което щеше да ми се случи. Сега ми беше казано, че трябва да се върна в чуждия (физическия) свят, който съм оставила, че са имали нужда от мен там за нещо много специално и значително. Трябваше да се върна, за да споделя това, което ми се беше случило … и да кажа на другите, че живота е наистина вечен и че смъртта е илюзия. На лично ниво, ми беше казано, че трябва да изпитам огромна любов и радост в този свят … и най-накрая ще мога да се върна У Дома. Тогава ме увериха, че бях реална … и че можех да вярвам в какво поискам в тази великолепна област, не само за мен … но и за живота. Но все пак ми беше казано, че света, в които се завръщах беше илюзия и че не трябваше да се идентифицирам с него или да бъда въвлечена в него – да бъда в него, но да не бъда от него – и че той само е едно преминаване …

Да кажа, че моето сърце потъна би било омаловажаване. Това беше първия път, в който наистина изпитах съкрушено сърце, докато бях на Другата Страна. Самата мисъл да напусна тази свещена област, където бях в непрестанен разговор със Светлината и другите същества … ме съкруши по начин, който не мога да опиша. Знаех колко е тъмен и с лошо предчувствие този странен свят на илюзиите … и е така, наистина, свят, с който никога не съм се идентифицирала! Въпреки това, бях отново уверена, че Светлината и другите обичащи същества ще бъдат с мен през цялото време … и да запомня, че никога не съм сама. С благодарност, нямах чувство на страх или съжаление сега, но осъзнах, че трябва да почитам божията воля, която е отправила тази молба към мен.

Като без желание приех тази мисия, изведнъж видях пред мен, най-красивото същество, което се е появявало пред мен – изливащо огромна любов към ме и пълнещо ме до преливане. Сякаш това беше моя дар … за приемане на болезнената молба да напусна моя дом на Другата Страна и да се завърна в свят, толкова чужд за мен. Това същество ме обичаше толкова дълбоко, продължаваше да излъчва любов и звуци … и ми стана ясно, че то ще е с мен завинаги.

Започнах да се връщам обратно в този свят по същия начин, по който го бях напуснала. Беше много постепенно преминаване. Сега осъзнавах по-добре моето тяло лежащо в болницата за интензивни случаи, закачено на живото-поддържаща система, но то все още беше толкова отделено от мен и позицията, която изпитвах от Другата Страна. Сякаш бях новородено бебе, когато най-накрая си възвърнах съзнанието в това измерение. Всичко беше толкова странно и ново! Тъкмо пристигнах от друг свят и този свят ми изглеждаше толкова много тъмен и беден на цветове. Всичко беше сиво и ми изглеждаше плоско. Не почувствах силата на живота, която преживях на Другата Страна … но реших да уважа желанието на Светлината, да се върна обратно. Имах мисия … и имаше специално обещание, което ми беше направено в замяна.

Дори в болницата усещах, че Съществото от Светлина е все още с мен … комуникиращо с мен. Усещах също все още другите същества с мен, същества, които осъзнах, че можех само аз да виждам и чувам. Най-накрая, един ден, Съществото от Светлина изчезна от зрението на моята смъртна съзнателност … сега знаех, че бях напълно върната в този свят. Отново сърцето ми беше съкрушено, но все още нямах страх … и вярвах и се доверявах в обещанието, че никога няма да съм сама … и така беше …

Това ПБС (или както аз предпочитам да го наричам, Преживяване на Вечния Живот) ми остави такова дълбоко чувство на триумф и възхищение. Нещо друго, което също научих е, че страха е придобито състояние, не е естествено. То е нещо, което вие научавате … няма никаква връзка с самата душа. Любовта е преобладаващата сила през цялото време … без значение как изглеждат нещата в този свят на дуализъм и илюзия. То е просто холограма, създадена от колективното съзнание … за да се расте и еволюира. Затова, това което се случи на Другата Страна, за мен беше една специална възможност да преживея … и да опозная, с тотална сигурност, че всичко еволюира точно по начина, по който трябва, и че крайната спирка на всяко живо същество е да се върне към Източника, Светлината … Чистата Любов.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Джордж Ричи – Преживяване близко до смъртта

Джордж Ричи – Преживяване близко до смъртта.

Източник: www.near-death.com

Джордж РичиПрез декември, 1943, Джордж Ричи умира от пневмония. Девет минути по-късно, по чудо и необяснимо, той се завръща в живота, за да разкаже за своето невероятно преживяване близко до смъртта. Неговото ПБС силно повлияло на Реймонд Мууди, за да започне сериозно да изследва преживяванията близки до смъртта. Понеже доктор Мууди е считан за “бащата на ПБС”, ПБС-то на доктор Ричи е класика по самосебе си. Следва кратко резюме на ПБС-то на доктор Джордж Ричи.

Джордж напуска тялото си и се вижда да лежи върху леглото си. Не разбира, че мъртвото тяло в неговото легло е неговото. Искайки ревностно да пътува до Ричмонд, Вирджиния да започне колежа, той се озовава да лети във въздуха към един град. Не е сигурен как е придобил тези странни сили на летене и прозрачност. Той пристига в един град и открива, че е загубил своята твърдост. Отлита обратно към болницата и вижда неговото безжизнено тяло в моргата и осъзнава, че е умрял.

Изведнъж Исус се появява, излъчвайки огромна светлина и обич. Целия живот на Джордж се появява пред него. Исус го пита, “Какво си направил с живота ти?”. Той осъзнава, че Исус не го съди, но той се съди сам.

Исус го разхожда из четири различни пространства в живота след смъртта. Те двамата летят към един голям град на Земята, където забелязват група от работници на производствена линия да работят. Той става свидетел на духа на една жена, която отчаяно се опитва да взема една цигара от работниците, които не я усещат. Тази жена е умряла сериозно пристрастена към цигари.

В една къща Исус му показва духа на едно момче, следващо една жива тинейджърка и той се моли за прошка, докато момичето изобщо не усеща присъствието на момчето. Исус казва на Джордж, че момчето се е самоубило и че е “оковано във всяка последица на неговото действие”.

Исус показва на Джордж един бар пълен с моряци, които са тежко пияни. Духове се опитват отчаяно и напразно да вземат пиене или да контролират алкохоличното държание на моряците. Тези духове са от хора, които са умрели сериозни алкохолици. Той е ужасен като наблюдава един пиян моряк да умира и един алкохоличен дух скача в тялото на моряка.

Исус го завежда в друго пространство, далече от земята и му показва един вид “приемна станция”, където духовете пристигат в дълбок хипнотичен сън поради техните вярвания. Това са били духове, които са вярвали, че трябва да спят след смъртта, докато Исус се завърне.

Исус му показва едно друго пространство, където ядосани духове са заключени в битка рамо до рамо, опитвайки се напразно да се наранят. Той чува устни обиди. Той наблюдава други да се опитват напразно да получат сексуално удовлетворение от едни други. Той също вижда духове да спорят относно религиозни или политически възгледи и да се опитват да убият другите, които не се съгласяваха с тях. Тук, той осъзнава, че вижда ада. Това са духовете, които са притиснати от някакви земни желания, които са излезнали извън физическото и които не могат да бъдат осъществени в духовното.

Той е отведен в едно друго измерение, което прилича на огромен университет. Тук той наблюдава хора, облечени като монаси, ангажирани в някакъв вид артистично държание или изследване. Той е отведен в огромна библиотека, където са събрани всички важни книги на вселената. Той пита Исус дали това е рая. Той му отговаря, че това са хората, които са израснали без егоистични желания, докато са били на Земята. Джордж осъзнава, че тези хора не могат да видят Исус, точно както другите не могат да го видят в ада.

Исус го изкарва извън космоса в един отдалечен град, направен от бляскава светлина, с подобно описание на града в “Откровение на Йоан”. Той стига до извода, че това е мястото, където отиват хората, които са станали на Христос, докато са били на Земята. Тук любовта е доминиращия фокус на живота. Той осъзнава, че вижда рая, но не му е позволено да влезне. Исус му показва бъдещето на Земята. После той се завръща в своето физическо тяло.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , | Коментарите са изключени

Джордж Родоная – Преживяване близко до смъртта

Джордж Родоная – Преживяване близко до смъртта.

Източник: www.near-death.com

Джорд РодонаяДжордж Родоная е претърпял един от най-обширните случаи на преживяване близко до смъртта. Обявен за мъртъв веднага след като е блъснат от кола през 1976, той е бил оставен за три дни в моргата. Не се е “върнал към живота”, докато един доктор не започнал да прави разрез на корема му като част от аутопсия. Преди неговото НДЕ работата му е била свързана с нервни заболявания. Бил е също открито признан атеист. Но след преживяването, той се посветил изключително на изследването на духовността, взимайки втори докторат по психология на религията. После е станал посветен свещеник в Източно Православната Църква. После е служил като пастор в Обединената Методическа Църква “Свети Пол” в Бейтаун, Тексас. Преди да имигрира в САЩ от Русия през 1989, той е работил като психиатър изследовател в Московския Университет. Следва преживяването на доктор Родоная с неговите собствени думи от книгата на Филип Берман, Пътя към дома.
Първото нещо, което си спомням от моето НДЕ е, че се озовах в пълна тъмнота. Не чувствах физическа болка, все още осъзнавах някак си моето съществуване като Джордж и всичко около мен беше тъмнина, пълна тъмнина, най-голямата тъмнина някога, по-тъмна, от което и да е тъмно, по-черна, от което и да е черно. Това ме заобикаляше и ме притискаше. Бях ужасен. Не бях подготвен за това. Бях шокиран да открия, че все още съществувам, но не знаех къде съм. Единствената мисъл, която се въртеше в главата ми беше, “Как мога да бъда като не съм?”. Това е, което ме притесняваше.

Бавно се стегнах и започнах да мисля какво се е случило, какво ставаше. Но нищо освежаващо или успокояващо не ми дойде на ум. Защо съм в тази тъмнина? Какво да правя? Тогава си спомних известния стих на Декарт, “Мисля, следователно съществувам”. И това свали огромен товар от мен, защото тогава знаех със сигурност, че бях жив, въпреки, че очевидно в друго различно пространство. Тогава си помислих, ако съм аз, защо да не бъда позитивен? Това ми дойде на ум. Аз съм Джордж и съм в тъмнината, но знам че съм. Аз съм това, което съм. Не трябва да съм негативен.

Тогава си помислих, как да дефинирам какво е позитивно в тъмнината? Ами, позитивно е светлината. Тогава изведнъж бях в светлината, ярко бяла, грееща и силна, много ярка светлина. Беше като светкавиците на фотоапаратите, но не прекъсващи – толкова ярка. Постоянно ярка. Първоначално ослепителният блясък на светлината ми беше болезнен, не можех да гледам директно в нея. Но лека по лека започнах да се успокоявам. Започнах да чувствам топлина, удобство и изведнъж всичко беше наред.

Следващото нещо, което се случи, беше че видях всички тези молекули да летят наоколо, атоми, протони, неутрони, просто да летят навсякъде. От една страна това беше напълно хаотично, но това, което ми достави огромна радост, беше че този хаос си имаше някаква собствена симетрия. Тази симетрия беше красива и постоянна и цяла, и ме обля със страхотна радост. Видях универсалната форма на живота и природата пред очите ми. В този момент всяка грижа, която имах за моето тяло, изчезна, защото ми беше ясно, че не се нуждая от него вече, че всъщност то е било ограничение.

Всичко в това преживяване се сля в едно, затова ми е трудно да определя точната последователност на събитията. Времето както го знаем спря. Минало, настояще и бъдеще някак си се сляха в едно за мен в това безкрайно обединение на живота.

По едно време претърпях, това което се нарича преглед на живота, видях моя живот от началото до края наведнъж. Участвах в реалните драми на моя живот, почти като холографична картина на моя живот пред мен, нямах чувство за минало, настояще или бъдеще, просто сега и реалността на моя живот. Но не започна с раждане и не продължи с моя живот в Московския Университет. Всичко се появи наведнъж. Ето ме. Това беше моя живот. Не изпитах никакво чувство на вина или разкаяние за нещата, които бях направил. Не се почувствах по един или друг начин, за моите неуспехи, грешки или постижения. Всичко, което почувствах, беше моя живот, както си беше. И бях доволен от това. Приех живота ми какъвто е.

През това време светлината излъчваше мир и радост към мен. Беше много позитивна. Бях толкова щастлив да съм в светлината. И разбрах какво означава светлината. Научих, че всички физически правила на човешкия живот бяха нищо в сравнение с тази обединяваща реалност. Също видях, че черната дупка е просто друга част от тази безкрайност, която е светлина.

Видях, че реалността е навсякъде. Не е само земния живот, ами безкрайния живот. Всичко не само е свързано заедно, всичко също е едно. Почувствах единството със светлината, чувство, че всичко е правилно с мен и вселената.

Можех да отида навсякъде на момента, наистина там. Опитах се да комуникирам с хората, които видях. Някои почувстваха моето присъствие, но никой не предприе нещо. Почувствах, че е нужно да науча за Библията и философията. Искаш, получаваш. Помисли и ще дойде при теб. Така аз участвах, върнах се обратно и живях в умовете на Исус и неговите последователи. Чух техните разговори, преживях яденето, даването на вино, миризмата, вкуса, но нямах тяло. Бях чисто съзнание. Ако не разбирах какво се случваше, обяснението щеше да дойде. Но никой учител не приказваше. Обиколих Римската Империя, Вавилон, времената на Ной и Аврам. Бях във всяка ера, която можете да споменете.

Ето ме, изпълнен с тези добри неща и това прекрасно преживяване, когато някой започна да режи корема ми. Можете ли да си представите? Това, което се е случило, е че са ме закарали в моргата. Бях обявен за мъртъв и оставен там за три дни. Разследването на причината за смъртта беше започнало и те са изпратили някой да ми направи аутопсия. Като започнаха да ми режат корема, почувствах, че огромна сила ме хвана за врата и ме издърпа долу. И беше толкова силно, че си отворих очите и имах това силно чувство на болка. Тялото ми беше студено и почнах да треперя. Те веднага спряха аутопсията и ме заведоха в болницата, където останах за следващите девет месеца, повечето от които прекарах на респиратор.

Бавно възстанових здравето си. Но не бях вече същия, защото всичко, което исках да правя до края на живота ми беше да изучавам мъдростта. Този нов интерес ме отведе да посетя Университета на Джорджия, където взех моята втора докторска степен по психология на религиите. Тогава станах свещеник в Източно Православната Църква. По-късно през 1989 дойдохме в Америка и сега работя като младши пастор в Първата Обединената Методическа Църква в Недерланд, Тексас.

Много хора ме питат в какво вярвам и как моето НДЕ е променило живота ми. Всичко, което мога да кажа е, че сега вярвам в Бога на вселената. Но за разлика от много други хора, никога не съм нарекъл Бог светлината, защото Бог е извън нашето разбиране. Вярвам, че Бог е дори повече от светлината, защото Бог също е тъмнина. Бог е всичко, което съществува, всичко и той е извън нашата възможност да го разберем изобщо. Не вярвам в Бога на евреите или на Християните или на Индусите или в някоя религиозна идея какво е Бог или не е. Той е все същия Бог и Бог ми показа, че вселената, в която живеем е красива и чудна мистерия, която е свързана заедно завинаги.

Всеки, които е имал такова преживяване от Бог, които е почувствал такова дълбоко чувство на връзка с реалността, знае, че има само една наистина важна работа да се прави в живота, и това е любов, да обичаме природата, да обичаме хората, да обичаме животните, да обичаме самото създание, просто защото то е. Да се отнасяме със създанието на Бог с топла и обичаща щедрост и милост, това е единственото значимо съществуване.

Много хора се обръщат към тези, които са имали НДЕ, защото чувстват, че ние имаме отговорите. Но аз знам, че това не е вярно, поне не напълно. Никой от нас няма да схване огромните истини на живота, докато най-накрая не се съедини с вечността след смъртта. Но от време на време получаваме отговорите тук на Земята и това по себе е достатъчно за мен. Обичам да задавам въпроси и да търся отговори, но знам че накрая трябва да живея въпросите и отговорите. Но това е добре, нали? Стига да обичаме, да обичаме с цялото си сърце и страсти, няма значение, нали? Може би най-добрия начин да изразя, това което искам да кажа е да споделя с вас нещо, което поетът Рилке веднъж е написал на един приятел. Видях това писмо, оригиналното, написано на ръка писмо, в библиотеката в Университета в Дрезден в Германия. (Той цитира по памет):

Бъди търпелив с всичко, което е неразгадано в сърцето ти. И се опитай да обичаш самите въпроси. Не търси отговори, които не могат да бъдат дадени. Защото няма да можеш да живееш с тях. И смисъла е да живееш всичко, да живееш въпросите сега и може би без да знаеш, ще живееш някой ден с отговорите.

Поставям вярата си в това. Живей въпросите и вселената ще отвори очите си за теб.
Джордж Родоная и бебето

Следва една случка с Джордж от неговото НДЕ с едно бебе. Тук той е наричан с неговото руско име “Юри”.

По време на НДЕ-то на Юри, той успя да посети семейството си. Видял скърбящата му жена и техните двама сина и двамата твърде малки, за да разберат, че техния баща е убит.

“После той посетил съседите си. Те са имали ново дете, родено дни преди “смъртта” на Юри.” Юри разпознал, че те са били разтревожени от това, което се е случило с него. Но те бяха особено притеснени от факта, че тяхното дете не спирало да плаче.

“Независимо какво правеха, той продължаваше да плаче. Когато той заспиваше, това беше за малко и с прекъсвания и тогава, той се събуждаше и плачеше отново. Те го бяха взели от докторите, но бяха объркани. Всички обичайни неща като остри стомашни болки бяха излекувани и те ги изпратиха у дома надявайки се, че бебето евентуално ще се успокои.

Докато е бил там в това нетелесно състояние, Юри открил нещо:”

“Можех да приказвам с бебето. Беше невероятно. Не можех да приказвам с родителите, моите приятели, но можех да приказвам с малкото момченце, което току-що се беше родило. Попитах го какво има. Никакви думи не бяха разменени, попитах го може би чрез телепатия, какво не беше наред. Той ми каза, че го боли ръката. И като ми каза това, успях да видя, че костта беше усукана и счупена.”

“Бебето имаше частично счупване на костта на ръката, вероятно причинено от усукване по време на раждането. Сега Юри и бебето знаеха какво не е наред, но никой от тях не можеше да сподели проблема с родителите.

После докторът от Москва дошъл да направи аутопсия на Юри. Като преместиха неговото тяло от кабинета на носилката, неговите очи потреперели. Докторът се усъмнил и прегледал очите му. Когато те реагирали на светлина, той бил незабавно откаран за спешна операция и спасен.

Юри каза на семейството си, че е бил “мъртъв”. Никой не му повярвал, докато не започнал да дава подробности, за това какво е видял по време на пътуването си извън тялото. Тогава те станали по-малко скептични. Неговата диагноза за бебето на съседите е свършила работата. Той казал, че ги е посетил онази нощ и казал за тяхната грижа за тяхното ново дете. Казал им, че е приказвал с бебето и е открил, че е имало частично счупване на костта на ръката. Родителите отвели детето при доктор и той му направил рентгенова снимка на ръката и открил, че диагнозата на Юри от дълго разстояние в била правилна.”

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Кимбърли Шарп – Преживяване близко до смъртта

Кимбърли Шарп – Преживяване близко до смъртта.

Източник: www.near-death.com

Първото нещо, което си спомням беше спешния вик на една жена. “Не измервам пулс!” каза тя. “Не измервам пулс.”

Всъщност казах, че се чувствам добре. Наистина добре. Като се помисля пак, никога не съм се чувствала по-добре и по-жива. Бях здрава и цяла, спокойна и на място за първи път през живота ми. Въпреки, че все още не виждах, можех да чуя всичко, предимно бърборенето на много гласове по едно и също време. Не ме притесняваше. Оставих го. Оставих всичко.

Следващото ми усещане беше на напълно нова обстановка. Знаех, че не съм сама, но не можех да видя ясно, защото бях обгърната от гъста, тъмно сива мъгла. Усетих очакване, същото очакване, което някой чувства, когато чака самолета да излети или да кацне. Изглеждаше естествено да съм точно тук и да чакам толкова дълго, колкото трябваше. Земното време нямаше вече значение за мен. Нямаше ги понятията “преди” и “след”. Всичко – минало, настояще, бъдеще – съществуваше едновременно.

Изведнъж, една огромна експлозия избухна под мен, експлозия на светлина, разстилаща се до най-дългите предели на моето зрение. Бях в центъра на светлината. Тя издуха всичко, включително и мъглата. Достигна краищата на вселената, която можех да видя и се прегъна на безкрайни пластове. Гледах вечността да се разгъва.

Светлината беше по-ярка хиляди слънца, но не нарани очите ми. Никога не бях виждал нещо, толкова светещо или толкова златно като Светлината и веднага разбрах, че бях изцяло съставена от любов, цялата насочена към мен. Тази прекрасна, изпълнена с живот любов беше много лична, както може би ще опишете светската любов, но също и свещена.

Въпреки, че никога не бях виждала Бог разпознах тази светлина като Светлината на Бог. Но дори думата Бог изглеждаше твърде малка да опише великолепието на това присъствие. Бях с моя Създател в свещена комуникация с това присъствие. Светлината беше насочена към мен и през мен, заобикаляше ме и ме пронизваше. Съществуваше просто за мен.

Светлината ми даде знания, въпреки, че не чух думи. Не комуникирахме на английски или някой друг език. Това беше разговор по-ясен и по-лесен, от колкото тромавия посредник, езика. Беше нещо като разбиране на математиката или музиката, знание без думи, но не по-малозначимо знание. Учех отговорите на вечните въпроси на живота, въпроси толкова стари, че ги задаваме като клишета. “Защо сме тук?” Да учим. “Какъв е смисъла на живота?” Да обичаме. Почувствах се сякаш си припомнях неща, които някога съм знаела, но някак си съм ги забравила и изглеждаше невероятно, че не бях разбрала тези неща преди това.

Тогава този екстаз от знания и осъзнаване беше нарушен. Отново без думи научих, че трябва да се върна към моя живот на Земята. Бях ужасена. Да напусна всичко това, да напусна Бог, да се върна обратно към това старо и забравено съществуване? Няма начин. Момичето, което винаги правеше, както и беше казано, коленичеше. Но напразно. Връщах се обратно. Знаех си. Бях вече на път. Бях на траектория отправена точно към тялото ми.

Тогава видях моето тяло за първи път и тогава осъзнах, че вече не съм част от него. До този момент, се възприемах права, както принципно правим, пред огледала или снимки. Сега бях разтресена от странната гледка на мен в профил от около 1 метър разстояние. Погледнах моето тяло, което познавах толкова добре и бях изненадана от моето отделяне. Почувствах същия вид благодарност към моето тяло, която имах към моето зимно яке, когато го отделих настрани през лятото. Добре ми служеше, но повече нямах нужда от него. Не бях вързана по никакъв начин с него. От каквото и да се съставляваше аза, знаех че не съм вече там. Моята същина, моето съзнание, моите спомени, моята личност бяха отвън, не вътре в този затвор от плът.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Мелън Томас Бенедикт – Преживяване близко до смъртта

Мелън Томас Бенедикт – Преживяване близко до смъртта.

Mellen-Thomas Benedict Мелън Томас Бенедикт е човек на изкуството, който е
имал преживяване близко до смъртта през 1982 г. Бил е мъртъв за около час и половина поради неизлечим рак. По време на смъртта си, той излиза от тялото си и отива в Светлината. Заинтересуван от вселената, той бива откаран далече в дълбочините на съществуването и дори извън тях, в енергетичната празнота на нищото преди Големия Взрив. Имал възможността да научи много относно прераждането. Благодарение на неговото преживяване успява да допринесе за научни открития. Мелън се е занимавал усилено с механиката на клетъчното общуване и изследвания, свързани с връзката на Светлината и живота в областта на квантовата биология. Изследванията хвърлят нов поглед върху
начина, по който работят биологичните системи. Мелън открива, че живите клетки могат много бързо да отговорят на светлинни подбуждания, водещи до, освен други неща, високоскоростно лечение. Той е изследовател, изобретател и лектор.

Няколко седмици след като Мелън е роден, вероятно е преживял ПБС, когато неговите черва са се разкъсали. Неговото тяло било захвърлено настрана като труп, но за изненада на всички по–късно се съживява. Когато става достатъчно голям, за да може да държи пастели, той започва нещо, което се превръща в непреодолим импулс да създава символични форми на черно–бели Ин–Ян кръгове от източните религии. Не си спомня защо ги е чертал. Прекарва училищните си години в католически интернат във Върмонт и като младеж е кръстен в християнската религия на Армията на спасението. Пътува много, защото вторият му баща е военен, докато семейството му не се установява в Северна Каролина. След това на Мелън е поставена диагноза рак, който не може да се оперира. Той се маха от лудия филмов свят и се отдава на собственото си студио за цветно стъкло. Когато състоянието му се влошава, започва да прекарва все повече време с изкуството си. Една сутрин се събужда, знаейки, че ще умре на следващия ден, и умира.

През 1982 г. умрях от неизлечим рак. Състоянието не можеше да се оперира и всякакъв вид химиотерапия просто ме правеше по–вял. Бяха ми дали от шест до девет месеца живот. Бях информационен маниак през 70–те и бях паднал духом относно ядрената, екологичната и т.н. криза. И понеже нямах духовна основа, започнах да вярвам, че природата е направила грешка, и че вероятно сме един раков организъм на тази планета. Не виждах никакъв начин да се избавим от проблемите, които си бяхме създали. Възприемах всички хора като рак и това беше, което получих. Това ме уби. Внимавайте каква ви е гледната точка за света. Може да се върне върху вас, особено ако имате лошо отношение към света. А аз имах сериозно негативно отношение. Това доведе до моята смърт. Опитах всякакви лечебни методи, но нищо не помогна.

Та, прецених, че това е наистина само между мен и Бог. Никога досега не се бях срещал или занимавал с Бог. Нямах никаква Духовност по онова време, но бях започнал да уча за Духовността и алтернативното лечение. Поставих си за цел да прочета и науча всичко възможно по въпроса, защото не исках да бъда изненадан, като съм от другата страна. Започнах да чета относно различните религии и философии. Всички те бяха много интересни и даваха надежда, че има нещо от другата страна.

От друга страна, като самоиздържащ се художник на цветно стъкло, нямах здравна застраховка. И така, моите спестявания заминаха за една нощ. Тогава се изправих пред медицинската професия без никаква застраховка. Не исках да обременявам финансово моето семейство и затова реших, че ще се справя сам. Нямаше постоянна болка, но имах мигове, в които губех съзнание. Разбрах, че не мога да карам кола, и по-късно отидох в приют. Имах собствена болногледачка. Бях благословен от този ангел, който ме съпроводи през последната част от живота ми. Издържах около осемнадесет месеца. Не исках да вземам много лекарства, понеже исках да съм възможно най–съзнателен. Тогава изпитах такава болка, нямах нищо друго освен болка в съзнанието, за щастие само няколко дни.

Спомням си, че едно утро се събудих у нас около 4:30 часа и просто знаех, че това беше. Това беше денят, в който щях да умра. Извиках няколко приятели и се сбогувах с тях. Събудих моята болногледачка и й казах. Бях се уговорил лично с нея, че тя ще остави тялото ми недокоснато шест часа, заради всички интересни неща, които бях прочел, че се случват, когато човек умира. Върнах се да поспя. Следващото нещо, което си спомням, беше началото на типичното ПБС. Изведнъж бях напълно осъзнат и стоях изправен, но моето тяло беше в леглото. Имаше я и тъмнината около мен. Бидейки извън тялото, беше по–живо, отколкото обикновено преживяване. Беше толкова живо, че можех да видя всяка стая в къщата, можех да видя върха на къщата, можех да видя около къщата, можех да видя под къщата. Там беше и Светлината. Обърнах се към нея. Беше много подобна на това, което много други хора описват в техните ПБС–та. Беше толкова величествена. Реална е, можеш да я почувстваш. Пленителна е, искаш да отидеш към нея, сякаш искаш да отидеш в ръцете на своята майка или баща.

Като започнах да се движа към Светлината, знаех интуитивно, че ако отида при нея, ще бъда мъртъв. И както се движех към нея, казах: „Моля, изчакай малко сега, изчакай една минута. Искам да си помисля за това. Бих желал да поговоря с теб, преди да тръгна.“

За моя изненада, цялото преживяване спря в този миг. Вие управлявате наистина вашето ПБС. Не се намирате на влакче в увеселителен парк. И моето желание беше уважено и проведох няколко разговора със Светлината. Светлината се променяше в различни фигури като Иисус, Буда, Кришна, мандали, първообразни картини и знаци.

Попитах Светлината: „Какво става тук? Моля Те, Светлина, разясни ми. Искам наистина да знам реалността на ситуацията.“

Не мога да обясня с точни думи, защото беше вид телепатия. Светлината отговори. Информацията, която ми беше дадена, беше, че твоите вярвания оформят вида на обратната връзка, която получаваш пред Светлината. Ако си бил будист или католик, ще получиш обратна връзка на твоите мисли. Имаш шанс да я погледнеш, да я проучиш, но повечето не го правят.

След като Светлината ми се разкри, осъзнах, че това, което виждах, беше част от матрицата на нашето Висше Аз. Единственото, което мога да ви кажа е, че то се превърна в матрица-мандала от човешки души, и това, което видях, е това, което наричаме наше Висше Аз. То е канал към Източника. Всеки един от нас идва директно като пряко изживяване от Източника. Ние всички имаме Висше Аз или част от абсолютния Дух от нашето същество. То се разкри пред мен в истинската си енергийна форма. Единственият начин, по който мога да го опиша, е, че е по–скоро канал. Не изглеждаше така, но беше пряка връзка с Източника, която всеки един от нас притежава. Ние сме свързани с него.

Така Светлината ми показа матрицата на Висшия Аз. И ми стана ясно, че всички Висши Аз–ове са свързани в едно същество, всички хора са свързани като едно същество, ние всъщност сме едно и също същество, различни аспекти от същото същество. Не беше дадено на определена религия. Това ми беше разяснено. И видях тази мандала, този кръг от човешки души. Беше най–красивото нещо, което някога съм виждал. Влязох в него и то беше поразително. Беше като Любовта, която винаги си искал, и беше от този вид Любов, която лекува и възражда.

Като помолих Светлината да продължи да обяснява, разбрах какво е матрицата на Висшия Аз. Имаме решетка около планетата, където всички Висши Аз–ове са свързани. Това е като огромна компания, следващо фино ниво на енергията около нас, може да се каже – следващо Духовно ниво.

След това, след няколко минути, поисках повече обяснения. Наистина исках да зная какво е вселената и бях готов да тръгна. Казах:
– Готов съм, вземи ме.

Тогава Светлината се превърна в най–красивото нещо, което съм виждал: мандала от човешките души на тази планета. Стигнах дотук въпреки моята негативна гледна точка за това какво се е случило на планетата. И помолих Светлината да продължи да ми обяснява, видях в тази великолепна мандала колко сме красиви в нашата същност. Ние сме най–красивите същества. Човешката душа, човешката матрица, която всички ние образуваме заедно, е фантастична, елегантна, екзотична, всичко. Просто не мога да изразя достатъчно как тя промени мнението ми за човешките същества в този миг. Казах:

– О, Боже, не знаех колко сме красиви. На всяко ниво, високо или ниско, в каквато и форма да сте, вие сте най–красивите създания. Бях изненадан да открия, че нямаше никакво зло в моята душа.

Попитах:
– Как е възможно това?

Отговорът беше, че никоя душа не наследява зло. Ужасните неща, които се случват на хората, може да са ги подтикнали да правят зли неща, но техните души не са зло. „Това, което всички хора търсят, това, което ги поддържа, е Любов“, ми каза Светлината. „Това което разваля хората, е липсата на Любов.“ Разкритията, идващи от Светлината, продължаваха. После попитах Светлината:

– Това означава ли, че човечеството е спасено?

Тогава като звук от тромпет с дъжд от спираловидни светлини, Великата Светлина проговори:

– Запомни това и не го забравяй: вие се спасявате, освобождавате и лекувате. Винаги сте го правили. И винаги ще го правите. Вие сте създадени със силата да го правите още отпреди началото на света.

В този миг осъзнах още по–силно. Осъзнах, че ние вече сме спасени. Ние сме се спасили, защото ние сме били проектирани да се самопоправяме, както останалата част на Божията вселена. Това е значението на второто пришествие.

Благодарих на Светлината от Бог с цялото си сърце. Най–доброто нещо, което успях да измисля, бяха тези прости думи на пълно уважение:
– О, скъпи Боже, скъпа Вселено, скъпи Висши Аз, обичам живота си.

Светлината сякаш ме вдишваше все по–дълбоко. Сякаш напълно ме поглъщаше. Любящата Светлина е до ден-днешен неописуема. Влязох в друга реалност, по–дълбока от последната, и осъзнах нещо повече, много повече. Беше грамаден поток от Светлина, обширен и пълен, дълбоко в сърцето на живота. Попитах какво е това. Светлината отговори:

– Това е реката на живота. Пий от тази манна небесна за сърцето си.

Това и направих. Поех една голяма глътка и после още една. Да пиеш от самия живот! Бях въодушевен. Тогава Светлината каза:

– Имаш желание.

Светлината знаеше всичко за мен, всякакво минало, настояще и бъдеще.

– Да! – прошепнах аз.

Поисках да видя останалата част от вселената извън нашата слънчева система, извън всички човешки илюзии. Светлината тогава ми каза, че мога да тръгна по Потока. Така и направих, и бях откаран през Светлината до края на тунела. Почувствах и чух поредица от много нежни звукови гърмежи. Какво бързане! Изведнъж сякаш бях изстрелян надалече от планетата по този поток от живот. Видях земята да се отдалечава. Слънчевата система в целия си блясък профуча и изчезна. По–бързо от скоростта на Светлината летях през центъра на галактиката, поемайки повече знания. Научих, че тази галактика и цялата вселена, бликат от много, различни по видове, Живот. Видях много светове. Добрата новина е, че не сме сами в тази вселена!

Като минавах през този поток от съзнание през центъра на галактиката, потокът се разширяваше в страхотни фрактални вълни от енергия. Суперклъстерите на галактиките с цялото им древно знание минаваха наоколо. В началото си мислех, че отивам някъде; всъщност просто пътувах. Но тогава осъзнах, че както потокът се разширяваше, моето съзнание също се разширяваше да поеме всичко във вселената. Цялото съзнание мина покрай мен. Беше невъобразимо чудо! Бях като дете–чудо, едно
дете в страната на чудесата!

Сякаш се бях извисил над всичките създания във вселената и те изчезваха в точка от Светлина. Почти веднага втора Светлина се появи. Дойде от всички страни и беше толкова различна. Светлина, състояща се от много повече, дори от всички, честоти във вселената. Почувствах и чух няколко меки звукови гърмежа отново. Моето съзнание или същество се простираше, за да се смеси с цялата
холографна вселена.

Когато влязох във втората Светлина, осъзнах, че тъкмо съм се издигнал над Истината. Това са най–добрите думи, които намирам, но ще се опитам да обясня. Когато влязох във втората Светлина, се разширих извън първата Светлина. Озовах се в дълбока тишина, извън всяка тишина. Можех да виждам или усещам във вечността, извън безкрайността. Бях в празнотата. Бях в преди Създанието, преди Големия Взрив. Преминах началото на времето – първата дума – първата вибрация. Бях в окото на Създанието. Чувствах се така сякаш докосвам лицето на Бог. Не беше религиозно чувство. Просто бях в едно с абсолютния живот и съзнание. Като казвам, че можех да виждам или усещам във вечността, имам предвид, че можех да преживея цялото създание как се самосъздава. Беше без начало и без край. Това е мисъл за разширяване на ума, нали? Учените възприемат Големия Взрив като единствено събитие, което е създало вселената. Видях, че Големият Взрив е един от безбройните Големи Взривове, създаващи вселените безкрайни и едновременни. Единствените картини, които дори трудно се описват с човешки термини, биха били тези, създадени от суперкомпютри, използващи фрактални геометрични уравнения.

Древните са знаели това. Те са казали, че Божеството периодично създава нови вселени чрез издишване и разрушава други вселени чрез вдишване. Тези епохи са били наречени Юги. Модерната наука нарича това Големият Взрив. Бях в абсолютно чисто съзнание. Можех да видя или възприема всички Големи Взривове или юги, които се създаваха или саморазрушаваха. Мигновено влизах във
всички едновременно. Видях, че всяка малка частица от създанието има силата да създава. Трудно е да се обясни това. Все още нямам думи да го изразя.

Трябваха ми няколко години, след като се завърнах, изобщо да асимилирам с думи преживяването на празнотата. Мога да ви кажа това – празнотата е по–малко от нищото и все пак повече от всичкото! Празнотата е абсолютната нула, хаосът формиращ всички възможности. Тя е абсолютното съзнание, много повече от дори универсална интелигентност.

Къде е празнотата? Аз разбрах. Празнотата е във и извън всичко. Вие, дори точно сега, като живеете, сте винаги вътре и извън празнотата едновременно. Не трябва да отивате някъде или да умрете, за да стигнете там. Празнотата е вакуум или нищо между физическите проявления, пространството между атомите и техните компоненти.

Модерната наука е започнала да изследва това пространство между всичкото. Нарича го нулева точка.
Каквото и да се опитат да измерват, техните инструменти излизат от скалата или отиват до безкрайност, така да се каже. Нямат начин засега да измерят безкрайното с точност. Има повече нулево пространство във вашето собствено тяло и вселената, отколкото където и да е! Това, което мистиците наричат празнота, не е празнота. Тя е толкова пълна с енергия, различен вид енергия, която е създала всичко, което сме. Всичко след Големия Взрив е вибрация, от първата дума, която е първата вибрация. Библейското „Аз съм“ всъщност има въпросителна след себе си. „Аз съм? Какво съм аз?“ Създанието е Бог, който изследва себе си по всевъзможни начини, едно продължително, безкрайно изследване чрез всеки един от нас. Чрез всеки косъм на главата ви, всяко листо на дърветата, всеки атом, Бог изследва себе си, великото „Аз съм“. Започнах да виждам, че всичко, което е, е Аз–ът, вашият Аз, моят Аз. Всичко е великият Аз. Затова Бог знае, дори когато едно листо падне. Това е възможно, защото където и да сте, там е центърът на вселената. Където и да е някой атом, там е центърът на вселената. Има Бог там и Бог е в празнотата.

Като разглеждах празнотата и всички юги или създания, бях напълно извън времето и пространството такива, каквито ги познаваме. В това разширено състояние открих, че създанието е напълно чисто съзнание или Бог, идващо в изживяването на живота, какъвто го познаваме. Самата празнота е лишена от изживяване. Тя е преди живота, преди първата вибрация. Божеството е повече от живот и смърт. Затова във вселената има дори нещо повече от живота и смъртта да се изживее!

Бях в празнотата и осъзнавах всичко, което е било създадено. Сякаш гледах през очите на Бог. Бях станал Бог. Изведнъж не бях аз вече. Единственото нещо, което мога да кажа е, че гледах през очите на Бог. И изведнъж знаех защо съществува всеки атом и можех да видя всичко. Любопитното беше, че отидох в празнотата и се върнах с разбирането, че Бог не е там. Бог е тук. За това става въпрос. Това постоянно търсене на човешката раса да отиде и да намери Бог… Бог ни е дал всичко, всичко е тук – тук се намира. И това, което правим сега, е Божието изследване на Бог чрез нас. Хората са толкова загрижени да се опитват да станат Бог, че изпускат да осъзнаят, че ние вече сме Бог и Бог става нас. За това става въпрос. Когато осъзнах това, бях приключил с празнотата и исках да се завърна в това създание, в тази юга.

Тогава изведнъж се завърнах през втората Светлина или Големия Взрив, чувайки още няколко меки взрива. Пуснах се обратно по потока от съзнание през цялото създание. Какво спускане! Суперклъстерите на галактиките ми се явиха с още повече прозрения. Минах през центъра на нашата галактика, който е черна дупка. Черните дупки са огромни процесори или рециклатори на вселената. Знаете ли какво има от другата страна на една черна дупка? Ние сме там. Нашата галактика, която се преработва от друга вселена. В цялата си енергийна конфигурация галактиката изглеждаше като фантастичен град от светлини. Цялата енергия от тази страна на Големия Взрив е Светлина. Всяка частица, по–малка от атома, всеки атом, звезда, планета, дори самото съзнание, са направени от Светлина и имат честота. Светлината е живата материя. Всичко е направено от Светлина, дори камъните. Така всичко е живо. Всичко е направено от Светлината на Бог, всичко е много интелигентно.

Като се спусках по потока, видях огромна Светлина да идва. Знаех, че това беше първата Светлина, светлинната матрица на Висшия Аз на нашата слънчева система. Цялата слънчева система се появи в Светлината, придружена от един от тези меки взривове. Видях, че нашата слънчева система, в която
живеем, е нашето по–голямо местно тяло. Това е нашето местно тяло и ние сме много по–големи, отколкото си представяме. Видях, че слънчевата система е нашето тяло. Аз съм част от това и Земята е това велико създадено същество, което ние сме, и ние сме частта от него, която знае, че е. Но ние сме само тази част. Ние не сме всичко, но ние сме тази част от него, която знае, че е.

Успях да видя цялата енергия, която тази слънчева система генерира, и е невероятно светлинно шоу! Можех да чуя музиката на сферите. Нашата слънчева система, както и всички небесни тела, създават уникална матрица от светлинни, звукови и вибрационни енергии. Напредналите цивилизации от другите слънчеви системи могат да следят живота, какъвто го знаем във вселената, използвайки вибрициите или енергийния печат на матрицата. Детска игра е. Чудните земни деца, човешките същества, издават
изобилие от звуци като деца, които си играят в задния двор на вселената.

Поех по потока направо към центъра на Светлината. Почувствах се прегърнат от нея, когато ме пое със своя дъх, последван от друг мек звуков взрив. Бях във великата Светлина на Любовта с потока на живота, минаващ през мен. Трябва да го кажа отново – това е най–обичащата, несъдеща Светлина. Тя е идеалният родител за това чудно дете.

– Какво сега? – чудех се.

Светлината ми обясни, че няма смърт, ние сме безсмъртни същества. Вече сме живи завинаги! Осъзнах, че ние сме част от естествена жива система, която се преработва безкрайно. Никога не ми беше казано, че трябва да се връщам обратно. Просто знаех, че ще се върна. Беше естествено след това, което видях. Не знам колко дълго бях със Светлината в човешко време. Но дойде миг, в който осъзнах, че на всички мои въпроси е отговорено и моето завръщане беше близо. Когато казвам, че на всички мои въпроси беше отговорено от другата страна, искам да кажа точно това. На всички въпроси ми бе отговорено. Всеки човек има различна роля и различен брой въпроси, които да разучи. Някои от нашите въпроси са универсални, но всеки от нас изследва нещото, наричено живот, по неговия си уникален начин. Така и всяка друга форма на живот – от планините до всяко листо на всяко дърво.

И това е много важно за останалите от нас в тази вселена. Защото всичко то допринася за Голямата Картина, пълнотата на живота. Ние сме, казано с други думи, Бог, който изследва своя Аз в един безкраен Танц на Живота. Вашата уникалност подсилва всичко живо.

Като започнах да се връщам обратно към живота, изобщо не ми мина през ум, нито ми беше казано, че ще се завърна в същото тяло. Просто нямаше значение. Имах пълна вяра на Светлината и в процеса на живота. Когато потокът се свърза с великата Светлина, помолих никога да не забравям видяното и чувствата от това, което изпитах от другата страна. Имаше едно: „Да“. Почувствах го като целувка върху душата си. Тогава бях върнат обратно от Светлината отново във вибрационното царство. Целият процес се обърна, с дори дадена ми повече информация. Върнах се у дома и ми бяха дадени уроци за механизма на прераждането. Бяха ми дадени отговори на всички тези малки въпроси, които имах: „Как работи това? Как работи онова?“. Знаех си, че ще бъда прероден. Земята е велик процесор на енергия и индивидуалното съзнание се развива от нея и отива във всеки един от нас. Помислих се за човек за първи път и бях щастлив да съм такъв. От това, което видях, щях да съм щастлив да съм атом в тази вселена. Един атом. И така, да бъда човешката част от Бог – това е най–фантастичното блаженство. Това е блаженство извън нашите най–луди представи какво може да е блаженство. За всеки един от нас да бъдем човешката част от това преживяване е величествено и великолепно. Всеки един от нас, без значение къде е, е блаженство за тази планета, където сме ние.

И така, преминах през процеса на прераждане, очаквайки да бъда бебе някъде. Но ми беше даден урок как личността и съзнанието се развиват и се преродих отново в това тяло. Бях толкова изненадан, като си отворих очите. Не знам защо, но толкова се радвах, че съм обратно в това тяло,
обратно в моята стая с някой, който се грижеше за мен и изливаше сълзи от очите си. Беше моята болногледачка. Беше се предала час и половина, след като ме намерила мъртъв, но знаем, че беше час и половина, понеже тогава ме е намерила. Тя беше уважила моето желание мъртвото ми тяло да бъде оставено поне за няколко часа. Имахме силен стетоскоп и много начини да проверим жизнените функции на тялото, за да видим какво се случваше. Тя може да потвърди, че бях мъртъв.

Това не беше преживяване близко до смъртта. Преживях самата смърт за поне час и половина. Тя ме е намерила мъртъв и е проверявала със стетоскоп, проверявала е кръвното ми налягане и сърцебиене в продължение на час и половина. След това се пробудих и видях Светлината навън. Опитах се да стана и да отида при нея, но паднах от леглото. Тя чу силен трясък, влезе и ме намери на пода. Като се оправих, бях много изненадан и слисан от това, което ми се случи. Първоначално цялата памет от пътешествието, което имах, я нямаше. Появих се на този свят и питах: „Жив ли съм?“. Този свят изглеждаше повече като сън в сравнение с другия.

В рамките на три дни се чувствах нормално отново, по–ясно и все пак различно, откакто съм се чувствал преди в моя живот. Паметта ми от пътешествието се върна по–късно. Не можех да видя нищо погрешно в което и да е човешко същество, което бях виждал. Преди това наистина прибързвах в преценката си. Мислех, че много хора са наистина прецакани, но всъщност си мислех, че всички са прецакани с изключение на мен. Всичко това обаче скоро ми се проясни. Около три месеца по–късно един приятел каза, че трябва да се тествам и отидох да ме сканират и т.н. Наистина се чувствах добре и ме беше страх от лоши новини. Спомням си доктора в клиниката, като гледаше сканираните неща отпреди и след това, казвайки:

– Ами, сега тук няма нищо.
– Наистина, може би е чудо? – казах аз.
– Не, тези неща се случват, наричат се спонтанни ремисии. – каза той.

Държеше се много безразлично. Но това беше чудо и аз бях впечатлен, дори и никой друг да не беше. Мистериите на живота имат много малко общо с интелигентността. Вселената изобщо не е интелектуален процес. Интелектът помага, брилянтен е, но точно сега това е нещото, с което
се движим, вместо с нашите сърца и по–мъдрата част от нас самите.

Центърът на Земята е този велик трансформатор на енергия, точно както можете да го видите на снимките на магнитното поле на нашата Земя. Това е нашият цикъл, дърпащ преродилите се души обратно през него. Знак, че сте достигнали човешкото ниво, е, че започвате да развивате индивидуално съзнание. Животните имат групова душа и те се прераждат в групови души. Един елен е много вероятно да бъде елен завинаги. Но самият факт, че си роден човек, дали уродлив или гений, показва, че си на пътя на развитие на индивидуалното съзнание. То е част от груповото съзнание, наречено човечество.

Видях, че расите са личностни групи. Държавите като Франция, Германия и Китай имат своя собствена личност. Градовете имат своя личност, техните местни душевни групи привличат определени хора. Семействата имат групови души. Индивидуалната идентичност се развива като разклоненията на един фрактал, груповата душа изследва нашата индивидуалност. Различните въпроси, които всеки един от нас има, са много, много важни. Това е как Бог изследва своето Аз – чрез теб. Така че поставяй въпросите си и търси. Ще намериш своя Аз и ще намериш Бог в този Аз, защото само Аз–ът е.

Започнах също така да разбирам, че всички ние хората сме близки другари. Ние сме част от една и съща душа, която се разделя фрактално в много творчески посоки, но все пак едни и същи. Сега, като погледна някое човешко същество, виждам близък другар, моят близък другар, този, който
винаги съм търсел. Освен това, най–близкият другар, който ще намерите, сте вие самите. Ние сме едновременно мъже и жени. Ние преживяваме това в матката и ние преживяваме това в състоянията на прераждане. Ако търсите най–великия другар извън себе си, може би няма да го намерите, той не
е там. Точно, както Бог не е „там“. Бог е тук. Не търси Бог „навън“. Търси Бог тук. Вгледай се във своя Аз. Започни най–великата любовна връзка, която си имал… с твоя Аз. Ще харесаш всичко в нея.

Спуснах се и в това, което може би ще наречете ад, и беше много изненадващо. Не видях сатана или дявол. Моето спускане в ада беше спускане в личната човешка мизерия, невежество и тъмнина на незнанието на всеки индивид. Изглеждаше като мизерна вечност. Всяка от милионите души около мен имаше по една малка звезда на разположение. Никой обаче не й обръщаше внимание. Те бяха толкова погълнати от своята болка, травма и мизерия.

После след период, който изглеждаше като вечност, започнах да викам Светлината като дете, викащо родителя за помощ. Тогава Светлината се отвори и оформи тунел, който дойде точно към мен и ме изолира от всичкия страх и болка. Това е адът. Та, това, което правим, е да се учим да
стиснем ръце и да се съберем. Вратите на ада са отворени сега. Ние ще се свържем, ще се държим за ръце и ще излезем заедно от ада.

Светлината дойде при мен, превърна се в огромен златен ангел и аз казах: „Ти ангел на смъртта ли си?“ Тя ми обясни, че е моят абсолютен Дух, матрица на Висшия ми Аз, много древна част от нас. Тогава бях отведен към Светлината.

Скоро нашата наука ще изрази Духа. Няма ли да е чудесно? Сега измисляме устройства, които са чувствителни към фина или Духовна енергия. Физиците използват тези атомни ускорители, за да размажат атомите и да видят от какво са направени. Стигнали са до кварки и всичко това. Един ден те ще стигнат до малките неща, които ни държат заедно, и ще се принудят да нарекат това… Бог. С атомни ускорители те не само виждат какво има вътре, но и създават частици. Слава Богу, повечето от тях имат кратък живот, милисекунди и наносекунди. Тъкмо започваме да осъзнаваме, че ние създаваме, като вървим напред.

Видях една област, в която има момент, в който предаваме цялото знание и започваме да създаваме следващия фрактал, следващото ниво. Имаме силата да създаваме, докато изследваме. И Бог се изследва чрез нас.

След моето завръщане чувствам спонтанно Светлината и се научих да отивам до онова място почти всеки път в моите медитации. Всеки един от вас може да направи това. Не е необходимо първо да умрете, за да го направите. Във вашето „оборудване“ е, екипирани сте вече за това. Тялото е най–великолепната Светлина, която съществува. Тялото е вселена от невероятна Светлина. Духът не ни кара да разлагаме това тяло. Това не се случва. Спрете да се опитвате да станете Бог, Бог става вас. Тук. Умът е като дете, бягащо през вселената, което я иска и мисли, че то е създало света. Но аз питам ума: „Какво общо има твоята майка с това?“. Това е следващото ниво на Духовна осъзнатост. „О! Моята майка!“ Изведнъж изоставяш егото си, защото не си единствената душа във вселената.

Един от моите въпроси към Светлината беше:
– Какво е раят?

Разведоха ме по всички видове рай, които са били създавани: Нирванския, „Земите на щастливия лов“ и всички други. Минах през тях. Те са създадени от нашата мисъл. Всъщност ние не отиваме в рая, ние сме преработени. Но, каквото създадем, ние оставяме част от нас там. То е реално, но не е всичко от душата.Видях Християнския рай. Очакваме да е красиво място и седиш пред трона, възхвалявайки вечно. Опитах. Скучно беше! Това ли ще правим? Детско е. Не искам да обидя никой. Някои видове рай са много интересни, а някои са много скучни. Древните бяха много интересни, на индианците, на „Земите на щастливия лов”. На египтяните беше фантастично. И още, и още. Има толкова много. Във всеки един от тях има фрактал, който е твоята лична интерпретация, освен ако си част от групова душа, която вярва само в Бога на определена религия. Тогава си много близо, в същия парк, но дори и тогава всеки е малко различен. Това е част от теб, която оставяш там. мъртта е относно живота, не е относно рая. Попитах Бог:

– Коя е най–добрата религия на планетата? Коя е правилна?

И Божеството каза с огромна Любов:
– Не ме е грижа.

Беше невероятна благосклонност. Това означава, че ние сме загрижените същества. Абсолютното Божество на всички звезди ни каза: „Няма значение от коя религия сте.“ Те идват и си отиват, те се променят. Будизмът няма да съществува вечно, католицизмът също не е създаден веднъж завинаги; всички религии съществуват, за да станем просветени. Повече Светлина идва във всички системи сега. Ще настъпи реформация в Духовността, която ще бъде толкова драстична, колкото е била протестантската реформация. Ще има много хора, които ще се борят за това, една религия срещу другата, вярвайки, че само те са прави. Всеки си мисли, че притежава Бог, религиите и философиите, и по–специално религиите, защото те формират големи организации около техните философии.

Когато Божеството каза: „Не ме е грижа“, веднага разбрах, че нас ни е грижа. Важно е, защото ние сме грижовни същества. Важно е за нас и това е, което е важно. Това, което имате, е енергийното уравнение в Духовността. Абсолютното Божество не го е грижа дали сте протестант, будист или каквото и да е. Всичко това е цъфнала фасада на цялото. Пожелавам си всички религии да го осъзнаят и да позволят на другите да съществуват. Няма да настъпи краят на всяка религия, все пак говорим за един и същи Бог. Живей и остави другите да живеят. Всеки има собствена гледна точка. И всичко се прибавя към Голямата Картина, всичко е важно.

Отидох от другата страна с много страх от токсични отпадъци, ядрени ракети, нарастване на населението, изсичането на тропическата гора. Върнах се, обичащ всеки един проблем. Обичам ядрени отпадъци. Обичам гъбовидни облаци от ядрени взривове, това е най–святата мандала, която сме проявили до ден-днешен, като идеален образец е. Това, повече от всяка религия или философия на света, ни сближава изведнъж на ново ниво на съзнание. Знаейки, че можем да взривим планетата петдесет пъти или петстотин пъти, ние най–накрая разбрахме, че ние всички сме тук заедно сега. За известен период от време трябваше да бъдат пуснати повече бомби, за да го осъзнаем. Тогава започнахме да казваме: „Нямаме нужда повече от това.“

Сега всъщност сме в по–безопасен свят, отколкото сме живели преди, и ще става все по–безопасен. Та, върнах се, обичащ токсичните отпадъци, защото те ни сближиха. Тези неща са толкова големи. Както П. Ръсел би казал: „Проблемите сега са в „душевна големина“.“ Имаме ли размер на душата? Да! Изсичането на тропическата гора ще намалее и след петдесет години ще има повече дървета на планетата, отколкото много отдавна преди това. Ако се интересувате от екология, подхванете я, вие сте част от системата, която се осъзнава. Подхванете я с всички сили, но не се депресирайте. Тя е част от нещо по–голямо.

Земята е в процес да се самокултивира. Вече няма да бъде толкова диво място, както е била преди. Но ще има огромни диви места, резервати, където природата ще процъфтява. Градинарството и резерватите ще са основни в бъдеще. Увеличението на населението достига оптималния лимит на енергия, за да предизвика разместване на съзнанието. Това разместване ще промени политиката, парите, енергията.

Какво става, когато сънуваме? Ние сме многопространствени същества. Можем да имаме достъп до това чрез осъзнатото сънуване. Всъщност, вселената е Божи сън. Едно от нещата, които видях е, че хората са точка на планетата, която е точка в галактиката, която е точка. Има огромни системи навън и ние сме в нещо като средна система. Но човешките същества са вече легендарни из космоса на съзнанието.

Малкото човешко същество от Земята, Гая, е легендарно. Едно от нещата, с които сме легендарни, е сънуването или фантазирането. Ние сме легендарни фантазьори. Всъщност целият космос е търсил значението на живота, значението на всичко това. И малкият фантазьор е измислил най–добрия отговор досега. Ние сме го сънували, изфантазирали. Затова сънищата и фантазиите са важни. След като умрях и се върнах, наистина уважавам живота и смъртта. В нашите ДНК експерименти може би сме отворили вратата към голяма тайна. Скоро ще можем да живеем толкова дълго, колкото искаме, в това тяло. След 150 години живот ще има интуитивно чувство в душата ви, че искате да смените каналите. Да живееш завинаги в едно тяло не е толкова творческо, както прераждането, както преобразуването на енергия в този фантастичен въртеж от енергия, в който се намираме. Ние всъщност ще видим мъдростта на живота и смъртта и ще й се насладим.

Сега ние сме живи завинаги. Това тяло, в което сте, е било живо винаги. То идва от непрестанен поток от живот, връщащ се до Големия Взрив и отвъд него. Това тяло дава живот на следващия живот в гъста и фина енергия. Това тяло е било живо винаги.

По време на ПБС–то си, Мелън е имал пълен преглед на живота си и е видял кога са започнали неприятностите му – още докато е бил в утробата на майка си. Неговият баща е бил алкохолик по това време и когато е удрял майка му, Мелън е чувствал всеки удар като гръмотевица. Всички хормони, страх и емоции са минавали през него. И затова, когато се е родил, е бил много ядосан. Знаел е, че светът е много опасно място. След като е видял една снимка, която показва приликите на Лос Анджелис и ракова клетка, той е сметнал, че човечеството е като рак за природата и затова
по–късно е имал нелечим рак.

След ПБС–то си, Мелън успява да се свързва всеки ден със Светлината и да се потапя в Универсалното Знание, където може да получи отговор на всеки един въпрос. Използва тази възможност и помага в научни изследвания, свързани с биофотони и регенерация на клетките със Светлина. Светлината му казва да обърне внимание на учения К. Бакстър, който с помощта на полиграф през 1966 г. за първи път вижда, че растенията отговарят на това, което се случва в тяхната среда. В своята изследователска работа Бакстър документира взаимната връзка между живите същества и взаимодействието на техните съзнания.

Той разбира от Светлината, че тя е пълна с Радост. Тя му поставя следния въпрос: „Знаеш ли защо Земята е любимото място за прераждане?“ И му отговаря: „Това е мястото, където можеш да си починеш от вечния Смях.“ Показано му е, че Уолт Дисни е бил един от най–големите лечители на Земята. На Мелън му е показано и бъдещето на Земята. Скоро ние ще направим най–важната крачка в историята си. И тя не е Духовността и не е науката. Ще премахнем оцеляването.

Започнало е самопосвещението, което значи, че ние поемаме отговорността за това, което създаваме, и спираме парадигмата на предоставяне на други да управляват живота ни, например семейство и правителство. Време е да се съберем всички заедно по света и да разберем, че сме част от океана на съзнание, че всички сме свързани.

В близко бъдеще войната ще е незаконна и войската ще бъде обслужващ център. Колите ще се движат с безплатна енергия и няма да имат гуми. Всички тези технологии ги има сега. Няма да се наложи на хората да работят, за да се изхранват, освен ако искат. Те ще правят това, което обичат. Като се развива бъдещето, технологиите за телепортиране извън времето и пространството ще станат норма. Луната се отдалечава от Земята, което ще доведе до драстични промени в месечните цикли и вълни. Ще започнем да населяваме други планети.

Интервю с Мелън-Томас Бенедикт:

Прочети други Преживявания близки до смъртта.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , | Коментарите са изключени
123