Tag Archives: растеж


Реч на Херман Дейли – част 2

Реч на Херман Дейли при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1996

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

IV. От позволяване, през изискване, към ограничаване на растежа

Неокласическата парадигма позволява растежаът да продължава вечно, но не изисква това задължително да е така. В исторически план задължението за непрекъснат растеж идва в отговор на въпроси, повдигнати от Малтус, Маркс и Кейнс. Растежът е бил общото решение на трите проблема – пренаселване, несправедливо разпределение на богатствата и нежелана безработица. Пренаселването би могло да бъде разрешено чрез демографски преход, стартиран от растежа. Несправедливото разпределение на богатствата би могло да бъде направено по-поносимо от растежът, който носи ползи на всички. Безработицата би спаднала при повишаване на търсенето, което би могло да бъде постигнато чрез насърчаване на инвестициите. Продължавайки тази потвърдена от времето традиция, в доклада за световното развтие на Световната банка от 1992г. се твърди, че по-големият растеж ще помогне за решаването и на екологичните проблеми. Но при всички положения това твърдение е било приемано при условие, че растежът е икономически, т.е. прави ни по-богати, а не по-бедни. Но днес растежът вече става неикономически. Неикономическият растеж не може да поддържа демографския преход, нито да предложи решение на проблема с пренаселването на земята. Той не може да коригира несправедливото разпределение на богатствата, нито да помогне за намаляване на безработицата. Не може и да осигури допълнителни богатства, които да бъдат използвани за възстановяване на околната среда.

Днес се нуждаем от по-радикални и преки решения на проблемите на Малтус, Маркс и Кейнс: контрол на населението, който да реши проблема с пренаселването; преразпределение на богатствата, което да премахне прекаленото неравенство; реформиране на еко-таксите, което да повиши производителността и заетостта. Всичко това трябва да бъде превъплатено в национални политики. Утопично (или антиутопично) е да си мислим, че може да бъде създаден световен орган, който да се заеме с тези задачи. Много държави са предприели важни стъпки за ограничаване на прираста на населението си, за ограничаване на неравенството в приходите, както и за намаляване на безработицата. Някои държави вече са повишили производителността на ресурсите, правейки така, че цените на стоките да отразяват напълно социалните и екологичните разходи. Тези важни стъпки, предприети на национално ниво обаче се подкопават от идеологията за глобализацията. Световната икономическа интеграция чрез свободна търговия и свободно движение на капиталите на практика премахва значимостта на националните граници, превръщайки една федеративна общност от нации в едно космополитно множество от глобализиран индивиди, които не могат да бъдат наречени общност. Някои от тези „индивиди” са огромни транснационални корпорации, т.е. юридически лица.

При глобализацията всяка държава се стреми да се разрастне отвъд ограниченията на собствената си екосистема и пазар, като заеме част от екологичното и икономическо пространство на всички останали държави а също и световните общи блага. Глобализацията се движи от конкуренция, която непрекъснато сваля стандартите, като намалява заплатите, прехвърля върху друг екологичните разходи и намалява режийните социали разходи в полза на общото благо. Но всичко е много по-лошо от една нереална световна мечта – тя намалява способността на отделните държави да продължават да се борят със собствените си проблеми, свързани с несправедливо разпределение на богатствата, безработица, пренаселване. Трудно е да си представим, че някоя държава ще продължи да контролира раждаемостта или да включва социалните и екологични разходи в цените на стоките и услугите, при положение, че другите страни не правят същото и резултатите от това се отразяват пряко върху тях.

Глобализацията е последният еликсир, забъркан от алхимиците на вечния растеж. Растежът, задвижван от износа, е новият философски камък, който превръща оловото в злато чрез алхимията на свободната търговия. Със съживяването на алхимията се завръща и логиката на меркантилизма: богатството е злато и за да могат държавите без златни мини да се доберат до него, те трябва да изнасят повече стоки, отколкото внасят и да получават заплащане за разликата в злато. За да изнасяш повече, отколкото внасяш, трябва да намалиш заплащането за работниците. За да поддържаш заплащането ниско, ти трябва излишък от работна сила, постигнат чрез миграция или висока раждаемост сред работническата класа. Следователно, за да бъде една нация богата, глобализацията изисква гражданите й да са бедни, да стават все повече и живеят в една непрекъснато влошаваща се околна среда.

Джон Ръскин наистина предвиди ерата на неикономическия растеж, време, в което:

„Онова, което ни се струва като богатство, може реално да е просто признак на стари руини…”

 

Posted in За Обществото | Tagged , , , | Коментарите са изключени

Реч на Херман Дейли – част 1

Реч на Херман Дейли при връчване на Награда за цялостен житейски принос, 9.12.1996

Превод за ОМ от английски език: Рослава Стоянова

Неикономически растеж: Противоречащи си парадигми

„Онова, което изглежда като богатство, може да се окаже просто позлатения връх на безкрайни руини…!” – Джон Ръскин, Unto this Last, 1862.

I. Неикономическия растеж в теорията

Икономистите толкова харесват растежа на Брутния национален продукт, че го наричат „икономически” растеж, отхвърляйки по този начин възможността за „неикономически” растеж на БНП. Но априори не съществува причина, поради която пределните екологични и социални разходи да не са по-големи от ползите, които носи производството. Всъщност според икономическата теория би следвало да очакваме, че в един момент ще стане точно това. Според закона за намаляващите пределни ползи на приходите първо задоволяваме най-належащите си нужди, а всяка допълнителна единица приходи (производство) се използва за задоволяване на по-маловажни желания. И така пределните ползи на растежа намаляват. По същия начин според закона за повишаващите се пределни разходи първо използваме най-продуктивните и лесно достъпни производствени фактори (най-плодородните земи, най-концентрираните минерални залежи, най-добрите служители) и започваме да използваме по-неефективни производствени фактори, само ако растежът го налага. Следователно пределните разходи на растежа нарастват. Когато повишаващите се пределни разходи се изравнят с намаляващите пределни ползи, достигаме до оптимално ниво на БНП и последващ растеж би бил неикономически, защото разходите ще нарастват повече от приходите. Защо това просто приложение на основните правила в микроикономиката звучи немислимо на макроикономическо ниво?

II. Неикономическият растеж е факт

Човек би могъл и да приеме, че на теория неикономическият растеж е възможен, но в същото време да твърди, че това е без значение от практическа гледна точка, защото дори не се и доближаваме до оптималния мащаб. Ползите от растежа все още може да са огромни, а пределните разходи пренебрежими. Икономистите са съгласни, че БНП не е създаден да измерва благоденствието, а само дейността. Въпреки това те приемат, че благоденствието е правопропорционално свързано с дейността и следователно растежат на БНП води до увеличаване на благоденствието макар и не на всеки отделен идивид. Това е все едно да вярваш, че пределните ползи от растежа на БНП са по-високи от пределните разходи. Това твърдение може да бъде проверено емпирично. И резултатите ще покажат, че то не е вярно.

III. Двете парадигми за неикономическия растеж

Според стандартната нео-класическа парадигма, неикономическият растеж е аномалия. Няма да срещнете и думичка за него в който и да било учебник по макроикономика. Но в рамките на парадигмата за екологичната икономика, неикономическият растеж е очевидна възможност. Нека видим защо.

Според пред-аналитичната визия на стандартния нео-класически модел на икономиката, тя е цялостна система и природата, доколкото се взема предвид, е сектор от икономиката (примерно добивен сектор – мини, кладенци, гори, риболовни стопанства, земеделие). Природата не се разглежда така, както я вижа екологичната икономика (като обвхащаща, осигуряваща и поддържаща цялата икономика), а просто като икономически сектор, който по нищо не се различава от останалите сектори. Ако продуктите или услугите на добивния сектор намалеят, предполага се, че икономиката би преодоляла този недостиг, като го компенсира с повече продукти от останалите сектори. Ако замяната е трудна, ще бъдат създадени нови технологии, които да я улеснят.

Емпирично доказателство за маловажността на природата в този смисъл можем да намерим в спадащия дял на добивния сектор в БНП. Отвъд осигуряването на неразрушими основи за строителството, природата просто не е важна при този нео-класически възглед за икономиката. Според екологичната икономика обаче процентът на БНП, включващ ресурсите, представя невярна индикация за тяхната важност. Човек би могъл да каже също така, че основите на сградите не са важни, защото представляват само 5%от издигналия се над тях небостъргач. БНП е сумата от добавената стойност. Ресурсите са това, към което се добавя стойност – основата, върху която се гради небостъргача. Важността на основата не намалява с нарастване на височината на структирата, която се крепи върху нея! Ако растежът на БНП се дължеше само на нарастване на добавената стойност на постоянно количество ресурси, тогава растежът щеше да е икономически. Но не това се случва на практика.

Според екологичната икономика това, което в действителност се случва, е, че икономиката нараства главно трансформирайки околната среда или естественият капитал в  произведен от хората капитал. Този процес на трансформация се осъществява в рамките на околната среда, която е ограничена, ненарастваща и разполага с крайно количество ресурси. Слънчевата енергия задвижва биохимичните процеси, но тя също е крайна и ненарастваща. С растежа на икономическата подсистема, тя става все по-голяма спрямо цялата система и следователно е подвластна на нейните ограничения – крайност, липса на растеж и ентропия. Дори и според неокласическата теория за взаимозаменяемост на природните ресурси с произведени от хората материали, растежът на подсистемата в крайна сметка е ограничен от размера на  цялата система. Но ако произведеният от хората капитал и природният капитал са добълващи се, а не взаимозаменяеми, тогава растежът на икономическата система е още по-ограничен. Защото не би имало смисъл да превръщаме природния капитал в такъв, произведен от хората, ако капацитетът на оставащия природен капитал не е в състояние да го допълва и поддържа. Какъв е смисълът от повече рибарски лодки, ако в морето вече няма риба? Преди риболовът е бил ограничен от броя рибарски лодки (произведен от хората капитал), но днес той е ограничен от оставащите в моретата рибни пасажи (природен капитал).

Когато два фактора са допълващи се, този, който недостига, се явява ограничаващ. Ако двата фактора са взаимозаменими, нито един от тях не може да е ограничаващ. Според икономическата логика трябва да икономисваме и да инвестираме в ограничаващия фактор. И тази икономика никога не се е променяла, но преминавайки от един „празен” към един „пълен” свят, ролята на ограничаващия фактор постепенно се измести от произведения от хората към природния капитал или от рибарските лодки към количеството риба в морето, от броя триони към оставащите гори, от системите за поливане, към наличните водни басейни, от броя петролодобивни станции към оставащия в земята петрол, от двигателите, изгарящи гориво, към способността на атмосферата да абсорбира въглероден диоксид и т.н.

Оптималния мащаб на икономиката е толкова по-малък, колкото по-голяма е: (а) степента в която се допълват произведения от хората и природния капитал; (б) желанието ни да имаме пряк досег с природата и (в) оценката ни за стойността на останалите видове. Колкото по-малък е оптималния мащаб на икономиката, толкова по-скоро физическият растеж става неикономически.

Posted in За Обществото | Tagged , , , | Коментарите са изключени