Tag Archives: преживявания


Един фотограф, едно море, една снимка всяка сутрин

При хубаво време карам колело почти всеки ден по крайбрежната алея на Морската градина на Варна. Видът на морето и усещанията край него зареждат невероятно! Хората имаме какво да подобрим на брега, но природата винаги е съвършена.

Клишираната красота на морския пейзаж омръзва само на изображение или на филм, никога на живо. Великолепието на залязващото над пристанището огнено слънце или на изгряващата пълна лятна луна от другата страна компенсира всички други неуредици на деня, успокоява душата и връща въодушевлението от живота.

По разбираеми причини, през късната есен и зимата не излизам да карам и всичко това много ми липсва. Само че има един варненец, който не се плаши от студа, леда и винаги силния вятър по брега – името му е Емил Йовев. Представя себе си като бивш моряк, снимал брега от морето, а сега морето от брега ;) А в по-далечното минало – състезател по колоездене.

Та той всяка сутрин се разхожда по алеята и снима морето. След това качва снимката на изгрева в социалната мрежа и пожелава „Добро утро” на приятелите си. Всяка сутрин. Една снимка.

Неусетно това се превръща в ритуал и всички чакаме от коя част на алеята ще е днешната снимка, дали вали, оловен ли е цвета на морето или слънчицето все пак се подава иззад някой облак. Виждат ли се ясно пръските на вълните, разбиващи се в буните, или какво са правели тази сутрин любимите зимни гости на Варна – лебедите.

Ето какво ни разказва самият той:
„От години съм на алеята рано сутрин. Обикновено съм с колелото, но в дните, когато е невъзможно да се кара, излизам пеша. С „Канончето“ се сдобих преди 4-5 години и от тогава ми е неразделно другарче. В началото качвах епизодично снимки във Фейсбук. Не знам как възникна идеята за „Добро утро“. Започнах да пускам снимки с поздрава, след това спрях. Тогава приятели от чужбина ми се обадиха и ми казаха, че харесват идеята и ще се радват, ако продължа да качвам снимки. С времето налучках формата и така “ :) Добро утро :) “ стана като запазена марка. „Аудиторията“ ми се разшири и разбрах, че това е нещо като мисия – да споделяш мига с приятели… “

Снимките на Емил са сурово красиви, едновременно от познати на варненци места и буни, но и непознати в зимните условия, дори заплашителни. Често, като видя поредната, си казвам „Еха, колко ли е било студено по време на изгрева?”, „Ооо, какви огромни вълни!” или „Добре, и днешната е много красива” и се захващам с обичайната си работа за деня. Хубаво е човек да има такъв ориентир, който да чака с нетърпение и който да му дава сили и въодушевление.

А днешният изгрев отново е прекрасен! :) Добро утро :) !

 

Posted in За Духа и Душата, За Ежедневието, За Природата | Tagged , , , , | Коментарите са изключени

За финансирането: Люис Хоуър от University Impact Fund

Статия: „За финансирането: Люис Хоуър от University Impact Fund“ на Теса Фарнсуърт

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Дори и най-добрите социални новатори могат да си останат на етап идея, ако не разполагат с необходимите средства за стартирането на проекта си. В тази поредица социални предприемачи споделят своя опит в набирането на средства: стратегии, рискове и безкрайните усилия, положени за получаването на подкрепа и финансиране.

Люис Хоуър е директор на University Impact Fund, програма за обучение на студенти, която дава на обучаващите се реален практически опит в света на социалното предприемачество. Преди да основе UIF Хоуър бил част от екипа, създал Unitus Capital, компания, която консултира институции, отпускащи микрокредити.

Dowser: Споделете нещо конкретно и осезаемо, което сте научили през последните три месеца.
Хоуър: Прекарах много време, работейки със социални предприемачи, които често са пълни с идеи за решаването на даден проблем и имат своя кауза и мисия. Те са толкова погълнати от каузата, че изпускат от поглед основните бизнес принципи, които трябва да бъдат приложени, за да може начинанието им да постигне желаните резултати. Очевидно е, че без постоянен поток приходи, както бизнес организациите, така и тези с идеална цел, няма да оцелеят дълго, нито пък ще окажат някакво влияние върху обществото.

От коя своя грешка или неуспех си извадихте поука?
Бях час от екипа, основал компания занимаваща се с инвестиции в сферата на микрофинансирането. Ръководителите бяха много ентусиазирани и искаха да изградят стабилна организация, но липсваше общо виждане за модела, чрез който ще бъде постигнато това. Част от хората искаха още от самото начало да изградим финансово устойчив бизнес модел, а друга част искаха с течение на времето да стигнем до такъв модел, а в началото да разчитаме и на дарения, които ще ни помогнат да действаме в по-голям мащаб. В резултат на това разминаване организацията се разпадна и така и не бяха направени никакви инвестиции. Изводът е, че преди да почнеш да търсиш инвестиции, се нуждаеш от ясен модел, с който всички са съгласни.

Posted in За Обществото | Tagged , | Коментарите са изключени

За финансирането: Майкъл Грей от Fairbourne Consulting Group

Статия: „За финансирането: Майкъл Грей от Fairbourne Consulting Group на Брайън Стюарт, Джеф Суиндъл, Кристъл Бодили, Лоугън Тиодор и Теса Фарнсуърт

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Дори и най-добрите социални новатори могат да си останат на етап идея, ако не разполагат с необходимите средства за стартирането на проекта си. В тази поредица социални предприемачи споделят своя опит в набирането на средства: стратегии, рискове и безкрайните усилия, положени за получаването на подкрепа и финансиране.

Майкъл Грей работи за Fairbourne Consulting Group, нетрадиционна, международна консултантска компания за развитие, която се фокусира върху най-бедните хора по света.

Dowser: Споделете нещо конкретно и осезаемо, което сте научили през последните три месеца.
Грей: Научих, че хората, които почелят по-малко от два долара на ден и които някои смятат за необразовани, трябва да участват в решаването на собствените си проблеми. Те знаят от какво имат нужда и кои новости ще проработят в тяхната общност много по-добре от някой външен консултант. Много е важно тези хора да бъдат част от екипа, работещ по намирането на решения на проблемите.

Последните ми два проекта ме научиха, че дори и най-бедните хора искат качествени продукти и услуги; към тези хора трябва да се отнасяме като към равностойни партньори, защото и те заслужават шанс да бъдат самостоятелни, също както и останалия свят.

Примерно по време на две срещи с две групи индийки, взели микрокредити (доходите им варираха между 2 и 3 долара на ден), една от групите заяви, че желае в общността им отново да бъде въведена програма за спестявания, а другата група каза, че е загрижена за здравето си и е склонна да отделя средства за това, ако продуктите са достъпни. Тези два примера свидетелстват за това, че местните общности не искат безплатни подаяния. Те са умни и искат и могат да работят за онова, което желаят да получат (без значение дали става дума за това да спестяват за продуктите, които искат, за удовлетворението, че сами са успели да си го позволят; или за избора да поддържаш доброто си здраве). Т.е. безвъзмездната помощ трябва да е само временна, а възможностите за генериране на приходи – постоянни.

Често анализът и изпълнението на стратегията се решават на високо ниво без участието на местните хора и без да е проверено дали идеята ще работи на практика. Въз основа на своя опит мога да кажа, че е задължително да се разчита на местните хора при разработването на решения за техните проблеми.

От коя своя грешка или неуспех си извадихте поука?
От други хора научих, че е важно всичко да бъде описано писмено, за да се избегне риска и конфликта в бизнес взаимоотношенията. Освен това, макар че може да изглежда по-лесно да си партнираш с хората, с които си установил контакт първоначално, все пак е важно да достигнеш до повече хора и да работиш с тези, с които най-много си пасвате от гледна точка на конкретния проект, а не с тези, с които имате най-здрави връзки.

Що се отнася до влиянието върху социалната сфера, вярвам, че организациите (без значение дали са с идеална цел или бизнес-ориентирани) трябва да се фокусират върху устойчивостта и да разполагат с разнообразни източници на приходи. В световен план средствата, които се отделят за благотворителност са много по-малко от средствата, които се инвестират. Това означава, че инвестиции, изискващи макар и минимална възвращаемост, са много по-надеждни от това да се разчита само на дарения. В своята същност организациите трябва да разрешават социални проблеми, но и да разполагат с устойчив бизнес модел, за да запазят своята ефективност и да продължат да носят ползи на обществото и в бъдеще.

Posted in За Обществото | Tagged , | Коментарите са изключени

Micro Benefits – допълнителни придобивки за служителите в Китай

Статия: „Колко е важно да достигнеш хората: Кърт Браун от Micro Benefits Китай „ на Брайън Стюарт, Джеф Суиндъл, Кристъл Бодили, Лоугън Тиодор и Теса Фарнсуърт

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

В тази поредица социалните предприемачи разговарят за това колко е важно да достигнеш хората. От превръщането на непознати в бизнес партньори до спасяването на наводнени централни офиси, контактите често се оказват един от най-важните аспекти при създаването и управлението на социално предприемачество.

Кърт Браун работи с Micro Benefits Китай за осигуряването на готови програми за допълнителни придобивки за служители. Програмите са предназначени за работниците във фабриките в Китай, но наподобяват тези, които получават служителите в западните държави. Придобивки като получаване на аванс, отпускане на кредит и допълнителни застраховки преди са били непознати за работниците, но днес вече са достъпни за тях, благодарение на Micro Benefits China.

Dowser: Споделете нещо конкретно и осезаемо, което сте научили през последните три месеца.
Браун: „Центровете за влияние” са изключително важни в Китай. Не подценявайте връзките с правилните представители на бизнеса или властите. Приемайте всички покани за обяд и вечеря, на които можете да отидете, въпреки, че те могат да траят 2-3 часа и да включват невъобразим брой вдигане на тостове. Наскоро една наша молба за получаване на лиценз, отправена към местните власти, бе върната заради „недостатъчна информация” (въпреки че не беше така). Едно телефонно обаждане до един от приятелите ни в местното политбюро разреши проблема, който в противен случай би ни отнел седмици.

От коя своя грешка или неуспех си извадихте поука?
Напълно подценихме времето, което ще ни е необходимо за съвсем ежедневни дейности заради бюрократичната структура на китайското правителство. Толкова е клиширано, но и напълно вярно, че когато правиш бизнес в чужбина нещата отнемат много повече време, отколкото си предполагал. Примерно бяха ни нужни цели три седмици, за да си открием банкова сметка в Хонк Конг. Никога не бих предположил, че ще ни трябва толкова време. Не можете дори да си представите количеството документи, които ни се наложи да попълним за нещо толкова просто.

Posted in За Обществото | Tagged , , | Коментарите са изключени

Последни акорди (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

След преживяването в онази нощ знаех, че напреженията са изтрити от душата ми – всичко свързано с личността ми е отпаднало. Бях се справила със себе си! Вече няма нищо, което да ме връзва за моята „личност“.
Осъзнавам, че където и да съм – вкъщи или на улицата – винаги сякаш не съм „там“. Не съм там? Но къде съм? Не зная! Моят Аз изобщо не е в пространството, никъде не е „там“, където се намира тялото ми, личността ми. Да, зная, че моят висш Аз от безпространствеността се проектира в личността ми… Но сега той е започнал да се проектира не тук, където е тялото ми, а някъде на друго място. Къде?
В друга страна!
Така в един миг разбрах, че ще замина, че непременно ще трябва да замина! Защото когато духът, причината, вече не е тук, тогава проявлението, следствието, трябва да го последва и да отиде там, където е проектирано от причината. Там може да продължи живота си, иначе проявлението трябва да изчезне, т.е. да умре. Как обаче да напусна тази страна? Тук не се издават задгранични паспорти!
Още не бе назрял моментът да замина. Преди това трябваше да се случат други неща.
Една нощ се събудих внезапно: видях баща ми, изправен пред мен, и на милото му лице имаше прощална усмивка. Разбрах: той трябва да си отиде… Исках да скоча и да го попитам накъде и защо иска да замине, но той изчезна и осъзнах, че чак сега се събуждам.
Татко бе на осемдесет години, но духът и тялото му бяха все още съвсем здрави. Напълно бодър, той вършеше своята съвсем нелека обществена работа. Въпреки това зная: духът му е при мен, за да се сбогува. Времето му по космичния часовник е изтекло, ще да напусне тялото си.
На другия ден той постъпи в санаториум и всички отидохме да се простим с него. Не можеше – или не искаше – да говори вече. Гледаше ни един след друг дълго, с дълбок изпълнен с обич и казващ ни всичко поглед. И затвори очи завинаги…
Така изпратихме и втория ковчег от нашето семейство.
Синът ми правеше всякакви опити, за да си намери работа. Все напразно. Дълго не се отказваше от борбата, опитваше отново и отново, но безуспешно. Трябваше да разбере, че за него вече няма място в тази страна. И един ден си взе китарата, верния приятел, който никога не го напускаше, дори и в най-тежките часове на войната, и замина, за да търси страна, където може да работи като свободен човек, да намери убежище. Пак се сбогувахме, без да знаем дали ще се видим отново в този живот. Но в глъбините на своя висш Аз знаех, че ще го видя пак, че ние пак ще работим заедно в градината на Бога…
После дойде последното действие.
Бо-Гар изнасяше пак публична лекция, на която, както обикновено, дойдоха толкова много хора, че полицията трябваше да въдвори ред.
След лекцията, когато хората се скупчиха около Бо-Гар и не го пускаха да си тръгне, ние с мъжа ми стояхме малко настрани от тълпата и търпеливо изчаквахме приятелят ни да отговори на многото въпроси и да раздаде автографи. Тогава изведнъж към нас се приближи офицер от тайната полиция и пожела да говори с мен. Отидох с него на две-три крачки и той каза:
- Аз и цялото ми семейство се занимаваме също с йога и знам, че това е прекрасна система. Въпреки това вие двамата с индиеца сте опасни хора, защото с думите си раздвижвате огромни маси. Това не се харесва на партията. Следователно трябва да решите! Или вие двамата ще работите заедно с Партията и за нея, или в противен случай трябва да напуснете страната. Ние ще ви оставим да заминете спокойно. Ако обаче не искате да заминете, ще се наложи да прибегнем до други мерки. Обмислете предложението на моите началници и действайте съобразно с него. Ще дойда пак, за да ми кажете решението си.
Бо-Гар можеше спокойно да напусне страната със своя паспорт. Обаче аз първо трябваше да получа разрешително и съгласие за влизане в друга страна. И започна едно безконечно тичане насам-натам… В края на краищата трябваше да проумея, че е невъзможно да се сдобия с паспорт. Препращаха ме от една служба към друга, докато не получа окончателна забрана. Обаче това означаваше, че срещу мен ще бъдат приложени „други мерки“. Вече знаехме какво значи това. Много наши приятели бяха изчезнали завинаги…
Бо-Гар каза на мъжа ми:
- Единствената възможност да спася жена ти е да се разведете и аз да я взема със себе си като своя съпруга. В този случай тя ще получи същия паспорт като моя и ще можем да напуснем страната законно.
Съпругът ми подаде ръка на Бо-Гар, но не можеше да отрони ни дума. По измъченото му лице се търкаляха едри сълзи…
И настъпи денят, когато се събудих с всички хора, които ми бяха близки, за да отида в непознатия свят, който отсега нататък ще бъде мой дом, където и да ни отведе Бог.
Бо-Гар удържа на думата си: дойде от другия край на света, за да ме спаси!

Намерихме Има и ние отново бродим по следите на титаните, които ни показаха пътя към посвещението, към избавлението, към изгубения рай…

А когато търся онези, които обичам, насочвам прожектора на съзнанието си навътре. Защото всичко и всички живеят в мен!
Висшият Аз, който същевременно е висш Аз на всички живи същества, значи също и мой висш Аз, няма никакви граници, така цялата Вселена е в мен и моят висш Аз изпълва целия космос. Аз съм всичко, което е! Във всичко, което обичам, обичам себе си, защото това, което ние си мислим, че не обичаме, е всъщност само онова, което все още не сме опознали в себе си

ВИСШИЯТ АЗ Е ЖИВОТЪТ И ЕДИНСТВЕНАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ,
А КОЙТО Е ПОСВЕТЕН В ТАЙНСТВОТО НА ВИСШИЯ АЗ,
НАПЪЛНО Е ОСЪЗНАЛ СЕБЕ СИ,
ОБИЧА ВСИЧКО И ВСИЧКИ ЕДНАКВО,
ЗАЩОТО Е ЕДНО С ТЯХ!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Изпитанията се повтарят (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Настъпи последната зима преди края на войната… Градинарят ни отдавна бе мобилизиран и овощната градина в горската вила пустееше. Отидох да спася каквото мога… Една нощ ме събужда ужасен звук. Сирени! В столицата! Скочих от леглото. От трапезарията се вижда в далечината столицата. Слушам в тъмното как безброй самолети прелитат над главата ми, а въздухът трещи. После изведнъж започна ужасна светлинна вакханалия – бомби свистят от небето и избухват като фойерверки, гърмящите оръдия от защитната артилерия в далечината приличат на проблясващи червеникави лампиончета. Падне горяща факла от небето – и някъде някоя майка напразно ще очаква сина си… Тази светлинно-грохотна буря продължи около час и половина. Струва ми се, че стоя цяла вечност до прозореца с вкаменено сърце. Там, където този грохот означава разруха и смърт за хиляди хора, точно там живеят всички скъпи на сърцето ми хора. А синът ми е високо горе – мишена за летящите в много по-съвършени самолети клети млади мъже, които също като него са принудени да стрелят, въпреки човешките си чувства.

Изведнъж усетих, че от близко дърво някаква сила привлича вниманието ми със своето магнитно поле. Погледнах натам и видях две очи със зеленикав блясък. Кукумявка! Бе кацнала и вкаменена като статуя. Никога не бях виждала кукумявка в тази местност. Как ли се бе озовала тука сега? Без да искам, започнах да й говоря на ум: „Птичко, мила птичко, ти не си виновна за това, че суеверието на народа те смята за вестителка на смъртта. А може би все пак искаш да ми кажеш, че всички, които обичам, които живеят там, в столицата, вече не са на тази земя?“ Тогава кукумявката тръгна по клона към мен, разтвори внезапно криле и за миг се изгуби в гората. В този момент знаех, че една сила, която властва над всичко и движи нещата, иска да ми съобщи чрез изчезването на птицата на смъртта, че всичките ми любими хора са живи… Да! Всички мои любими същества! Но хилядите хора, загинали вече в тази ужасна нощ, и всички други, избити в тази отвратителна война, също са били любими същества на някого! Защо трябва да умират? Защо хората се избиват взаимно? Адската драма се повтаряше всяка нощ… През лятото една част от близките ми дойдоха да живеят в горската вила, включително и Бо-Гар. Ние оставахме будни заедно до прозореца в кошмарните нощи и гледахме със свити сърца трагедията. Винаги при силните бомбардировки, след като сирените виеха отбой, позвъняваше телефонът и съпругът ми се обаждаше, за да ме успокои, че са още живи…

През есента останах горе сама и пак работех в овощната и зеленчуковата градина, а вечерите наблюдавах как далече на хоризонта по равнината се придвижват все по-близо оръдията на врага – о, тези нещастни млади хора, които трябва да бъдат наши „врагове“!

Една вечер се реших да отида в града – през тежките часове на обсадата исках при всички обстоятелства да си бъда у дома, да преживея всичко с най-близките си. Телефонът на бюрото иззвъня. Колко странно, изведнъж ме обзе чувството, че вече съм преживяла веднъж тази ситуация! Знаех предварително, че точно сега ще се обади съпругът ми и какво ще си говорим – дума по дума. При това ми се струваше, че сънувам. И това усещане не ме напусна през всичките тежки дни, които последваха, докато дните се превърнаха в месеци, седмици и дори години! Винаги знаех какво ще стане в следващия миг, сякаш бях преживяла всички тези ужасни събития точно по този начин. Просто всичко се повтаряше – знаех го! Но не можех да разбера къде бих могла да преживея точно същите ситуации.
Когато бях вече в града и за пръв път се стреснах от ужасяващото виене на сирените през нощта и с всички обитатели на дома слязохме долу в мазето, когато седях безмълвна и сериозна, със смразено от ужас сърце, очаквайки какво ще се случи, знаех, че вече съм преживяла това някога. И така бе винаги през дългите кошмарни нощи на бомбардировките. Още по-ясно бе усещането, че преживявам това отново, когато един късен есенен ден вратата се отвори и влезе синът ми. Защо бях изненадана, че е облечен в униформа на летец? Да! Това е споменът от Египет за Има, младия жрец – знаех всички нишки, които ни свързват. Но той там е в съвсем друго облекло! Защо ли си спомням от египетския си живот за него в такава униформа? Защо ми се струва, че животът ми сега не е реален, а само сънувам отдавнашни сцени и преживявам наново онзи мой сън при посвещението ми в пирамидата?

Спомням си съвсем ясно всички взаимовръзки в моя живот в Египет, но колкото и да се напрягам, не мога вече да си спомня събитията от виденията при посвещението ми. Колко странно! Как можеш да си спомниш нещо, което не помниш? Та ако не си спомням за нещо, как знам, че е съществувало? Сигурна съм, че при посвещението си в пирамидата видях цялата си бъдеща съдба и че тези видения или сънища бяха всъщност различните ми изпитания. Вярно, Птаххотеп ме предупреди, че ако след посвещението си пропадна, всички изпити от него ще се повторят на земно ниво. Да! Постоянно имам вътрешния усет, че тези случки се повтарят!

Доста време, в продължение на години, всяка сутрин (след събуждане, още в полусънно състояние) записвах в тетрадка сънищата си. Почти година не я бях прелистила. Започнах да чета – и умът ми се вдърви от изненада: повечето сънища бяха елементи от случки, които наистина преживях по-късно, след една или няколко години. Но повечето сънища бях забравила изобщо и ако не беше собственият ми почерк, не бих повярвала, че самата аз съм сънувала и записала тези сънища. Как е възможно по времето, когато всички тези неща стават, вече да не си спомням изобщо, че съм ги сънувала предварително – и то с точност до най-малкия детайл? Бях дълбоко потресена! Каква е тази вътрешна същност у нас, човеците, която с такава точност знае бъдещето ни и ни дава знак? Ние заслужаваме ли тази сила да се грижи неспирно за нас и да ни показва с безкрайно търпение вътрешните истини и закони?… Как е възможно да си спомням за сина си – за Има – в униформа на военен летец от предишния си живот в Египет? Именно този спомен ме накара да му кажа, че всичко това вече се е случило някога… и пак имах чувството, че е само сън… Не се решавах да споделя с никого, опасявах се, че дори самият Има ще си помисли, че от силните емоции не съм с всичкия си. Предпочитах да мълча…

Така преживяхме окупацията. Прекарахме пет седмици в мазето, под нестихващия барабанен огън. Но най-накрая къщата се срути и трябваше да се измъкнем от руините. Съдбата ни подмяташе насам-натам – като просяци – и след тежки изпитания отново започнахме да градим живота си. Съпругът ми бе тежко ранен и не можеше да работи. Ние, Бо-Гар и аз, работехме денонощно, като първобитните хора в джунглата строяхме от руините на родителската ми къща нов дом и пак отворихме нашата школа по йога…

Минаха месеци, работехме прилежно и непрекъснато. Изпитахме и какво е да умираш от глад. За няколко седмици постепенно хората около нас, а и ние, се превърнахме в живи скелети, покрити с кожа. Приятели и познати вече не можеха да се познаят, когато се срещаха по улиците. Страх, някакъв нов панически страх пропълзяваше наоколо, наред с другите ни страхове: какво ще ядем утре? Колко време още ще можем да продължим тази тежка работа, без да сме яли нито веднъж достатъчно, как да се справим – въпреки всичко да останем здрави?… Плодородната земя на страната бе дарила богато съкровище за децата си, но безбройни товарни влакове като безконечни змии изнасяха реколтата към чужди земи…

След тежки дълги месеци постепенно дойде краят и на мизерията. Все по-често получавахме нещо по-питателно за ядене. Бавно се възстановявахме. И пак приятелите и познатите трудно се разпознаваха! Вече бях свикнала всички хора да са съсухрени от слабост и често се случваше да се размина с някого на улицата, и изведнъж да ми се стори, че прилича на мой приятел, но не! не е той, защото приятелят ми е живи мощи! Ала познавахме се отново с огромна радост и се прегръщахме… И си разказвахме теглилата си.

Постоянно имах чувството, че вече съм преживяла всичко това! Този вътрешен усет не изчезна където и да отидех, каквото и да правех, винаги точно в мига, когато нещо се случваше. Не знаех предварително бъдещето. Не знаех и какво е станало със сина ми, когото не бях виждала и от когото нямах никаква вест, откакто се бяхме сбогували.

След година и половина някой позвъни на вратата ни. Отворих и… синът ми бе тук! И пак изпитах същото. Повторение, знам, че всички тези случки са повторение! Но откъде?

И една нощ всичко се изясни… Когато трябваше да издържа най-тежкия изпит – на „жестоката любов“ към човека, който ми е най-скъп на тази Земя, коленичих една нощ – да говоря е Бога, той да му покаже пътя, по който трябва да върви… Концентрирам се дълбоко, за да се откъсна от действителността – и изведнъж се озовавам пред седемте стъпала, пред онези познати седем стъпала! Подскочих с лекота, извиках от радост и ликувайки тръгнах нагоре… познавам пътя… спомням си… о, Боже!… спомням си! Осъзнавам, че всички тези случки, които съм преживяла в живота си на материално, на земно равнище като „действителност“, вече съм преживяла при моето посвещение в пирамидата преди много хиляди години. Тогава тия събития лежаха в глъбините на душата ми като неосъзнавани, все още латентни енергии, още като чиста причина. Защото всичко, което се случва тук, на Земята, е реализиране на онова, което на духовно ниво вече е готова очакваща осъществяването си първопричина. Ако си способен да достигнеш съзнателно тази глъбина на висшия Аз, където духовните енергии очакват реализирането си, едновременно с причините преживяваш и следствието – бъдещето, като абсолютно настояще! А настоящето, нашият живот, всичко, което ни се случва, не е нищо друго, освен възможност да издържим изпитите на посвещението. Да се освободим от вътрешните напрежения, които сме трупали с мислите, думите и делата си от еони насам и които са причините за нашата съдба, за бъдещето ни, и да се отърсим от тях. По такъв начин, когато осъзнаем тези напрежения и ги преживеем, ние освобождаваме обвързаното си от тези енергии и ограничавано от тях човешко съзнание и го отъждествяваме с истинския ни божествен висш „Аз“ – с Бога, и това е

ПОСВЕЩЕНИЕТО.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Има и Бо-Гар (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

После почна войната. Двамата близки на сърцето ми мъже облякоха униформи. Мъжът ми служеше в една от най-големите държавни фабрики, която беше под военно командване. Трябваше да поеме тежкия пост на комендант.

Един ден си седяхме край масата, съпругът ми и аз. Вратата се отвори и влезе синът ни – в униформа на летец. Имах чувството, че земята изчезва изпод нозете ми и пропадам в пропаст. Всичките синове на приятелските ни семейства, които бяха станали летци, бяха поразени от смъртта. При това, щом той влезе и го видях, имах странното усещане, че вече съм виждала сина си в униформа на пилот. Обаче нямах време да разсъждавам кога и къде е било, защото бях ужасена, че е станал летец. Страните, които воюваха срещу нас, имаха много по-добри самолети от нашите. Те избиха като на шега най-добрите ни синове, защото за летци вземат само такива, които са издържали най-тежките физически изпити и имат отлично здраве. Точно по онова време работех над голяма композиция – надгробен паметник на свален летец, другар на сина ни от детските игри. А сега ето, синът ни е тук, в униформа на летец.

- Как се сдоби с тази униформа? – веднага го попитах.

- Как ли? – повтори въпроса и добави с гордост: – Приет съм за летец.

- Но ние помолихме да те вземат в инженерна част, по окопите. Как се озова при летците? Нали без разрешение на родителите не вземат никое момче за летец?

- Мамо, сега е война. Вече няма нужда от позволението на родителите, както виждаш.

Замълчах. Нищо не може да се направи. По цели дни бродя като лунатичка из дома и говоря с Бога. Властта ми над детето приключи. Трябва да го предам в ръцете на Бога. И го правя напълно съзнателно. Наложително е да призная, че Бог обича сина ми (сигурно е, че го обича!) по-добре от мене, несъвършения човек, защото Той е Бог. И трябва също да допусна, че каквото и да се случи, ще бъде най-доброто, дори и тогава, когато за моето майчино сърце, при моята човешка недалновидност, то да изглежда катастрофа. Трябва да приложа практически вярата си в Бога! Сърцето ми не бива да трепва от страх, нервите ми трябва да останат в пълно спокойствие, защото трябва да гледам на съдбата на единственото си дете вече не от човешка гледна точка, а от позицията на великото Цяло, неподвластно на времето и пространството. Другите майки денонощно се молят за синовете си. Но как мога аз да направя това? Бог не се и вслушва в човешките уговорки и добре зная, че според закона за кармата или съдбата, със сина ми ще се случи точно онова, което ще бъде най-доброто за развитието на неговото съзнание. Да! Бог го обича! По-добре от мен! И тази мисъл ми дава сили да продължа да живея.

По време на войната животът е постоянно очакване да дойде краят на тази масова касапница. Външно всичко си остава както преди. Работим, ходим на концерти, на опера, събираме се по приятелски, но това минава някак си покрай нас, защото зад всичко това стои очакването войната да свърши…

Така минаха няколко години и с вътрешното си зрение виждах могъщият валяк от Изток да се търкаля все по-близо и по-близо към нас… Един ден една приятелка ми се обади по телефона, че иска да ме запознае с един много интересен човек. Бил индиец, истински йога, допълни тя. Неведнъж бе искала да ме запознава с „истински йоги“, но винаги се бе оказвало, че съответните хора са съвсем обикновени люде. Затова не бях много въодушевена от новото й откритие. Обаче тя не отстъпваше и настояваше непременно да поговорим. После дойде и ето, че ми разказва една дълга история, как видяла в един вестник снимката на млад индийски йога, как търсила навсякъде този индиец, но не го намирала, докато най-сетне, по една странна „случайност“ не открила, че индиецът, когото напразно търсила из целия град – сред повече от един милион жители, – живее в техния блок! Това е един огромен, съвременен жилищен блок и никак не бе чудно, че живеещите в него не се познават помежду си… Изслушала търпеливо, попитах я, за да избегна други разкази:

- Е, какво искаш сега от мен?

- Трябва да се запознаеш с него. Позволи ми да го доведа тук и да ти го представя. Той не ходи никъде, живее съвсем уединено, но когато му разказах за твоите ежеседмични беседи по философията на йога, веднага пожела да дойде при вас. Виж, тук имам няколко снимки – каза тя най-накрая и ми ги показа.
Поех снимките почти без интерес, хвърлих поглед и… дъхът ми секна: Бо-Гар! Разгледах всички снимки с туптящо сърце. Няма съмнение! Познах погледа на тези големи черни очи, детския израз на лицето, излъчващ неимоверна чистота – това е той! Но вече не е детето, което познавах и носех дълбоко в душата си, а истински млад мъж.

- Хелене – казах на приятелката си, – утре вечер имам време, можеш да го доведеш.

На другия ден дойде Хелене с Бо-Гар. Пихме чай, говорихме за различни неща, обаче през това време в съзнанието си виждах картини от огромен дворец от каменни блокове, където бяха покоите ми, разкошни мебели, една фигура – краката, ръцете, тялото до врата, само главата не виждах, защото аз съм тази фигура, която седи върху кожите от животни, а едно дете стои при нозете ми, едно мило, пъргаво дете, което сега ме гледа с очите на този индиец. А той? Защо ме нарича „царице“? Питам го.
- Защото сте царица – казва той убедено.

- Да! Имате право! – казва съпругът ми. – Тя може да управлява, особено мен – и се смее от сърце.

Всички се смеем с него. Влиза синът ни, вижда госта от Индия и се вкаменява от изненада. После се мобилизира, аз го представям и двамата дълго се гледат изненадано, изследвайки се един друг. Измъквам ги от очевидното смущение, като предлагам чай на сина си. Той го пие, обаче не може да откъсне очи от индиеца…

Така за пръв път у нас дойде Бо-Гар. За кратко време стана любимец на цялото семейство. Родителите ми, брат ми и сестрите ми го приеха сред нас като брат. Той откри своя школа по йога и ме покани да давам разяснения по учението един път седмично, понеже още не бе овладял езика. Започна съвместната ни работа. Войната продължаваше. През зимата всички работехме, както винаги досега, през лятото ходехме в малката горска къщичка. Бо-Гар идваше с мен и живееше в гората, според законите на йога, както се бе учил при своите учители в родината си.
Синът ми вече бе свален веднъж със самолета, при което по чуден начин се бе отървал само със сътресение на мозъка. Той бе отново здрав, само един белег на красивото му високо чело издаваше тежкото нараняване.

А един горещ летен ден, когато валякът от Изток вече бе съвсем близо до границата, майка ми, милата ми добра майчица, се срина на пода и когато искахме да й помогнем да стане, тя каза все още разбираемо: „Удар, това е удар…“ После дълго лежа в леглото и борейки се, произнасяйки думите с усилие, ни обясни, че усеща ясно как едната половина от тялото й вече е мъртва.

- И зна…ете ли – допълни тя, – тол…кова е инте…ресно, че поло…вината съм тук, а поло…вината „отвъд“. Вас вси…чките ви ви…ждам наполо…вина от отвън, но ви…ждам и въ…тре във вас. А ви…ждам и бъ…дещата ви съ…дба. Ка…то ми ста…не по-до…бре, ще ви разка…жа вси…чко, но се…га ми е мно…го тру…дно да гово…ря.
Тя вече бе свързана с другия свят. Ако някоя от приятелките й някъде в града си е вкъщи и говори за нея, тя ни казваше: „Сега тука при мен е еди коя си моя приятелка и казва, че…“ И казваше точно думите, които приятелката й е казала точно в този момент на много километри оттук – можеше да се провери. Често се случваше така, мама седи долу в жилището си сама с болногледачката, а ние горе на втория етаж си говорим с мъжа ми за нея. Тогава тя казвала на гледачката: „Естер е тука и казва…“ Повтаряла точно същите думи, които аз казвах горе, два етажа по-високо… Един ден гледачката позвъни веднага да сляза, мама получила втори удар. Хукнах надолу, мама лежеше смъртнобледа и вече не можеше да говори. Показваше ми с дясната си ръка, че не може да движи езика си… Така лежа много часове, без да може да каже нищо. В един миг вратата се отвори и влезе Бо-Гар. Мама го погледна с нещастното си, разкривено, наполовина неподвижно лице и от очите й бликна радост. Той седна до нея и обхвана китката й със своята ръка.
След една-две минути мама отвори уста и каза бавно, сричка по сричка, но съвсем ясно:

- От ръ-ка-та на Бо-Гар в ме-не се вли-ва ня-как-ва си-ла и тя се-га до-сти-га о-но-ва мяс-то в гла-ва-та ми, къ-де-то у-се-щам на-тис-ка-не, ко-е-то ми пре-чи да го-во-ря. Се-га, с по-мощ-та на та-зи си-ла мо-га да се о-сво-бо-дя от то-ва на-ля-га-не и от-но-во мо-га да го-во-ря. Ис-ках о-ще да ви ка-жа, че… – и тя ни каза няколко важни неща, които бяха последното й желание.

След известно време Бо-Гар си отиде и мама можеше да говори още около час и половина. После внезапно рече:

- Се-га по-сте-пен-но на-ма-ля-ва дей-стви-е-то на си-ла-та, ко-я-то ми-ли-ят ма-лък Бо-Гар ми вля. Все по-труд-но ми ста-ва да про-из-на-сям зву-ко-ве-те и да дви-жа е-зи-ка си. Връз-ка-та меж-ду мен и тя-ло-то ми се скъс-ва. Бог да бъ-де с нас… – бяха последните й думи.

И след два дни изнасяме ковчега от къщи. Мястото й в средата на семейната маса остава празно, само една свещ ще гори отсега нататък пред стола, където тя винаги бе седяла.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Младият жрец се появява (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Минаха няколко години, живеехме със съпруга ми в неизменна обич. Работех – правех скулптури, имах и поръчки, а в свободното ми време идваха все повече хора за консултации по психични проблеми. Спонтанно започнах да говоря пред група за самопознанието и за учението, с което се бях запознала в Египет. А исках ли да си почина, свирех на любимия си роял.

Всеки ден упражнявах йога на духа и можех вече да стигам до състояние на дълбока медитация, но последната врата все не се открехваше. Стигнех ли до определено ниво, някаква пречка се възправяше като стена, която не можех да пробия със съзнанието си. Всяка година прекарвах в горската вила месеци наред сама, за да се упражнявам в йога. Фиданките, които бях засадила, станаха чудни разклонени дървета, а аз се упражнявах непрекъснато, с невъзмутимо упорство, но въпреки това пазачите на прага не ме пускаха…

Пак дойде есента и един ден напуснах за малко гората, за да отпразнуваме с цялото семейство, роднините и широк приятелски кръг седемдесетия рожден ден на баща ми. На следния ден преди обяд, когато се стягах да се върна, една стара приятелка ме попита по телефона какво ще правя следобед. Отговорих, че съм свободна.

- Известният писател, с когото бях в Индия при Махариши, пристигна и живее у дома. Ако се интересуваш от него, ела следобед, ще можете да поговорите – каза приятелката ми.
Отидох. Влязох в салона и видях човека, който бе станал световно известен с книгите си, написани за великите индийски йоги и за системата йога. Онемях от изненада: там седеше младият жрец, който ми бе помогнал в предишния ми живот в Египет при последните приготовления преди великото посвещение!
Поговорихме, споменах, че съм чела книгите му и че от доста време се занимавам с йога на духа, но все още не съм успяла да постигна висшата цел… Говорихме и за други книги – чак до късно вечерта. Но не можах да поговоря насаме с него. После си тръгнах и си мислех: „Значи нищо не стана…“, понеже тайно се бях надявала, че известният „бял йога“ ще ми помогне да се придвижа по-напред в моя духовен път… Но на другата сутрин телефонът пак звънна и приятелката ми отново се обади.

- Писателят иска да поговори с тебе на четири очи – чух в слушалката.

- Ако имаш време, намини пак днес следобед.

Отидох. Писателят стоеше на дивана в лотос и когато седнах, ме попита:

- Какво бихте поискали от мен?

- Нямам желания – отвърнах аз, – живея доволна в абсолютен вътрешен мир.

- Защо тогава дойдохте при мене? Какво очаквате?

- Искам реалността.

Той помълча за миг, погледна ме и попита:

- А този абсолютен мир не е ли реалност?

- Да, реалност е, но търся нещо повече. Чувствам се като Мойсей, който видял обетованата земя, но никога не стъпил в нея. Струва ми се, че виждам всичко, но искам да вляза. Не съм доволна, че виждам отвън какво има вътре. Искам да вляза.
Той се усмихна:

- Да, вие стоите пред голямата врата и ръката ви вече е върху бравата. Вече сте стигнали дотам, а е изключителна рядкост някой, съвсем сам, без помощ на учител, да достигне тази степен. Вероятно някога вече сте преживели веднъж посвещението, в някой предишен живот, а сега трябва да направите само най-последната крачка през вратата, която все още ви дели от великата цел.

Погледнах го. Не си ли спомня, че е бил жрец в Египет и че там ме е познавал? Или просто не иска да говори за това? Не можех да прочета това в непроницаемия му поглед. Отвърнах:

- Знам всичко това и искам да вляза! Дори ако трябва да отворя тази врата с юмрук.

- А мислите ли, че мога да ви помогна?

- Ако моето време е дошло, да, ще можете да ми помогнете.

- И ако вашето време е дошло, вярвате, че аз ще мога да ви помогна? – попита отново той.

- Да!

Тогава, сякаш сам очаквал този отговор, постави стола срещу себе си и рече:

- Седнете, затворете очи и насочете интензивно мислите към сърцето си.

Направих каквото ми каза и видях със затворени очи как от слънчевия му сплит бликва плътна струя ярка светлина, обвива ме като змия, после се увива и около него, после пак около мен и пак около него така, че прави нещо във вид на осмица. Същевременно усетих, че в концентрацията си стигам до онова място, където винаги досега бях възпирана да продължа, и почувствах как в съзнанието ми навлиза някаква непозната енергия и ме увлича със себе си като през врата в бездънна глъбина… Изчезна всякаква представа за време и в един миг чух гласа на белия йога:

- Може отново да отворите очи.

Едва когато отново отворих очите си, ми стана ясно колко съм се била отдалечила от физическото земно съзнание. Не желаех да говоря, защото ми се струваше излишно да казвам нещо. Писателят каза:

- Създадох контакт между вашия личен Аз и свръх-Аза, тъй като вече сте достатъчно зряла за това. Отсега нататък, ако имате някакъв въпрос, концентрирайте се върху мен и ще получите отговора още същия ден.

- Върху вашата личност или върху висшия Аз?

Той се усмихна и не каза нищо. Разбрах, че да се говори за „личност“ е напълно излишно… От този ден нататък с още няколко души се събирахме у моята приятелка и медитирахме под ръководството на йогата. След няколко седмици той си замина. Останах сама и външният ми живот продължи по стария начин…

Мина може би половин година. Веднъж седяхме с неколцина приятели и слушахме как един от тях разказва за черни магьосници. Каза, че те избират няколко ученици, които използват като слепи оръдия, за да изпълняват волята им без съпротива. Така тези ученици изгубват напълно своята самостоятелност и в края на краищата загиват. На другата сутрин се сетих за тези думи и се замислих. Всъщност лекомислена ли бях, като се оставих с пълно доверие във властта на белия йога? Аз и сега съм убедена, че той е „бял маг“, но все пак се бях оставила напълно в негова власт, без да го познавам. Какъв е той – бял маг или черен магьосник? Как мога да узная? Какъв е отличителният знак, по който може да разбереш дали имаш работа с „бял маг“ или с „черен“ магьосник? Този въпрос остана открит…

Същия следобед бяхме поканени у един съученик на мъжа ми. Отидохме и приятелят ни разказа, че сутринта попрелистил някаква стара книга и намерил една много интересна глава за разликата между белите магове и черните магьосници. И започна да чете:

- Белият маг, ако иска да помогне на ученика си да напредне, го привързва във формата на осмица. Така той оставя незасегната независимостта на ученика, понеже по този начин и учителят и ученикът остава всеки в средата на своя собствен кръг, чийто център е самият той. Черният магьосник прави точно обратното: отнема независимостта на ученика си, като го включва в един кръг така, че той, самият черен магьосник да е в средата като център на кръга, и връзва ученика в своя омагьосан кръг, сякаш да стане негов спътник, както една планета е спътник на Слънцето.“

Слушах потресена. Той не знаеше, нямаше и представа, че търся отговор точно на този въпрос. С никого не бях говорила за това. А въпреки всичко получих отговора още същия ден! Висшият Аз – Бог – винаги намира една човешка уста, ако има нещо да ни съобщи. Никакви пречки и препятствия не съществуват за Него.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Роо-Кха и дванадесетте таблетки 4 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

На третия ден след операцията професорът дойде с една медицинска сестра и каза:

- Сега ще си поседите добре в този фотьойл навън. Обуйте си пантофите и сестрата и аз ще ви помогнем.
Бях обидена и възразих:

- Господин професоре, аз не съм болна и от това, че съм лежала три дена в леглото, не съм отслабнала чак толкова, че да не мога сама да седна и да се изправя. Нямам нужда да ми помагате.

Професорът отвърна:

- Добре, можете сама да станете – ако успеете.
Исках да се измъкна от леглото. Протегнах крака и понечих да стана. Тогава дойде изненадата! Ходилата и краката ми бяха толкова слаби, толкова немощни, че щях да падна, ако в същия миг силните ръце не ме бяха хванали здраво отляво и отдясно и не ме бяха задържали права. Краката ми висяха надолу като безсилни дрипи. Но гръбнакът ми също бе съвсем немощен, тъй че истински се зарадвах, когато професорът и сестрата ме настаниха във фотьойла. Какво всъщност бе това? Чух, че професорът се смее:

- Видяхте ли, не можахте да станете сама! От три дена сте в абсолютен мрак, а когато едно живо същество изведнъж остане без светлина, то губи толкова много сили, че вече не може да стои на краката си. Вие скоро ще можете отново да отворите очите си и тогава веднага ще си възвърнете силите. През войната имахме най-големи грижи с нещастните ослепели войници не поради душевното им състояние, а заради абсолютното им безсилие, което неизбежно настъпва с внезапното ослепяване. Човешката душа е създадена по такъв начин, че дори и при катастрофа като ослепяването, човекът намира вътрешни възможности, въпреки всичко, да продължи да живее и да се радва. Обаче най-голямата ни грижа бе, че тези млади хора дълго време не можеха да се изправят на краката си. Ние вече не можехме да им върнем светлината. Но, слава Богу, тялото има способността да се нагажда и с времето кожата поема цялата роля по набавянето на светлина. Първият период обаче наистина е трагично тежък заради настъпващата от липсата на светлина немощ.

Мълчах. Откакто окото ми се разболя, незрящите за мен означаваха много, много повече, отколкото изобщо може да си представи човек със здрави очи. Сега изпитах върху самата себе си какво означава онова място в Библията: „Окото е светлината на тялото; и тъй, ако окото ти е здраво, цялото ти тяло ще бъде осветено; но ако окото ти е болнаво, то цялото ти тяло ще бъде помрачено“ (Матея 6:22-23).

И сърцето ми мъчително се сви при мисълта, че на хората не им стига, че има толкова незрящи по рождение, а те, отгоре на всичко, сами водят войни, в които безброй здрави хора ослепяват, да не говорим пък за останалите осакатявания! Кога човечеството ще стане толкова зряло, че да не се подчинява повече на тиранията на политиците, които безсъвестно подписват документи за обявяване на войни?

След две седмици професорът ме заведе в тъмната стая, за да прегледа и двете ми очи. Той постави пред оперираното ми око много силна лупа и аз прочетох всичко, до най-малката буквичка. Тогава професорът, за моя най-голяма изненада, подскочи от буйна радост, хвана ме и ме вдигна високо във въздуха. Той бе очарователен възрастен господин, но аз все пак не знаех какво го бе зарадвало толкова, та чак да го изведе от равновесие. Той ме остави на пода и рече със сияещо лице:
- Знаете ли, че с този метод, с който оперирах окото ви, мога да си служа само при деца и младежи под двайсет години? Съществува опасност после да настъпи възпаление на ириса и тогава окото е загубено. Наблюдавах ви, когато бяхте при мене първия път, и видях, че сте необикновено подвижна и адаптивна. Рефлексите ви също са силни и, както винаги, се оставих да ме води интуицията. Осмелих се да ви оперирам така, сякаш сте дете. А сега разбирате радостта ми, нали? Операцията излезе блестяща. Вашите тъкани са достатъчно млади, за да издържат тази операция. Поздравявам ви, ще си отидете в къщи с две здрави очи!

Благодарих му за добрината, после се сбогувахме и си заминах у дома. Дванайсетте „таблетки“ се бяха разтопили и светлината се върна в сляпото ми око.

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени

Роо-Кха и дванадесетте таблетки 3 (Посвещение)

Посвещение е книга на Елизабет Хайх, издадена от издателство Хрикер.

Операцията на окото ми донесе много интересни познания, от които най-интересното бе, че ония вибрации, които усещаме като „светлина“, са „светлина“ само за нашите очи – за здравите очи. Иначе това е мощна енергия, която може да убие човек, дори и някое много по-едро и силно същество. Зависи само от връзката между чувствителността на кожата на живото същество и интензитета на светлината. Случи се следното: няколко часа след операцията дойде професорът и каза:

- Не се плашете, когато сваля превръзката от оперираното ви око, ще светя с една свещ в него, понеже трябва да видя как то реагира след операцията.

Помислих си: Защо трябва да се плаша от това? – и позволих на професора да свали превръзката. После той каза:
- Отворете си окото.

Бях подготвена, като отворя окото си, да видя горяща свещ. Вместо това, когато го отворих, видях само мрак и усетих някакъв много силен удар като с юмрук върху оперираното си око, който оттласна назад главата ми. Веднага го затворих. Не можех да разбера какво се е случило. Тогава чух смеещия се глас на професора:

- Нали ви казах, че не трябва да се плашите? Ретината на окото ви сега е толкова чувствителна, че възприема и най-слабата светлина не като такава, а като силен удар. Продължавайте да лежите, след няколко часа ще дойда пак да видя окото. Досега всичко върви много добре – рече той и излезе.

Останах сама в тъмното и дълго размишлявах. Какво е светлината? Същата светлина, която с едното си здраво око възприемам като трепкащ пламък на свещ, може да предизвика болки в мен и усещане като от удар с юмрук. Изобщо не видях „светлина“, почувствах само силен удар, който отхвърли главата ми назад. От това си направих извод, че същество, чиято кожа е със чувствителност към светлината като ретината на оперираното ми око, може да бъде убито (дори от много голямо разстояние) просто ако към него се насочи светлина на прожектор. Но вероятно има някаква светлина – или евентуално бихме могли да я наречем „ултрасветлина“, – която действа с неимоверно по-голяма сила в сравнение със светлината, която ние, с нашите човешки сетива, възприемаме и която би могла да убие някое същество, чиято кожа има чувствителността на моята оперирана ретина. Прозрях, че всичко е въпрос на съотношение между действие и противодействие и ми стана ясно, че във вселената могат да съществуват безброй много видове живот на различните планети и небесни тела. Мислех си например за това, че едно човекоподобно същество на Уран или Нептун навярно би трябвало да има също толкова чувствителна кожа като ретината на току-що оперираното ми око, понеже Слънцето е много по-отдалечено от тези планети, отколкото от Земята, и ако това живо същество иска „да вижда“ при слънчева светлина, тъй както ние тук, на Земята, тогава неговите очи непременно трябва да притежават чувствителност, каквато ние не можем дори и да си представим. Но има ли нужда да отиваме толкова далече? Различните животни в дълбините на океана също имат такива очи и способности, които са абсолютно непонятни за нас, защото ние никога не бихме могли да съществуваме в мрака и дълбините на земните океани.

Разсъждавах още дълго за безкрайно многото възможности на световете и за живеещите в тях същества и сърцето ми се изпълни с дълбоко смирение пред могъществото на вечното СЪМ-БИТИЕ, което наричаме Бог…

Друго много интересно знание, което ми донесе операцията на окото, бе фактът, че точно както белите дробове поемат въздуха не само за себе си, а за цялото тяло, вдишват го и го предават по-нататък, тъй и очите поемат светлината не само за себе си, а за цялото тяло и я предават по-нататък. Защото светлината е енергия!

Posted in За Духа и Душата | Tagged , , , , , | Коментарите са изключени